Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (21)

21.

Макси се промъкна до Източния вестникарски павилион в сградата на Пан Америкън. Бе един от най-големите и най-добре заредените в Манхатън, тъй като всяка сутрин и вечер покрай него минаваха стотици хиляди и търсеха да купят нещо за четене. Разположен бе на ключово място в Ню Йорк, в сграда, от която тръгваха множество различни посоки, включително тези за метрото и гарата „Гранд Сентрал“. Представители на всички издатели от Нюхаус до Анънбърг, от Форбс до Хърст следяха продажбите на всеки новоизлязъл брой в павилиона десетки пъти на ден. Те наблюдаваха, преброяваха списанията, останали в купа, връщаха се след час, отново брояха и незабавно им ставаше ясно дали снимката на корицата, дали отзивите са привлекли голяма аудитория, дали са се провалили, или са се представили както обикновено.

Бяха изминали четири пълни дни от момента, в който „Би&Би“, натоварено на камионите, напусна Вирджиния, и Макси едва се сдържаше до тази вечер да не отиде до Източния павилион. Не позволи на никого от службата да я придружи. Това не бе колективна работа, като създаването на първия брой. Това си бе самостоятелна задача. Човек играе рулетка заедно с другите, но когато отиде да си осребри спечелените чипове или когато е принуден равнодушно да напусне масата, след като е загубил всичките си пари, по-добре е да го стори без ескорт и фанфари.

Правейки зигзаги, тя се приближаваше все по-близо и по-близо. Отначало се смути от самото изобилие на списания и врявата на купувачите, но малко по малко сцената започна да се избистря. Чичо Барни бе разпоредил на Мередит-Бурда колко бройки да изпратят на разпространителите в целите Съединени щати. Обикновено те пък от своя страна определяха колко да изпратят на всеки отделен продавач на основа на миналия опит. Тъй като „Би&Би“ бе съвсем ново списание, чичо Барни сам посочи бройката, която следваше да бъде разпространена. В будките няма същите силни позиции както на касата в супермаркета, но неминуемо най-търсените списания се подреждат на едно място; така не се налага на купувача да ги търси. За да се даде шанс на „Би&Би“, то трябваше да се нареди — само за един месец, тъй като дори и чичо Барни, при цялото си влияние, не можеше да постигне повече — непосредствено до „Космо“. Списанието „Космо“ разпродаваше деветдесет и два процента от тиража си в отделни павилиони и супермаркети и позицията на „Би&Би“ до него щеше да му даде възможност да бъде забелязано от жените.

Макси намери купа с новия брой на „Космо“ и видя, че той бе наполовина изкупен в сравнение с все още високите купове на останалите женски списания. Тя се приближи, огледа се неспокойно наляво и надясно, но никъде не откри крещящо червената корица на „Би&Би“ — цвят, избран от Роко, също като знака „Стоп“, цвят, пред който всеки трябва да се спре, ако не е далтонист. А тя, по дяволите, не беше далтонистка. Дали пък не бяха го доставили още? Изглеждаше малко вероятно. Четири дни бяха период, в който всяко градче или село получаваше бройките. Павилионът в Пан Ам, безспорно би ги получил по същото време, ако не и по-рано от всички останали.

Възможно ли е, питаше се тя, началникът на павилиона въобще да не е разопаковал „Би&Би“, твърде зает със списанията, които със сигурност се продаваха, и да не си е направил труда да развърже техните пакети. Монти, с досадната си мъдрост, й бе разказал десетина подобни ужасии; но ако това се случи, каквато и да е причината, ти си загинал. Направо загинал. Без значение колко хубаво си бил планирал всяка една подробност за излизането си на издателската сцена, в крайна сметка всичко зависи от незнайния човек, който отваря пакетите със списанията, книгите или вестниците и ги изважда за продажба. Ако случайно е болен и е заместван от някой с по-малко опит, ти си загубен. Или ако е уморен, или пък се е скарал с жена си и не се размърдва за работа, както обикновено… Загинал си. По дяволите човешкия фактор, помисли си Макси, а притеснението й нарастваше. Тая работа трябва да се изпълнява от компютри и роботи.

