Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (9)

9.

Канцелариите на „Триминг Трейдс“, които Захари бе наел за свой първи офис, все още се намираха на 46-а улица между 6-то и 7-мо авеню. Някога, когато бе основано списанието, сградата бе леко позастаряла, но в сравнение със зданията наоколо се държеше. Намираше се в непосредствена близост до цеха за производството на гарнитури. Оттогава нищо не бе се променило, освен че сградата съвсем бе се скапала. Макси не обърна внимание на това, докато търсеше стаите. Тя се представи на жената в приемната.

— Аз съм мис Амбървил. Бихте ли съобщили на главния редактор, че съм тук.

— Той очаква ли ви?

— Просто му кажете. Максим Амбървил.

Миг по-късно Робърт Фредерик Финк се появи в малката приемна. Имаше кръгло, розово лице. Беше здравеняк на около шейсет и пет — седемдесет години, спретнат и зарадван от посещението й.

— Макси! — извика той. — Дай на чичо Боб една целувчица. Бас ловя, че си забравила кога спечелихме дванайсет бона на конните състезания. Ела в моя кабинет и ми кажи какво правиш… От колко години не съм те виждал?

— Около двадесет — отвърна Макси, задъхана от силната му прегръдка. Чичо Боб не помнеше, но помнеше състезанието.

— Сякаш беше вчера. Внимавай с тая врата, не се отваря докрай.

Макси се промуши в стаята на редакторите и се спря рязко. В стаята имаше осем бюра, отрупани с купища хартия, подредени внимателно, така че да се крепят един друг, за да не се разпилеят. Деветото бюро беше на Боб Финк и до него се стигаше по тясна пътечка между купищата хартии. Той внимателно я настани на единствения стол за посетители, а после се промуши до бюрото си и се намести удобно.

— Не си падам по кабинети, където всичко е подредено в папки, Макси. Пъхаш нещо в някоя папка, после забравяш къде си го сложил и повече не го виждаш. Със същия успех можеш да го изгориш. Поискай ми някой документ. Който и да е.

Макси издърпа с две ръце краищата на карирания шал и кръстоса ръце под гърдите. Ако кихна, помисли си тя, ще им трябва цяла седмица да ме изровят.

— Накарай ме да намеря нещо… Сметка, ваучер или каквото и да е.

— Един брой на „Бътънс енд баус“, да речем, от 1954 година.

— Ц-ц, много е лесно.

— Сметки за плащания за… За юни 1961 година.

Боб Финк се изправи и огледа владението си със строг поглед. Проправи си път до едно от бюрата и много грижливо измъкна няколко листа от високите хартиени кули.

— Етоо. Само погледни! Колко беше евтина хартията през 1961!

— Невероятно — Макси грейна. — Можеш ли да ми покажеш един брой от „Бътънс енд баус“, последния?

Лицето на Боб Финк помръкна:

— Тук е, но не се гордея много с него. Нещата се промениха, откакто развързаха ръцете на Blouson Noir.

— На кого?

— Джон Феърчайлд. Френските моделиери го нарекоха Черния блузон, което означава моторизиран хулиган, облечен в черно кожено яке — тъй като той е бил много взискателен към тях. Но какво направи за тиража на списанието за дамско облекло! Направо бомба, сладурче. И когато нашите от рекламата видяха това, естествено вкараха всичките си пари за реклама там. Феърчайлд издава седмичника „Футуеър нюз“, който помете и другите реклами. Така че — е, имаме няколко абонамента за някоя друга година. Има и малки реклами на такива, дето се радват да си видят снимката в списание, но, Макси, ако заключим, че „Бътънс енд баус“ преживява трудни моменти, би било… меко казано. Ако имаш проблеми, значи все още дишаш, все още си жив. „Бътънс енд баус“ се лекува в интензивното отделение, но болницата вече е затворена.

— Може ли все пак да му хвърля едно око? — попита Макси, без да губи кураж.

Той й подаде тънкото списание с яркочервена корица. Върху й се помещаваше снимка на Джон Робинсън от „Робинсън Брейд Къмпъни“ и в повечето текст под нея се разказваше за кариерата на мистър Робинсън. Няколко страници бяха отделени за бродерия и гарнитури. Имаше поместена статия за използването на копчета в костюмите на „Адолфо“ с рисунка на маншет с три копчета. И още няколко малки реклами, две от които на „Робинсън Брейд Къмпъни“ и на компанията, която продаваше копчетата на „Адолфо“.

— Чичо Боб, чу ли нещо за вчерашното заседание? — попита го Макси, като сгъна списанието на две и собственически го пъхна в чантата.

— Само слухове, естествено. Е, и няколко телефонни обаждания. Мисля, че е много мило от твоя страна да дойдеш и лично да ни го съобщиш. Татко ти, лека му пръст, би постъпил по същия начин. Знаех, че рано или късно това ще стане.

