Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (25)

25.

Веднъж след два часа напрегнато разглеждане Макси се озова в най-далечния край на огромния втори етаж на Лувъра, най-голямата галерия в света. Почувствала бе зашеметяваща преумора на зрението. Знаеше, че ако погледне още само един шедьовър, никога повече няма да стъпи в музей, но от изхода я деляха триста и двадесет метра. Разреши проблема си, като извървя разстоянието обратно колкото се може по-бързо, навела толкова ниско глава, че виждаше единствено пода. Дори и крайчецът на някоя рамка не се мярна в полезрението й. Стигна до статуята на Крилатата Виктория и слезе по мраморните стълби към изхода.

Точно по този начин премина Макси из апартамента си — бившия си апартамент — право към телефона до леглото, все още нейно, и се обади в „Сотби“ бързо да изпратят вещо лице да оцени всичките й ценни предмети, включително и тези на склад, и възможно най-скоро да ги обявят на търг. Сега, помисли си тя, като остави телефона, седя върху бившето си легло, тъй като позлатеното ложе в стил осемнадесети век lit a la Polonaise заедно с оригиналната табуретка от избродирана коприна биха имали добра цена. И на бившия си матрак ли седеше? Може би, помисли си Макси, но не бе сигурна дали бе виждала на някой търг матракът да се продава заедно с леглото. По-добре да не знае.

— Макси? Ти ли си? — чу тя някой да казва зад гърба й.

— Тук съм. В спалнята — отговори, без да може да каже „моята спалня“.

Анжелика, зачервена от дневните си приключения, се появи на вратата.

— Днес случайно да си прегръщала майка си? — попита Макси почти без глас.

— Не личи да имаш нужда от прегръдка — погледна я Анжелика и внимателно се приближи към нея. — По-скоро видът ти подсказва нужда от интензивни грижи. Може и кръвопреливане. Много работиш.

— Опитай с прегръдка — посъветва я Макси.

Анжелика я стисна в силните си атлетически ръце, вдигна я, завъртя я няколко пъти, а после се просна заедно с нея на леглото.

— Помогна ли? — попита тя разтревожено, като огледа Макси отблизо с откритите си, честни очи.

— Много. Благодаря ти, скъпа. Имам да ти съобщя нещо неприятно.

— Болна си! — стресна се Анжелика и се изправи.

— Не, по дяволите. Въобще не съм болна. Съвсем добре съм. Но трябваше да продам апартамента. Не можем повече да живеем тук.

— Закълни се, че не си болна!

— Заклевам се… В какво да се закълна, че да ми повярваш?

— В главата ми.

— Заклевам се в главата ти, че съм една съвсем здрава майка. Сега доволна ли си?

— Аха. И така, защо продаде апартамента? — напълно успокоена попита Анжелика.

— Това е една дълга и сложна история, но в основни линии, защото ми трябваха пари.

Анжелика сбърчи чело и се опита да проумее думите, които майка й произнасяше за пръв път в живота си.

— За да купиш нещо? — накрая попита тя.

— Да… и не.

— Мам — каза Анжелика търпеливо, — наистина мисля, че ще е от полза, ако ми разкажеш цялата история, колкото и дълга да е. Достатъчно голяма съм, за да разбера.

Когато Макси свърши, настъпи тишина; в нея Анжелика обмисляше цялата ситуация.

— Според мен — обади се тя накрая — ти си постъпила както трябва. Така е в истинския живот. Всъщност това е истинският живот. Интересно е. Не е кой знае колко забавно, ала може да се преглътне. Проблемът е къде ще живеем. Бих избрала Кълъмбъс авеню, защото там си правим сбирките, но знам, че няма да се навиеш. А и в допълнение, сега няма и от какво да живеем, нали? Тогава защо не се самопоканим при чичо Тоби? Свободен е, има излишна стая, а и храната ще е вълшебна. Сигурно ще се зарадва на нашата компания. После, след училище мога да идвам всеки ден в „Би&Би“ и да помагам в работата, да нося пакети, да изпращам писма или да правя нещо в художествения отдел.

— Да не си припарила до художествения отдел!

— Какво има там? Змии ли? Добре, няма, но не виждам защо да не помогна с нещо, нали?

— Да — Макси се огледа за влажната носна кърпа на Доналд Тръмп — той не носеше със себе си такива прости неща като еднократни кърпички — и незабелязано избърса насълзените си очи.

— И накрая, едно последно нещо, което искам да ти кажа. Не ме интересува дали одобряваш езика ми или не — обади се Анжелика, — но съвсем искрено смятам, мамче, че този път Кътър изяде лайната.

 

 

Макси се огледа и се удиви, че всичко й изглеждаше познато. Двете с Анжелика бяха сърдечно посрещнати от Тоби, но трябваше да се натъпчат в две малки стаи на последния, четвърти етаж в дългата му, но тясна къща. На първия етаж се намираха басейнът и кухнята; на втория — една голяма дневна; на третия — владението на Тоби. Макси си представяше, че той ще им предостави спалнята за гости до своята, но така бе, преди да разбере, че двамата с Индия живеят заедно по време на почивните дни. Гардеробите в тази стая бяха натъпкани с дрехите на Индия и, помилуй господи, даже някои от чаршафите й. За нищо на света Макси не искаше да живее на същия етаж, където двама влюбени си бяха свили гнездо. Всъщност, ако знаеше, че Индия прекарва толкова много време в Ню Йорк, въобще нямаше да се обади на Тоби, ала след като вече го бе направила, той настоя да се преместят с Анжелика при него.

