Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (2)

2.

Ели закова пред входа на „Амбървил Билдинг“, на ъгъла на „54-та“ и „Медисън авеню“. Макси не го изчака да отвори вратата. Взряна отново в часовника, тя изскочи от лимузината и пресече високото стъклено преддверие на сградата, без да поглежда към десетките дървета, всяко от които струваше колкото малка кола, нито към стотиците саксии с орхидеи и папрати. Ботаниката не занимаваше мислите на Макси, докато се изкачваше с експресния асансьор към заседателната зала на империята, чиито основи баща й бе положил през 1947 година с едно малко търговско списание. Блъсна тежките врати, спря и с ръце на кръста, както обикновено заставаше, откакто се беше научила да стои права, започна да изучава присъствуващите. Доста често светът й поднасяше нещо не по вкуса.

— Защо сме тук? — изстреля тя към групата от редактори, издатели, търговски директори. Последваха изненадани възгласи и поздрави. Но и те знаеха колкото нея. Много от тях бяха прекъснали летните си отпуски и бяха дотърчали за заседанието. С тази разлика, че те бяха свикани официално, докато тя разбра съвсем случайно. Макси бе отсъствала от много заседания, на които формално я канеха, но сега бе направо нечувано да не бъде уведомена. Слаб, изискан мъж с побелели коси се отдели от останалите и се приближи до нея.

— Павка! — извика радостно Макси, прегръщайки Павка Майер, художествен директор на десетте списания на Амбървил. — Какво става? Къде са майка и Тоби?

— Знам ли? Никак не си падам по спешни пътувания от Санта Фе, да не говорим за пропуснатата снощи опера. Майка ти я няма още.

Павка познаваше и обичаше Макси от деня на раждането й и разбираше, че нейният сложен живот бе посветен на една-едничка цел — да получи най-голямото удоволствие на земята. Тя израсна пред очите му и му напомняше на златотърсач, който трескаво се мести от място на място, намирайки ту една-две буци скъпоценна руда, ту нищо неструващи камъчета, но неуморно търсеше жилката самородно злато — чистото развлечение, което — според него — все още не бе успяла да открие. Но тя вярваше, че то съществува, а Павка Майер бе убеден, че ако някой въобще го открие, това ще е Макси.

— Намирам го за странно — измърмори Макси.

— Аз също. Но я ми кажи, как прекара лятото, малко момиче?

— Ами както обикновено. Разбивах сърца, вършех щуротии, карах с превишена скорост, знаеш това, скъпи Павка. Обичайните ми игрички, къде печеля, къде губя, нищо сериозно.

Павка я огледа с очите на опитен художествен директор. Макар добре да я познаваше, всеки път се удивяваше от самото й присъствие, защото тя изглеждаше много по-реална от останалите. Беше средна на ръст, около метър шестдесет и седем, и добре сложеното тяло не заемаше много място, но изпълваше пространството с хипнотизиращо излъчване. Макси притежаваше формите на красива куртизанка, с тънко кръстче, прекрасен бюст и излети бедра, но без да изглежда сладострастна. Мъжествената, завоевателна походка само й придаваше по-голяма женственост. Изключителните й, зелени като нефрит очи, живи и искрящи, оставаха непомрачени, от каквато и да е неприятност.

Павка знаеше, че няма снимка, която да успее да улови магията на Макси, защото тя не притежаваше безмилостната конструкция, необходима за фотомоделите. Но на него не му омръзваше да съзерцава черните прави вежди, винаги повдигнати в лека изненада над дяволития втренчен поглед. Малкият нос би бил класически, ако не беше вирнат точно на върха. Белият кичур я правеше вечно разрошена, а от контраста късата гъста коса изглеждаше още по-тъмна. За Павка устата й беше най-подкупващото в нея. Долната устна нежно се разливаше в тънка усмивка, а горната бе извита като лък с малка бенка от лявата страна. Уста на родена вълшебница, преценяваше той като добър познавач на жените, сред които бе жънал успехи повече от петдесет години.

