Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (20)

20.

— Бедата при теб, Максим, е в това, че си прекалено импулсивна — Лили присви опаловите си очи и огледа дъщеря си с познатата си сдържана критичност.

— Майко, знам, че много пъти съм вършила безразсъдни работи и никак не се гордея с тях, но те уверявам, че при „Би&Би“ работите са други. Не е справедливо от твоя страна да го възприемаш като поредната ми играчка, без дори да си разбрала каква е идеята ми. Виж, донесла съм макета на първия брой, така че сама да се увериш — нетърпеливо й подаде макета Макси.

— Не, Максим, не мога да направя преценка на нещо, само като го погледна. Никога не съм успявала разумно да преценявам списанията, особено новосъздадените. Дори и баща ти трябваше да се примири с този факт. Сложи си го в куфарчето, да не го забравиш на тръгване.

— Моля те, майко, погледни го набързо. Може пък да те разсмее — молеше се Макси. Трябваше по някакъв начин да достигне до Лили. Откакто бе се завърнала от Европа, двете се виждаха много рядко. Макси бе много заета, за да присъства на обедите или на балетните матинета; през всичките тези години те се бяха превърнали в най-лесния и най-гладък начин за поддържане на отношенията им. Днес обаче трябваше да намери време и да приеме поканата на майка си за чай, този непоколебим британски обичай, който Лили поддържаше от деня на пристигането си в Манхатън в продължение на повече от три десетилетия.

— Предпочитам да не го правя, скъпа. Разбира се, ще го прочета, щом се отпечата както трябва, но дотогава ще почакам. Надявам се да бъда приятно изненадана. Причината, поради която те помолих да прекъснеш работата си днес, Максим, е друга. Наскоро мислих за „Амбървил пъбликейшънс“ и полюбопитствах да разбера колко точно пари се харчат за този твой внезапен каприз… Идеята ти да станеш издател… или редактор, или каквото и да е друго.

— Искаш да кажеш, че Кътър не ти е казал? — учуди се Макси. Бяха изминали няколко дни от разговора им в неговия кабинет и тя бе сигурна, че Кътър ще разкаже на Лили цялата история.

— Не. Всъщност той смътно спомена нещо. Стори ми се, че избягва тази тема. Точно това ме накара да се попитам какво става, дали няма нещо… нещо между вас двамата, което трябва да разбера.

— Нещо? Искаш да кажеш дали имам проблеми с Кътър? Това ли имаш предвид?

— Именно — Лили наля още една чаша чай на Макси.

— Посдърпахме се малко, майко. Кътър смята, че харча твърде много пари, а аз знам, че не мога да похарча и стотинка по-малко, ако искам да имам успех. Ако спра сега, всички пари, които сме вложили, ще бъдат направо хвърлени на вятъра. Или ще го направим както трябва, или да не го правим въобще. Но не можах да му втълпя това. Татко щеше да разбере точно какво правя. Ще бъде обаче честно да призная, че не бях много тактична с Кътър — всъщност никак не бях тактична — но, майко, той не става за издател, манталитетът му е като на човек от Уолстрийт. Това е естествено, имайки предвид, че винаги се е занимавал с банкови инвестиции, но пък финансовото му мислене прави разумния разговор с Кътър направо невъзможен. Ако татко…

— Максим, татко ти е мъртъв. Проблемът ти с Кътър идва от личната ти неприязън към нето, от алогичното ти, изпълнено с недоволство упорство, което ме прави много нещастна. И този проблем не произтича от незнание или липса на интерес от негова страна.

— Майко, това не е…

— Почакай малко, Максим. Нека довърша. Опитвах се да разбера твоя дълбок… антагонизъм… към Кътър. Знам, че който и да се осмелеше да навлезе в живота ми след смъртта на баща ти, би предизвикал същите примитивни чувства у теб. Винаги си била татковото момиче и никога няма да го преодолееш — стара, позната горчивина се промъкна в гласа на Лили, в гласа, който тя така деликатно владееше; глас, който всъщност казваше на Макси, че предоставя на майка й правото да получи всичко, което пожелаеше. — Ти не можеш да разбереш какво е Кътър за мен — продължи Лили. — Или ако по чудо можеш, то нехаеш. На петдесет години съм, Максим, през януари ще навърша петдесет и една. Сигурна съм, че ме смяташ за твърде стара, за да бъдеш загрижена за моите чувства. Как ти изглеждат петдесетте ми години пред твоите двадесет и девет, когато целият живот е пред теб, а миналото ти съвсем не е без събития? На двадесет и девет години можеш ли изобщо да се досетиш за чувствата, които изпитвам?

