Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (14)

14.

— Горкичкият стар Денис — замислено каза Макси на Индия по време на една вечеря в „Спаго“, любимия им холивудски ресторант. — Продължава да ми праща трогателни картички, въпреки че мина година, откакто го напуснах.

Индия се спря за миг, докато вдигаше към устата вилицата си с парче пица с козе сирене.

— Защо го казваш с такава нотка на съжаление? Много добре си спомням, когато ми съобщи, че не можеш да останеш в Монте Карло нито минутка повече. Помня, че дори ми цитира Емерсън. „Живот без задължения е неприличен“ — не беше ли нещо такова?

— Така беше. И така би било все още. Дълбоко съжалявам за още един развод, но никога няма да забравя как се събуждах и виждах, че той не бе прекарал и един скучен момент през времето, докато бяхме женени, а аз щях да откача. О, Индия, толкова е скучно, скучно, скучно да живееш с мъж, който не се занимава с нищо, мотае се насам-натам, напълно безотговорен, весел нехранимайко и без дори поне малко да го гризе съвестта за това.

Предполагам, че през цялото време съм го сравнявала с татко, което, разбира се, не беше честно, след като той бе ме предупредил що за човек е. Знаеш баща ми колко е изпълнителен, колко много ентусиазъм влага в работата си, каква енергия излъчва и колко много му се възхищавам. Предполагам, че ми е повредил виждането относно мъжете; те трябва поне да се опитват да правят нещо. А и на всичкото отгоре прехвърлянето на Анжелика и гледачката от Монте Карло до Манхатън и обратно всеки месец направо не се издържаше. А и това диване Роко дори и при тези обстоятелства не я оставяше да прекара повече от половин месец при мене. Беше наел по-голям апартамент с достатъчно място за Анжелика и гледачката и тъй като имаме равни пълномощия, какво можех да сторя? А и на Анжелика сигурно й бе дошло до гуша от вниманието на двадесетчленния екипаж.

— А сексът не ти ли доскуча?

— Не — въздъхна Макси. — Де да беше така. Но не можеш да живееш само с физическо привличане.

— Ти ли не можеш? — подозрително попита Индия.

— Не и когато нахвърли определени граници. Не ми се искаше да стигна до това и си тръгнах, преди да се случи.

— Сигурна ли си, че все още не си влюбена в него? — подхвърли несигурно Индия.

— Всъщност не мисля, че някога съм била влюбена в него. Просто го обичах… Той имаше нужда от някого, бе толкова безпомощен… и толкова страстен. Харесвам австралийското у него. Ако не беше така твърдо решен да безделничи… — въздъхна дълбоко Макси. — Наистина го обичах, но не достатъчно, Индия, не достатъчно — Макси погледна строго към сьомгата, приготвена с варен мескит, и й се прииска вместо нея да има пица.

Макси бе прелетяла до Лос Анжелос да се срещне с Индия; тя бе свободна от снимки през този уикенд. Индия бе станала филмова звезда със същата дразнеща лекота, с която изкарваше отличните бележки в училище, и Макси ревнуваше от властната филмова индустрия; нали бе отвлякла приятелката й от Ню Йорк и я изпращаше в невъзможни места; ревнуваше и от емоциите, които бе убедена, че съпътстват Индия, въпреки непрекъснатите й оплаквания, че правенето на филми е досаден къртовски труд, сравним в най-добрия случай с този на привилегирован обитател на затвор с лек режим.

— Е, забрави за Денис Брейди — посъветва я Индия, докато обработваше една огромна чиния с каша от диви японски гъби и наденица от паче месо.

— Забравила съм го. Отдавна. Ти ме подсети за него.

— Само попитах дали има нови мъже в живота ти и ти ми каза, че нито един не е можел да се сравни с Денис Брейди.

— Индия, откога се извъди такъв психиатър, че чак и съвети да ми даваш? — попита остро Макси.

— Какво общо има моята нервозност с желанието ми да помогна на другите? — обиди се Индия. Хората нищо не разбират от психоанализа. Даже и Макси.

— Не разбирам защо се имаш за нервозна? — отвърна Макси. — Не си по-различна отпреди — преждевременно развита, ексцентрична, твърде хубава и малко чалната. Сега си и известна.

