Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (15)

15.

Въпреки че в края на седмицата и по време на телефонния разговор с Индия Макси за кратко време бе паднала духом, в понеделник тя се запъти към канцелариите на „Бътънс енд баус“ с неудържимо вълнение. След продължителния лечебен разговор с най-добрата й приятелка тя създаде у себе си увереността, че бившият редактор Боб Финк е твърде остарял, за да разбере, че все нещо можеше да излезе от това списание, колкото и да бе закъсало. Той повече не вярваше в него, ако въобще някога е вярвал; не му бяха останали сили да се състезава, липсваше му фантазия, бе вложил много пари в недвижими имоти, за да има стимул към подобряване на работата, с изключение на безплатния си ежедневен обяд. Макси бе убедена в доводите си, когато отвори вратата към помещенията и за която реши, че трябва да се боядиса колкото се може по-скоро.

Тя влезе и започна да оглежда непривлекателната обстановка. По стените в приемната висяха изрезки от кориците на „Триминг трейдс“ още от времето, когато списанието е било преуспяващо и благодарение на което Захари Амбървил бе създал своята империя. Старомодните корици от четиридесетте и петдесетте години само укрепиха убеждението й, че възвръщането на списанието към нов живот бе въпрос единствено на нейното въображение. Малкият, последен брой на „Бътънс енд баус“, който бе прибрала в чантата и бе отнесла вкъщи, имаше корица, в основни линии подобна на тези от стените. Сигурно нещо толкова съществено, каквото е корицата, трудно се променяше изцяло, дори и в течение на четиридесет години.

— Мис Амбървил, добре дошли в „Трудните времена“.

Макси се обърна. Беше момичето от приемната; то я бе посрещнало и миналия път.

— Тук ли сте още? Боб Финк каза, че всички едва чакат да си тръгнат.

— Получавам заплата в края на седмицата, а съм твърде млада, за да се пенсионирам.

— Как се казвате?

— Джули Джейкъбсън.

— Викай ми Макси — тя седна пред очуканото бюро. — По отношение на дрехите ти, Джули, да свалим картите на масата, а?

И двете бяха облечени в еднакви костюми: къси, крещящо червени поли, бели крепонови блузи и прекомерно дълги черни мъжки вратовръзки. И двете носеха черни чорапогащи и черни обувки с висок ток. Вълнено манто, в тон с полата, висеше зад бюрото в приемната. Макси носеше неговия двойник. Комплектът бе дело на Стивън Спраус и представляваше най-новата, най-свежата, най-ярката му творба, точно такава, каквато само жена с превъзходни крака и страстно увлечение по модата би избрала да облече точно в този ден, точно този месец и тази година. Тъй като и двете млади жени бяха приблизително еднакви на ръст, изглеждаха абсолютно еднакво от брадичката надолу.

— Мисля, че трябва да престанем да се срещаме в такъв вид или да си пишем по една точка.

Боб Финк й бе казал, че на момичето от приемната плащат повече, отколкото трябва, но костюмът и блузата струваха повече от хиляда долара, като се изключат обувките. Всъщност колко повече й плащаха?

Джули беше висока колкото Макси, но имаше малки гърди и тесен ханш, а това значеше, че в същите дрехи винаги щеше да изглежда по-издължена от нея. Косата й бе боядисана в цвят между бордо и оранжево, без малко — пънк. Беше сресана назад от челото съвсем безкомпромисно и откриваше лице с доста неуместни черти на кошута: огромни, предизвикателни очи, силно подчертани с черна линия и сенки; малък нос с толкова чувствени ноздри, сякаш щяха да трепнат всяка минута; нежни устни, начервени с ярко червило; брадичка, която бе достатъчно малка, за да създаде впечатление на плахост, и достатъчно твърда, за да покаже на света, че Джули Джейкъбсън не позволява да я въртят на пръста си.

— Но нека обсъдим гардеробите си по-късно — продължи Макси. — Ще огледам работното си място. После може би ще ми покажеш останалото, а?

Джули скочи и препречи с гръб вратата, която водеше към бившия кабинет на чичо Боб.

— Не мисля, че наистина искаш да влезеш вътре.

— Така ли?

— Може да не е най-добрият начин да се започне денят.

— Не ми казвай, че не сте изхвърлили нещата — изломоти Макси. — Той обеща, по дяволите.

— Не, всичко е изнесено.

— Тогава какъв е проблемът? — весело извика Макси и влезе. Насред крачка се спря изумена.

Стаята бе съвсем празна, с изключение на един стар, черен, кожен стол с протрита седалка. Целият килим бе гъсто покрит с парчета хартия, безпорядък, десет пъти по-лош от Бродуей след парад с конфети. Паяжини, чудеше се тя, съвсем истински паяжини по ъглите на стаята. В Ню Йорк има ли паяци? Стените, които деветте отрупани като кули бюра на Боб Финк бяха прикривали, бяха мръсни и целите на петна. Беше текло с години и боята се беше олющила на зигзагообразни лентички; те лежаха върху останалите отпадъци. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях слънчева светлина почти не проникваше, а ако успяваше да се промъкне през мръсотията, изглеждаше мрачна.

