Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (4)

4.

Никой от цялата благородническа фамилия не можеше да се похвали, че разбира Лили Дейвина Адамсфийлд. Но всички се гордееха с нея, както биха се гордели с рядък портрет на Леонардо да Винчи, предаван с благоговение от поколение на поколение като фамилно наследство. Тя беше единствено дете на деветнайсетия баронет и втори виконт Ивлин Джилбърт Бейзил Адамсфийлд и виконтеса Максим Ема Адамсфийлд, по баща Максим Ема Хейзъл. Многобройните й братовчеди и братовчедки бяха стройни, здрави момичета и момчета и постъпваха така, както им подобаваше. Грижеха се за фамилните имоти, ходеха на лов и риболов, колекционираха, занимаваха се с градинарство и се женеха за подхождащите на техния свят половинки.

Но не и Лили! Още на четиригодишна възраст заедно с много свои приятелки тя тръгна на уроци по танци. Школата на мис Вакани бе много подходящо място за младите аристократки и членовете на кралското семейство, където те се учеха да танцуват полка и валс. Почти всички минаваха през школата на мис Вакани така естествено, както се учеха да яздят кон. Но Лили се оказа едно от малкото момичета, които още от първия миг бяха изцяло завладени от балета. Родителите на такива момичета не успяваха да сторят нищо, за да угасят тази страст, често за тяхно най-голямо съжаление.

На осемгодишна възраст Лили се яви на прослушване в Кралската балетна школа и започна да я посещава три пъти седмично след училище. Тя вече гледаше на балета като на свое призвание.

— Ако бяхме католици — бе казала майка й на баща й, — това момиче щеше да брои дните до заминаването си в манастир.

— Наистина не е от приказливите — измърмори той. — Човек би помислил, че е дала обет за мълчание.

— Не, мили. Това съвсем не е справедливо. Лили просто не може да изрази себе си. Никога не е била приказлива. Може би затова танцът е така важен за нея — утеши го лейди Максим.

На единадесет години Лили бе приета в горния курс на Кралското балетно училище, където можеше да слее практическите си умения с академичните познания. Животът й изцяло бе погълнат от работа, от надпревара със съучениците и тя доброволно се отказваше от забавленията на момичетата от нейната среда. Единствените контакти в живота й, освен с родителите й, бяха с учителите и съучениците й, но и те — сведени до минимум. Лили не бе дошла в Кралското балетно училище, за да се сприятелява със своите конкурентки, защото още на осем години съвсем зряло бе усетила жестоката борба в света на балета — доживотно съревнование, което прекъсваше единствено при окончателното слизане от сцената.

Години наред се страхуваше, че може да порасне твърде много и да не може да продължи да танцува. Ако достигнеше сто и седемдесет сантиметра или, не дай си боже, сто седемдесет и три, то тя щеше да си „надрасне“ бъдещето. Разговорите с други танцьорки се ограничаваха до маниакалната тема за ръста или до опасенията за евентуални и съвсем възможни травми, нещо, от което всички изпитваха ужас.

При завършване на училището учителите й бяха единодушни, че тя обещава добро бъдеще и че трябва да изкара още една година в училището, ръководено от сър Чарлс Форсайт, велик танцьор и педагог, учил при Антъни Тюдър и Фредерик Астън. Тази допълнителна година щеше да й даде окончателна шлифовка и възможност да спечели конкурс за работа в някоя от най-големите световни балетни трупи.

Лили Адамсфийлд израсна като едно изключително красиво момиче, с очи като опал, море от синьо, сиво и зелено. Очи, за които тя нито веднъж не спря пред огледалото да им се налюбува. От силния грим, който слагаше на сцената, те изглеждаха дори по-големи. Красивите й ръце с дълги фини пръсти съществуваха сякаш с една-едничка цел — да придават на привидната отпуснатост, за която се полагаха хамалски усилия, по-голяма непринуденост. Имаше малки гърди, широки, добре оформени рамена, ръце и крака малко по-дълги за тялото, но пък идеални за една балерина; нито грам излишна плът, изправен гръб и изключително грациозна шия; тяло, родено да танцува. Краката й, боси, без балетни пантофки, изглеждаха, сякаш бяха на хиляда години.