— За бога, майко, петдесет години не значи, че си стара. И не съм чак толкова глупава да си мисля, че си без сърце или тяло. Имай ми поне малко вяра. Може петдесет да са ти изглеждали много, когато си била колкото мен, но сега нещата са различни — Макси остави обратно чашата си с чай с такова вълнение, че Лили се стресна, когато порцеланът чукна по масата.

— Времената са се променили, но само по принцип. Човешката природа си е същата — продължи Лили непреклонно. — И съвсем присъщо за човешката природа е на собствената майка да се гледа като на безкръвна стара антика. Това не може да се избегне, макар, господ е свидетел, че се опита да го избегнеш с Анжелика и досега успяваш. Ти си толкова зашеметяващо непредсказуема, че малката просто участва в твоя живот и ти приемаш това за факт — тя е опашката на твоята комета. Но един ден Анжелика също ще гледа така на теб, Максим. Запомни ми думите.

— Откъде се включи и Анжелика в нашия разговор? — прекъсна я Макси с голяма досада. — Мислех, че искаш да поговорим за парите, които харча за списанието.

— Един ден, Максим, ще разбереш какво значи да се чувстваш вечно млад, но да си хванат в капана на твоето тяло, което старее, колкото и да се опитваш да го запазиш — продължи Лили, сякаш Макси не й бе отговорила. — Гледам манекените в модните списания и си мисля, е, сега да, но… след двадесет години тези снимки ще бъдат непоносими. Хубостта е доживотна присъда, а не благословия. Да си имала нещо, което си загубила…

— Майко, сама се измъчваш. Хубава си, била си хубава, винаги ще бъдеш хубава. Какво общо има тази тема с чая?

— Трябваше да знам, че е безнадеждно — въздъхна Лили и поглади с ръка гладкия си голям кок. — Опитвах се да ти обясня нещо за мен и Кътър, но твоята безчувственост, както винаги, го прави невъзможно. Е, Максим, колко ще струва цялата тази издателска история?

— Не мога да ти дам крайната цифра, поне не още. Защото разходите ще бъдат едни, ако има успех, и съвсем други, ако се провали.

— Тогава ми кажи колко си похарчила до този момент.

— Някъде около пет милиона, включително за следващите шест месеца.

— Нормално ли е да се похарчи толкова, преди да знаеш какъв резултат ще има твоето начинание?

— Съвсем. Всъщност това е минималното. Вземи например Морт Зукерман. Вложи осем милиона в „Атлантик“ и не очаква печалба до една година, или огромните инвестиции на Ганет в „Ю Ес Ей Тудей“, въпреки че той се издава от страхотната Кати Блак, или за „Селф“, задвижено от цяло състояние…

— Пощади ме, Макси. Не мога да понеса начина, по който ги съобщаваш тия цифри. Приказваш също като баща си, но Захари поне знаеше какво върши. Значи, откакто си се върнала от Европа, си похарчила пет милиона долара. Пет милиона от парите на „Амбървил пъбликейшънс“.

— Да, майко. Пет милиона и няма да се преструвам, че с тях ще приключа. Обещавам ти, че няма да съжаляваш — ако Лили бе погледнала лицето на Макси, щеше да открие същата непоколебимост, която бе виждала у Захари.

— Обещаваш — Лили сви рамене с лека ирония. — Е, тогава повече няма да се тревожа. Да ти налея ли още една чаша чай?

— Не, благодаря, майко. Наистина трябва да се връщам в службата.

— Разбирам, скъпа. Предай на Анжелика моята обич. Ако е свободна през следващата седмица, имам билети за балет в събота следобед.

— Сигурна съм, ще й хареса — Макси целуна Лили за довиждане. Не бе на добро. Никога не е било наред. Бедата при теб, Максим, е, че си твърде нечувствителна, че не оценяваш Кътър, че си татковото момиче, че искаш да ме интересува твоята работа. Бедата, Максим, е в това, че искаш твърде много от своята майка.

