Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (16)

16.

— Хайде, хоп! — Роко ядосано захвърли броя на „Адуик“, който четеше. Погледна през прозореца на своята канцелария на четиридесет и третия етаж на Даг Хамарскьолд Плаза и с досада забеляза неоновите светлини на завода за бутилки на „Пепси“ по отсрещната страна на Ийст ривър. „Кока-кола“ бе негов клиент, а „Пепси“ — ненавистен враг до съвсем сигурния ден, в който „Пепси“ щеше да му стане клиент, а „Кока-кола“ — враг. — Както и да е — допълни той, — тая история е съвсем противна. Представи си, че трябва светкавично да заминеш да снимаш филмов материал за осем часа и половина и после да го редактираш за телевизионен клип в рамките на тридесет секунди. Колкото и добре да излезе, казвам, че това е признак за нещо напълно погрешно в основата си.

— Ние нямаме нищо общо с тази работа, Роко — успокоително уточни Рап Кели. — Това е за нечий ароматизиран сапун. Трябва да спреш да четеш продажбите.

— Не ставай философ, Роко — добави Ман Рей Лефкович, третият съдружник на фирмата „Чиприани, Лефкович и Кели“, най-горещата рекламна агенция в Ню Йорк. — Когато даваш в ръцете на зрителите дистанционно управление, логично е да се раздвижат телевизионните реклами.

— Ако засягаше нас, със собствените си голи ръце щях да удуша режисьора на тези сапунени реклами — тъжно каза Роко. — Не е Хичкок.

Мани и Рап се спогледаха. Не изпадаше ли отново Роко в състоянието, което те помежду си наричаха „треска за творчество“? Когато двамата го примамиха да напусне Конде Нает преди три години, това се оказа най-трудната им сделка, включително битката за спечелването поръчката на „Шевролет“. Роко не желаеше да допусне, че списанията са умряла работа, що се отнасяше до насочване вниманието на масите към графиките. Искаше да остане погребан завинаги в пресата и бе останал там до мига, в който те го спасиха от тази негова фикс идея.

Мани Лефкович, автор на рекламни материали, още помнеше аргумента, с който го бе спечелил.

— Роко — бе казал той, — много повече време, енергия и решимост отиват, за да се отгърне една страница с реклама, особено когато си платил за списанието, отколкото да щракнеш телевизионната реклама, тъй като това е твое право, понеже си американец, да видиш как рекламата идва при теб безплатно всеки път, щом си пуснеш телевизора. Кое е по-голямо предизвикателство за един художествен директор? Изпълненият с желание консуматор, плененият от списанието читател, решен да амортизира това, за което е платил, или абсолютно пренаситеният от реклами по телевизията зрител, дето чака да свърши рекламата и да продължи шоуто? Не си прави труда да ми отговаряш — то е очевидно. Така че, ако си най-добрият художествен директор на света, както смятаме с Рап, то телевизионната реклама е единственото средство, в което си заслужава да работиш. Това е следващата ти спирка, Роко. Не можеш да не го признаеш.

— Признавам го… но… Къде е бялото пространство, Ман Рей, къде е художественото оформление?

— На празния екран, Роко, знаеш това. Означава много по-бързо да грабнеш хората и колкото се може по-голям брой, милиони и още милиони. И ти трябва не просто да ги забавляваш, а и да им продадеш нещо. Основната разлика, Роко, е в това, че художественото оформление на списанието е печатният еквивалент на две-три приказки — всичко, което правиш, е да оформиш хубави странички за рекламаджиите да си посадят около тях рекламите… Чисто за твое собствено удоволствие. При телевизионните реклами ти или умираш, или живееш в тази частица от секундата, преди четиридесет процента от зрителите да не решат да те изключат. Значи трябва да си по-добър, отколкото в печата. Не просто добър — велик.

— Две-три приказки, а? — обиди се Роко.

— С всичките дължими извинения на бизнеса със списанията тази работа е изостанала един век от своето време. Страницата нито се движи, нито ти приказва и никога никой няма да може да я накара да го прави. Излез от тази саксия, Роко, не бъди като онзи, дето казал, че никога няма да се правят филми с говор.

— Да, Роко, не бъди съвсем „ням“ — пригласяше Рап Кели. Той беше най-предприемчивият, бизнесменът експерт на групата, който бе много по-умен, отколкото изглеждаше.

Роко погледна и двамата — Мани, невероятно талантлив автор на рекламния текст и вицепрезидент в „Би Би Ди & О“, и Рап, мозъка на „Янг енд Рубикъм“, и разбра, че авантюрата по откриването на нова рекламна агенция с тези двама гении бе нещо, на което не можеше да се устои. Предложиха му най-творческата работа в агенцията; тя не бе предлагана на никой художествен директор от Медисън авеню. По правило тази длъжност винаги се заемаше от редактор, дошъл направо от отдела за обработката на текстовете.