Дали не се чувстваше като тяхна наставница, чудеше се Макси. Не, не е чак толкова стара. Летен лагер? Съвсем точно. Чувстваше се, сякаш двете с Анжелика бяха на летен лагер, откъснати от дома, на непознато място, само с част от плюшените играчки на Анжелика, учебниците й и някои от снимките на Макси, поставени в рамка, за да им създадат усещане за уют. Дрехите й висяха на тежките метални закачалки; наложи се да ги купи, понеже гардеробите не бяха достатъчно големи. Да, реши, тя, кръстоска между летен лагер и малка претъпкана изложбена зала.

Слава богу, че купих всичките си пролетни и летни тоалети, преди да падне брадвата, помисли си Макси, поглеждайки към натежалите закачалки. Заемаха почти всичкото пространство в стаята. Тя държеше да изглежда скъпо облечена, безгрижна и с авторитет по време на ежедневните си обеди, когато ухажваше потенциалните си клиенти за рекламата, но за щастие от отделите „социални контакти“ на магазините за готово облекло често отиваха направо при редакторките на множество списания и им правеха лична отстъпка, предоставяйки им единични модели, разбира се, по цени на едро. Но тази вечер можеше да си отдъхне малко и обу меките си кашмирени шалвари с цвят на слонова кост. Сложи си и кашмирен пуловер в същия цвят с яка-лодка. Кашмирът действа успокояващо като майчиното мляко, а и леко се носи, помисли си Макси, докато си завързваше маратонките. Не й се щеше дъждовното априлско време да се замени от топлата пролет. Ако можеше, би облякла шест ката кашмир наведнъж, докато не спечелеше битката с Кътър. Макси въздъхна, като разбра, че и най-скъпата вълна не е в състояние да премахне тревогите. Изведнъж страшно й домъчня за чичо Нат и леля Мини. Можеше да им се довери като на никого другиго, но след като чичо й Нат бе починал от инфаркт на петдесет години, леля Мини бе заминала да живее със семейство Ландауър в Палм Бийч. Нямаше да е честно да я безпокои с проблемите на „Би&Би“. Но колко много й липсваха и двамата.

Макси се запъти надолу по стълбите и спря до кухнята, където Тоби готвеше. Чу го да казва:

— Това е руло от накълцано месо и трябва да се смяташ за щастливец, ако го опиташ на масата на главния готвач.

Сам ли си говореше? На тази възраст? Трябваше да са сами на вечеря, тъй като Анжелика бе с Роко, а Индия — в Холивуд. Изпълнена с любопитство, Макси надникна в огромната стая, която се използваше за кухня и трапезария. Няколко изтъркани кожени неща, разхвърляни тук-там из стаята, незабавно й подсказаха за присъствието на Джъстин.

Макси радостно му се нахвърли, защото, заета с бюджета за бъдещите броеве на списанието, не го бе виждала няколко дни.

— Исках да те изненадам — рече Тоби, доволен от успеха на поканата.

— Ще извадиш ли от ръкава още някой?

— Не, само тримата сме. Не сме вечеряли заедно сами от деца. След като аз отидох в колеж, а ти се омъжи, непрекъснато с нас имаше други хора, в основни линии един или друг от твоите съпрузи. Това е постзабаваческа вечер за отгледани възрастни, които обичат кълцано руло и имат общи интереси.

— Като например? — попита Макси.

— Бъдещето на „Амбървил пъбликейшънс“ — отговори Джъстин. — Нали не мислиш, че си единствената загрижена, а?

— Разбира се, че не.

— Ти не потърси помощта ни, Златокоске — сериозно каза Тоби. — Не мислиш ли, че трябваше да ни кажеш, преди да отидеш и да продадеш апартамента си и всичко, което притежаваш?

— Не, не мисля — възпротиви се Макси. — Аз сама избрах борбата. Още повече, не съм убедена, че ако я спечеля, няма да ви разочаровам. Нищо чудно, ако всеки от вас иска да си получи парите след продажбата. Може би това трябваше да ви попитам.

— За каквото и да е трябвало да ни питаш, все едно не го направи. И ние и двамата сме, меко казано, подразнени. Вечерята е нагласена работа, в случай че не си се досетила още — обясни меко Тоби и поля рулата с пресен сос от домати и босилек.

— Бях започнала да се съмнявам. Значи нямате нищо против майка да продаде компанията? Искате да се скрия, да си прибера „Би&Би“, без да дигам голяма пара, с една дума, да се правя, че съм съгласна, а?

— Тоби, забелязал ли си, че Макси има склонността да преиграва? — попита Джъстин.

