Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ще превзема Манхатън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll Take Manhattan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джудит Кранц. Ще превзема Манхатън

ИК „Библиотека 48“, София, 1992

Редактори: Людмила Колечкова, Николай Стоянов

Коректори: Ана Лазарова, Тотка Вълевска

История

  1. — Добавяне

5.

Кътър Амбървил реши да постъпи в колеж в Калифорния, вместо да прекара четири години в някое училище в Източните щати. Искаше да остави колкото се може по-голямо разстояние между себе си и брат си, да остави зад гърба си онази част от света, в която името Амбървил неизменно се свързваше със Захари. В колежа Станфорд, или „Фермата“, както студентите интелектуалци от Сан Франциско подигравателно го наричаха, той намери среда съвсем различна от тази в Андоувър. Тя му допадаше, в нея богатите момчета имаха всичко, за което жадуваше.

В Станфорд Кътър трябваше много повече да заляга над уроците, отколкото в Андоувър, но скоро овладя изкуството да върши само най-необходимото, посвещавайки колкото може повече време за избраните от него сфери на усъвършенстване: тенис, скуош, гребане, поло, ски. Това безспорно бяха джентълменски спортове — спортовете на богатите. За тях се изискваха години тренировка. Те пораждаха възхищение и даваха самочувствие на младежа. Ала изискваха сръчност, координация, издръжливост и особено при полото и ските — смелост. Нямаше риск, разумен риск, който Кътър не би поел било на кон или на ски, тъй като самообладанието и добре пресметнатият риск се приемаха като същината на смелостта. Брат му, неговият враг, не бе успял да овладее нито един спорт.

Доста усилия положи Кътър в тениса и скуоша. Докато при другите избрани от него спортове съревнованието се водеше с животно или предмет, тенисът и скуошът бяха състезания на човек срещу човек. За победата се изискваха много усилия, но те бяха нищожни в сравнение с умението и техниката, с които Кътър се научи да губи при някои важни игри; блестящи, оспорвани игри срещу добре подбрани бащи на негови приятели; мъже, които играеха превъзходно за възрастта си; мъже от банковите среди, които един ден биха могли да му дадат работа в бизнеса, а там контактите означаваха комисиони. Поражение при тенис, понесено в добро настроение, убедително, без дори сянка на съмнение, при полагане на най-големи усилия в играта, стана едно от специалните качества на Кътър. Качество, което имаше по-голяма стойност от добрите обноски, безупречния външен вид и неоспоримата му смелост.

 

 

— Вчера ходих на покупки с първата мисис Амбървил — каза кисело Зелда Пауърс на Павка Майер, докато пийваха аперитива си.

— Така ли? Казваш го заядливо, скъпа. В края на краищата не трябва да забравяш, че тя е твърде млада, при това англичанка, напътствана от деня на раждането си, и доколкото разбрах от Захари, изцяло погълната от балета. Ако не знае какво да облече, освен трико, това ни най-малко не трябва да те изненадва.

— Но благородната Лили умее да се облича… — хвърли Зелда един злобен поглед към Павка.

— Лош вкус? Или просто обикновен провинциален вкус? Англичаните не се славят с умението си да се докарват.

— Ходихме в „Бергдорфс“, „Сакс“, „Бонуитс“, във всеки изтънчен магазин в Ню Йорк, понеже Захари ме предупреди да не я водя в магазини за конфекция. Тя гледаше облеклата на най-изтъкнатите ни моделиери, сякаш я бях замъкнала на изложба на земни червеи — заяде се отново Зелда. — Дори не си направи труда да премери поне една дреха. А наистина има нужда от дрехи, Павка, защото майка й не е имала достатъчно време преди сватбата да й купи пълен чеиз, нито пък е имала представа какво носят младите булки в Ню Йорк. Беше се напъхала в туид в пастелен цвят и приличаше на хибрид между Алиса в страната на чудесата и млада коронована особа на държавна визита в неприятелска страна.

— Но пък е толкова, толкова хубава — промълви Павка.

— Не съм казала противното… само исках да помогна. Знаеш, бих направила всичко за Захари. Както и да е, като последен опит я заведох в „Мейнбокър“. Тя се поразмърда и показа признаци на живот. Когато излязохме, беше поръчала тридесет и седем тоалета, почти пълната колекция. Първите ще пристигнат след седмица.

— И какво лошо има в това? Това ти решава проблемът, нали?

