Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (11)

11.

В един пролетен ден на 1972 Захари Амбървил и Нина Стърн Хелър обядваха заедно в ресторанта, който бяха посещавали често по време на любовната си връзка. Ресторантът не бе от модерните и бе малко вероятно някой от познатите им да ги срещне. През годините, прекарани заедно, бяха открили много такива места в Манхатън, уютни, топли, с добра кухня. Не съществуваха повече причини да се крият, нито пък да се откажат от заведенията, които им харесваха. И ако нотка носталгия, спомен за нещо хубаво или за нещо лошо се промъкваха в сърцата на главния редактор на „Стайл“ и шефа на „Амбървил пъбликейшънс“, те само добавяха към пиршеството сладко-горчив привкус.

— Трябва да се съгласиш — каза Нина, подбирайки внимателно думите си, — че Макси има заложби.

— Също като Бони и Клайд.

— Хайде, Захари, не бъди толкова взискателен към нея. Мисля, че й трябва стимул, за да се съсредоточи в нещо, което да погълне цялата й енергия. В края на краищата в училище, щом й хареса нещо, винаги изкарва отличен.

— А ако не й харесва, хич не си прави труда да изкара повече от среден. В кой колеж ще я вземат с такива оценки? — чудеше се горчиво Захари.

Нина се замисли за Макси и въздъхна. Объркано, загадъчно зверче, много любвеобилно, но винаги замесено в някаква неприятност. Макар че принадлежеше към обществото, на което лесно му се отваряха вратите, Макси досега я бяха изхвърлили от доста училища и летни лагери: не заради наркотици, кражба или измама, за това, че организираше съучениците си за въодушевени щуротии и бели.

— Винаги са я избирали за президент на класа — напомни му Нина ентусиазирано.

— Обикновено малко преди да я изключат. Бъдещето й го виждам като „Мис Привлекателност“, но надали ще я допуснат до конкурса „Мис Америка“.

— Само ако… — започна Нина, ала се спря.

И двамата знаеха, че не трябва да обсъждат това, но трудностите между Лили и Макси бяха направили Захари изцяло отговорен за нейното възпитание.

Когато Лили разбра за болестта на Тоби, сякаш изостави дъщеря си, която пращеше от здраве, за да бъде с момчето, имащо нужда от нея. Тогава Макси нямаше три години и в продължение на месеци и години не престана да копнее с цялото си сърце за недостижимата майчина ласка. Лили отдаваше на Тоби цялата си грижовна, властна и тревожна обич.

След раждането си Джъстин също стана обект на изключително обожание. Погълната изцяло от двете момчета, Лили дори вече не се и опитваше да отделя време на дъщеря си, да й чете или да й позволява да се гизди с роклите и бижутата й.

Макси имаше на пълно разположение баща си, утешаваше се Лили, когато дъщеря й се опитваше да привлече вниманието й. Ако трябваше да се справя и с Макси, щеше съвсем да откачи. Дъщеря й не бе непоправима, успокояваше се, докато даваше наставления на всяка поредна гледачка на Макси, след което се връщаше бързо към проблемите на Тоби или здравето на Джъстин; той бе недоносено дете и с доста крехко здраве. Но Макси никога не престана да изпитва нужда от обичта на майка си. Стремеше се да спечели нейната загриженост по какви ли не неразумни начини, но най-доброто, което постигаше, бе наказание от баща си, на когото му се късаше сърцето, че трябва да го прави, и тя го усещаше.

Никога не се постара да бъде „добро момиче“, защото бе разбрала, че колкото е по-послушна, толкова по-малък шанс има да привлече вниманието върху себе си. Но още от рождение тя бе обвързана с правилата на „честната игра“. Честността и справедливостта й бяха скъпи и с всяка година се опитваше да си внуши, че бе съвсем справедливо майка й да бъде погълната от грижи за Тоби и Джъстин. Упорито опитваше да си го внуши, но никога не успя напълно. Съвсем отрано престана да се надява да спечели обичта на Лили. Никога не се отказа напълно, но надеждите й ставаха все по-малки, докато накрая ги погреба толкова дълбоко, че престана да я боли.

Нина спря да се храни и се обърна към Захари:

— Едно нещо не си опитвал никога. Всяка година изпращаш Макси на друго място… Тенис лагер, театрален лагер, лагер за езда и къде ли не. И всеки път ти я връщат с въздушна поща. Защо не й предложиш истинско предизвикателство. Обзалагам се, че ще има ефект.

— Едно от нещата, които харесвам най-много у теб наред с милионите други, е твоят оптимизъм — усмихна се Захари. — Красива, темпераментна, прекрасна жена. Мъжът й да върви по дяволите.

— Работа. Работа през лятото — продължи ентусиазирано Нина. — Ще погълне цялата й лудешка енергия. Ще захапе нещо сериозно и ще почне да се държи като възрастна.