Тогава той бе тридесет и три годишен и с изключение на краткия стаж в „Амбървил пъбликейшънс“ винаги бе работил при Конде Нает. Но въпреки неговия идол, Алекзандър Либерман, който както винаги вървеше напред и не показваше признаци на старост, Роко изведнъж почувства, че може би е дошло време да напусне печатната страница, поне временно. Може би Мани и Рап бяха прави относно предизвикателството. Да не говорим за парите. Той бе убеден, че в никое списание нямаше да изкарва толкова, колкото в една рекламна агенция, а и трябваше вече да започне да гледа по-реалистично на парите.

От времето на развода му с Макси, преди малко повече от девет години, той реши да не мисли за тях, макар да знаеше, че е антиамериканско, неестествено и в основни линии смешно да не мисли за пари, сякаш бе дал някакъв обет. Много по-трудно е да живееш в Ню Йорк и да не мислиш за пари, а, да кажем, за секс или храна, но за човек като него, чийто живот е бил провален именно заради тях — парите на Макси — те бяха отблъскваща тема.

Излезе прав за това, което изкарваше. „Си Ел енд Кей“, както бе известна тяхната агенция, бе златна мина още от деня, в който отвори врати. Откъснаха трима от клиентите, принадлежащи на гигантите от „Медисън авеню“, сякаш бяха зрели банани; капризни рекламни директори на Форчън 500^[1] почукаха на вратата им, преди да са се обърнали към други агенции в града, тъй като Чиприани, Лефкович и Кели притежаваха нещо в повече от конкурентните рекламни агенти: и тримата бяха ергени, без ангажименти. А по-голямата част от най-добрите в техния бизнес на „Медисън авеню“ бяха жени. Ман Рей Лефкович беше весел, червенокос великан с яростно сини очи, които според него бяха знак, че е пряк потомък на племе на кралицата Шеба; Кели бе червенокос ирландец с яростно сини очи, навремето най-добрият преден защитник в университетския шампионат на Лос Анжелос, който, щом пожелаеше, просълзяваше с пеенето си; и тримата не бяха загубили и косъм от скалпа си, нито пък се бяха отнасяли грубо към някоя дама, нито пък пропускаха да отпразнуват деня на св. Валантайн. Миналата година сметката им за цветя по случай този празник надхвърли осемдесет хиляди долара. Бяха изпратили антични японски съдинки, пълни с високи изящни клонки от цъфнала дюля, жест, който им се върна, както Кели замечтано рече: „милионкратно“.

— Хайде да идем да пийнем — внезапно предложи Роко, когато светнаха рекламите на „Пепси“. — Не получихме ли току-що поръчката на Къти Сарк?

— Беше миналата седмица — отговори Кели. — Не бе лесно да ги откъснем от старата лодка. Мислех, че не обичаш шотландско, Роко.

— Не, ако са ни клиенти. Ще развивам вкусовете. Хайде, братлета, време е за пийване — Роко си сложи вратовръзката и сакото и поведе групата. Зад него Лефкович и Кели размениха тревожни погледи. Роко рядко пиеше.

 

 

— Само нотка от сладката нюйоркска вулгарност — просто намек, без да е много грубо, само намек, шик — каза Леон Лудвиг, декораторът на Макси по интериора.

— Не съм съгласен. Говорим за средния американец; всички тия английски провинциални къщурки, тонове басма на цветчета, канапета, покрити с рогозки — отвърна Милтън Бизет, другата половинка от екипа на Макси, които тя бе използвала за последните две градски къщи, както и за ремонта на замъка на граф Къркгордън.

Но въпреки това те не можаха напълно да се наложат в апартамента на Тръмп тауър. Опитите им бяха насочени към отхвърляне геометрията на сградата, тъй като Макси настояваше да задържи любимите си вещи, накупени по време на нейните странствания, глезотиите на безгрижен, богат номад с инстинктите на съдържател на магазин. Леон и Милтън промениха разпределението на апартамента и направиха всичко, каквото можаха, но накрая останаха с усещането, че техният клиент не е достатъчно опитомен.

— Момчета — прекъсна ги Макси, — задръжте. Говорим за офис обзавеждане, говорим за столове художествена изработка. Не се опитваме да правим дизайнерски заключения.

Тримата приближиха мястото, където се намираха канцелариите на „Бътънс енд баус“, и когато Ели спря колата пред сградата на „Седмо авеню“, Лудвиг и Бизет застанаха на тротоара в недоумение.

— Тук ли?! — попита Леон Лудвиг ужасен.

— Тук. Наети са за три години, останалото пространство на етажа е свободно, наемът е много по-нисък в сравнение с някоя нова сграда, а съм свързана и с квартала — рече твърдо Макси.

— Дори не е Арт Деко — изпъшка учуден Милтън Бизет. Никога не бе виждал тази част от Ню Йорк, дори пътем за театъра.

— Никакъв „арт“ не е — отсече Макси. — Освен ако е в стил „Отвратителна депресия“. Цари безпорядък и е крайно неефективно… Затуй искам вие двамата да го оправите. И ми трябва експресно. Не мога да използвам ефективно персонала си, докато не им създам свястно работно място.

