Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (22)

22.

Всяка сутрин на „Парк авеню“ и „61-а“ улица ставаше задръстване, тъй като пред хотел „Риджънси“ полицията позволяваше на лимузините да паркират в три реда, докато непривилегированите таксита бяха принудени да се изнизват едно по едно покрай скъпия, но, общо взето, невпечатляващ хотел. По неведоми причини залата за закуска се беше превърнала в най-популярното място за делови срещи на влиятелни личности. „Плаза“ е в центъра, „Карлайл“ пък е твърде отдалечен от центъра, „Уолдорф“ — много на изток, „Плаза Атени“ — съвсем нов, така че на хотел „Риджънси“ се падна да събере всички известни личности в града, които вършеха повече работа по време на едночасовата закуска, отколкото през останалото време на деня. Никога двама мъже не се срещаха в „Риджънси“ само за закуска, освен ако не бяха туристи, на които не им се чакаше сервирането в стаите.

Благодарение на последователни и съвсем подходящи бакшиши — нито много големи, че да създадат чувство за неувереност, нито толкова малки, че да не направят впечатление — Кътър Амбървил бе седнал на втория ред вдясно до прозорците с изглед към „61-а“. След завръщането си от Англия преди три месеца той бе избрал тази маса, защото му позволяваше да седи с гръб към залата. Не можеше да разбере онези мъже, които се настаняваха в средата, сред погледите на всички. Прекрасно знаеха, че ще ги наблюдават, понеже закуската в този хотел означаваше декларация на ухажване, потенциално или отлагано, а защо, чудеше се Кътър, трябва да привличаш вниманието? Той пристигна няколко минути преди своя гост, Лионард Уайлдър от „Юнайтед Бродкастинг Къмпъни“. Така имаше възможност пръв да започне разговора. Мислите му бяха погълнати от мъжа, с когото щеше да се срещне, и изключваха Лили, която вече бе тръгнала към затвора при Джъстин.

Лионард Уайлдър бе известен със своята нетърпеливост. Носеше два часовника и непрекъснато ги сверяваше. Обикновено имаше две срещи на закуска, едната в осем, другата в девет, и никога не си правеше труда да се храни. От доста време се явяваше важна фигура в бизнеса, за да се вълнува от ритуалите на куртоазията, а любима фраза му беше: „Остави локумите, кажи за сумата.“

Кътър се изправи, когато салонният управител доведе Уайлдър.

— Радвам се да ви срещна, мистър Уайлдър — каза Кътър, докато се ръкуваха, — и съм особено поласкан, че успяхте да отделите време за закуска толкова скоро след разговора ни. Със съпругата ми гледахме вашето предаване „Рагтайм“ снощи и на двамата много ни хареса.

— Не беше лошо, добро излезе — отвърна Уайлдър припряно и нетърпеливо.

— Е, да поръчаме? — Кътър критично и много обстойно прегледа менюто. — Хенри, като начало ще поръчам пресни ягоди, а за мистър Уайлдър — нищо, така ли? А след това английски овесени ядки с прясна сметана. Да видя… О, да. Черен хляб и канадски бекон. Гледай беконът да е тънък и хрупкав и напомни на главния готвач, че хлебчетата трябва да са пресни — той се обърна към Уайлдър: — На ваше място бих поръчал същото. Не? Замесват всичкия хляб сутринта, а после го държат на пара да е топъл… Така хлебчетата не са вкусни, затова главният готвач замесва пресни за мен — Уайлдър изсумтя. — И горещо кафе, наистина горещо. Можеш веднага да го донесеш. А вие какво ще желаете, мистър Уайлдър? Само кафе? Предполагам, че се дължи на придобитите ми на „запад“ навици, но ако закуся стабилно, съм много по-работоспособен до обед, отколкото ако изпия само едно кафе. Сигурен ли сте? Добре, Хенри, само кафе за мистър Уайлдър.

Лионард погледна към слабата талия на Кътър. Той срещна погледа му.