— И кой ще я наеме? — попита Захари. Не можеше да си представи, че някой може да използва Макси за каквато и да е работа.

— Ти, Захари, ти.

— А, не. Не аз. Не точно Макси.

— Знаеш много добре, че имаме свободни места за деца през лятната ваканция в рекламата. Това е нещо съвсем естествено. За това лято имам шест при мен — мис „Хубави дрехи“, мис „Чорапогащник“ и още четири, но нито една не е толкова умна, колкото Макси.

— Едно е да помогнеш на чужд човек, друго по семейна линия.

— Не се измъквай. Ще разговарям с Павка и двамата ще й уредим място. Защо поне не опиташ… Не губиш нищо.

— Не губя нищо ли? — вдигна рамене Захари, удивен от налудничавата й идея.

— Какво най-лошо може да се случи? — запита Нина.

— Ще забърка нещо.

— Но си струва да опиташ, нали? — попита Нина и го погледна с такава нежност и обич в очите, каквато съпругът й не беше виждал и надали щеше да види в бъдеще.

— Питаш ли ме, или ми нареждаш?

— Нареждам ти.

— Е, тогава си струва да опитаме.

 

 

„Амбървил пъбликейшънс“ притежаваше още три нови списания: „Savoir Vivre“ — посветено на изкуството да се живее добре чрез култивиране на изискания вкус; „Спортс уик“, което бързо стана незаменимо за всеки мъж, жена или дете, обули поне веднъж в живота си кецове и „Индорс“, великолепен ежемесечник, който караше своите читатели, без значение колко са богати, да чувстват, че живеят като прасета, и привличаше огромен брой привърженици; те го разглеждаха с лупа, да не би да пропуснат нещо от подредбата в другите къщи.

Павка Майер, който бе основният стълб на всяко едно от списанията на „Амбървил пъбликейшънс“ в качеството си на художествен директор, седеше в кабинета си и слушаше с интерес Нина. Даже и най-новата й идея не го учуди. Бе убеден, че Нина е способна на всичко.

— Въпросът е къде Макси ще направи най-малко пакости — замисли се той.

— „Стайл“ не става, защото е модно списание, а модата води до фотографи, фотографите — до секс — умуваше Нина.

— Не можем да я скрием в „Ти Ви уик“ — ония разбойници там няма да се оправят с нея. Ще вземат да я пратят за интервю при Уорън Бити за майтап — добави Павка.

— В „Севън дейс“ ще се запознае с твърде много младежи, а ние не искаме да инспирираме лидерските й наклонности. А всички редактори в „Спортс уик“ са спортисти, бивши, настоящи или бъдещи, и не мисля, че ще е разумно да я пуснем сред толкова много мъже едновременно.

— Не искаш да кажеш, че е девствена, нали? — попита учуден Павка.

— Не знам. Решила съм да не питам за такова нещо. Не е моя работа, Павка. Всичко е възможно.

— Значи остава само „Savoir Vivre“ и „Индорс“ — реши Павка. — Ти решаваш.

— Не, ти. Не искам само аз да поемам отговорността.

— Нито пък аз — заинати се Павка. Натисна едно копче и се обади на секретарката си. — Мис Уилямс, бихте ли работили в „Savoir Vivre“ или „Индорс“?

Настъпи продължителна пауза и накрая секретарката каза:

— Нещо сбърках ли, мистър Майер?

— Не, просто отговорете на въпроса ми. Моля ви, ще бъдете ли така любезна?

— Това означава ли, че съм уволнена? — гласът й се разтрепери.

— Не, за бога. Това е само един бас.

— Губите ли, или печелите?

— Мис Уилямс, моля отговорете ми. Ако не можете да решите, хвърлете една монета.

— По-скоро бих работила в „Savoir Vivre“. Предпочитам да гледам снимки на печено свинско, отколкото нечии трапезарии.

— Благодаря ви, мис Уилямс. Много добре.

— Пак заповядайте, мистър Майер. По всяко време.

Лицето на Павка грейна към Нина.

— Какво да направя, като жените ме обожават.

 

 

Макси бе на седмото небе от радост. Всяко лято я запращаха някъде в провинцията. Плажове, езера, дървета, чист въздух, спорт — всичко това се смяташе за абсолютно необходимо за нейното израстване. Що се отнасяше до нея, тя считаше, че една разходка до Сентрал парк е предостатъчен контакт с природата.

В редките случаи, когато оставаше в Ню Йорк през лятото, с часове мислеше за другия Манхатън, за онзи горещ тропически остров, където всичко се движеше с различен ритъм, който го правеше по-спокоен, по-тайнствен и по-вълнуващ от всякога. Макар че в сградите влизаха и излизаха същият брой хора, в тях самите имаше нещо по-различно. Бяха облечени различно и се усмихваха повече. Цареше атмосфера на празничност, сякаш се готвеха за предстоящо тържество, докато в жилищните райони се стелеше мързелива пустота: всички добре облечени домакини, с добре облечените си деца и добре облечените гувернантки бяха изчезнали, сякаш ураган бе помел улиците.

