Метаданни
Данни
- Серия
- Ще превзема Манхатън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I’ll Take Manhattan, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиана Нонова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- varnam (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джудит Кранц. Ще превзема Манхатън
ИК „Библиотека 48“, София, 1992
Редактори: Людмила Колечкова, Николай Стоянов
Коректори: Ана Лазарова, Тотка Вълевска
История
- — Добавяне
3.
Захари Андърсън Амбървил не е наследил нищо от чертите на Андърсънови, тъжно споделяше майка му, Сара Кътър Андърсън от Андоувър, Масачузетс. Момчето очевидно бе наследило френските хугеноти Амбървил, дошли с Лафайет да се бият за американската независимост в полка на маркиз Дьо Бирон и решили да се заселят в Нова Англия. Във всяко поколение на фамилията Амбървил се раждаше по едно тъмнокосо, чернооко дете, което порастваше едва до среден ръст, с печалната склонност към пълнеене, достигайки средна възраст. Големият й син приличаше на тях, оплакваше се тя, но само за да прикрие гордостта, която изпитваше към него и която не бе редно да изразява.
Прадедите й, Андърсънови, бяха сурови шведи, а Кътърови, е… те си бяха американци от Андоувър. Нито една от двете й фамилии не бе заможна, но и семейство Амбървил не бяха постигнали кой знае колко въпреки доброто начало, поставено на други места в страната. Бяха по-консервативни, типични провинциалисти по дух, с изключение на Захари, който бе толкова енергичен, амбициозен и предприемчив, колкото цяла фамилия емигранти.
Беше роден през 1923, няколко години след женитбата на Сара Андърсън с Хенри Дейл Амбървил, млад редактор в малък провинциален вестник, близо до Андоувър. Когато Зак навърши седем години, започна още по тъмно сутрин да разнася вестника на баща си. Опита смело да продава повече и включи „Сатърдей ивнинг пост“, но не му провървя, защото Депресията беше обхванала Съединените щати и хората съкращаваха всички излишни разходи.
Второто дете на Амбървил бе дъщеря на име Емили, на която викаха Мини Маус, или просто Мини. По времето, когато се роди третото им дете, Кътър, през 1934, Депресията бе помела малкия доход от вестника на Хенри Амбървил. Зак отиде в държавно училище вместо в Андоувър, където бяха учили поколения Амбървил. След часовете той винаги се залавяше с някаква работа: доставяше бакалски стоки, сечеше дърва, изпълняваше различни поръчки на градските магазинери. За него беше без значение какво върши, стига с това да е полезен на семейството си. През лятото помагаше във вестника на баща си, като изучаваше занаята. Опитваше се да продава реклами и да поема някои от задачите, които баща му не успяваше да свърши, тъй като бе намалил и без това малкия си екип, когато Депресията се разрасна.
Захари бе блестящ ученик и успя да вземе наведнъж няколко класа на средното училище. В горния курс, едва петнадесетгодишен, той кандидатства за стипендия в няколко колежа. Мечтата му бе да учи в Харвард, защото така щеше да е по-близо до семейството си. Чувството му за отговорност към родителите, към Мини и особено към четиригодишния му брат Кътър бе толкова силно, че той предложи след завършването на гимназията да зареже учението и да започне работа. Но Амбървилови не искаха и да чуят за подобно нещо, „Ще се справим, Захари, щом няма да плащаме обучението. Но ако си мислиш, че ще оставя собствения си син без образование…“, беше казал баща му, ужасен от самата мисъл.
Единственият университет, който предложи на Захари пълна издръжка, включително учебници, квартира и храна, бе Кълъмбия Юнивърсити на Морнингсайд хайтс в Манхатън. Фамилиите Амбървил, Кътър, Андърсън и Дейл бяха посещавали Манхатън, разбира се, но никой от тях не оставаше за повече от една нощ в Ню Йорк, града, който те единодушно определяха като прекалено шумен, прекалено скъп, с прекалено много чужденци: „Всъщност град без нищо американско в него“, по думите на един от тях.