— Но няма да стане, Боб! Аз съм новият издател на „Бътънс енд баус“ и ние заедно ще превърнем списанието отново в печелившо, както при татко — Макси за малко да издуха цял тон хартия върху главата си, като скочи от вълнение.

— Ако ще е за второто място, скъпа, не бих желал да печеля състезанието. Седни, за бога!

— Не се шегувам. Говоря съвсем сериозно. По дяволите, Боб, можем да направим същото, което прави и Феърчайлд. Ще обърнем това местенце с краката нагоре… Нямам предвид твоята канцелария, разбира се, но…

— Макси — нежно я прекъсна Боб Финк, — индустрията на облеклото напълно се задоволява с един вестник и си го има, „W. W. D.“. Но не и списание, излизащо всеки месец. Нали нямаш намерение да издаваш ежедневник?

— Е, не, всъщност не. Но какво ще кажеш за списанието „W“? Бихме могли да издаваме нещо подобно, но по-добро.

— Бедата е там, че в него използват материали, които вече са били публикувани във вестника… Понякога правят броя по-голям и цветен, но това не им струва кой знае колко повече. С парите в банката за Феърчайлд и десет хиляди абонамента. По-голямата част са реклами, големи красиви фотографии — въздъхна той. — Сигурно остарявам… Не ги възприемам красивите момичета, дето носят мъжко бельо. Къде отидоха хубавите дамски пликчета?

Макси се сви в ластичните мъжки слипове, които бе облякла. Те добавяха нещо към сексуалния й живот. Извратена ли беше, само такива хора ли познаваше, или Боб Финк бе твърде старомоден?

— Как е възможно списанието „W“ да има само десет хиляди абонамент? Всеки, когото познавам, го чете — запротестира Макси.

— Там е работата… Всеки брой се чете от десетки читатели и повечето от тях имат доста високи доходи, което, предполагам, обяснява рекламите. Макси, не можеш да конкурираш Феърчайлд. Тази компания е основана през 1881, те са започнали да издават търговски списания още преди да се е родил баща ти, дори преди да се е родил моят баща. А и за какъв дявол ти е притрябвало да го конкурираш? Ти си Амбървил.

— Боб, разбирам това, което ми казваш, но аз съм уверена, че бих могла да преобразя „Бътънс енд баус“. С твоя помощ, разбира се — как бих могла, мислеше си тя, да се освободя от такъв мил възрастен човек. Само да не бе толкова песимистично настроен.

— С моя помощ? Макси, отдавна искам да се пенсионирам. Вися тук, защото се чувствах задължен на татко ти. За щастие навреме вложих някой долар в недвижими имоти. Повечето от бившите президенти на Съединените щати са построили къщите си върху земя в Палм спрингс, аз съм им я продал. Е, един голям парцел, който винаги съм харесвал и желал, е собственост на Анънбърг, но човек не може да има всичко.

— Да се пенсионираш? Искаш да се пенсионираш’?

— И да замина на запад. И да си гледам палмите. Може да се науча да яздя кон.

— Ами… всичките бюра? — небрежно посочи Макси.

— Изгори ги. Ще струва доста да ги изхвърлиш навън, но ако бях на твое място, съвсем определено щях да изгоря всичко.

— А какво ще кажеш за останалите служители — повиши тон Макси. — Онези, които баща ми не е искал да съкрати?

— Да видим… Джо измисля идеите и пише статиите, Линда прави художественото оформление и отговаря за производствените въпроси, аз съм си сам на себе си директор по рекламата. Но, разбира се, нямаме отдел по пласмента. Момичето в приемната работи на централата и като машинописка. Джо и Линда имат участие в недвижимите имоти при мен, а момичето от приемната ще си намери навсякъде работа. Много сръчно момиче, никак не й харесваше тук. Трябваше да й плащаме повече, за да я накараме да остане.

— Трима души? Само трима? Как е възможно такова нещо? — главата й се зави, но не трябваше да припада.

— Е, има и едно момче, дето го наемаме да изхвърля кошовете с боклук и да позабърсва праха от време на време, долу на етажите има ксерокс, ако искаме да изкопираме нещо, а печатарите изпращат някой да ни продаде хартия, но, да, само трима души. И въпреки това сме на червено. Наем, заплати, консумативи, всичко иска пари. И, разбира се, безплатен обед. Всеки трябва да обядва.

— Компанията плаща обеда? — извика Макси, като не вярваше на ушите си.

— Баща ти започна така в добрите стари времена. Той настояваше. По онова време, разбира се, „Линди“ още работеше. Обядът вече не е същият, откакто затвориха.