Павка продължаваше да се възхищава на Макси, когато вратата се отвори и в заседателната зала влезе Тоби Амбървил. Макси се втурна към него.

— Тоби! — извика нежно тя, а брат й разтвори ръце и я придърпа към себе си. В продължение на една тиха и дълга минута тя остана вкопчена в него, като повдигна лице към наведената му глава, така че да си потъркат носовете. — Какво става, Тоби? — прошепна.

— Не знам. Не успях да се свържа с майка през последните няколко дни. Странно е, но мисля, че скоро ще разберем. Изглеждаш върховно, скъпа — добави той, като я пусна.

— И кой го казва? — прошепна Макси.

— Аз. Надушвам го в косата ти. Бузите ти са загорели от високопланинско слънце, а не от Саутхамптън. Напълняла си със стотина грама тук, на дупето. Много приятно — той я бутна настрани и продължи напред, а Макси го проследи с поглед. Тоби бе големият й брат и я разбираше по-добре от всеки друг само с едно докосване или няколко нежно изречени думи.

Тоби Амбървил бе висок, неуморим, млад, тридесет и една годишен мъж, чиято вглъбеност го правеше много по-възрастен. На пръв поглед те не си приличаха, но имаха нещо общо в начина, по който изпълваха пространството. Устните на Тоби бяха нежни и сочни — пълна противоположност на брадичката, която излъчваше твърда решителност, смущаваща хората, независимо от гръмкия му звънлив смях. Около тъмнокехлибарените му очи бяха започнали да се появяват бръчици; за непознатия те биха били знак, че е вероятно късоглед и често примижава, но от суетност отказва да сложи очила.

Макси го проследи с поглед. Той вървеше напред леко и уверено. Седна на стола, който баща им му бе определил, като навърши двадесет години, и който заемаше все по-рядко поради напредване на болестта ретинитис пигментоза, влошаваща зрението му с всеки изминат ден. Дали то е все още относително стабилно, мислеше си Макси. Никак не бе лесно да се разбере какво точно вижда Тоби, тъй като особеното на тази болест се състоеше в непрекъснатата променливост на остротата на зрението му в зависимост от условията. Разстоянието, ъгълът, яркостта на светлината се отразяваха на това влудяващо непостоянство, така че понякога настъпваха моменти на остро зрение, които правеха връщането към състояние на полуслепота още по-непоносимо. Но той се е примирил и го понася, колкото може, мислеше Макси, докато го слушаше да поздравява присъстващите, разпознавайки ги мигновено по гласовете. За миг Макси забрави защо беше дошла в тази зала и потъна в съзерцание на брат си.

— Максим — името бе изречено със звънлив глас, в който се долавяше британски акцент, и сепна Макси. Гласът на майка й беше единственият на този свят; можеше да я накара да подскочи, макар че тя никога не го бе повишавала, за да заповяда, да моли, камо ли пък да изрази гняв. Но този глас притежаваше такава увереност и дълбочина, такъв хладен чар, че получаваше всичко или почти всичко, което притежателят му бе пожелавал. Макси се обърна да поздрави майка си.

— Кога пристигна, Максим? — не успя да скрие изненадата си Лили Амбървил. — Мислех, че си на ски в Перу. Или беше Чили? — тя пооправи кичурите на Макси, познат гальовен жест, показващ вечното неодобрение от начина, по който дъщеря й си правеше косата. Макси се подразни, но не реагира. От години бе престанала. „Защо, чудеше се тя, никой друг не ме кара да се чувствам грозна, освен собствената ми майка?“

Лили Амбървил, прекарала последните тридесет години в атмосфера на почит и уважение, отдавано на малко от богатите и влиятелни красавици, прегърна дъщеря си с кралско достойнство, прегръдка, която Макси прие както винаги със смесено чувство на негодувание и копнеж.