И през ум не й минаваше, че й липсва ухажването на момчетата, тъй като единствените същества от мъжки пол, за които се замисляше, бяха нейните съученици; критериите, по които ги оценяваше, бяха броят на отскоците им и увереността, с която обхващаха кръста й при повдигане. От време на време се срещаше с момчета от нейната среда, но не знаеше за какво да разговаря с тях, макар да притежаваше хубав, звънлив, плах, но вълнуваш глас.

Когато Лили не носеше екипа за репетиция — излинял клин, трико, наколенки, пуловер, които я превръщаха в топка от движещи се парцали — тя нямаше представа как да се облича. Виконтеса Адамсфийлд, жена с вкус, избираше всичките й дрехи. Лили не умееше да води разговор, нямаше опит във флирта, не разбираше от спорт, коне или коли. Връстниците и — момчета, замаяни от хубостта й — напразно се опитваха да спечелят вниманието й или да я заприказват и скоро тръгваха да си търсят някое по-жизнено момиче.

Родителите на Лили, както и многочислените й братовчеди обаче не се тревожеха за странния лебед, който бяха отгледали. Тя беше прекрасна по свой начин и какво значение имаше, че не пожъна светски успех толкова скоро. Можеше, разбира се, да бъде представена в Двора. Странно бе, че няма снимка, направена от Ленар, че не влиза в света на по-възрастните, но Лили сложи чертата между приемите и дебюта. Нямаше време за тези ритуали, тя бе определена за славата. И наистина всички бяха единодушни, че най-малкото дете на фамилията Адамсфийлд ще бъде новата Марго Фонтейн. Убедена бе и Лили.

Тя не се възхищаваше от тялото си, но съзнаваше, че без всеотдайно, доброволно, покорно отдаване на непосилната тежка работа, която балетът изисква, то не би означавало нищо. Мускулите, сухожилията, движението на ставите й, дължината на крайниците бяха щастлива случайност по рождение. Но кариерата на една прима балерина не се правеше от тялото, а от нещо друго, по-голямо от таланта, нещо в духа, ала каквото и да бе то, тя знаеше, че го притежава.

Никой, видял това стеснително момиче, което не си слагаше грим, носеше дългата си руса коса разпусната, избягваше разговорите, стъпваше грациозно, с вперени напред очи, не би успял да отгатне жадната амбиция, погълнала мислите й. Лили беше невероятно горда и носеше тази гордост здраво в себе си като току-що заченато дете.

 

 

— Тя е изключително завършена изпълнителка — каза познат глас. — Няма съмнение, че ще я приемат в Кралския балет.

На излизане от училище, почти закъсняла за вечеря, Лили се поспря в коридора. Сър Чарлс разговаряше с някого зад полуоткрехната врата. Кое момиче от нейните съученички, нейните съпернички, питаше се тя мъчително, би могло така бързо да влезе в Кралския балет? През изминалата година на нея се бе падал лъвският пай от главните женски роли, но очевидно имаше съперница. Джейн Бродхърст? Анита Хамилтън? Достатъчно добри ли бяха за Ковънт гардън? И двете бяха силни балерини, но чак пък толкова… Тя замря в очакване да чуе повече.

— Тя би могла да опита и в други компании… Дори в Ню Йорк Сити Сентър.

Лили стисна юмруци. Вторият глас беше на преподавателката й по балет, Алма Грей.

— А може би Копенхаген. Там имат нужда от добри балерини, откакто Лаура и други две заминаха за Ню Йорк.

Датският кралски балет? Лили не вярваше на ушите си. Това просто бе невъзможно. Това не можеше да се полага на друг, освен на нея.