— Аз съм десет фута невроза. И не бих позволила на никой мъж да се доближи до мен, освен ако не е седем фута невроза и три фута перушина за почистване на прах, прикрепена към главата му — замислено рече Индия. — А славата само влошава нещата.

— И какво ще прави с тебе доктор Флоршайм?

— Да прави ли? Не очаквам от нея нищо. Аз трябва да се променя. Най-хубавото нещо у нея е, че прави нещата валидни.

— Искаш да кажеш, че те подпомага, че вярва в теб? — развълнува се Макси.

— Не, Макси, прави валиден билета ми за паркинга до нейния офис — спокойно обясни Индия. — Ти си тази, която ме подпомагаш, ти вярваш в мен, защото си ми приятелка, и то най-добрата, която имам. Тя е мой психиатър, а не приятел. Изслушва ме, без да прави заключения, и на две седмици веднъж може и да ме попита нещо. Освен това за нея няма значение как изглеждам, а това е най-прекрасната утеха. Няма никакъв смисъл да скривам истината от докторката, защото тя не умее да чете мисли и ако излъжа, лъжата само ми коства време и пари; така или иначе ще ми се наложи да изплюя камъчето. Ако не играя честно, няма да ми се помогне. Мога да й кажа всякакви работи, защото знам, че няма да се шокира; няма нещо, което вече да не е чула. А ако е важно, тя със сигурност ще го запомни.

— Абсолютно ли си сигурна?

— Не. Това е клауза от договора. Трябва да имаш доверие в психиатъра си. Започнеш ли да се съмняваш в нея, трябва да й признаеш всичко това и така отива още една година. В основни линии, предполагам, тя е мой съюзник. Аз й плащам за това, но все пак трябва да имам един предан, неотклонен съюзник, особено в този град.

— Тя казвала ли ти е, че е на твоя страна? Откъде знаеш, че ти е съюзник?

— Чувствам го… И нека не говорим за гаранции, защото докторката не се хваща на въдицата. Нека не се опитваме да обясним необяснимото и да поговорим за това какво смяташ да правиш по-нататък в живота си, който до този момент пропиля, с изключение единствено раждането на Анжелика — попита мило Индия.

— Следващата седмица отивам в Лондон. От години искам да прекарам известно време там. Анжелика ще бъде при Роко целия юли.

— Къде ще отседнеш?

— При дядо ми и баба ми, разбира се. Страшно биха се засегнали, ако не го сторя. Надхвърлили са шестдесетте, а са по-жизнени от всякога. Замислили са цял куп неща, включително весели забавления, срещи с хора, втори, трети, четвърти братовчеди, от които не познавам никого.

— Звучи… интересно.

— Искаш да кажеш, звучи отвратително.

— И това е вярно, и това е вярно — съгласи се Индия весело.

 

 

— Излишно е да се опитваш да правиш нещо — обърна се виконтеса Адамсфийлд към мъжа си мрачно, което противоречеше на плахия опит да погледне философски на нещата.

— От всички мъже, от всички възможни шотландци, а господ ми е свидетел, обичам шотландците повече от всички други хора на земята, твоята внучка да избере един Къркгордън! При това Лади Къркгордън, и то при положение, че не го познава повече от два месеца. Семейството му загуби всичко във Флодън Фийлд още преди четиристотин години и оттогава вървят все надолу — изръмжа нейният съпруг.

— Но тя също е твоя внучка, а той в края на краищата е Осуалд Чарлс Уолтър Ангъс, граф Къркгордън, разорен или не.

— Осуалд! Не е чудно, че се казва Лади — пухтеше Ивлин Джилбърт Бейзил Адамсфийлд. — Усмихна му се късметът да измъкне от мен едно мизерно „Бърти“ след дузина юмручни боя в училище.

— Осуалд е бил крал на Нортъмбрия от 635 до 642 година. Очевидно името е фамилна традиция — тъжно отвърна лейди Адамсфийлд. — За съжаление крал Осуалд е стоял на престола само седем години. Но трябва да е бил много свят човек, щом е изпратил мисионерите да покръстват езичниците, знаеш ли?

