Метаданни
Данни
- Серия
- Ще превзема Манхатън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I’ll Take Manhattan, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиана Нонова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- varnam (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джудит Кранц. Ще превзема Манхатън
ИК „Библиотека 48“, София, 1992
Редактори: Людмила Колечкова, Николай Стоянов
Коректори: Ана Лазарова, Тотка Вълевска
История
- — Добавяне
13.
Макси не прекара и една нощ в апартамента, който бе обзавела с такава злополучна радост. Още на другия ден уреди да приготвят и изпратят нещата на Роко. Обади се на агента по недвижимите имоти и му заръча да продаде апартамента и всичко в него до последния меден тиган колкото се може по-скоро, за първата предложена цена.
Разводът се проведе от адвокатите на Амбървил дискретно и без много шум. След като получи правото на равноправно попечителство над Анжелика, Роко не възрази тя да остане при майка си. Отново работеше при Конде Нает и единственото, което можеше да предложи, бе да наеме гледачка, но нямаше смисъл, след като Макси бе добра майка. Разбира се, той често се възползваше от правото си да взима Анжелика през събота и неделя. Така се присъедини към армията от разведени татковци в кварталния парк, макар и с най-малкото бебе.
Макси се опита да преживее периода на развода, насочвайки всичките си сили в отглеждането на детето. Не искаше нито да мисли, нито да си спомня, нито да си задава въпроси, нито да се чуди „какво щеше да стане, ако…“, докато разискваше с шест различни, но доста търпеливи продавачи от Медисън авеню качеството на портокалите или произхода на пилешките гърди. Въпреки всичко ужасна, мъчителна болка отекваше в душата й като камертон и я оставяше на мира само когато общуваше с детето. Но здравото бебе прекарваше по-голямата част от живота си в сън. Макси понасяше това стоически; нямаше друг избор. Понякога изкъпваше и нахранваше Анжелика, а после слизаше долу при Лили и Захари. Още същата злополучна нощ беше се прибрала при родителите си, в най-сигурното убежище, което познаваше.
Тъжният период продължи през цялата есен на 1973 и зимата на 1974. Едва в края на пролетта, на деветнадесетата годишнина, настъпи денят, в който тя реши, че ще има сили да си направи равносметка. Натрупа леглото с огромен брой възглавници, легна върху им и сложи топлото, приятно ухаещо телце на спящата Анжелика върху гърдите си като синапена лапа. Анжелика бе навършила годинка и бе достатъчно голяма, за да даде закрила на един възрастен вече човек, безпомощен да анализира собственото си душевно състояние.
Какво точно беше положението й в живота? Как сама да се определи, чудеше се Макси. Имаше дъщеря, беше разведена и само след месец щеше стане на двадесет. Не беше подрастваща, не беше колежанка, нито пък самотна майка. От друга страна, не работеше, не гонеше кариера. Изглежда, й оставаше само една категория жени: на млада очарователна разведена. Ако все още хората се изразяваха по този начин.
Какви тогава бяха възможностите за такава млада разведена с пет милиона от първото теглене на попечителския си влог? Теоретично светът предлагаше неограничени възможности за хората с толкова пари и свободно време. Очевидно можеше да остане да живее в огромната сива къща, където щеше да бъде на сигурно място и където се грижеха за нея. Можеше да излиза и да се прибира, когато реши, вече не бе ученичка, а майка. Можеше да използва дома на родителите си за основа и да… да… Да прави какво?
Първо, би могла — или би трябвало — да отиде в колеж в Манхатън, разсъждаваше тя. Но, по дяволите, първо ще трябва да завърши гимназията. Все щеше да се намери училище, където да изкара последната година. Следователно колежът не бе неосъществима възможност. Но дали й се учеше още? Някак си бе твърде късно или прекалено рано да се върне към учението. Колежът отпада.
Разбира се, би могла да пътува. Можеше да наеме гледачка за Анжелика и да заминат за половин или една година в Англия, където баба й и дядо й ще я въведат в обществото. Макси притвори очи и си представи как завладява Лондон. Ще си купи най-страхотната рокля на Зандра Родс, ще наеме голям апартамент на Ийтън скуеър, ще кара „Ролс“, не — „Бентли“, не — „Даймлер“ или кола, в каквато се вози кралицата. Ще се хвърли във всички удоволствия на светския живот в Лондон, на които майка й бе обърнала гръб с помощта на деветнайсетия баронет и втори виконт Адамсфийлд. Добре щеше да е, ако не бяха си отишли шестдесетте. Но може би някъде се спотайваше тяхното очарование. Да… Лондон. Макси се усмихна с поглед към балдахина, спуснат над леглото й, ала изведнъж очите й се отвориха широко и тя прозря реалността. Роко, този невъзможен предан италиански татко, никога няма да й позволи да замине с Анжелика за такъв продължителен период. Никога. Така че пътуването бе вариант, ако не продължава повече от една-две седмици. Пътуването отпада.
