Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (18)

18.

— Стоп! И… Снимка — прощална нотка в гласа на режисьора отбеляза края на последния кадър от филма с участието на Индия Уест.

Тя почти тичешком се прибра в своята гримьорна, грейнала от настъпилата свобода и от безпрецедентния факт, че нейната психоаналитичка, доктор Флоранс Флоршайм, бе заминала на почивка точно в този момент. Такова съвпадение не беше се случвало, откакто Индия бе станала филмова звезда. Беше напълно свободна да се притече на помощ на Макси, чието последно телефонно обаждане бе доста обезпокояващо. Изглежда, наистина нещо не беше наред. Макси не бе се обаждала от две седмици и от онази неделя насам колкото и пъти да звънеше, единственият човек, с когото успяваше да разговаря, бе Анжелика; малката развиваше у себе си способността да лъже убедително. „Майка работи и в никакъв случай не трябва да бъде обезпокоявана“, отвръщаше й тя всеки път, като че ли Индия не познаваше характера на Макси и щеше да й повярва. Е, сигурно и талантът да се лъже бе нещо наследствено. Анжелика го правеше също така убедително, както майка си.

Но каквито и злокобни мистерии да ставаха в „черния Изток“ (това определение тя използуваше по същия начин, както едни англичани, изпратени в индийски гарнизон, казваха „у дома“, имайки предвид Англия) Индия възнамеряваше да разбере от първа ръка. Утре отлита за Ню Йорк, чантите са приготвени, кучетата зверове щяха да преспят в колибата си срещу цена, по-малка от тази на хотел в Бевърли хилс, и до вечерта щеше да е с най-старата си и единствена добра приятелка.

Макси не говореше сериозно за този неин абсурден план да издава списание за… ципове. Разказът й бе труден за следене, прекъсван от изблици на самообвинения и яростни нападки към проклетия й чичо. С изключение на Лили, която често се появяваше на снимки, човек трудно може да си представи цялата фамилия на Макси, мислеше си Индия. От време на време, когато като ученички си пишеха заедно домашните преди толкова години, бе зървала за кратко Тоби и Джъстин. След първия брак на Макси връзката й със семейство Амбървил се поддържаше единствено от онова, което приятелката й споделяше. Ако Макси не я бе посещавала от време на време в Калифорния през последните шест години, надали щяха да си видят очите, след като Макси се разведе, а Индия напусна Манхатън, за да постъпи в колеж. Успя да навакса посещенията на Макси, като прекара няколко дни на яхтата на божествения Бад Денис Брейди в Монте Карло, но напълно пропусна мрачните шотландски години на приятелката си. Срамота. Графиня Къркгордън трябва да е била безценна, незабравима, погрешно дадена роля.

Сега Макси бе нейното семейство, замисли се Индия. Родителите й бяха починали, но Макси остана единствената неизменна част от живота й. Макар че деветдесет и девет процента от техния контакт се осъществяваше по телефона, те успяваха да достигнат дълбочините на душите си през телефонната слушалка. Освен това Индия бе кръстница на Анжелика и компенсираше физическото си отсъствие, като й изпращаше разкошни подаръци. Как да си помислиш, че едно малко хубаво момиченце ще лъже така своята мила, любяща и щедра кръстница, нали? Ще си поговори надълго с туй хлапе за Емерсън и по въпроса колко е важно да се говори истината. С майка като Макси какви ли още лоши навици е научила, си рече Индия и поклати съмнително глава. Ще вкара това хлапе в правия път. Ще я запознае с някои от прозренията на доктор Флоршайм и ще й купи няколко чифта свестни чаршафи.

 

 

Макси правеше освещаване на апартамента. Всички от огромния й списък бяха приели поканата. След като се потрудиха една цяла сутрин с Джули, без нито за миг да се откъснат от телефона, обзети от истинско вдъхновение при мисълта за прекрасния макет от Роко, Макси реши да направи вечерта такава, каквато най-много й допадаше.