— Може би някоя от онези компании, които работят по офис обзавеждане… Онези Иткинс или как им беше името… нищо чудно да постигнат повече от… — опита Леон Лудвиг, нежелаещ да посвети елегантната си същност на интериора на тази сграда.

— Момчета, не поддържам връзка с тия Иткинс и предполагам, че искате и занапред да сте с мен?…

— Естествено, скъпа Макси, но…

— Тогава си понасяйте телата нагоре и престанете да хленчите — каза им Макси с най-предупредителната си усмивка. — Ще ви бъде много забавно да работите в рамките на бюджета — добави тя дълбокомислено.

— А колко точно е този бюджет? — попита Милтън и вдигна вежди. Не беше в стила на Макси да говори за бюджет, освен като за нещо оставено на разположение, което те без никакво чувство за вина могат да изхвърлят, докато продължават да изкопават блажени неща, без които тя нямаше да може да живее. Знаеше си, че ще възникнат неприятности, откакто Тръмп тауър влезе в живота й.

— Половината от това, което постигнете — отвърна Макси.

— Смешно момиче — измрънка Леон.

— Имам дълбоко предчувствие, че не се шегува — ужаси се непресторено Милтън, поглеждайки невероятно сериозната физиономия на техния любим, макар и труден клиент.

— Не се шегувам. Списанието ще погълне много пари, за да започне да ги дава, и аз не искам да ги видя похарчени върху стените на офиса. От друга страна, кравите дават повече мляко сред щастлива обстановка, както и хората, така че е много важно целият офис да бъде жизнерадостен, весел, забавен за работа. Искам прозорци, които се отварят, никакво луминесцентно осветление, освен на местата, където непременно се налага, една страхотна приемна — с много огледала, евтини огледала, Леон, а не фаски…

— Макси, да си чувала случайно, че трябва да похарчиш пари, за да направиш пари? — каза Леон като последен опит срещу очакваната агония на строгия бюджет.

— Твърде често. Парите ще отидат за заплати. Как иначе ще откъсна най-добрите специалисти от сегашните им служби, за да работят в едно ново списание? Е, ето ни — Макси отвори вратата на офиса. Приемната бе празна и тя се изпари незабавно да търси Джули. А и не обичаше да гледа големи мъже да плачат.

 

 

— Добре дошла — каза Джули с облекчение. — Ето ти ключовете, целият бизнес е приключен, всички дългове — платени, бюрото ми е изчистено, телефонът все още работи и единствените неща, които се мотаят наоколо, са празният жълт бележник и моливите; забрави ги тук миналата седмица.

— А какво ще кажеш за моя пуловер? — заинтересува се Макси и я изгледа някак странно.

— Какъв пуловер? Не си оставяла тук пуловер.

— Знам — Макси сякаш раздра с очи новия й костюм, състоящ се от пуловер и пола на „Пери Елис“, такъв, който би вдигнал летвата за състезание на американското готово облекло; изключителен начин да се използва кашмирът: ослепителна туника, като гоблен в червено, синьо, жълто, вдъхновен от кубизма в произведенията на Соня Делоуни и дълга черна пола, напълно в тон с ниските черни обувки и пурпурни чорапогащи на Джули. Пуловерът, защото и Макси си бе купила такъв в събота, струваше осемстотин долара, се набиваше на очи и бе твърде особен и характерен за есента на 1984, за да може да се носи повече от един сезон. Не позволяваше да се облича по-често от веднъж на две седмици в службата. Полата, за триста долара, се възприемаше като класическа, но пуловерът бе такова страхотно парче, че можеше да се купи или от някого с много пари, който не пита за цената, или от някой побъркан на тема дрехи; ще го облече няколко пъти, а после ще го прибере в гардероба за лично удоволствие.

Джули Джейкъбсън не би могла да бъде чак толкова богата, пресмяташе Макси, иначе нямаше да се съгласи да работи като секретарка, докато очакваше тази дребна асистентска служба в „Редбук“. Беше приела мрачната длъжност на погребален директор в „Бътънс енд баус“ с такт, експедитивност, енергия и забележително добро разположение на духа, установявайки своя команден пост в стария художествен отдел. След като Макси избяга от парата, която Леон и Милтън вдигаха, тя забеляза, че стаите сега са безупречни, поне доколкото им бе възможно в състоянието на пълна разруха. Джули струваше колкото сто момичета.

— Имам към теб едно предложение — Макси седна до Джули.

— Не — поклати глава Джули. — Наистина не. Сериозно.

Макси не й обърна внимание.

— Колко ще ти плащат в „Редбук“?

— Сто седемдесет и пет на седмица, но не е там работата.

— Работата е там, че ще работиш в отдела по модата като помощник на заместник-редактора.

— Точно така — отговори Джули, а очите й светнаха; представи се в далечното бъдеще седнала на първия ред на поредното модно ревю в Ню Йорк с молив в ръка да записва онова, което според нея щеше да има значение.

