Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (26)

26.

— Кътър, наистина ли не можеш да заминеш за Канада без мен? — попита Лили. — Вече три пъти вечеряме с Лионард и Гери Уайлдър, откакто се срещнахте. Това не е ли достатъчно ухажване дори и за такава голяма сделка? Защо непременно и аз трябва да дойда с вас?

— Мислех, че Гери те харесва.

— Да, много разбрана жена е, но не допускаш ли, че огледът на горите, които компанията притежава, ще ми навее мрачни спомени?

В изражението на Кътър се появи непоколебима твърдост; тя прозираше под бляскавия му, съвършен чар.

— Скъпа, ти просто проявяваш малък каприз, като си променяш решението в последната минута, нали? Обстоятелството, че Захари загина в Канада, не означава, че вече никога не бива да я посещаваш. Никога не си била там. Продължаваш да живееш в същата къща, в която сте живели двамата, но това не те измъчва. Така че не усложнявай нещата. Знаеш, че отпреди няколко седмици съм уредил пътуването. Гери ще разчита на твоята компания, докато ние с Лионард оглеждаме горите.

— Е да, наистина, но е толкова досадно — оплака се Лили.

— Един такъв уикенд затвърдява отношенията повече от всяка вечеря в Ню Йорк — обясни Кътър. — Когато след две седмици седнем да говорим делово в „Ю Би Си“, личните ми връзки с Лионард ще имат значение. Той не би го допуснал, не би го усетил дори, но знам, че е така. Това засяга и теб. Ти си звездата на нашата малка група. Ти притежаваш „Амбървил“. Аз само говоря от твое име. Дръж се като голямо момиче, мила. Твърде важна си за крайния изход на играта. Не забравяй, че никоя сделка не се смята за приключена, докато не се подпишат документите.

Лили въздъхна. Искаше й се тази трудна и просрочена продажба да бе вече свършила. Беше й омръзнало да я оглеждат, да стои като символ на собственичеството, непрекъснато да мисли как изглежда отстрани, винаги в центъра на сцената на „Амбървил пъбликейшънс“, винаги грациозна солистка. Знаеше, че Гери Уайлдър, колкото и мила да беше, изпитваше страхопочитание към нея, каквото би чувствал някой от corps de ballet към една примабалерина. Лили все още можеше да издържа тежестите на тази централна роля, която навремето бе желала най-много от всичко, а Кътър явно държеше тя да бъде с него по време на уикенда.

— Добре, ще дойда. Да си взема ли дебело палто или само повече пуловери?

— Вземи всичко, което искаш. Ще пътуваме със самолет на „Ю Би Си“, така че багажът не е проблем.

— Добре. Това все пак е нещо. Отивам да кажа на камериерката какво да ми приготви.

 

 

Вътре в самолета всичко бе подредено така, че салонът да не изглежда като летяща заседателна зала. Възможност за непринудени разговори имаше в двете страни на кабината. Кътър и Лионард Уайлдър седяха един до друг и разговаряха, а жените им си бъбреха отпред.

— Тези гори, хиляди акри, бяха последното нещо, което брат ми купи, преди да загине — рече Кътър. — Той усещаше, че колкото по-независима е компанията от производителите на хартия, толкова по-добре. След това щеше да купи печатница, а после и разпространителни агенции. Можете в „Ю Би Си“ да помислите върху неговата идея.

— Едно по едно — захили се Лионард. Сега, след като бе твърдо решил да купи „Амбървил пъбликейшънс“, грубоватият му характер бе поомекнал. — И тъй като стана дума за неща, за които трябва да поговорим, аз доста мислих за „Би&Би“. Първия път обсъждахме само улегналите списания. Не вярвах, че „Би&Би“ ще изкара още един месец. Но оттогава вашето експериментално бебе много ми допадна. В началото смятах, че ще смъкне печалбите ви. После видях тиража и напоследък започвам да се питам дали първо да не му отпуснем повечко средства; другата възможност е да го прекратим. Имаш ли някакво предложение, Кътър?

— Лионард, аз самият съм си задавал този въпрос десетки пъти. Лично се бях заел със списанието и уверявам те, успях да го накарам да прескочи трапа. Това бе предизвикателство, което приех. Както правя с всеки нов проект, давам му зелена улица, но дотам. Подобно поведение държи хората ми на пръсти и се отразява добре на компанията.