— Забавленията трябва да изникват ненадейно, и то в хода на самата вечер — обърна се тя към Джули. — Ако оставиш на хората много време за мислене — какво да облекат, как да си направят косата, кои други са поканени — направо убиваш чара на събирането. А ако са имали други планове, спокойно могат да доведат и приятелите си. Така компанията се превръща в прекрасна изненада.

Беше като в зоопарк. Като в уважаващ се зоопарк с най-добрите екземпляри. Газели, фазани, елени с големи рога, превъзходни пантери, лъскави тюлени, самодоволни лъвове и тук-там по някоя деликатна маймуна. Животните на Манхатън, чиито гласове достигаха толкова високи децибели, че никоя друга група в по-голям град или в света нямаше да е в състояние да ги конкурира.

Входната врата стоеше широко отворена, защото не можеше да се чува звънецът. Индия, следвана от служителя в асансьора, който й носеше чантите, прекрачи прага учудено. Започна да се обръща с намерение да си тръгне. Явно, времето не бе подходящо за гости. Ще отиде в запазения апартамент в „Палас“ и ще й се обади на другия ден. Такива събирания я правеха ужасно по-свита от обикновено.

— Кръстнице! — колкото се може по-почтително извика Анжелика, надигна своите сто и осемдесет сантиметра от пода, като я гледаше слисана. — Ти ли си? Самата ти! Страхотно! Мама се опита да се свърже с теб, но все те нямаше. Как разбра за партито?

— Ти… Ти Анжелика ли си?

— Знам, пораснала съм. Ще те ударя в земята. Не те блъснах, нали?

— Не, разбира се. Ти… Просто ме слиса. Слушай, Анжелика, отговаряше ми, че майка ти не можела да бъде обезпокоявана, защото работела, а аз заварвам лудница. Какво става тук?

— Тя наистина работи, кръстнице, до снощи. Ужас! Сега си отдъхва.

— И защо си пробила по три дупки в ушите си? И защо си напъхала тия парчета пера в тях? Да не си се присъединила към някоя религиозна секта? — питаше Индия колкото се може по-строго, объркана от неочакваната хубост на Анжелика. Дали съзнаваше каква щеше да стане, като поотрасне?

— Това го минах, кръстнице — обясни Анжелика. — Мислиш ли, че съм сгрешила? Честно казано, чувствам се като „смахнатоид“. Харесваш ли ми убийствените дънки. Жестоки! Имам чувството, че са произведени в колония на прокажени. Ужас!

— Мога да си ги обясня — внимателно рече Индия, връщайки се, в търсене на подходящия отговор, назад в седемдесетте години. — Дупките в ушите ти ще зараснат отново, ако извадиш тия кабари оттам. И престани, моля те, да ме наричаш кръстница.

— Щом настояваш — съгласи се Анжелика, като увеси нос. — Ще занеса чантите ти в стаята за гости… Индия. — Анжелика леко ги вдигна и ги повлече към апартамента.

— Не, чакай. Не бих могла да остана тук. Пренаселено е — каза й Индия, готова да изчезне.

— За пет секунди ще разчистя стаята. Ти си почетен гост. Можеш ли да се превъплътиш в тази роля?

— Винаги ли разговаряш така, Анжелика?

— Опитвам се. Опитвам се — Анжелика вдигна отново багажа и започна да й проправя път.

Детето се нуждае от помощ, помисли си Индия, докато се преобличаше набързо в заключената стая. Добре, че дойде. Можеше да се окаже късно впоследствие. Очевидно Макси не обръщаше внимание на учението й. Индия излезе от стаята, облечена в бяла дантелена, шифонова рокля от „Джудит ван Амринг“; тя падаше така леко, че човек имаше чувството, че се държи единствено от брошката — антична гръцка монета, инкрустирана с кръгли сапфири и смарагди — закопчана непосредствено над ханша. Красотата й бе коктейл от сезони, с изключение на зимата: променлив, нескончаем хипнотизиращ парад — от превъплъщението на омагьосващата пролет, през богатото лято, до зрялата есен, според изискванията на режисьора или пък сценария. Тази вечер, по свой избор. Индия бе разцъфтяла пролет, пълна с обещание и свежест.