— Не, не знаех. И не ме интересува. Защо Осуалд не си е гледал работата? Предполагам, че Макси те просвещава? Това момиче да не е решило този път да става светица?

— Тя е влюбена, Бърти. Сама ти го каза. Мисля, че се държиш отвратително!

— Нямам намерение да се преструвам, че цялата тая работа ми харесва, Максим. Както отлично ти е известно, аз й избрах превъзходен жених.

— Макси казва, че е мухльо.

— Един маркиз не може да бъде мухльо, особено ако практически е дук. Баща му няма да изкара годината. Малко е невзрачен, но не е мухльо. И още повече неговото семейство винаги е било предано на короната, а тези диви, малоумни Къркгордън са предани все още на Стюардите. Според тях на престола би трябвало да се възкачи наследник на кралица Мери. Никак не е чудно, че са в такова плачевно състояние; идеалисти, с лошата слава на ексцентрици; всичките до един. А Лади е най-лошият от тях.

— Склонна съм по-скоро да погледна на него през очите на Макси. Тя казва, че у него има силно чувство за достойнство, заради което си струва да живееш и да се бориш, влагал дълбок смисъл във всичките си дела, страстно желание към…

— Спести ми ги тези неща, скъпа Максим. И аз бях на сватбата и това, което Макси вижда у него, е очебийно.

— Трябва да се съгласиш, че е много симпатичен — замечта се лейди Адамсфийлд. — Всъщност отдавна не бях виждала такъв красавец… Благородническа глава и сини, сини очи, пясъчноруса коса, почти златиста, огромен на ръст и тези рамене…

— И този ронещ се замък, и тези пустеещи акри земя…

— Онези исторически три метра дебели стени, зашеметяващата гледка…

— Той няма пукнат шилинг, а Макси можеше да бъде дукеса…

— Тя е твърде богата, графиня е, а Лади я обожава…

— Максим, ти си безнадеждна романтичка. Мислех те за разумна жена.

— Е, просто се надявам, че този път се е задомила окончателно.

— Макси? Задомена с един Къркгордън? Дълбоко се съмнявам, скъпа. Да се задоми, как не!

 

 

— Какво е това, за бога? — попита ужасен Милтън Бизет.

— На какво ти прилича? — отвърна самодоволно неговият съдружник, Леон Лудвиг.

— На телефонен указател във вид на телеграма. Трябва да е от Макси. Подай насам.

— Щом си знаел, Милтън, защо ме попита?

— За да покажа тревогата, любопитството си и огромното задоволство. Вече бях започнал да се чудя защо не получаваме вести от нея, освен за сватбата й с онзи безкрайно очарователен Къркгордън. Казах си, че нашата Макси и нейният мъжествен граф сигурно вече са си купили голяма къща в Лондон и едва ли ще ни изневери и за боядисването покани англичани, които да си оставят ръцете там. Къде се намира тя? В Мейфеър, разбира се, но къде точно в Мейфеър? Дай ми тая телеграма.

— Замък — обяви Лудвиг и подаде страниците.

— Имай доверие в Макси. Ние я научихме да гледа със замах.

— В Шотландия — зловещо рече Лудвиг.

— О, не.

— О, да. Някъде между Келсо и Етрик Форест, така ни пише, като че ли знаем къде е това. Без отопление, с изключение на няколко камини, толкова големи, че вътре можеш да опечеш цяло агне; никакви галерии, никаква ламперия, никакви семейни антики, никакви картини, почти без бани, малки тесни прозорчета, така че да могат да се отбраняват от войските на роялистите, каквото и да значи това, господ само знае откога. И всичко се разкапва от поне хиляда години и дори когато е било на върха на славата, надали е било много уютно… не величествен дом, Милтън, не, проклета крепост. Тя го нарича „Замъкът на ужаса“. Макси иска да отидем там възможно най-скоро, за предпочитане още утре, и да го направим уютен. По всяка вероятност има влага, а ти знаеш до какво води влагата. Макси твърди, че декорът се състои от стотици глави на елени и цели стада препарирани риби, висящи по стените, и единствените свестни семейни сребърни прибори са няколко свещени бокала. Бедната Макси — въздъхна леко Лудвиг.

