Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (17)

17.

Хартиени изрезки. Нищо не помага срещу хартиените изрезки. Не съществува нито крем, нито хапче против мъничките, но болезнени хартиени късчета, полепнали по върховете на пръстите. Болки в гърба. Нищо не помага срещу болки в гърба, освен промяна на стойката, упражнение или масаж, така че ако работата ви изисква да се справяте с огромен брой късове хартия, заели известна напрягаща гърба поза, то вие се научавате да понасяте и болката, и хартиените изрезки. Парене в очите. Когато нещата започват да се размазват пред погледа ви, отивате в банята и държите известно време студена влажна кърпа върху клепачите, слагате си очни капки и отново се връщате на работа, защото единственото нещо против парене в очите е прекратяването на работата, което пък се оказва невъзможно. Поне не докато не стане готов макетът, защото без него „Би&Би“ няма да е истинско списание.

 

 

— Предполагам — обърна се уморено Макси към Анжелика, надвесена с нетърпение над нея, — че това изгради характера ми — тя избута макета, стана от своята „работна маса“ и се просна върху килима.

— Ти и преди си беше съвършена — отвърна й Анжелика. Тя така бе привикнала да чувства леко превъзходство над своята смахната майка, че новото й сериозно превъплъщение, което, разбира се, не би продължило по-дълго от останалите й прищевки, малко я плашеше. Всичко започна от деня, в който отложиха пътуването до Венеция… Оттогава нищо не бе както преди.

Не би могло да продължава повече от една седмица още, размишляваше Анжелика. Вярно, когато живееха в Шотландия, като графиня Къркгордън Макси удържа две години, но онова бе различно; онова бе брак, а тук става дума за обикновено списание. Анжелика потрепери, като си спомни хапещите ветрове в пустите местности, течението, което ставаше в замъка, но после се замисли за умопобъркания си втори доведен баща и се усмихна. Дали майка й разбра, че той бе откачен? Приятно откачен.

— Кога ще свърши всичко, мам?

— Какво искаш да кажеш с това „кога“? Не може ли да се каже, че е свършено? — попита Макси с негодувание. — Защо според теб спрях да работя? Ще ми разтриеш ли, моля ти се, гърба? Моля ти се, разтрий ми гърба. Походи на бос крак отгоре ми, направи нещо, моля те, ако ме обичаш, Анжелика.

— Лежиш по гръб. Обърни се.

— Не мога. Сили нямам.

— Хайде, мамче, просто се търкулни.

— Добре, само след минутка. Анжелика, не е ли готин? Не мислиш ли, че макетът е приказен?

Анжелика хвърли един поглед към нещото, което вече бе почнала да ненавижда. Не изглеждаше по-различно от първите четири опита на майка й да направи макет. Беше много по-дебел, издут, раздърпан и изключително непривлекателен за окото. Имаше чувството, че ще се разкапе на парчета, ако го докосне. Смътно й напомни за училище. Спомни си, че бе правила нещо подобно в трети клас, само че бе по-малко и доста по-привлекателно.

— Страхотно е, мам, наистина е страхотно. Харесвам червената корица. Много е хубава, яркочервена, определено хваща окото.

Макси се търколи с пъшкане и погледна от упор дъщеря си.

— Какво не му харесваш? — настоя тя.

— Харесвам го, честна дума. Темпераментно е. Искам да кажа, че не знам как би следвало да изглежда макет на списание, така че нямам база за сравнение, но корицата е… страхотно червена… жестоко червена.

Макси стана и се приближи до бюрото, върху което лежеше макетът.

— Боклук — рече тихо. — Куп червен боклук. Майната му, и това е най-доброто, на което съм способна.

— Мамче!

— Извинявай, Анжелика, но използвам думи, които са ти познати… и които си чувала от мен и преди.

— Не става дума за езика ти, мамо, а за реакцията ти. Ти толкова се постара. Трябва да е хубаво. Не би могла да сгрешиш. Просто си уморена. Не съдиш справедливо.