— Играла ли си някога монопол? — попита я Макси, а Джули кимна все така замечтана. — Спомняш ли си, че когато минеш през „Go“ и продължиш да се движиш напред, получаваш двеста долара от банката? Не ти ли ставаше хубаво?

Джули се сепна и се върна към действителността.

— Макси, какво се опитваш да ме убедиш. Не работя повече при теб и слава богу. От миналия петък даже не съм във ведомостта със заплатите. То дори въобще няма ведомост.

— Има. Нова ведомост. И всяка седмица ще се срещам със служителите.

— Колко си назначила? — попита подозрително Джули.

— До този момент нито един. Евентуално — десетки. Стотици.

— Които ще правят какво?

— Ще правят ново списание.

— Повтаряш същото, което замисляше и миналата седмица! О, Макси, наистина!

— Думите ми нямат нищо общо с тези от миналата седмица. Бе напълно права относно идеята за „Би енд Би“. Това бе младежка щуротия. Оттогава пораснах хиляда години по мъдрост и опит.

— Казаното факт ли е?

— Имай ми доверие.

— Никога не се доверявам на хора, които ме съветват да им имам доверие.

— Това бе тест — каза самодоволно Макси. — И ти го премина успешно. Следователно официално ти предлагам да работиш като редактор по модата в „Би енд Би“ и като мой личен главен сътрудник, отговорен за всички други подробности, докато не намеря някой, който да снеме този товар от плещите ти, за да имаш пълна свобода да замисляш модните страници.

— Всички други подробности? Защо ми намирисва на нещо съмнително? И какво е „Би енд Би“? Поредната промяна на „Бътънс енд баус“? Колко модни страници ще съдържа? И колко голяма ще бъде наистина властта ми? А заплатата? И какво ще стане, ако със списанието не излезе нищо, а аз си изгърмя патрона в „Редбук“?

— Триста седмично, като начало ще купуваш дрехите си по цени на едро и ще имаш неограничена свобода на действие в рамките на основната философска концепция на списанието, а именно — жената е страхотна такава, каквато е. За това няма да спорим, нали? И… а, ето те и тебе! Това е Джъстин, консултант по фотографиите. Джъстин, това е новият редактор по модата. Двамата ще работите в много тясно сътрудничество.

Джули се завъртя и зяпна Джъстин, изникнал изненадващо на вратата. Стоеше подпрян на стената и излъчваше такава сила, че изглеждаше, сякаш подпира сградата върху раменете си. После се приближи до Джули, която зяпаше като хипнотизирана двата фотоапарата „Никон“, небрежно преметнати подобно шал през врата му, и се ръкува с нея.

— Джъстин. Джъстин също ли работи за списанието? — ахна Джули.

— Да. Казах ти да ми имаш доверие. Което не значеше непременно да ми нямаш доверие — засмя се Макси. — А, ето ви и вас. Здрасти, момчета. Както имаше навик да казва Мери Тайлър Муър — ето ги Милтън Бизет и Леон Лудвиг, които правят дизайна на нашите офиси — влизайте, момчета, и поздравете Джули Джейкъбсън, моя редактор по модата. Тя ще се занимава с вашите хонорари, тъй че бъдете мили с нея. Джули, за теб изобщо не е задължително да си мила с тях. Дори бих те посъветвала да бъдеш крайно предпазлива. Леон, какъв цвят виждаш кабинета на Джули, ако приемем, че няма да си промени косата?

— Горска атмосфера, много батика, тапети с цвят на кората на черница, очевидно килим на пода, палми с листа на риби опашки…

— Леон, имах предвид цвета на боята. Никъде в „Бътънс енд баус“ няма да слагаме текстилни тапети. Много са скъпи и се цапат бързо. Кабинетите без текстилни тапети ще направят революция в историята на вътрешния дизайн, нали, Джъстин? Философията на Зен и изкуството на офис поддръжката. Може да изфабрикува цяла статия в „Аркитекчъръл дайджест“ и после пак да получите корицата на „Пластикс уикли“… всичко зависи от вашето въображение и талант. Ако покажете, че ги имате достатъчно, взимам ви за мои редактори по декорациите, но първо ще трябва да докажете себе си.

— Целият офис в бяло — предложи Милтън, дълбоко засегнат. — С голяма кутия препарат за почистване „Аякс“ и маса гъби.

— Мога ли да си донеса за бюрото бяла роза в бяла вазичка? — помоли Джули, зачервена от вълнение.

— Аз ще доставя розата — съобщи Джъстин.

— А аз ще ви заема една ваза от оникс — съобщи Леон. — Съвсем бяла ваза.

— Хммм — изсумтя Макси. — По-скоро реших, че ще имаме бял офис, за да е в тон с белия ми перчем.

— Джули печели — постанови Леон, чувствайки се вече по-добре. — Сега само към нея сме длъжни да се отнасяме мило.

 

 

— Павка, толкова се радвам, че ме покани на обяд. Не съм те виждала от, ама от много отдавна — Макси се хвърли в прегръдките му, вихър от карирано плисе и прекрасни крайници, които отново доказваха, че коляното е далеч от това да бъде само обикновена става.