— „Закусвай като богаташ, вечеряй като бедняк!“ Винаги съм следвал този съвет. Разбира се, само диета не е достатъчна, трябва да се поддържате във форма. С жена ми сме запалени атлети, а имаме и гимнастически салон, където загряваме всеки ден. Вие как спортувате?

— Ходя пеш до работа.

— Няма нищо по-добро от ходенето — съгласи се Кътър, — но не мисля, че с него се упражняват всички части на тялото; трябва да се бяга, а в този град това е невъзможно, ако не искате да ви премаже някое такси.

Той се облегна и отпи от кафето.

— Келнер, кафето не е горещо. Бихте ли донесли нова каничка и чисти чаши. Приберете също и кафето на мистър Уайлдър. Само е затоплено.

Лионард Уайлдър скърцаше със зъби и гледаше часовниците си. Кътър се отпусна в очакване на прясното кафе.

— Познавах брат ви — отсече Лионард Уайлдър. — Прекрасен човек.

Кътър въздъхна.

— На всички ни липсва. Голяма загуба претърпяхме.

— Моноспектакъл. Най-добрият. Сега работите в компанията объркаха ли се?

Кътър се засмя.

— Е, мистър Уайлдър, такива неща стават при едноличните корпорации. И двамата знаем много примери на загиване на предприятия заедно с техния собственик. За щастие „Амбървил пъбликейшънс“ се намира в съвсем различно положение. Хенри, тези ягоди не са узрели. Върнете ги обратно и ми донесете смесен компот — той се обърна към Уайлдър. — Това е лошото на ягодите извън сезона им. Човек никога не може да бъде сигурен. Обикновено внесените по това време от Алжир или Израел са добри, но тези наистина не ги биваше.

— Значи в „Амбървил“ всичко е наред?

— Практически печалбите ни тази година ще са по-високи. Брат ми обичаше да си играе със списанията. Отдавна бе загубил интерес към печалбите. Негова стихия беше създаването на нови списания и отдаването на всичкото време, през което да могат да се изявят. Знаете колко скъпо е това. И рисковано. Когато моята съпруга — като притежател на повечето акции — ме помоли да движа компанията, реших да съкратя разходите до минимум. За съжаление, бях принуден да предприема непопулярни мерки — никой не иска да загуби работата си — но резултатът се оказа добър. Сигурен ли сте, че няма да се присъедините към мен за овесените ядки, мистър Уайлдър? Тук ги приготвят по много вкусен начин. Не искате ли? Хенри, донесете друга каничка със сметана. Тази е пълна до половината — Кътър започна да яде овесените ядки с апетит, добавяйки доста масло и захар в купата с излизащата пара.

— Печалбите се покачват казвате, а?

— Определено. При всички списания се забелязват покачвания на рекламите, а както знаете, оттам идват парите.

— Покачването би могло да означава много неща при едноличните компании — отвърна Уайлдър, като потискаше желанието си да погледне към часовниците.

— Не мисля, че ще бъде недискретно, ако ви кажа, че имам предвид четиринадесет, петнадесет процента, а възможно и повече.

— Хм. Добре върви.

— Да. Резултатите са задоволителни. От друга страна, Лили, жена ми, е англичанка и на нея много й липсва родината. Закотвена е в Ню Йорк в продължение на тридесет години, с изключение на кратки разходки до Европа, когато Захари пътуваше служебно. Тя все още е млада и би желала да прекарва повече време в чужбина. Лов, театри и всичко останало… Лили смята, че има и друг живот, освен този сред списанията. Женен сте, нали, мистър Уайлдър?

— Казвай ми Лионард. Да, женен съм от двадесет и пет години. Спомена четиринадесет, петнадесет процента, нали, Кътър?

— Точно така. А, благодаря, Хенри. Тези изглеждат добри.

Лионард направи гримаса. Вече бе закъснял за срещата си в девет, а Кътър едва започваше палачинките.