— Човърка ме отвътре… „Мейнбокър“… на нейната възраст! По поръчка! Най-скъпите дрехи в цяла Америка! Хубави, семпли дрехи, съвършени дрехи; можеш да ги носиш и наопаки, ако искаш. Дамите, които пазаруват там, са сред най-богатите жени в Ню Йорк, от елитното общество. Човек си пробива пътя към „Мейнбокър“, по дяволите! И обзалагам се, нито една от тях не си е поръчвала толкова неща наведнъж. А тази хлапачка… Тя дори не попита за цената. Не й мина през ума да се заинтересува.

— И какво от това? Захари може да си го позволи.

— Не става дума за парите. Отношението й ме подразни. Той казал ли ти е за къщата, която ще купува? Единствената в целия град, която госпожата благоволи да хареса.

— Спомена нещо, но не обърнах внимание.

— Тя ме заведе да я видя. Павка, знаеш Захари какъв човек е. Обикновен, земен, без да го вълнува показността. Дали ще му хареса да живее в палат от млечносив мрамор, голям колкото половин квартал, разположен на три етажа, с банкетна зала, скъпи, и огромна градина отзад. Само за двама. Не къща, а имение.

— Ще му бъде приятно, ако това я прави щастлива — каза Павка, доволен от ролята си на адвокат на дявола.

— И защо му е цял палат, за да я направи щастлива, за бога? Кой живее днес така? Само помисли за ремонта, за боядисването, за персонала и за този, който ще ръководи персонала, защото тя няма нито да знае как, нито ще се главоболи да го прави. Ами градинарите? Градинари в Ню Йорк! Ти май наистина нямаш представа колко ще му струва всичко.

— Не, но и двамата добре знаем, че може да си го позволи, дори сто пъти. Не ми влиза в работата кой как си харчи парите… мисля, че и на теб също. Никога не си го правила — поомекна той.

— Искаш да кажеш, че ревнувам, скъпи Павка.

— Аха.

— Разбира се, че ревнувам. Би трябвало да се срамувам, но си е така.

— Значи дори на Зелда Пауърс не са й чужди типичните женски черти. Внимавай, може да погубиш оригиналността си! Това ще е лоша вест за отдела по тиража на „Стайл“.

— Не се обзалагай.

— Няма. А ти му удари още едно. Настоявам. Даже ще те почерпя.

 

 

В дните, когато бяха млади и все още ергени, непосредствено след края на войната, Нат Ландауер и Захари Амбървил прекарваха много следобедни часове на алеята за бягане заедно с Барни Шор, червенокос, доброжелателен младеж, който навремето бе съквартирант на Нат в Сиракюза. Така както Нат беше предопределен да движи компанията за копчета „Файв стар“, така и Барни бе очевиден приемник на семейния бизнес — „закачалките“, както обичаше да се шегува той.

— Закачалки за дрехи ли? — попита го един ден Захари.

— Нее, за списания.

— Правите ги?

— Нее, пълним ги — неохотно отговори Барни, който не искаше да прекъсва изучаването на „Рейсинг форм“.

Едва когато Захари започна да издава „Стайл“, осъзна важността на „Кресънт“, основана от бащата на Барни, Джо Шор, която заедно с „Къртис“, „Уорнър“, „Селект“ и „Ен Ай Си Ди“ беше един от основните разпространители на списания. Без тях издателският бизнес просто не би могъл да съществува. Докато притежаваше единствено „Триминг трейдс“, Захари доставяше броевете по абонамент, но когато създаде „Стайл“, подписа тригодишен договор с Джо Шор и постави основите на бъдещо сътрудничество. През първата година от съществуването на „Стайл“ той изплати на „Кресънт“ десет процента от цената на всеки продаден брой, а през втората и третата година — шест процента. В отговор на това „Кресънт“ финансира „Стайл“ за отпечатаните броеве.

Колкото и благ човек да беше, Джо Шор можеше с един замах да създаде или унищожи всяко списание, решавайки колко броя на кои продавачи ще достави и на какви позиции в магазина ще ги изложи.

Захари Амбървил веднага направи впечатление на твърдия и тих Джо Шор, чието благоволение не се печелеше лесно. Веднъж спечелено обаче, то оставаше завинаги. Убийство, палеж, безделничество не можеха да променят отношението на Джо Шор към човека, който го бе спечелил и който държеше на думата си.

— Джо — каза Захари един ден през 1953 по време на обяд, — искам да те запозная с Лили. Ще вечеряме заедно, ти, жена ти, ние, Барни и момичето, с което ходи сега. Да речем, по̀ другия вторник.