— Какво има да му се съди на един боклук. Още като го видиш, го познаваш. Имам нужда от помощ. По-точно имам нужда от художествен директор. Кой е най-добрият художествен директор на света, Анжелика?

— Защо ми задаваш излишни въпроси, знаеш много по-добре от мен?

— И кой може да позвъни на баща ти по всяко време на денонощието?

— Аз, но няма да ме караш да го моля, нали? Винаги си казвала, че няма да го помолиш за коричка хляб дори и да умираш от глад, или пък за капка вода дори и да умираш от жажда.

— Не искам нито хляб, нито вода. Искам най-добрия художествен директор на света.

— Няма ли да се примириш с втория най-добър…?

— Анжелика, нищо не ти коства.

— Ами тогава обади му се и сама си го попитай. Вие двамата непрекъснато си говорите по телефона. Какво толкова има?

— Ние говорим само за теб, Анжелика, кой ще те вземе, къде, кога. Не говорим за нищо друго, дори и за времето.

— Какво има да се разговаря за това?

— Но така стоят нещата.

— Добре. Не го одобрявам. И закъснях за урока си по китара — каза Анжелика неодобрително и изчезна толкова бързо, че когато Макси изтича след нея, единственото нещо, което видя, бяха вратите на асансьора; те безшумно се затвориха пред постлания с бежово-кафяв килим коридор.

Макси се върна обратно в спалнята си, без дори да погледне към някоя от многобройните стаи в новия й апартамент, всички обзаведени от Лудвиг и Бизет, с колекции от мебели, картини и скулптури. Бе ги домъкнала от цял свят, стотици набързо избрани вещи, които й изглеждаха нужни само до мига, преди да ги купи. Не бе използвала никоя от стаите на апартамента, с изключение на спалнята, когато преди една седмица започна да работи върху макета на списанието. Ядеше права в кухнята това, което готвачката й оставяше в хладилника, и веднага се връщаше, като махваше с ръка на Анжелика, в случай че се окажеше вкъщи.

Макси стисна устни — да поговорим малко за неблагодарността на децата! Набра номера на Чиприани, Лефкович и Кели. Секретарката на Роко й каза, че мистър Чиприани има среща с някакви господа от „Дженеръл Фудс“ и не може да бъде обезпокояван. А после трябва да отиде в студиото „Аведон“. Реклама на Калвин Клайн.

— Спешно е, мис Хафт — обясни Макси. Веднага я свързаха.

— Какво се е случило на Анжелика? — попита разтревожен Роко.

— Тя се чувства чудесно. Станала е невъзможна, но се чувства чудесно.

— Тогава защо ми се обаждаш? — гласът на Роко внезапно стана студен.

— Роко, имам нужда от твоята помощ.

— Нещо се е случило на Анжелика! По дяволите, Макси!

— Роко, дъщеря ти е в съвършено психическо и здравословно състояние. Но аз трябва да получа твоето професионално съдействие по един делови въпрос, и то спешно. Кога можеш да дойдеш? Или да го донеса в службата ти. Като го видиш, ще ти стане ясно.

— Макси, ако трябва да получиш нещо, получи си го от другаде.

— Не.

— Имам заседание. Довиждане.

— Роко, ако не дойдеш у нас и не ми помогнеш, ще започна да давам на Анжелика хапчета против забременяване.

— Тя е още на единадесет години, за бога.

— Скоро ще бъде на дванадесет, а и много бързо се развива. В наши дни момичетата много по-рано са готови за майчинство, а и с твоята латинска кръв във вените й всичко може да се случи. По-добре да сме сигурни, отколкото да съжаляваме. Чел ли си последните статистики за бременността у тийнейджърите? Помня, когато бях колкото нея… — гласът на Макси се заизвива, пълен с импровизирани спомени.