— Всъщност, след като вече подметна, бих казал, че бедата на Макси е в това, че много скача с изводите — отговори Тоби.

— Или — продължи Джъстин — бихме могли да кажем, че тя скача от борда, без дори да погледне има ли в лодката спасителен пояс.

— Не, не е точно така. Бедата на Макси е, че понякога се бърка с генерал Де Гол. L’Etat c’est moi^[1], нали знаеш. Амбървил, c’est elle^[2], или нещо такова.

— Не го е казал Де Гол, а Луи XIV — поправи го Джъстин. — И той е имал склонност към грандомания, но е било доста преди революцията и би могла да му бъде простена, но не и на Макси.

— Въобще не мисля, че сте толкова забавни, колкото си мислите — подразни се Макси.

— Бедата на Макси е още и в това, че никога не загрява, когато хората се опитват да й заемат пари.

— А, значи такава била цялата работа. В никакъв случай няма да взема пари от вас двамата! Вие си живеете своя живот, имате съвсем различни интереси, от къде на къде ще очаквам от вас да ми давате пари назаем за нещо, което съм решила съвсем сама? Да задържа списанието над водата, докато то започне да плава, е мой личен проблем и парите трябва да са си мои.

— И аз работя в „Би&Би“ — въпросното обстоятелство не ми ли дава право на глас? — попита Джъстин.

— Чуй, Джъстин, знам, че мразиш да се занимаваш с фотография в списанията и че си се закотвил тук само заради мен. Имаш огромен принос и напълно съзнавам какво ти коства висенето в „Би&Би“ — ядоса се Макси. — Тъй че не очаквай да ти задлъжнея и с пари като капак на всичко.

— Ами аз? Аз съм по-голямото ти братче, Златокоске. Можеше да опиташ с мен? — настояваше Тоби.

— Хайде, Прилепчо, никога не си проявявал капчица интерес към списанията — отвърна Макси. — И не можеш да ме убедиш в противното. Не, Тоби, списанието е моето бебе. Просто няма да бъде справедливо да разчитам на когото и да е от двамата. Сигурна съм, че сте достатъчно чувствителни, за да разберете, че поне веднъж в живота си искам да спечеля нещо сама, съвсем сама. Дотук яздих с отпуснати юзди, но не постигнах нищо. Сега е съвсем различно.

— Я чуй, я чуй — погледна я Джъстин, изпълнен с обич, ирония и изненада.

— Истинската беда на Макси е — продължи тя, — че винаги умира от глад, винаги е гладна, винаги й се яде нещо. Такава досада е това момиче. Огладнее ли, направо откача, така че зарежете моята работа, момчета. И кога прехваленото ви и вероятно преварено ядене ще стане готово?

 

 

— Може би е трябвало да вземеш пари от тях — за трети път каза Монти, докато наблюдаваше как Макси подписва чековете. — Поне трябваше да ги попиташ колко са имали предвид.

Макси поклати глава. Как да му обясни, че Лили възнамерява да продаде цялата компания. А това значеше, че не можеше да му каже какви надежди възлага на „Би&Би“ за неговото оцеляване, за променянето на решението на Лили. Наясно бе, че това е крехка възможност, но друга нямаше. Позволеше ли си да се усъмни, щеше всичко да отиде на вятъра. Макси смени темата, за да отклони вниманието му от парите на братята й.

— Монти, тиражът ни през миналия месец бе близо четири милиона. Ако успеем да се задържим така, след изтичането на шестмесечните ни рекламни договори ще ги подновим съгласно големите цени за рекламата, нали?

— Да, ако те се съгласят да рекламират при големите цени, които смяташ да им искаш. Не разчитай много на това. В края на краищата ти не знаеш кои са твоите четири милиона читателки, на каква възраст са, с какви доходи са. Демография, Макси, демография. На „Медисън авеню“ се купува специална публика със специални нужди. Но ако допуснем, че подновят договорите си, ще започнеш да виждаш светлина в края на тунела едва след седмия брой. Сега всяка продадена за долар и половина книжка ни струва два долара и пет цента, без да включвам парите на Барни Шор за разпространението. Въпреки този огромен успех ние губим по петдесет и пет цента четири милиона пъти месечно, или да го кажем по-лесно за разбиране, губим два милиона и двеста хиляди долара всеки месец.

Макси вдигна веждите си толкова високо, че те се изгубиха под бретона.

— Ще излязат още три броя, което прави повече от седем милиона долара… Е, не сме по-зле от министерството на отбраната. Добре ще бъде търгът ми да счупи някой друг рекорд.

— Не се опитвай да увеличаваш тиража — предупреди Монти. — Успехът убива.

— Не се притеснявай. Дотолкова разбирам. Това ли е единственият бизнес, където продуктът струва повече на производителя, отколкото на потребителя?

— Да си чувала за филми? — тъжно въздъхна Монти. — Или за театър? Балет, опера или концерт? Или телевизионно шоу, което не върви?

— Значи по същество ние сме в шоубизнеса — обобщи Макси.

— Точно там сме, по дяволите — умисли се Монти.

— Ако имаше пари, щеше ли да ги вложиш в шоубизнеса?