А работа? Желанието й да свърши поне някаква малка работа в художествения отдел я доведе до въпросното положение. Може би светът на работещите не беше за нея. А пък и имаше дете. Работата отпада.
Изглежда, бе залепена тук, на това легло, у дома. Значи вън. Вън! Чувстваше се гузна, независимо че очевидно родителите й искаха да остане при тях.
Макси духна към къдричките на Анжелика и захапа един кичур от косата си. Родителите й нямаха доверие в нейния самостоятелен живот. Виждаше го в очите им, макар че те нито с дума не показваха, че престоят й е временен. Ала тя усещаше какво чувстват душите им. Те искаха да остане, докато се появи друг, по-подходящ мъж, който да я примами отново в семейното огнище; само че Макси не възнамеряваше да опита пак.
Отхвърлянето на възможностите й оставяше един-единствен избор. Тя трябваше да има свое място в Манхатън. Навън! Ако не се премести, ще изпадне в старата, удобна, но вече надрасната роля на дъщерята в семейството. Обзе я опасение. Никога не бе живяла сама. От бащината къща бе отишла при мъжа си, а после обратно.
Ето още една причина да се отделя, помисли си Макси, стиснала устни. Още утре ще тръгне да си търси къща. Искаше да бъде в града, след като не можеше да иде в Лондон… Една малка тухлена къщичка, където ще се среща с приятели. Какви приятели? От онзи ден, онзи дяволски ден, когато се появи в „Savoir Vivre“, тя бе така погълната от развитието на проблемите си, че бе прекратила всякакви връзки със света. С изключение на Индия, която съвсем егоистично замина в колеж. Е, все трябва да познава някого. Веднъж една знаменита домакиня й бе казала, че за да привлечеш гости в дома си, е достатъчно да отвориш консерва със сардини и да се разприказваш. Ще си купя отварачка за консерви, реши Макси, и кашон сардини. Бе научила нещо от живота все пак: едното води след себе си следващото.
Ако е имало и други уроци заедно с този тя ги бе пропуснала.
След като Макси реши да напусне дома на родителите си, тя бързо намери къщата, която търсеше. Двама декоратори, Лудвиг и Бизет, й помогнаха да я превърне в място, нямащо нищо общо с хронологията на събитията. Това не бе дом на импулсивно момиче, а на улегнала наследница, със склонност към еклектични интериори; те умело притъпяваха студения „Луи XV“ с венециански фантазии — комбинация, завършена с английска басма.
След първия си плах опит за самоанализ Макси често и надълго размишляваше за бъдещето си. Захвърли идеята за млада разведена жена почти с такава бързина, с каквото й бе хрумнала. Имаше още толкова много млади разведени жени в Манхатън, които образуваха клуб, а в него тя определено нямаше желание да се включи. С далеч по-голяма фантазия и усърдие от вложените в първия й работен ден тя започна да създава новия образ на Максим Ема Амбървил Чиприани. Образ, който неминуемо щеше да се приема като на вдовица. Овдовяването — ранно, жестоко, инцидентно, тайнствено — бе за предпочитане. То беше състояние, което обединяваше опечалена елегантност, изисканост и… и поетичен ореол. Да, поетичен, ако го направиш както трябва, помисли си тя, сподавяйки смеха си.