И сега този примамлив, пулсиращ Манхатън, в неговата лятна метаморфоза щеше да бъде неин, с изключение на събота и неделя, когато двамата със Захари щяха да ходят в Саутхамптън при останалите от семейството. Сутрин щеше да работи при баща си, а после — прекрасна конспирация — ще си тръгва, без дори да каже довиждане, и с друг асансьор ще се отправи към канцелариите на „Savoir Vivre“ под името Макси Адамс. Павка и Нина настояваха Макси да скрие самоличността си от всички, с изключение на Карл Кох, главния редактор на списанието. Ако колегите й разберяха, че е дъщеря на Захари Амбървил, в най-добрия случай щяха да я възприемат като разглезена богата пикла, която се навърта около издателския бизнес, а в най-лошия биха я заподозрели, че е „внедрен“ от ръководството шпионин и донася всичко на баща си. „Savoir Vivre“ съществуваше по-малко от две години и нито един служител не я познаваше. Решиха да я сложат в художествения отдел, там можеше да работи по художественото оформление.

— Ще направи чудеса с лепило, скоч и линия — убеждаваше Нина.

— Макси и шише лепило? Няма да трае и два дена — измънка Павка. — Но по-добре, отколкото в отдела за храната или, да ме прости господ, в този за виното. А и лепилото се чисти. Отлепва се.

 

 

В първия юлски понеделник Макси стана рано и започна да се стяга за навлизането си в света на сериозните отговорности. Идеята за работа, истинска работа, я очароваше. Бе решила да прибави две години към възрастта на Макси Адамс и да казва на всички, че е на деветнадесет.

Отвори грамадния си гардероб и започна да търси най-стария си чифт джинси, с най-много петна от боя по тях, онези, които най-красноречиво говореха за работа. Бе ги носила, когато боядисваше декорите в училище, и смяташе, че й придават художествен ореол. Нали щеше да работи в художествения отдел все пак? Облече една чиста бледосиня дънкова риза, също толкова износена; човек би помислил, че не бе прекарвала миг без работа; ризата, която я правеше разумна, обикновена и по-голяма, най-вече по-голяма. Макси толкова искаше да създаде добро впечатление през първия ден. Сложи си широк сребърен колан и здраво пристегна тънкото си кръстче. В края на краищата във всеки един художествен отдел дори и най-смиреният служител, би трябвало да има вкус. А обувки? Не. Обу един от многото чифтове ботуши с висок ток, поръчани по пощата срещу четиристотин и петдесет долара, и които, тя бе убедена, прибавяха шест сантиметра към ръста й.

Доволна от тялото, тя обърна поглед към главата. През 1972 никое женско създание не смяташе, че има достатъчно коса на главата. Макси бе оставила нейната да порасне под раменете и харесваше да я носи разпусната, като често си прикачваше по някой изкуствен кичур. Но в този ден трябваше да се държи сериозно и на положение. Среса косата си назад така, че да се вижда белият кичур. А грим? Макси имаше по-голям опит в това от всеки гримьор на първия етаж на „Блумингдейл“. Трябваше да изглежда „стара“. Повече грим състаряваше лицето и затова тя се захвана да слага пудра, руж, спирала, очна линия, червило и сенки с уверена, от дългогодишно тайно упражняване, ръка. Сложи големи тюркоазни обици и огледа крайния резултат. С молив за вежди потъмни красивата бенка на извивката на горната си устна.

Не, все още не изглеждам достатъчно възрастна, реши Макси и се мушна отново в килера. Оттам измъкна чифт очила с огромни рогови рамки, които слагаше, когато играеше покер. Бяха с обикновени стъкла и тя ги чувстваше като маска, когато блъфираше, колкото и прозрачна да бе играта й. Нещо все още обаче не бе както трябва, суетеше се тя пред тройното огледало. Косата, разбира се. Каква полза от белия кичур, щом останалата се разпиляваше? Пристегна я здраво в кок. Самото съвършенство, мислеше си тя. Портрет на жена на средна възраст.

 

 

Когато се появи на закуска, Захари я поздрави възможно най-безизразно. Сигурно, мислеше си закачливо той, не изглежда по-различно от останалите момичета на нейната възраст. Но не ги бе оглеждал, за да знае със сигурност. Ала като че ли имаше нещо… греховно… в това как й стояха джинсите и ризата. Не разбираше ли Макси, че изглежда много по-секси в тях, отколкото ако бе само по черни дантелени гащички? Редно ли бе едно момиче с такова тънко кръстче и такива… развити… гърди, поради липса на по-бащински израз, да носи дънкова риза, която като прегръдка прилепваше по разцъфтяващото й тяло? И тия очила. Откога ходеше с очила? Те само правеха всичко останало у нея по-… Ами такова, дето го смущава. И какво си е направила лицето? Ами косата? Не можеше да определи точно, но тази сутрин у дъщеря му имаше нещо по-различно от друг път. Той ли откача, или тя изглежда по-зряла? Не, не и Макси. Не би могла да бъде по-зряла. Вече цъфтеше. Точно така, господи, цъфтеше.