На петнадесет години Захари Амбървил, здраво сложен юноша, висок сто седемдесет и три сантиметра, с четири сантиметра по-нисък от окончателния си ръст и с три години по-малък от повечето си съученици, се държеше и разсъждаваше като възрастен. Живял самостоятелно дълги години, воден от грижата за семейството, той бе изградил у себе си вътрешно чувство за авторитет, което другите първокурсници нямаха. Вдъхваше респект от пръв поглед, макар по природа да бе небрежен към външността си. Черната му коса бе неизменно разрошена от навика да прокарва пръсти през нея или да усуква белия си кичур, когато се замисляше. Обличаше се небрежно и или не знаеше, или нехаеше за това как изглежда. Беше жизнен, готов за всякакво приключение, приказлив, безгранично любознателен, а гръмогласният му смях кънтеше от единия край на спалните до другия. Не пиеше, не псуваше и не прекарваше нощите си извън пансиона, но неговата дързост и широта на светогледа не отговаряха на критериите за преценка на момчетата в колежа. Устата му беше широка, носът — голям, месест, зелените очи — игриви, веждите — гъсти и извити. Не беше хубавец този мургав Амбървил, но чарът, който излъчваше, караше другите да го следват във всичките му начинания.
Захари Амбървил се влюби в Ню Йорк от пръв поглед.
„Ще превзема Манхатън, Бронкс и Стейтън айлънд…“ — си тананикаше той безсмъртната песен, написана от Роджърс и Харт през 1925, която не слизаше от устата му, докато се ровеше из купищата книги в библиотеката. Ще превзема Манхатън, о, ще го превзема и ще го запазя, вричаше се той, като вземаше метрото към центъра, щом му останеше свободно време. Познаваше града от Батъри парк до Харлем, от река до река, знаеше всички мостове, паркове, авенюта, малките странични улички и с изключение на музеите опозна целия град срещу цената на билет за метрото и хотдога, от най-вкусните в света, купен от количка на „Деланси стрийт“. Парите за метрото и хотдога изкарваше като продавач на сандвичи в „Лайънс ден“. Всеки допълнително заработен цент изпращаше на близките си и знаеше, че не може да си позволи лукса да напусне работата си и да опита в колумбийския ежедневник „Спектейтър“. Всъщност той не работеше с нежелание. Отговорността за семейството бе типична черта от характера му.
Захари Амбървил имаше планове за своето бъдеще. Щом се дипломира, ще си потърси работа като словослагател в „Ню Йорк таймс“. Разбира се, разсъждаваше той, докато отпечатваше ежедневника на баща си, тъй като здравето на баща му се влошаваше с всеки изминал ден, може пък да успее да ги убеди да му дадат работа… Та той познаваше всяка страна от вестникарския занаят, от отпечатването до разпространението. Колежът по журналистика към Кълъмбия Юнивърсити би бил загуба на време, а и все едно не можеше да си го позволи.
Веднъж Захари се присъедини към група ученици, запътили се на наблюдение в сградата на вестник „Ню Йорк таймс“, където им показаха как работят огромните машини. От словослагател до репортер, от репортер до… Тук въображението му спря, зашеметено от богатствата и разнообразието на възможностите, предоставяни от най-добрия вестник, издаван някога.
Животът обаче имаше други планове за учениците от випуск 1941 година. Ден след обявяването на войната осемнадесетгодишният Захари Амбървил, вече възмъжал, се записа доброволец в морската пехота. Можеше да изчака, докато го мобилизират, и вероятно, почти сигурно, щяха да му разрешат да се дипломира, но гореше от нетърпение войната да свърши колкото може по-скоро и той да се върне отново в Ню Йорк.
— „Кажи ми, може ли нещо да се сравни с «Мот стрийт» през юли…“ — пееше си Захари, надвиквайки шума на двигателите на бойния самолет, прелитащ над Тихи океан в изпълнение на безброй задачи. Герой, майор на двадесет и една годишна възраст, подполковник в деня на победата над Япония и сърдит полковник в Хавай шест месеца по-късно.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това, че не мога да си замина у дома? Трябваше още преди месец да съм си тръгнал, сър. Извинете, сър.
— Полковник, съжалявам, но генералът има нужда от вас.
— По дяволите, а какво ще кажете за приказката „пръв дошъл, пръв си отишъл“? Генералът има на разположение цял куп офицери, за какъв дявол съм му притрябвал?
— Изглежда, притежавате незаменими организаторски способности, полковник.
— Аз съм пилот, сър, а не писарушка. Съжалявам, сър.