Макси си проправяше пътя към вдовическия живот с елегичната усмивка, чрез неочаквани внезапни трепетни състояния на мълчаливост; със съвършено хармонично и смело достойнство, в което бе се обгърнала. Затъмни полето на енергията, в която обикновено се движеше, и я обърна навътре към себе си, така че беше очевидно — но никога болезнено очебийно — че страдаше от неизлечима мъка, с която не искаше да занимава и тревожи околните. Обличаше се винаги в черно: тихо, строго, скъпо, неприлично черно. Единственото бижу, което си слагаше, бе сватбеният подарък от родителите й, прекрасен, двоен наниз от перли, с големина от дванадесет до деветнадесет милиметра, със съвършена форма, излъчващи неповторим блясък, и, разбира се, необходимия орнамент на всяка вдовица — скромна, обикновена брачна халка, която жадуваше да захвърли. Щом Макси останеше насаме вкъщи, тя бързо се вмъкваше в стари джинси и тенис фланелки, но никога не излизаше навън, без да е облечена като гарван в черни дрехи. Дори когато отиваше извън града, пак си слагаше черен панталон и черна блуза. Използваше козметическите си таланти и придаваше на лицето си приятна бледност; заряза ружа и червилото, нанасяше сенки под очите си. Ако Индия беше тук, щеше да оцени високо усилията й, мислеше си Макси, докато разиграваше получения ефект.
Така както Макси потисна гърления си смях, така си наложи никога да не говори за себе си. Вместо това си изгради умението да насочва хората към любимите им теми на разговор — за самите тях. Ловко заобикаляше всички въпроси за личния й живот и автоматично отказваше на две от всеки три от многобройните й покани — идеята със сардините показа превъзходен резултат — под предлог, че трябва да остане с Анжелика. Макар че дълбоко и често се изкушаваше да каже, че Роко Чиприани е мъртъв — съвсем мъртъв — никога не отиде толкова далеч, но никога и не продума за бивш съпруг или предишен брак.
Тъй като продължителността, с която хората помнят подробности от личния живот на другите в Манхатън, се определя от това колко масло е налято в огъня, Макси постигна ефекта на вдовицата за една година, до двадесет и първия си рожден ден.
Периодът на вдовството й не бе без отклонения. При крайна дискретност тя разполагаше с около тринайсетина любовници, в доста бърза последователност; всеки един безпогрешен, с подходящи качества, нетърпелив да се ожени за нея и освободен от проблемите, възникващи от връзката с мъж, който не може да разбере, че парите са си нейни и тя ще си ги харчи, както намери за добре. Но въпреки всичко нито един Макси не почувства като необходим, че да излиза с него повече от няколко месеца. Реши, че едва ли отново някога ще се влюби, но тази мисъл, макар че бе меланхолична, се балансираше от свободата, с която я даряваше. Тя бе се превърнала, ласкаеше се сама, в съвременна героиня на Хенри Джеймс, с доста неясно минало, с мъчително измамно, но пък независимо настояще и с родители, наследство и, защо не си кажем направо, с лице, които й обещаваха добро бъдеще.
В един благоуханен августовски ден на 1978 година Макси се отправи към казиното в Монте Карло. Вървеше бавно в тъмнината сама, успокоена от факта, че по принцип на всеки пет посетители се пада по един полицай, така че жените можеха да си носят бижутата и на най-тъмната улица в малкото градче. С костите си чувстваше, че на масата chemin de fer[1] щеше да й се усмихне късметът, но не бързаше да започва действия.
Това бе първата нощ на Макси в Монте Карло и буквално първият път в живота й, когато бе напълно свободна да ходи, където пожелае, сама, без да й задават въпроси, без да дава отчет някому. Родителите й бяха в Саутхамптън. Роко най-сетне бе успял да се оправи със списанието, да си вземе отпуск и двамата с Анжелика бяха заминали при родителите му в провинцията.
Макси отхвърли няколко покани да отиде на гости или да пътува заедно с някои приятели. Тихомълком си запази апартамент в „Hotel de Paris“ в Монте Карло. Беше разположен на ъгъл, с великолепна архитектура, с огромен, извит в полукръг балкон пред дневната, откъдето можеше да наблюдава залеза. Долу се виждаше многолюдното пристанище; по-нататък на издадения скалист нос се издигаше дворецът, а над него — небето и морето посрещаха десетките екипажи, навлизащи в пристанището. От гледната точка на Макси не можеше да се види, че всяка седмица една от очарователните вили се събаряше, за да се построи нов, висок небостъргач, напомнящ на тези от Маями. Не можеше да се види, че всеки инч от територията Грималди се разработваше без нотка на сантименталност, което бе по-скоро швейцарско, отколкото средиземноморско.
Август, колкото и горещ да е той, е сезонът на Монте Карло — месецът на баловете и фойерверките, на балета и на събирането на богати хора от цял свят, които не пропущат да посетят Монако всяка година. Август е този тридесет и един дневен период, когато „данъчните заточеници“ от деветдесет и девет страни, чиито адвокати и счетоводители ги карат да се заселят в Монако, наемат скъпи апартаменти, но изкарват достатъчно, за да живеят през останалите единадесет месеца; месецът, в който таксата за акостирането на яхтите е най-висока и в който митът за Монте Карло заживява отново.