— Довечера в девет — Роко затвори, без да каже нищо повече.

Като си тананикаше весело, Макси се обади на своята масажистка и се уговори с нея. Хилда ще пристигне след половин час. После една продължителна вана — ще се среши под душа, а след това ще дремне малко. Защо, питаше се тя, мъжете сами си усложняват живота. Защо не можеха винаги да бъдат приятни, съгласни, услужливи? Но не, характерите им просто те принуждават да прилагаш алтернативни мерки на убеждение. Противоречеше на нейната по-добра природа да бъде толкова пряма, но при спешни случаи като този човек използваше всички начини, които са му подръка. Анжелика даже не поглеждаше момчетата. Щяха да минат най-малко шест години, преди да започнат да мислят за хапчета. А можеше тя да пожелае да остане девствена до сватбата? Девствеността се върна в главата й. Измъкна жълтия бележник и разсеяно написа: „Опитайте безбрачието и вижте, от Дан Акройд и Чеви Чейс.“

 

 

— Това пък какво е? — Роко гледаше към червения куп и не вярваше на очите си.

— Чу ме още първия път. Искам да го оправиш и искам да стане най-хубавият макет на списание, появил се на белия свят — каза Макси с делови тон.

— Не се занимавам с макети вече, Макси. Надявам се, че ти е добре известно — тресеше се от гняв той.

Тая скапана мръсница плачеше за голям пердах, чак зъбите го заболяха от стискане. Само като си помислеше, че някога бе се оженил за това зло, долно и мръсно създание… Толкова егоистична и себична… да не говорим, че направо го изнуди. Как можеше Анжелика да бъде толкова любвеобилна и съвършена, след като бе родена от такава майка. Сигурно се дължеше на чудотворната сила на неговите гени. Нищо чудно, че не го подмамиха да се ожени повторно. Този позор на нейния пол би принудил всеки мъж да не помисля за брак, докато е жив.

— Защо, по дяволите, точно аз трябва да го направя? Мога да ти препоръчам цял куп момчета, които ще превърнат тоя куп хартия в макет. Няма нищо сложно в това.

— Защото ти ще го направиш много по-добре — отвърна Макси неумолимо.

— Малко по-добре може би, но какво значение има? По-важно е това, което е вътре в списанието, а не макетът. Хората не могат да се залъжат с лъскава корица, те търсят съдържанието.

— Съдържанието е чудесно. Не те моля да ми помогнеш за съдържанието, а за външния вид.

— Просто така, хм? Чудесно? И всичко от малкото ти мозъче? Ще ти бъде ли интересно да узнаеш, че в „Таим, инкорпорейтид“ съществува цял високопрофесионален екип точно по новите идеи? При тях работят осемнадесет от най-добрите в тази област, като например Столи, основател на „Пийпъл“, и Фиър от „Ролинг Стоун“, плюс още седемнадесет независими журналисти и още петнадесет бизнесмени, които бачкат като луди и разполагат с бюджет от над три милиона долара годишно? Петдесет човека начело с Маршъл Лоб, дето създаде успеха на „Мъни“, най-големите мозъци, които „Таим“ можеше да купи. Вече почти са готови с нов макет на списание „Уиминс уик“ и още едно — „Инвесторс уикли“, и още други. Нещо да добавиш?

— Не ме притеснява това. Не вярвам на комитети. Сигурно и Хенри Люс не е вярвал в тях приживе. Баща ми също им нямаше доверие. Цяла нощ ли ще приказваш, или ще започваш с макета? — спокойно отбеляза Макси. Красиво разрошената й коса стоеше непоколебимо на главата й и Роко не успя да забележи как тя се изправи от ужас. Ами ако на някой от мозъците на „Таим“ му е дошла на ума нейната идея?

— Тръгвам си веднага щом поговоря с Анжелика за хапчетата и как може да й се отрази ранното им вземане.