— Да, скъпа Алма — чу тя да казва накрая сър Чарлс, — наистина няма първокласна компания в света, която да не грабне Лили. Преди петнадесетина години, дори десет, бих казал, че е твърде висока, но сега това не е сериозен проблем, ако е спряла да расте. Съжалявам обаче, че тя не е така добра, както е…

— Ах — въздъхна преподавателката й по балет, — направо е сърцераздирателно… да стигнеш толкова близо, толкова, толкова близо. Тази година тя почти… да, сър Чарлс, да… тя почти прескочи бариерата. Вярвайте ми, имаше мигове, когато съм се молела за нея, и после… Не, казах си, не, просто няма да стане. Хубава е и в техническо отношение нищо не й липсва. И все пак… другото, онова, дето не знаеш как да го назовеш, онова, което грабва публиката и я изправя на крака, липсва у нея.

— Винаги съм смятал, че това е въпрос в известен смисъл на индивидуалност — разсъждаваше сър Чарлс.

— Колкото до мен, не бих разделяла двете неща. Предпочитам да го наричам магия — отвърна Алма Грей.

— Би могла да изпълнява второстепенните роли във всички първокласни международни балетни театри — отбеляза Чарлс Форсайт — и главните в по-малките.

— Прима балерина? Не мога да се съглася. Лили никога не ще бъде прима балерина. Скъпи Чарлс, трябва да се съгласите, че няма полуприма балерини — отсече Алма Грей.

— Има неоспорими прима балерини и има още по-големи прима балерини, на които понякога им присъждат „Абсолюта“ за утешение на възрастта, но мисля, че в този случай надеждите са напразни. Няма полуприма балерина, с това не мога да не се съглася.

— Странна професия, Чарлс, и отчайващо несправедлива. Колкото и усърдно да преподаваме, колкото и упорито да работят, никой не може да бъде сигурен за резултата, докато те вече не са посветили цялата си младост… Разбира се, има изключения, когато си проличава от самото начало, но Лили не е от тях.

— И колко такива изключения си видяла през живота си, скъпа?

— Само четири, Чарлс, много добре знаеш това. Чакам петата. Все някога ще има следваща.

— Може би догодина? Или по-другата?

— Да се надяваме.

 

 

Завиждат, помисли си Лили, изхвръквайки на улицата така, че за малко да я блъсне едно такси. Стари, смачкани, изсушени, противни, безжалостни, невежи, но преди всичко изпълнени със завист. Завиждаха на младостта й, на таланта й, който никой от тях не бе имал. Двама старчоци, които бръщолевят за нещо, без дори да намерят точните обяснения, леят крокодилски сълзи, зяпнали се един в друг, осмеляват се да я съдят, толкова разчувствани, че не знаят как да й кажат, че не е достатъчно добра, а в същото време твърдят, буквално са принудени да признаят, че всеки балетен театър в света ще я поиска.

Завиждат. Тя беше опознала завистта, откакто започна да танцува. Лили беснееше и вървеше към къщи колкото се може по-бързо. Завиждат, Усещаше завистта у нейните съученички всеки път, щом я хвалеха и й възлагаха главната роля. Завистта значеше, че тя ги превъзхожда, завистта бе чувство, което никой не успяваше да скрие, но което й вдъхваше абсолютна увереност. Завистта бе спътница в живота й. Но й стана неприятно, че дори сър Чарлс и Алма Грей не бяха предпазени от нея… Те бяха учители… Трябваше да бъдат внимателни, насърчаващи, а не завистливи. Но явно това беше прекалено голямо изискване към човешката природа. Те ще отидат в гроба, изпълнени със завист към нея, сбръчкани, похабени, съсухрени от завист, от какво друго? Те я отвращаваха, би ги съжалила дори, ако не бяха така противни.