— Разбирам какво изпитвате, полковник. Ще разговарям пак с генерала за вас, но се съмнявам в положителния му отговор. Той каза: „Кажи на Амбървил, че ако толкова припира да си ходи, да се зачисли към военновъздушните.“
— Това е обида, сър.
— Знам, полковник, знам.
Втората световна война бе свършила преди повече от десет месеца, когато полковник Захари Амбървил най-сетне се завърна в Ню Йорк. Баща му беше починал през 1943, но Сара Амбървил все още живееше в дома им близо до Андоувър. Застраховката на мъжа й беше малка, ала заплатата на сина й, редовно изпращана и внимателно спестявана, помагаше за отглеждането на по-малките й деца.
„Джей прес“ бе първата спирка от новия цивилен живот. Не можеше да се покаже в „Таймс“ облечен в униформа и обкичен с медали. Щеше да изглежда смешен. Словослагателите се обличат като словослагатели, мислеше си той, докато връзваше първата си самостоятелно избрана вратовръзка след повече от пет години: червена на бели точки, които подчертаваха радостните пламъчета в очите му. Не искаше да изглежда като истукан, но бог му бе свидетел, че костюмът, който бе според джоба му в „Джей прес“, бе ушит от корав, мъхест туид; той можеше да бъде идеален за двора на Харвард, при положение че му ставаше и че Захари бе поне с двадесетина години по-стар. Единственото нещо, което изглежда добро и чисто ново, помисли си Захари, като се оглеждаше в цял ръст пред огледалото, бе четката за зъби.
— Не разбирам — каза той на секретарката на „Таймс“, — просто не разбирам.
— Имаме толкова словослагатели, колкото ни трябват. А освен това имаме списък с желаещи — търпеливо повтори тя.
— Но аз имам дългогодишен опит във вестникарския занаят. Аз съм въртял вестник. Моля за най-ниско платената работа, а не да ставам градски редактор.
— Вижте, мистър Амбървил. „Таймс“ обеща на всички свои словослагатели, заминали на война, че техните работни места ще се пазят до завръщането им. Не всички се завърнаха, но тези, които се прибраха, бяха назначени най-напред. Освен това имаме и бивши офицери, завършили училище по журналистика. На практика имаме словослагатели, които са п-р-е-п-о-д-а-в-а-л-и в такива училища. Жалко, че не сте завършили колеж. Тогава, разбира се, другите офицери…
— Имате ли полковници от военноморските сили?
— Имаме един бивш генерал, мистър Амбървил. Един, но все пак генерал.
— От въздушните?
— Как разбрахте?
— Досетих се. Тия скапаняци. Простете, мис.
— С удоволствие ще ви запиша в списъка на чакащите — предложи тя, едва сдържайки смеха си.
— Нямам време за чакане. Но все пак благодаря.
На излизане от сградата Захари Амбървил мина покрай една нетърпелива група ученици, очакващи да влязат на наблюдение. Той се извърна и за пръв път в живота си купи „Дейли нюз“ и отгърна на обявите за работа.
Компанията за производство на копчета „Файв стар“ натрупа доста пари през време на войната, когато кожата и платовете се разпределяха чрез купони, но копчета можеха да се правят от всякакъв материал. „Нови копчета — нов човек“ бе нейният девиз. Продадоха милиони копчета, направени от метални зъбци, оръжия, пайети.
— От тях стават превъзходни копчета — обясни мистър Нейтан Ландауер на Захари. — Копче, на което можеш да разчиташ, копче, което с гордост да носиш.
— Убеден съм в това, сър — Захари огледа стените на канцеларията; там висяха картони със забодени по тях модели на стотици видове копчета.
— Предполагам, че тази работа не е точно това, което сте търсили — продължи Ландауер, захласнат по униформата, четирите реда медали и военната подстрижка.
— Списанието вече излиза, нали?
— Да… Ако наричате стенвестника на една фабрика за копчета списание… Честно казано, никога не съм го възприемал така. Просто едно улеснение за нашите клиенти, полковник, и начин да накараме служителите ни да се чувстват част от едно голямо семейство.
— Но списанието е месечно, печата се в Ню Джърси, има на разположение секретарка на непълен работен ден и заплатата е шейсет и пет долара седмично?
— Точно така.
— Работата ми харесва, сър. Много.
— Имате я, полковник!
— Викайте ми Зак. След час се връщам. Само ще облека нещо по-удобно. Нови копчета — нов късмет!