— Не — поклати глава Монти. — Това са две мръсни думи.

— Я горе главата. Иначе ще те… — заплаши го Макси.

Монти направи гримаса, която трябваше да се вземе за усмивка.

— По-добре да се молим да не поскъпнат хартията и печатарските услуги или разпространението — замислено рече Макси.

— И Барни Шор да не вземе да се гътне — допълни Монти.

— Нали можеш да бягаш по-бързо от мен, негодник! — заплаши го Макси, като му показа средния си пръст. — Ида!

 

 

— Честно казано, Макси, мисля, че си откачена, вманиачена, изкукала — Индия разопаковаше деветте куфара, които бе донесла за едноседмичния си престой. — Ако някой искаше да купи моя семеен бизнес и от сделката щях да получа повече пари, отколкото мога да си представя, бих подскочила от радост. Ти дори не си сигурна дали баща ти не би продал на „Ю Би Си“, ако бе получил такава оферта.

— Когато умря, бе само на шейсет и една. Сигурна съм, че не би продал и не би се пенсионирал. Какво щеше да прави през останалата част от живота си? Татко живееше заради своите списания. Те бяха за него пристан, а за мен той е пристан. Не разбираш ли?

— И ти се идентифицираш с него? Нещо като превъплъщение?

— Предполагам, че някой като теб е почувствал нуждата да го предаде на този особен, великодушен жаргон. Виждам, че си го обсъдила с доктор Флоршайм.

— Естествено — с достойнство отвърна Индия. — Опитвам се да не говоря за теб, но става все по-невъзможно, откакто срещнах Тоби.

— И какво ти рече добрата женица?

— Каза, че сигурно не си искаш стоте милиона долара.

— О, ами тя е започнала да дава съвети, а?

— За други хора, естествено. В края на краищата и докторката е човек. Тя няма мнение за мен, или поне не го изразява направо. Оставя ме сама да си правя изводи.

— Индия, ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че е права? Че наистина не ги искам тези сто милиона долара.

— И защо?

— Откакто стана филмова звезда, непрекъснато се оплакваш, че да си известна с хубостта си е ужасно. Колко от жените, които познаваш, разбират проблема ти? И ти съчувстват? Непрестанно мърмориш как тази особена и причудлива комбинация на хромозоми те е превърнала в аномалия; колко много се заблуждават хората отстрани, понеже те преценяват по формата на скулите ти, големината на очите ти, цвета им; милиони си въобразяват какви ли не неща за тънките ти рамене, формата на брадичката ти, дължината на носа, цвета на косата и бог знае какво още. Ти казваш, че никой не може да вникне в истинската ти същност, освен стара приятелка като мен, Тоби, който е сляп, и психоаналитичката ти, само че на нея пък не й дреме. Оплакваш се, че смущаваш хората само заради някаква случайност при раждането ти; че те карат да се стесняваш, защото знаеш какво си мислят; че от завист нямаш други приятелки; че външността ти е причина за нежелани натрапници, онези, дето ти звънят и ти пишат ония ужасни писма. Още ли ги получаваш между другото?

— За съжаление. Но моля те, не го споменавай пред Тоби. Днес се обади „обожателят“. С всяка минута откача все повече. Но да не говорим за това. И все пак, каква връзка имат тия типове с парите?

— Парите пораждат подобни чувства, само че по-лоши. Беше по-умна, Индия. Хората ще прочетат за продажбата във вестниците. Когато се продава частна компания, подробностите се появяват на финансовите страници, но после изтичат и в обикновените вестници. И тогава ще престана да бъда обикновен човек. Ще бъда една от невероятно богатите жени, чиито състояния се изреждат в списанията, и най-малкият шанс да водя нормален живот ще се изпари. А това е лошо. Когато хората ме срещат за пръв път, ще виждам как погледът им се променя, сякаш светя на тъмно или ходя с ореол на главата. Никога няма да ме виждат без парите; те ще се отразяват във всяка изречена от тях дума и ще ги карат да затварят устите си и да слушат и най-баналната ми забележка. Парите са голяма работа, но също и голяма бариера, поставена пред останалите човеци — въздъхна Макси и засука белия си перчем, така че го накъдри като тирбушон.

— Има моменти, особено по време на работа, когато се чувствам като една от бандата, и го намирам за божествено. Това, че съм Амбървил, очевидно подсказва, че трябва да съм богата, но никой не знае колко точно. А тази дребна подробност, броят, доларовата стойност, впечатлява американците. И не само американците. Всички. Влудява ги. И колкото и лошо да бъде за мен, ще стане още по-лошо за Анжелика, защото аз поне знам коя съм, кои са ми приятели, а Анжелика ще е изложена на показ през цялото си израстване. Сега тя е просто едно нормално малко момиче.

— Може да е нормална, но вече не е малка. Или поне с такова впечатление останах, когато я видях за последен път. Тази сутрин.

— Тя е малко над дванадесет — рече отбранително Макси.