— Мисис Хавишам от „Големите надежди“ поне е имала мебели, които да държат паяжините — каза Макси, възвръщайки гласа си.

— Последното бюро, на което той работеше, се разкапа, когато се опитаха да го преместят — обясни Джули.

— Няма метла, няма прахосмукачка, няма нито един инструмент, познат на човека, с който да може да се почисти… Даже не знам как да го нарека — едва изрече Макси.

— Винаги може да се намери причина — Джули звучеше, сякаш обмисляше проблема.

— Причина ли? — ужаси се Макси. — Нямаш предвид мен, нали?

— С тези дрехи? Мислех за Ханк, от сградата. Знае се, че лесно може да бъде подтикнат към работа с нещо в шепата. Имаш ли петдесет долара?

— В брой… Не мисля. Ще вземе ли кредитна карта?

— Ще ти дам назаем. Ще ми ги върнеш утре.

— Да си жива и здрава, Джули! Да се махаме оттук. Отвратително е.

— Ти се шефът.

— Тъй ли? А, вярно. И къде може да седне шефът и да обсъди бъдещето на „Бътънс енд баус“ със своя персонал?

— Макси, нямаш персонал.

— А ти?

— В никакъв случай. Нямам нищо против да ти дам пари назаем, но само дотук. Аз съм съвсем временно, не съм от персонала, опазил ме господ, на такова място!

— Не можеш ли поне да се преструваш за малко? До края на седмицата. Ще си го пишеш в автобиографията за следващата работа.

— Въобще няма да споменавам „Бътънс енд баус“ в биографията си. Но ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, можеш да ме наречеш консултант и да ми разрешиш да те черпя едно кафе за ободряване. Не се оглеждай за кафеварка. Счупена е.

— В най-близкото кафене?

— Да.

— Джули — рече сериозно Макси и се облегна на масата, — не си ли се замисляла за възможностите? Всяка рок група по света е луда по гарнитурите, тонове златни ширити, униформи. Всичко, което се носи, пращи до небесата от гарнитури. Медали, обкичени навсякъде, пагоните никога преди не са имали такова значение. Клод Монтана. Помисли само за пагоните на Клод Монтана! Лудостта по тенис фланелите. Какво е пънкът, ако не вдъхновена употреба на гарнитури? Ами погледни и тазгодишните вечерни тоалети… Ако не лъщят, не им обръщаш внимание. Ами всичко у Соня Рикъл? Ами можем да запълним цял брой за… буфан ръкавите на Джоан Колинс.

— Ммм.

— Какво искаш да кажеш?

— Останах тук последните две седмици само защото работата ми като заместник-редактор в „Mademoiselle“ се развали в последната минута. Знам обаче много добре кой се абонира за „Бътънс енд баус“. Основно това е твоят господин Лукас, загрижен да продаде пет хиляди метра пасмантерия, и твоят господин Спилбърг, чийто най-важен бизнес в живота са пискюлите. Съмнявам се, че ще бъдат страшно впечатлени от ръкавите на Джоан Колинс. Надали ще забележат, ако се появи на корицата чисто гола. Ако въобще в „Бътънс енд баус“ може да става дума за нещо, то това е за някои модни дреболии. За истинската мода Спилбърг и Лукас се придържат към „WWD“. И ти не можеш да промениш дори йота.

— Значи ние трябва да разширим разпространението и да се насочим към друга аудитория, различна от Лукас и Спилбърг.

— Не „ние“, Макси, а ти — настояваше Джули. — Ти.

— Все едно. Ще му мислим утре — едва го произнесе Макси. — Разкажи ми за себе си. Всичко жизненоважно, което би искала да науча.

— На двадесет и две години съм. Завърших „Смит“ миналата година. Майка ми винаги е държала да получа секретарски умения, за да разчитам на тях. Три поредни поколения жени от нашата фамилия са притежавали такива умения и аз съм първата, която им обърна гръб. Не ми харесва. След две седмици започвам работа в „Редбук“ като помощник на заместник-редактора по модата.

— От Ню Йорк ли си? — полюбопитства Макси. Джули притежаваше бизнесменски дух и беше доста самоуверена.

— Кливланд, Шейкър Хайтс. Баща ми е неврохирург, а майка ми преподава английска литература в университета. Специализирала е Виржиния Уулф и групата Блумсбъри. Сестра ми работи върху два доктората едновременно: по френски език и философия, така че ще преподава Паскал, Монтен и Волтер бог знае на кого. Брат ми е началник на градоустройството и дясна ръка на кмета в Кливланд. Аз съм единственият неуспех за моите родители.

— В какво си сгрешила? — зяпна Макси. Трябва да беше цветът на косата. Всичко останало правеше огромно впечатление.