— Чух дъщерята на Лили да говори на прием на жените издателки и страшно се впечатлих. Тя влиза ли в покупката?

— Макси е направо чудо. Но трябва сам да я питаш и да се споразумееш с нея… Не мога да говоря от нейно име. Само че не съм убеден, че ще бъде необходима за дълго време. Но кой знае?

— Няма ли първоначалните загуби да изкривят цялостната картина на печалбите ви?

— По-малко, отколкото предполагаш. Внимателно следих действията на Макси и, надявам се, че ще се изненадаш приятно. Доволен съм от балансовия отчет на компанията. Мисля, че ти също ще бъдеш.

— Цифрите говорят сами за себе си, нали? — Лионард се протегна доволно. — Хубаво е да избягаш от града за малко. Никога не съм бил сред дивите места на Канада.

— Разполагаме с тоалетни за много важни особи.

— И аз така си мислех.

 

 

— Ние с Лионард никога не сме имали деца — каза Гери Уайлдър на Лили, както всеки път, щом се разприказваха. — Много ти завиждам. И не само че имаш три деца, но и внучка. Трябва да се гордееш с това.

— Да… Но напоследък започнах да разбирам нещо. Не мога да припиша заслугата на себе си, когато са добри, както не мога да се обвинявам, когато са трудни… Минаха години, докато стигна до този извод. Винаги съм смятала, че трябва да са съвършени, иначе би означавало, че аз не съм съвършена. Е, аз не съм и те не са. Ние сме човешки същества.

Гери Уайлдър се опита да прикрие учудването си. Никога преди Лили не бе говорила за такива съкровени неща пред нея. Реши да се възползва от възможността да проникне по надълбоко в характера на жената, чиито маниери и възпитание бяха принуждавали повечето от нюйоркчанките да я смятат съвсем различна от тях.

— Чувстваш ли се по-привързана към някое от децата си в сравнение с останалите?

Лили се усмихна леко на този въпрос. Само бездетна жена би очаквала еднозначен отговор, ако въобще имаше такъв. Тя й отвърна, както бе обичайно да се казва в подобни случаи.

— Те всички са различни и към всяко едно изпитвам различни чувства.

— Трябва да е прекрасно човек да има дъщеря — изрече Гери с копнеж.

— Всъщност сега съм много по-оптимистично настроена към Максим, от когато и да било — Лили сама се учуди на думите си.

— Оптимистична? — озадачи се Гери.

— О — Лили се засмя на тази импулсивна забележка, — знаеш, тя се омъжва три пъти. Това е малко обезпокоително за една майка. Но, изглежда, най-накрая се установи. Щастливо неомъжена.

— Да, бога ми. Лионард ме заведе на вечерята на жените издателки и аз я намерих прекрасна. Толкова делова. Тази комбинация от интелигентност и красота ни покори. И обожавам нейното списание. Дори излизам да си го купя — нямам търпение да чакам, докато отида при фризьора. Кара ме да се чувствам… доволна от себе си. Предполагам, че ти го показва, преди да го отпечата.

— Всъщност тя е доста потайна за работите си. Аз също ходя да си го купувам.

Господи — удиви се Гери на издателския свят. В края на краищата Лили Амбървил притежаваше компанията. Човек би решил, че сигурно има сигналните броеве на списанието. Изглеждаше, че Лили знае за списанието толкова, колкото Гери за сериалите в следващия сезон. Лионард не й даваше да ги гледа, защото тя не можеше да преодолее навика си да ги сравнява с „Театърът на шедьоврите“. Но Гери не беше собственица на „Ю Би Си“.

 

 

Скоро малкият реактивен самолет се приземи върху пистата, изсечена насред гората. Пътниците слязоха и се загърнаха в дебелите си палта. Беше ясно и ветровито, но все още хладно в този северен район на Онтарио. Висок младеж с червена брада ги очакваше с един нов джип. Той се приближи до групата стеснително; погледна въпросително към двамата мъже.

— Мистър Амбървил?

— Аз съм мистър Амбървил — отвърна Кътър. — Ти сигурно си Боб Дейвис. Приличаш много на баща си.

— Да, сър. Радвам се да се запозная с вас, сър.

— Това е мисис Амбървил и нашите гости, мистър и мисис Уайлдър. Боб се учи на занаята, Лионард. Баща му отговаряше за този район, но миналата година се пенсионира и замина за Флорида. Скоро си завършил колежа, а, Боб? Как е татко ти?