— Става на тринадесет и ела гледай! Разбеснели се хормони! Ще бъде богата и неимоверно красива. На Роко прилича малката. И ти все още си ужасно красива, Макси, макар да наближаваш тридесетте — Индия й хвърли един бавен, професионален, критичен поглед. — Но нищо не може да се сравни с Анжелика. Не исках да те засегна.

— Не успя да ме засегнеш, животно такова. Нали се омъжих за Роко, защото беше много красив.

— Ако добре си спомням, като че ли бе повече от това.

— Най-лошото на старите приятели е, че не притежават благородството да забравят. Роко винаги е бил жалък мърморко, но с възрастта става още по-ужасен. Има толкова недостатъци, че ми е трудно да посоча най-лошия; всъщност мисля, че е неблагодарността. Наскоро го излекувах от хрема, а той даже не се обади да каже едно мерси.

— Можеш да лекуваш хрема? Изключително ценно. Години наред науката се опитва да открие лек — усъмни се Индия.

— Само определен вид хреми. На всичкото отгоре за малко да му подаря цял куп неща за една услуга, която свърши на Джъстин. Не го сторих, защото точно тогава останах без пари, но толкова по-добре. Общо взето, характерът му е отвратителен.

— Винаги съм харесвала Роко — решително се произнесе Индия. — Сигурно все още е така божествено красив.

— Някои хора го намират, предполагам, но няма да трае дълго. Знаеш, хубостта не е вечна. Дори и твоята — добави Макси съчувствено.

— Кажи ми, Макси, как върви сексът? — Индия я погледна косо с тюркоазните си очи. — Имам чувството, че нещо те боде по задника. Усещам някаква свръхчувствителност, известна раздразнителност. Като те познавам, трябва да има нов мъж около тебе.

— Ха! Къде време за секс? Съвсем съм го забравила. Когато човек е зает толкова, колкото съм аз, сексуалните апетити просто се изпаряват и сексът не му липсва.

— Значи това било. Липса на либидо. От друга страна, като се замисля, сексуалното бездействие е единственият начин да се предпазиш от неприятности. Не забравяй, че даде клетва повече никога да не се омъжваш.

— Че за кого да се омъжа? А защо да се омъжвам? Кой бе казал „Бил съм мъж, бил съм и жена, трябва да има нещо по-добро“? Така мисля по отношение на брака.

— Сбърка. Талула Банкхед беше казала: „Била съм с жена, трябва да съществува нещо по-добро.“

— Няма значение. Знаеш какво имах предвид.

— Не знам. Не мога да се сетя за нищо, което да желая повече от брака — замечтано рече Индия.

— Съвсем естествено, след като никога не си опитвала. Освен това Тоби е сто пъти по-добър, от който и да е от моите съпрузи. Стига да успееш да го убедиш да го направи.

— Тогава бихме станали зълви и не знам дали ще мога да живея с настоящия ти песимизъм. Горе главата. Ако „Би&Би“ се провали и цялата работа завърши така, че станеш страшно богата, раздай парите си за благотворителни цели. Или можеш да започнеш нещо свое. Защо да не купиш „Гети“ — не, нямаш толкова пари. Е, можеш да си купиш филмово студио и така ще се освободиш от парите си дори по-бързо, отколкото си мислиш.

— Съветвам те да напишеш роман със заглавие „Доброволни съвети“. А може би — „Аз също поправям прозорци“ — предложи Макси, като дръпна знаменития нос на Индия.

— Високо оценявам мислите и забележките ти, но видиш ли, аз вече съм в шоубизнеса.

 

 

Ман Рей Лефкович и Рап Кели, съдружниците на Роко, седяха в Перигорд парк, обядваха хайвер от херинга и скрито подслушваха Макси. Седнала на съседната маса, обработваше най-важния клиент за реклама в списанието си. Гласът, който достигаше до тях, бе въздействащ като доза нитроглицерин в гръбнака — мек, успокоителен, но делови, без да преминава към нескрито съблазнителен.

— Най-сетне получихме демографските сведения, Джордж, и ти си първият, който ще ги научи — рече Макси съзаклятнически, но искрено. — Естествено, отне ни време, докато ги съберем. Нашите четири милиона читателки са предимно работещи жени, ала има домакини и майки. На възраст от деветнадесет до четиридесет и четири години и печелят годишно над двадесет и шест хиляди долара, което грубо представлява двадесет и два процента от годишните заплати на всички работещи американки, взети заедно. И, Джордж, съвсем определено не са въздържателки. Купуват списанието, защото то ги прави щастливи, в същото си убеден и ти. Не знаеш обаче, че седемдесет процента от тях го четат на чашка. Може би отдъхват след работа, може би седят и чакат приятелите си, може би приготвят вечерята — за това още не сме сигурни, но скоро ще научим. „Би&Би“ не е списание, което четат, докато са на диета или когато са решили да се откажат от виното и алкохола — нашите читатели са прекалено заети да се радват на живота. Обичат да празнуват… И да нямат повод, пак празнуват.

— Сигурна ли си, че не са алкохолички, Макси? — попита я Джордж.

Макси се обърна леко към него, с най-пестеливото движение на жена, която знае, че има най-хубавите крака, най-хубавата стойка, най-хубавите гърди и най-хубавата прическа в залата.