— Луда съм по модата. Никой в цялата фамилия Джейкъбсън не смята, че модата е подходящ начин да се прекара единственият живот на човека. Тя е повърхностна, лошо платена и с нищо не допринася за световните познания.

— Модата е четвъртата или петата най-голяма индустрия в страната.

— Моите хора не се замислят за индустрията.

— Звучи много… по бостънски.

— Един клон от фамилията не са напускали никога Бостън. Карат роднините си от Кливланд да изглеждат като продуценти на телевизионни игрички.

— А аз дори не завърших гимназия — изповяда се Макси.

— Затуй ли те изпратиха в „Бътънс енд баус“, да видиш какво става с хората, дето не са се доизучили?

— Беше моя идея. И не отстъпвам — тъжно допълни Макси.

— Не разбирам защо при толкова много други списания на „Амбървил“ трябва да ти пука какво ще стане с трогателното, старо „Бътънс енд баус“. На твое място с един изстрел да съм в „Стайл“.

— Да говорим за облекло — предложи Макси. Джули й харесваше, но не възнамеряваше да й открива тайните си и загубите си само за да задоволи любопитството й. Причините бяха твърде емоционални, прекалено обвързани с обичта към баща й, за да й обяснява.

— От Милано? Облекло на Бендел? Или на американски дизайнери? — очите й светнаха в очакване.

— Ти плащаш кафето, ти избираш — щедро предложи Макси.

В продължение на няколко часа този следобед Макси прекара в стаята, в която навремето се бе намирал художественият отдел, където две чертожни маси във форма на „Г“ и няколко клатещи се стола стояха изоставени върху покрития с мръсен и съдран линолеум под. От време на време от приемната дочуваше Джули да разговаря по телефона и да се оправя с човека по поддръжката; онзи работеше неохотно.

Макси се бе снабдила с жълт бележник и кутия химикалки. Реши, че първото нещо, което трябва да направи, е да обмисли бъдещето на новото, съживено, разширено, бомбастично „Бътънс енд баус“. Имаше намерение да състави списъци, скици и още списъци и още скици. Разходи се из стаята, погледна през прозореца, седна, погледна бележника, пак стана и отново обиколи стаята. Нямаше вдъхновение. Може би причината беше в обстановката, а може би от сандвичите с шунка и сирене, които двете изядоха в кафенето, където любимата й салата от риба тон бе се свършила, може би беше пълната луна, влиянието на Сатурн или просто не беше нейният ден. А може би причината трябваше да се търси в Лукас и Спилбърг. По-добре Джули да не й беше споменавала за тях. Нито една от идеите, които й хрумваха, не й изглеждаше достатъчно добра от ъгъла на Спилбърг-Лукас, а те бяха в крайна сметка сърцевината, останала за читателите на „Бътънс енд баус“. След като списанието щеше да се възражда от пепелта, то трябваше да въздейства на хиляди Лукасовци и Спилбърговци, където и да се намираха те. Стотици хиляди. Милиони!

— Велики Исусе Христе! — извика силно Макси.

— Ти проговори? — попита Джули, застанала на вратата.

— Няма милиони Лукасовци и Спилбърговци!

— По един от всеки, мисля. Поне в твоя списък с абонати.

— Джули, отивам на разходка. В движение мисля по-добре.

— Вън е хубаво — Джули отгърна девствения жълт бележник многозначително. — Кислородът стимулира мозъка.

— Вън е хубаво. До утре.

 

 

Долу я чакаше Ели с лимузината.

— Към центъра на света, Ели — нареди Макси. Той направи рязък, забранен завой на ъгъла на 57-а и Пето авеню, спря и й отвори вратата.

— Кога ще ви трябвам довечера, мис Амбървил?

— Не знам точно, но мини към шест.

Тя се движеше бързо надолу по Пето авеню, дишаше дълбоко, вкусвайки от живия темперамент на септемврийския град; имаше чувството, че непрекъснато играе по високо опънати въжета. Тя обичаше несравнимото напрежение на този островен град, струваше й се, че е седнала на върха на действуващ вулкан. „Ще превзема Манхатън, Бронкс и Стейтън айлънд…“, пееше Макси, макар от години да знаеше, че песента, на която я бе научил баща й, бе променена, за да подхожда на неговата решителност, тъй като в действителност първите думи бяха „Ще имам Манхатън“.

Никога преди Пето авеню не й бе изглеждало толкова широко и светло, както сега след няколкото ужасни часа, прекарани на новото й работно място; никога преди тълпата от минувачи, блъскащи се, провиращи се един между друг, изпреварвайки се агресивно, con brio^[1] по нюйоркски, не й бе изглеждала така очарователна и разнообразна след безплодния следобед, прекаран с жълтия бележник. Всеки имаше някаква посока, цел, причина да бъде тук, на това място, на тази улица, в този час.