— Благодаря, чудесно, сър. Защо не влезете в джипа, докато кача чантите. Не искам да ви държа на този вятър. До къщата има половин час път.

Лионард Уайлдър се качи неохотно в джипа. Искаше да отпие от гледката с тъмнозелени, сведени дървета, които като морето силно грабваха градския човек. Телевизията бе породила у него огромно желание за контакт с истинския, живия свят. Това имение на Амбървил, реши той, ще стане негово лично феодално владение. При следващото си идване вече щеше да бъде не гост, а домакин. Ще накара Гери да пребоядиса къщата, каквато и да е тя, така че да спре да се оплаква, че не гледат заедно сериалите. Тя не искаше да проумее колко трябва да е доволна от този факт.

 

 

Същата събота, в която Кътър и Лили заминаха на север, в Ню Йорк Тоби и Индия се обличаха за премиерата на Бродуей на пиеса от партньора на Индия в последния й филм, Сам Шепърд. Те бяха поканили Макси и Анжелика, но Макси бе обещала да прекара вечерта с Джули, която вдигаше голяма пара от това, че списание, което намира жените хубави, такива каквито са, въобще не се нуждае от редактор по модата, а по-скоро от лелка с пазарска чанта. Когато разбраха, че единият билет е свободен, казаха на Анжелика да си вземе приятелка, стига да е подходящо облечена за такова театрално събитие; то със сигурност щеше да привлече както обикновени зяпачи, така и цяло ято фотографи.

Индия нетърпеливо си сменяше тоалета в последната минута.

Бе попаднала в клопките на пролетната мода и бе купила няколко рокли от английска басма, които изглеждаха великолепно върху закачалките, но щом ги облечеше, я превръщаха в движещо се английско селско канапе.

— Розите по тялото не са като розите върху възглавниците — заключи гласно Индия, претърси гардероба си и извади оттам комплект блуза и панталон на „Ив Сен Лоран“ от зелен атлаз, с бледорозов колан и с още по-светъл атлазен дъждобран в тон с колана, който в никакъв случай не биваше да се носи при дъжд.

— Приятелката на Анжелика е дошла, чух звънеца — обади се Тоби.

— Как изглеждам? — попита Индия.

— Приближи се. Да, като небето в Норвегия между залеза и изгрева, като нощ в средата на лятото.

— Как разбра?

— От шума на плата, от цвета, който виждам с крайчеца на зрението си, от шума на стъпките ти, от уханието ти, от гласа ти. И между другото, когато се качим при Анжелика, не казвай първото нещо, което ти дойде на езика за нейната приятелка.

— Тоби, не бъди толкова тайнствен. Уловил си гласа й, нали?

— Точно така. Прилепът има свръхчувствителен слух. Дръж главата си неподвижно — Тоби докосна устните й. — Червило. Все едно, ще те целуна, но няма да те размажа — специалист съм също по свръхсензитивно, ултразвуково, лазерно целуване.

— Хайде, размажи го — покани го тя. — Иначе как ще разбера, че си ме докоснал.

— Ще разбереш… Ще разбереш. Разбра, нали? Сега хайде да тръгваме, ще закъснеем.

Двамата се качиха горе, където ги очакваше Анжелика.

— Ах, какви красиви рози, Анжелика — автоматично възкликна Индия. Вярно беше, макар че го изрече с пресилена изненада. На Анжелика те стояха като градина, която всеки момент щеше да разцъфне.

— Благодаря ти, кръстнице — с най-голяма официалност отвърна Анжелика. — Да ви представя Хенри Ийгълсън, приятел от училището. Моята кръстница, Индия Уест, и чичо ми Тоби.

— Здравейте — поздрави младежът.

— Баскетбол — изрече предизвикателно Индия. — Сигурно тренирате баскетбол.

— Той е най-високото момче от осми клас, кръстнице — в треперещия глас на Анжелика се усещаше победоносна нотка.

— Центъра? — попита Тоби.

— Да, сър. Но щом спра да раста, ще се откажа.

— На колко сте години? — най-сетне се осмели Индия.

— На четиринадесет, мадам.

— И защо трябва да спрете да растете на четиринадесет години?

— Вече съм над метър и деветдесет, сър. Някой ден все трябва да спра да раста. Поне така се надявам.

— Не е задължително — включи се активно в този неутрален разговор Анжелика. — Може да продължи да расте, докато навърши двадесет и една или двадесет и две години, нали? Какво мислиш, чичо Тоби?