— Не се притеснявай — изнегодува Макси. — Никога няма да й го позволя, магаре такова. Така и не можа да разбереш кога се шегувам, но това си е твой проблем. Един от многото ти проблеми. Както и да е, тази вечер разреших на Анжелика да гледа Ем Ти Ви и не би желала да я безпокоят — тя отиде до макета, вдигна го и го хвърли толкова бързо в ръцете на Роко, че той автоматично го хвана.

— Боклук.

— Знам. И затова имам нужда от теб. Седни и го прочети.

— Ще му отделя само три минути, лъжкиня такава. И то само защото Анжелика знае, че съм тук, и ще започнеш да приказваш глупости, ако не го погледна. Какво, по дяволите, значи това „Би&Би“? Вони. Звучи по-скоро като име на питие за след ядене, приготвено от монаси, отколкото на списание — пухтеше Роко, борейки се с меката маса.

Седна на бюрото на Макси, сложи го отгоре и започна да разлиства бързо страниците. Макси затаи дъх, като следеше реакциите му. Всъщност не го бе поглеждала повече от четири години. Когато Анжелика стана на седем, вече бе достатъчно голяма, за да я взимат от апартамента на Макси и да я водят при един от двамата, понякога от Ели, без да имат и най-малък контакт помежду си. Господи, помисли си тя, какви глупости е способно да свърши едно момиче само защото един мъж може да е толкова невъзможно красив. Той изглеждаше почти както в деня, когато го срещна за пръв път, но сега не й правеше никакво впечатление — сякаш бе невидим. Въздействаше й колкото би сторила бутилка джин на човек, прекарал двадесет години в клиника за лечение на алкохолици. Чудя се, кога ще започне да напълнява и да му капе косата? Неизбежно е, само въпрос на време. Нещо у него обаче сигурно не е наред, щом още не се е оженил, при положение че излиза все с хубави момичета, както й разправя Анжелика. Вече бе на тридесет и шест години. Съвсем скоро ще бъде самотен, тъжен стар ерген… лошо за Анжелика, защото старите ергени умират млади. Защо не реагира? Той гледаше право в статията на Кисинджър и онези големи, противни снимки на Нанси, но даже не мигваше кучият му син. Той просто иска да получи удовлетворение… Е, не давам и пукната пара за мнението му… „Би&Би“ е списание за жени, а не за мъже, които се продават, за да правят телевизионни реклами. Радвам се, че Роко има успех заради Анжелика, но е очевидно, че това леке не може да се радва истински на живота, съдейки по вкиснатата му физиономия.

Роко набързо прегледа макета, затвори го, плесна с ръка върху него, като непоколебимо го избута встрани, и попита:

— За колко ще се продава?

— Роко! Искаш да кажеш, че има шанс? О, Роко! Никога нямаше да ме попиташ за цената, ако не мислеше, че е хубав — заподскача Макси нагоре-надолу, много по-доволна, отколкото въобще бе очаквала.

— Притежава… известни качества. Всъщност не искам да кажа, че има качества, а че в него има нещо завладяващо… Отражение на извратената ти фантазия. Може и да продаде някой друг брой.

— Искам да го пусна за долар и половина.

— Алчна си. Много по-евтино.

— Толкова струва и „Пийпъл“, а хората го купуват.

— Макси, не ми се иска да те натъжавам, но говориш за книжката с най-голям тираж в страната, която си седи до касата във всеки супермаркет и жените просто механично си го слагат в пазарските колички.

— Там ще бъде и „Би&Би“ — каза спокойно Макси. — Предназначено е за същата аудитория като на „Космо“, а и на „Гуд хаус“. Жените, Роко, жените. Има много жени в тази страна; те биха купили списание, което ги харесва такива, каквито са, списание, което ще ги забавлява, списание, което им гарантира приятното прекарване.

— Откъде открадна тази идея? — поиска да узнае Роко.

— О, хрумна ми. Един ден. Като гръм от ясно небе.