— Кога — попита тихо Макси — мислиш да напуснеш? Не искам да си мислите, че припирам, но…

— Кой ден сме днес? Четвъртък. Всички можем да се изнесем до другия петък. Не ми е приятно обаче да оставим на теб тоя хаос. Ще уредя момчето, което изхвърля боклука, да дойде и да го прибере. Не се притеснявай, в сградата не възразяват, когато се работи извънредно, така че ще бъде почистено до понеделник, най-много вторник.

— Сигурен ли си, че искаш да напуснеш? — само едната любезност ми остана, помисли си Макси.

— Скъпа, аз съм вече пътник. И, чуй, ако нямаш нищо против един стар ухажор да ти каже, че туй, дето си го облякла, не е… съвсем… Нека да е по-малко заплашително. Направо ще ме е страх да те срещна на тъмно. Една малка промяна във външния вид няма да ти се отрази зле.

 

 

— И имаш наглостта да твърдиш, че тая прашна кашеста буца е „Златна превъзходна“? — изрева Тоби. — Отхапи от нея, негодник такъв, и ми кажи преди колко месеца е брана и сложена на хладно — с една ръка Тоби сграбчи търговеца на едро за яката, а с другата му натика ябълката. — Хайде, захапвай!

— Измамиха ме, мистър — запротестира човекът — преди малко купих двадесет щайги и те ми се заклеха, че ябълките са брани тази седмица, че са съвсем пресни, направо от дървото.

Тоби го пусна вбесен.

— Сигурно. Но пада ми се, щом опитвам с друг доставчик. Не ти ли е ясно, че мога да ти кажа всичко за този плод. Само трябваше да докосна кората, за да разбера, че е брана миналия сезон. Не мирише така, както мирише прясно брана ябълка, а ако я опитам, ще повърна. Отиди и се опитай да я пробуташ на „Д’Агустино“.

Той се обърна към Макси:

— Повечето тук ме познават и не се опитват да ме премятат. Никога не бях купувал от него, реших да му дам възможност.

— За последен път ще му е да се опитва да измами сляп човек — каза Макси. — Поне един от нас не е бил измамен тази седмица.

— Какво си се оклюмала? И престани да се вайкаш — изкомандва Тоби, като се обърна към пътечката за търговия на едро с плодове. В претъпкания пазар на Хънтс пойнт Тоби винаги ходеше с лазерния си бастун. Трите лъча невидима инфрачервена светлина караха една малка игличка, свързана с палеца му, да вибрира и той разбираше, че над главата му, право пред него или под краката му имаше някакъв предмет. Тоби въртеше бастуна с умение, което бе развил с години. Започна да взима ябълки от различни щайги. Душеше ги, опипваше ги, премяташе ги в ръка, сякаш щеше да ги използва за натюрморт, но го правеше с невероятна бързина.

— Не се вайкам — горчиво допълни Макси. — Ще се пръсна от яд на себе си. Жана д’Арк спасява кожата на един мъж, собственик на ранчо „Мираж“… Без да споменаваме тридесетгодишния безплатен обед. Ако само знаех, че Кътър е способен да умре от смях…

— Виж, все пак имаш списание, офис и една година, през която можеш да правиш каквото си решиш. Само дето гордостта ти е накърнена, Златокоске.

— То въобще не е списание, а чист панаир. А офисът… Трябва и ти да го видиш, за да повярваш. Бастунът ти ще гръмне. И колко ябълки ще купиш, за бога?

— Сега е периодът на плодовите торти, а това означава хиляди.

— Защо нямах достатъчно мозък в главата поне да попитам Павка или Нина Стърн, преди да си избера списание? Можех да получа всяко едно от тях. Защо трябваше да бързам?

— Тайна на човешката природа. Ако беше поне малко по-предпазлива, нямаше да си Макси, а ако не бе Макси, светът щеше да е едно тъжно и самотно място.

— Но по-разумно.

— Може би. Но по-разумен не е всичко. То е нещо като ергенлъка — отлагай, докато може — Тоби поръча ябълките и се запъти навън от огромния грозен пазарен комплекс, който осигуряваше поне половината от храната в Манхатън. Той вече не пазаруваше сам, имаше сътрудници, но от време на време посещаваше Хънтс пойнт, за да види какво ново има за трите му ресторанта. Притежаваше още два в Чикаго и четири на Западния бряг, всичките печеливши.

 

 

Тоби откри кухнята на осем години. Забраняваха му да ходи там, макар че зрението му денем бе сравнително добро. Лили се ужасяваше от мисълта, че той може да бъде в непосредствена близост с огън. Това го караше по-упорито да завладее мистериозната стая.