Какво, чудеше се Макси, искаха всички? Да иска бе присъщо на всеки нюйоркчанин. Тя също знаеше какво иска. Да постигне зашеметяващ успех с „Бътънс енд баус“, макар че съвсем внезапно реши, че това няма да стане. Не и с „Бътънс енд баус“. По никакъв начин. Този град, в който имаше всичко, не изпитваше нужда от списание, изпълнено със статии, независимо колко добре написани, за тайнството на ръчната бродерия по роклите на Джулио на стойност три хиляди долара или диплите по дрехите на принца, или последната дума на Линда Еванс относно пайетите. Вероятно на пазара имаше място за списания, насочени към хората, които ходят с лещи, които са леваци, дори за такива, които колекционират канапи, но те винаги щяха да бъдат малки списания. А Макси не възнамеряваше да излива цялата си енергия в малко списание.

Зачеркни гарнитурите, помисли си Макси. Трябваше да открие нова идея — концепция. Това й трябваше, концепция, реши тя и почти затанцува надолу по Пето авеню в червената си поличка и усмивка върху съвършената извивка на устните й. Просто й трябваше нова концепция, нова, свежа, неосъществявана до този момент. Това беше всичко. Докато летеше напред, на всеки, който я зърнеше, му се приискваше да я последва.

Когато вечерта Ели се отби при нея, тя му каза, че иска от него да обиколи на другия ден всички вестникопродавници в града и да й донесе по един брой от всяко излизащо списание. Трябваше да знае какво се предлага, преди да изобрети новото си списание.

 

 

— Мамо — умоляваше Анжелика, — кога ще спреш да се тормозиш? Не издържам повече.

— Лайнарска работа, детето ми.

— Майко, не е хубаво да говориш така на малкото си момиче.

— Нямам време да говоря хубаво. Ако искаш някой мил човек, иди си го потърси, аз работя.

— Мам, защо постъпваш така с мен?

— Защото тъй. И спри да цивриш… Другите момичета също имат работещи майки, но не се оплакват.

— Работещи майки — изломоти Анжелика. — Ти си като умопобъркана, като робот, побъркан робот.

— Иди да играеш на „Банално преследване“.

— Три дни вече си затворена сред тези списания, не ядеш, четеш, докато капнеш, скърцаш със зъби, когато спиш.

— Откъде знаеш?

— Снощи заспа върху купчината списания и те чух.

— Един малък стрес, естествен стрес, Анжелика.

— Но ти винаги си избягвала стреса, ти ненавиждаш стреса, мамо. Стига вече!

— Стресът е присъщ на човека, детето ми, не знаеш ли? Може би си твърде малка, но според това, което прочетох, всяко женско създание в тая страна работи под смазващ стрес и става дори по-лошо, ако просто си седим така и си губим времето в приказки. Сега излез и ме остави да работя.

— Мам, ще се обадя на Тоби и ще те заведем на лекар да те освидетелстваме.

— За тази работа са нужни трима лекари, а всички лекари в тази страна са заети с писането на статии за стреса, тъй че надали ще намерите някой свободен, но имате право да опитате.

Анжелика се прегъна на две и седна покровителствено до Макси. Преди три дни, когато Ели пристигна в апартамента с първата партида списания, майка й заприлича на дете, което отваря коледните си подаръци. Беше се настанила в новата си библиотека със стени от слънчево сиви огледала, претъпкани с книги полици и големи кресла от бяла кожа. С вълнение отваряше всяко ново списание, вкопчваше се в него, разгръщаше лист по лист, без да изпуска нищо, от кора до кора. След като бе изстискала докрай списанието, тя го поставяше върху един от купищата, сортирани по вид. Ели се връщаше от своите експедиции с препълнени ръце. От очакване настроението на Макси помръкна. Към обяд вече изглеждаше изпълнена с лека досада, а към края на първия ден започна да се дразни. До вечерта на втория ден вече започна да се вбесява и оттогава чувството й се засилваше. Но списанията продължаваха да прииждат и запълваха всички страни, без тази с огледалата.

Много от тях бяха върнати, отнесени обратно от Ели, на когото вече му бе писнало: списания само за мъже, спортни списания, списания за компютри, за притежателите на нови коли, за запалени мотористи, за седмични новости, за филми, за любители на мелодрамите, за педерасти, за аеронавтика, за бизнес.

Макси вече бе поразчистила място за себе си на червено-белия ръчно тъкан килим и седеше с кръстосани крака, заградена от десетки издания.

— Още не съм открила списание за лесбийки — уморено, но замислено каза тя.

— Мамо! Такова нещо ли замисляш?

— Може да е единственото празно място на пазара.

— И лесбийките ще отидат ли до щанда да си поискат списание? — зачуди се Анжелика. Тя чу, че входната врата се отваря. Трябва да е Ели с още ужасни списания, защото стъпките бяха на мъж.

— В една страна, където има петдесет и девет милиона неженени, едно списание като „Брайдс“ претендира да достига до не повече от три милиона читатели. Логично е да допуснем, че някъде ще има голяма лесбийска аудитория — отговори Макси разумно.