— Макси, изглеждаш по-голяма.

— Благодаря, татко — сдържано отвърна Макси.

— Не мислиш ли, че може би трябва да облечеш… рокля?

— Татко, днес никой не носи рокли — укори го нежно момичето.

Права е, помисли си Захари. Нина ходеше с панталон, секретарката му ходеше с панталон, всички редакторки ходеха с панталони. Единствената жена, която носеше рокля, бе Лили, но и тя бе с модна дължина, под коляното. Той въздъхна с надежда роклите скоро да се завърнат на мода и продължи със закуската.

 

 

— Това е Макси Адамс, стажантка за през лятото — обърна се Карл Кох, главен редактор на „Savoir Vivre“, към интелигентната и способна Линда Лаферти, художествен директор на списанието. — Правете с нея, каквото намерите за добре — той набързо изчезна с облекчение, оставяйки Линда — висока сто осемдесет и три сантиметра, но въпреки това набита на вид — да се оправя със стажантката.

Карл Кох имаше добра интуиция и веднага усети, че Макси представлява проблем. Само не бе сигурен колко голям. Тия стажанти винаги са като таралеж в гащите. Но Павка твърдо и без много въпроси му бе дал разпореждания, тъй че момичето бе лепнато за списанието за цялото лято. А това вече бе проблем на Линда Лаферти.

Линда огледа Макси с нарастващо учудване. Младото създание й изглеждаше едновременно като многообещаваща интелектуалка, станала някак си проститутка в Санта Фе, или като някаква новоизлюпена Симон дьо Бувоар, попаднала случайно на мъжки гуляй.

— Здрасти, колежке — каза тя накрая.

— Здрасти, мис Лаферти.

— Откъде цъфна?

— От изток — отговори Макси, умело отбягвайки този въпрос.

— От изток? Далечния или Близкия изток? — настояваше Линда.

— Седемдесета Източна улица.

— Аха. Имаш ли някакъв стаж?

— Само училище и лагер.

— Лагер ли?

— Летен лагер — смотолеви Макси, неспособна да намери по-подходяща и впечатляваща дума.

Защо на мен, мислеше си Линда. Защо все на мен?

 

 

След една седмица работа Макси стигна до извода, че нищо, което бе правила до този момент, не можеше да се сравни с удоволствието, което изпитваше тук. Възможностите за емоции в художествения отдел на „Savoir Vivre“ надминаха и най-смелите й очаквания. Как не й бе дошло на ума досега, че хората ходеха на работа само за да се мотаят и да си разправят мръсни вицове, много по-интересни от тези, които бе чувала в училище. Ама наистина хубави, и да се майтапят като откачени; да свиват цигари в тоалетната и да клюкарят като луди на тема секс? Изглежда, всички го правеха един с друг. И така по цял ден. На всичкото отгоре и да ти плащат — ето това бе секретът на големите, който те прикриваха зад сериозната дума „бизнес“. Бизнесът било голяма игра.

Всичките й нови приятели работеха макети и това й напомняше на детска градина, където се лепят картинки върху твърд картон. Тя им помагаше с огромно удоволствие; помагаше им да опъват краищата на картона, подаваше им маркерите, остреше моливите им и ги разсмиваше, когато започваха да се дразнят, ако някоя фотография не пасваше на страницата. Показваше им неща, за които никога нямаше да им дойде наум — историята с гъшия черен дроб например, със снимки на седемнадесет парчета от него, всяко едно от различен френски ресторант — никой не бе в състояние да каже коя част бе отгоре и коя отдолу, щом тя вече ги бе наредила. Най-забавното време от деня за Макси бе пристигането на кифлите и поничките: всички преставаха да се правят на много заети и се скупчваха пред тях като номадско племе при преселение през пустинята. Тя дори се връщаше по-рано от обедната почивка за фургона с кифлички. И без това дотогава не бе нужна никому. Обедът беше такова тесногръдо изобретение! Три свободни часа за магазините. Макси бе на диета, така че не мислеше за ядене. Вместо това съвсем систематично обикаляше магазините и бутиците.

Макси от години сама избираше дрехите си, но обикновено изчакваше до септември. Ала сега градът бе препълнен с есенни стоки и надали остана нещо, което тя не премери. Когато накрая приключваше поредния си тур с плячките, всички на сметката на Лили, влизаше в стаята, изваждаше всичко от кутиите и правеше ревюта на колегите си: те разбираха много от цветове и форми и я напътстваха как и какво да облича. Престана да носи очила и да си прави косата, щом вече бе установила твърдо деветнадесетгодишната си възраст и щом бе вече част от бандата.