— Защо да не почакаме и да видим? И защо не се обръщаш към нас просто с Индия и Тоби, Хенри?

— Гот! Викайте ми Дънк. Чип знае, че всички ми казват така, но сега се държи прилично или нещо от този род. Какво ти става, Чип?

— Нищо, нищо — включи се в паузата Индия. — Чип се възпитава от много старомодна майка, знаеш ли, Дънк, от старата школа „Vielle“ Ню Йорк.

— Педантично, значи. Майка ми е същата. Снощи мислех, че ще получи нервно разстройство, докато изляза. Три пъти ме кара да си сменям вратовръзката, а чорапите два пъти. Слушай, мамче, викам й, фактът, че имам среща за първи път, не значи, че трябва да се изнервяш. Понякога не мога да ги разбера родителите. В повечето случаи успявам, но невинаги.

— И майка ми бе същата, когато трябваше да изляза за първи път — каза Анжелика. — Нали, кръстнице — тя погледна умолително към Индия.

— О, да, наистина така беше, кръщелнице. Помислих, че ще позеленее, или май щеше да посинее? Но това бе толкова, толкова отдавна, нали чичо Тоби?

— Години. Трябва да са минали години оттогава. Толкова отдавна, че не мога точно да си спомня. Тръгваме ли? Става късно.

За вечерта Тоби бе взел лимузината на Макси. Тя бе оцеляла при разпродажбите, понеже бе единственият начин за придвижване из Ню Йорк. По обед таксита не можеха да се хванат до офисите на „Би&Би“, а на нея й се налагаше да излиза и после отново да се прибира в службата. А освен това лимузината беше съществена част от представата за неоспоримия й успех, която тя създаваше.

Ели отвори вратата на колата за Анжелика и първия й приятел без никакво изражение на лицето. Направи го с такава тържественост, сякаш херцогът и херцогинята отиваха на черква. Какво щеше да каже мис Амбървил, не му бе ясно. На Анжелика й бе време да започне да излиза с някого, но с такъв гигант… Може би бе по-млад, отколкото изглежда. Поне имаха придружители, макар че Индия и Тоби бяха твърде влюбени, за да забелязват другиго, освен себе си. Според него. Какво страхотно семейство. Той въздъхна напълно доволно.

Пред театъра се бе събрал много народ.

— За никой друг не бих преживяла това, освен за Сам — рече Индия. — Ще се правя на незабележима, докато влезем вътре. Не ми пускай ръката, Тоби, защото ще вървя право напред, все едно че никой не ме гледа. Става ли?

— Добре. Чип ще ти обира поклоните. Ели, виж дали можеш да ни спреш непосредствено пред входа?

— Да, мистър Амбървил — отвърна Ели. Ясно, не е свикнал с добър шофьор, щом го помоли за такова глупаво нещо. Къде си мислеше, че ще ги остави? По средата на пътя ли?

Анжелика и Дънк излязоха първи от колата, две високи, великолепни непознати млади лица, които тълпата огледа, но после престана да им обръща внимание, сякаш не съществуваха. Тоби излезе и изчака Индия.

Щом преминаха до входа на театъра, засвяткаха фотоапарати; светкавиците заедно със светлините на местните телевизионни екипи заслепиха Индия. Чуваха се поздравителни възгласи, но тя не им обръщаше внимание.

— Индия, Индия, имам нещо за теб — извика нечий глас, почти заглъхнал от вълнението. Тя вървеше напред, ала изведнъж Тоби пусна ръката й, изви се по посока на гласа, хвърли се в тълпата като страничен защитник и помъкна някакъв мъж на улицата. Сбиха се ожесточено и преди хората да се съберат и извикат, се чу изстрел и изохкване. Тоби продължи да влачи мъжа по тротоара, докато тълпата се събираше, с нарастваща истерия, но объркана и безполезна. Тоби напрегна всичките си сили да притисне мъжа и да разтвори пръстите му, докато те не изпуснаха оръжието. Точно в този миг Индия се обърна и извика. Всичка бе станало толкова бързо, сякаш бе свършило, преди още да е започнало. Само кръвта от ръката на Тоби изглеждаше истинска. И зареденият пистолет, който Дънк внимателно вдигна и задържа, докато един полицай не го взе от него.

 

 

— Как разбра, как разбра? — плачеше Индия и държеше ръката му в линейката.