— С удоволствие. Чакай, вторник ли каза?

— Точно така. Не следващия, а по̀ следващия.

— Всеки друг ден от седмицата, Захари, но не и вторник. Никой вторник. Жена ми ще ме убие.

— Котенце като тебе? Мислех, че имаш идеален брак.

— Зак, не си прави майтап.

— Хайде, какво има вторник вечер?

— Милтън Бърли. Вторник, осем часа.

— Е, и?

— Колко статии за Милтън Бърли сте публикували в „Севън дейс“?

— Не знам точно. Продължавам да ги следя и се чудя защо, но телевизионният редактор ме съветва да му се доверя. И откакто му предложих двойна заплата, за да напусне „Лайф“, не съм се опитвал да го проверявам повече. Лично аз нямам много време за телевизия, а и Лили не се интересува въобще. Вероятно — изхили се Захари — има проблеми с американския английски.

— Ти си безнадежден случай. Направо не знаеш какво изпускаш — поклати глава съчувствено Джо Шор. — Обзалагам се, че сигурно дори нямаш собствен телевизор.

— Гледах веднъж у Барни, но видях само някакви дребосъци. Трябва да го правят по-добре. Виж, по всяко време мога да ида на кино или на спектакъл на Бродуей. Кафе?

Да не повярваш, мислеше си Захари, докато вървеше по оживените улици, такъв стабилен мъж като Джо да не може да вечеря навън вторник вечер заради Милтън Бърли. Дали Айзенхауер и Мами гледат? Ами сенаторът Маккарти и Естес Кефовър? Той самият не можеше да се задържи дълго на едно място. Но каквото и значение да имаше телевизията, тя бе конкурент на всеки долар, предвиден за реклама. Захари спря рязко на ъгъла на „Пето авеню“ и „45-а улица“. Цялата ли страна замираше всеки вторник в осем часа? За Люсил Бол и Сид Сийзър в „Меден месец“ и бог знае какви още истории? Той, Захари Амбървил, бе едно късогледо, невежо магаре. Бе допуснал идиотската грешка да си въобрази, че всички американци непременно трябва да приличат на него. Но пък и не беше чак такова магаре, че да не се замисли върху това. „Телевижън уик“? Много търговско. „Дис уик он телевижън“? Много дълго. „Телевижън уикли“? Много интелектуално звучи, намирисва на „Харпърс“ или на „Атлантик“. „Йюъ Ти Ви уик“? Пак дълго. „Ти Ви уик“? Това става. Той пресече улицата, като в съзнанието му ясно изплува първият брой. Квадратен формат, двадесет на двадесет сантиметра, върху доброкачествена хартия, много снимки и текст, със седмичната програма на телевизията и голяма снимка на Милтън Бърли на корицата. Със забързана крачка Захари се върна в службата, без дори да подозира, че е с десет милиона долара по-богат, отколкото бе на обяд.

 

 

Месеци преди плановете за ремонта на огромната мраморна къща на Източната Седемнайсета улица да бъдат готови, Лили откри, че е бременна. Първата й реакция бе страх. Какво ще стане с фигурата й? Но после се усмихна. Типично за една танцьорка, но нали бе изоставила кариерата си, за да води нормален човешки живот? Това бебе щеше да бъде доказателство, че е свободна, че принадлежи на себе си, нещо като двойно отхвърляне на херметическия свят, който бе напуснала. Продължаваше всяка сутрин да прави екзерсиса си в огромния апартамент на Уолдорф тауърс, където се бяха настанили временно, но не мислеше повече за балета. Тези упражнения бяха просто навик, начин да поддържа формата си.

Ами прекрасните й нови дрехи? Тя вдигна с отвращение ръце към устата. Само след седмици няма да й стават. Е, това може да се оправи. Ще отиде в „Мейнбокър“ още днес следобед и ще ги накара да й приготвят цял майчински гардероб. Да пише ли веднага на майка си, или да й се обади по телефона? Минута след това майка й ще хукне да й търси подходяща дойка, която да дойде в Америка и да поеме нещата в свои ръце. Доктор Уолфе я посъветва да следи теглото си. Добър човек… но, ама че глупава забележка. Кога в живота си не е следила теглото си? Лили се обгърна с две ръце. Малките й танцьорски гърди ще станат много секси. Колко хубаво би изглеждала в дълбоко деколте. Ще каже на Мейнбокър, че иска вечерните си рокли с деколте, прекрасни широкополи рокли, прихванати под бюста в стила на викторианската мода. Ще се радва на бюста си, докато го има, но, разбира се, няма да кърми. Братовчедките й бяха кърмили децата си, но на нея това винаги й се бе струвало много противно. С часове, ден и нощ да седиш кротко, докато някакво малко същество те суче като крава и даже няма да помни дали са го кърмили или не. А и надали един ден ще благодари за това.

