Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (8)

8.

Единствено празнотата, предизвикана от големия шок, и маската на напълно механични реакции изпълниха миговете, в които Макси и Тоби трябваше да поздравят Лили и Кътър по случай женитбата им. Размениха по някоя дума, кимнаха си взаимно, но никой дори и не направи опит да се усмихне. Сякаш, мислеше си Макси, и четиримата бяха се захванали да погребат прилично безименната жертва на автомобилна катастрофа, виновникът за която е изчезнал, жертва с тялото на Захари Амбървил.

Объркването и изненадата, които все още изпълваха заседателната зала, всъщност бяха добре дошли за Тоби и Макси, защото така те можаха да се оттеглят бързо, да се мушнат в експресния асансьор. Лили и Кътър все още бяха заети с членовете на редакторската група, незасегнати от унищожението на четирите списания, и които изразяваха добрите си пожелания с такава естественост, каквато не бе по силите нито на Макси, нито на Тоби. Ели ги откара обратно до къщата на Тоби в една тиха уличка. Тоби се изправи зад бара до плувния басейн, построен върху цялата площ на първия етаж и градината, и наля по едно голямо питие за двамата.

— Какво е това? — попита Макси.

— Бренди. Никога не пия, но сега…

— Аз просто не вярвам… Не мога да го проумея… — започна Макси, но Тоби я прекъсна:

— Замълчи, изпий го и да поплуваме. Още е рано да говорим за това.

Тоби се съблече и се гмурна в басейна със светкавичната бързина на неколкократен шампион по плуване. Макси се присъедини към него, като свали всичко от себе си, освен черната си перла. Двамата направиха няколко обиколки, докато тя почувства как топката от насъбралите се емоции се разтапя в обикновено безпокойство. Макси спря да плува и седна на ръба на басейна. След малко Тоби се показа над водата, с лекота се измъкна и седна до нея. Имаше прекрасни мускули и рамена, а кръстът му бе тънък, както у повечето добри плувци.

— По-добре ли си?

— Добре съм, но ще се оправя. Ала не много. Чувствам се като цапната с ръчна граната — цялата съм на парчета.

— Чудя се дали не сме пропускали много неща между тях.

— Искаш да кажеш, че очевидно майка се е чувствала самотна, откакто… О, Господи, от смъртта на татко… И се е обърнала към Кътър, те са на една възраст и независимо че не го харесвам и му нямам доверие, той безспорно е невероятно красив, а и в края на краищата животът и сексът не свършват на четиридесет и няколко години. И съвсем естествено е да се притеснява от факта, че се е омъжила за девера си, и да не ни каже предварително. И в края на краищата, Тоби, няма нищо страшно, дето ни го съобщи пред всички… Това, което не мога да си представя, е как тъй изведнъж им е хрумнало да го направят. Не са Ромео и Жулиета.

— Така е — каза Тоби, — но има още нещо, което съм забелязал и на което не съм обръщал голямо внимание… Има нещо като съучастничество помежду им… И то винаги е присъствало в по-голяма или по-малка степен… откакто Кътър се завърна от Англия. А когато загина татко миналата година, то се засили.

— Съучастничество? Какво имаш предвид?… Какво точно… Съучастници в престъпление?

— Не, нещо като взаимообвързаност, засилен интерес към нуждите, желанията на другия, нещо повече от споразумение. Нещо, което прави връзката по-здрава и по-издръжлива от факта, че той е хубавец, а тя има нужда от мъж или всякакви други подобни очевидни неща.

— Откога стана такъв експерт? — не се предаваше Макси.

— Чувам го. Знаеш, че чувам в човешките гласове неща, които ти не можеш да уловиш. Чувам дори по начина, по който се движат, когато са заедно. Когато си сляп, Златокоске, се научаваш да чуваш, че хората се движат по толкова различни начини и всеки означава нещо определено. Те са здраво свързани един с друг. Чувам го, за бога, надушвам го… по парфюма, сапуна и одеколона за след бръснене. Усещам го и у двамата.

Макси се сгърчи упорито в несъгласие.

— Защо непрестанно ми викаш Златокоска? — опита да смени темата.