Идеята да започне последния клас в училището през септември й бе отвратителна. Макси реши, че вместо това ще отиде в художествено училище и всички я съветваха кое училище да избере, седяха при нея и надълго й разправяха ученическите си спомени. Тя ненавиждаше края на работното време, когато трябваше да отказва поканите за почерпка в някой от баровете наоколо и да се прибира бързо вкъщи, макар че би могла да убеди баща си да вечерят заедно навън.

 

 

Линда Лаферти едва сдържаше яростта си. Производителността в нейния отдел — нейния отдел — бе спаднала стремително, откакто бе се появила Макси. Всичките й служители, никога толкова послушни, колкото й се искаше, се бяха превърнали в разгонени кози и през цялото време си търсеха поводи да приказват с онази… Онази… Не измисляше как да я назове. Макси не се побираше в рамките на досегашния й опит и нито една от думите в нейния речник не можеше да определи това забавно, сексапилно, нестандартно, разрушително създание. И все пак, въпреки всичко Линда трябваше да признае, макар съвсем неохотно, че и на нея й беше приятно да разговаря с Макси. Това хлапе внасяше една ежедневна невъздържаност. Трябва да беше „Мис Основни храни“ или „Мис Кока-кола“, за да й позволяват тия волности, тъй като Карл Кох си запушваше ушите за оплакванията й от новата стажантка.

Линда Лаферти обаче отговаряше за отдел, който винаги е бил най-претрупаният с работа от цялото списание. Голяма част от него се заемаше от фотографиите, а останалата бе натъпкана с реклами за луксозни стоки. Читателите на „Savoir Vivre“ бяха богати хора и списанието, отпечатано върху гланцирана, плътна хартия, трябваше да ги накара да се почувстват още по-богати. Цялата отговорност за качеството и оригиналността на този ежемесечен рог на изобилието лежеше изцяло на художествения отдел. Текстовете почти нямаха значение, макар че се пишеха от известни автори и за тях се плащаха солидни суми съгласно определените тарифи.

Имаме нужда от нов заместник на художествения директор, отчаяно разсъждаваше Линда Лаферти. Някой, който работи добре и бързо и който ще успее да затегне положението. Един голям ритник в задника ще даде резултат за успокояването на Макси, мислеше си тя, но ръстът на Линда й пречеше да го направи ефективно. Не бе наясно дали причината се криеше в желанието да се харесва, или в страха да не пречука някого, но поне бе достатъчно умна, за да усети кога се нуждае от помощ.

Когато се обърна с тази молба към Карл Кох, неимоверно се изненада колко лесно успя да го убеди да наемат нов помощник. Макар че „Savoir Vivre“ определено бе машина за пари, Кох, както повечето редактори, не желаеше да увеличава персонала, ако не се налагаше. Преди да дойде в това списание, Линда бе работила с един млад мъж толкова всеотдаен в работата си, колкото и чаровен. Отдавна искаше да го назначи и едва сега Макси Адамс, кралица на лепилото, вълшебница на туша, й предоставяше възможността да предложи на Роко Чиприани заплата, на която надали би могъл да устои, тъй като той неведнъж бе казвал, че само голяма пара може да го накара да напусне Конде Нает. Макси Адамс щеше да послужи за целта и без да ще, щеше да допринесе някаква полза за списанието.

 

 

Линда Лаферти погледна строго към Роко Чиприани.

— Излизам в отпуск. Не съм отсъствала и ден, откакто работя тук. Утре, когато започваш, мен няма да ме има. Не желая хората да идват и да ми се оплакват. Ти ще си изцяло отговорен. Всички са уведомени.

— Искаш нова „метла“ и нов „камшик“?

— Съвсем точно. Нито един от тия лентяи не работи по цял ден. Имам сериозен проблем с дисциплината. Разчитам изцяло на теб да ги сложиш на мястото им, докато отсъствам. Карл смята, че се нуждая от едномесечна почивка на нервите и като се върна, искам да сме напред в програмата — тя бе решила да не споменава Макси като причина за неприятностите. Нека сам разбере. В процеса на обучението.

— Като дявол си, Линда, когато ставаш застрашителна.

— Затова и те назначих. Затова през целия уикенд разчиствах несвършената работа. Ще ми спестиш ударите по задника, след като не си толкова хитър.

— Пък аз си помислих, че ме харесваш.

— Ти си прекрасно дете — каза строго Линда, проклинайки ирландския си темперамент, който не й даваше да престане да беснее при вида на този млад и недосегаем Роко Чиприани. Тя го изгледа по-отблизо, опитвайки се да разбере как един невероятно готин мъж като него може да излъчва такъв респект. Имаше черни къдри, дълбоки тъмни очи, изпълнени със замечтаност и светлина, а носът му бе като на принц от Медичите. При всичката си взискателност Линда не можеше да открие недостатък в никоя от строгите му черти. Дори не смееше да погледне към устата му. Едно момиче не можеше да се владее чак толкова. Всичко у Роко беше на мястото си, безпощадно, силно, настойчиво. Трудно бе да се свали поглед от него. Той е, мислеше си Линда, като модел за ренесансова картина, видение на гордия свети Себастиан. Липсваха му само стрелите, пробождащи тялото в онези уязвими места. Роко Чиприани даваше по-добра представа за разцвета на италианското изкуство, отколкото изложбените зали в музея Метрополитън.