Тя вървеше бързо, почти тичаше, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си терзаещите я мисли. Защо ще се тормози с нещо, което не можеше да бъде вярно? Вървеше с вдигната глава, изправени рамене, с гордата осанка на прима балерина, по най-изтънчения начин, по който можеше да се движи човешкото тяло.

— Лили, толкова закъсня. Всичко наред ли е? — извика лейди Максим от гостната.

— Разбира се, мамо. Съжалявам, че те накарах да чакаш. Ей сега идвам.

 

 

По дяволите мис Брини, мислеше си Захари Амбървил. Или трябваше да я вземе със себе си, или да не обръща внимание на нейните приказки. Той стоеше по риза пред една масивна дървена маса, отрупана с топове плат от най-фината коприна, най-тънкия памук в света, гладки, в райе, каре — зашеметяващ асортимент от платове за ризи. Отделът за дрехи по поръчка на „Търнбул енд Асер“ съвсем не бе място за мъж, който ненавижда пазаруването и който най-вече няма представа какво точно търси. След близо час безплодни предложения любезният млад продавач го остави да поумува какво да избере. Беше му донесъл каталог с мостри плат, но колкото по-голям бе асортиментът, толкова по-трудно бе да се спре на нещо.

Бледосиньо? Това изглеждаше единствената разумна и безопасна идея, но Захари не искаше да поръчва риза в този цвят; носеше го от години. А не можеше да се измъкне тихомълком, след като бе отнел толкова време на продавача. Започна да заделя настрана платовете, които определено не му допадаха. Това, което разбра за английската мода в тази съботна сутрин, бе, че се носят крещящи платове. Никога преди не бе виждал толкова много шарении в райе, каре, толкова очебийни и агресивни, че само гангстер би ги облякъл.

Решен вече твърдо да избере нещо, той се спря на четири от най-поносимите десени и както му бе показал търговецът, разви част от топовете и преметна платовете през рамо. Огледа се в огледалото и ужасен поклати глава. В малкото помещение не бе достатъчно светло и всичките райета с убити цветове изглеждаха почти еднакво. Сякаш бе надянал палатка на бедуин.

— Извинете, бихте ли ме посъветвали? — обърна се той към жената, която бе забелязал да седи от известно време на малкия диван, докато по-възрастният й спътник разговаряше с продавача.

— Моля? — сепна се тя, като че ли събудена от дълбок сън.

— Да ме посъветвате. Имам нужда от съвета на жена. Бихте ли дошли да хвърлите един поглед. Кажете ми какво мислите за тези райета. Не бъдете любезна… ако не ви харесват, кажете. Бих дошъл аз, но ако тръгна, топовете ще се разгънат по целия под. Закотвен съм на тази маса, а и загубих вниманието на продавача.

— Ще ви го доведа.

— О, не си правете труда. Той вдигна ръце от мен. Имам нужда от свеж поглед.

Лили Адамсфийлд се изправи неохотно и се приближи до него. Ама че маниери, но какво друго може да се очаква от един американец?

По дяволите, тя е ужасно млада. Е, това няма значение, помисли светкавично Захари с абсолютна увереност, която не оставяше място за съмнение. Още с първия поглед към Лили той се влюби в нея; в овалното лице, очертано от гъстите прави руси коси; в очите като две дълбоки сиви езера; в устните, живи и извити, с изписана върху тях тъга, в очакване да бъде пропъдена с целувка. Влюби се завинаги. Ето го неговото момиче. И то толкова уязвимо. Ако знаеше, че момичето от сънищата му наистина съществуваше, отдавна да бе дошъл. Захари пусна платовете и взе ръката й в своята.

— Сега ще отидем да обядваме някъде.

 

 

Благородната Лили Дейвина Адамсфийлд, едва осемнадесетгодишна, приличаща на кралицата на нимфите в скъпата си дантелена рокля, и Захари Андърсън Амбървил се ожениха месец по-късно, през януари 1952 година с благословията на виконт и виконтеса Адамсфийлд в черквата „Св. Маргарита“, Уестминстър и в присъствието на четиристотин и петдесет души, сред които наскоро коронясаната кралица Елизабет, принц Филип, Павка Майер, мис Брини, цялата фамилия Ландауер и Сара Амбървил. Единствено Кътър, по това време в сесия, отсъстваше.