— Познах го по гласа — онзи досадник, дето непрекъснато ти звъни по телефона. Не допусках, че ще искаш онова, което ти беше приготвил, каквото и да бе то — Тоби все още бе в шок и, изглежда, не забелязваше санитаря от линейката; човекът се опитваше да спре кръвта.

— Той се е канел да ме убие? Знаех, че е луд, но не допусках, че ще се опита да ме застреля.

— Никой няма да те нарани, докато аз съм до теб.

— Откъде разбра къде е? О, Тоби, откъде разбра?

— Тренировки. Тренировки по ориентиране. Помага и за много други работи.

— Мадам, бихте ли престанали да говорите? Опитвам се да оправя този човек, докато стигнем болницата. Питайте после. О! Индия Уест! Ще ми дадете ли автограф, като пристигнем? За жена ми… Инак не бих ви безпокоил при такива обстоятелства, но тя наистина ви е голяма почитателка, голяма почитателка.

 

 

Лили би се задоволила да прекара сутринта в района на къщата, но Гери явно гореше от нетърпение да разгледа гората наоколо.

— Да пояздим ли? — предложи Лили.

— Конете ме ужасяват. Мислиш ли, че можем да помолим онзи младеж да ни разведе с джипа? — попита Гери.

— Защо не? Кътър го остави, в случай че за нещо ни потрябва.

Скоро те вече седяха в джипа заедно с Боб Дейвис; той бе преодолял първоначалния си пристъп на срамежливост към градските хора. Не след дълго Лили разбра, че този горски младеж никак не бе мълчалив. Невъзможно бе да го накара да млъкне, освен с явна грубост. Разказваше им истории за градовете в покрайнините на дивата гора, където местните работници всяка събота вечер се натрясквали до козирката и приключвали вечерта с обичайно сбиване.

— Божичко — възкликна Гери, учудена от грубата страна на бъдещото й владение, — ти бил ли си се някога, Боб?

— Не, мисис Уайлдър. Докато ходех на училище, баща ми не ми разрешаваше да припаря до някой от онези барове. После заминах в лесотехническия колеж, а после направо тук на работа. Тогава точно той се пенсионира, съвсем внезапно. Ненадейно като гръм от ясно небе починал някакъв роднина, когото баща ми дори не познавал. Все пак получи достатъчно пари да си купи място във Флорида. Отколешна мечта на майка ми — хич не обичаше студа. Стегнаха куфарите и тръгнаха. Сега дават лодки под наем и живеят щастливи като младоженци. Мистър Амбървил ме назначи тук, без дори да проведе интервю с мен. За пръв път имам удоволствието да се срещна с някого от семейство Амбървил. Старите собственици често идваха тук с приятели на лов, по време на риболовния сезон, устройваха си големи градински увеселения, просто се забавляваха добре. Мислите ли, че ще идвате често тук, мисис Амбървил?

— Нямам представа — отвърна разсеяно Лили.

— Звучи прекрасно — отбеляза разсеяно Гери.

Лили знаеше, че Гери си мисли, че веднага щом се осъществи сделката, Лионард и тя незабавно ще започнат да канят приятели тук. Почувства остра болка, сякаш явните собственически мераци на Гери бяха посегателство срещу нейната собствена територия. Все пак, когато „Ю Би Си“ купи „Амбървил“, нищо тук няма повече да й принадлежи. Тогава защо да не го приеме? И какво значение имаше това, за бога?

Джипът се движеше бавно в сянката на гъсто заселените високи дървета. Денят бе слънчев и светлината падаше навсякъде, където откриеше пролука.

— Виж, Лили, напред има нещо като поляна. Защо не слезем от джипа и да повървим малко. Срамота е да не се пораздвижим — предложи Гери.

— Боб, би ли спрял за минутка? Ще се поразходим — съгласи се Лили.

— Дадено, мисис Амбървил — младежът внимателно спря и слезе да им помогне. — По-добре да дойда с вас. На края на поляната има клисура.

— Не е необходимо, Боб — хладно отвърна Лили. Искаше й се поне за малко тази сутрин да не слуша за неговото житие-битие. Неохотно той ги остави да тръгнат без него и двете жени се запътиха енергично по пътеката, вдишвайки дълбоко от боровия въздух. Когато излязоха на поляната, разбраха, че на слънце дори бе горещо, и свалиха палтата си. Седнаха на тревата да се насладят на спокойствието и тишината.