Едва двадесет и три годишен, той вече се бе наложил при Конде Нает и ако беше само малко по-възрастен и „по-отлежал“, можеше да стане художествен директор на свое собствено списание. На нея й бе пределно ясно, че той няма да се задържи дълго в „Амбървил“. Това беше просто един от онези остри, стратегически ходове на най-амбициозните и най-способни художествени директори за по-бързо издигане, отколкото ако остане в една и съща компания през цялата си кариера… като нея. Това караше хората да те оценяват по-високо от обикновената лоялност, но пък бе твърде рисковано, ако не си много, много, много способен. Колкото до способностите, Роко нямаше защо да се тревожи.

 

 

Има различни художествени директори в Манхатън, както има различни издателства, агенции и търговци. Роко бе особен тип. Не желаеше да работи другаде, освен в списание. Не го сърбяха ръцете да работи в рекламата, независимо от огромните пари, които ония нещастници, наричащи се „творчески директори“, правеха. Те бяха зависими от изискванията на клиентите, а той бе зависим единствено от границите на своето въображение. Най-голямото удоволствие за Роко доставяха празните пространства, които нямаха край, които всеки месец обновяваше с магията на рекламите и които го очакваха да ги запълни с неща, невиждани преди; с комбинация от шрифтове, непознати, откакто бе измислена типографията; с графики, готови да останат в историята; с фотографии, изрязани по странен начин. Всяка страница за него бе като платно на художник: възможност да наложи своето виждане за нещата; и също като художник той бе вечно недоволен.

Роко беше ненаситният Александър Велики в света на списанията, разбунтуван, но без армия — един ураганен талант. Работеше на бюрото си най-малко по десет часа на ден. После се прибираше вкъщи и отваряше пощенската кутия, претъпкана със списания от цял свят. Жадно поглъщаше страница след страница и яростно псуваше, когато виждаше нова идея, за която не бе се сетил сам. Откъсваше страниците, за да ги проучи, и ги лепеше по стените, от пода до височината на очите му, а после лепеше нови върху тях. В стаята му човек имаше чувството, че живее в колаж от най-добрия международен дизайн.

Роко Чиприани завиждаше само на двама в света: на Алекзандър Либерман, гениален художествен директор при Конде Нает, и на Павка Майер. Един ден, той бе сигурен, щеше да измести някой от двамата, но съзнаваше, че има още да се учи. Така че в предложението на Линда Лаферти се съдържаше допълнителна примамка: щеше да работи с Павка за първи път, косвено, разбира се, но имаше потенциалната възможност да извлече нещо от големия ум.

 

 

Роко започна работа в един понеделник в средата на юли. В петък Линда не можа да се стърпи и му позвъни да разбере как вървят нещата.

— Изчистихме недовършените проблеми, а в понеделник започваме ноемврийския брой — отговори той.

— Вече? Сигурен ли си?

— Е, на никой не му допадна идеята да работи до среднощ цяла седмица, но го направиха.

— А проблема с Макси?

— Проблема с Макси? Имаш предвид стажантката?

— Ако искаш да я опишеш по този начин, да.

— За бога, Линда, тя въобще не е проблем. Няма да повярваш колко много ми помага това дете. Даже не излиза в обедна почивка. Изважда едно твърдо сварено яйце от чантата си, а после започва да мете, да почиства стърготините от гумите, проверява дали имат материали за следобед. Държи се като по-голяма от деветнадесет години. Първа идва на работа, последна си тръгва, не прави майтапи, пристигнат ли кифлите, носи кафе точно когато на всички страшно им се припива, подрежда маркерите ми. Всъщност никога не съм имал по-подредена работна маса. Не пуши, облича се скромно, не се включва в празни разговори, даже имам чувството, че не ходи до тоалетната. Може би е от сектата на Мормоните? Винаги е до мен, щом ми потрябва, но… в никакъв случай не ми досажда. Добро момиче. А и като се замисля… И иначе не е лоша… Никак даже не е лоша…

— Майната му!

— На кое?

— Няма нищо. Карай. Продължавай в същия дух, Роко. Връщам се на плажа и влизам в океана, докато потъна.

 

 

— Ако ще работиш през събота и неделя, Роко, аз мога да ти помагам — предложи небрежно Макси, притаила дъх. Би умряла за него, просто би ходила по въглени, би се покрила с тях и кротичко би лежала до края. Нямаше нещо, което не би сторила за Роко Чиприани, като започне от бягство от дома и прекосяване на цели континенти пеша, умирайки от глад, сред пустота. Той трябваше само да го пожелае.