— Бихме ли могли да говорим за приблизителни числа?

— Приблизително? — Кътър сипа кленово сладко върху палачинката. — Защо не? Не си от тези, които разгласяват чутото. Някъде близо до сто и седемдесет милиона печалба без данъците.

— Близо? В каква посока? Нагоре или надолу?

— Не обичам да преувеличавам, Лионард, но очаквам по-голямо число. Е, имаме тук-там трески за дялане.

— Продава ли се, Кътър? Затова ми се обади, нали?

— Да, съществува такава възможност. Както казах, жена ми жадува за промяна и заслужава да има онова, което желае. Съветвам я да не прибързва с решенията си, казах й да обмисли добре нещата, но идеята е в главата й, а тя е много импулсивна.

— Значи се продава?

— Ще бъде непочтено да дам каквито и да е обещания… Но би могло… За правилната цена.

— Естествено.

— Вземи Бил Зиф например и неговата компания — каза Кътър между хапките. — Той направи интересна сделка. Ако ми позволиш, Лионард, да спомена конкуренцията, „Си Би Ес“ купиха от него дванадесет списания срещу триста шейсет и два милиона долара, издания като „Попюлър фътографи“ и „Яхтменство“. После продаде на Мърдок дванадесет търговски списания, ежедневника „Аероспейс“, както и „Хотел енд ризорт гайд“ за допълнителната сума от триста и петдесет милиона. Общо двадесет и четири списания. Ние, ако се стигне дотам, имаме за продан шест списания, но всяко едно от тях е лидер в своята област, всяко едно е класика. Големи списания, Лионард. Можем да оставим „Би&Би“ извън дискусията. То е експериментално и в настоящия момент все още не е доказало себе си. Но всички останали имат приходи от рекламата много по-големи от тези на Зиф. Далеч, далеч по-големи. Така че трябва да е ясно, става дума за огромна сума, за около близо милиард. Хенри, още горещо кафе, моля.

— „Ю Би Си“ има много пари, Кътър. Те не са проблем. Разговарял ли си с някой друг? — попита Уайлдър, като забрави за следващата си среща.

— Не, не още. Лили спомена това едва преди няколко седмици, а аз не виждам причина да се бърза. Обичам да оставям новите идеи да узреят добре. Ако всичко се направи, когато му е времето, човек не съжалява впоследствие.

— Кътър, не обичам да се шегувам. Имам интерес към тях. От години търся да купя група от водещи списания. Винаги съм харесвал „Амбървил“. Имам изпълнителен комитет от трима души, които могат да работят колкото цял управителен съвет. Само ще те помоля за едно нещо: не разговаряй с друг, преди да сме имали възможността да обсъдим нещата съвместно.

— Звучи почтено, като се има предвид, че аз и без това не бързам. Всъщност следващият ни отчет ще излезе чак след три месеца и понеже съм сигурен, че ще настъпи интересно покачване, предпочитам да изчакам дотогава. Ако Лили продължава да мисли по същия начин, счетоводителите ни сами ще си свършат работата.

— Три месеца… Сигурен си, че ще искаш да изчакаш? Бихме могли да започнем много по-рано.

— Сигурен съм, Лионард. Но дотогава защо не излезем да вечеряме някоя вечер с жените си? Чувствам, че ти дължа едно прилично ядене. Пропусна прекрасна закуска.

 

 

— Някой друг знае ли за това? — Тоби подозрително попита Индия, като прокарваше пръсти по корема й.

— Не би ли могъл да си малко по-точен? — лениво изрече тя, носена от огромното, сложно, непреодолимо удоволствие, което изпитваше, когато слушаше гласа му.

— Ето този малък белег долу, вдясно от пъпа.

— Апендикс. Когато бях на осем години. Дори и Барбара Уолтърс не знае за него. Но пък, от друга страна, не ме е питала.