Нейтан Ландауер погледна след него със завист. Това бяха най-хубавите копчета, които бе виждал. Нейтан Младши, колкото и да се гордееше с него, бе изкарал три години във войната като обикновен моряк и ако бе имал поне едно свястно копче на униформата си, то никога не бе го показвал на баща си.
— Нат — обърна се Захари към Нейтан Ландауер Младши между две хапки пушено говеждо с ръжен хляб, — не искаш ли да направиш нещо повече в живота си от фабрикуването на копчета? Дори ако за теб това е повече от изкарването на прехраната? Много повече?
— Какво друго да правя? Това е семеен бизнес. Баща ми очаква да го заместя, като се оттегли след пет години. Аз съм единствен син, а той е тръгнал от нищото. Това е най-голямата търговия с копчета на Седмо авеню. В капан съм, Зак. Не мога да го разочаровам. Той е добър човек.
— Той е великолепен човек. А ти не си в капан. Тоя бизнес можеш да го въртиш с една ръка, завързана за гърба ти, а с другата…
— Какво с другата?
— Можеш да станеш съдружник в едно списание.
— Индианците казват „Не влагай пари в шоубизнеса“.
— Какво общо има това?
— Не си ли гледал „Ани ли ти сви пушката“? Етъл Мърмън пита вожда Седящия бик как е забогатял, а той отвръща: „Индианците не влагат пари в шоубизнеса“… За мен списанията са шоубизнес. А и не разбирам бъкел от тях.
— Разбираш ли от колани? А от панделки? А от ширити? От мъжки и женски копчета, изкуствени цветя, гарнитури на плетки…
— Не можеш да слезеш по 46-а улица и да не добиеш представа, Зак. Всичко изброено е част от Седмо авеню… Облеклото трябва да има нещо друго наред с копчетата, макар баща ми да не го признава. Да, сигурно разбирам нещичко, но какво от това?
— „Триминг грейдс“[1], ежемесечник. Името на новото списание.
— Поразен съм. Ти не си Конде Нает, приятелю.
— Ще бъде необходимо списание. Хиляди производители на облекло в тази страна произвеждат дрехи и никой от тях не знае кое е ново, какво става в света на гарнитурите.
— Изглежда, успяват да се справят и да бъдат в крак с модата, ако си забелязал?
— Разбира се, те не са се нуждаели и от чекръка, докато някой не им го измислил.
— „Триминг трейдс“… Ще има ли снимки на момичета само по малките си пухкави къдрички?
— Не, Нейтан Младши. С твоето мръсно моряшко подсъзнание! Няма да има момичета. Ще има информация, реклами за това, какво става на Седмо авеню, където се кове модата на гарнитурите, какви материали използват моделиерите този месец или дори следващия, какво ново от Париж, как се развиват различните компании, кой си сменя работата, кого са повишили, реклами и пак реклами. В черно и бяло, върху хартия от средно качество, така че мастилото да не цапа пръстите, но без да е прекалено претенциозно, и една голяма хубава снимка на баща ти на корицата.
— И сега, когато слънцето бавно залязва над красивия център на облеклото, започвам да загрявам какво искаш, полковник сър. А аз винаги съм мислил, че ме обичаш като очарователна покана за обяд.
— Ще притежаваш половината.
— И колко ще струва това?
— Ще имаме нужда поне от петнадесет хиляди, преди да започнем да печелим, според най-скромните ми изчисления. Не мисля, че ще съберем достатъчен абонамент поне шест месеца до първите печалби. Аз, разбира се, трябва да напусна „Файв стар“, за да имам време за реклами и за подготвяне на новото списание, така че заплатата ми влиза в сумата.
— Какво ще вложиш от тези петнадесет хиляди?
— Идеята и заплатата. Няма да получавам заплата, докато не реализираме печалба.
— А от какво ще живееш?
— Има предостатъчно място в твоя апартамент, двама могат да се хранят икономично като един, момичетата нямат нищо против да си носят пиенето и мезето, а аз, все едно, ходя на работа пеш.
— Значи аз ще вложа всичките пари?
— А кой друг?
— Ти ще си редакторът?
— А кой друг?
— Господи, знам, че съм много лесен… Но какво ще получа насреща? Освен половината от несъществуващата печалба?