Записа си да не забрави да каже на дизайнерите къде да разположат детската стая. Трябваше да е достатъчно отдалечена от спалнята й, така че при никакви обстоятелства, денем и нощем, да не бъде обезпокоявана от бебешките крясъци. Бебешкият плач беше безспорно най-дразнещият природен шум и тя съвсем не възнамеряваше да го търпи.

Майка на нейната възраст? Е, поне ще й се махне от главата, докато е млада, както правят кралските особи, пък и нямаше избор. Макар да бе жалко наистина, защото тя съвсем отскоро живееше в Манхатън и едва бе започнала да разбира колко е хубаво да има всичко, което пожелае. А и бебето би изисквало внимание само няколко часа на ден. Тя още в Лондон знаеше, че Захари е богат, но чак сега разбра, че той е много, много по-богат, отколкото би могла да си представи, и далеч по-щедър от всички мъже, които бе познавала. Баща й бе направо стиснат в сравнение с него, мислеше си Лили. Той живееше с убеждението, че децата трябва да се държат изкъсо що се отнася до джобните им пари. Всъщност тя никога не бе имала нужда от джобни пари, нито пък бе имала желание да харчи, но откакто изостави балета, пред нея се появиха доста интересни неща. Пазаруването например. Магазините в Манхатън изкушаваха много. Бе толкова… приятно… да знае, че не съществува нищо, което тя не би могла да има, нищо, което Захари би й отказал.

Заможен — отвратителна дума. Богат. Единствената правилна дума. Богат. Много, много богат. Може би, когато бебето вече ще може да се показва, тя ще даде да публикуват снимката им в „Стайл“. Благородната мисис Захари Амбървил и детето й. Не, не в „Стайл“. Списанието не бе за най-богатите. Сигурно затова се продава така успешно. Тогава „Вог“ или „Таун енд кънтри“. По-добре ще е при първата й поява на страниците на светските списания в Ню Йорк да бъде като млада майка, а не просто като поредната булка.

Разбира се, висшето общество в Ню Йорк бе голяма щуротия. В Лондон или принадлежиш към това общество, или си извън него. Ако си дъщеря на виконт, винаги ще си останеш дъщеря на виконт, независимо за кого си се омъжила. Имаш своите роднини, прародители, имаш свое място под звездите. Но за когото и да се омъжи едно момиче, винаги ще помнят каква е била преди. Ще минат цели поколения, докато това вече няма да има значение, а може би винаги ще има значение. „Ах, да, лейди Мелинда… нейната прапрабаба, преди да се омъжи за графа, била дъщеря на някой си банкер.“ Снобизъм. Отвратителен снобизъм. Но какво да се прави — нрави.

А в Ню Йорк? Много от „първите дами“ бяха трето, най-много четвърто поколение самозвани барони, а те пък — чисти разбойници. Е, имаше и наследници на „Мейфлауър“, а в Синсинати живееха наследници на офицери от армията на генерал Вашингтон. С други думи, мислеше си Лили, съществуваха наследници на колонисти, които са се разбунтували срещу един добър крал, и то преди не повече от двеста години. Очевидно бе много престижно да се членува в това общество, но Захари, който спокойно би могъл да се присъедини към него, никога не бе пожелавал това. Както бе казала майка й няколко седмици преди сватбата, макар петдесет фамилии да се смятаха исторически свързани със „Стария Ню Йорк“, сред тях имаше само няколко, които можеха да претендират да са наследници от Стария свят. Фамилията Ван Ренселер, чиито военни униформи датираха от принц Орански, нямаха земи; фамилията Ливингстън обаче все още съществуваше и просперираше; Пел бяха аристократи в Англия; Дюър и Ръдърфорд биха могли да се похвалят с родословни дървета. Сигурно този култ към предшествениците си има своето място, мислеше си Лили, но дали това ги нрави безсмъртни? Само няколко години преди американската революция във Франция Луи XIV продал благороднически титли за шест хиляди и шестстотин франка, оставяйки празно място, където новоизлюпените френски благородници да запишат имената си. Така че много малко от благородниците можеха да се похвалят с истинско многовековно родословие. Дори фамилията Адамсфийлд водеше началото си от XIII век, а прародителите й са били земевладелци. Не, да проявяваш снобизъм на тази тема е отвратително, а и съвсем под достойнството.