Макси се чувстваше като новородена. В очакване на пътуването тя си бе накупила нов гардероб дрехи, побрани в девет куфара, от тях бе изключен категорично черният цвят. Беше се въоръжила с огромен акредитив в местната банка и бе сменила толкова долари за франкове, че чантата й бе претъпкана.
В Ню Йорк понякога бе се включвала в игри на покер, които съживяваха ранното, разточително овдовяване, но Макси винаги бе копняла да посети истинско казино, което да се различава от тези в Лас Вегас. Хазартът, мислеше тя, е като пазаруването… не става добре, ако сте двама. Наречете го, както си щете — въпрос на умение, на късмет или просто избиране на числа — всичкият хазарт се свежда до избора, а изборът не се прави в съдружие, ако някой ти виси над рамото и ти дава наставления. Би й се отразило добре, мислеше си тя целомъдрено, да се позабавлява малко. Вдовството толкова я бе ограничавало. Заслужаваше да се позабавлява и очевидно всички, които се тълпяха на входа на казиното, се чувстваха по същия начин.
Първите големи зали разочароваха: бяха пълни с небрежно облечени туристи, играещи на автоматите; високите боядисани тавани действаха потискащо при тази плебейска гледка. Но щом пристъпи покрай строгата охрана на частните зали, Макси откри легендата за казиното на Монте Карло; тя продължаваше да съществува, безкомпромисно автентична, здраво заключена в историята, като четиримачтов кораб, изплавал някак си от миналото. Кралско очарование, чувственост, позлатен блясък, завихрен валс, заглушаващ лудия джаз в първата зала, розова светлина, изместила мигащите очи на автоматите. Долитаха приглушени гласове, добре облечени хора се движеха насам-натам, а въздухът бе наелектризиран с почти непоносима възбуда, вълнение, което единствено може да се отпечата върху атмосферата на играта, залаганията, накратко — в хазарта. Никой не бе имунизиран срещу подобно нещо. Най-малкото Макси Амбървил.
Като понамали забързаната си нюйоркчанска крачка, Макси прекоси казиното с добре подбрана походка, с естествената самоувереност на хубава жена, която се чувства прекрасно и без придружител. Носеше дълга шифонова рокля без презрамки в цвят малко по-светъл от този на очите й, прозрачна до жестокост. Черната й коса, в Ню Йорк обикновено я носеше прихваната назад, сега се спускаше по раменете й. Беше превърнала двуредната си перлена огърлица в дълъг гердан, който висеше от голата й бяла шия, и бе забола няколко орхидеи на гърдите си. Нищо в нея не говореше за вдовица… нито за неомъжено момиче. Тя изглеждаше толкова изискано високомерна, колкото се и чувстваше; красива котка на разходка в града.
Беше рано за игра на бакара или на chemin de fer. Реши да опита на рулетката, да се настрои и ориентира в обстановката. Никога преди не бе залагала, но й изглеждаше като глупава детска игра, при която не се изискват кой знае какви умения.
Макси се приближи до касата и купи чипове за десет хиляди долара, получавайки насреща сто големи чипа, всеки от които имаше стойност на петстотин франка. Нямаше да направи кой знае колко голяма беля с такава малка сума, помисли си Макси и седна на най-близката маса. Реши да заложи на годините си и накара крупието да сложи десет чипа на двадесет и три, черно. Рулетката се завъртя и когато накрая спря, Макси бе обедняла с хиляда долара. Може би следващият рожден ден? И от двадесет и четири не излезе нищо. Но пък ако, помисли си Макси, ако бе се паднало, щеше да спечели тридесет и пет хиляди долара, тъй като печалбата се изплащаше тридесет и пет към едно.
Къде бе се загубил късметът, с който бе надарена? От друга страна, на рулетката не трябва да се гледа като на инвестиция, напомни си тя, докато обмисляше следващото число. Мъжът, седнал до нея, се обърна към крупието:
— Десет на нула.