— Липсваше ми, но знаех, че си заета — Павка внимаваше думите му да не прозвучат като упрек. Пределно ясно му бе, че тя го отбягваше. Из „Амбървил“ се носеха слухове за плановете на Макси, но никой не можеше да даде някаква подробност.

— Боядисвахме офисите — отвърна сдържано Макси.

— Е… Това е само началото.

— И аз така мисля — Макси прегледа менюто в грил-ресторанта „Четирите сезона“, който на практика се бе превърнал в клуб на директори и агенти от издателските среди, толкова важни особи, че лимузините им задръстваха 54-а улица до Парк авеню, сякаш имаше погребално шествие на някой гангстер, което като че ли се канеше да влезе вътре. А можеше да се определи и по някакъв по-тънък начин.

— А когато стените бъдат боядисани — продължи спокойно Павка, след като им приеха поръчката, — ще закачиш пердета, ще вкараш мебели, ще разпънеш килими, а?

— Много е вероятно да направим нещо подобно, или поне в основни линии — допусна Макси тържествено, след като обмисли въпроса много сериозно.

— И ако правилно съм разбрал, евентуално ще издаваш списание? — подхвърли Павка, но Макси не трепна.

— А, да. Евентуално това. Разбира се, евентуално не значи непременно утре, но предполагам, че рано или късно ще се поразмърдаме и ще видим дали ще можем да изстискаме едно малко… малко, хубаво списание.

— Което случайно още няма име?

— Наистина няма. Не мисля, че би казал, че има име — нефритените очи на Макси изведнъж добиха безкомпромисно зелен цвят — като за цветна проба. Твърдо бе решила да не открива пред Павка никакви подробности. Чувстваше се като птица, обезпокоена в гнездото си, докато мъти първото си яйце.

— Но, скъпа, сигурно възнамеряваш да му измислиш име?

— Когато му дойде времето. Когато му дойде времето — тя погледна виновно, блажено лениво. Не трябва да се обръща внимание на времето, сякаш казваше тя без думи.

— Но, Макси, ти разбираш важността на името, нали?

— „Гуд хаускипинг“, „Нешънъл джеографик“, „Плейбой“. Разбира се.

— Предполагам, че се насочваш към име, което подсказва на читателите за какво ще става дума, а?

— В основни линии, да. Павка, знаеш ли, според Ръсел Бейкър съществуват само шест теми: секс, бог, брак, деца, политика и бейзбол?

— Мога ли да заключа от това, че списанието ще се отнася до секса? — притисна я той.

— Никога не съм го игнорирала, не напълно. Бракът е добра тема. Както и разводът.

— Макси! Защо не искаш да ми кажеш нищо? Дразниш ме, говориш като в лоша пиеса. Не знаеш ли, че трябва да имаш заглавие, което да говори, така че да накараш в първия брой хората поне да му хвърлят по едно око. Което е само единият от твоите проблеми, първият от десетките проблеми, свързани с едно новоизлюпено списание. Трябва да ги накараш да го отворят, Макси.

— Павка. Ти си ангел. Имам една огромна молба към теб — Макси му хвърли един красив поглед.

Сърцето му се стопи. Тя не трябваше да си прави труда. Вече имаше неговата преданост.

— Всичко, което пожелаеш. Знаеш, че ще ти помогна във всичко. Искаш да обсъдим в детайли плановете ти? Или да ти помогна с оформлението на макета? Всичко съм готов да направя за моята Макси.

— Всичко, което искам от теб, е да не ми казваш за десетките ми проблеми — отвърна Макси с най-сладкия си глас. — Знам какъв прекрасен съвет можеш да ми дадеш, но, Павка, ти имаш богат опит, пред очите ти са пропадали толкова списания. Ще кажеш ли на бебето, което едва прохожда, за опасностите при ски спускането? При летенето с делтапланер? Или при танцуването върху лед?

— Направи го по твой вкус, скъпа, но едно нещо не мога да не ти кажа — имаш нужда от опитен човек, който да контролира движението, обикновено се води като главен редактор или ръководен редактор, някой, който няма да налага своето мнение, но ще върти кормилото на идеите и ще ги превежда през многобройни и досадни етапи от замислянето до завършването на идеята, а после ще отнася материала, снимките и рекламите навреме за печат. Той трябва да бъде песимист, убеден, че нищо няма да стане както трябва, ако не го пипне лично. Товарно животно, ако щеш, но животно, на което можеш да довериш и живота си. Иначе списанието ще бъде лодка без кормчия.

— Аз съм кормчия.

— Не, Макси. Ти си лодката — а може би и океанът, и със сигурност вятърът в платната, но темпераментът ти не е за кормчия.

— Хм — Макси не знаеше дали да се подразни, или успокои. Виждаше се по-скоро като лодка — остра четиридесет и осем метрова, тримачтова, състезателна яхта. — Предполагам, че имаш някого предвид.