 

 

Като позвъни на прислугата да прибере подноса с чая, Лили си помисли колко разумно бе постъпила, като повика Макси на разговор. Похарчени пет милиона, а насреща само някакъв си макет. Лили може да не обичаше да говори за бизнес, но знаеше, че щом Макси допуска, че това не е всичко, един господ знае още колко щеше да прахоса. Опасна играчка в ръцете на неразумно и екстравагантно дете, което никога не бе изкарало един цент с труда си. Пет милиона долара, хвърлени през прозореца, само за няколко месеца. Нямаше смисъл да се разстройва от този факт, не и след като Кътър я увери, че балансът е все още отличен. Още едно потвърждение, ако въобще се нуждаеше от такова, че след като Захари вече не бе между живите, фамилията Амбървил трябва да напусне издателския бизнес.

Не беше просто загуба на пари, мислеше си Лили, докато се изкачваше нагоре към своята гримьорна, а вина от страна на Кътър. Съвсем егоистично бе да скрива от нея ужасните подробности около похарчените от Макси пари. Трябва да е бил бесен и все пак не бе пожелал да я тревожи за влудяващите претенции на дъщеря й. Той сам го е решил. Би следвало да й каже.

Макси в ролята на неустрашим издател на списание! Тя огледа гардеробите си критично. Колко й липсваше „Мейнбокър“! И кой би могъл да й каже, питаше се тя, Тоби и Джъстин, колкото и да ги обичаше, какво щяха да решат да правят в бъдеще? Заедно те притежаваха тридесет процента от „Амбървил“. Не, благодаря, тя не иска децата й да й бъдат партньори. Може да не разбира много от бизнес, си помисли Лили с разумната си практичност, която винаги бе успявала да скрие от всички, дори и от себе си, но поне толкова й беше ясно.

 

 

— Изчезвай оттук — изрева към Анжелика мъжът зад количката.

— Как се получи така, че да продавате кожени камшици? — попита с любопитство Анжелика.

— Няма значение, дете, просто си тръгни — Садистико-мазохистични принадлежности не вървят, когато наоколо се навъртат хлапета. Това високо, дългокосо същество ще развали търговията. — На — каза той и й даде един долар, — иди си купи хотдог.

— Благодаря — Анжелика се запъти право към входа за жилищната част на Тръмп тауър. Утре ще домъкне цялата банда, войската на Тръмп тауър, да направят едно посещение до количката. На всеки по един безплатен хотдог. Защо пък не? Докато го ядеше, тя разглеждаше различните сергии със стоки на Пето авеню. Портфейли, колани, шалове, бижутерия от цял свят, изложени на празния преди години тротоар пред най-изисканите магазини в света. „Войската“ никога не бе виждала Пето авеню в дните на неговото величие. В тази скитаща банда, чийто състав варираше от единадесет до петнадесет членове, влизаха единствените деца, живеещи в тази сграда, и за тях уличните продавачи представляваха непрестанен извор за забавление и интерес, част от техния свят, естествен антипод на апартаментите им, струващи милиони долари. „Войската“ познаваше изцяло Тръмп тауър. Знаеха как да се промъкнат незабелязано край скритата кабина на денонощната охрана, която водеше от величественото, малко, луксозно бежово фоайе към огромното, високо колкото шест етажа преддверие на търговската част, цялото в розов мрамор; там като от магия бликаше прекрасен водопад, а един мъж, облечен във фрак, свиреше на пиано до входа. Уморените нюйоркчани с благодарност влизаха, за да поседят малко, да послушат познати мелодии и може би да хапнат по един сандвич, докато на няколко етажа над тях, в страхотно скъпи бутици, жени от цял свят си купуваха нощници за четири хиляди долара. „Войската“ познаваше всеки магазин, знаеше къде бяха разположени стаите на обслужващия персонал, поддържаше връзки с хубавата русокоса мисис Тръмп; дори веднъж я убедиха да им разреши да посетят стъклената й градина, която заемаше целия последен етаж на небостъргача и бе засадена с високи, напълно израснали дървета.