Макси не можа да определи акцента му. Огледа го с любопитство. Беше се подпрял на лакътя и сякаш това бе единствената кост от тялото му, която го държеше изправен. Носеше най-овехтелия смокинг, по-овехтял Макси не бе виждала никога. Косата му се нуждаеше от подстригване, лицето му — от бръснене; някой трябваше да отвори очите му, тъй като клепачите му бяха спуснати, а черните мигли толкова дълги, че човек имаше чувството, че надали може да види нещо. Приличаше на плашило, изпълнено с досада, странно, слабо плашило, забравено в полето, разкъсано от птичките на парчета. Макси се отдръпна назад. Очевидно той бе някой от разпуснатата сган, чието дръзко залепване за рулетката бе последният епизод в мръсната история на покварата. Имаше нещо декадентско в красиво очертания му профил. Но пък притежаваше най-хубавите ръце, които някога бе виждала, с безупречни нокти. Може би бе професионален комарджия. По всяка вероятност не, защото кой самоуважаващ се професионалист би пожелал да изглежда толкова зле, толкова раздърпан?
Без да се усети, Макси загуби още седемдесет чипа, като продължи да изучава мъжа; той й хвърли само един бегъл поглед. Някъде в тридесетте си години, реши тя, по всяка вероятност ирландец. Само ирландците имаха такава бяла кожа и толкова черна коса. Ако и очите му се окажеха сини, то това щеше да е последното доказателство, но те бяха все още притворени. Непознатият загуби десет чипа на стойност петстотин франка и лениво заложи чипове за около хиляда долара на нулата. Изражението му не се променяше и изглеждаше, че му бе безразлично въртенето на топчето, което в началото се завъртя силно, после намали и спря. Макси отново загуби, но забеляза изумена, че мъжът носеше стари маратонки, бели чорапи, протрит костюм върху тенис фланелка и неизменната вратовръзка, толкова небрежно завързана, сякаш бе парче въже. Май наистина бе парче и при това доста оръфано.
Макси видя, че са й останали още само десет чипа. Махна на служителя, който се навърташе около масата, и му даде пари за нови петдесет чипа. Съседът й вдигна поглед, като чу гласа й.
— И десет за мен, ако обичате — каза небрежно, без да дава пари. Очевидно разчиташе на кредит от казиното, реши Макси.
— Съжалявам, сър — отказа му служителят.
— Повече не може, така ли?
— Страхувам се, че да, сър.
— Днес не е моят ден — съвсем безразлично отвърна непознатият.
— Не, сър — съгласи се служителят и отиде да вземе чиповете на Макси.
Ирландец е, помисли си тя. Класическият тъмносин цвят на очите не можеше да се прикрие. Ирландски морски вълк, вероятно от екипажа на някоя от яхтите в пристанището, дошъл в казиното в костюм под наем, загубил и последния франк, цент, фартинг или каквито пари е имал. Но говореше с особен акцент — английски, но не британски.
Съседът й бръкна в чорапите си и измъкна от всеки по четири черни чипа с такъв безизразен поглед, сякаш ги бе пазил точно за този миг. Дожаля й за този неудачник. Имаше нещо много трогателно и изтънчено в начина, по който прикриваше своята потиснатост. Сигурно вече бе на ръба. Каква ли съдба го очакваше след загубата на последните чипове? Сигурно парите, с които играеше, бяха взети назаем. А можеше и да са откраднати. Въпреки това той заложи всичките десет чипа отново на нулата, без да задържи поне един за последен шанс. Макси затаи дъх, рулетката се завъртя и спря. На нула. Макси изпляска с ръце от радост. Тридесет и пет хиляди долара — това ще го спаси да не се застреля. Тя се усмихна, за да го поздрави, но с най-голямо учудване видя, че мъжът дори не повдигна клепачи. Да го бутне ли? Дали не видя?
Настъпи известно раздвижване, докато крупието приемаше следващите залози, но съседът на Макси не се помръдна. Накрая крупието попита:
— Отново на нула ли, сър?
— Аха.
Тоя ще си пропилее парите, ужасена си помисли Макси. Два пъти да се падне нула е просто невъзможно. Пиян ли беше, луд, упоен или просто не разбираше играта?