— Защо „бедната Макси“, след като парите не са пречка? Помня, когато отидохме в Монако, за да пребоядисаме яхтата на блажения Денис… Въобще не му мислеше колко харчим. Много ми хареса работата. Всъщност аз обичах Денис, а ти? Приличаше на Питър О’Тул в „Лорънс Арабски“.

— Само дето не се обличаше така добре — изтъкна Лудвиг и се усмихна с лека носталгия.

— А ще забравиш ли работата, която свършихме по втората къща на Макси, след като я убедихме да се отърве от старата малка тухлена къща? — продължи Бизет. — Тя наистина извървя пътя до замъка. Предполагам, че ще задържи апартамента си в Тръмп тауър за pied a terre^[1], когато й писне да дебне елените или каквото там възнамерява да прави в Шотландия, а ти?

— Единственото, в което съм сигурен, е, че парите не са проблем. Не и за Макси. Става дума за нас. Ще прекараме цели месеци в Шотландия. Какво ти говори Шотландия, Милтън? Освен за лов на елени?

— Кашмирени пуловери, карета, уиски… пуловери от шотландска вълна, вълнени карирани платове, саздърма от агнешки дреболии, пъстърва и… полички. Леон, туй да не е викторина?

— Дъжд, студ, мъгла, вятър, неудобство, пустош, баскервилското куче — ако в „Замъкът на ужаса“ няма централно отопление и свестни бани, кой в околността ще има?

— Леон, нямаш въображение. И страшно бързо се паникьосваш. Наблизо трябва да има хотел, а ако няма, ще се настаним в „Клариджис“ и ще се появяваме в Шотландия само ако е много наложително. Но дано в „Клариджис“ осветлението в банята е по-добро. Имам нужда от добра светлина, за да се обръсна свястно, а и къде другаде бихме могли да отседнем?

— Никъде — въздъхна Леон Лудвиг. — Иначе ще помислят, че бродим, а това вече не е шик в Лондон, за съжаление.

— Ще се обадя на секретарката незабавно да направи резервации. Макси май е много отчаяна. Казва, че иска централното отопление до края на седмицата, а, изглежда, по някакви причини местният агент не можел да го проумее. Това е критичен момент, Леон. Тя се нуждае от помощта ни.

— Милтън, кога Макси не се е нуждаела от нас, а? Ние сме незаменими.

— Е, надявам се, че вече ще се задоми.

— Кой, Макси ли? Милтън, ти съвсем си загубил разсъдъка си. Да се задоми!

 

 

Анжелика ядеше хамбургер; има вид, мислеше си Роко, на много по-голяма, за едно седемгодишно дете.

— Нещо не е ли наред, сладката ми?

— Не, татко, просто се чудя дали ще харесам Лади, както харесах Денис. Това е.

— Така ли?

— Денис беше много забавен, но пък Лади свири на китара с дванадесет струни и пее стари песни; Денис ме научи да плувам, но Лади ще ми купи шотландско пони и ще ме научи да яздя. Денис имаше огромна, прекрасна лодка, а Лади има огромен замък; Денис ме научи да играя на „Тръгни на риболов“, а Лади ми даде червена въдичка и когато дойде сезонът на пъстървите, той ще…

— Звучи сякаш и двамата са просто съвършени, две прекрасни момчета — прекъсна я Роко. — Искаш ли още един хамбургер, Анжелика?

— О, да, татко. Но има едно нещо, което не могат да правят нито в Монте Карло, нито в Шотландия. Липсват ми хамбургерите.

— Наистина.

— Да, а също и сандвичите с риба тон, както и пуйката в сос от червени боровинки — тъжно допълни Анжелика.

— Това ли са единствените неща, които ти липсват там, Анжелика?

— Е, предполагам, че Денис все още ми липсва малко. Не познавам Лади достатъчно добре, за да не ми липсва повече Денис, въпреки че Лади е много, много висок и толкова хубав.

— Ясно.

— Всичко е наред, татко — със сериозен тон го успокои Анжелика. — Може би на хората им липсват онези, които им харесват, дори и когато са срещнали други, които също им харесват.