— За да го продаваш за долар и петдесет, трябва да има голям тираж — най-малко четири, не, пет милиона, за да направи пари. И реклами, много реклами. Витаеш във въздуха. Обзалагам се, че дори нямаш разпространител.

— Няма да ти взимам парите — с достойнство каза Макси. — Съвсем съм наясно, че е рисковано, но обичам комара. Не ме интересуват специалните групи. Това не е „Bon Appetit“… Излизам на масовия пазар и ако работата не потръгне — обратно към черната дъска.

— Големи приказки, големи приказки. Чии пари ще прахосаш? На Лили ли?

— Нямам намерение да прахосвам. Хайде да спрем да се заяждаме. Искам да направиш това списание за долар и половина да изглежда като за милион. Можеш да си правиш графиките дори и ако хартията не е по стандартите на „Таун енд Кънтри“, дори и ако подвързията е с подложки. Погледни на него като шанс отново да опиташ триковете си върху празен лист хартия, така както правеше при „Дженеръл фудс“ и „Дженеръл мотърс“. Свобода, Роко, предлагам ти пълна свобода. Отново можеш да бъдеш честен. Правя ти услуга, макар да изглежда, че не го проумяваш. Всъщност би могъл да проявиш известна благодарност.

— Мръсница.

— Но не можеш да устоиш на изкушението, нали?

— Много лесно даже. Ще ти изпратя един независим журналист. Имам да свърша работа на четиридесет основни клиенти. Що за мегаломания те друса, за да си помислиш, че ще се мотая с макета на новото ти списание — голям проект за мен, няма що.

— Не, аз искам теб.

— Ти все още си мислиш, че можеш да имаш всичко, което си пожелаеш, нали? Изключително, направо прекрасно, да си залепен за миналото като някое оцеляло праисторическо животно, което все още диша, макар затънало до уши в тинята.

— Направи го по твой вкус — въздъхна Макси. — Просто ми изпрати нещо наистина добро. И, о, Роко, преди да си тръгнеш, искам да ти покажа няколко брошури.

— Брошури? И за какво?

— За пансиони в Швейцария. Има пет-шест наистина добри. Време е Анжелика да отиде на училище. Не става въпрос само за френския език и ските. Тук, в големия град, е подложена на всякакви вредни влияния. Не е нужно да ти казвам, че продават марихуана, ЛСД и „ангелски прах“ в училищния двор. А и децата, с които дружи, са твърде меланхолични. Наистина трябва да замине за Швейцария. Ще я виждаш през лятото, когато не е на лагер, а можеш да ходиш при нея за Коледа, ако започне да ти липсва много.

— Ти… Ти… — нямаше думи от ярост. Ще я убие.

— О, радвам се, че си промени решението — каза Макси ласкаво. — Кога да очаквам готовия продукт?

— След три завъртвания на агнешката опашчица — процеди през зъби Роко.

— Кога значи точно това? След седмица? Или две?

— Ще ти покажа — извика Роко, сграбчи я, хвърли я на леглото и с всичка сила я плесна по задника. — Едно, две, три!

— Страхливец — задъхано извика Макси, като се опита да го ощипе по „топките“. Той изръмжа, отново я удари и падна от леглото, повален от силния й удар, който му бе нанесла по коляното. Макси го сграбчи за косата и я задърпа с всички сили, докато той се опита да завземе малко място на матрака и да я разтърси тъй, че да й счупи гърба. Макси се изплъзна точно когато ръцете му щяха да я стиснат за раменете, изви се рязко и му сграбчи пениса с две ръце. Той замръзна на минутата.