Анжелика бе водачът на бандата, защото бе американка и защото живееше в най-големия апартамент — под формата на буква „Г“, комбинирана с „Н“. Повечето бяха чужденци и апартаментите им се смятаха за „pieds-a-terre“ от техните родители, които непрекъснато се местеха от една столица в друга. В този ден обаче Анжелика не бе в настроение да търси приятелите си. Тревожеше се за майка си, макар че нямаше точна представа защо. Заради едно нещо, замисли се тя, като си купуваше втори хотдог със свои пари. Макси ставаше странно организирана. Намери готвачка, която, по всичко личеше, щеше да се задържи на работа, и дори нае жена да чисти и да й помага при тежката работа. Макси — която не планираше нищо — започна да определя менюто една седмица напред, така че пазаруването да бъде ефективно. В резултат на което Анжелика бе убедена, че тяхната готвачка е единствената в целия Тръмп тауър, която не позвънява просто на „Гристидис“, а сама пазарува на Ленксингтън авеню. Къде се изгубиха поръчките по телефона за доставка по домовете в последната минута, чудеше се Анжелика. Спомни си годините на импровизирани угощения или непретенциозни хапвания, често направо от мукавената чиния, в която пристигаше доставката. Любимият й начин на ядене. И не беше само това, че вечер двете с майка си сядаха да вечерят. Макси всъщност бе започнала да наглежда домашните й. Не за да го разбере, тъй като днешното домашно по математика се оказа над възможностите на Макси, както и вчерашното, а за да види дали го е направила навреме. Нещо повече дори, започна да проявява интерес към гардероба на Анжелика, вместо както досега, да й разрешава да се облича по свой вкус, както правеше, откакто бе навършила десет. „Подходящите дрехи — онзи ден й бе казала Макси — не са задължително лоши.“ Що за ужасно изказване от страна на Макси!

А после и емоционалния й живот. Макси не изглеждаше да си има някого, когото да обича. Дали не караше критическата? Анжелика се замисли за възрастта на майка си и реши, че двадесет и девет години бяха твърде ранна възраст за подобни опасения. Но доколкото можеше да си спомни, в живота на Макси мъжете се редуваха един подир друг, дори понякога Анжелика имаше подозрения за двама едновременно. Досадници, каквито обикновено ставаха мъжете с годините. Но „Би&Би“ не оставяше време за никого, бил той досаден или не. Когато не беше в бюрото или с Анжелика, Макси всяка вечер работеше с Джъстин и Джули или с някой друг от служителите. Ала което бе най-удивително, често сама, съвсем сама седеше в спалнята си, приведена над жълтия бележник, като от време на време се кикотеше гръмогласно, вероятно на собственото си остроумие, предполагаше Анжелика. Това ли хората наричаха мания? А манията не беше ли нещо лошо?

Но тя не забелязваше никакви признаци на униние у Макси. Даже напротив. Макси се стягаше още повече, изцяло погълната от работа, а това му беше най-лошото, защото тогава не бе така забавно, както с луда, хитра майка, която трябва да бъде наблюдавана. Една пораснала майка с цял куп разумни идеи не отговаряше на онази, за която се бяха пазарили. Майка й се променяше без съмнение, но на Анжелика промяната не й харесваше. Не. Ама никак. Ами че ако майка й бе по-възрастната в семейството им, тогава каква беше тя?

 

 

Никой от фамилията Чиприани нямаше навика да си гризе долната устна, реши изведнъж Роко и се освободи от болезнената хватка на горните си зъби.

— Очевидно съм избягнала класическата грешка — каза Макси, която атакуваше треската с бамя в горещ сос, сякаш бе картофено пюре.

— Коя класическа грешка? — попита Роко, като се чудеше защо я остави да го придума да вечерят заедно. Вероятно от любопитство. След всичката работа, вложена в макета и след като й бе намерил Брик Грийнфийд, страхотно добър художествен директор, за да продължи по прокарания от него път, той не изпитваше повече никакъв интерес към бъдещето на „Б & Б“. Но безгрижието на Макси разгорещяваше темперамента му като креолската кухня на Шез Леони, чийто хаитянски собственик ги бе взел под своето крило и бе поръчал яденето вместо тях.