Макси пропусна да заложи, борейки се да не изрече нищо, и когато крупието извика „Rien ne va plus“[2], тя разбра, че бе твърде късно да дава съвети. Въздъхна в очакване на неизбежното. Колелото се завъртя, топчето подскочи, после колелото намали и топчето падна. На нулата. Чуха се възгласи от стоящите край масата. Плашилото бе спечелило сто седемдесет и пет хиляди франка, умножени по тридесет и пет. Дори и несъвършената таблица за умножение на Макси й подсказа, че това прави повече от един милион американски долара. Значително повече. Това вече трябваше да го накара да отвори клепачи и да погледне с малко по-голяма надежда, помисли си тя и се обърна към него. Гримасата на устните му усмивка ли беше? А на това повдигане на клепачите ли се вика? Имаше ли червенина върху бузите му? Нищо подобно. Все така клюмаше на лакътя си, не посегна да прибере чиповете и видът му с нищо не се различаваше от мига, в който помоли за кредит. Съвсем определено беше психиатричен случай.
— Взимай тия чипове от масата — тихо го изкомандва Макси.
— Защо? — попита я спокойно.
— Защото ще загубиш всичко, глупак такъв. Не спори. Това се случва веднъж в живота — съскаше ядосано Макси.
— И да играя безопасно? — изглежда, се забавляваше непознатият.
Действията на масата бяха преустановени и крупието очакваше разрешението на директора на казиното, за да приеме залога. Той пристигна, хвърли един неопределен поглед към плашилото и неохотно кимна на крупието да продължава играта. Около масата се насъбра голяма група и Макси отново забрави да заложи. Тоя беше ненормален. Направо луд за връзване. Според теорията на случайността трето попадение на нула бе абсолютно изключено. В казиното знаеха това много добре, иначе нямаше да разрешат играта да продължи. На колко мъже бе се паднала възможността да разорят казиното в Монте Карло? Крупието бе заето с другите участници и едва когато приключи с тях, се обърна към плашилото:
— Оставате ли на нулата, сър?
— Защо не? — леко се прозина непознатият.
Макси вбесена наблюдаваше как крупието подготвяше рулетката за поредното завъртане. От насъбралата се група се чуха възгласи. Крупието отвори уста, да изрече „Rien ne va plus“ и в тази част от секундата Макси се хвърли яростно към купчината чипове. Заграби ги всички и ги захвърли пред съседа й, преди да е станало твърде късно и парите да са отишли на вятъра.
Сред тълпата се разнесе гръм от възмущение. Нарушаването на етикета в казиното бе толкова недопустимо, че всички извърнаха глави от рулетката към нея. Макси ги изгледа с негодувание. Варвари, казваше си, забавляват се с това как някой е подхвърлен на лъвовете. „Е, днес няма да ви се удаде тази възможност, копелета такива, даже и да ви изглеждам смешна.“ Тя зяпаше към бърборещата група с праведна самоувереност, докато разбра, че плашилото все още следеше рулетката, без да е докоснал и един чип от тези, които бе спасила. Обля я студена пот. Спомни си друг закон на случайността. Всяко завъртане на колелото беше свежо начало, сякаш преди не е било въртяно. О, не, молеше се тя, не, моля. Казиното внезапно бе се умълчало и се чуваше само движението на топчето. Макси затвори очи. Раздаде се див, невероятен вик. Нула. Отново. Макси седна вкочанена. По-добре да пукне. Заслужава си го. И убийството й е малко. Една ръка се протегна и я хвана за рамото. Той бе решил да я счупи. Да, кост по кост. Имаше пълното право да го стори. Няма да се отбранява.
— Никой не би те нарекъл евтино гадже — обади се плашилото спокойно и се надигна от мястото си. Повдигна Макси и остави на служителя да му събере чиповете.
Макси отвори очи и избухна в плач. Щеше да живее. Съседът й бе дори по-луд, отколкото предполагаше, но не беше престъпник.
— Не понасям, когато плаче жена — отбеляза мило той.
Макси спря веднага. Не смееше да се противи. Непознатият й подаде изненадващо чиста кърпа и й помогна да си издуха носа и обърше очите.
— Това са само пари — усмихна се за първи път.
Само пари! Повече от четиридесет милиона долара. Мъжът вдигна рамене:
— Все едно, щях да ги загубя на другия ден. Не мислиш, че щяха да ме оставят да играя, ако не бяха убедени в това, нали? Случайно да не работиш за казиното, а? Не, не мисля. Но те ти дължат едно безплатно питие. Ела тук, сядай, аз ще поръчам. Шампанско?
— Нещо по-силно — помоли Макси.
— Добро момиче. Мексиканска ракия тогава — мъжът махна на сервитьора. — За мен, както обикновено, „Жан-Жак“ и едно за дамата. Двойно.
— Лош късмет, мосю Брейди — каза съчувствено сервитьорът.