Без да е в състояние да се владее повече, Макси застана право срещу купа с „Космо“. Тя зяпаше, въздишаше и мигаше. Висок куп с „Ню Йорк ревю ъв букс“ стоеше точно там, където трябваше да бъде „Би&Би“. Как не се досети! Двойна игра! Отвратителният доставчик на Ню Йорк, сигурно някой смахнат интелектуалец, с напълно погрешни псевдолиберални претенции, чието синче пише стихове или възнамерява да стане критик — този негодник бе узурпирал нейното място! За да спечели червена точка пред „Ню Йорк ревю ъв букс“ за скапаното си хлапе. Ще я види тя тази работа! Макси си проправи път до свещения център на павилиона, препълнен с вестникарчета, които се блъскаха едно в друго, докато връщаха рестото на нетърпеливите купувачи.

— Къде ви е шефът? — попита тя на всеослушание. — Покажете ми го, и то бързо!

— Не можете да влизате тук, мис. И аз съм шефът. Бихте ли излезли навън? — едър мъж я пропъди с ръка и почти й обърна гръб. В Ню Йорк сигурно бе пълно с красиви откачени момичета с такава разрошена коса и разярени зелени очи.

— Няма, по дяволите — Макси го дръпна. — Къде сте потулили „Би&Би“, по дяволите? Защо не е до „Космо“? И не се опитвайте да ми излизате с номера, че не сте го получили, защото съм сигурна…

— Да. Получихме го, но всичко се разпродаде. Обадих се на разпространителя и той ще ми изпрати още двеста бройки. Така че не ме винете, мис, че му пазя мястото с този скапан вестник. А пък така, както ме стискате, боли.

— Те са продадени? — прошепна Макси. — Хората ги купуват!

— Не ме гледайте по този начин, мис. Знам за списанието толкоз, колкото и вие. Просто се изпари. Никога в живота си не съм бил свидетел на подобно нещо. Ей, мис, стига! Аз дори не ви познавам… Стига сте ме целували… Е, добре, само спрете да плачете върху ризата ми… Тая спирала и червилото… Съгласен съм, че е чудесно, но… и аз не съм от желязо — жалко, че е луда, с тия хубави крака — като едновремешната мода, като на Мерилин, Рита и Сид Чарис. Жалко, че е твърде стар за нея… Все едно, тя задържаше движението.

 

 

Павка Майер и Барни Шор се познаваха бегло. Макар че „Кресънт“ бе националният дистрибутор на „Амбървил пъбликейшънс“ в продължение на повече от тридесет и седем години, изтънченият, елегантен художествен директор имаше малко контакти с грубоватия меценат, чието основно четиво продължаваше да бъде „Рейсинг форм“. Но ето че малко след посещението на Макси в павилиона на Пан Ам Билдинг Павка Майер и Барни Шор обядваха заедно в Le Veau d’Or, малък френски ресторант, който очевидно бе започнал да върти бизнес много преди тях, ресторант толкова градски, колкото и Павка, толкова непретенциозен, колкото бе Барни, толкова обикновен и хубав, така че го знаеха само нюйоркчани.

— Трябваше да отпразнувам с някого, който изпитва същите чувства като мен — каза Барни.

— Радвам се, че ми се обади — съгласи се мрачно Павка.

— Мина една седмица и списанието е разпродадено във всички по-големи градове на страната. Никой не е виждал такова нещо от времето на първия брой на „Лайф“. Компютрите ми ще гръмнат. Нищо не било в състояние да омиротвори войната на жените от Форт Уърт и Далас, когато пропътували в двете посоки с надеждата в другия град да намерят списанието. Не могли дори да подкупят касиерките в супермаркетите. Как да продадат нещо, което вече било разпродадено. Същата история в Чикаго, Лос Анжелос, Сан Диего, Бостън, Милуоки… Навсякъде все същата история. Погрешно съм изчислил, трябвало е да отпечатам пет пъти повече… Или десет. Убедихме Мередит-Бурда да започнат да отпечатват още. Те припнаха от радост, а ние платихме двойно. Така че дръж си копието като първо издание. За колекцията — Барни Шор се ухили още повече.

— Нямаш ли случайно няколко бройки в повече? — попита Павка.

— Съжалявам, но жена ми щедро ги раздала на приятелки, без да ме пита. До последното… Дъщерите ми ще я удушат — отвърна Барни, като се кискаше от задоволство. Господи, обичахме да следваме стария, а Макси винаги залагаше на победителя.