— Ще бъдеш издател. Всяко списание има такъв, бог знае защо. Ще притежаваш половината списание, ще бъдеш нещо повече от производител на копчета и когато срещнеш някое момиче и то те попита с какво се занимаваш, ще кажеш: „Издател съм, пиленце.“
— И ако ме попита за името на списанието?
— Ще излъжеш нещо… Кажи каквото искаш, а когато срещнеш момиче, което истински те обича, тогава ще й откриеш истината, но няма да променя заглавието. Нат, то трябва да подсказва съдържанието, иначе никой няма да го купува.
— „Плейбой“. Ще им казвам, че се казва „Плейбой“ — размечта се Нат.
— Това е идиотско заглавие на списание, Нат, но ти приляга. Хайде да отидем до банката, преди да са затворили.
„Триминг трейдс“ пожъна успех само след четири месеца и скоро Захари можеше да си плаща заплата от сто долара седмично. Тъй като продължаваше да живее при Нат, повечето пари изпращаше на майка си.
Мини бе първа година в колежа „Дана Хол Джуниър“, а Кътър, на четиринадесет години, заминаваше да учи в Андоувър. Сара Амбървил си беше намерила работа в магазин за подаръци. Нейните скромни припечелвания и парите, които Захари пращаше, бяха достатъчни, за да запише двете си по-малки деца в най-добрите училища, въпреки че никой от двамата не бе спечелил стипендия. Всъщност за Мини бе добре, че отиде в „Дана Хол“; колежът съвсем не бе център на интелектуален кипеж, но тя бе толкова весела и забавна, че никой не обръщаше внимание на факта, че колкото и да се стараеше, не успяваше да изкара добра оценка. Кътър, от друга страна, бе умен, но мързелив и предпочете да не заляга твърде усърдно над уроците, предпочете го съвсем хладнокръвно, тъй като отличниците не бяха много популярни, а той се стремеше именно към популярност.
Кътър Дейл Амбървил още в люлката бе показал, че ще прилича на Андърсънови. Беше висок, русокос, с шведските сини очи на своите прадеди. Прекрасен младеж, в чието сърце растеше зъл червей. Той ненавиждаше бедността, в която растеше. Знаеше, че е един от бедните Кътър, бедните Андърсън, бедните Дейл, бедните Амбървил в едно общество, в което четирите фамилии бяха донякъде братовчеди и в което тези разграничения за богатство грижливо се отчитаха, но никога не се изричаха.
Кътър се чудеше на бащината си кариера. Да влагаш сърце и душа във вестник, който никога няма да донесе пари? Кой истински мъж би направил такъв избор? Но неуважението, което изпитваше към баща си, бе твърде меко в сравнение с абсолютното отвращение към брат си всеки път, когато се сещаше, че е издържан от него. Но не смяташе, че трябва да отиде и да си потърси работа. Беше свързан с най-добрите фамилии на града, немислимо бе да разнася бакалски стоки или да стои зад тезгяха. Нито пък майка му някога намекна подобно нещо, тъй като искаше да му спести трудностите, с които Захари се бе нагърбил.
Сара Амбървил не подозираше какви чувства изпитва Кътър към брат си, никога не узна, че Захари винаги е изглеждал болезнено, ужасяващо всевластен в очите на най-малката й рожба. Кътър го презираше и се страхуваше от него. Захари бе силен, непоносим и опасен ураган, който се извиваше в тихия дом, когато намереше свободно време, и го изпълваше с гръмогласно, недодялано присъствие, незабавно превръщайки се в център на майчиното и бащино внимание. На Кътър му се струваше, че гордостта им от този шумен, нахален, дързък и чужд нему брат, напуснал дома, когато той бе навършил едва петата си година, не оставяше място в сърцата на родителите му за него. Те забравяха, че той съществува, камо ли да се интересуват от постъпките му.
С горчивина се връщаше назад към спомените от своето детство, които се нижеха пред погледа му като броеница. Имаше дори такива моменти, когато на осемгодишна възраст стана лидер в училищните спортни игри, но въпреки това родителите му бяха погълнати от мисълта за брат му, заминал на фронта. През следващите четири години, независимо колко прочут бе в училище и въпреки че стана шампион по тенис за юноши в щата Масачузетс, родителите му очакваха всеки ден, всяка минута новини от другия син, героя от войната, пилота-изтребител. А когато войната свърши, нима майка му си спомни за него? Не. Никога. Нито веднъж. С какво би могло да се похвали едно малко момче на майка си, за да се сравни с някое писмо от Захари, където й разказваше за създаваното от него списание?