Роко вече бе подочул от твърде много хора, че Макси е посетила лично повечето от компаниите, които правят най-големи реклами, и използвайки неговия — неговия — макет като визитна картичка, ги е убедила да направят реклама в списанието, пускайки в ход всичките си хитрости, цялото си очарование и пълномощията на „Амбървил“. Дори и той трябваше да признае, че основната идея на „Би&Би“ изглеждаше логична, когато е представена от Макси, но при условие, че не си имал предишен опит с нея. Ако човек не я познаваше, например можеше да бъде подлъган, че едно приятелски настроено списание е точно това, от което имате нужда, че то ще балансира медиите, че такава добра агенция като „Чиприани, Лефкович и Кели“ ще помогне с екип от най-способните си хора, чиито живот е бил посветен единствено на купуването на средствата за масова информация. И освен ако не сте някой пълен глупак и някакво си момиче, което се нарича издател, а само действа като рекламен директор, подмамвайки вашата рекламна агенция, като ви е убедила със сладки приказки да се обвържете с неща, които надали бихте направили в нормално съзнание.

— Роко, какво правиш със зъбите си? Това кръв ли е, или е от червения сос? — Макси загрижено му подаде салфетка.

— Остави. Имам си салфетка, по дяволите! Мисля, че сдъвках една червена люта чушка. По дяволите!

— Предупредих те да внимаваш — Макси огледа ресторанта. Той се намираше на „Първо авеню“ и разполагаше с място само за шест маси, но на Макси й допадаше атмосферата му: стари записи на стари карибски мелодии, изпълнявани от стар фонограф някъде зад тях; големи свещници със стичащ се парафин, като във филм; меки, почти жълтеникави стени с окачени върху тях снимки на семейство Леони. Атмосферата създаваше у Макси усещането, че се намира на почивка на някой остров. Очевидно духът на Медисън авеню бе обхванал Роко, щом той не можеше да разбере романтичността на въпросното място. Но какво искаш от един мъж, привикнал да живее с червените люти чушки. Тъжно.

— Та коя класическа грешка? — попита отново Роко, след като възстанови чувството си за достойнство.

— Че не съобразих, че за всеки брой имам по двама клиенти: този, който го чете, и този, който иска да рекламира. Не може да има реклами без читатели, както и обратното, защото и двамата изпитват подозрения към тънкото списание. Затова на практика раздадох рекламното пространство за първите шест месеца. Е, не нацяло, но на много, много по-евтина цена, отколкото би следвало. Абсурдно евтино. Първият брой ще бъде хубав, тежък и успокоителен, като огромно, тлъсто пиле. Читателят ми ще го претегли на ръка и ще разбере, че за долар и петдесет пазарлъкът е добър. Роко, остави си място и за основното ястие.

— А това не е ли основното ястие?

— Почакай — рече Макси с особено провокираща усмивка, която накара красивата й точица над съвършената извивка на горната й устна да заиграе; у Роко се появи желанието да й зашлеви един шамар и да види какво ще стане.

— Съществува само един проблем, по който, изглежда, не си се замисляла въобще, и той е как ще разпространяваш списанието си. Може да притежаваш и най-хубавата книжчица в света, където през страница ще има реклами в четири цвята, ала пак да не достигнеш до предполагаемите милиони читатели. Ако хората не могат да видят „Би&Би“, как ще го купят?

— Роко, никога ли не си чувал за един мъж на име Джо Шор?

— Не.

Макси въздъхна.

— Той беше прекрасен старец, но трябва да е починал преди петнадесетина години, мисля. С него ходехме на надбягванията. Разрешаваше ми да ям колкото си искам хотдог. Умря така, както винаги му се бе искало. В една кабина на Белмонт парк, заложил на коня победител. Бил заложил само два долара, разбира се, но все пак спечелил.

— Макси, за какво ми говориш?

— За чичо Джо. Бащата на чичо Барни. Е, аз, разбира се, никога не съм прекъсвала връзките си с чичо Барни. Той много се разтревожи, когато се разведох с Лади Къркгордън… Истински му допадаше да съм графиня. Дойдоха двамата с жена си на гости в „Замъка на ужаса“ и прекараха чудесно.

— Чичо Барни? Джей Бърнард Шор? Главата на „Кресънт“? — Роко отпрати огромния поднос със задушени свински ребра, жълт ориз и печена патица. — „Кресънт“ — гласът му стана дрезгав.