Но тъй като Лили живееше в Манхатън, чистото самоуважение изискваше да получи полагащото й се внимание. Веднъж да се роди бебето, тя ще се запознае с някои наистина порядъчни хора. А може да я поканят да участва в благотворителни комитети, което, изглежда, е мания за нюйоркчаните. Ще се включи в няколко, като ги подбере твърде внимателно. Неразумно е човек да се сприятелява с много хора прибързано, и то на непознато място, съветваше я навремето майка й. Следващите години ще минат в опити да се отърве от тях.

Лили се протегна доволно. Къщата, превъзходните антични предмети за обзавеждането, многочислените тоалети, царуването в Манхатън, прислугата, екскурзиите, които ще правят, когато в Ню Йорк стане много студено или много горещо, бижутата, които възнамеряваше да купи… всичко това сякаш се завърташе в един удобен и приятен кръг. Щеше да е направо побъркана, ако прекара целия си живот, робувайки на дисциплината, позволяваща й едно-едничко удоволствие — радостта от аплодисментите. Балерините и особено прима балерините се превръщаха в роби, мислеше си тя. Роби на някакъв свой начин на живот, роби на техните преподаватели, роби на телата си. Роби най-вече на публиката, която срещу своя билет изискваше съвършенство на изпълнението, без да подозира за цената, с която то се постига. Танцьорите бяха като дресирани животни, обучени да прескачат обръчите, но за разлика от тях сами избираха робската си участ. Как й провървя, че успя да се отърве от това бреме. Защото, ако беше станала прима балерина, в което нямаше никакво съмнение, щеше да й бъде още по-трудно да скъса с този начин на живот.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й.

— О, да, скъпи, спах чудесно. Не, нищо ново. Още един ден сред тапицери и бояджии… Не ставай смешен, на мен наистина ми е приятно.

Трябваше да му се обади и да му каже за бебето още щом разбра, но съвсем й изскочи от ума. Довечера ще има много време за това. Разбира се, той ще разбере, че скоро няма да могат да спят заедно. Скоро, много скоро. Тя затвори телефона, но отново вдигна слушалката. Ще се обади на мис Варни, нейната продавачка от „Мейнбокър“, и ще си уговори среща за следващия ден. Не… за този следобед. Защо да чака?

 

 

— Няма да кърмя сина си? Не, скъпи. Не може да съм казала такова нещо.

— Лили, мила, хайде, не си ли спомняш? Много ясно те чух да казваш на Мини, че всичко това за антителата в майчината кърма са чисто американски измишльотини и че на нас ни трябва добра гледачка.

— Може би. Сигурно си прав. Но какво значение има, след като вече промених решението си. Къде изчезна сестрата с моя син? Трябваше още преди пет минути да са тук. Захари, моля те, отиди и я потърси. Тръпки ме побиват, като си помисля, че сестрите ще го натъпчат с някакви изкуствени боклуци, за да им е мирна главата… Те не обичат майките, които кърмят бебетата. Това им отваря повече работа.

Докато Захари обиколи коридорите на болницата, търсейки някоя сестра, Лили нервничеше в леглото. Тобиас се бе родил преди три дни, лесно раждане, и още щом го видя, с малката руса букличка, пухкавите бузки и идеалното телце, разбра, че никога преди не бе изпитвала истинска обич. Нито към родителите си, нито към балета, нито към Захари, нито към себе си. Най-малко от всичко бе очаквала, че може да я обхване такава майчинска любов, и през целия ден след раждането бе плакала, че синът й не е до нея, а в детското отделение с другите бебета. Той си бе неин, бе част от нейната плът и кръв, от къде на къде ще й го отнемат? Лекарят й обясни, че е твърде късно, за да пригодят в стаята й бебешка кошара, тъй като много майки биха пожелали това, а нямаше възможност за всички. Ако бе предупредила преди месец, тогава нямаше проблеми. Но откъде би могла да предположи, че нейното бебе ще е точно Тобиас?

Разбира се, че щеше да е момче. Всичките тия приказки, дето ги разправят хората, че няма значение полът, стига бебето да се роди здраво, са вятър. Всички знаят, че първото дете трябва да е момче. Още човеците в пещерите са го знаели.