— Това вече е сто и седемнадесетото нещо, което знам за теб и което другите не знаят. Ушите ти са със съвсем различна големина, носът ти леко криви надясно, съвсем незабележимо, но все пак не бих могъл да го нарека прав, на лявото ти око клепачите са ти по-тънки, отколкото на дясното, и съответно под лявата мишница имаш по-малко косми, отколкото под дясната, макар че си ги бръснеш; имаш и една малка бенка отляво, сред къдричките ти, долу…

— Тоби!

— Нямаш вина за туй, че не си се родила съвършена. Плащат ти все едно си съвършена, но, господи, нещата, които открих, ще стигнат да се изпише цяла книга, а аз едва съм започнал да те изучавам. А що се отнася до вкуса, ще ти кажа, че всеки ден си различна на вкус, млада лейди. Мъжът желае известно постоянство от своето момиче.

— Аз твоето момиче ли съм? — зачуди се Индия. Знаеше, че не бива да пита, но не успя да се стърпи.

— За момента. Единственото момиче в единствения момент. Но знаеш как се чувствам… Никога…

— Спести ми го… Никога не се вричай. Страхливец! Отблъскващ, плах страхливец. Щеше ми се да имам по едно пени за всеки мъж в тая страна, който ми брои косъмчетата отдолу и не се врича. Нямаш ли срам?

— Не съм ти броил косъмчетата отдолу, а под мишниците.

— В крайна сметка е едно и също и ти го знаеш. Защо ти позволих да ме накараш да те обичам, когато ти не ми отвръщаш със същото?

— Отвръщам ти — тихо изрече Тоби. — Знаеш това. Обичам те от мига, в който ме поля с водката, за да привлечеш вниманието ми, преди пет месеца. Но да се обвържеш с нещо съвсем различно.

— Там, откъдето съм, когато обичаш някого и той те обича, няма никаква причина да не се надяваш любовта ви да бъде вечна, да доведе до някакво по-продължително обвързване… Да речем брак — упорстваше Индия със същото постоянство, с което вече пет месеца летеше от Лос Анжелос до Ню Йорк почти всяка събота и неделя, за да се срещне с Тоби. Малко по малко бе преместила половината си гардероб при него и дори леглото, на което лежаха, бе постлано с нейните собственоръчно изгладени чаршафи.

— А не е ли бракът вечно отворен за дискусии въпрос, след като се твърди, че откакто свят светува, тези, които са извън тази институция, искат да влязат в нея, а тези, които са вътре, искат да излязат?

Индия се изправи ядосана.

— Как се осмеляваш да ми цитираш Емерсън? На мен! Това аз го измислих, животно такова!

— „От нужда, от склонност, от задоволство ние всички цитираме“ — издекламира Тоби с емерсоновско достойнство.

— Макси! Знаех си, че ще е тя. Тя ти е казала как я тормозех с Емерсън, нали?

— Може и да го е споменала между другото, като пример на момичешка привързаност.

— Значи двамата сте приказвали за мен?

— Естествено. Ще е твърде нетипично за Макси да пази гробно мълчание, когато брат й е влюбен в най-добрата й приятелка.

— И какво мисли тя по въпроса?

— Казва, че сам трябва да си реша.

— Голяма приятелка, няма що — горчиво заключи Индия. Телефонът иззвъня и я стресна. — Моля те, не го вдигай.

— Може да е някой от моите управители — въздъхна Тоби. — В ресторантския бизнес няма сън — той взе слушалката, послуша малко и затвори сърдито и рязко.

— Не беше твой управител, а? — неспокойно го попита Индия.

— Не, скъпа. Пак твоят горещ обожател. А телефонният ми номер бе сменен миналия месец и дори го няма в указателя.

— Тоби, съжалявам. Той е луд. Пише ми по три пъти в седмицата. Опитва се да звъни и извънградски. Секретарката ми му казва, че ме няма. Не обръщай внимание, това е цената на славата.

Тоби изключи телефона и се върна при Индия.