Бог знае на какво бе способна, като се започне с кастриране. На никой от двамата не помръдваше и мускул в очакване на следващия ход при пълна тишина; чуваше се само тежкото им дишане. Мълчанието ставаше все по-дълго и по-дълго и Роко, за свое най-голямо отвращение, усети как пенисът му се втвърдява в ръцете й. По-корав и по-корав. Нищо на този свят не можеше да попречи на проклетото нещо да реагира. Той се опита да се измъкне със сила, но тя го държеше яко. След по-малко от минута съпротивата стана съвсем ненужна и още щом усети разликата, с една ръка Макси разкопча ципа, както едно време, а с другата, превърнала се от надзирател на затворник в жена, отваряше и затваряше пръсти в ритъм, на който той никога не бе успял да устои.

— Мръсница — изръмжа Роко.

— Затваряй си устата — отвърна Макси и започна да гали нежно пениса му, а с ръката, с която бе разкопчала ципа, хвана тестисите му. Той набързо разкопча колана си и свали панталона и слиповете си надолу под коленете, така че да й направи по-голямо място за действие, но Макси бе насочила всичкото си внимание към пениса и не се докосваше до друга част от тялото му. Нямаше намерение да го оставя да мисли. Пенисът, както знае всяка жена, няма мозък. Той се извиваше силно, подуваше се още и почти й убягваше; накрая тя го обиколи няколко пъти с език, докато чу неволния му вик на удоволствие. Започна да движи езика си бавно от началото на пениса до върха му, като от време на време спираше, сякаш се чудеше дали да продължи, после го налапа, колкото можеше, и за няколко мига силно го засмука. След това продължи ленивия си път нагоре-надолу. На върха на стрелата, опасваща главата, тя се поспря, но не я налапа. Той трябваше да се помоли, помисли си Макси, докато си смъкна бельото, без Роко да забележи бързото й движение.

— Моля те — чу го тя, — моля те. — При тези думи Макси леко се надигна, наведе се към огромната глава на неговия пенис, като в началото само го поддържа и изучи с език. Роко се надигна от матрака с движение, показващо желание, и при този познат жест Макси започна да смуче с всичка сила, влудена от желание да притежава плътта му, да го погълне. Той се задъхваше все повече и повече. Макси извади пениса му от устата си, но продължи да го стиска с ръка. С бързо движение тя се плъзна нагоре по леглото и постави колената си от двете страни на тялото му. Веднага се надвеси над него и той бе изцяло погълнат от влажното й, чакащо гнездо. Със страшно желание тя започна да се движи върху му напред-назад, без да обръща внимание на ръцете, които я караха да поспре. Движеше се все по-бързо и по-бързо, като с всяко свое мушване усещаше оргазъм, а когато се спускаше надолу, клиторът й се допираше до основата на пениса, търкаше го бързо и дълбоко, преди да се изправи отново. Луди от страст, те се движеха в ритъм, докато накрая гърбовете им се извиха и тогава телата им си припомниха дивата, дълга и разтърсваща сладост.

Макси се сгромоляса върху Роко. Очите му бяха затворени, а той бе напълно неподвижен. Тя събра сили да се изтърколи от него. И двамата бяха с обувки и дрехи, но без бельо. Устните му направиха движение да изрекат нещо, но тя не можа да чуе и се приближи до него.

— Изпросено чукане — рече с дрезгав глас.

— С голям зор — изсъска Макси и го блъсна с последните сили, които й бяха останали, така че той за малко не падна от леглото. Залитайки, Роко успя да се изправи на крака. С мъка напъха ризата в панталона си и затвори ципа. Пристъпи объркано.

— Забрави макета — измърмори Макси.

Той го взе, без да продума, и се обърна към вратата.

— На колко страници реклама мога да разчитам от вашата фирма? — извика тя, когато Роко посегна към бравата.

— Господ да ми е на помощ — измрънка той и се опита да тресне вратата зад себе си, но безуспешно.

Макси лежеше на леглото и въртеше очи към тавана. Всички мъже си имат слабо място, помисли си тя. И при всички то е на едно и също място. Ако това му стане ясно на човек, винаги ще печели. А и нещо повече. Тя бе открила лекарството срещу хартиените изрезки.