— Ами, разбира се, „Кресънт“. Трябва да имам национален разпространител, Роко — обясни Макси с очарователно търпение.

— Напълно съм наясно с това, Макси — внимателно отвърна Роко. Тя се опитваше да го убие. Креолска храна, досада, червени люти чушки и умишлена злонамереност. Роко се зачуди дали преди имаше язва, или сега я хващаше. „Кресънт“ бе най-важният национален разпространител в Съединените щати. Съвсем естествено за тях „Амбървил пъбликейшънс“ да са важен източник на пари, но те просто ще се изсмеят на „Би&Би“. Или поне би трябвало, ако имат здрав разум.

— Както и да е. Срещнах се с чичо Барни и му споделих проблема си. Той знае, че аз умея да избирам победителя при конните залагания от тригодишна възраст, и подписа с мен договор. Разбира се, те ще получат десетте си процента от коричната цена, не можеше да свали повече, но пък ще изложи списанието ми на най-предна позиция. Роко! Леони! Ела бързо, мисля, че се задави. Господи, Леони, да нямаше рибени кости в тая бамя? Роко, сложи си ръцете на главата. Недей, Леони, не го удряй по гърба, Роко, да ти направя ли „спасяваща прегръдка“? Или нещо друго? Решавай! Потъркай с пръсти гърлото си, ако не можеш да дишаш… ох… добре си, нали… Господи, изкара ми акъла. Повече няма да те водя тук, помогни ми. Леони, донеси ми малко от твоя хаитянски коняк, моля ти се. Ще припадна.

— Най-предна позиция — прошепна Роко, като се задъхваше на всяка дума. — Сигурна ли си, че точно това ти е казал?

— Абсолютно. Каза, че ще направи място дори ако се наложи сам да изфабрикува по-големи рафтове.

— И срещу колко?

— Това е другият проблем. За целта трябва да платя направо на търговеца. Около пет долара на всеки три седмици. За магазин, имам предвид. Сигурно не мислиш, че супермаркетите поставят списанията до касите от благотворително чувство нали, Роко? Нали точно там са „Пийпъл“, „Нешънъл инкуайърър“ и „Космо“, където не може да не ги видиш? В края на краищата бизнесът си е бизнес — изстреля бързо Макси, вече успокоена след пристъпа на Роко, задавен от ядене на порцията си пикантни ребра, както и тези на Макси.

— Ще загубиш цяло състояние! — изрева той.

— Роко, не повишавай глас, моля те, или поне смекчавай думите. Може да загубя цяло състояние, но държа очите си отворени и залагам на себе си. А също и чичо Барни… Той ще ме финансира за предните позиции в продължение на една година. Навремето му избрах печеливш кон. Това му се е случвало веднъж в живота… А тогава бях само на три години. Не можех дори да чета. Роко, за бога, пийни си малко от моя коняк. Тревожиш ме. Мислил ли си да си направиш основен медицински преглед? Знам добър интернист, специалист по нервни рекламни агенти. Като че ли съществуват други.

 

 

Групата, която слезе от самолета на летището в Линчбърг, щата Вирджиния, в деня на отпечатването на първия брой на „Би&Би“ в огромния завод на Мередит-Бурда, разположен в околностите, имаше сериозен вид. При пристигането си тя се раздели на две, тъй като колата, взета под наем, не можеше да побере всичките седем човека. Джъстин, който дойде за морална подкрепа на сестра си, караше първия автомобил. До него седеше Макси, а зад тях Джули и Брик Грийнфийлд. Втората кола се караше от Аленби Уинстън Монтгомъри, отговорния редактор, предложен от Павка. Продълговатото му, мрачно лице имаше изражението на човек, който със смирение, достойнство и търпение се изкачва към гилотината. Неговата индивидуалност бе се променила малко от деня, в който Макси реши, че името „Монти“ му приляга повече от „Генерала“. Всъщност веднъж той дори й се бе усмихнал и макар че оттогава не го бе правил, изглеждаше, на тези, които го наблюдаваха, съвсем вероятно до края на годината да се усмихне повторно. Монти се придружаваше от Анжелика; тя бе категорична, че ще отиде с Макси, без значение има ли училище или не, както и от Харпър О’Мали, чието задължение беше всеки месец да отива до печатницата и да остава там до приключване на целия процес по отпечатването, да преглежда копията, излизащи от машините, и ако нещо не е както трябва, да направи необходимите промени. Макси поклащаше в ръка скъпоценния свитък цветни проби с последните поправки, направени от нея, Брик Грийнфийлд и Монти, след като двете хелиографски копия и вторите цветови коректури вече бяха разписани и върнати обратно на Мередит-Бурда. Макси дори не хвърли поглед към пейзажа на Вирджиния; опитваше се да си спомни единствено кога за последен път бе изпитвала чувствата, които я вълнуваха в този момент и които би се укорила да нарече страх, ако можеше честно да го признае.