— Не ми се ще да провалям плановете ти за уикенда.

— Всъщност нямам планове. Бих могла да науча много. Знаеш как ти се губят пакетите един връз друг, като потънеш в работа. А и… бих могла да изляза и да купя пици — допълни Макси, влагайки всичко мъдро, научено от живота.

— Добра идея. Обикновено забравям да ям. А и съвсем наблизо има пицария, но докато я доставят, сиренето вече е изстинало. Добре. Намини в събота към девет. Ще ти дам адреса.

Тя взе листчето и го пъхна в чантата. Завинаги. Вече знаеше къде живее, знаеше телефонния му номер, знаеше за голямото му семейство в Хартфорд, за стипендиите му, за наградите, за повишенията му. Идването на Роко породи буря от емоции в отдела. Макси слушаше внимателно, без да казва нищо. Знаеше, че е имал много приятелки, но не за дълго, знаеше приятелите и враговете му. Знаеше толкова много за този непознат човек, когото бе срещнала преди пет дни, колкото можеше да се разбере и почувства. Интуицията на Макси към Роко бе далеч повече от умствено съзерцание или преценка. Беше много по-дълбока от философското определение, според което интуицията, духовно възприемане и познание се приписват на ангелски или спиритуалистични същества. Нейната интуиция отиваше по-надълбоко, но бе кратка. По думите на Хоторн: „Чудотворна интуиция за онова, което трябва да се направи точно в най-удачния момент.“

Първата събота и неделя, в които Макси работи при Роко, бяха много напрегнати. Когато виждаше, че Роко се замисля дълбоко върху работната маса, тя се изнизваше тихомълком от стаята и отиваше в кухнята. Сменяше чаршафите му с нови, събираше мръсното спално бельо и ризите му, за да ги занесе, за пръв път в живота си, на пералня. Изми първия си умивалник с чинии и ги прибра. Огледа кухненския килер и записа всичко, което липсваше, но не й остана време да подреди чекмеджетата и дрешника. Докато вършеше това, не го изпускаше от очи и ако той се огледаше за нещо, Макси незабавно му го подаваше, също като опитна операционна сестра. Роко излапваше пицата или сандвичите, купени от нея, разбира се, но в пълно мълчание, погълнат от заниманията си. Сега, след като бе изчистил старата работа, Роко искаше да наложи своя стил в списанието, преди да се е върнала Линда Лаферти.

Той незабавно потъна в проблемите на списанието за храна и вино. Дълго време бе работил с манекени и облекла и представянето на предмети, които трябваше да възбудят у читателите слюноотделяне, го предизвикваше и Роко изключваше за всичко останало.

— Едно зрънце. Само още едно зрънце — измърмори той, докато Макси режеше поредната пица в неделната вечер.

— Не си ли гладен? — разтревожи се Макси.

— Още едно зрънце хайвер, на цяла страница. Най-очевидното нещо е да се направи фотография Пен, а това мирише на Конде Нает, а пък аз не обичам да правя очевидни неща. Лазерна фотография? Фотомикрография? Не можеш да чертаеш хайвера… или може? Може би… Да… Може би на две страници… Това пица пеперони ли е?

— Поръчах я с всичко отгоре.

— Добре.

И той отново замълча. Скоро след това Макси видя, че приключваше работа, и се изниза тихо, без да я усети.

 

 

През следващата седмица всеки, който влезеше в художествения отдел на „Savoir Vivre“, добиваше впечатлението, че е попаднал в библиотека на средновековен манастир, където монаси, приведени над масите, с огромно усърдие се трудят върху идеите, подсказани от Роко, в търсене на по-нови и по-вълнуващи страници.

Захари се вълнуваше, когато Макси му разказваше за скромния си, но необходим принос в работата. Радваше се още повече, когато тя му задаваше въпроси, които му показваха колко отблизо наблюдава целия процес. Но бе малко загрижен за силния й интерес… дали нямаше по-бързо да се изпари? Не вярваше много на ентусиазма на Макси. Успокои се с това, че поне отиде през уикенда при съученичката си Индия Уест в Кънектикът, а и тази събота възнамеряваше да ходи.

 

 

В неделя вечерта Роко остави инструментите, прозина се и се протегна.

— Ето! Това ще е! — обърна се той победоносно към Макси, която точно подреждаше изпраните, изсушени и навити чорапи във военен ред в чекмеджето. Таванският апартамент бе безупречен, колкото можеше да го направи, без да размества книгите, списанията и папките.

— Време за пица.

— А, не пак. Повече не. Не бих го понесъл — засмя се той.

Най-добрата сътрудничка, която някога съм имал, помисли си Роко. А и бе готов да се закълне, че бе направила нещо, не знаеше какво точно, но сутрин се обличаше по-лесно от друг път.

— Мога да приготвя пържоли, салата и да опека картофи във фурната — предложи тя.