Лили настани сър Чарлс, Алма Грей и всичките си съученици на втория ред точно зад кралицата и родителите си. Нека хубаво да гледат, злорадстваше тя, нека дълго да гледат колко е щастлива дори след като е пожертвала несъмнената кариера на прима балерина. Животът й винаги ще е свързан с танца, само че няма да е изпълнителка. Трудното, целенасочено и всеотдайно съществуване, което избираше една прима балерина, не би могло да се вмести в победоносния, блестящ живот като съпруга на този удивителен, енергичен американец, който я боготвореше и вярваше в нея безпрекословно. Обясни на учудената си майка, че да участва в нощни представления не би било честно към Захари. Работа в нюйоркския балет е изключена.

— Ще имам най-доброто от двата свята. Това, от което се отказвам, са всъщност само две думи: прима балерина. Ами ако пропилеех живота си само заради тези две думи, мамо? Не мога да се омъжа за Захари и да водя живота, който съм си мислела, че желая. Трябва да порасна. А да направиш избор е част от растежа. Да, това е жертва, ти си права. Но жертва, която искам да направя. Жертва, която трябва да направя. Не е напразна, уверявам те. И всичките тези години не са отишли на вятъра. Аз просто надживях предишното време. Повярвай ми, мамо, знам какво върша.

 

 

Аз я научих да се целува, мислеше си Захари в състоянието на еуфория, в което бе изпаднал от мига на запознанството си с Лили. Тя не умееше да се целува, никога не я бяха целували и ако не беше дошъл в Англия, сигурно щеше да прекара остатъка от живота си в Щатите, без да открие момиче, което да изглежда като Лили и да не е било целувано изобщо.

А сега трябваше да я научи да се люби. О, господи, да бяха в голяма къща в Ню Йорк, избрана от нея, ако си лягаха в позната стая, обзаведена от нея, в легло с топли, меки чаршафи, а не като тези в младоженския апартамент на „Клариджис“, или поне да бяха във френски хотел, може би това би помогнало. „Клариджис“ беше твърде британски. На другия ден заминаваха за Париж, но утре не беше тази вечер.

Ако беше като предците си Амбървил, които преди векове посрещали първата си брачна нощ в Нова Англия с девствена младоженка, нещо съвсем естествено и нормално, щеше да е по-друго. Липсваше му традицията. Някои обикновени, старомодни, традиционни ценности. Догодина ще гласува за републиканците.

Изведнъж си спомни своето собствено първо преживяване с една от сестрите в болницата „Св. Лука“. Той беше петнадесетгодишен първокурсник, а тя малко по-голяма, но знаеше точно къде, кога и най-вече как. Всички момичета, с които бе спал след това, имаха известни познания и сред тях нямаше девици.

Но той пък не бе се влюбвал преди. Така че в известен смисъл също можеше да мине за девствен. Двадесет и девет годишен бивш военноморски пилот, притежател на три списания, милионер, имал в живота си безброй жени — емоционален девственик. „Спри да разсъждаваш — си каза на глас Захари. — Това не помага.“

Но веднага щом погледна към Лили, застанала пред камината, се успокои. Не знаеше, че тя притежава превъзходно самообладание и спокойствие, с което стоеше безмълвна в белия си халат от атлаз и дантела, както при стотиците репетиции на „Жизел“, „Камелия“ или Одет в „Лебедово езеро“. Стойката, развита от класическия балет, щеше да я съпровожда във всяка ситуация и при всяко повдигане на завесата. Остави халата си върху един стол и щом си легнаха, той усети, че макар в стаята да беше топло, тя трепери.