— Опасявах се, че така ще кажеш. Приятелките на жена ми никога не пазаруват сами, а когато най-сетне се наканят да влязат в супермаркет, вече е късно. Момичетата от службата, на които им е писнало от списания, ходят на смени да чакат в будката за нова партида. Мислиш ли, че Мередит-Бурда са били достатъчно прозорливи да запазят една специална бала и за нас? — радостните очи на Павка и победоносното изражение на лицето премахнаха недоволството му.

— Секретарката ми мислела да свие едно от фризьорката си, но собственикът на салона вече го бил взел вкъщи и повече нямало да го върне. Казал, че клиентите му били заклети клептомани и все едно нямало да се радват на списанието като него. Е, Павка, ето ги и питиетата.

Двамата мъже вдигнаха чашите си и леко се чукнаха. Погледите им се срещнаха и усмивките им помръкнаха.

— За Захари Амбървил — рече Павка.

— За Захари Амбървил — повтори Барни Шор.

 

 

Роко позвъни на секретарката си.

— Къде са Лефкович и Кели?

— В кабинета на мистър Лефкович. Да им се обадя ли?

— Оставете, мис Хафт. Аз ще отида.

Червенокосите му, синеоки съдружници точно се бяха върнали от обяд и още не бяха свалили палтата си. Кели, който се приспиваше с поредния брой на „Джентълменс куортърли“, носеше тъмносиво палто с кадифени ревери и мека шапка с периферия, подвита нагоре от двете страни и изправена отпред и отзад. Лефкович, дълбоко впечатлен в младежките си години от филма „Стависки“ с участието на Белмондо, носеше шапка тип „борсалино“, която, както често припомняше на Кели, била направена от Борсалино Джузепе и Фратело от Александрия, Италия, а не от шапкарите на средно статистическия американец. Бе повдигнал периферията й само от едната страна, така че човек можеше да го припознае с Ф. Скот Фицджерълд. Той също носеше туидов шлифер с две лица, ушит от Чезарини.

— Студено ли ви е, момчета — попита Роко, — или обмисляте нов вариант на „Ужилването“?

— Роко, виж това нещо — възбудено каза Лефкович.

— Почти смачкахме двама нахалници, но си взехме едно — победоносно съобщи Кели. — Роко, хвърли едно око. Какво ще кажеш… Не си ли заслужаваше да ни посмачкат малко?

Те направиха място на Роко да погледне, докато разгръщаха страниците на „Би&Би“ в настроението на мъже, посветили целия си живот на нуждата да продават на хората неща, за които те още не са се сетили, че им трябват.

— Хубаво — бе коментарът на Роко.

— Хубаво ли? — изпухтя Рап Кели. — Слава богу, че купихме това списание на реалната му цена. „Хубаво“ е всичко, което Роко може да каже. Да не ревнуваш, приятел?

— Хайде, Рап. Как можеш, по дяволите, да си помислиш такова нещо? — рече Лефкович.

— Признай бе, човек, че в това списание има нещо много, много специално. От години не съм виждал подобно нещо. Само погледни белите пространства, типографията, графиките, оформлението… Може би вие си мислите, че разбирам единствено от нови сделки, но не съм сляп.

— Казах, че е хубаво — разпалено повтори Роко, гледайки страниците, които бе направил за Макси. Страници, за чието авторство никога не би могъл да претендира, без да рискува да заприлича на кръгъл глупак.

— Той казал, че било хубаво, Рап. Какво повече от това искаш? — изстреля набързо Лефкович. — Чуй, Рап, ако се върнем назад във времето, когато Роко правеше списания, то той бе толкова добър, колкото е оформителят и на въпросното издание. Всеки би ти го казал.

— Да — отвърна Кели, — ако има някой, който си спомня.

 

 

Джъстин се обличаше бързо, вече закъснял с няколко часа за приема, организиран от Макси в службата, и не чу първото почукване на вратата на скромния му апартамент. Второто бе по-силно и по-нетърпеливо.

— Отворете! Полиция!

Това пък какво е, по дяволите, помисли си Джъстин и побърза да отвори вратата. Там стояха двама цивилни.

— Вие ли сте Джъстин Амбървил?

— Да. Защо?

Те му показаха значките си.

— Полицията на Ню Йорк сити. Имаме заповед за обиск на апартамента ви.