— Има един човек, на когото бих се спрял. Беше ръководен редактор в „Уейвленг“ преди клането на Кътър. След като го съкратиха, си взе отпуск, така че все още е свободен. Казва се Аленби Монтгомъри. Аленби Уинстън Монтгомъри.

— Трябва ли да се обръщам към него с „генерале“?

— Evidemment^[2] — до този момент не е отговарял на друго име. Но не е задължително да го приветстваш така, ако не желаеш.

— Представяш ми го като сговорчив човек — помръкна Макси, а гласът й прозвуча примиренчески. Знаеше, че Павка има право. Нужен й бе човек съвсем стабилен, така че да може да си върши всички нестабилни неща сама.

— Надявам се, че си мислила по въпроса за художествения директор — продължи предпазливо Павка. Ако Макси бе наясно със замислите си, никога нямаше да удържи и да не му каже, дори и ако не търсеше съвета му. Изглеждаше твърде доволна от себе си. Дали имаше въобще концепция? Ако имаше, в което Павка се съмняваше, каквато и да беше, тя бе полуготова в глъбините на малката й луда главица, някъде под щръкналата на всички посоки коса, и й придаваше вид на активно въвлечена в игра в леглото с няколко много близки, енергични приятели.

— Художествен директор ли? — измърмори неясно Макси. — Разбира се, че съм мислила… за един. Но само толкова. Още чакаме да изсъхне боята. Засега нямам нужда от художествен директор.

— Веднъж попитах един велик редактор с кое едничко нещо враговете му от издателския бизнес биха го унищожили и той ми отвърна: „Да ми отмъкнат художествения директор“ — рече Павка почти на себе си.

— Кой редактор?

— Баща ти. Аз бях художественият директор.

— Evidemment. Също и touche^[3]. Но аз мисля за хората от другите списания. Това е процес на отсяване, на отделяне, на откриване на перлата в мидената черупка. Обмислям го, Павка. Просто не съм взела никакви решения все още. Имай доверие в мен.

— А бих ли могъл да ти нямам доверие? Кажи ми какъв ще е макетът?

— Блестящ, просто… блестящ. Чувствам се като оня каубой, скочил в кактус. Когато го попитали защо го е направил, той им отвърнал: „В началото изглеждаше добра идея.“

Павка се засмя и успя да скрие убеждението си, че Макси го лъже. Работата й в „Savoir Vivre“ през лятото беше довела до сериозни събития в нейния живот: брак, дете… Но той се съмняваше, че е припарвала до макет, камо ли да е правила такъв. Въздъхна, ала не бе ни най-малко изненадан.

— Не забравяй, скъпа, че винаги съм на твое разположение, ако ти потрябвам — рече й, като продължаваше да се преструва, щом тя така искаше. — Ще кажа на Генерала да ти се обади веднага щом се върне.

— Благодаря ти, Павка. Толкова си добър към мен — двамата довършиха обеда си, като се смееха на атмосферата в „Четирите сезона“; тя бе инкубатор на сексуални възможности. Наблюдаваха как редактори прелъстяват писателки, писатели да прелъстяват редакторки, издатели да прелъстяват редакторки, редактори да прелъстяват издателки; не забелязаха само писател да прелъстява писателка; би изглеждало сигурно като влюбване на двама професионални футболни защитници. В претенциозната мраморна зала половината от присъстващите бяха женени поне за двама от другата половина и работеха активно по третия съюз. Единствено оставаше връзката им с келнерите.

След обяда Макси срещна Ели точно пред въртящите се врати, стоически издържайки на усилията на портиера да го накара да измести лимузината по-надолу по улицата. След като я закараха обратно в офиса, Макси се почувства облекчена — не я провокираха да открие плановете си пред Павка, колкото и да се изкушаваше. След всичко казано и сторено той пак си оставаше малко старомоден, малко песимист. Не би разбрал, че Макси е открила своята концепция и всичко е готово и я очаква. Само трябваше да го довърши. Нищо повече. Само още малко да помисли… и малко да… ами, да поработи.

 

 

Същата вечер, след като отказа на три покани за вечеря, Макси остана вкъщи. По-добре щеше да бъде, ако мъжете, които познаваше, не подсвиркваха от учудване, когато им каза, че не може да излезе с тях, понеже трябва да работи. Мръщеше се, докато се наместваше в средата на огромното си легло, подпря се стабилно на най-коравата от множеството възглавници и издърпа бялото палто от норки, захвърлено на края на леглото, като направи малко работно бюро върху коленете си.