— Ето ни! — извика Захари и бутна вратата, за да мине сестрата. — Изглежда е гладен. Открих го по врявата, която вдига.

— Нека плаче. Това е добре за белите дробове — каза Лили компетентно, също като майка си навремето, и протегна жадно ръце.

— Да ви оставя ли с таткото и бебето насаме? — попита сестрата.

— Да, благодаря ви, сестра. Нямам нужда повече от вас. Захари, мили, нали нямаш нищо против… още не съм съвсем опитна… да ме оставиш за малко сама. Можеш да се върнеш след около час. На него му доставя голямо удоволствие.

— Сигурна ли си? — Захари се опита да не показва дълбокото си разочарование. — Няма ли да имаш нужда от нещо? — той я погледна, изпълнен с обич. Бе се облегнала върху много възглавници, чиито калъфки, а и чаршафите, донесени от къщи, бяха богато обшити с дантели. Лили никога не бе изглеждала така ангелски красива — русата коса разпиляна върху раменете, а на ушите й блестяха огромни сапфири, които Захари й бе подарил. Сапфири за момчето. Една кутийка стоеше отворена върху нощното шкафче близо до лампата. В нея огърлицата и гривната проблясваха на нощната светлина.

— Ако имам нужда от помощ, ще позвъня със звънеца тук на масичката, обещавам. А сега вървете и двамата, преди синът ми да е събудил целия град.

 

 

Докато по въпроса, кое оказва по-голямо влияние върху човешкия организъм — наследствеността или социалната среда — можеше да се спори вечно, то всички бяха единодушни, че Тобиас Адамсфийлд Амбървил щеше да израсне като едно разглезено зверче. Беше безспорно, че дете, така обожавано от баща си и майка си, която пък му угаждаше във всичко, не би могло да не бъде прекалено разглезено.

— Трябва да е от неговата Андърсънова кръв — отбеляза баба му, Сара Амбървил. — Знаеш, протестантите са етични.

Лили, бременна в шестия месец с второто си дете, весело се засмя.

— Погледни как копае в градината сериозно и методично. Човек би помислил, че за всяка лопатка пръст му се плаща. Откакто съм ви на гости, не съм го чула да се разплаче, ляга си точно навреме, без да се инати, и доколкото разбирам от гледачката, не й създава никакви грижи. Изяжда всичките си зеленчуци, а това дори Захари не го правеше. Дано и следващото бебе е така лесно за гледане.

— Следващото дете ще бъде другарче в игрите на Тобиас. Не е хубаво да израснеш сам, затова си правя този труд.

Сара Амбървил не каза нищо. Още не можеше да свикне със снаха си и, изглежда, никога нямаше да свикне. Всъщност тя се боеше от нея, защото знаеше, че ако с нещо я засегне, Лили ще я държи настрани от внука й и от сина й. Мини бе пропъдена вече месеци, защото бе дръзнала да коментира факта, че е излишно, след като в Щатите има толкова красиви детски дрехи, да се поръчват чак от Лондон, още повече че на Тоби скоро му ставаха малки.

— Виж, връща се! Трябва да е огладнял — обърна се тя към Лили.

— Само чакай, докато утре дойде градинарят — изсмя се Лили.

— Ще се изненада ли?

— Тобиас току-що му ожъна всичките лалета. Следващата седмица щяха да цъфнат. През миналата есен градинарят засади четиристотин луковички.

— О, божичко! — промълви Сара Амбървил. Тя не предполагаше, че през цялото време Лили е знаела, че Тоби унищожава лалетата. Седеше твърдо, стискаше устни и се молеше да се сдържи и да не се обади. Какво пък, може да е лесно да се намерят добри градинари в Манхатън. В Андоувър нямаше такъв проблем. Да бъдеш баба не се оказа такова удоволствие, каквото си го представяше. Кое ли пък беше?

 

 

Максим Ема Амбървил бе най-непривлекателното бебе, което Лили можеше да си представи: като оскубано пиле, без коса, с криви крака и топлинен обрив, появил се още през първия ден. Имаше колики, плачеше, когато беше гладна и когато беше сита. Тя бе очевидно най-трудното бебе в родилния дом по думите на старшата.

— Надявам се, че си й казала да си гледа работата! — избухна Захари, когато Лили му предаде думите й.

— Захари! Разбира се, че не съм. Горката женица вече не знае какво да прави. Аз я успокоих, че утре се прибираме вкъщи. Това, което ме притеснява, е гледачката. Ами ако напусне? Тя е така привързана към Тоби.