— Какво приятно чувство за хумор у такъв привлекателен мъж! — рече Макси, примесвайки лукава насмешка с очарователно ласкателство; искаше да го накара да се почуди на думите й… Такава дълга нощ… — Много други иначе чувствителни мъже нямат чувство за хумор. Приемат се твърде на сериозно.

— Знам какво имаш предвид — увери я той, като потрепваше лудо с крак. Откъде точно идваше насмешката? — Интересни демографски резултати. Четири милиона жени сърбат напитки и четат „Би&Би“.

— Е, Джордж, не съм казала такова нещо. Само седемдесет процента от четирите милиона читатели пият, докато четат списанието. Останалите правят други работи. Пият после. Затова имам толкова много клиенти за реклама на алкохол на задната корица.

На съседната маса двамата мъже се спогледаха.

— Няма да може да му излезе с този номер — прошепна Лефкович. — Джордж няма да се хване. Никой няма да се хване на такава плоска лъжа.

— Ловиш ли бас? — изсъска Кели.

— Не, но искам да кажа… Погледни я, за бога. Аха.

— В края на краищата, какво му коства поръчката на него? Не харчи собствените си пари — отвърна Кели и едва сега се засмя.

— Откъде според теб е получила демографските изследвания?

— От „Правда“ ли? — опита Кели.

— Там са по-точни. Слушай, хайде да й направим една добра услуга — предложи Лефкович. — Напоследък на Роко ужасно му липсва творчески хъс. Успяхме да привлечем само двама клиенти при нас, откакто се появи списанието на Макси. Вярно, техните сметки са около двадесет и пет милиона долара годишно, но аз все си мисля, че нещо го гризе. Няма да се изненадам, ако се тревожи за успеха на „Би&Би“ — знаеш какво е да имаш бивша жена, която навлиза в бизнеса.

— Разясни ми. Не, недей! Знам — поправи се бързо Кели.

— Нека бъдем мили с нея.

— Роко настоя да не се държим към нея като към личност със статут на „най-облагодетелстваната нация“.

— Само казах да бъдем мили, нищо особено.

Платиха сметката и се надигнаха да си тръгват. На излизане минаха покрай масата, където седеше Макси.

— Мис Амбървил, не ви видях, тук ли бяхте? — спря се Кели. — О, здрасти, Джордж! Голям късметлия се извъди, а? Опитваш се да заграбиш останалото място за рекламата ли? Палаво момче. Но не те виня. Надявам се, че ти плащаш обяда. Мис Амбървил, ще позволите ли да ви кажа колко съм доволен от вашите момчета в „Би&Би“. Най-добрите сделки, които сме направили.

— Почакай, Кели — обади се Лефкович, който усети веднага, че Кели му подава ролята на лошо ченге, — почакай малко. Аз мисля, че „Би&Би“ ни дължи една услуга. Ние купихме рекламно място, преди още да се публикува първият брой. Така показахме, че имаме доверие на новото списание и желание да поемем риск. Мисля, че що се отнася до предложените промени в цените за реклама, ние трябва да получим нещо като… отстъпка. Нещо, не знам какво, по дяволите. Не искам да кажа, че пак ще рекламираме на първоначалните цени, но все пак… Много ще се натъжа, ако не се отнесат с нас като към най-облагодетелстваната нация. В края на краищата мис Амбървил е почти член на нашето семейство.

— Хей, момчета, я по-спокойно — прекъсна ги мило Макси. — Ще направя компромис… И кажете на Роко, че няма начин, ама никакъв начин да му дам място в списанието. Предполагам, че ви е накарал „случайно“ да ме срещнете?

— Не каза точно това — срамежливо отвърна Кели.

— Не, Роко винаги говори за вас с уважение. Той наистина смята, че сега е времето да се купува място в списанието, ако продавате, но не счита всичко за уредено… само заради добрите стари времена… — довърши деликатно Лефкович.

— Къде е — попита Макси — ланшният сняг?

— Вие ще сядате ли на нашата маса, или просто ще стърчите тук? — обади се раздразнено Джордж. — Опитвам се да работя. Ще се видим после, а?

 

 

— Надявам се, че търгът ти наближава — каза Монти, гледайки как Макси подписва чекове в края на май. — Утре би било добре. Днес още по-добре.

— Не е точно утре — Макси се постара да го изрече небрежно. — Мислех си, че само трябва да вдигна телефона и всичко ще стане ей така, сякаш продавам скъп гараж. Нищо подобно. От „Сотби“ отговориха, че бижутата ми ще се предлагат едва при следващата бижутерийна продажба през есента — сега не му било сезонът, в града в момента не били останали истински богати хора, имало доста време до Коледа и още куп такива глупости. А колекциите ми били много разнородни. Картините ми ще трябва да почакат да се проведе голяма разпродажба на картини; ценните ми кутии — също. Досадно. Единственото нещо, което, изглежда, могат да продадат през юни, са мебелите. Уреждането на един търг било цяло изкуство и не позволяват да им давам зор. А явно нямам достатъчно, за да ги накарам да предложат всичките ми вещи едновременно. Освен ако не се гътна да умра, което, както разбрах, давало известно предимство и би донесло повечко пари — Макси сви рамене. — Дребна работа.