Плашилото погледна към Макси.
— Не съвсем, не съвсем — после се обърна към Макси: — Изпий го и ще те заведа вкъщи.
— О, не, не е нужно да го правите — запротестира тя.
— Но бих могъл. В крайна сметка аз те притежавам. При всички случаи струваш четиридесет милиона.
— А?
— Съгласна ли си с мен? — попита вежливо той.
— Да-а. Разбира се. Ще бъде… честно — Макси реши, че има къде-къде по-лоши съдби. Доста по-лоши. Но определено ще трябва да помисли за облеклото му.
Денис Брейди бе първият емигрант, изпратен от Австралия обратно в старата страна. Преди един век неговият дядо, Блек Ден Брейди, емигрирал от Дъблин в Австралия и забогатял, когато открил огромни сребърни залежи в Уейстид Вали, в Ню Саут Уелс. През последвалите десетилетия там бяха открити и огромни залежи от желязо, въглища и магнезий. До 1972 освен мините той притежаваше крупни заводи за стомана и петролни съоръжения, които произвеждаха три процента от брутния национален продукт, и приток от близо един милиард долара годишно. Единствен наследник на цялото това богатство бе Бад Денис Брейди. На него толкова много му бе омръзнал Мелбърн, така досадно бе да си най-богатият австралиец, да говориш само за нови петролни кладенци по бреговете на Китай, за откриване на медни залежи в Чили и злато в Южна Африка. Денис Брейди не изпитваше ни най-малко желание да извлече една унция, един грам, една капка от недрата на земята. Но обичаше да залага. Само че хазартът е забранен в Австралия, а най-близкото казино в Тасмания бе загубило толкова пари от него, че завинаги му забрани да играе.
Не биха могли да го нарекат черната овца на фамилията, каза той на едно заседание на управителния съвет на Уейстид Вали, защото черната овца не си плаща дълговете. Не трябваше да го наричат и пройдоха, защото често завършваше като победител, почти винаги, макар отлично да знаеше, че контрата в последна сметка ще е в казиното. Но пък не биха могли да го възприемат и като собственост на компанията. И няма смисъл да гласуваме това, господа. Той бе опитал. Господ му е свидетел, че бе опитвал цели двадесет и девет тъжни години да бъде от полза за компанията, но не излизаше нищо. Беше му прекалено скучно. Нямаше ли да е по-добре за всички, ако изчезнеше, да се върне там, откъдето беше дошъл първият Брейди, и да ги остави да движат работите на компанията. Всички, които са „за“, да кажат „да“ — няма да се занимаваме с формалната страна — той си спомни, че притежава достатъчно дялове, за да се приеме предложението му. Да им поръча по едно за раздяла?
— И какво стана после? — Макси се наслаждаваше на историята.
— Казаха, че било много рано за пиене, но решиха, че идеята е добра, и си стиснаха ръцете. Добри момчета. Сигурно в момента пробиват сонди, разтапят метал, коват и търсят да купят някоя нова компания. Те са работливи като пчелички, имат бизнесменски нюх, изпълнени са с патриотизъм, добри синове. Полезни, но ужасно скучни.
— Ти върна ли се в Ирландия?
— Велики боже, не. Никога не съм изпитвал огромно желание да отглеждам добичета. Алергичен съм към конете и не понасям дъжда. Дойдох направо тук, купих тази прекрасна яхта и не съм напущал мястото оттогава. Е, не е най-голямата в пристанището, но не се срамувам от това, а пък е и най-веселата яхта.
— С какво се занимаваш, Денис?
— Какво правя ли?… Ами… живея. Малко тук, малко там. Карам водни ски, пийвам по малко, после пийвам повечко, слушам музика, плавам, летя с хеликоптера или вдигам платната за ден-два. Понякога съм толкова зает, че не отивам до казиното преди полунощ. Разчел съм всичко… инак може да ми доскучае.
— Вече не ти ли става скучно?
— Да кажем, че сега не ми е скучно. Никога не съм имал момиче, което струва четиридесет милиона долара. Чудя се какво да сторя с теб най-напред.
— Може би, ако гледаш на мен само като на момиче… — измърмори Макси, опитвайки се да открие лицето му в тъмнината на палубата. Докато разговаряха, повечето яхти на пристана загасиха осветлението и оставиха само малки лампички. Лицето на Денис Брейди почти се загуби в безлунната нощ. Изведнъж тя усети, че неговото полутрагично, странно лице започна да й липсва повече, отколкото бе очаквала.