— Защото ми харесва думата. Ако косата ти беше цялата бяла, щях да виждам само малки кичурчета от нея, затова те наричам, както си искам. Само не оплешивявай. Но да се върнем към майка и Кътър. Той получава това, което иска от нея. Никога не съм я виждал такава, зависима, подчинена. Докато татко бе жив, усещах, че когато е с него, е съвсем различна… Мисля, че се разбираха. Те бяха приятели, поне не врагове, но тогава го нямаше усещането за съучастничество.

— Ти си отвратителен.

Тоби се засмя и я плесна по голия крак.

— Хубава и свежа — каза той с възхищение. — Ще останеш такава още десет, може би петнадесет години, преди да започнеш да се отпускаш.

— Махни си ръцете, дегенерат такъв.

— Обичаш ли ме, Златокоске?

— Обичам те, Прилепчо.

Това им бе като ритуал. От най-ранни години Тоби си спомняше бузките на бебето Макси, а тя — ръцете му, които я повдигаха, когато се подхлъзваше по заледените улици.

— Само да можеше да ги видиш жалките негодници по време на заседанието, Тоби. Някои от тях имаха физиономии на осъдени на смърт чрез обесване.

— Чух. И ми стига.

— Но как можем да приемем начина, по който ни съобщи, че говори от нейно име. Знаеш, че майка надали сама е взела това решение — никога не се е занимавала с управлението на компанията. Тя не мисли за печалби, за бога! Всичко прави Кътър, само един господ знае защо. Но не можем да му позволим да убие четири списания едновременно. Няма да му позволим да го стори! Татко никога не би помислил за такова нещо, освен ако не сме банкрутирали тотално. Тоби, Тоби! Спомни си татко! Той не умря от неизлечима болест, това си бе чисто убийство! — Макси повишаваше глас с всяка дума.

— Но какво можем да направим ние, скъпа? Майка има властта да приведе в изпълнение решението, независимо кой й го е подшушнал. Тя има абсолютното законно право да се разпорежда с компанията, както намери за добре.

— Морални скрупули? — думите на Макси прозвучаха като въпрос и догадка едновременно.

— Морални скрупули? Явно доста време те е нямало от родните брегове. Тук е Ню Йорк, скъпа, и такова нещо можеш да намериш само на страниците на вестник „Таймс“.

— Особен вид скрупули, Тоби. Манхатънски стил. Ако ме нагостиш на обяд, ще имам сили да се срещна с чичо си в службата му.

— Да пукна, ако знам какво си намислила.

— Да пукна, ако и аз знам… Но трябва да се опита — изкиска се Макси.

— За един по-добър Ню Йорк — допълни той, присъединявайки се към начина, по който и двамата обясняваха всичките неудобства на града, който за тях бе центърът на света.

 

 

— Това би било много неразумно, Макси, а и не би те довело доникъде — каза Кътър, седнал на бюрото си в своя кабинет на Уолстрийт. — Каквото и да изпитвате двамата с Тоби, повярвай ми, аз искрено разбирам чувствата ви и искрено ви съчувствам…

— Остави сърцата и цветята — отсече Макси. — Да вървим надолу към чертата, където, изглежда, обичаш да действаш — откакто се бе върнала в Ню Йорк, не бе се прибирала у дома, но плуването с Тоби и превъзходният обяд, който той й сготви, бяха съживили дръзкия й дух и докато пътуваше към центъра, премисли ясно какво да говори и как да атакува.

— Все едно дали „Амбървил“ е частна компания или не, Кътър, проблемите й могат да бъдат изнесени на публичен показ. Когато обаче ние с Тоби отидем в някой вестник, както и възнамеряваме да направим, с отчет за нашите малки дялове, ще заявим пред журналистите твърдото си убеждение, че си оказал явно въздействие върху майка ни, твоята прясна невеста, с цел да прекрати съществуването на четири списания без предварителна консултация нито с Тоби, нито с мен, нито с Джъстин, всички акционери и силно заинтересувани страни — Макси изпъна краката си и намахано се отпусна в стола. — И може да си твърде дебелокож и да не се тревожиш от общественото мнение, но помислил ли си за клиентите си? — продължи тя. — Какво ще кажеш за твоите сдържани партньори? Мислил ли си за някого от този бизнес? „Ню хауз“, „Хърст“, „Анънбърг“ и всички останали? Какво ще си кажат за теб, Кътър? Те знаят, че не си издател, никога не си бил и никога няма да бъдеш. Ще бъде една голяма, пикантна, гадна история за пресата… Четири списания унищожени, стотици служители оставени на улицата, и то благодарение на някой, който не е прекарвал и пет минути в издателство и който има пръст в тая работа, използувайки жена си.