— За обиск? Но за какво? Какво има? — изненада се Джъстин и бързо им препречи пътя към апартамента. Полицаите умело го отблъснаха встрани, ала когато той им отвърна яростно с всичката си сила, наложи се и двамата да го притиснат към стената.

— Хари — рече единият от тях, — огледай апартамента. Джъстин намира това за много грубо и не е съгласен. Ти огледай всичко наоколо тъй, че да го запомни завинаги. Ето разрешителното, скъпи ми Джъстин. Успокой се — насмешката в гласа при произнасянето на името му бе явна и предизвикателна, но щом Джъстин видя заповедта, разбра, че е излишно да спори. А и все едно нямаше какво да крие.

Той млъкна в недоумение и се огледа. Единият полицай започна да претърсва дневната му. Разкъса всички възглавници, събори книгите от полицата, раздели говорителите на стереоуредбата. Все така, без да мръдва, Джъстин слушаше шумното и неумолимо опустошаване на спалнята. Хари излезе.

— Няма тук, Дани, освен ако не е вътре в пода. Ще видя и в другата стая.

— Това е тъмната ми стаичка. Там има материали за хиляди долари… За бога, внимавайте.

— Разбира се, Джъстин. Нали и затова сме дошли. Да внимаваме — подигра се Хари.

Той отвори широко вратата на стаичката. Светна лампите и започна да претърсва, като хвърляше на земята всичко, което не го интересуваше. Един по един фотоапаратите „Никон“ се намериха на пода, а лещите им се разхвърчаха. Когато и третият апарат бе захвърлен, с едно бързо движение Джъстин се освободи от силната прегръдка на Дани, нахвърли се към Хари и с лекота го просна по гръб. Хари изстена от болка и за миг остана неподвижен.

— Копеле!

Джъстин се изплю, обърна се с лице към Дани и го ритна в лакътя. Последвалата схватка бе кратка, грозна и груба. Ако не бяха с палки, и двамата бързо щяха да се озоват проснати на пода, без да могат да си поемат дъх, но сега Джъстин седеше пребит със завързани ръце.

— Хари, пропусна този малък килер — задъхано каза Дани, като си гледаше лакътя.

С пъшкане другият събори от рафтовете кутиите със старателно подредените снимки и те се разпиляха. Извади празните калъфи на фотоапаратите и ядосано ги захвърли. Най-накрая забеляза пътната чанта, която Джъстин бе прибрал след последното си пътуване.

— Гадости — изръмжа той, вдигна чантата и я сложи на пода, така че и другият полицай да види какво има вътре. — Колко ти се вижда това, Дани? Кво ще кажеш, Джъстин, а, кво ще кажеш, влечуго такова? — той ритна силно Джъстин в ребрата. — Има поне три килограма според мене, а страничният джоб е натъпкан догоре. На улицата придобивката ти струва милиони долари. Сигурно си е мислил, че е открил най-доброто скривалище. Много очебийно, за да му се обърне внимание, а, Джъстин? Хайде, Дани, аз ще го отведа, ще му прочета правата. Ти слизай. Аз ще се върна за чантата. Сигурно много те боли — полицаят злобно дръпна Джъстин за завързаните му ръце.

— Айде, мистър Амбървил, имаме среща в центъра.

След като регистрираха Джъстин като притежател на кокаин и с подозрения, че го пласира, и след като му направиха снимки и му взеха отпечатъци от пръстите, едва тогава му разрешиха да се обади по телефона. Объркан, зашеметен, със силни болки, търсейки единствения човек, на когото имаше смелост да се обади, той позвъни на Макси.

Когато иззвъня телефонът, Макси точно бе сложила замаяната от алкохола Анжелика в леглото. Макси седна на бюрото. Всички кокали я боляха, но бе толкова доволна, че еуфорията, в която се намираше, не й даваше да си легне и да приключи празненството, продължило доста дълго след вечерята.

— Джъстин! Защо не дойде? Всички те чакахме… Какво? Какво! Невъзможно. Нищо не проумявам… Разбира се. Веднага идвам, Джъстин. Да доведа ли лекар? Тогава адвокат? Не искаш? Сигурен ли си? Добре, обещавам да не казвам на никого. Идвам колкото се може по-бързо… да, чековата ми книжка. Затваряй, тръгвам.