— Юни! Няма да получиш други крупни суми до юни?

— Добре ме чу. И кой знае на колко ще възлезе полученото, като си приспаднат комисионата? Апартаментът се оказа най-ценното ми нещо, а Доналд едва успял да го продаде за по-малко от шестте милиона, които ми даде. Върнах му разликата. Дължало се на високия курс на долара. Половината Тръмп тауър е населена с чужденци, а миналия месец не се харчили долари. Иди я разбери тази икономика. Загуба на време.

— Много сме вътре, Макси.

— Осемдесет и пет процента — може би дори повече — от рекламните поръчители подновиха договорите на новите цени.

— Някои от тях не влизат в сила до юли, други чак до август или септември.

— Защо да не заемем пари от банките срещу покачването на цената на една страница? При нас рекламират големи компании. Добре са с парите. Не, Монти, не ми казвай, че не може. Вече знам… Опитах.

— Ако зависеше от мен, бих ти заел всичко, но не съм банка. Де да бях! — Монти въздъхна, сякаш му предстоеше да го балсамират. — Не мислиш ли, че е време да намалим заплатите?

— Дори и без пари да работят, заплатите им са капка в морето в сравнение с другите разходи. И една дума само да се пусне по Медисън авеню за това, всички ще разберат, че сме закъсали, и ще започнат да се отказват от договорите си за реклама. Не, никакви намаления. Нито премахване на безплатния обед, нито на качеството на фотографите и авторите. Би било фатално. Или ще продължим с достойнство, или с достойнство ще се продъним.

Макси привърши подписването на чековете толкова смело и дари с такава насърчителна усмивка Монти, че той реши все пак да не се хвърля през прозореца. Майското слънце разпръскваше като капчици лъчите си върху лъскавата й, тъмна, разрошена коса. И макар че бе загубила всичко до последния си милион, не искаше да покаже на Монти колко бе отчаяна. Всеки продаден брой от списанието й доказваше колко права е била относно идеята си, че имаше нужда от такова списание, което не се занимаваше с всекидневната женска потиснатост, вина и тревоги.

— Монти, не протестираш ли поне малко, че си на ръба? — попита Макси с пресилена веселост.

— На ръба на кое? — той почти се усмихна.

— На банкрута.

 

 

Седмица по-късно, на първи юни, Макси седеше сама в кухнята на Тоби с остатъците от яденето. Всички бяха излезли, привлечени от пролетното време навън, но тя се чувстваше изтощена и никак не й се седеше сама. През време на работния ден Макси все още успяваше да се прави на уверен лидер, но все по-често и по-често, когато оставаше без публика, я обхващаше безпокойство. За пръв път, откакто се захвана с Кътър, се зачуди дали не бе смешна като Дон Кихот, опитвайки се да завърши една битка, на която не й се виждаше краят и чиито размери не бе могла да предположи, когато за пръв път се реши да приложи морален натиск върху Кътър. Кой в крайна сметка бе определил нейния попечител на наследеното от баща й? Захари Амбървил бе оставил контрола в ръцете на майка й. Би ли могло това да означава, че той бе искал желанията на майка й да се изпълняват стриктно, дори ако те биха предизвикали разрушаване на „Амбървил пъбликейшънс“? Защо точно тя, Макси, бе единствената в цялата фамилия, която знаеше — или поне си мислеше, че знае — с такава сигурност, сякаш чуваше как Захари й казва, че нищо не трябва да се промени в списанията и те да вървят заедно? Или може би чувстваше баща си по-близо, отколкото братята й. Той бе единственият човек на този свят, който винаги бе вярвал в нея, бе я защитавал каквото и да вършеше. И все пак можеше ли тя да знае какво точно би желал най-много Захари Амбървил?

Единственият човек, пред когото бе готова да сподели тревогите си, бе Павка и те се видяха на обед. Срещаха се поне веднъж седмично, така че Макси да не изгуби връзката с развитието на нещата в „Амбървил пъбликейшънс“. Картината, която той й представяше, ставаше все по-лоша. Всеки умен, хитър и опитен ход от негова страна да поддържа отличното качество на списанията през последните няколко месеца, били откривани и коригирани от Луис Оксфърд; онзи всекидневно държал връзка с Кътър. Само обещанието му да не напуска, дадено на Макси, го карало да остане на работа. Там вече нямал думата, а Макси изпитваше вина заради борбата, която го бе принудила да води. Но нито един от тях не вършеше това от егоистични или амбициозни мотиви; и двамата го правеха заради Захари, или по-точно, в негова памет.

Няма да продължи още дълго, мислеше си Макси. Продажбата, ако изобщо се извърши такава, бе определена за края на юни, когато станат известни тримесечните отчети. Във всеки случай битката нямаше да продължи повече от месец. В края на юни можеше и да няма пари за отпечатването. Всичко зависеше от търга на мебелите й, насрочен за следващата седмица. Ако спечелеше добре и ако бе сигурна, че ще публикува следващия брой, можеше да накара Лили да премисли.