— Сега слушай, любима, ти наистина притежаваш най-изключителното и възхитително умение да не поглеждаш истината в очите — продължи прекъснатия разговор Тоби. — Стига сме се гонили. Аз съм сляп и не мога да се преструвам, че не е така.

— Не си съвсем сляп — упорстваше Индия. — Виждаш. Каза ми, че полето на зрението ти е по-малко от пет степени, но това все пак е нещо.

— По-малко от пет степени, когато едно нормално поле притежава по сто и четиридесет във всяко око. Само няколко колбички в ретината ми функционират. Зрението ми е частично, направо нищожно, само една мъждукаща действителност, без цветове, без очертания или стабилност. И ще стане по-лошо, поне със сигурност не по-добре. Не се лекува. Няма никаква надежда.

— Но слепотата ти е дала много. Умееш да вършиш безброй неща. Научил си доста, докато си можел да виждаш… През всичките тези години… Повече от двадесет и пет. Ти сам ми каза, че имаш огромен брой визуални нишки, хиляди спомени, които ти помагат да събереш парченцата и да познаеш предмета. Не е като да си се родил сляп. Какво значение има тогава с какъв процент виждаш, щом можеш да вършиш всичко? Щом можеш да работиш? И какво общо има зрението с нас двамата? Ами ако никога не бе ме видял? Поне когато остарея и се сбръчкам, няма да ти пука. Не ме обичаш, защото съм красива. Знаеш ли колко много значи за мен това? Освен Макси ти си единственият, чиито чувства не са породени от външността ми, ти си единственият, на когото бих повярвала, че ме обича заради мен самата. Мнението ми няма ли никакво значение за теб? Няма ли смисъл?

— Съвършен смисъл до един момент. Не мисля, че е честно да те въвличам в моите проблеми.

— Не е честно? Значи честно е да отнемеш щастието, което съществува за теб, сега, в този миг, без да навредиш никому, щастие, което можеш да имаш само ако протегнеш ръка?

— Имаш невероятната способност да опростяваш нещата, Индия. Сладка, несъвършена Индия. Няма да ти позволя да избереш мъж с такъв особен недъг като моя, защото недъгът си е недъг дори и ако в този миг си твърдо убедена, че точно това искаш. Нямаш представа какво бъдеще ти предстои с мен. Не би могла да знаеш колко дълго ще мога да те правя щастлива.

— Знам, че ти си мъжът, когото искам — гласът й бе тежък като злато от силата на увереността й, — както също знам, че няма да си променя мнението.

— Какво, ако смея да запитам, има да каже доктор Флоршайм за нас?

— Не сменяй темата.

— Трябва да е казала нещичко, била тя психоаналитичка или не.

— Каза, че не е желателно да се правят сериозни промени в живота по време на психоанализа. Не че не мога, а че не е желателно.

— И това е всичко?

— Дума по дума.

— Е, мисля, че е права.

— О, не! — Индия извика и заудря с юмрук по гърдите на Тоби. — Знаех си, че така ще отговориш. Непрекъснато й се подиграваш, а когато каже нещо, което ти отърва, веднага решаваш, че си съгласен.

— Само защото тя е твоя психоаналитичка, не означава, че трябва непременно да греши. Ей, какво открих? О, Индия, скъпа, бебчето ми! Мисля, че около очите си имаш „пачи крачета“ в най-ранен стадий. Вероятно няма да се виждат на екрана в продължение на някоя друга година, може би дори пет години, ако още днес престанеш да се усмихваш. Чакай да ги целуна, да ги оправя.

— Ти си първокласен садист, Тоби. Знаеш ли какво ще ти кажа? За първи път съм напълно убедена, че с Макси сте брат и сестра.

 

 

Същата сутрин, когато Кътър се срещна с Лионард Уайлдър, Чарли Саломон се обади на Лили и й заръча да го чака в съда. Той използва влиянието си и уреди въпросът на Джъстин да се разгледа от съда веднага след пристигането на съдията.

— Ще дойда с теб, скъпа — предложи Кътър, — нека отложа сутрешната си среща.