Беше минало единадесет часа, когато Макси пристигна в полицейския участък в Мидтаун Норт, но само четвърт час след като излезе от апартамента си. Четвърт час на един кошмар, на кошмарни догадки и кошмарни улици. Четвърт час, през който точните очертания на станалото се удвоиха; нещо ужасно, неизвестно досега, но отдавна предчувствано се беше случило. То надхвърляше самото арестуване на Джъстин. Макси предчувстваше, че лошото тепърва предстои. Ужасно намирисваше на нещо познато, полуразбираемо, полуподозирано, невидяно, макар и нескривано, останало просто извън полезрението, умишлено непризнато, нещо по-застрашително, отколкото би й хрумнало посред бял ден. Мислите й бяха объркани и тя трепереше, макар че бе облякла коженото си палто. Чековата й книжка беше в чантата. Най-стабилната препоръка на света.

В претъпкания, объркан участък Макси най-накрая успя да открие дежурния сержант.

— Не, мадам, не е възможно да бъде освободен под гаранция. Тя още не е определена. И задържаният не е тук. След като го регистрираха, го откараха на „Полис Плаза“ 1 в очакване да бъде призован от съдията. Трябвало е да се обади на адвоката си, а не на сестра си. В какво е обвинен ли? Тук пише — за притежаване на наркотици и заподозрян в пласиране. Колко ли? Достатъчно, повече от достатъчно. Това е всичко, което мога да ви кажа. Не, разбира се, че не можете да го видите. Не преди обвинителния акт. И вземете със себе си адвокат. Какво? Не ще адвокат ли? Послушайте ме, лейди, той има нужда от адвокат. Страшно.

След още половин час, прекаран в безплодни опити да намери в полицията някой, който да може да й каже нещо повече, някакъв непознат спря Макси.

— Мис Амбървил? Разбрах, че снощи са арестували брат ви… — съчувствено й прошепна той.

— Вие кой сте?

— Може би бих могъл да ви помогна. Видях, като го доведоха. Определено имаше нужда от лекарска помощ и мисля, че би трябвало да го знаете.

— Вие кой сте?

— Очевидно в апартамента му е бил намерен голямо количество кокаин. Твърдеше, че не е негов, че сигурно е на другиго. Имате ли представа кой може да го е сложил там? Би могъл да бъде някой, на когото е имал доверие, познат, приятел, или някой…

— Махайте се — извика Макси. После се втурна надолу по стълбите към входа на участъка и яростно замаха на едно такси. Приятел ли? Познат? Някой, който ще скрие кокаин в апартамента му, където дори тя не бе поканена да стъпи, където уединението на Джъстин се пазеше като чуплива, безкрайно ценна вещ. О, Джъстин, що за хора са твоите приятели? Кой те познава по-добре от мен? Бедният, сладък Джъстин… Толкова упорито се опитвах да не отгатвам. Не беше ли точно това, което ти най-много искаше — никой от нас да не отгатне?

При такава ситуация е трудно да се помогне, помисли си Макси, когато вдигна слушалката, за да се обади на Лили. Единственият адвокат, с когото можеше незабавно да се свърже, бе специалист по бракоразводни дела. Очевидно Джъстин се нуждаеше от помощта на най-добрите адвокати на „Амбървил пъбликейшънс“, а и все едно трябваше да се каже на Лили по възможно най-деликатен начин, преди да е разбрала за арестуването му от сутрешните вестници.

— Ало, майко.

— Имаш ли представа колко е часът, Максим? — гласът на Лили прозвуча сънливо.

— Да. Минава полунощ. Страшно съжалявам, че те събудих, но нещо… нещо се случи… нещо… Не, никой не е пострадал, майко… Арестуваха Джъстин.

— Чакай да отида на другия телефон — прошепна Лили. След няколко секунди вдигна отново. — Не исках да събудя Кътър. Къде е сега Джъстин?

— В затвора. Закарали са го в „Полис Плаза“ 1.

— Защо са го арестували, Максим? Сводничество ли? — попита тихо и изплашено Лили.

— За бога, майко!

— Отдавна имам опасения. За това ли са го арестували, Макси? Кажи ми — молеше Лили.

— Не, майко, не. Станало е някакво ужасно недоразумение. Казват, че открили кокаин в апартамента му. Заподозрели са го в пласиране. Цялата история е крайно невероятна. Единственото нещо, което успях да разбера, че е твърдял, че друг е скрил наркотика при него.