— Хайде да потърсим клисурата — предложи Гери, а очите й проблясваха от любопитство. Никога не бе притежавала клисура и искаше сама да види. Това бе особеност на мястото, както конете и езерата, за които се говореше, че гъмжат от риба. Самият въздух, тревата, къщата, всичко бе част от сделката. Гората малко я интересуваше, освен като фон на бъдещите й развлечения.

— Предпочитам да не ходим, ако нямаш нищо против — отвърна Лили. Достатъчно време й отдели тази сутрин. — Малко се уморих, но ти иди, ще те почакам.

— Сигурна ли си?

— Напълно — тя се отдалечи и Лили се унесе в дрямка. Изведнъж се чу силен вик.

— О, божичко!

Отвори очи и видя Гери; бързо се придвижваше заднишком на колене.

— Лили, това е най-ужасното място, което съм виждала. Не можеш да си представиш. Клисура, друг път! По-скоро дупка към ада… Назъбени скали и изведнъж ужасна стръмнина надолу… Не би предположила дори, докато не стъпиш на ръба. Такива места трябва да се отбелязват, за бога! Трябва да се сложат мрежи.

— Е, ти ще сложиш, нали — промърмори на себе си Лили. — Връщай се, Гери. Да влизаме в джипа. Трябва да е станало време за обед.

— Боб — каза Гери, щом пристигнаха в къщата, — мисля, че е страшно опасно, задето не е маркирана клисурата. Защо няма ограда?

— Тук клисурите са много, мисис Уайлдър. Някога трябва да е имало земетресение. Има една дузина такива, но другите не са близо до къщата. Всички, които работят в горите, ги знаят. Само хора не тукашни се изненадват. Затова ви предупредих. Всъщност… Историята не е за пред дами, но е станала точно преди старите собственици да продадат мястото. Баща ми я разказа, но на ухо…

— Е, хайде, Боб — нетърпеливо настоя Гери. Тя искаше да научи всичко за бъдещите си владения и ако съществуваха местни тайни, още по-добре.

— Е, не знам… — той очевидно умираше от желание да разкаже историята.

— Хайде, Боб, какво значение има? Разказвай — настояваше Гери.

— Видите ли, навремето баща ми карал малък едномоторен самолет, като този пилот, дето сега развежда мъжете ви. Бил с него един ден заради спешен случай в лагера от другата страна на гората — някакъв дървар се наранил лошо и трябвало незабавно да го откарат в болницата. Както и да е, той забелязал двама души. Градски хора, като вас. Не ми каза кои са били те, но били на коне. Слезли от конете на поляната и май са се сдърпали за нещо. Не били по-различни от момчетата в бара събота вечер, защото и те се сбили. Единият трябва яко да е блъснал другия, защото онзи се озовал на дъното на клисурата.

— Какво направил баща ти? — попита Гери, останала без дъх.

— Не могъл да спре, виждате, няма място за кацане, а и наистина се тревожел за дърваря, за когото ви разправях. Все едно, разбрал, че случката станала близо до къщата, и предположил, че другият ще изтича да потърси помощ. Но когато се върнал на следващия ден още не били намерили мъжа в клисурата. Станала някаква суматоха, групите, които издирвали, търсели навсякъде, но не и там, като че ли никой не бил отговорен и никой не знаел какво става. Баща ми ги завел в клисурата, но вече било много късно. Не се разбрало дали човекът е умрял от падането, или дето е стоял цяла нощ на студа. Видите ли, когато станала тая работа, температурата била под нулата. Както и да е…

— Спри колата! — извика Гери. Лили бе припаднала и се бе провесила настрани, та Гери напрягаше всичките си сили да я задържи да не падне на пътя.

 

 

Лили седеше в полумрак в спалнята. Бе помолила Гери да дръпне завесите и да я оставят сама. Не се и опита да обясни причината за кратката загуба на съзнание пред тази чужда жена.

— Искам да си почина. Няма да обядвам. Моля те, не идвай да проверяваш как съм — каза тя с толкова непоколебим тон, че Гери не посмя да й зададе дори един въпрос.

През целия следобед Лили седеше до прозореца на стол с изправена облегалка и се връщаше в спомените си. През тези няколко часа тя остаря, прегърби се, пресушиха се нейната гордост и красота. Беше й ужасно студено, сякаш кръвта във вените й бе спряла, но не й достигаше воля да стане и облече друг пуловер. От време на време изричаше по някоя дума на глас и замлъкваше отново. На моменти се превиваше на две, а ръцете й до болка стискаха устата й, за да сподавят виещата мъка и пристъпите на ярост и гняв. Трябваше да събере всичките си сили и да озапти тези ръце. Те искаха да я разцепят, да разкъсат плътта й, да оскубят косите й, да я повредят завинаги.