— Не. Наистина не мисля, че е разумно. Не че не те искам до мен, но съм убедена, че Джъстин ще го понесе по-леко, ако приемем нещата възможно най-обикновено. Освен това обещах да кажа на Макси кога ще го измъкнем от онова ужасно място. Ще й се обадя да дойде с мен.

— Макси за морална подкрепа?

— Знаеш колко са близки двамата.

— Добре, Лили, щом така мислиш.

— Да. Ще ти се обадя, след като се прибера.

Лили взе Макси на път за съда. Там се срещнаха с Чарли Саломон и още двама млади адвокати от компанията. Когато се появи Джъстин в белезници, Лили стисна здраво Макси за ръката и наведе очи, така че ако Джъстин я погледнеше, да не разбереше, че го е видяла с гривните. Какъв самоуверен и предизвикателен вид има, помисли си Макси. Стойката му както винаги бе застрашителна, главата — агресивно приведена встрани; леко накуцваше. Ясно личаха синините под очите му, по челото и брадичката, от ударите с палка на следователите. Щръкналата му руса коса на места се бе сплескала. Макси вдигна глава към брат си и погледите им се срещнаха. Тя му намигна и се усмихна, сякаш да го подсети за някаква смешка, разбираема само от тях двамата, но той се обърна, без да й отвърне.

— Ответникът е много богат човек, ваше благородие — започна заместник-прокурорът. — В дома му са открити близо три килограма кокаин. При арестуването му се е противопоставил със сила. Ако се докаже, че пласира кокаин, по всяка вероятност ще лежи в затвора няколко години. При тези обстоятелства имаме основания да очакваме по-скоро да напусне страната, отколкото да се яви пред съда. Искаме да се изплати гаранция на стойност един милион долара.

Донеси си чековата книжка, помисли си Макси. О, Джъстин, какви наивници сме били снощи. Репортерът, който я бе заговорил онзи ден, драскаше нещо зад тях.

— Това е неразумна сума, ваше благородие — намеси се Чарли Саломон. — Клиентът ми няма предишни нарушения.

След няколко минути съдията съобщи решението.

— Гаранцията се определя на двеста и петдесет хиляди долара.

На Джъстин отново му сложиха белезниците и го отведоха в една килия на съда, до пристигане на сумата. Лили се обади на управителя на банката и уговори да изпратят по някого чек. След час и четвърт той най-сетне пристигна. Минаха още петнадесет минути, докато се уредят някои формалности.

— Благодаря ти за помощта, Чарли. Мисля, че ти и колегите ти трябва да вървите. Макси, аз ще се прибера с Джъстин.

— Струва ми се, че трябва да остана, докато го пуснат, Лили. Все едно трябва да разговарям с него.

— Утре, Чарли — нареди Лили и адвокатите си тръгнаха.

— Репортерът от онази нощ е тук, майко. Днес е довел със себе си и фотограф — предупреди Макси.

— Джъстин е невинен, Максим. Щом искат да снимат, не можем нищо да направим.

— Да се усмихнем ли пред фотоапаратите, майко?

— Защо не, Максим? Няма от какво да се срамуваме.

 

 

— Искам само да си взема един хубав горещ душ и да хапна — настояваше Джъстин, когато Лили предложи да повикат нейния лекар да го прегледа за всеки случай, да не би да има сериозни наранявания по главата от палките на следователите. Нищо не можеше да разколебае Джъстин и така тримата се прибраха в голямата сива къща и по настояване на Лили седнаха на масата да обядват, като разговаряха, сякаш нищо не беше се случило. Дори Макси бе завладяна от непреодолимата сила на превъзходното самообладание на Лили, но макар че не поглеждаше към тях, тя усещаше отворената рана в душите им. Агнешкото последва крем супата от аспержи и напрежението в стаята се покачваше с всяка изречена уклончива дума и с всяка значима, но неизречена. Прислугата влизаше и излизаше.