Кътър Амбървил бе така твърдо убеден, че Захари му е отнел всичко съкровено, че постепенно се превърна в потаен, мрачен младеж, който не позволяваше на своите родители да навлязат в живота му. Тъмната, всемогъща сянка на неговия брат го бе лишила от обичта и вниманието, принадлежащи му по право. Той беше изместен встрани, извън живота на своите родители и тълкуваше щедростта на брат си като кокал, подхвърлен на куче. Колкото повече даваше Захари от себе си, толкова повече му дължеше Кътър, а колкото повече му дължеше, толкова повече го намразваше със страстна, постоянна омраза, много по-дълбока от обичта, която някога беше опознал, омраза, родена от ранната и неизлечима завист към близък човек.
В Андоувър Кътър споменаваше семейството си колкото е възможно по-малко. Определено не възнамеряваше да признае, че учебните такси се изплащат от майка му, която работеше, и от брат му — редактор на списание, от чието заглавие се срамуваше. Той насочи всичките си усилия в създаване на собствена популярност в училище, използвайки ласкателството като свое оръжие. Изгради у себе си умението да задава такива тънки въпроси, които представяха другите момчета в най-добра светлина. Във възрастта, когато самоизтъкването бе присъщо, той разбра силата на онзи, който умее да слуша и да се възхищава. Червеят, загнездил се в сърцето му, бе негов учител. Бе отличен в спорта, но оценките му по другите предмети не бяха добри. Бързо стана изискан кавалер; главоболеше се обаче да превъзпитава само онези момчета, чиито родители бяха влиятелни и заможни. Външният му вид беше безупречен, маниерите — непринудени. Хубаво подстриганата коса подчертаваше издължена, правилно оформена глава. Сините му очи умееха да задържат погледа на другите с непоколебимо и искрено излъчване. Стараеше се да не използва прекалено често заучената усмивка, която изглеждаше така пленително естествена.
Захари се гордееше с този забележителен, сериозен тийнейджър, макар да откриваше изненадващо малък брой теми, по които можеха да разговарят в редките случаи, когато оставаха заедно. Почивните дни и ваканциите Кътър прекарваше извън семейството, на гости, където го посрещаха като добре дошъл.
В един понеделник на есента на 1948 Нейтан Ландауер Младши влезе в офиса, който Захари бе наел. Лицето му изразяваше смесица от радост и дълбоко смущение.
— Зак, запознах се с едно момиче — измънка той. — На мача в събота. Беше с някакъв тип, който познава семейството ти в Андоувър и за когото, изглежда, не й пукаше много, защото го убедих да се разкара.
— В Ню Йорк има един милион момичета и ти вече познаваш половината… Та какво особено има в това момиче? — заинтересува се Захари, като качи краката си върху бюрото.
— Всичко. Тя е съвършена! Аз дори й казах името на вестника, истинското имам предвид.
— И тя не се сгърчи от унизителен кикот?
— Не, съвсем не. Намира го интересно, всъщност струва й се направо странно, че досега не сме се запознали, предвид, че аз съм издателят на „Триминг трейдс“, а ти си редакторът. Тя мисли, че може би нарочно ни държиш настрана. А, Зак? Защо все пак досега не си ни запознал?
— С кого?
— С Мини.
— Мини? Коя Мини?
— Мини, сестра ти. Най-красивата, най-обожаваната, най-… Защо не си ми казвал нищо за нея? Мислех, че съм, най-добрият ти приятел.
— Никога не ми е идвало на ума. Тя е още дете — на осемнадесет години — а ти си бивш моряк с мръсно подсъзнание, който не мисли за друго, освен да му постелят да си легне.
— Аз съм бивш моряк с мръсно подсъзнание. Поправих се. Виж, Зак, продавам ти другата половина на „Триминг трейдс“. Практически ти я давам.
— Ти да не си превъртял? От къде на къде ще продаваш? Списанието вече прави луди пари от рекламите, абонамента и ниските производствени разходи.
— Но не вярвам в съдружието по семейна линия… Това е класическият начин да загубиш приятеля си.
— Семейна? Чакай малко. Не приемаш ли всичко за дадено? Няма ли и Мини какво да каже?