— Ела, детето ми. Това е съвсем просто — зави я Захари с едно одеяло, занесе я до огъня и я сложи в скута си. — Чувствам се ужасно, сякаш трябва да поканя прислугата и камериерките да гледат… както в онези кралски нощи, когато всички слагат горките младоженци в леглото, зяпат наоколо и несъмнено пущат по някой друг мръсен виц.

— Разкажи ми един мръсен виц — направи опит да се усмихне Лили.

— Няма да разбереш онези, които знам. А пък и винаги забравям най-важното. Това е една от слабостите ми, но пък ме прави превъзходен слушател, защото всеки виц е нов за мен.

— И какви са другите ти слабости? — сериозно попита Лили.

— Не играя голф, винаги губя на залаганията, не помня годините на вината, дори не различавам бургундско от бордо, така и не станах словослагател в „Ню Йорк таймс“.

— Имам предвид сериозните грешки — каза тя, без да се усмихва.

— Не мисля, че съм правил сериозни грешки. И не мисля да правя в бъдеще. Никога.

— Точно това си помислих за теб, когато се запознахме. Не приличаше на мъж, който допуска грешки в живота си.

— Мила, казваш го така жестоко — погледна той учудено Лили, неговата тайнствена, плаха, неопитна младоженка. И всеки жест беше едновременно милувка и желание.

— Ти не ме познаваш, Захари. Аз съм жестока — гласът й прозвуча така естествено ангелски, че той само се засмя и я целуна по устните. Тя му отвърна малко сковано, което му се стори трогателно. Прегърна Лили под одеялото. Сигурно беше се стоплила, защото вече не трепереше. Прокара пръсти по врата й, докосвайки с почуда изумителната извивка, която образуваха шията и раменете. Дланта му се спусна към ключицата и усети силата на мускулите по фините рамене. Опита с длан да обхване ръката й. Това го накара да разбере разликата в материала, от който двамата бяха създадени. Той бе направен от плът, най-обикновена плът, а тя беше излята от стомана, обвита с нежна коприна.

Възбудата, която се стичаше по вените му, се разгаряше като горски пожар, пламнал едновременно на различни места, но въпреки това той се контролираше. Знаеше само един начин да открие на Лили тайната на любовта — да го направи спокойно и с най-голямата нежност, на която беше способен човек, а ако трябва, дори повече. Изминаха няколко минути, докато Лили, затворила плътно очи, усети как пръстите на Захари се плъзгат леко от рамото надолу към лакътя. Тънката атлазена презрамка на нощницата се смъкна и оголи едната й гърда, с малко плоско зърно, толкова светлорозово, че почти се сливаше с бялата й кожа. Захари погледна към нея на светлината на огъня, затаи дъх и стисна безмилостно бедрата си, като задържа ръката си далеч от съблазнителния хълм. Не беше още готова да я докосва, мислеше си и нежно я целуваше по врата. Лили не издаваше звук и седеше неподвижно, почти безтегловна, но той усещаше, че бе се стегнала и затаила дъх.

— Отпусни се, мила. Няма да направя нищо, което не искаш. Не бързаме за никъде, наше е цялото време на света — прошепна й той, но тя като че ли не го беше чула. Ръката му се спусна нежно надолу към китката. Лили я улови с бързо движение, сложи я върху гърдите си.

— Не, мила, не трябва — каза тихо той, като се отмести. Тя вършеше това, което си представяше, че се очаква от нея. Целуна го безмълвно по устата, притискайки хладните си устни към неговите; така приличаше повече на дете, търсещо закрила, отколкото на жена. Той стисна зъби, за да не се изкуши да си пъхне езика при нейния. Беше я научил да се целува, без да стиска устни, но тя отбягваше езика му и Захари не искаше да започва нещо, което тя не харесваше, още повече тази нощ.