— Здравей, майко. Изглеждаш страхотно — каза тя искрено.

— Добре би било да ни известиш, че се прибираш — отвърна Лили, без да обръща внимание на комплимента.

Малко е нервна, помисли си Макси, макар подобно определение да не прилягаше на Лили. Нервна и напрегната.

— Мисля, че има някакво недоразумение, майко. Никой не ми каза за днешното заседание. Нямаше и да знам, ако не беше Тоби.

— Вероятно не са могли да се свържат с теб. Но не е ли по-добре да седнем? — Лили се отдалечи, оставяйки Макси до вратата. Павка Майер се приближи до нея.

— Седни до мен, дявол такъв. Не ми се удава често тази възможност.

— Дявол ли? Не сме се виждали само два месеца — засмя се Макси в знак на протест. — Може пък да съм се променила.

— Дявол — настоя Павка, а тя го последва в залата. Как иначе можеше да опише самата й същност — жизнена, хитра, любопитна, забъркваща всякакви бели.

— Да се промени? Моята Макси? — учуди се той. — Да не би да се опитваш да ме убедиш, че тази изумителна черна перла е подарък от седемте джуджета, задето Снежанка е била невинна и недосегаема?

— Е, само едно, и то си беше съвсем нормално на ръст — дори не се изчерви Макси и отново напъха в блузата забравената перла. Определено не можеше да се носи денем. Преди да седне до Павка, някой здраво я стисна за рамото. Тя се обърна и усмивката й застина. Чичо й, Кътър Дейл Амбървил, по-малкият брат на баща й, се наведе и я целуна по челото.

— Кътър — рече студено Макси, — какво правиш тук?

— Лили ме помоли да дойда. Изненадан съм, че те виждам. Сигурен бях, че си ни зарязала заради далеч по-интересни места. Радвам се, че си у дома, Максим — гласът му бе топъл и приветлив.

— Според тебе къде съм била, Кътър? — направи тя жалък опит да не бъде много груба.

— Всички мислехме, че караш ски в Перу или в Чили. Някъде далеч оттук. Където само хеликоптер може да те открие.

— Затова ли не ми съобщихте за днешното заседание?

— Естествено, мила. Нямаше смисъл да опитваме, не знаехме телефонния ти номер. Радвам се, че не съм бил прав.

— Никога не се поддавай на слухове, Кътър. Тоби знаеше къде съм, ако си бяхте направили труда да попитате. Но очевидно и на него не сте казали нищо. Намирам го за много странно наистина. И освен това дори да съм при амазонките, обичам да държа връзка с цивилизацията — отсече тя.

— Може би просто е станало грешка — усмихна се Кътър Амбървил. Усмивка, която достигаше най-далечните кътчета на младежките му сини очи, усмивка, която го спасяваше от невзрачност, усмивка, която бе толкова широка, че откриваше един крив зъб и превръщаше елегантния му вид на посланик в образ на пристанищен докер. Всичко, постигнато в живота си, дължеше на непреодолимата сила на тази усмивка. Отдавна бе забравил дните в училище, когато я репетираше пред огледалото, опитвайки се да й придаде топлина и искреност, които се плъзгаха от устните към очите чрез недоловими движения на лицевите мускули.

След дълго двадесет и пет годишно отсъствие, прекъсвано от няколко кратки гостувания, от 1981 — вече три години — Кътър Амбървил се бе установил в Манхатън. Беше се променил изненадващо малко през всичкото това време, запазвайки формата си на превъзходен атлет, какъвто беше преди. Русата му все още коса бе късо подстригана, погледът — безпощадно син, маниерите — винаги безупречни. Беше обезоръжаващо привлекателен и бе завъртял главите на много жени. И все пак в държанието му се долавяше някакъв прикрит умисъл. Изглежда, не изпитваше особена нужда от истински хумор или от хора, които не са му полезни. През целия си живот Захари Амбървил го бе обичал дълбоко.