В края на следобеда тя се овладя и насочи мислите си към вратата на спалнята. Скоро Кътър отвори тихо, очевидно предполагайки, че тя вероятно си почива в едно от двойните легла. Лили не издаде звук.

— Лили? — извика той, защото не я видя в мрака. Направи няколко крачки, а после включи лампиона. — Лили, къде си? Лили… Какво правиш тук? — Кътър се приближи до нея и спря като ударен при вида на жената с грозно, изкривено от гримаса лице — старица в дрехите на Лили, с косата на Лили, с жестоки, пронизващи очи. — Боже господи, Лили, какво се е случило? — ужаси се той. — Гери ми каза за клисурата. Що за номера, Лили, да ходите и да гледате тия глупости? Виж се на какво…

— Не — гласът й бе сух, развълнуван от преглътнатите сълзи, дрезгав и далечен. — Не си прави труда да ме гледаш. Няма значение аз как изглеждам. Виж в огледалото себе си.

— Що за загадка е това? — попита Кътър със смесено чувство на отвращение и гняв. — По дяволите, не трябваше никога да те водя в Канада. Ако знаех, че ще си толкова болезнено…

— Не трябваше. Но не си могъл да предвидиш всичко. За пръв път в живота си. Не си знаел, че ще открия… — Лили започна да шепне.

— Да откриеш? Няма нищо за откриване. Какви ги дрънкаш?

— Как… Как е умрял Захари — тихо изрече тя.

— Лили — обърна се спокойно Кътър, — винаги си знаела как е умрял Захари. Скъпа, всички знаят. Получила си шок от факта, че си била толкова близо до мястото, това е всичко. Хайде, ще ти помогна да вземеш една топла вана. Ще се разболееш, ако…

— Убиец! — извика тя.

— Лили, престани веднага! Изпадаш в истерия — скочи до стола й, дръпна я, тя падна на колене, а Кътър хвана двете й ръце зад гърба.

— Убиец!

— Млъквай! Те са в съседната стая, ще чуят…

— У-б-и-е-ц!

Кътър запуши с другата си ръка устата й, но тя силно го ухапа по палеца. Замъкна я грубо до едно от леглата.

— Стига! Това вече е прекалено. Не се владееш, Лили, не разбираш ли? Мястото те прави истерична.

Лили енергично поклати глава и се изправи. Застана срещу него.

— Ти си бил там. На клисурата. Да, там си бил. Ти си го убил! Блъснал си го и си го оставил да умре — Лили погледна към Кътър и с горчивина откри, че гласът й само бе изрекъл фактите, които бе премисляла цял следобед.

— Това е най-… най-… най-идиотското нещо, казвано от теб някога. Ти си превъртяла. Напълно си откачила.

— Можеш да си дрънкаш колкото си щеш, все тая — Лили продължаваше да го гледа, сякаш се опитваше да събере отделни парчета в един човек. Гледаше и се чудеше дали това бе същият Кътър Амбървил, когото бе обичала, ала не можеше да си отговори. Тя продължи да говори твърдо, без да трепне, а гласът й сякаш идеше от отвъдното, от мъртвец — далечен, кух и безжизнен. — Боб Дейвис ми каза. Не се усещаше какви ги дрънка. Сега разбирам защо баща му е могъл да се пенсионира на четиридесет и седем години. Знам кой му е дал пари да замине за Флорида. Само един човек е видял всичко, но е бил приказлив като сина си. С Гери чухме всичко. Двама мъже на поляната, двама мъже слизат от конете, двама мъже се сбиват, единият — ударен или блъснат от ръба на клисурата, а другият се прибира, без да потърси помощ за брат си. При температура под нулата. Най-близката клисура до къщата. Сигурно си откачил на другия ден, когато Дейвис се върнал и разказал какво е видял. Но не си го отстранил достатъчно скоро. Разказал е на сина си. А той ще го разкаже пред всеки съд в света. Сигурна съм!