— Щом така е казал, значи така е било — успокои се Лили. — Джъстин не лъже. И, разбира се, не пласира наркотици. Сега ще се обадя на Чарли Саломон. Той знае точно какво да направи. Още утре сутринта ще го измъкнем от затвора.

— Майко, повече от всичко на света Джъстин не искаше никой от нас да чуе… да се досети. Само че имаше един репортер, който ми направи снимка… Знае подробностите относно наркотиците.

— Трябва да бъдем подготвени за това — тържественият, сребърен глас на Лили никога не бе прозвучавал така тъжно.

— О, майко, толкова много ми е мъчно за бедния, обичния, безобиден Джъстин. Защо точно на него трябваше да се случи? — попита Макси, колкото и по детски наивно да прозвуча този въпрос.

— Максим, нещо такова се очакваше да му се случи. Вината не е негова, но рано или късно щеше да стане. Гледай да не се тревожиш. Чарли Саломон е най-добрият адвокат и, слава богу, имаме Кътър. Лека нощ, Максим, и… благодаря ти, скъпа, за помощта.

 

 

Преди да събуди Кътър, Лили позвъни на Чарли Саломон, главен юрисконсулт на „Амбървил пъбликейшънс“; откри го вкъщи все още пред телевизора. Съвсем точно, без да изрази каквото и да е чувство, тя му разказа случилото се, доколкото бе осведомена, и уговори с него среща в полицията за сутринта.

След това наметна халата си и отиде от своята дневна в общата им спалня с Кътър. Той бе имал тежък ден и Лили знаеше, че щеше да става рано за някаква делова среща на закуска, но повече не можеше да отлага събуждането му. Утехата, дадена на Макси, и разговорът, проведен с адвоката, засилиха нуждата Кътър да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред, че ще се справи с проблема вместо нея. Сега тя не бе сама.

Лили погледна спящото му лице. То бе така забележително, както когато бе буден, тъй като отпуснатите лицеви мускули оставяха чистата му, нежна, аристократическа форма на главата непроменена. Само тъмната, замислена строгост и непрестанната наблюдателност бяха изчезнали от изражението му. Тя въздъхна доволно. Дори и при тази ужасна неприятност изпитваше радост, като го погледнеше.

Нежно прокара пръсти по челото му. Кътър се обърна на една страна, но тя продължи, докато той се събуди, все още замаян от дълбокия си сън.

— Какво? Лили? Какво има? — измърмори сънлив.

— Събуди се, скъпи. Имам нужда от теб.

— Лили, болна ли си? — Кътър се изправи в леглото разтревожен.

— Чувствам се чудесно. Едно от децата, едно от тях има неприятности…

— Макси. Какви ги е свършила пак?

— Не. Джъстин. Нашето дете, Кътър. О, Кътър, прегърни ме силно, толкова отдавна се страхувах и сега то се случи — Лили се хвърли в прегръдките му и се опита да се гушне на сигурно място. Той я прегърна, целуна я по челото, успокои я за малко, но после я отстрани, така че да вижда лицето й.

— Кажи ми, Лили. Какво е станало с Джъстин? Какво се е случило, за бога?

— Арестували са го. Полицията претърсила апартамента му и открили кокаин. Закарали са го в затвора. Обадил се на Макси, но вече било късно да се направи каквото и да било. Говорих с Чарли Саломон и той ще го измъкне оттам още утре сутринта.

— Чакай малко. Колко кокаин са намерили?

— Макси не знаела, не искали да й кажат, само че е „достатъчно“ да го обвинят в пласьорство.

— Господи! — Кътър скочи от леглото и пристегна халата си. — Велики боже! Сякаш не е имал достатъчно пари! Как може да бъде такъв глупак? Бих го удушил с голи ръце… Заподозрян като пласьор. Един Амбървил да пласира кокаин! Имаш ли представа какъв позор е това? Това е долно като…

— Чакай! Той е невинен, Кътър, Джъстин не би могъл да бъде обвинен за пласьорство. Нито е лош, нито е престъпник, как можа дори да си го помислиш? — Лили се задъхваше от ярост. — Някой го е оставил там, скрил го е в апартамента му. Той не е знаел, че е там. Толкова е научила Макси.

— О, Лили, не е ли могъл този тъпак да съчини нещо по-правдоподобно?

— Ти го приемаш за лъжа?! — повиши глас Лили.