Кътър обърна ножа за хартия, премести мастилницата, нагласи настолния часовник. Настъпи кратка тишина, след което Макси продължи. Той очевидно не възнамеряваше да говори.

— Не бих искала да съм на твоето място по време на пресконференцията, Кътър. Убедена съм, че Павка ще се присъедини към нас. Той няма дял в компанията, но в тези среди го обожават, смятат го за гениален, какъвто си е. Освен това е великолепен човек. Помниш ли опашката за неговата ретроспективна изложба в Музея на графичните изкуства? Да не говорим, че идеята за „Уейвленг“ си беше чисто негова. Захари Амбървил вярваше в бъдещето на тези списания, а хората вярваха в него — това като че ли го забравяш. Баща ми беше легенда. Той все още е.

— Опитваш се да ме изнудваш, Макси. Няма да я бъде. Тези списания не съществуват от сутринта. Решението трябваше да се вземе от майка ти и тя го направи.

— Ти — каза бавно Макси — си един вонящ, скапан, мръсен лъжец. Майка не е решавала нищо. Но ти да. Все още не знам защо, но стореното е твое дело, Кътър.

— Как си позволяваш да ми държиш такъв тон?

Макси никога не бе виждала Кътър така ядосан. Тя му се усмихна право в очите, които бяха леденостудени, изпълнени с дива ярост. Ако решението бе, поне отчасти на майка й, тези думи никога не биха се изплъзнали от устата му. Не и на Кътър, който винаги превъзходно се контролираше и който бе самата изисканост.

— И не приемам обвинението, че те изнудвам — Макси се усмихна още по-широко и нахално, като на котарак, почувствал се на собствена територия. — Не можеш ли да разпознаеш моралните скрупули, когато ги чуеш?

— Морални скрупули — от твоята уста звучи не смешно, а абсурдно. Добре, какво точно искаш, Макси?

— Едно списание. Искам едно от четирите списания, искам също една година, в която да ми дадеш пълни права да правя с него, каквото намеря за добре. Без дърпане на конците, без надничане през рамото, без орязване на бюджета. Особено последното.

— Очевидно смяташ, че си наследила бащиния си замах. Значи се нагърбваш да спасиш едно списание съвсем сама? Е, вярно, веднъж работи цяла седмица, едно лято, когато бе още тийнейджър. Хайде да престанем да се боричкаме — Кътър възвърна спокойствието си. — Няма полза от това. Ако можем да убедим Лили да ти даде едно списание, защото само тя може да го реши, то тогава ти и твоите братя обещавате да не намесвате пресата в семейните истории.

— И тогава ти даваме картбланш за останалите три — начумери се изведнъж Макси.

— Нямам нужда от картбланш и не одобрявам изнудването ти, както искаш го наричай, но не мисля, че една пресконференция, водена от всеизвестна мацка и от един мъж, който поради злощастния си недъг не може да види как се скалъпва едно списание, ще се приеме сериозно. Ала в името на семейната хармония и поради неоспоримата ти дарба да правиш скандали, в случай че Лили каже да, кое списание ще избереш за удивителния си възкресяващ експеримент?

— „Бътънс енд баус“ — отговори бързо Макси. Ни най-малко не се съмняваше, че ако баща й бе още жив, щеше да се погрижи най-напред за първото си списание, неговия талисман.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Макси, но не мога да ти обещая нищо, преди да съм разговарял с нея.

— Дрън-дрън! — Макси стана бързо и се запъти към вратата. — Смятам се за главен редактор на „Бътънс енд баус“ от тази минута. О, не си прави труда да ме изпращаш до асансьора.

 

 

Отегчена, но завладяна от победоносно чувство, Макси се прибра в апартамента си на шейсет и третия етаж в Тръмп тауър. Не беше сигурна, че ще съумее да пречупи Кътър, чиято репутация на здравомислещ, макар не дотам успешен банкер би могла да удържи на атаката срещу неговата търговска преценка. Много списания си бяха отишли през последното десетилетие, жалееха ги три дни и после ги забравяха. Когато Макси превъртя ключа, през главата й мина мисълта, че ако Кътър бе член на редакционния съвет на „Амбървил пъбликейшънс“, никога нямаше да й мине номерът с пресконференцията. Всъщност, зачуди се тя, как точно се свиква пресконференция?