— След мача пихме по едно питие. После отидохме на вечеря. По време на вечерята решихме да се оженим. След две седмици ти ще си ми шурей.
— Господи, май говориш сериозно, матрос Ландауер!
— Някои неща се научават внезапно. Узнах за Мини внезапно, както и тя за мен. Това е предимството на целия ми опит.
— Вие двамата направо сте създадени един за друг. Мини никога не е имала нужда от опит — Захари се изправи и сграбчи в гигантска прегръдка бившия си съдружник. — Колко искаш за твоята половина?
— Колкото прецениш, че е справедливо. Ще ти заема пари да ми я платиш.
— Любовта превръща всички ни в будали — извика Зак и затанцува с Нат. — Честито, будала!
Станал единствен собственик на списанието, Захари даде зелена улица на всичките си амбиции. Той беше ударен от Депресията много повече, отколкото предполагаше, и предпазливостта винаги възпираше огромното му желание да създава, да рискува, да ръководи.
Скоро след сватбата на сестра му Мини Захари започна издаването на ново списание, наречено „Стайл“. От наученото от индустрията на облеклото и от модните журнали той бе разбрал, че винаги ще има място за едно ново модно списание, предназначено за онези жени, които не могат да си позволят дрехите, показвани във „Вог“ или „Харпърс базар“, или които са твърде възрастни за „Мадмоазел“, но пък достатъчно изискани за „Глемър“ с неговите свежи, току-що излюпили се от колежа манекени.
Обърна се към няколко банки за кредит и те му отпуснаха, преглеждайки счетоводните отчети на „Триминг трейдс“. В края на четиридесетте и началото на петдесетте години издателският бизнес просперираше, тъй като страната бе навлязла в следвоенния бум и американците, устремени към материално благополучие, купуваха списанията със същата страст, с която си сменяха колите.
„Стайл“ направи пари още с първия си брой. Захари умееше да открива и развива талантливите хора. „Стайл“ дължеше бързия си успех на способностите на никому неизвестния илюстратор Павка Майер, когото Захари беше наел за черно-белите скици в „Триминг трейдс“.
Павка бе берлинчанин, дошъл в Щатите през 1936 година на осемнадесетгодишна възраст, когато родителите му разумно напуснали Германия. През войната служил в армията и денят на откриването на Втория фронт го заварил на брега на щата Юта официално в качеството му на преводач, неофициално като доставчик на мляко, ябълково вино, прясно месо срещу одеяла, сапун и захар. Веднъж дори цял джип изчезнал по пътя на неговите бартерни сделки.
— Залавяй се, Павка — бе казал Захари на дребничкия спретнат мъж, който беше само с пет години по-възрастен от него, — избирай сам снимките, манекените, качество на хартията, вида на печата. Конкуренцията е голяма. Не можем да изоставаме. Ние трябва да дадем на читателя повече от всеки друг.
Павка работеше рамо до рамо с редактора по модата, друго неизвестно име — Зелда Пауърс. Беше я видял при Нормън Норел — дори и великият Норел не можеше да прави моделите си без копчета — и тя го порази с ексцентричния си самобитен стил. Беше от Чикаго, страстно увлечена по модата и можеше да работи всякаква работа, стига да я държи по-близо до света, в който се създаваше облеклото.
— Виж, Зелда, ти не разбираш нищо от редакторска работа в модно списание — каза й Захари. — Затова искам да работиш при мен. Предложи ми такова списание, каквото ти би харесала. Без подражание… съвсем оригинално. Прави всичко. Всичко, което ти дойде наум, стига да радваш онези от рекламата и да показваш дрехите им възможно най-малко пъти. Не забравяй кои са твоите читатели, дай им мечтите, които могат да осъществят, но го направи по свой вкус.
Павка и Пауърс, по мнението на тези, които следяха развитието на модните списания, имаха най-голям принос за неочакваната поява на „Стайл“. Но онези, които познаваха Захари Амбървил, мислеха другояче.