Кътър продължи да сияе с обезоръжителната си усмивка и да стиска покровителствено рамото й. С рязко движение Макси се отскубна, без да се притеснява, че жестът й би изглеждал груб, и се тръсна на стола до Павка. Кътър, незасегнат, я поглади по косата леко, с ясно изразено доброжелателство, при което тя смръщи нос в досада. „Кой, по дяволите, чудеше се, го домъкна тук?“ Никога не бе присъствал на заседание.

Макси погледна към майка си: с изразителна, плавна, непоклатимо горда стъпка на балерина, каквато навремето е била, тя се приближи до централното място на масата. Лили седна непосредствено до стола, който стоеше празен след смъртта на Захари. Той се различаваше от останалите. Беше поовехтял, охлузен стол и болезнено напомняше на всички в залата за онзи весел, пламенен, предприемчив, земен човек, който си беше отишъл така внезапно.

Не трябва да плача, казваше си ядосано Макси. Всеки път, щом видеше стола на баща си, тя така живо усещаше липсата му, че не успяваше да сдържи сълзите си, макар и да се стараеше. Бог и бе свидетел колко пъти тази година бе плакала за баща си, когото обожаваше, но винаги правеше това насаме. Хората се чувстват неловко пред скръбта на другите, а подобни чувства нямат място в заседателна зала.

Макси затаи дъх, но успя да се овладее. Очите й блестяха, ала не отрониха сълза. Спасена от публичен израз на огромната си скръб, тя се загледа в Кътър, който вървеше след Лили. Ама той къде смята да седне, питаше се. Не бяха сложили допълнителен стол за него. Гледаше и не вярваше на очите си, когато майка й с учудващ, но съвсем ясен жест посочи на Кътър стола, на който не беше сядал никой друг, освен нейния съпруг.

Как можа! Как си позволи да му разреши да седне там, крещеше вътрешният глас на Макси, а сърцето й направо щеше да се пръсне. Точно до нея се чу приглушен звук на недоумение, отронен от устата на Павка. Това неочаквано действие предизвика смущение сред присъстващите и те размениха скрити учудени погледи. Кътър обаче не им обърна внимание и зае невъзмутимо стола.

Захари Амбървил ръководеше своята компания съвместно с хората, които се бяха събрали тук. След смъртта му неговата вдовица започна да посещава заседанията на управителния съвет; преди, когато мъжът й беше жив, тя не участваше в тях. Сега притежаваше седемдесет процента от контролните акции, останалите тридесет процента се разделяха по равно между Тоби, Макси и по-малкия им брат Джъстин.

Макси, а понякога и Тоби, когато бяха в града, присъстваха на заседанията. Макси обаче никога не бе изразявала мнение, нито бе вземала участие при разискване на някакво решение: не бе чула и майка си да прави това. Редакторите, издателите, търговските директори под ръководството на Павка Майер бяха хората, които продължаваха да движат компанията със същата всеотдайност, вещина и нестихващо усърдие, както бяха работили при Захари.

Настъпи моментна тишина. Тъй като никой не знаеше дневния ред на заседанието, те очакваха Лили Амбървил да го съобщи. Но тя все още мълчеше с поглед, вперен в масата. Макси гледаше като ударена и не можеше да си поеме дъх. Кътър измести назад стола на баща й, облегна се удобно, съвсем удобно, и откри заседанието.

— Мисис Амбървил ме помоли да говоря днес — започна тихо той. — Първо, тя съжалява, че е трябвало да ви повика в града така спешно, но има да ви съобщи някои неща, които смята, че трябва да узнаете колкото се може по-скоро.

— Какво, по дяволите… — пошушна Павка на Макси.

Макси поклати глава, стисна устни и впери поглед в Кътър. Какво бе принудило майка й да го моли той да се обърне към съвета. И защо не говореше тя, а този чужд на всички тук човек, който нямаше никакво право да се бърка в работите на Амбървил пъбликейшънс.