— Майко, не може ли да пропуснем десерта и да се качим да пием кафе в твоята дневна? — попита Макси.

— Разбира се, мила — отговори Лили, сякаш това бе най-естествената молба на света.

Качиха се горе. Джъстин стъпваше бавно, сякаш пазеше силите си. Душевно изглеждаше съвършено различен от Макси и майка си — като тореадор, облечен в лек костюм точно преди corrida. Все едно го няма тук, помисли си Макси.

— Захар? — попита Лили.

— Да, моля — отговори той и взе две бучки внимателно, като хирург, преди да отвори гръдния кош на пациента.

— Утре — продължи Лили без промяна в тона — ще накарам Чарли Саломон да обмисли въпроса със защитниците, най-добрите. Фактът, че си невинен, е крайно недостатъчна защита.

— Благодаря, майко — отвърна Джъстин, а леката му усмивка сякаш казваше „я вървете по дяволите“.

— Разбира се, знаеш — Лили нервно си играеше с дръжката на каничката с кафе, а думите й звучаха по неестествен за нея начин, — че какъвто и начин на живот да водиш, ние те обичаме — много те обичаме — независимо какъв си.

— Начин на живот? Искаш да кажеш дори ако съм вегетарианец или измамник? Или наемен убиец? — предизвика я Джъстин.

— Какви ги говорите двамата, по дяволите? — избухна Макси. — Сега не му е времето да си задаваме сто въпроса, Джъстин. Знаем, че има само една причина да намерят кокаин при теб.

— Максим! — предупреди Лили.

— Майко, няма какво повече да го увъртаме — Макси стана, взе чашката от ръцете на Джъстин и я остави на масата. Коленичи на пода до него, прегърна го и звучно го целуна по бузата. — Слушай, скъпи, ти познаваш някой, който има ключ за апартамента ти, който живее при теб, който е сложил кокаина, без да те предупреди. Някое момче, с което поддържаш връзка. Защо не си го кажем открито, Джъстин, тъй че ние с майка да престанем да се правим, че не знаем, че си хомосексуалист?

Джъстин подскочи като ужилен и застана до прозореца с гръб към тях. Макси изтича след него и го прегърна през кръста.

— Хомо, Джъстин, или каквато дума предпочиташ. Ние знаем. Знаем от много отдавна. И майка, и аз, но хич не ни пука! Върни се и седни. Не е краят на света. Да си хомо е едно, а да си глупав съвсем друго. И в двата случая затворът не е за предпочитане. Тъй че обърни се да поговорим нормално.

— Нищо не знаете. Не може да знаете — рече Джъстин с жлъчен глас, все още обърнат с гръб, стиснал перваза на прозореца. Стоеше, сякаш изпитваше към тях презрение.

— Зная, скъпи — гласът на Лили бе равен. — Знам от години. Не виждах причини да го обсъждам с когото и да било, когато и да е. Това бе твой личен живот. До днес.

— Нямах представа, че майка е наясно, до миналата нощ, когато трябваше да й кажа — не го пущаше Макси. — Никой, освен хората, които те обичат, които те познават така добре както ние, а ние сме много малко, не би се зачудил. Но трудно можем да разговаряме с обърнати гърбове — тя го целуна няколко пъти по врата.

— Джъстин, кой според теб е сложил наркотика в твоя килер? За него говорим, нали? — Лили нареждаше така, сякаш трябва да уволни иконом, хванат да краде.

Най-сетне той се обърна. Само двете червени резки по скулите му и тънкият мускул на гърлото изразяваха някакво вълнение.

— Нямам и най-малка представа — гласът му прозвуча официално, почти иронично.

— Все трябва да е някой. Влязъл е, когато теб те е нямало — настояваше Макси.

Лицето му се изкриви от срам и болка и на Лили й се насълзиха очите.

— Да — думата прозвуча като дълга въздишка.

Макси бързо наруши паузата, която отново можеше да ги раздели.