— Може би.

— Подай ми, моля те, кетчупа. Помниш ли, когато мама се омъжи за Денис? Помниш ли как всеки месец двете с гледачката се качвахме на хеликоптера от Монте Карло до Ница, после на самолета от Ница до Париж, а оттам на „Конкорда“ до Ню Йорк, за да дойда при теб? Но тогава бях малка и не трябваше да уча. А сега съм във втори клас и не мога да сменям училищата всеки месец.

— Знам, сладурче.

— Така че, щом започна училище в Шотландия, няма да мога да идвам при тебе, докато не дойде ваканцията — обясни Анжелика загрижено.

— Разбирам, скъпа. С майка ти обсъдихме това отдавна и аз трябваше да се съглася да не прекъсвам учението ти.

— Но аз се тревожа за теб, татко.

— Защо, Анжелика?

— Защото ще ти липсвам.

— Много, Анжелика. Дяволски много. Но ти ще имаш майка си и Лади, или както ми обясняваше, пони, замък, вероятно цяла дузина красиви карирани полички за училище, така че ще си твърде заета, за да ти липсвам.

— Липсваш ми през цялото време, когато не си до мен, татко — укори го тя.

— Повече от Денис?

— Не ставай глупав. Не е същото. Аз харесвах Денис. А тебе те обичам.

— Само малко се пошегувах.

— Хич не беше смешно. Никак. Вземи си го обратно — разсърди се Анжелика.

— Взимам го обратно — измърмори Роко.

— Добре. Може ли да изям една шоколадова мелба?

— Разбира се. Всичко, което пожелаеш.

— Е, надявам се този път мама да се задоми с Лади. Не искам и той да ми липсва.

— Да се задоми? Майка ти? Ха!

— Какво означава това „ха“, татко?

— Кашлям, Анжелика. Просто кашлям.

 

 

— Захари, чуй писмото от майка ми — Лили с безпокойство остави намазаната с масло препечена филия.

— Какво я тревожи? — Захари спокойно си ядеше яйцето.

— Макси!

— Знам, че е Макси. Очевидно майка ти е твърде чувствителна, за да се тревожи от по-дребни неща. Какво е направила Макси? Допускам, че всички са шокирани от басейна в централната крепостна кула и от това, че е настоявала във всяка спалня да има баня, въпреки че замъкът е исторически паметник.

— Не е такава дреболия. Майка ми пише, че Макси е влязла в устата на цял Лондон, а това не се постига лесно, след като живее на границата. По всичко личи, че приемите й продължават със седмици.

— И защо не, по дяволите? — Захари спря да яде, за да защити бързо дъщеря си. — Отне й година, за да оправи цялата барака, да я боядиса, и сигурно е хвърлила милиони. Съвсем логично е да желае да го „амортизира“ и по-добре да бъде заобиколена от приятели.

— Сигурно си прав, Захари, но градинските й увеселения придобиват лоша слава. Казват, че Макси отглеждала марихуана в парника си, тъпче сервиза, подарен на семейството от архиепископа на Глазгоу още през XV век, с нескончаемо количество „домашно нагънати“, боже господи, майка пише „вертеп“, не допусках, че знае тази дума — и Макси върти покер по цял ден, включително и неделя, в трофейната зала на графа… за бога, скъпи, остави ножа — пише още и че пали огньове най-отгоре на замъка, за да отпразнува Деня на св. Патрик или Деня на Колумб и всички американски празници, и местната пожарна команда не може с нищо да я накара да спре. Продължава да кара ферарито си в насрещното платно на пътя и което е върхът, когато била поканена от дука и дукесата на Бакльох, казала, че не е напълно уверена в автентичността на техния Леонардо. Реакцията й е непростима, Захари, и, разбира се, твърдението й не е вярно и тя много добре е знаела това — Лили захвърли отчаяно писмото.