Един мъж влезе в библиотеката, но те седяха толкова вглъбени, че не го чуха. Той застана до касата на вратата и небрежно се подпря. Приведената с насмешка глава, издадената напред брадичка, скептичната светлинка в очите му, ясно изразената войнственост на късата му, щръкнала пепеляворуса коса — всичко това говореше за човек, който гледа на света с известно презрение. Носеше протрит кожен костюм, толкова износен, сякаш бе направен от кръпки, а усмивката му изразяваше познаване и дълбока обич. Очевидно бе, че намира Макси и Анжелика за много забавни обекти на неговата благосклонност, както бе очевидно, че много малък брой хора на света попадаха в тази категория.

— Мога ли да заинтересувам дамите да се абонират за „Бойс Лайф“? — тихо рече той.

— Джъстин! — Маски скочи и се изстреля към него, разпилявайки списанията във всички посоки. — Джъстин, животно такова, къде на майната се губи цяла година, скапано копеле, диване! Джъстин, скъпи!

— Пази се и аз да го видя — извика Анжелика и го стисна здраво, като се опита да му се покатери подобно маймуна, както правеше като малка, и едва не го събори. Той се отскубна от двете възбудени и бърборещи същества, раздели ги и ги прегърна с двете си ръце.

— Дайте да ви погледна — каза им и домакините незабавно се умълчаха, оставиха го да ги огледа. — Все още — най-красивите в цялото кралство — след няколко секунди отсъди той.

Джъстин изгледа сестра си и племенницата си внимателно; тъмносивите му очи не пропуснаха нищо, но каквито и мисли да имаше, както винаги, той ги държеше за себе си.

Скоро след като Захари Амбървил загина така ужасно и внезапно, Джъстин замина нанякъде, без да каже нищо на никого от семейството. Той имаше досие от петнадесетгодишна възраст, че често бяга от дома си, и в семейството бяха привикнали на внезапните му изчезвания и появявания. Докато отсъстваше, Джъстин нито пишеше, нито се обаждаше по телефона, но от време на време се появяваха негови фотографии в някои издания, подписани само с „Джъстин“; фотографии от малки островчета, непознати за туристическите агенти, от високи планински върхове, които дори нямаха имена, от джунгли, за които на картите бе оставено само празно място, снимки на сърфисти в Австралия, на травестити от Бразилия, от дворовете на кралски владения; фотографии без никаква връзка помежду си, издаващи неочаквани промени във възгледа към света извън обектива на камерата. Тя улавяше образи, които не можеха да бъдат прескочени, дори във време, в което изглеждаше, че всички изключителни фотографии сигурно са вече направени.

Последната му „обиколка“, както в семейството наричаха внезапните му заминавания, бе продължила по-дълго от друг път, а и фотографиите му бяха по-малко на брой. Но никой не се тревожеше, защото вече беше прието като факт, че Джъстин бе неуязвим.

В годините на ранния си пубертет той изглеждаше неспокоен, нервен, странен и търсеше и най-малката възможност да остане извън обсега на вниманието. На дванадесет години започна да изучава бойни изкуства и самоотбрана с такава упоритост, която напомняше на Лили за всеотдайността й към балета. Скоро стойката на Джъстин, дори когато беше неподвижен, започна да издава неизречена заплаха. Всичко, което преди бе изглеждало смътно и чуждо в него, се бе събрало в силата и бързината, с която той знаеше, че може да се движи. Напоследък присъствието му правеше впечатление — изпълнено със сръчност и грация на мускулите; мъж на двадесет и четири години, среден на ръст, слаб, но много по-стегнат от всеки друг на неговата възраст.

Джъстин изглеждаше едновременно неустрашим и непредвидим, макар че ненавиждаше външната изява на грубостта. Кожените дрехи, които носеше, не му стояха като бутафорна ризница, а просто като свободно, износено облекло, с което можеше да пътува навсякъде. Когато успяваха да го придумат да изиграе една игра на крикет в Саутхамптън, той имаше същото смело излъчване, облечен в бели ленени панталони и моряшки пуловер; видът му бе се сраснал с твърдите мускули и отсъствието на отпуснатост, сякаш Джъстин бе готов на минутата да започне битка.

Макси никога не бе видяла брат си да докосва, когото и да било по друг начин, освен с голяма нежност, но въпреки това често усещаше, че знае твърде малко за брат си, макар и двамата да се обичаха безрезервно. Той бе най-прикритият мъж, когото познаваше; какво ставаше зад високото му чело, каква непонятна нужда го принуждаваше да напуска дома така често, за нея беше загадка. Дори Тоби, с остротата на сетивата си, с умението му да чете неизречени мисли, не намираше ключ към сложната гатанка на поведението на Джъстин. И на двамата им се струваше, че той дебне някаква невидима, но винаги изплъзваща му се цел, която той никога не обясняваше, която никога не бе описал и която все пак неизменно го теглеше напред.