— Мислиш ли, че той го е направил?

— Не, не би могъл. Изключено. Просто не е такъв. Той е едно момче, което срещнах по време на едни снимки… Но сме имали много гости… Би могъл да бъде всеки. Пътната чанта стои празна от деня, когато се завърнах — гласът му прозвуча толкова самотно, че ги хвана страх.

— Знаеш ли къде е сега? — попита Макси. — Как се казва?

— Извън града. Трябва да е някой друг. А името му не влиза в работата на никого. Отказвам да обвинявам човек, на когото имам доверие, само за да докажа, че съм невинен. Господи, мразя този град!

 

 

След като Джъстин хукна от стаята, Макси и Лили замълчаха.

— Благодаря ти, Максим. Без твоята прямост не мисля, че бих го накарала да каже нещо. Но сигурно е изглеждало, нечестно да го притискаме така до стената. Срамувам се по-скоро от нас, отколкото от него.

— Нечестно ли? Щеше да бъде, ако не искахме да разберем, за да го извадим от пандиза. Но при тези обстоятелства не. Категорично не е нечестно. И, майко, той ще почувства утеха, след като разбра, че го обичаме, че за нас това е без значение. Твърде дълго бе пазил тайната си.

— Но, Максим, ти видя лицето му… Имаше вид… Сякаш искаше да потъне вдън земя, не вярваше в нищо и никога не ще повярва. Винаги е бил толкова самотен, откъснат, затворен в себе си. През цялото време се тревожех, но не успях да се сближа с него.

— Не е твоя вината, майко. Нито моя. Нито на Джъстин. Просто е факт. Това е действителността и нищо не би могло да я промени.

— Да можех да повярвам в думите ти — заключи тъжно Лили.

— Майко, наистина ли си представяш, че в един ден, когато Джъстин е бил още малко момче, си могла да му кажеш: „Скъпи, когато пораснеш, единствените същества, които можеш да докосваш, трябва да бъдат момичета“, както се учи едно дете да се държи прилично на масата?

Лили бавно и неохотно се усмихна.

— Твърде е хубаво, за да бъде истина, но като идея не е лошо. Умееш да улучваш право в целта, Максим.

— Благодаря, майко — стеснително отвърна Макси. — Сега трябва да тичам в службата, но какво ще правим по-нататък. Как ще помогнем на Джъстин?

— Ще се обадя на Чарли Саломон незабавно и ще му предам всичко, което Джъстин току-що ни призна. Но, от една страна, той не ни каза много неща, които биха помогнали, а, от друга, няма ли да е по-добре да не ги използваме. Страшно се моля тази част от неговия живот да не се показва във вестниците… Мъжът, който има ключ за апартамента му, гостите… Поне това да направим.

— Във всеки вестник ще публикуват историята с наркотиците, майко. Плюс „Стар“, „Инкуайър“ и списанията. Не виждам как можем да го спасим да не стане център на средствата за масова информация. Само въпрос на време е да надушат онова, което знаем от Джъстин. С нищо не можем да го предпазим. Достатъчно е един да проговори. Не виждам голяма надежда.

— Мислех си… Да запазим малко достойнство. Той толкова държи на достойнството — трезво каза Лили.

— Не мисля, че трябва да бъдеш оптимистично настроена относно личния живот на Джъстин. Най-важното е да докажем, че няма нищо общо с наркотиците. В края на краищата той е Амбървил и пресата ще затанцува на пълни обороти върху главите ни.

Лили въздъхна, когато Макси стана да си тръгва. Двете жени се прегърнаха, малко странно, с доста повече топлинка, отколкото някоя от двете си спомняше да са го правили от години.

Лили с обичайния си жест побутна бретона на Макси назад.

— Все не е както трябва — навъси се Макси.

— Бедата при теб, Максим, е, че прибързваш със заключенията. Просто си мислех колко чаровно ти стои прическата. Ако изглеждаше по друг начин, нямаше да си ти, нали?