— Мисис Амбървил, както ви е известно, не е правила никакви структурни промени в компанията след неочакваната и трагична смърт на брат ми. Но тя сериозно проучи бъдещето на тази компания, десетте списания и недвижимите имоти. Сега, аз мисля, дойде време да се изправим лице в лице с реалността и да признаем факта, че макар шест от списанията да са водещи в бранша, четири преживяват трудни моменти — той замълча и отпи глътка вода, а сърцето на Макси заби още по-лудо. Чичо й се дуеше като генерал. Аз мисля, бе казал той и останалите седяха безмълвно в очакване на обещаното, но все още неизречено съобщение.

— Всички знаем — продължи Кътър спокойно, — че брат ми изпитваше по-голямо удоволствие от създаването на едно списание, отколкото от неговия успех; проявяваше по-голям интерес към изправяне на крака на едно затънало списание, отколкото към използване максималните възможности на печелившото. Това беше неговата стихия, но сега, когато го няма, се превърна в слабост. Само един Захари Амбървил би притежавал необходимата упоритост, желанието да устои на години загуба и особено вярата в творческите способности на колектива, в необходимостта да продължи да излива печалбите от нашите шест печеливши списания в гладните гърла на губещите.

„Нашите, помисли си Макси. Откога бе, Кътър, имаш нещо общо с Амбървил пъбликейшънс? Откога имаш право да казваш наши?“ Но тя замълча в очакване, а стомахът я свиваше от застрашително властвуващото му поведение.

— Три от най-новите списания — „Уейвленг“, „Гардъп“ и „Вакейшън“ — губят пари страшно бързо. А от години „Бътънс енд баус“ има само сантиментална стойност.

— Един момент, мистър Амбървил — не се сдържа Павка Майер, прекъсвайки изискания сдържан тон на Кътър, — това е мнение на бизнесмен, но не и на издател. Запознат съм подробно с плановете на Захари относно бъдещето на „Уейвлент“, „Гардън“ и „Вакейшън“ и мога да ви уверя, че той и не очакваше печалби толкова скоро. Всичко е въпрос на време. А колкото до „Бътънс енд баус“…

— Да. Какво ще кажеш, Кътър, за „Бътънс енд баус“ — намеси се яростно Макси, като се изправи. — Ти вероятно не знаеш, тъй като си далеч от този бизнес, че татко винаги е наричал това списание свое дете. Та той изгради цялата компания върху нето.

— Лукс, скъпа — отвърна Кътър, пренебрегвайки думите на Павка. — Лукс е да се поддържа едно списание само защото е донесло успех преди години. Лукс, който баща ти би могъл да си позволи.

— Тогава какво, по дяволите, се е променило? — извика Макси. — Щом той е можел да си го позволи, защо да не можем ние? И какъв си ти, че да ни казваш какво можем и какво не можем да си позволим? — Макси се тресеше от гняв.

— Скъпа Макси, не говоря от свое име, а от името на майка ти. Тя управлява Амбървил. Изглежда, си забравила това. Естествено, че за теб е удар да разбереш жестоката истина от устата на външен човек.

Той я гледаше без промяна на изражението, само леко се извърна към нея, като наблягаше на всяка дума.

— Докато беше жив баща ти, тази корпорация се ръководеше от една личност, както дори и ти, моя буйна Макси, сигурно си забелязала. Но Захари Амбървил го няма. Единствено майка ти има правото и властта да взема решения. Тя смята за свое задължение да установи здрава търговска практика, след като ние не притежаваме гения на баща ти. Тя пожела да прегледа счетоводните книги.

— Аз ги видях, Кътър. А също и Тоби, и Джъстин. Миналата година имаме милиони долари печалба. Или ще отречеш? — попита предизвикателно Макси.