Какво — попита Джъстин и се ухили — правите двечките? Искам обяснение. Тоби каза, че ще ви намеря тук, но не спомена нищо за вашето състояние. Вие сте щели да ми кажете.

— Майка търси концепция за едно ново списание — вдигна рамене Анжелика. — А аз правя всичко възможно да не умре от глад през това време. Новата готвачка напусна вчера.

Защо, Макси? — учуди се Джъстин. — На кого му е притрябвало ново списание?

— Още не съм сигурна, там е проблемът. Но същинската причина има общо с Кътър, за да не му дам възможност да ме изкара голямо магаре.

— При това положение можеш да разчиташ напълно на моето сътрудничество. — В гласа на Джъстин се долови по-явна жестокост, отколкото обикновено изразяваше.

Докато Макси и Тоби можеха подробно да обяснят какво не харесват у чичо си и защо не му вярват, единствен Джъстин винаги бе ненавиждал Кътър, макар че никога не бе казвал защо. Изпитваше инстинктивна ненавист, по-дълбока, отколкото могат думите да обяснят, въпрос на абсолютна взаимна антипатия. Джъстин, както и останалите, бе любопитен да научи нещо за брата на баща си, който, изглежда, не напускаше Сан Франциско. Когато той бе почти навършил единадесет години, Кътър и Кандис Амбървил най-сетне се отбиха в Ню Йорк на път за Европа. Още при първата среща между Кътър и Джъстин любопитството се превърна във вътрешна неприязън, неприязън, която момчето не се и опита да си обясни. Тя тежеше здраво като голям речен камък — за нея той не се питаше, нито разсъждаваше, ненавистта просто съществуваше — силна, колкото обичта му към Захари, открита като привързаността му към Макси и Тоби.

— Приемам офертата ти — зарадва се Макси. През последните три дни Анжелика бе единственият й съветник. Джули бе заета в службата и вкарваше „Бътънс енд баус“ в склада на всички загиващи списания. Макси не се обади на нито един от професионалистите в „Амбървил пъбликейшънс“, които с радост биха й протегнали ръка за помощ. Гордостта не й позволяваше. Гордостта и неудържимата нужда да го направи сама до края, а после, ако не излезеше нищо, след като бе дала най-доброто от себе си, да приеме поражението, ако бе необходимо. Но тя не искаше да се опира на експерти като Павка, Нина или Линда Лаферти или на когото и да е от членовете на редколегията. Беше на двадесет и девет години и не бе свършвала нищо самостоятелно в живота си, с изключение на раждането на Анжелика. Помощта на Джъстин обаче бе друго нещо. Той беше от семейството.

— Откъде започваме? — попита Джъстин, като съблече няколко ката от меките кожени дрехи и си разчисти място на пода до Макси и Анжелика.

— Не искаш ли да знаеш защо търся нова концепция?

— Не е необходимо, важното е да го начукаме на Кътър. Докъде си стигнала? Имаш ли поне някакъв проблясък?

— Знам какво не трябва да правя. Изключих всички лъскави списания от рода на „Вог“, „Аркитекчъръл дайджест“ и „Хаус енд гардън“. Не само че издаването им струва много скъпо, но и в „Амбървил“ вече има две: „Стайл“ и „Индорс“, и аз не искам да влизам в конкуренция с компанията. Освен това ме дразнят.

— Откога? Мислех, че ги обичаш.

— Навремето. Бях се пристрастила към месечното си бляскаво приспивателно, но сега колкото повече ги гледам, колкото повече от тях чета, толкова повече се вбесявам. Джъстин, не мислиш ли, че тези луксозни книжки те карат да се чувстваш боклук? Никой не изглежда по този начин, не облича тия проклети дрехи, никой не използва този идиотски грим, нито тия къщи и градини… Можеш да прекараш целия си живот в опит да те фотографират така, единственото нещо, което показват, но което никога няма да постигнеш. Те не продават мечти, а направо те събарят. Продават ти главоболие, неудовлетвореност от това, което имаш, най-вече ти продават завист.

— Хей, Макси, по-спокойно. Те продават дрехи, мебели, козметика… Редакторските страници са колелото на рекламата. Те са тези, които задвижват американския бизнес. Знаеш това точно толкова добре, колкото и аз.

— Ама не ме кара да ги харесвам — упорстваше Макси.

— Но ти също ги четеш. Знаеш отлично, че можеш да си купиш всичко, което виждаш в тези списания. Погледни си апартамента. Четири милиона долара или пет?… Погледни претъпканите си гардероби, кутиите с бижута, а после хубавичко се огледай в огледалото. Какво точно си нямаш? Освен четвърти съпруг?

— Мисля за читателите си — каза нетърпеливо Макси.

— О, имаш и читатели, така ли? Знаех, че има нещо различно при теб, но мислех, че е гледката през прозореца.

— Възнамерявам да ги имам, Джъстин, но няма да им предлагам още една свръхдоза от живота на богатите.