Една нощ изчака, докато всички си легнат, и по познатите пътечки влезе в огромното изкушаващо пространство. Светна лампите и започна да го изучава сантиметър по сантиметър. Започна от най-долните шкафове и чекмеджета. Проучваше всеки предмет с петте си сетива. Всеки готварски прибор, всеки празен съд, всяка дъска за кълцане, всеки нож, вилица и лъжица бяха докоснати. Помирисваше ножовете, близваше ги с език, облизваше ги по тъпата страна, опипваше острието, притискаше ги към бузите си. Раздрусваше ги и слушаше звука, който издаваха. Претегляше ги в ръка, сравняваше ги един с друг, после отново ги връщаше на мястото им. На следващата нощ отиваше по-далеч — към хладилника — и там обгърнатото с много грижи момче се влюби. Яйцето бе за Тобиас светът, артишокът — галактика, пилето — цяла вселена.

Нощ след нощ той прекарваше часове в кухнята, докато опозна всяко кътче. Нямаше повехнала връзка магданоз, която да не бе опитал. Не палеше печката, защото Лили му бе забранила, но я опипа внимателно, докато накрая всичко бе неизменно запечатано в главата му.

Една нощ не можа да се стърпи и счупи едно яйце в голяма купа. Ако външната страна на яйцето за него беше очарователна, то вътрешността му се оказа неустоима. Още едно яйце последва първото и така, докато в голямата кафява купа заплуваха цяла дузина; черупките им, грижливо напъхани една в друга, стояха настрана върху кухненската маса. Явно трябва да се разбъркат с вилица, каза си Тоби. Той бъркаше методично, енергично и чисто и почти бе привършил, когато вратата на кухнята се отвори и влезе готвачът. Първият му опит в кулинарията доказа само, че е невъзможно да се разбъркат яйца при пълна тишина.

Захари настоя да научат сина им да готви и наеха главния готвач от училището „Кордон Бльо“ да се занимава с Тоби всеки следобед след часовете.

Скоро Тобиас вече можеше да определи дали зехтинът се излива на подходяща струйка в майонезата по звука, който се получаваше при биенето. Можеше да каже секундата, в която трябва да свали омлета от огъня; можеше по миризмата да определи дали лукът е запържен както трябва; не му бе необходим часовник, когато вареше яйца; а за да нареже плодовете и зеленчуците на много тънки парчета, му бе нужен само остър нож.

Зрението му обаче се влошаваше с всяка година. Въпреки вродената му изисканост той се държеше недодялано и странно; непрекъснато се блъскаше в хора и предмети, които не можеше ясно да види.

Лили все още отказваше да приеме, че един ден Тоби ще ослепее, и се насилваше да не обръща внимание на тези инциденти. Захари често водеше децата на кино в събота следобед и разбра, че в затъмнения киносалон Тоби бе безпомощен до светването на лампите. Скоро стана ясно, че не може да участва в отборни игри; не беше в състояние да проследи топката при волейбола или хокейната шайба заради влошеното си странично зрение. Лили не искаше да му казват истината, докато не станеше наложително, но Захари реши, че синът му трябва да бъде подготвен за това.

За ретинитис пигментоза не се знаеше почти нищо през шестдесетте и доктор Елиът Бърсън от медицинския факултет в Харвард, при когото Захари заведе Тоби за изследвания на нервните клетки на ретината, не можеше да направи прогноза за развитието на заболяването. Единственото, което каза, бе, че ако Тоби е късметлия, може да има частично запазено зрение в края на двадесетте си години.

Дори и Захари не можа да съобщи истината на Тоби, но направи всичко, което бе по силите му, да му обясни защо ще е по-добре да се насочи към други спортове, като плуване и гимнастика. По-добре да говореха за спорта, отколкото за живота.

— Ослепявам ли, татко? — попита Тоби след няколко мига мълчание, последвало обърканите обяснения на Захари.

— Не! Не, Тоби! Не напълно, не и след още много години — сърцето на Захари се пръскаше, докато изричаше думите колкото се може по-спокойно.

— Но все пак ще е добре да науча брайлово писмо, нали? — рече Тоби след още няколко дълги мига мълчание. Захари не отговаряше, не смееше да каже „не“. — Брайл и машинопис за слепи.

Тоби стана и се прибра в стаята си. Никой не можеше да знае колко страда, но с цялата си душа бе решен да получи от живота възможно най-много, дори и да не успееше да се пребори със съдбата.

Брайл, от който той все още не се нуждаеше, се учеше най-добре в ранна възраст и скоро Тоби започна да посещава специализираните курсове. Плуваше под ръководството на частен инструктор в закрития басейн, построен за него в градината на Амбървилови, със същото усърдие, с което продължаваше кулинарното си обучение. Сякаш живееше два различни живота: единия сред светлина, другия — в тъмнина. В продължение на много години, както се предполагаше, болестта му не се влоши. Когато Тоби завърши училището по хотелиерство в Корнел, вече бе прекарал осем лета като чирак на най-добрите готвачи във Франция, Италия и Хонконг и бе готов да открие първия си ресторант.