С рязко движение на другото си рамо Лили свали й втората презрамка. Одеялото още покриваше краката й и тя седеше, изправена предизвикателно върху коленете на Захари, гола до кръста, с все още притворени очи, с тяло, в което момичешките неузрели гърди и почти момчешката широчина на раменете се сливаха в еротична противоположност. От гърдите до кръста би могла да бъде изваяна от слонова кост, помисли си Захари. Можеше да преброи ребрата й, да усети ударите на сърцето й. Вените й, прозиращи под бледата кожа, създаваха незабравими образи. Предпазливо прокара показалец по най-изпъкналите вени, като внимаваше да се движи между гърдите й. Не искаше да избързва. Трябваше да кръстоса краката си, за да обуздае надигащия се пенис, който си пробиваше път между бедрата, колкото и здраво да ги стискаше; той си имаше свой собствен живот и никаква сила не можеше да го възпре да се издува нагоре.

Лили сякаш потрепери. Дали й беше студено, или вече усещаше желание, чудеше се той, докосвайки леко е пръст зърното й, като я наблюдаваше как ще реагира. Тя нито се отдръпна, нито се притисна към него, но на Захари му се стори, че то набъбна, и когато докосна другото, с радост видя, че то също откликна на неговата милувка.

— Да, добре, добре… — мърмореше през зъби, като не искаше да я уплаши сега, когато започна да изпитва удоволствие. Подразни зърната й още малко, като рисуваше кръгчета, после налапа една от пъпките, поигра си малко с език, преди да посмее да засмуче. Лили се напрегна и той спря; с благоговение си помисли, че за пръв път мъжки устни докосват най-интимните кътчета на нейното тяло. Тя го дръпна с едната ръка, а с другата му предложи гърдите си, като промълви:

— Не спирай.

Скоро двете й гърди бяха влажни и когато Захари видя колко са се уголемили, вдигна Лили. Нощницата се плъзна по тялото и се свлече на пода. Той я сложи на леглото внимателно и легна до нея, като се държеше на разстояние, така че тя да не усети твърдия му пенис, който стърчеше над стомаха му и се поклащаше от неописуемо желание. Приседна на лакът, а с другата ръка започна да гали малкия й кръст, превъзходно развитите бедра, изучавайки формата на тяло, което не бе срещал у никоя друга жена. Гола Лили приличаше на статуя на неземно божество. Нежността му нарастваше, примесена с най-влудяващото желание, което някога бе изпитвал при вида на пухкавия, рус, къдрав триъгълник, гъст като на жена, а не на момиче. Тя потрепери леко, изви глава встрани с притворени очи, но нито го отблъскваше, нито се притискаше към него. Сякаш беше заспала и искаше да му се отдаде в съня си.

След като бе докоснал всяко кътче от тялото й, Захари я придърпа към себе си и сложи едната си длан под главата й. Облиза един от пръстите на свободната си ръка. С него той внимателно разтвори триъгълника и откри скрития вход на влагалището. Бавно, милиметър по милиметър, си пробиваше път, търсейки по лицето й признаци на болка или страх.

Изражението й не се промени, макар че продължаваше здраво да стиска устни.

Захари отново и отново навлажняваше пръста си и всеки път се връщаше в топлия тунел, без да усети съпротива дори когато отиде много навътре. Не можеше да каже дали тя сама се бе овлажнила, или това бе влагата, донесена от него, но разбра, че моментът е настъпил. Изправи се над Лили на колене и лакти и внимателно се наведе, така че само върхът на пениса я докосваше. После милиметър по милиметър влезе в нея. Бавно, съвсем бавно се движеше, облян в пот, внимателно следейки изражението на лицето й за мига, в който ще трябва да излезе, ако я заболеше твърде много, но тя стоеше безизразно и единствено дишането й се учести. Не помръдваше, лежеше непоколебимо под него. След няколко дълги минути тя го погълна целия. Той се наведе над нея, така че краката му се протегнаха извън матрака, но стискаше здраво лакти, за да не я премаже. Усещаше как пенисът му тупти и нараства, макар че той не помръдваше. Мекият, горещ и тесен тунел бе твърде много за него. След миг вече не можеше повече да се владее; спазмите му бяха толкова силни, неконтролируеми и бързи от дългото въздържане, че това беше едно чисто животинско освобождаване.