— Джъстин криеше нещо. Усетих го в мига, в който го видях за пръв път. Никога не е бил искрен с мен или с когото и да било от семейството. Изчезва по цели месеци, без да казва къде отива, живее в апартамент, дето никой не е виждал; всичко е точно, Лили. Знам, че не искаш да приемеш фактите, но всичко си идва на мястото. И сега ние трябва да се оправяме с цялата тая скапана история. Странстващият, разцапан, богат Джъстин, на когото дивидентите и попечителски фондове не му стигат, та трябва да продава кокаин на пътя, и на всичкото отгоре да се остави да го пипнат, пикльо такъв.

Лили погледна Кътър, който крачеше напред-назад в спалнята, хвърляйки безпощадно в лицето й тежки като камък думи.

— Кътър, изслушай ме — тя направи усилие да говори спокойно. — Не познаваш Джъстин, но дори и да е така, сигурно добре знаеш, че той никога не би направил нещо, с което да нарани някой друг. За съжаление се познава с хора, които биха скрили наркотици при него. Когато разбрах, че вие двамата не се разбирате, когато видях, че не правиш ни най-малкото усилие да го опознаеш по-добре — своя син — помислих си, че причината се крие в това, че си разбрал, че си усещал, че някак си подсъзнателно си знаел, че той е хомосексуалист. Мислех, че може би се обвиняваш в нещо…

— Хомосексуалист? — настъпи минута гробно мълчание. Думата сякаш се блъскаше от едната стена в другата и отново се връщаше. Кътър стоеше като ударен и не вярваше на ушите си, а Лили разбра, че не е знаел, не е виждал, вероятно не се е главоболил да се замисли дори, да почувства нещо към сина си, да се зачуди на странния му начин на живот и да потърси причината.

— Не може да е хомосексуалист, Лили. Невъзможно е — твърдо отсече Кътър накрая.

— Ти повярва, че е пласьор на наркотици. Незабавно. Без да задаваш въпроси. Защо не можеш да повярваш, че може да бъде хомосексуалист?

— Моят син — педал! Не, никога! Ако беше Тоби… Но не и моят син. По дяволите, Лили. Никога не съм го искал, но ти, ти искаше, та искаше. Въобще да не беше се раждал!

— Да не беше се раждал? — Лили погледна към Кътър, докато повтори като ехо думите му и той видя на лицето й изражение, което никога не бе забелязвал: изкривено, готово да нападне — лицето на жена, изпитваща непознато за него чувство.

Бързо се доближи до нея и се опита насила да я прегърне.

— Лили, Лили, любима, съжалявам. Господи, нямах това предвид, нито дори и една дума от това, което казах. Просто за миг излязох извън кожата си. Винаги съм имал нещо като… фобия… по отношение на хомосексуалистите. Някаква моя примитивна реакция е. Просто не можах да повярвам, когато ми каза, че… Джъстин… Лили, звучи налудничаво, но… проблемът си е мой, срамувам се. Не те виня, че се тревожиш. Знаеш, хората понякога какви ли не ги приказват в яда си, неща, които всъщност не мислят. Лили, радвам се, че имаме син. Наистина, дълбоко се радвам. Моята Лили — Кътър усети как тя се отпусна и заплака. — Не ми се сърдиш, нали, Лили? Толкова те обичам. Моля те, кажи, че ми прощаваш. Ето, ще сипя и на двамата по едно питие и ще поговорим за това как да помогнем на момчето, какво мога да направя за сина си.

Докато слизаше надолу по стълбите към бара, Кътър се проклинаше за това, че излезе такъв глупак, да си изпусне езика по време на разговор с жена. Колкото и да е ядосан, ядът не може да бъде извинение. От деня, в който за пръв път се любиха с Лили, той я бе приучил да се поддава на управление, да бъде доминирана, така че да може да я върти, в каквато посока му бе угодно. За да осъществи намеренията си и да разбие „Амбървил пъбликейшънс“, трябваше да продължава да притежава пълното доверие на Лили. Бе успял да я накара да прекрати издаването на три списания, но оставаха още седем, които трябваше да бъдат унищожени напълно. Почти го бе постигнал. Глупавата му реакция няма да се повтори, закле се той, докато носеше чашите в спалнята. Дори и ако трябва да спасява задника на Джъстин, на този болен, противен малък педераст. Винаги го бе мразил, но сега знаеше защо.