— Гледачката работи по-малко и получава повече.

— Обадих се до работодателната агенция и наех втора гледачка. Те ми препоръчаха някаква мис Хемингс, занимавала се с тежки случаи. Ще дойде, когато ни изписват, и ще поеме нещата в свои ръце незабавно. Слава богу, стаята на Максим не е до Тоби, така че няма да го буди.

— За бога, Лили, бебето има обикновени колики, а не проказа. Мисля си, че притежава бурен темперамент, а и я харесвам как изглежда. Тя прилича на мен, по дяволите.

— Скъпи, не ставай смешен. Ти си страшно привлекателен.

— Защото никога не си виждала снимките ми като бебе — изхили се той.

— Предполагам, с времето ще се измени — измърмори Лили. — Не би могла да изглежда по-зле.

Коликите и обривът на Макси изчезнаха по едно и също време. За шест месеца тя бе наддала достатъчно и кльощавите й крачета се напълниха, а косата й, щом започна да расте, бе гъста и права и за голяма радост на Захари имаше бял кичур на същото място като него. Колкото до темперамента, малката успя за двадесет и два месеца да сломи този на гледачката експерт по трудните деца.

— Мадам — каза през сълзи мис Хемингс, — имала съм болнави бебета, кротки бебета, които те карат да мислиш, че нещо не е наред, свръхпалави деца, които пипат навсякъде, дори и в тоалетната, такива, дето се катерят по дърветата, преди да са навършили годинка, такива, дето се подмокрят до четири години, въобще какви ли не още. Но Макси… Имам нужда от малко почивка, мадам, преди да съм направила нервен припадък.

— О, не! Недейте, мис Хемингс! Моля ви, не напускайте — молеше Лили.

— Трябва, мадам. Аз много обичам Макси. Тя е толкова любвеобилна, но толкова палава. Нямам сили да я накажа, а това е лошо за едно дете.

— Мислех, че ще съумеете да се справите — каза хладно Лили. Жената явно бе твърдо решена да замине. — Боя се, че Макси е много разглезена. Иска всичко да е на нейната… и вие трябваше несъмнено да направите нещо срещу това.

— Опитвах, мадам, но…

— Но не успяхте. Колко просто наистина, нали?

— Ако държите да погледнете по този начин, да — гласът на мис Хемингс звучеше безкомпромисно и тонът безкрайно подразни Лили.

— Вие сте отговорна за поведението на Максим, мис Хемингс, и се страхувам, че не бих могла да ви дам добра препоръка.

— Както решите, мадам. Съмнявам се обаче, че проблемът ще се разреши със смяната на гледачката.

— Ще видим! Убедена съм, друг би се справил много добре — беснееше Лили.

— Не бих желала да обвинявам родителите — каза мис Хемингс с накърнена професионална гордост, — но едва ли някоя друга гледачка ще постигне повече. А сега извинете ме, ако обичате…

— Един момент. Какво точно имате предвид, като казвате, че не искате да обвинявате родителите, мис Хемингс?

— Макси е разглезена, защото баща й позволява всичко, което тя поиска, и защото вие прекарвате цялото си свободно време с Тоби. Тя прави всичко възможно да привлече вниманието ви и тъй като ме предизвикахте, ще ви кажа, че малката в замяна използва баща си.

Преди Лили да отговори, мис Хемингс излезе от стаята и се качи да приготвя багажа си. През дългогодишната си кариера тя никога не бе си позволявала да държи такъв тон и макар да се чувстваше ужасно при мисълта да напусне Макси, изпитваше огромно задоволство от себе си.

 

 

Гледачката на Тоби, мисис Брауни, англичанка, бе по-корава от мис Хемингс. Тя се зае с Макси и се обръщаше към нея с „нашето двегодишно същество“, което обясняваше всичко. Лили, засегната от забележките на мис Хемингс, всяка вечер четеше на Макси приказки и й позволяваше да играе с бижутата й неделя сутрин. Сега вече никой не можеше да я обвини, че не обръща внимание на детето си, мислеше си тя, изпълнена с досада, докато четеше на глас.

 

 

Скоро след навършване на четвъртата си годинка Тоби започна да пада от леглото. През последните две години понякога се беше събуждал нощем, когато му се ходеше до тоалетната, и стъпваше внимателно по познатия маршрут, сякаш се боеше да не обезпокои останалите.