Търпеливо и старателно като рицар, който остреше оръжието си и смазваше ризницата си, Тоби бе проучил многообразието на кухненските принадлежности и щом откриеше нещо, което да му хареса, той го прибираше, дори и да нямаше все още нужда от него. Кухнята на първия му ресторант бе уникална по своята безпогрешна организация. И най-чистата и спретната домакиня не можеше да подреди приборите така, както бе направил Тоби. Негов верен рицарски кон бяха везните на „Акми Скейл Къмпъни“. На едната се намираше електронен прибор, измерващ подправките от нула до шестнадесет унции, другата измерваше останалите съставки до хиляда фунта. И двете имаха на всеки сантиметър индикатори за тегло на брайл.

Ръкавиците на този рицар бяха чифт кухненски лапи, дълги двадесет сантиметра, и го предпазваха от горещите съдове; негови мечове бяха дървените лъжици, шпатули, мензури. За копие му служеше индикатор за ниво на течности с батерия, а шлемовете му бяха купи за разбъркване на смес с гумени подложки за по-голяма стабилност.

Наближавайки тридесетте, Тоби вече бе собственик на два печеливши ресторанта. Тогава обаче той започна да усеща, че празните полета, в зрението му стават все по-големи. Хората и предметите плуваха в слаба, откъслечна и безцветна нишка. Беше се научил да прикрива проблемите си, но стана ясно, че се нуждае от високопрофесионална помощ.

За четири месеца Тоби премина обучение в центъра по рехабилитация „Сейнт Пол“ в Нютаун, щата Масачузетс. Там всички, независимо от степента на слепота, се обучаваха, като се започне с такива банални неща като храненето и смятането на парите, и се стигне до къде по-трудната техника на боравене с бастун. Заниманията му помагаха да определи посоката на шума, да се ориентира в обстановката с помощта на невизуални средства, като например скоростта на вятъра, усещането на слънцето върху лицето, материята, върху която стъпва, и всички останали възприятия от природата, човека, автомобила. Когато напусна „Сейнт Пол“, той бе готов за бъдещето.

Тоби се завърна в Ню Йорк и продължи да експериментира многобройните системи, разработени за слепи, работещи в кухня. Кухнята на всеки нов негов ресторант бе абсолютно копие на първата. Готвачите бяха обучени да готвят като него; те използваха същите прибори и ако се наложеше, можеше да работят и на тъмно.

Тоби готвеше от време на време в първия си ресторант, като измисляше нови ястия, но другите се ръководеха от лично подбрани готвачи. Понякога той ги посещаваше, от Чикаго до Лос Анжелос, без предупреждение. Само след двадесет минути можеше да определи дали и най-дребната купа за компот е на мястото си.

Тежко и горко на готвача, спестил си някоя гъба; тежко и горко на готвача, на чието печено пиле не хрупкаше крилцето; тежко и горко на готвача, приготвил соса с половин щипка повече сол; тежко и горко на салонния управител, ако покривките му нямаха ръбове, ако кристалът не беше като сатен в ръката на Тоби, ако свещите бяха със сантиметър по-къси, а цветята с час по-стари. След една такава визита го нарекоха „Тобиас Грозни“, но после започваха да го уважават повече отпреди.

 

 

Тоби сръга Макси, която се беше умислила.

— Ще ми е забавно да заведа Анжелика на покупки — каза й. — Виж, това е удар за теб, но не е свършекът на света. Стегни се и забрави цялата работа. Не се опитвай да плюеш срещу вятъра. Явно не можеш да спасиш „Триминг трейдс“, както не можеш да върнеш отново на мода дълбоките обувки с копчета, а и няма никакъв смисъл да си губиш времето в битка с Кътър. Той спечели и трябва да се примириш. Остави го зад себе си, смъкни този товар от гърба си и бъди отново Макси.

— Приказваш като стара баба — начумери се Макси.

— Аз съм превъзходен бизнесмен, което означава, че ежедневно се сблъсквам с действителността. И държа на малко уважение от теб, след като вероятно съм най-желаният ерген в цял Ню Йорк. Но пък съм трудно достижим, защото не давам пукната пара за това как изглежда момичето, а и все още не съм открил душата, с която бих преживял остатъка от живота си.

— Горделива, нетактична, злобна дърта баба, на която не й идва наум да ме почерпи една чашка, когато най-много ми се пие — каза мрачно Макси.

— По-скоро бих казал, че е време за съботна закуска, бебчо, или не си забелязала?

— Най-големият ти недостатък, Тобиас, е, че ти липсва въображение, само че надали майка ти някога ще ти го каже — ядоса се Макси.

— Закуската подсеща за питие, не мислиш ли?

— Щом си рекъл, защо не?