Колкото и да бе стеснителна, Индия бе реалистка. Нямаше начин да намери дрехи, които да я направят незабележима на приемите, така че поне да изглежда като звезда. Хората го очакваха и по принцип пораждаше по-малко внимание, отколкото ако се облечеш небрежно и окъсано като Даян Кийтън, което само правеше заобикалящите те още по-любопитни и враждебно настроени. В годината на бляскавите тоалети Индия не можеше да се облича другояче; всичко, което проблясваше, я караше да се чувства като носителка на наградата „Оскар“, каквато в края на краищата беше.

Индия се отправи да търси Макси, като се движеше с предпазливост, усъвършенствана по време на подобни събирания, режисирана така, че да я държи в непрекъснато движение. Ако се спираше, тя продължаваше непрекъснато да се движи, пристъпвайки срещу събеседника си. Никога не носеше чаша и окажеше ли се притисната в разговор, казваше: „О, трябва да си намеря пиене. Веднага се връщам“ — и по този начин се отскубваше. Или помолваше мъжа, с когото разговаряше — жените, изглежда, не намираха общи теми с нея — да бъде така добър и да й донесе някакво питие, а после се измъкваше в друга посока. Когато на Индия наистина й се пиеше нещо, отиваше сама до бара, поръчваше си, изгълтваше го на един дъх и незабавно връщаше чашата.

Индия винаги гледаше над главите на хората, така че те не успяваха да уловят погледа й. Вървеше на зигзаг, а изражението й неминуемо подсказваше, че се е насочила към някой в другия край на залата, с когото се познава много добре. Това й даваше възможност да посещава всички задължителни коктейли в Холивуд, без да разговаря с когото и било, с изключение на агентите от „Криейтив Артистс“; те бяха навсякъде, не обръщаха внимание на играта й и имаха склонността да я прегръщат много. Като клиент тя не ги заплашваше, а и как биха могли да бъдат заплашени от жена, колкото и приказно красива да бе тя, когато те продаваха тая красота, намалявайки автоматически дивидентите й с техните комисиони?

Всъщност, мислеше си Индия, докато се придвижваше с надеждата, че е изолирана с помощта на своя маниеризъм, тя наистина никога не се стесняваше, когато говореше с агентите си или мъжете, с които бе свързана в киното. Те знаеха, че Индия просто е друго момиче, след като вече бяха изчиракували и бяха станали асистенти на този или онзи. Доктор Флоршайм й бе казала, че няма никаква разлика между една изплъзваща се филмова звезда и обикновено момиче, на което по време на такива събирания се налага да гледа останалите отстрани, продължаваше разсъжденията си Индия, преборвайки се с наченките на паника.

„Какво толкова ще ти се случи, ако се включиш в някой разговор“, се опитваше винаги да разбере доктор Флоршайм. Индия не можеше да си го обясни по достатъчно удовлетворителен начин. Това бе най-лошото. Нещо в погледа й прекратяваше разговора, оставяйки бремето на междуличностния обмен върху настръхналите й раменете. Най-хубавото на доктор Флоршайм бе, че никога не я гледаше, освен на влизане и излизане от кабинета, и че никога не позволяваше да водят светски разговори.

Поддържайки привидно устремения си курс, но подбирайки скоростта си, Индия влизаше от стая в стая и паниката й се засилваше, след като не откриваше никъде Макси. Скоро щеше да й се наложи да се вглежда в хората вместо над тях, а това носеше риска да срещне погледа си с някого.