— Яхууу!

Макси се свлече на пода под тежестта на едно кльощаво, босо, ревящо създание, натоварено с раница и три тенис ракети, което виеше и я прегръщаше, докато най-сетне тя помоли за милост.

— Майка, моята малка майчица, моята собствена мъничка майчица — виеше от радост създанието. — Ти си вкъщи! Точно влизам, отварям хладилника. Ами там няма нищо за ядене, но знам, че няма да ме оставиш да умра от глад, о, малка майчице на всички бедни русначета.

— Анжелика, скъпа, слез от кокалите ми — помоли Макси. Единадесетгодишната й дъщеря бе пораснала много на тенис лагера. — Какво правиш тук? Нали щеше да се връщаш следващата седмица?

— Зарязах лагера, когато ме елиминираха на осминафиналите. Кофти е да те елиминират на осминафиналите… Добре е, ако не си стигнал до тях или ако са те елиминирали на полуфиналите, но на осмината…

— Анжелика, как се прибра от Оджай? Нали не си… О, господи, нали не се прибра на автостоп, а? — попита ужасена Макси.

— Обадих се на татко да ми прати пари. Със самолет дойдох, разбира се, а той ме чакаше на летището. Но нямаше време да ме нахрани… Искам да кажа, че не ме нахрани достатъчно, само няколко хамбургера и два шоколадово млечни шейка… Виждаш ли колко съм пораснала? Страхотно, нали? Ще порасна колкото теб. Може би ще стана манекен. Мислиш ли, че ще трябва да си направя пластична операция на носа? Всички от лагера ще си правят. Къде ще вечеряме довечера? Татко обади ли ти се, че се връщам? Имам прякор, от днес трябва да ми викаш Чип. Аз ще ти викам Макси, по-зряло е.

— Викай ми каквото си щеш — изпъшка Макси, когато Анжелика се облегна любвеобилно на нея. — Само не очаквай да те наричам Чип. Някой трябва да тегли чертата — Макси сложи ръце върху раменете на Анжелика, бутна я напред и я огледа. Ама че комбинация от гени, удивляваше се тя, за да се създаде тази изключителна класическа хубост. От Амбървил, Адамсфийлд, Дейл, Кътър бе взела изключителната романтичност, която бе Анжелика Амбървил Чиприани, и все пак доминиращите черти бяха на баща й, Роко Чиприани — великолепния Роко, ренесансовия Роко, очарователния тъмен Роко, чиито прадеди бяха напуснали Венеция — сигурно единствените венецианци, напуснали доброволно Венеция — и се бяха заселили в Съединените щати преди не повече от сто години.

— Смяташ ли да измислиш прякор и на баща си? — попита тя, като се стараеше винаги да се отнася вежливо към първия си съпруг, с когото деляха попечителството върху Анжелика.

— О, Макси, ти направо ме надминаваш. Никой не нарича баща си с прякор. Понякога направо ти се чудя.

— Виждам, че двоякото отношение все още преобладава — измърмори недоволно Макси. — Не ме питай какво имам предвид, съвсем скоро сама ще разбереш.

— Сега, за вечерята… — каза Анжелика, като изсипа съдържанието на торбата си из цялата стая. — Мисля да идем в „Тай“ или другаде. Храната в лагера бе предимно за провинциалисти. Знаеш какво означава това… Противен клисав бял хляб, оранжево-жълт гумен кашкавал, бледорозов салам… Не съм близвала свястна храна от два месеца.

— Анжелика, ще се върнем към стомаха ти след малко. Какво ще кажеш, ако ме попиташ как съм?

— Как си, мам? — приятелски я попита Анжелика, докато се опитваше да намери чифт чисти чорапи.

— Аз съм новият главен редактор на „Бътънс енд баус“.

— Хайде… питам те как си. Срещна ли някакво очарователно човешко създание? Скоро не съм имала доведен татко.

— Никога, никога няма да имаш друг доведен татко, Анжелика. Сто пъти ти го повтарям. Говоря сериозно за „Бътънс енд баус“. Поемам нещата в свои ръце.

— „Триминг трейдс“?! — Анжелика я зяпна от учудване. — Какво искаш от това бедно старо списанийце?

— За какво ми говориш?