 

 

Индия Уест зяпаше мрачно в огледалото на тоалетната си масичка в спалнята й в Бевърли хилс. Тя си напрягаше мозъка и очите й, искрящи подобно на рядък персийски тюркоаз, ставаха по-тъмно или по-светло сини като по сигнал. Изключително нежните мускули, които често изпълваха страниците на „Les Cahiers du Cinema“, се движеха под кожата. Ето сега бе влюбена, сега пък изживяваше тиха депресия, измъчваше се, превъплъщаваше се от блудница в монахиня. Всички системи функционират както трябва, отбеляза печално тя въпреки ужасния махмурлук.

Като се наблюдаваше, без да се впечатли или развълнува от изключителните черти, чието съвършенство дразнеше единствено нея, тя стигна до извода, че бе много тъпо да те наричат най-красивата актриса в света. Що за професия на възрастен човек е това? Имат ли хората представа какво бреме е? Сети се за филм на Грета Гарбо, чието красиво лице не помръдваше, но оставяше публиката да открива върху него море от чувства. Дали и Грета Гарбо се е чувствала по същия начин? Индия реши, че сигурно е било така, затова се е оттеглила, преди някой друг да открие тайната й.

— Ти не си Мерил Стрийп, глупава патко — каза си тя на глас, — но можеш онова, на което му викат игра — прихвана кехлибарено русите си къдрици назад и погледна с отвращение към коктейла на масата. Индия почти никога не пиеше, но предната вечер бе ужасно изключение. И познаваше само един лек, способен да накара черният й дроб да се размисли за връщане към нормален живот. Тя изпи питието — за миг богинята слезе при смъртните — потрепери и се върна в леглото.

Всичките й сили отидоха по отварянето на доматения сок и в търсене на „Табаско“-то, понеже в неделя оставаше сама. Нямаше камериерки, нито секретари, нито готвачка; телефоните мълчаха, тъй като гигантите на киноиндустрията спяха или мъгляво мислеха за закуска. Ако не бе неделя, мислеше си Индия, щях да правя обичайната гимнастика с треньора си, Майк Абръмс, арбитър в живота й. Ако той обаче я заподозреше в махмурлук, господ й е свидетел, от него нищо не можеше да се скрие, щеше да я накара да съжалява за това. Той дори можеше да отложи срещите й.

Въпреки че се славеше като човек със златно сърце, Майк Абръмс работеше със своите ученици при много строга дисциплина, която бе усъвършенствал по време на войната, обучавайки мъжете да убиват с голи ръце. Сега той поддържаше в безупречна форма фигурите на педантично подбран и благоговейно послушен състав от холивудски чада, а и имаше списък със стотина кандидати. Майк й бе забранил да вкусва червено месо, захар, сол, мазнини или алкохол, в каквото и да е количество или форма. Миналата нощ в знак на протест Индия опита всяка една от забранените храни.

— Ако не бях толкова хубава, можех да си ям хамбургер всеки ден — изрече тя с трогателен глас към тавана. — Ако не бях звезда, нямаше да е нужно да бъда съвършена. Ако не бях богата, нямаше да мога да ходя при онзи диктатор шест пъти седмично. И ако не бях известна, никой нямаше да дава пукната пара. Моите проблеми са такива, че всички ми казват „да ти имам проблема“, но само защото на другите им харесват, не означава, че и аз трябва да ги харесвам. Банална мисъл, предполагам, но в положението, в което съм, не мога да разсъждавам другояче.

Гласът на Индия, макар че тя говореше тихо с поглед към тавана, напомняше на виното с безкрайните му нюанси, от тъмно бургундско до леденостудено, искрящо шампанско; от топло, леко бордо до неземно сладкото сотерне. След шест години, прекарани в холивудското съзвездие, на Индия не й изглеждаше странно да си говори сама. Един от най-непризнатите проблеми на една звезда бе, че можеше да говори откровено с много малко хора. Трудно се устояваше на изкушението мнозина да покажат, че се радват на доверието на някоя звезда; и ако тя се откриеше пред някого извън кръга от хора, в които безпрекословно вярваше, рискуваше да си прочете думите в някой вестник още на следващия ден.

— Ако тоя таван бе само малко по-интересен — отбеляза. Махмурлукът жестоко ограничаваше избора й. Не би могла да понесе шума от музиката, нито да прочете ред, но най-лошото бе, че нямаше с кого да си побъбри по телефона. В този момент й се приплака. С мъка се надигна от леглото, сграбчи халата и бавно се запъти към плувния басейн. По-добре, отколкото да лежи в леглото.

Индия мина по пътечката, водеща към задната градина. Бе направена така, че да изглежда тропическа. След като похарчи двеста хиляди долара, нейният градинар съумя да постигне пейзаж от високи екзотични растения, които в мрачното настроение на Индия изглеждаха застрашителни и гротескни. Неспокойно се заозърта за тигри, спящи цигани и змии. Както стоеше, бе заобиколена от дузина различни муцуни, три огромни немски овчарки; те залаяха диво, изскочиха от гигантските папрати, като едва не я повалиха.