— О, извинете! — тя се блъсна право в непознат мъж и човекът разля върху костюма си двете чаши, които държеше. — О, господи, колко съм недодялана, въобще не гледах, да ви помогна да го попиете — бърбореше тя, изчервена от смущение.

— Това е водка, не се притеснявайте. Нищо не е станало — успокои я мъжът и в гласа му имаше нещо, което от първите му думи я накара да се отпусне напълно. Вероятно щеше да се владее, ако не тя, а той бе разсипал чашите, помисли си Индия, удивена от способността му да й въздейства успокоително. Само няколко от филмовите режисьори бяха успели да постигнат това с толкова малко думи и те бяха велики.

— Като че ли търсите някого — отбеляза непознатият. — Мога ли да помогна?

— Не — чу се да изрича Индия. — Просто се разхождам — „Макси може да почака“, реши тя, като се осмели да погледне мъжа, когото бе намокрила. Той бе почти с цяла глава по-висок от нея, вероятно малко над тридесетте. Стоеше спокойно, без да обръща внимание на мокрото си сако, и Индия се опита да си представи как ли би изглеждал като влюбен. Един сервитьор мина покрай тях и взе двете чаши. Тя награби цяла шепа салфетки.

— Може ли… тече по килима — изсмя се Индия и посегна да попие водката. Мъжът измъкна салфетките от ръката й.

— Водката се изпарява и не оставя петна. В стаята има достатъчно телесна топлина и ще се изпари след минута.

Думите му бяха прости, но лицето му имаше замислен вид, сякаш мечтаеше. Индия бе толкова очарована, че забрави обичайния си страх към непознати и го зяпаше така изучаващо и нетактично, както хората обикновено гледаха нея в очакване да научат нещо по чертите на лицето й. Той притежава някаква изисканост, мислеше си тя — любезност, непоколебимост, увереност; в устата му имаше нещо, което внушаваше смелост и нетърпеливост в същото време. Някаква вътрешна сила… или може би концентрация? Непознатият някак си бе електрокинетичен. Тя се надяваше, че мъжът нямаше да тръгне към онзи, за когото бе взел напитките, но изглежда, че и на него не му се тръгваше. Стояха заедно в средата на препълнената стая — някак неудобно щръкнали, две изолирани души. Индия го погледна в очите и й се стори, че те се взираха в нея настойчиво и напрегнато, но без ни най-малък знак, че я познават, гледаха я без уважението и учудването, които тя се бе примирила да вижда.

— Харесва ми гласът ви.

— Благодаря — за първи път в живота си тя не се почувства задължена да се извинява за направения й комплимент. Изглежда, увереността му бе заразна.

— Сякаш се люби с въздуха — допълни мъжът.

— Ами, знаете ли, винаги съществува възможност това да бъде просто трик — отговори Индия с акцента, научен за ролята на Бланш Дюбоа, като замазваше местоименията и наблягаше на глаголите, а гласът й леко се издигаше в края на фразата.

Той се усмихна, сякаш я намираше очарователна, по детски наивна, и Индия се почувства глупаво горда от себе си.

— Богат глас. Винаги съм харесвал момичета с богати гласове, но той не ви подхожда съвсем. Твърде плаха сте за южнячка… в това е техният чар… и те никога не показват своята стеснителност и естествено не я пораждат у останалите.

— А моята си личи, така ли? — попита тя разочарована. Винаги си бе мислила, че не изигра добре Бланш, макар останалите да твърдяха противното.

— Веднага. Поне за мен. Но и това ми харесва. Плахостта е присъща на човешката раса, ала в този град хората стават агресивни и естествената, нормална, неизбежна свенливост някак си се скрива. А резултатът — направи мъжът жест с ръката — е това, което чувате. Уморително за слушане и трудно за преборване. Половината от времето говоря шепнешком… по-лесно е да ме чуят под шума, отколкото над него.

— Имах един треньор, който веднъж ми каза същото.

— Треньор? — непознатият се наведе към нея и я погледна още по-отблизо.