Този следобед Макси реши да си прибере бижутата и скъпите кутии от мудните, предпазливи ръце на „Сотби“ и да ги продаде сама на всеки, който поиска да ги купи. Да ги заложи, ако не успее да ги продаде, макар че откъде щеше да намери време за това, не й бе много ясно. Да беше си купувала недвижими имоти вместо тези хубави играчки. Да бе носила изкуствени перли или да бе вложила пари в облигации вместо в старинна мебел с неизвестна пазарна стойност. Да не бе правила парното в замъка, а кротичко да бе умряла от студ. Да бе се държала като катеричка, която си събира орехчета за зимата, вместо да се прави на безотговорен скакалец.

Само че пред всичко това имаше едно „ако“. Ако изобщо не бе се държала като Макси, ядосано си помисли тя. Вече бе твърде късно.

На вратата се позвъни и тя прекъсна безплодното прелистване на страниците от своя живот.

— Джъстин! Колко се радвам да те видя. Мога да ти предложа pate, пет вида, всичките оригинални, все още безименни, специалитет на Тоби. Не съм започнала да се храня. Хайде, ще сложа още една чиния на масата.

Джъстин я последва, седна до нея, но си наля само чаша вино.

— Какви са новините от фронта?

— Не взимаме пленници.

— Така чух и аз. Шушука се наоколо.

— Какво приказват? — намръщи се Макси.

— Започва се със слуховете относно продажбата — сигурно са тръгнали от „Ю Би Си“ — и се стига до пълното им отричане. Още не си го рекъл, а то е вече в устата на хората. Объркване в редиците, граждански безредици, мрак посред пладне. Виж, не искам да си мислиш, че бягам от представлението, но трябва да се махна от Ню Йорк. Дяволски град е. Това е прекалено за мен, Макси. Не мога повече да мъкна този камък на врата си, сега, когато времето е хубаво. Има толкова места, където искам да отида. По-хубави места. Поемам пътя, Макси, преди да е настъпил сезонът на мусона. Харесвам Гершуин, но, скъпа, мразя Ню Йорк през юни — Джъстин опитваше да говори с лекота, ала видът му бе кисел.

— Знам как се чувстваш. Честна дума. И те разбирам. Поне знам, че рано или късно винаги се връщаш.

— Няма да съм тук на твоя рожден ден.

— И какво от това? Никога не си бил на рождения ми ден. И откровено казано, не ти се сърдя. Тревожиш се, че ставам на тридесет, мислиш, че западам или нещо подобно? Така ли, Джъстин? О, Джъстин, какво са тридесет години? Или четиридесет? Четиридесетгодишните изглеждат като Бети Фрийдън, за бога.

— Глория Естефан — поправи я Джъстин.

— Виждаш ли, няма значение. А и имам други неща, за които да мисля, повярвай ми.

— Все едно, по дяволите, исках да ти направя предварително подарък за рождения ти ден, за да премахне мъката по страхотните, колоритните, страстни двадесет години — Джъстин небрежно извади лист хартия и го остави на масата.

Макси не се присегна да го вземе.

— Откога — попита тя — подаряваш на сестра си чек?

— Откакто порасна — отвърна Джъстин, — за да знае какво да прави с него — той взе хартийката и нежно я сложи в празната чиния. Тя погледна и прочете числото. Достатъчно, за да продължи издаването на списанието, докато продадените пространства за реклама започнат да се изплащат, достатъчно да се спаси списанието.

— Не ти ли казах, че не искам да взема пари назаем от теб? Не бих желала, не бих могла и няма до го направя — напомни му трезво тя, взе чека и го бутна с ръка. — Сама трябва да се оправя.

— Не бъди горделива, Макси. И тримата сме горделивци. И ти, и Тоби, и аз. Сигурно под влияние на майка. Питам те, ако татко имаше финансови проблеми със списанието, дали нямаше да направи всичко, с изключение на нечестна игра, за да го спаси? Не се оставяй гордостта ти да те отвее, Макси. И все едно, чекът е подарък, а не заем. Невъзвръщаем подарък. Не можеш да направиш нищо друго, освен да ми кажеш „Благодаря ти, Джъстин“.

— Но защо? Не разбирам.

— Защото това е единственият начин да участвам в битката. Всички сме вътре, ние сме едно семейство и го правим заради името на нашето семейство. И аз трябва да бъда част от него! Захари Амбървил също бе мой баща, Макси. Знаеш, че не само ти го обичаше. Ако не спечелиш, поне няма да чувствам, че не съм ти дал моята помощ. Нека помогна. За всички нас е, Макси. Моля те, вземи го — молеше се той и тя видя чувство, което никога не бе откривала в ироничния му, отвлечен поглед.

Макси сграбчи чека с вълнение и надежда, сякаш очакваше приближаването на комета.

— Благодаря ти, скъпи, скъпи Джъстин! И докато си в това щедро настроение, ще ми дадеш ли десет долара в брой до заплатата?