— Долу! Долу, противни четирикраки! — извика Индия, като се постара тонът й да прозвучи повелително. — Бони-Лу! Сали-Ан! Деби-Джейн! Долу, казах! — кучетата бяха мъжки, но малко се успокояваше, като ги наричаше с женски имена. Огромните зверове я ужасяваха, но след консултация с полицията в Бевърли хилс импресариото и агентът й я убедиха да ги вземе. Явно бе, че нито оградата и електронно охраняваните врати, нито телевизионната камера, нито сложните електронни очи, монтирани из цялата къща, не струваха колкото една немска овчарка. За истинска защита.

Индия трепереше, но продължи към басейна. Косата й бе мокра, халатът се просмукваше от дъжда, мокрите кучета стъпваха по краката й и я ближеха, както се надяваше тя, в изблик на обич. Господи, нахранени ли бяха? Чувстваше се все по-несигурна за останалата част от неделята.

Накрая успя да се измъкне от тропическия лес и се спря пред басейна, ядосана и разочарована. За една нощ водата в басейна бе добила мътно зелен цвят. Кучета-убийци, сега пък и водорасли-убийци. Това вече бе прекалено. Тя изтича обратно в къщата и дръпна завивките на леглото над главата си, проклинайки служителя, който отговаряше за басейна, задето бе пропуснал да дойде един ден.

— Бевърли хилс не е място за човешки същества — ръмжеше Индия в намокрените вече завивки. — Цялото място е една пустиня, разцъфтяла само защото злите основатели на Лос Анжелос са откраднали водата от трудолюбивите, порядъчни фермери. Извращение в божиите очи. Разкайте се, грешници.

Тя извади главата си от завивките и се замисли дали да не изпие още един коктейл „Кървава Мери“. Не. Твърдо не. Един въздействаше добре, но два? Би могла да изброи благословиите, които бяха се сбъднали, както я бе учила майка й. Първо, здравето. Единственото наистина важно нещо. Махмурлуците не се броят, защото са временни явления. Второ, чаршафите — възможно най-тънкия памук, с избродирани по краищата фестони, по шестстотин долара комплекта. Тя много им се радваше и се гордееше с тях. Имаше цял гардероб с чаршафи. Може ли човек да се встрасти в чаршафите? Все пак те са безопасно удоволствие, след като не могат нито да се ядат, нито пият.

През последната година доктор Флоранс Флоршайм, психоаналитик на филмови звезди, успя да я измъкне от черупката, в която бе се свила, а сега, изглежда, бе прехвърлила чувствата си към спалното бельо. Би ли могло това да се нарече прогрес? Ще трябва да попита доктор Флоршайм, но се съмняваше, че е така. Какви бяха другите благословии? Красива, богата, известна, талантлива. Дори Джон Саймън признаваше таланта й. Неговото мнение я утешаваше, когато изпаднеше в такива мрачни периоди. Но тя знаеше това и вече не го намираше утешително. Любовници? В момента нямаше, но като се сетеше, че при последния бе проявила липса на вкус, чак се изчервяваше. Липсата на любовници може би бе скрита благословия. Ако го сметне за половинка, значи имаше шест и половина добри, което не беше никак лошо за човек с животозаплашващ махмурлук. Младост? Тя беше все още само на двадесет и седем. Да, беше млада, ако не се сещаше, че тридесетте идват само след три години. Три години бяха цяла вечност. Повече от хиляда дни. Хиляда дни са нищо! Не трябва да мисли за това. Господи, никак не е лесно да бъдеш най-красивата актриса в света. Това е голям стрес, дори доктор Флоршайм трябваше да се съгласи.

Индия се сети за думите на Нижински, великия танцьор, когато един негов поклонник го запитал дали му е лесно да виси във въздуха, което той буквално правеше. Нижински отговорил, че не било трудно. „Аз просто се покатервам горе и оставам за малко.“ Много сполучливо определение за кариера на една актриса, мислеше си Индия, но Нижински бе умрял в умопомрачение. И за какво друго я биваше? Тя бе желала тази кариера, работеше усърдно, но сега трябваше да остане във висините, отричайки гравитацията. Самосъжалението я обхвана отново. Телефонът иззвъня точно когато се канеше да стане и да се утеши с някоя друга калъфка на възглавница.

— Мис Уест, на телефона е Джейн Смит от „60 минути“. Решихме да проучим синдрома „Индия Уест“ и следващата седмица с екип ще ви съпътствуваме за около месец. Особен интерес представлява за нас проблемът за известността, като започнем, разбира се, с пъпката на вашия задник…

— Макси! Ангел… Къде се губи толкова дълго… Откъде се обаждаш? Наистина ли пристигаш тук? Сама съм и ми е толкова тъпо.