— Не, разбира се. Но ти пропускаш жестоката конкуренция, пред която се изправяме всеки месец. Малко повърхностно е да се пренебрегва фактът, че само с едно мъчително решение… необходимо решение, което майка ти вече е взела, печалбите на Амбървил могат значително да се покачат…

— Повърхностно! Чакай, Кътър, няма да ти позволя…

— Извинявай, Макси, думата бе зле подбрана. Но мисля, че си наясно — майка ти не е длъжна да дава отчет на никого.

— Знам. И все пак ти казвам, че Амбървил няма финансови проблеми — упорито настояваше Макси, убедена, че нищо не трябва да се промени след смъртта на баща й.

Павка Майер беше обзет от същата решителност. Докато слушаше Кътър, той си спомни за Захари, който с неугасващ ентусиазъм и въображение беше извел редколегията през толкова трудни периоди. Захари, който му бе приятел и който никога не бе скривал чувствата си или мотивите, както правеше брат му. Захари, който на заседанията говореше запалено и се държеше така, че всичките му сътрудници да се чувстват равни пред предизвикателствата на издателската дейност! Павка знаеше дори по-добре от Макси, че в Амбървил пъбликейшънс финансови проблеми няма, но за разлика от нея не притежаваше властта, която акциите дават. Кътър обърна гръб на протестите на Макси и хвърли по един поглед към всички присъстващи.

— Амбървил пъбликейшънс — продължи той — е в положение, при което е недопустимо да се увеличават загубите. Мисис Амбървил реши във възможно най-кратък срок да прекрати издаването на четирите губещи списания. Тя съжалява, че се налага да вземе такова решение, но то не подлежи на разискване.

Кътър се облегна невъзмутимо, макар да знаеше, че реакцията на присъстващите към думите му ще бъде бурна. В този момент някои от тях губеха работата си. Уплашени, невярващи гласове и викове избухнаха наоколо. Макси бе отишла до Тоби и яростно му обясняваше нещо. Залата утихна, когато Лили Амбървил, поразена от съпротивата, идваща от всички страни, и оказвайки се в един от редките в своя живот моменти на самозащита, вдигна двете си ръце.

— Моля. Моля ви. Има нещо, което все пак трябва да ви кажа. Виждам, че направих мечешка услуга на мистър Амбървил, като го помолих да ви съобщи неприятната новина. Не предполагах… Не подозирах колко би ви разтревожило едно чисто търговско решение… Редното е да разговарям с всеки ви поотделно. Страхувам се, че това ще е свръх силите ми. Моля ви, не обвинявайте мистър Амбървил за моето решение и не мислете, че той няма правото да ви го съобщи. Аз дори не успях да обясня на децата си причината, поради която го помолих да говори от мое име… Аз… — Лили се обърна към Кътър умолително и замълча. Той взе ръката й, отново огледа присъстващите със съвършеното самообладание на укротител на лъвове, демонстриращ своето превъзходство.

Макси ги наблюдаваше объркано. Какво извинение би могъл да има Кътър, та да говори от името на майка й? Неволно си спомни една нощ, когато беше петнадесетгодишна, а Кътър, по време на едно от редките си посещения в Ню Йорк, бе отседнал в една от стаите за гости в дома на нейните родители. Тя седеше в леглото и учеше за изпит, когато Кътър влезе в стаята й по халат, търсейки нещо за четене. Доближи се и погледна учебника. Изведнъж тя усети как мушна ръка под пижамата и стисна гърдата й. Дръпна се рязко, с отворена от учудване уста, готова да изкрещи. Той се отмести, като се усмихна и измисли някакво благовидно извинение. Но Макси бе разбрала какво бе поискал и Кътър усети това. Случката не се повтори, но тя винаги си я спомняше, щом го срещнеше. Защо държеше ръката на майка й?

— Вчера — погледна той право към Макси. Триумфът му бе така явен, че изглеждаше безчувствен. — Вчера мисис Амбървил и аз се оженихме.