— Браво! Има ли други видове списания, които си решила да не издаваш? — любопитството на Джъстин се засили от нейната енергичност.

— Всички тия проклети книжки със съвети: „Гуд хаус“, „Фамили съркъл“, „Уимънс дей“, „Редбук“, „Макколс“ и останалите, които ровят, ровят и ровят за вината на жената. Гледай тук… Били проучили осемдесет и шест хиляди жени и осемдесет и седем процента от тях са на мнение, че жените могат всичко.

— Е, и какво, не могат ли? Винаги си се държала така, сякаш си мислила точно по този начин.

— Чуй какво друго пише: „Ние сме тук, когато тя се стреми към физическо съвършенство. Предлагаме й разумна диета и идеи за разкрасяване… Тук сме, когато тя се стреми към други начини да стане по-добра. Вкъщи. На работа. В обществото… Седемнадесет и половина милиона наши читателки, които ни четат всеки месец, правят това.“ Голяма, скапана, шибана конспирация. Тирания, Джъстин. На никоя женска не й се позволява да бъде нещо различно от идиотско съвършенство винаги и навсякъде. Стремете се, стремете се, докато не пукнете от чистия си стремеж към съвършенство. Поне няма да ви пропадне абонаментът…

— Анжелика, иди и донеси едно хапче на майка си.

— Всичко е наред, Джъстин. Вече й дадох. Не помага. Умира ли се, ако започне да ти излиза пяна от устата?

— Съмнявам се, скъпа, майка ти просто е получила стрес.

— Джъстин — извика обезпокоена Анжелика, — моля те, не споменавай тази дума.

— О, господи — измърмори Макси и захвърли един брой на „Фамили съркъл“. — Още е септември, а те вече показват сто и един коледни подаръка и рецепти за вашите любими сладкиши и книгата на доктор Арт Юлийн „Как да предотвратим семейните проблеми, преди още да са започнали…“ Ами ако не ти се пекат сладки, не ти се купуват техните подаръци и не искаш точно на Коледа да научиш за семейните си проблеми, които вече и бездруго знаеш? Какво чувство за вина ще създаде у вас тази корица? А това е най-продаваното женско списание според заглавката! И погледни това, само го виж. Казва се „Лейдис съркъл“ и е много весела книжка: нещо в стомашната ти тъкан не работи както трябва, статия за някакъв тийнейджър с много рядка, неизлечима болест на черния дроб, друга за стреса, в която има тест; по него можеш да видиш дали си потенциална жертва на инфаркта. И накрая, за майтап, как да изплетеш празнична покривка на една кука. Плетенето на една кука противосредство на стреса ли е? Или спомага за стрес?

— Макси, защо въобще обръщаш внимание на тези списания? Това не е точно твоят стил. Не съм те виждал да правиш нещо по-сложно от коктейл с водка и помня също, че страшно се ядоса, като разбра, че липата има семена.

— Искам да разбера какво купуват хората, какво четат жените, иначе няма да знам какво от онова, което нямат, да им дам — обясни Макси, като гледаше така, сякаш изведнъж се бе превърнала в отровна гъба. — Толкова е очевидно.

— Надявам се, не си решила да конкурираш „Гуд хаус“… Къде са ти кухните, Макси, къде са гаранциите за възвръщане на парите, къде ти е спечеленото доверие на твоите читатели? Къде ти е отличната репутация и положението на доверен приятел, а не списание?

— Джъстин, откъде ги знаеш тия работи — в гласа на Макси се промъкна внезапно подозрение.

— Веднъж обядвах с един от „Хърст“ — уклончиво отговори той.

— Аз пък обичам да пека сладки — съобщи Анжелика. — Би ли ми подала „Уимънс дей“, мам?

— Само ако искам! — за първи път от сутринта насам се усмихна Макси. После се обърна към Джъстин и повдигна веждите си учудено. Печене на сладки ли? Малката й даваше добра идея!

— Какво има в тоя куп? — посочи той към купчината списания непосредствено до нея.

— Аз им викам „списания за какво-още-не-ви-е-наред“. С една дума, нещата около теб вървят толкова зле, че спешно се нуждаеш от помощ. Ето например „Умън“ и „Къмплит Умън“ с типичните редове на корицата: „Защо му позволявате да ви тъпче?“ „Зарежете тия менструални глупости“, „Покорете срамежливостта си“, „Ако след секса си задавате въпроса какво не ви е наред?“, „Значи сексът не ви вълнува?“, „Пропъдете скуката“, „Превъзмогвайте болката“, „Борете се срещу неувереността“, „Убийте самотата“, „Как да се спасите от самите себе си?“ — бих могла да продължавам още…

— Недей. Моля те, недей. Ще започна да викам! — Джъстин едва сдържаше кикота си.

— Мама преиграва — прошепна му Анжелика.

— Да, по дяволите — отсече Макси. — Просто прегледах какво се продава и реакциите ми са съвсем нормални.

— Като например скърцането ти със зъби нощем? — попита Анжелика.