— В Ню Йорк съм и няма да заминавам за никъде сигурно до края на живота си. Имам такъв махмурлук, че не знам дали ще оживея. Обаждам се да ги кажа сбогом.

— И ти ли? Аз се лекувам с „Кървавата Мери“. Иди си направи и ти, ще те изчакам.

— Отвратителна идея… Ще повърна.

— Чуй, химическите съставки на доматения сок са половината сол, половината калий. Изчиства електролитите по-бързо от кръвопреливане, а и няма да усещаш миризмата на водката, ако сложиш достатъчно „Табаско“. Най-добрият интернист в Бевърли хилс ми каза това, честна дума.

— Добре… Но не изчезвай. Ще побързам.

Докато чакаше на телефона, Индия Уест се почувства като новородена. С Макси отново на континента дори и зловещата неделна сутрин в Бевърли хилс изглеждаше пълна с обещания. Макси не можеше да се появи някъде и да не направи фиеста.

Издрънчаха кубчета лед и Макси се върна на телефона.

— Аз знам защо се напих, но защо ти се напи?

— Заради едно парти снощи. Отидох сама и там нямаше нито един, с когото да ми се приказва. После изникна едно очарователно момче и аз се веселих, докато той дойде толкова близо, че му прочетох надписа на тениската.

— Индия, предупредила съм те да не четеш тениски. Те са жива агресия. И какво пишеше? — попита Макси, затаила дъх от любопитство.

— Животът е боклук, а след него идва смъртта.

— Трябва да се измъкнеш от това място. Щом тениските те карат да пиеш…

— И да ям — допълни Индия мрачно. — Каквото ми попадне.

— Е, на проблема може да се погледне и така — посъветва я Макси, — една нощ ядене няма да се отрази на кълките ти, а и ако не се изповядаш пред Майк Абръмс, защото той не е в състояние да чете по челото, ще откриеш всички ужасни неща, които си направила, с доктор Флоршайм, понеже тя никога не издава присъди.

— О, Макси, права си! Когато не си до мен, няма кой да ми представи нещата от истинската им страна, освен мен, но още не съм толкова добра.

— Перспективата изисква двама.

— Може би това ще бъде заглавието на моя роман — възбудено каза Индия.

— Да не пишеш книга?

— Започвам веднага щом измисля подходящо заглавие. Имам чувството, че трябва да се занимавам с писане. Винаги съм искала да пиша. Половината от този град вече са публикували нещо, защо да не мога аз?

— Вместо да си най-хубавата филмова звезда в света.

— Точно така. Какво ще кажеш за „Ако пъкълът са хората наоколо, тогава раят е пушена риба“?

— Индия! — изломоти Макси. — Не когато пия!

— Значи ти харесва.

— Божествено е, но е малко трудноразбираемо. Дай нещо като за масовия читател.

— Какво ще кажеш за фантастичен роман. „Chateau Margaux 2001“.

— Не, Индия, не.

— Добре, тогава „Семейните мъже не се подмокрят насън“?

— Трудно е да се докаже.

— Ами тогава „Хамлет беше единствено дете“?

— Какво означава това?

— Говори само за себе си — рече гордо Индия.

— Чуй, Индия, сериозно се тревожа за тебе. Ходиш сама на парти, напиваш се, измисляш заглавия на романи, следващото нещо, което ще направиш, е да започнеш пак да си броиш чаршафите. Знаеш какво значи. Не е здравословно да седиш в тая чудовищна къща. Какво стана с божествения иконом, с когото играехте на карти?

— Доктор Флоршайм ми каза да престана да разчитам на купени приятелства. Което значи помощ отникъде.

— Толкова ли си изнервена, че да страдаш от тази липса? — попита разтревожено Макси.

— Ако не в началото, то сега да.

— Мисля, че трябва да кажеш на доктор Флоршайм, че искаш отпуск по болест, и да дойдеш при мен. Ужасно имам нужда от теб.

— На секундата бих тръгнала, но съм на средата на един филм.

— Страхувах се, че така ще се измъкнеш — разочаровано отвърна Макси.

— Мъж ли е причината?

— Десет пъти по-лошо, отколкото ако бях срещнала най-лошия мъж или съм се оженила за него. По-лошо от Лади Къркгордън.

— Нищо не би могло да бъде по-лошо от това. Нали не си болна?

— Не, освен ако не броиш глупостта за болест със смъртен изход. Арогантност, погрешни преценки, липса на информация, действия на идиот и скок в най-дълбокия край на празен плувен басейн.

— Точно такава си, когато се влюбиш. Знаех си, че е мъж — настояваше Индия, изтрезняла от гласа на Макси и от невероятните й проблеми.

— Ако задържиш, ще си разбъркам още една „Кървава Мери“ — примири се Макси. — Ще ти разправя цялата грозна история.

— Идеално! — извика Индия и се подготви за дълго слушане.