— Лили, не можеш да вярваш на тази история! Туй хлапе е пълно с такива истории и лъжи…

— Да се обадя ли на таткото във Флорида? Само едно телефонно обаждане? Ще признае всичко, щом му кажа, че е съучастник в убийство — Лили посегна към телефона. — Имам номера му. Попитах Боб, докато Гери не слушаше. Казах, че искам да го похваля пред баща му колко мил и отзивчив син е създал.

— Чакай! Остави телефона. Ще ти обясня…

— Не мисля, че ще успееш — гласът на Лили накара Кътър да замръзне от страх, но тя върна слушалката на мястото й.

Той въздъхна дълбоко.

— Лили, в този ден се случи нещо. Надявах се никога да не се наложи да узнаеш. Аз наистина бях със Захари, когато падна в клисурата. Наистина се сбихме, но той падна случайно. Случайно, Лили!

— Защо тогава не изпрати за помощ? — попита Лили по-меко.

— И досега не мога да разбера. Бях в шок, Лили. Не помня какво стана после. Не бях на себе си от мъка. Погледнах от ръба и като го видях как е паднал, предположих, че е мъртъв. Дори и веднага да го бяха намерили, щеше да е без значение. Прибрах се и просто стоях така. Не можех нищо да направя. Брат ми… Мъртъв. Моят брат… Не исках да повярвам. Реших да се отърва от Дейвис. Разбира се, че го подкупих. Знаех, че никой не би повярвал и една дума от това, което се случи там. Но, Лили, ти трябва да ми повярваш! Знаеш, че никога не бих наранил Захари нарочно. И защо е трябвало да го правя? Защо? Съгласи се, че няма логика. Би било налудничаво — Кътър спря и потърси с поглед лицето й.

— За какво се сбихте?

— За теб. Не знам откъде му бе дошло наум и защо избра точно този момент да повдигне въпроса, Лили, но Захари имал подозрения за нас. Ядоса се. Вбеси се. Обвини ме, че сме били любовници преди години. Каза, че се съмнявал, че Джъстин е мой син, а не негов. Не мога да си представя откъде бе надушил тайната ни след толкова много време, но не можех да реагирам по друг начин, освен че те наскърбява. Посегнах пръв заради тебе, Лили. Странна реакция, ала единственият начин да убедя Захари, че греши. Направих го, за да те защитя. Заради теб, скъпа моя. Ако не бях реагирал така, кой знае какво би се случило. Можеше да си го изкара на двама ви с Джъстин. Признавам, че го ударих, но заради теб, само заради теб, Лили.

— Трудно ти е да престанеш да лъжеш, нали? — каза тя отпуснато, без нотка на изненада, изпълнена само с презрение.

— Да лъжа? Лили, за какво друго бихме могли да се скараме с брат ми?

— Аз му казах за нас още преди тринадесет години. През цялото това време той знаеше за мен и за Джъстин. Бяхме заживели в мир. Исках или да започнем отново, на чисто, или въобще да не го правим. И му разказах всичко. Всичко. Той ми прости напълно. Винаги бе обичал Джъстин като свой роден син. И го обичаше до деня, в който ти го уби. Заболя го, когато научи, но и самият той не бе светец. Превъзмогнахме станалото и заживяхме добре заедно. Ти си последният човек, пред когото би споделил.

Гласът на Лили бе празен и мъртвешки, тонът й не търпеше опровержение. Истината кънтеше като ехо във всяка нейна дума. Кътър се обърна с гръб.

— Каквито и мотиви да си имал да го убиеш, вече е без значение. Макар че в дъното стоят омразата и завистта. Затова ме накара да те обикна. Да му отнемеш нещо. Аз съм също толкова лоша, колкото и ти, Кътър, но не съм убийца. Нито лъжкиня. Поне повече няма да бъда.

— Лили…

— Нито дума! Никога, никога друга лъжа. Сега си тръгвам. Връщам се в Ню Йорк. Излъжи Уайлдърови каквото намериш за добре. Ще изпратя самолета обратно още щом кацне. Захари Амбървил убит от брат си. Знам истината. Никой друг няма да я научи. Няма да се опитвам да те накажа. Няма да послужи за нищо. А и не струваш толкова. Освен ако…

— Освен ако какво? — попита Кътър не вярвайки на ушите си.

— Освен ако не се опиташ да се свържеш с някой от моето семейство. Сториш ли го, ще те дам под съд. Кълна ти се. Във всичко, което ми е най-скъпо.

— Чакай, спри — извика Кътър, но тя вече бе излязла.