— Ако беше „само“ едно момиче, нямаше да ти разправям историята си — не се съгласи той.
— А какво си приказвал с момичетата, които си имал?
— Не съм приказвал много.
— Срамежлив си — предположи тя.
— Не, австралиец съм. Когато става дума за жени, предпочитаме действието пред приказките. Или поне такова е общото становище.
— Но по думите ти надали има някой, който да се чувства по-малко австралиец от тебе.
— Е, така е, нали? Лоша координация между зрението и ръцете. Никога не съм бил добър в спорта, особено в ръгби. Когато починаха родителите ми, моите наставници ме изпратиха в Англия за продължителен период, така че дори не говоря като другите. Страхувам се, че съм полуавстралиец и лошо скроен европеец.
Той въздъхна в тишината и взе дланта на Макси в двете си ръце. В мига, в който Макси го почувства, разбра, че поне в един спорт Денис бе получил високи оценки. Безотговорен, странен, годен единствено да се шляе, но не, определено не безопасен. Всички предупредителни камбанки в нея угаснаха.
— Горкичкият ми Денис, няма съмнение, това е една тъжна история — изрече тихо Макси. — Но колкото и да ме боли, трябва да ти напомня, че срокът тече.
— Срокът ли? О, да, разбира се. Направо бях забравил. Колко?
— Един милион.
— За седмица? — с надежда попита той.
— Не, Денис — спокойно му отвърна тя.
— За ден? — направи опит да прозвучи невероятно.
— За час… и току-що прахоса два в приказки.
— Господи, не е ли малко скъпичко? Но пък, от друга страна, тече по-бавно от рулетката. Или би трябвало, ако се прави както трябва. Е, сигурна ли си?
— Да — отвърна Макси решително.
— В такъв случай може би бихме… слезли долу — скочи той на крака.
— Изцяло съм ти подвластна.
— Тази игра ми харесва — щастливо констатира Брейди. — Въпреки че не можеш да залагаш.
— Би ли се омъжила за такъв като мен, Макси? — смирено попита Денис Брейди.
Макси стреснато се обърна към него. Лежеше до нея, строен, изпълнен неочаквано с нови сили, в главната каюта на яхтата. Без ужасните одежди той бе превъзходно сложен мъж, чиято енергичност не бе погълната от мини и минерали, очевидно съхранявана специално за нея, съдейки по последния ден и половина.
— Някой като тебе?… Няма друг като тебе, Денис. Иначе светът щеше да е съвсем различен. Без насилие, без амбиции, само секс и хазарт… Сигурно така изглежда раят — боляха я всички мускулчета по тялото, а съзнанието й бе толкова замаяно, че й бе трудно да говори, камо ли да мисли.
— Е, всъщност, да го кажем по-точно, имах предвид себе си, Макси, да, именно себе си.
— Дали ще се омъжа за теб?
— В основни линии това имам предвид.
— Колко е сега часът? — измърмори Макси, опитвайки се да си спомни.
— Десет сутринта.
— От колко време сме на яхтата? — широко се прозя Макси.
— Точно тридесет и четири часа. Хайде, Макси, отговори ми — помоли той.
Макси направи опит да размисли. Въпросът изглеждаше важен.
— Да видим. Тридесет и четири часа, плюс още два, прекарани в приказки, прави тридесет и шест. Значи ти остават още четири часа. Така че, ако… успееш да уредиш всичко преди изтичането на срока, какъв избор бих имала?
— Надявах се, че ще погледнеш така на нещата — весело каза Денис Брейди, омота една хавлия на кръста и грабна телефона. — Капитане, за колко време можем да стигнем в международни води? Какво? Не, хич не ми пука за управителя на пристанището. Колко членове от екипажа са на брега? Добре де, направи го бе, човек, направи го. Между впрочем ти си истински капитан, нали? Знам, знам, видях ти свидетелството. Досега правил ли си сватба? Само морско погребение? Е, щом си правил едното, можеш да направиш и другото. Грабвай Библията и да тръгваме.
— Нямам какво да облека — задави се от смях Макси. Мисис Бад Денис Брейди. Какво ще си помислят хората?
Какво значение имаше това? Толкова беше мил. И какви емоции биха имали в бъдеще. Тя просто отговаряше за делата си. Всички са единодушни, че дългът на честта трябва да се заплати, иначе си загубваш добрата репутация.