За миг Захари, потънал в бушуващите удари на сърцето си, забрави за Лили, но щом се съвзе, се търкулна от тялото й, прегърна я и покри лицето й с целувки на дива благодарност; вихър от целувки и сълзи, които не успя да сдържи. Той не бе очаквал Лили да се възбуди. През дните, които им предстояха, постепенно, с безгранично внимание щеше да я научи да усеща удоволствие от секса, но сега той бе поразен от смелостта и старанието й да не го накара да се почувства груб; беше дълбоко трогнат от желанието й да влезе в нея, без дори да му дава знак за усилията, които полага.

— Заболя ли те, мила?

— Не, разбира се, че не — тя отвори очи и се усмихна. Откъде би могъл да знае, че бе научена да търпи болката, че това, което току-що бе изпитала, не беше нищо в сравнение със счупването на чифт балетни пантофки. По цели часове, по цели дни от осемгодишна възраст тя бе живяла с постоянна болка, болка, през която трябваше да се усмихва, болка, която една танцьорка приемаше като неизбежна част от живота.

Лили очакваше друго от брачната си нощ. Нещо непознато, вълнуващо, грубо и диво. Бе очаквала дуел на две тела, който ще ги остави наранени, изпотени и изнемощели като след голямо представление. Колко би желала някой да я грабне, да я победи. Тя се хвърли с главата напред в един непознат свят, за който бе чувала съученичките си да се кискат, свят, който едновременно я очароваше и отблъскваше.

Не би могла да направи повече от това, мислеше си Лили. Не знаеше какво трябва да прави, но сигурно нейната неподвижност му бе подсказала, че му позволява всичко. Нямаше кой друг да й покаже това, освен Захари. Единствено той имаше необходимия опит, мислеше си Лили, докато се унасяше в сън. Бе направила най-доброто, на което бе способна. Сега зависеше от него да го направи прекрасно, дори по-прекрасно от аплодисментите.

 

 

Амбървилови се завърнаха в Манхатън след десет медени дни, прекарани в Париж. Захари никога не бе си позволявал да отсъства от службата толкова дълго, почти шест седмици от деня на заминаването си за Лондон. И с изключение на визитите му в бюрата в Лондон и Париж той не можа да осъществи обиколката, която беше планирал. Но бе твърде щастлив, за да се притеснява.

Бе се любил с Лили всяка нощ. Притихнал, с часове я изучаваше сантиметър по сантиметър. Тя е като мелодия, мислеше си, изящна мелодия в миньорна гама, която само той можеше да долови.

Лили не му отказваше нищо, с изключение на една нощ, когато доближи устни между бедрата й. Тя нежно се покри с ръце, а после се отдръпна. Той веднага разбра, че не е подготвена за такава близост, и не опита повече. Бе сигурен, че ще дойде ден, когато благодарение на своята нежност и търпение ще намери начин да я накара да усети удоволствие. Не изпитва отвращение, утешаваше се Захари. Всичко бе въпрос на време. Трябваше да бъде търпелив и да не забравя, че тя е само на осемнадесет, почти дете, изведнъж оказала се жена на двадесет и девет годишен мъж. Откритостта на реакциите й му даваха знак кога е малко бърз, кога малко груб, кога негов жест би изглеждал твърде животински или груб и той внимаваше да не изплаши това чувствено момиче.

След първата брачна нощ откри, че винаги я желае повторно; самата й неподвижност му действаше възбуждащо и след като бе постигнал първото си удовлетворение, можеше още дълго да остане в нея, заслушан в ударите на сърцето й. Целуваше я нежно, докато възбудата му нарастваше при най-малкото нейно движение, а той внимаваше само да не нарани това безкрайно нежно, безмълвно създание, което бе негова жена.