Към 1951 година Захари направи петия си милион. Първият дойде от „Триминг трейдс“ и „Стайл“, а останалите четири от „Стайл“ и най-вече от „Севън дейс“. Основа този седмичник през 1950, който излизаше в голям формат и с фотографии като на списанията „Лайф“ и „Лук“. Но с една разлика. Бе направил свои проучвания относно навиците на много американски жени и беше се убедил, че почти всички, оставайки насаме, се зачитат във филмови списания. Разбра дълбокия интерес към пикантните статии и към мъжете като Уолтър Уинчъл, който, изглежда, приковаваше вниманието на публиката и извън сцената. Захари осъзна, че винаги, във всеки вестник ще има светска колона, независимо от възмущението на мнозина.
Обикновените хора, а те бяха по-голямата част, искаха да узнаят за света на другите. Всичко за тях, мислеше си Захари, вървейки по улиците на Манхатън. Дори си представяше големия блестящ седмичник и множеството цветни фотографии в него. С малко текст, писма и уводни статии. Без да се интересува от футбол, ферми или провинциална Америка; без да го е грижа за бедите по света; нито много десен като „Лайф“, нито много ляв като „Лук“, напълно аполитичен и определено несериозен. Списание, в което животът на знаменитостите през последните седем дни ще се представя по непростим, но занимателен начин. Филмовите звезди и високопоставените особи водеха много по-интересен живот от когото и да било, макар че в Съединените щати имаше демокрация. Тъкмо защото имаше демокрация.
Захари нае много от най-добрите журналисти в Америка, които да подготвят текстовете, придружаващи фотографиите.
— Не ми правете литература — каза им той. — Дайте ми първокласно четиво и по същество… Нацията не се състои от интелектуалци, както сигурно сте забелязали. Неприятно, но факт. Искам го завладяващо и пламенно. И го искам бързо.
Павка Майер пое ръководството на художествената дирекция на „Севън дейс“ и го направи така тънко, че никой от читателите не се усети, че засягаха най-скритите им инстинкти. От всички краища на света пристигаха фотографи, които получаваха по-големи хонорари, отколкото в „Лайф“ или европейския му съперник „Пари Мач“. „Севън дейс“ се превърна в бързо разрастващ се класически американски хит.
Към края на 1951 Захари Амбървил реши да посети Лондон. Той бе много зает и не можа да усети тръпката при създаване на европейските си представителства и лично да назначи служителите си. В Лондон се намираше най-важният му чуждестранен филиал, с изключение на „Стаил“ в Париж. Секретарката му подхвърли, че не би било зле да се подстриже и поръча някой друг костюм, докато е в Англия.
— Ти дори не ми намекна.
— Какво има да намеквам, мистър Амбървил. Не му прилича на мъж във вашето положение да изглежда по този начин. Нямате още тридесет и бихте могли да бъдете хубав, стига да желаете — каза мис Брини решително.
— Чист съм, нали? Ризата ми също. Даже обувките ми са лъснати. Какъв е проблемът?
— Секретарката се оценява според началника й. Направо ми подронвате авторитета сред колежките ми от „Ланч клъб“. На всички шефовете им поръчват костюмите си в „Савил Роу“, подстригват се в „Сен Реджис“ веднъж на всеки десет дни, поръчват си обувките при „Лоб“, а вие… вие дори не ходите при „Барни“ — оплака се тя кисело. — Не членувате в скъпи клубове, ядете сандвич на бюрото, вместо да ходите в най-добрите ресторанти, не се снимате с красиви момичета в нощните барове… Просто не знам как да ви го обясня.
— Казвала ли си им колко изкарваш?
— По-голямата заплата на секретарката не прави шефа шик — подсмърчаше мис Брини.
— Хей, твоята ценностна система съвсем се е объркала. Но ще помисля за подстригването.
Захари не пожела да оправдава частния си живот пред своята секретарка. Това не й влизаше в работата. Негова идея беше, че известният ерген не трябва да прави нищо. Нито имаше време, нито пък желание. Познаваше няколко много привлекателни жени, но не беше се влюбвал. Може би беше твърде себичен? Твърде погълнат от списанията? Или твърде циничен? Не, не си струваше да се самозалъгва. Той бе идиотски романтична душа. Дълбоко някъде в съзнанието му съществуваше бленуваното момиче и ако това не беше чисто зрънце, то кое тогава? Тя бе чиста, нежна. Идеалистичен вид, който надали вирее в Манхатън. Но тя изглеждаше толкова нереална, колкото и красива и сигурно един ден той щеше да я изхвърли от мислите си и да се примири със страхотна, темпераментна, с чувство за хумор съпруга. Пък дори и само за да го пази от секретарката му.