Всички материали, които реши, че ще й бъдат необходими за изработване на макета на списанието, лежаха подредени до нея. Бе купила десет пакета с възможно най-дебелата хартия, дъга от живи разцветки, пет вида скоч, две кутии от специалните холандски моливи номер три, миниатюрна острилка марка „Саньо“, богат асортимент от химикалки във всички цветове, съществуващи на пазара, пълен калиграфски комплект и подръка всички женски списания, издавани в Съединените щати. Хвърли им един пренебрежителен поглед. Никога не бе виждала завършен макет, само отделни художествени решения, но очевидно той трябваше да изглежда като оформена книжка. Възнамеряваше да използва останалите списания, да изреже от тях някои реклами и да ги сложи в макета, така че крайният продукт да не бъде само текст и картинки. Всъщност, реши тя, повдигайки дългата и скъпа швейцарска ножица, защо да не изреже добър асортимент от най-хубавите реклами още сега, да ги има подръка? После ще отдели списанието и ще го захвърли в кошчето с боклук, където си му е мястото.

Скоро натрупа дебел куп с реклами, повечето от тях цветни. След като размисли, Макси прибави и няколко черно-бели: „Бил Блас“, „Блекглама“, „Ланком“ и „Жармен Монтейл“, само за контраст. Избута списанията от леглото с жест на щастливо избавление и на добре свършена работа и защипа изрезките с кламери.

Сега.

Сега макетът.

Може би първо трябва да отиде и провери дали Анжелика си пише домашното. Не, Анжелика започваше училище едва следващата седмица. Тя бе в библиотеката в очакване да започне „Хил стрийт блус“. Може би трябва да се обади на Индия и да й каже с какво се занимава. Не, ще се разприказват с часове и вечерта ще иде. Решително взе един от моливите със стоманено перо от калиграфския комплект и направи опит да нарисува знака & върху твърд червен лист хартия. Знакът бе труден за изписване, но при петия си опит го нарисува доста чисто. Най-накрая дебело изписа „Би&Би“. Най-отдолу на страницата направи малко кръгче, а в средата с мастило изписа буквата С. Вече имаше авторско право за заглавието; това бе всичко. Изключително право. Може би имаше нещо общо с библиотеката на Конгреса? Щом се публикува, ще й принадлежи. Щом се публикува. Никога не повярва на човека, който й каза, че не може да има авторско право върху заглавието. Искаше й се да види кой ще посмее да й отнеме „Би&Би“.

Добре. Дотук добре. Сега текстът и картините. Първо текстът, разбира се, иначе откъде ще знае какви картинки й трябват? Или ако са снимки или илюстрации. Да, текст. Не, не текст! В края на краищата нямаше сама да си го пише това списание. Нали затова бяха авторите. Трябваха й само заглавията. Заглавията на статиите. Колко добре бе, че е наясно какво не иска да прави от това списание и посвети толкова време да изхвърли всичко, което кара жената да изпитва завист, да се чувства потисната или виновна. Практически тя бе свършила черната работа. Може би ще е добре да се присъедини към Анжелика и да види какво ново има тази седмица. Може би Мик си е купил нов костюм. А може би Фурильо ще се влюби в блондинка? Може би Ренко е започнал да се занимава с културизъм. Или пък Джойс си е сменил прическата.

Макси въздъхна дълбоко. Трябваше да почака до следващия ден, за да почне да прави макета. Всеки ден можеше да се захване с него, но само в четвъртък даваха „Хълмът“. Можеше да види началото.

Не. Ще остане, трябва да остане тук, на това място.

Програмата все едно сигурно е повторение. Тя се протегна към все така празния жълт бележник, който злобно се подаваше изпод възглавницата, извади един молив и бавно написа: „Защо ниските и дебели мъже са по-добри любовници от Нанси Кисинджър.“

Нанси ще бъде радостна от шанса да го сподели със света, помисли си Макси и за първи път, откакто седеше в леглото, въздъхна дълбоко. Облиза молива и се напрегна. Три пъти дръпна белия си кичур и бавно написа: „Не бях прав относно завистта към пениса, непубликуван ръкопис на Зигмунд Фройд.“

Малко е длъжко това заглавие, реши Макси, но пък направо ти се хвърля в очите. Стомахът й се бунтуваше. Никога преди не бе допущала колко много огладнява човек, като мисли. Отстоявайки на желанието си да отиде в кухнята, тя надраска: „Защо трябва да включите много шоколад в своята дневна диета.“

Кой бе шеф на космическите програми? Ще го накара да се заеме с този въпрос. Или Джейн Фонда. Кой от двамата имаше по-голям авторитет? Джейн, разбира се.

Макси се измъкна от леглото и започна да се разхожда в кръг пред прозореца, без дори да забелязва светлините на Манхатън под нея, сякаш бе извънземно същество, което се приземява в Сентръл парк. Изведнъж се хвърли обратно в леглото и допълни бързо: „Отношението любов — омраза; вие и вашият фризьор, от Бой Джордж.“ Прескочи три-четири реда, изпъшка и отново грабна молива: „Истинските мъже не боготворят слабите жени, от… от… Клинт Истууд… Не… Мел Гибсън… Не, Михаил Баришников.“

— Седмична колона — изрече Макси на глас. — Седмична колона.