— Точно така. Какво ще кажете за „Първото нещо срещу стреса“ от Майкъл Корда. Познайте кое е то.

— Отпускането? — попита Джъстин.

— Дишане дълбоко и шоколадов кейк? — рискува Анжелика.

— Не. Не, децата ми… „Направете повече, или как да станете уверен, щастлив и свръхпреуспяващ“. Върхът! — Макси се строполи на пода и завика: — Направете още, казва ви човекът, повече.

— Чакай да ти разтрия гърба, Макси, сигурно те боли — Джъстин запретна ръкави и разтвори силните си пръсти.

— Какво ще кажеш за едно парченце шоколадов кейк? Казват, че шоколадът те прави щастлив, освобождава някакви хормони или нещо подобно — предложи Анжелика.

— Не, не се опитвай да ме накараш да се чувствам по-добре — Макси скочи от килима, вдигна разпръснатите наоколо списания и ги запокити яростно при останалите до стената. — Достатъчно вина! Достатъчно за вашите прегрешения, като започнем с излишните килограми, с това, че сте превърнали любимия си в тиранин; за това колко малко разбирате от пари; че не умеете да си слагате подходящи аксесоари към облеклото; че не поддържате килера подреден; че не приемате достатъчно калций; че не ви повишават в службата; че не можете да се оправяте в работата, а и в семейството; че трябва да спасявате брака си; грешките, които допускате при храненето; как да се справяте с провалите; за това колко ви е скучно в секса и по всяка вероятност по ваша вина; достатъчно вина за това, че целият ви живот е бил потиснат; защо мъжете не искат да се обвързват с вас; как проваляте интервютата при постъпване на работа… Стига толкова вина!

— Ние сме съгласни, нали, Джъстин? — побърза да каже Анжелика, но Макси продължаваше да се увлича и да говори все по-бързо и все по-високо, а краката й тропаха по дебелия килим като побеснели копита.

— Единственото нещо, което правят, е да ти смачкат самочувствието, докато се опитват да ти внушат как да изглеждаш, как да се чувстваш по-уверена в себе си; карат те да се чувстваш с не дотам привлекателна фигура; че би могла и би трябвало да бъдеш по-добра, по-добра в кухнята, в леглото, в службата. О, искаш да кажеш, че не са те повишили още? Как стана така, че не си станала директор, и щом като е тъй, какви ужасни неща за характера ти разкрива обзавеждането в твоя кабинет; кога ще се научиш да манипулираш началника си; и ако не ходиш на работа, защо не си седиш вкъщи и не измислиш нов вид плънка за пълнена пуйка; защо си толкова бедно на емоции създание, което не би изкарало нощта без нашето списание? О, благодари им, благодари им на господа редакторите, които те карат да се чувстваш по-добра от твоя съпруг мухльо; които ти говорят за дузината мъже, дето са те зарязали, за седемнадесет неща, които не вършиш, както трябва, в леглото, за единствения мъж — естествено голямо лайно — когото не можеш да забравиш. Всичко по твоя вина, лошо момиче. Лошо момиче! Вина, вина и пак вина! Нормален човек ще купи ли списание, което му казва какъв смотаняк е! Не, чада мои, няма да купи! Ако прочета още една статия за нечии страдания, ще повърна. По дяволите, няма ли поне едно списание, което да обича жената такава, каквато е? Какво току-що казах?

— Че ще повърнеш, ако… — извика истерично Анжелика.

— Не, след това.

— Няма ли списание, дето харесва жените? — опита Джъстин.

Макси заподскача нагоре-надолу.

— Ето го! Ето го, по дяволите! Приятелското списание, което те обича и не се опитва да те променя, което иска да те забавлява, което съществува за твое удоволствие. Развлечение! Списание, на което не му пука дали ядеш много, или дали не можеш да си хванеш гадже, дали трябва да знаеш повече, или се нуждаеш от помощ. Развлечение, казах. Извън павилионите за вестници и списания има много повече помощ, отколкото човек се нуждае. Развлечение! Чухте ли ме? Развлечение! — тя разтвори широко ръце и заподскача нагоре-надолу, хвърли последните списания и зарита високо като тексаски лидер, перчещ се пред своя екип.

— Чухме те, мамче. Всички в Тръмп тауър те чуха.

— И как ще се казва това развлекателно издание? — попита Джъстин със светнал радостен поглед; обожаваната му сестра бе отново в нормално състояние.

— Има си име, Джъстин. Избрах „Бътънс енд баус“, когато ми се удаде този шанс. Но времената се промениха — Макси говореше развеселена, — така че името също. Скъсявам го на „Би енд Би“.

— „Би енд Би“ ли? Що за име е това? — попита Анжелика.

— Знам ли? Има ли значение? „Бира и банички“, „Бедра и бюстове“, „Бенедиктин и бренди“, „Балове и бомби“. Според въображението ти. Казва се „Би енд Би“ и значи Раз-вле-че-ни-е!