— Може ли да ми направите нощно осветление, мамо? — попита той Лили един ден.

— О, скъпи, не се е налагало дори когато бе съвсем мъничък. Кошмар ли сънува? Това ли е причината?

— Не, просто като се събудя нощем, не виждам нищо. Не знам дали съм в леглото, докато не поопипам наоколо, и ако съм на ръба, падам. Не мога да открия нощната лампа. Случва се вече няколко пъти, а боли, когато падам.

— Може би наистина е много тъмно в твоята стая.

— Никога… никога не е било. Винаги е било достатъчно светло… но не знам, изглежда, не мога да виждам повече на тъмно.

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожиш — сърцето на Лили биеше силно. — Но утре ще отидем при доктор Стивънсън. Май че трябва да ядеш повече морковчета, скъпи.

Лекарят направи на Тоби цялостен преглед.

— Той е чудесно момче, мисис Амбървил. Що се отнася за падането от леглото, мисля, че не е сериозно, но за да сте сигурни, добре ще е да го заведете на очен лекар.

— Но вие прегледахте очите му — извика Лили.

— Нека го види специалист. За да сме спокойни.

— За да сме спокойни?

— Моля ви, не се тревожете. Децата показват различни симптоми, особено когато растат така бързо като този малък мъж. Но е добре да ги следим дори ако се окаже ненужно.

Известният офталмолог, доктор Дейвид Райбин, при когото доктор Стивънсън ги изпрати, прегледа очите на Тоби много старателно. Лили стоеше в чакалнята и се опитваше да се зачете в някакво списание. Изведнъж тя вдигна очи и видя Захари, застанал до нея.

— Не! — извика тя. Щом го погледна, разбра, че докторът му е позвънил да дойде.

— Лили — прегърна я Захари, — каквото и да е, медицината ще го излекува. Днес те могат да направят почти всичко. Ще се погрижа за това, успокой се. Хайде, лекарят ни очаква да разговаряме, а една сестра занимава Тоби. Видях ги през прозореца.

— Безкрайно ми е неприятно, че трябва да ви съобщя това — започна доктор Райбин, — но Тоби има ретинитис пигментоза. Не знаем причинителя на тази болест. Нощната слепота е често първият симптом.

— Болест, каква болест? — попита Захари, държейки ръката на Лили.

— Преди всичко, мистър Амбървил, ще трябва да ви обясня, че ретината е много фина мембрана. Състои се от пръчици и колбички, те реагират на светлината. Пръчиците са рецепторите, които се използват при тъмнината, и затова промяна в тяхната функция, както е при Тоби, предизвиква нощна слепота.

— Доктор Райбин, какво лечение се провежда в такива случаи? — попита Лили, изнервена от дългото обяснение на лекаря.

— Заболяването не се лекува, мисис Амбървил. Нервните клетки на ретината, веднъж повредени, не се възпроизвеждат.

— Не се лекува? Искате да кажете, че не съществуват лекарства?

— Боя се, че не.

— Но може би хирургична намеса? Ще трябва ли да се оперира? — извика Лили.

— При ретинитис пигментоза не се провежда хирургическо лечение — каза мрачно доктор Райбин.

— Това е невъзможно! Не вярвам на нито една дума. Всеки може да бъде лекуван. Той е само на четири годинки, малко момче — говореше Лили, неверието беше по-голямо от скръбта.

— Какво ще стане с Тоби? — попита Захари, като стискаше ръката й така силно, че й причиняваше болка.

— Болестта е прогресивна, мистър Амбървил. Страните на ретината се засягат в началото и макар че централното зрение на Тоби може да е сравнително стабилно в продължение на много години, с възрастта неговото полезрение прогресивно ще се стеснява. Не знаем кога точно, но ще дойде моментът, в който ще загуби зрението си. Надявам се да се случи след много години, но не бих могъл да кажа кога.

— Простете, докторе, не би ли могло да бъде някакво друго заболяване? — попита Захари, макар отговорът да бе изписан върху лицето на лекаря.

— Щях да се радвам, ако е така. За ваше собствено успокоение ще ви посъветвам да се обърнете и към друг колега, но за съжаление диагнозата на тази, макар рядко срещана болест е много бърза и почти безпогрешна. Съжалявам, че съм така категоричен, мистър Амбървил.

— И откъде го е прихванал? — изплака Лили. — Кажете ни как е станало?

— Когато ретинитис пигментоза засегне деца, мисис Амбървил, това може да е само наследствено.