— Къде ще намериш всичките тия работи в неделя вечер?

— Ето тук — Макси отвори хладилника, натъпкан от нея предния ден. В лагерите включваха основни уроци по готварство.

— Страхотно. Разбит съм. Мисля, че ще дремна, докато се пекат картофите. Събуди ме за вечеря. Окей?

— Разбира се.

Роко потъна в дълбок сън почти незабавно. Беше късно и залязващото слънце едва се виждаше високо в небето, но малко светлинка се промъкваше все още в апартамента. Макси се приближи до леглото и внимателно застана на колене. Стисна юмруци, за да не се изкуши да протегне ръка и да го погали по косата. Ами ако го сепне в съня? Никога преди не бе могла да го погледне отблизо, освен ако не говореше с някой друг от службата, но дори и тогава гледаше да не я види. През съботите и неделите, в които работеха заедно, бе изключително предпазлива, знаейки, че ако с нещо го разсее, ще я изгони.

Макси бе толкова силно влюбена в Роко и изпитваше такова страхопочитание към него, че естествените й реакции бяха като замръзнали. Тя усети, че не е на себе си от мига, когато го видя за пръв път. А и не знаеше как може да дойде на себе си с този мъж, който, по всичко личеше, не бе така развълнуван от нея, както всички останали момчета, с които бе се запознавала. Обичта й бе се засилила до такава степен, че тя възприемаше и най-обикновеното му движение като пълно с очарование. Почешеше ли се по главата, Макси намираше жеста му за прекрасен. Когато умислен захапваше кокалчето на някой пръст, Макси се прехласваше. Когато си приказваше сам, Макси сякаш беше в рая. Очите й следяха движението на устните му със смесено чувство на благоговеене и копнеж. Струните на сърцето й я теглеха към него, но тя стоеше неподвижно с такова силно желание, което, знаеше, никога не би изпитала към друг през живота си. Бе изпълнена с неизразимото объркване и всеотдайна страст на първата любов. Ако само можеше да премести една от нежните черни къдри и да докосне, само да докосне челото. Или поне да погали с ръка бузата му. Но не посмя. Рискът беше твърде голям.

Както бе коленичила, парализирана от копнеж, си спомни думите на Роко. „Тъй ще бъде“, бе казал той и бе спрял да работи.

Познаваше го добре и това означаваше, че бе привършил ноемврийския брой. Разбира се, щяха още следващата седмица да атакуват декемврийския, но вече нямаше да има нужда да се измисля нов графичен стил, върху който работеха по седем дни в седмицата. Никога не бе й хрумвало за това преди. Някак си мислеше, че тези уикенди щяха да продължават… но и стажът й свършваше след пет седмици. Паника обзе Макси. Утре щеше да се върне на работа и да се превърне отново в една от навалицата; да ходи и носи кафе и мигът, който никога не би могла да си представи ясно, никога нямаше да дойде — мигът, в който Роко ще я забележи.

Изпадайки в паника, Макси отново стана Макси. Замайването, което я бе направило нерешителна и инертна, се вдигна, магията се развали. Девизът й, открит в часовете по френски, бяха думите на Дантон: „Дързост, пак дързост и винаги дързост.“ В продължение на една минута тя се разходи тихо из апартамента. После, прошепвайки си „дързост“, с няколко бързи движения съблече джинсите, тениската, бельото. Развърза еспадрилите си и застана гола — розова и чувствена като картина на Буше, с гърди сочни и раздалечени, които макар и тежки бяха вирнати нагоре. Под нежното, тънко кръстче, по което захвърления на пода колан бе оставил следи, се извиваха съблазнителните, превъзходни бедра.

Голотата бе така естествена за Макси, както бе за Ева. Тялото й бе толкова съразмерно, че без дрехи тя изглеждаше дори по-висока. Прокара пръсти през дългите си коси, разтърси леко глава. Дързост, каза си тя, дързост. Приближи на пръсти до Роко и се надвеси над него, да се увери, че наистина спи дълбоко. Внимателно и леко като перце тя се сгуши до него. Изправи се в лицето му. Дързост, молеше се, като започна да го целува толкова нежно, че минаха минути, преди той да се размърда и да замърмори недоволно. Разкопча ризата му и започна да го целува по гърдите, по шията, докато Роко взе да изплува от съня си. Когато отвори очи, Макси го целуна по устата. Продължи да го целува по устните, като се местеше все по-нагоре, така че голите й гърди да се приютят върху неговите, нежно натискайки раменете му към леглото; Роко накрая се разсъни окончателно и се опита да се изправи.

— Макси? Макси!? — учудено каза той.

Тя се търкулна по гръб и го погледна през разпилените си коси право в учудените му очи. Засмя се със своя силен, дълбок, весел смях, който той не бе чувал досега.

— Надявам се, че не очакваш друга — отговори, когато Роко се надвеси над нея и нетърпеливо я придърпа към себе си.