Да, спомни си. Така се бе почувствала три дни преди раждането на Анжелика. Двамата с Роко бяха отишли на кино, когато изведнъж, посред филма, проумя, че за бебето, което носеше в себе си почти девет месеца, имаше един-единствен изход навън от нейното тяло. Този абсолютно неоспорим факт, на който някак си бе успявала да не обръща внимание до този момент, я зашемети с такава сила, че у нея се зароди едничката мисъл: как да излезе от това положение. Сигурно имаше, трябваше да има някакъв начин да избегне раждането на бебето. Но като погледна към огромния си корем, дори и Макси разбра, че трябваше да се преклони пред известната необратима логика. Не съществуваше път назад. Трябваше да го премине. Купчината коректури в скута й трябваше да отидат за печат, така както Анжелика трябваше да излезе на бял свят. Тя леко се успокои и нежно ги поглади с ръка. Каквото и бъдеще да ги очакваше, Макси им бе дала най-доброто, на което бе способна.

 

 

С изключение на Харпър О’Мали и Брик Грийнфийлд, идвали тук, докато работеха в предишните си списания, за всеки друг самите размери на Мередит-Бурда бяха достатъчни да предизвикат страхопочитание, ако не и направо ужас. Вътре гигантски автоматични преси се извиваха като змии из огромното помещение, високо колкото пететажна сграда. Там ги посрещнаха няколко от печатарските висши служители. Заглушителният шум, какъвто бе дори трудно да си представят, правеше разговора невъзможен, но всички си стиснаха ръцете и Макси им подаде коректурите. Сякаш бяха хванати в капан вътре във филма на Чаплин „Модерни времена“, помисли си тя, с някои подобрения, направени от „Звездни войни“. Тук и там присвяткаха компютри, непрестанно проверяваха червеното, синьото и жълтото в печатарското мастило. Малката групичка от „Би&Би“ чакаше, скупчена на едно място, напрегнато и сериозно, да излезе първото копие. Независимо от автоматизацията и компютрите беше необходимо, винаги ще бъде необходимо, човешкото око да погледне страницата и да се увери, че всичко изглежда така, както трябва. Когато се появи копието, всички се събраха и си го прехвърлиха един на друг.

С изключение на Анжелика и Джъстин останалите мислеха, че знаят какво точно очакват, тъй като бяха преминали през всяка думичка и всяка картинка по стотици пъти, но бе съвсем различно да видиш списанието подвързано, подрязано, с корици, а не на части и двойни листове; почти такава разлика, каквато имаше между издутия корем и роденото бебе. Почти, но не съвсем.

След като всички изразиха одобрение, колите на „Би&Би“ започнаха да изскачат от пресата.

Огромни машини ги подвързваха в огромни бали, завързваха ги с пластмасови ленти и по конвейера ги отправяха навън, където цяла армия от камиони стояха в пълна готовност. След четири дни на разпространение във всеки по-голям павилион, във всеки по-голям супермаркет, във всяка една дрогерия на Съединените щати щяха да се появят броеве от новото списание.

Макси, следвана от останалите, излезе от рампата за товарене, за да види тръгването на първия камион. Монти разчупи тишината, като с почти разтреперан глас каза:

— Е, тръгнаха.

Изведнъж всички се засмяха, сякаш гледаха първия полет на ято малки птички. Макси въздъхна дълбоко, а Анжелика, която стоеше до нея, се обърна, вдигна я на няколко сантиметра от земята, прегърна я здраво и я целуна по двете бузи.

— Ей, мам — каза тя, — какво има? Ама ти плачеш!