— Макси е нещастна, Лили. Бракът не върви. Тази е причината за всичко и аз не съм изненадан. Винаги съм намирал въпросния Къркгордън за прекалено красив. Нямам вяра на мъжете, които изглеждат по този начин. Той я кара да се чувства нещастна. Съгласен съм, че Макси е малко разглезена, но никога не върви срещу себе си — Захари разсеяно си свали очилата и поклати глава загрижено. — Единственото нещо в цялото писмо, което ме тревожи сериозно, е това, че кара в другото платно. Ще й позвъня да разбера какво става. Аз се надявах, наистина се надявах, че този път ще се задоми.

— Знам, че си предан баща, но и в мечтите ти трябва да има някакви граници. „Ще се задоми.“ Твоята дъщеря! Макси! Какви ги говориш, Захари!

 

 

— Какво точно не беше както трябва този път, Макси? — попита я Индия почти без дъх. — Разкажи ми всичко. Започни от самото начало.

— Ако бе дошла да ме видиш, нямаше да питаш. Но ти все бе заета, дори не си показа носа за някой уикенд — укори я Макси. — Е, сега съм тук, отново на роден бряг. За да те видя.

— Не ме нападай. Прекрасно знаеш, че нямах време за полети в двете посоки. Нямаше да е така, ако живееше в Сан Франциско. Хайде, стига го увърта.

— Най-общо казано, голяма тъпотия. Дрийх.

— Разбира се — утеши я Индия. — И как изглежда един човек, който е дрийх?

— Това е шотландска дума, Индия, и означава много, много влажно, много, много, много мрачно и много, много студено. Времето, Индия. Времето беше отвратително дрийхи — Макси се протегна и взе парче пица от чинията на Индия. Беше отслабнала достатъчно, за да си позволи да похапва, а и на пицата в „Спаго“ трудно можеше да се устои.

— Значи си се развела отново поради лошото време? Интересно. Такова нещо чувам за пръв път. Вярно, ако човек види доста филми на Бергман, ще разбере, че времето наистина поражда меланхолия, но за по-малко от две години… Макси, остави ми чинията на мира. Защо не си поръчаш пица? И какво стана с централното отопление, което направи?

— Индия, не може ли да проявиш малко щедрост и да поделиш пицата си с мене? Аз ти дадох половината от моите „ангелски спагети“, нали? А какво ще кажеш, ако призная, че вкусът ми към мъжете е вероятно най-лошият на света и че не трябва да излизам без придружител?

— Ще бъда принудена да не се съглася с тебе. Доколкото си спомням, Роко бе най-великият мъж на всички времена, Бад Денис Брейди беше по свой начин много сладък, а според писмата ти Лади Къркгордън е направо ангел небесен. Цитирам: „Той притежава най-добрите черти от крал Артур, Тарзан и Уорън Бийти.“ Това, че е граф, все пак не помогна ли нещо?

— Що не излезеш някога да се разхождаш посред нощ и да си повтаряш, че си графиня, да видим каква ще е разликата — отсече Макси.

— А защо е трябвало да се разхождаш вечер и да си приказваш сама?

— Добре, Индия, добре. Предавам се. Виждам, добре усвояваш уроците на доктор Флоранс Флоршайм и навлизаш в дълбочината на нещата, нали?

— Малко или много — отговори Индия преднамерено монотонно.

— Лади е лунатик за освидетелстване — вметна Макси и замълча.

— Това ли било? Това ли е всичко? Повечето мъже са лунатици, Макси. Абсолютни, ожесточени лунатици. Но човек не се развежда по тази причина, а се нагажда да живее с тях. Сигурно затова не се женя. Знам го предварително. Лади просто не е твоят тип лунатик.

— Съвсем точно, не е. Мисля, че беше като реакция срещу бедния Денис, но в началото аз наистина се влюбих ето в какво: славната традиция, предавана от поколение на поколение, смисъла на живота, гордостта да се наричаш шотландец, култа към прадедите, династията на Стюардите, патриотизма. Но щом станех от леглото, след като достатъчно дълго съм го слушала, а това продължи повече от година, разбирах, че съм повече американка, отколкото съм предполагала някога. Лади започна да се вманиачава и накрая разбрах, че той определено не е наред, откачен, че живее в друг век. Отказваше да има нещо общо с реалния свят, с едно-единствено изключение: спечелването на „Сребърната стрела на Селкърк“ — мисля единственото нещо, за което му пукаше.