Разроши косата си, почеса се по ухото, наведе се към пръстите на краката и накрая написа: „Да говорим за секс, от Том Селек.“

Тя се усмихна. Със същото количество енергия, която отиваше да измисли заглавието на една статия, можеше да направи месечна рубрика. Бе пестене на сили и Макси реши да опита отново дали щеше да излезе нещо. Затвори очи за няколко минути и започна да рови из главата си, сякаш тя бе големият бял чувал на Дядо Коледа. След малко настървено разтърка очи, отвори ги и внимателно нареди думите: „Първите двадесет и пет неща, които обожавам у жените, навършили тридесетте, от Уорън Бийти.“

В следващ брой биха могли да бъдат жените на четиридесет или петдесет, или двадесет и пет, от различни автори, като Ричард Гиър, Бил Мъри, Сам Шепърд, Принс или който и да е привлекателен мъж. Дори читателката да не бе достигнала въпросната възраст, вероятно би я очаквала с нетърпение или би си представила колко ще е обожавана. „Най-добрият развод, който съм имала, от Лиз Тейлър.“

Не, никаква рубрика на тази тема, иначе няма да останат със списанието. Повечето хора не се развеждат толкова често. Някои не се развеждат дори и веднъж, като английската кралица например. Макси бързо написа: „Кралицата: Най-лошата професия в света, от Антъни Хадън — гост.“

Поспря и се зачуди дали нейните читатели щяха да знаят кой е Антъни Хадън — сигурно нямаше да знаят. Зачеркна името му и на негово място написа: от принц Филип. Тя подсмръкна енергично. Това бе прашна работа. „Къде прибират кутията с носни кърпички Клийнекс“? Или „Как изглеждат баните на пет знаменити жени, след като приключат с обличането? — фотоесе от Хелмут Нютън.“

С учудване констатира, че е стигнала края на страницата. „Секс в превозно средство, започна Макси на следващия лист. От Джон Де Лорийн. Не. От Пол Нюмън.“

— Мам! — вратата на спалнята се отвори внезапно.

— Какво има, Анжелика? Не виждаш ли, че работя?

— Ела бързо. Люси е бременна. Никой не знае кой е бащата или какво ще стане с неговата кариера. Побързай, иначе ще го изпуснеш.

— Не мога да спра сега. Кажи ми, когато стане ясно. И затвори вратата, като излезеш.

— Какво е станало с твоята състрадателност? — стъписа се Анжелика.

— Те са просто артисти — отвърна Макси и написа отгоре на следващата страница: „Двадесет добри причини да нямате деца.“

Отново остана сама. Макси се протегна внимателно. Всичкото й оборудване все още я заобикаляше. Не бе написала и една буква по макета, но в стомаха си усещаше познато чувство.

Това бе… Писането на тези страници беше… почти, всъщност съвсем точно си беше… чисто развлечение.

Макси се измъкна от леглото, развълнувана от този извод, и застанала пред огледалото в банята, си хвърли един хубав поглед. Изпитваше нужда от нещо познато, което да я успокои след откритието, че същото това, за което бе отбягвала да говори, това, за което не спомена дори пред Павка, че я ужасява, това действително изписване на хрумванията, подчинени на нейната основна идея за списание — обичта към своите читателки такива, каквито са — в крайна сметка бе съвсем възможно. Макси бе бледа и разрошена, а всичкият й грим се бе изтрил. Спиралата бе се размазала, докато си търкаше очите, и ако не знаеше колко е хубава, сигурно видът й можеше да я разтревожи.

— „Десетте най-красиви манекенки — как изглеждат в действителност“ — изрече тя на глас. Джъстин би могъл да направи такива снимки. Да ги… открадне, защото никоя манекенка няма да му разреши. Но ако й щракне една фотографийка, преди гримьорите и фризьорите да са започнали да действат, момичетата никога нямаше да се усетят и биха подписали обичайните разрешителни. Това ще положи добро начало за страниците по красотата и ще направи милион жени щастливи. Страниците по красотата, забавляваше се тя. Да… всички тези неща ще присъстват на страниците на „Би&Би“ — красота, декорация, мода и дори здраве. Здраве звучи много претенциозно… Защо да не го наречем „Да живеем добре: ядене, пиене, секс“. И да започнем с „Десетте най-добри средства срещу махмурлука“. Истинска обществена услуга, ето какво точно ще бъде. Декорация? Ще накара Милтън и Леон да се справят с „Помислете дваж, преди да обновите стаите си“ и страници с ужасяващи примери в подкрепа на темата, а по отношение на модата — нещо утешително. Модата винаги притеснява хората. „Десетте необходими неща, които всяка жена вече притежава, от Ив Сен Лоран.“ И илюстрации за това как да се използват. Макси захапа молива, докато ги обмисляше.

— Мам, Люси пометна — каза тъжно Анжелика, като си подаде главата през вратата. — Трябва наистина да се е срещнала с лошо момче… Продължава да не издава кой е той.

— „Чудесен господин Лошо Момче — незаменимото развлечение в живота на всяка жена.“

— Нищо не разбирам.

— Ще го разбереш, след като Дон Джонсън ти го обясни — увери я Макси.