— Треньор… по гласа — рече тя изненадана.

— Певица ли сте?

— И като такава ме познават — отвърна Индия вече напълно учудена. От много години не бе срещала човек, който не я познаваше, и не знаеше как да възприеме това. Погледът й се изостри от неочаквано подозрение. О, господи, дано не е от онези, дето се преструват, че не я познават. Те бяха по-лоши от останалите. Не, какъвто и да бе, мъжът очевидно не ходеше на кино и не четеше списания.

— С какво друго се занимавате? — попита я той, без да й даде време тя да се поинтересува за него. Има навика да командва, реши тя и отговори:

— Аз… работя… и, ами живея като всички останали. Храня кучетата си, имам спортни занимания, чета много, плувам и… ходя на гости… и това е. Предполагам, не звучи като препълнен със събития живот… и, а, да, ходя при моя психоаналитик, доктор Флоранс Флоршайм… Не се смейте! Не виждам нищо смешно и двете й имена да започват с една сричка… след като малкото й име е Флоранс, не би било редно… да се омъжи за мистър Флоршайм — смееше се Индия. — Трябва да е била много влюбена, а нищо чудно, ако това е моминското й име.

— Никога ли не сте я попитали? — поиска да узнае събеседникът й.

— Тя рядко отговаря на въпроси. Много е ортодоксална.

— Моят психоаналитик отговаря на въпроси.

— Тогава значи не е фройдист — произнесе Индия с чувство за превъзходство. — Обясни ми, че като всеки психоаналитик е стъпил на раменете на Фройд, но е премахнал от неговата теория онова, което не приема… ако заявите, че ненавиждате майка си, той заключава, че тя е много строга, а не отдава ненавистта ви на факта, че сте искали да се любите с нея, когато сте били на три години. И държи на мнението си, докато не се докаже противното.

— Това ми харесва. Само че аз съм свързана с доктор Флоршайм… тя знае прекалено много — заключи мрачно Индия.

— Психоаналитиците на другите хора винаги ни се струват по-добри от нашите. Това е първото правило на психоанализата. Но, както и да е, съгласен съм с вас относно живота ви. Наистина не звучи пълен с преживявания. А съпругът, децата?

— Нямам. А вие?

— Не съм женен и нямам деца.

— Не ви вълнува този въпрос, или нямате време? — попита предпазливо Индия. Трябваше нещо да не е наред. Винаги е така.

— Просто не се е случвало досега, но ще се случи. Междувременно съм на разположение и бих желал да ви измъкна от тази дупка и да ви заведа на вечеря. Ще отидем ли?

— О, да — отвърна Индия.

— Индия! Какво правиш тук? — Макси толкова се изненада, че извика.

— Здравей, скъпа. После ще ти кажа. Сега трябва да отида на вечеря — усмихна се Индия и с един поглед се опита да покаже на Макси любов, подкрепа и абсолютната необходимост да й позволи да напусне празненството с този божествен мъж, преди да се е появил някой — например особата, за която бяха напълнените преди малко чаши — и да се опита да й го отмъкне. А тя не можеше, не желаеше да поеме този риск.

— Но, Тоби, не ти позволявам да изчезнеш с Индия просто така — извика Макси вбесена. — Тя е моя приятелка, по дяволите, а не твоя, а никой дори не ми каза, че е тук.

— Тоби? — прошепна Индия в учудване и изненада.

— Индия? Твоята приятелка? Онази, дето е най-красивата на света? — закова на едно място Тоби, на лицето му се изписаха разни чувства, като колебанието бе първото измежду тях.

— О, замълчи! — обади се Индия, вече без да се стеснява. — Четири пъти ми каза, че ме харесваш. Така че не го повтаряй като надраскана плоча. И освен това вече е твърде късно, нали?

— Господи, боже мой — изгука Макси. — Имам чувството, че вие двамката за пръв път ще се скарате. Е, добре. Може ли да ви послушам?