— Какво?

— Трофей за стрелба с лък, най-старият. На всеки шест години се провежда турнир сред стрелците на кралицата за спечелването на „Стрелата“. Лади прекарваше най-малко шест часа на ден в упражнения с лък и не се опитвай да ме убеждаваш, че това е хоби; за него бе смисълът на живота му. Макар че кралицата, заради която го правеше, не беше Елизабет Втора. И ако времето бе по-добро, сигурно щеше да прекарва повече часове, но при тамошния дрийх…

— Защо не си тръгна по-рано? Не разбирам какво си правила толкова дълго между лошото време и стрелбите?

— Просто се страхувах от мисълта, че отново съм сгрешила. Никой от тримата ми съпрузи не съм познавала повече от месец, най-много два. А бедния Денис — само от тридесет часа, Индия. Това какво ти говори? Не се притеснявай да ми отговаряш. Не казвай нищо, не беше въпрос.

— Какво мисли Анжелика?

— О, тя се забавляваше достатъчно добре, за да забележи, че господарят е малко особен. Харесваше й плувният басейн, харесваше местното училище и наистина стана много добра в стрелбата с лък. Лади я учеше. За щастие навреме я откъснах, преди да започне да мисли, че принц Чарлз ще изникне от мъглата, възседнал бял кон, и ще я отведе със себе си. Сигурна съм, че би виряла и под водата. Аз съм тази, дето не може да се нагоди.

— Просто си импулсивна — с обич й каза Индия.

— Мислиш ли, че трябва да отида при доктор Флоршайм? — Макси имаше отчаян вид. — Не би могло да се каже, че животът ми се движи по лентата за изпреварване — по-скоро е като приближаващо задръстване.

— Такъв съвет не мога да ти дам. Хората, които ходят на психоанализа, не уговарят приятелите си да сторят същото. А и доктор Флоршайм няма да те приеме, защото ти си чувала твърде много за нея, а и тя знае доста за теб, да не говорим, че сме най-добрите приятелки. Никак няма да бъде хубаво.

— Говориш й за мен? — Макси погледна доволно. — Не знаех. И какво й казваш?

— Когато се опитвам да избягна разговора за нещо, за което не ми се говори, имам склонността да те обсъждам. Но тъй като ти не представляваш мой проблем, на практика си губя времето. До този момент всеки път, щом съм споменавала името ти, то е, защото съм искала да избягна нещо крайно отвратително.

— Така значи.

— Не се опитвай да разбереш.

— Няма, Индия, обещавам.

— Какво смяташ да правиш отсега нататък, Макси?

— Първо, ще направя пред теб едно тържествено обещание, Индия. Ще се закълна пред теб, като мой свидетел, че повече никога, никога няма да се омъжа за друг мъж. Никога друг мъж, Индия, чуваш ли?

— Чувам, но не вярвам. Само защото имаш намерение да не се жениш повече, не означава, че няма да го сториш. Много си млада за подобни клетви. Предупреждавам те да не го правиш.

— Нека аз да решавам. Ако се омъжа отново… Ще пусна във вестника обява, на цяла страница, че не отговарям за действията си, че не съм в разсъдък, когато стане дума за мъже, че го върша срещу себе си, че действам прибързано и впоследствие съжалявам, че още в самото начало съм убедена, че ще се окаже погрешна постъпка, че ти, Индия Уест, си свидетел, единствен свидетел и знаеш, че съм се заклела никога, никога да не се омъжвам за друг мъж.

— И къде ще излезе обявата? — попита Индия през смях.

— В „Ню Йорк таймс“, в „Уиминс Уеъ Дейли“, в „Ню Йорк пост“, в „Лъндън таймс“ в „Le Figaro“. Така ще могат да го прочетат навсякъде, където имам познати.

— Трябва и в „Уикли Върайъти“ — предложи Индия. — Познаваш няколко човека и от бизнеса.

— Решено. Напълно сериозно го приемам, Индия.

— Знам. О, Макси, надявах се, че поне този път ще се задомиш завинаги.

— Индия, кой, аз ли? Трябваше да ме познаваш по-добре.