— За „Бътънс енд баус“… Дядо винаги ми е казвал, че истинското му име е „Триминг трейдс“… Пише го на корицата с малки букви. „Бътънс енд баус“ е име, което някакъв отчаян редактор му е лепнал, за да го съживи малко. Не че е помогнало кой знае колко. Той казваше, че продължава да го издава от жал към хората, които са в редакцията от толкова дълго… Не е очаквал да си намерят работа, много от тях са работили там през целия си живот, но той отдавна бе престанал да се интересува от списанието. Мам, кога за последен път си видяла негов брой? Мисля, че тия, дето го купуват, го правят от колекционерска страст. Трябва да има двеста бройки тираж. Тъпотия.

— Анжелика, откъде знаеш това?

— С дядо говорехме за бизнес… Той каза, че в цялата фамилия само аз имам нюх към издателския бизнес. Да ти се намират едни чисти чорапи назаем, Макси?… Хей, мам, добре ли си? Изглеждаш смешно. Не може да е от самолета. С редовна линия ли долетя? Сигурно просто умираш от глад като мен. Мам, кога тръгваме за Венеция?

— Венеция ли? — празно повтори Макси.

— Знаеш, че ще ходим за две седмици във Венеция. Оная, дето се намира в Италия. Преди започването на новата учебна година — Анжелика обясняваше бавно и спокойно, като на много възрастен човек. — Казваш го така, сякаш нямаме билети и резервации, след като го решихме преди няколко месеца.

— Не можем да отидем.

— Но ти обеща!

— Никаква Венеция. Съжалявам. Но твоето не се губи. Ще трябва да работя. В „Триминг трейдс“.

— Господи! Не говориш сериозно. Всичките ни пари ли похарчи?

— Само се изкарах много умна.

— Това лошо ли е или хубаво?

— Лошо, много, много лошо, безкрайно лошо. О, по дяволите.

— Не се тревожи, мамче — Анжелика я прегърна силно. — Можем да вечеряме в „Париоли Романисимо“ — много важно, че няма да видим земята на моите прадеди — ресторант също като във Венеция, само дето е без каналите… гълъбите… площада „Сан Марко“… „Грити“… — гласът й трепереше, изпълнен с горчивина.

— Дори не мога да вечерям с теб тази вечер, Анжелика. Ще се обадя на Тоби да те заведе, където поискаш — каза Макси, ненавиждайки се в този момент.

— Среща ли имаш? — грейна Анжелика.

— Обещание. И не мога да не го удържа. Наречи го дълг на честта. Трябва точно в осем да съм в „Пи Джей Кларк“ — Макси се отпусна в стола и се сгуши с нещастен поглед. — Анжелика, случайно да обичаш черни перли? Защото, ако харесваш, донесох ти една от Европа.

— О, Макси, дай ми време да поема дъх… Остави вече греховното пътешествие — каза мило Анжелика. — Съвсем не е в стила ти.

 

 

Митничарите наистина познават женското тяло, мислеше си одобрително Макси, докато се опитваше да се разсъни. Имаше ли на света мъж, който да се люби така, както умее един истински ирландец в разцвета на силите си? А О’Кейси бе във върхова форма. Вторият й съпруг, симпатичният Денис Брейди, бе австралиец, но прародителите му бяха ирландци. Хубав момък, както биха се изразили в Ирландия, само дето имаше лошия навик да смесва мексиканска ракия с водка „Бъфало грас“ в равни количества и да обръща по няколко чаши, преди да започне опити да закотви кораба си на пристанището в Монте Карло, без да прибягва до помощта на капитана. Може би бракът щеше да потръгне, ако не го мързеше до мозъка на костите и ако неговата лодка не бе осемдесетметрова яхта с писта за хеликоптери. И може би ако хеликоптерът бе кацнал стабилно, или… това бе корабокрушение — не би било толкова досадно. Макси бе зарязала този кораб на глупаците след шест месеца, прекарани на него, спомняше си тя тъжна и сънлива, но в никакъв случай по-разумна.

По-разумна! Думата отекна в главата й като ехо и я накара да подскочи в леглото. По-разумна? Кой беше по-разумен? Колко беше часът? Трябва да тръгва на работа незабавно. Служителите в „Бътънс енд баус“ сигурно са чули за вчерашното заседание и сигурно седяха оклюмани в очакване на официалното съобщение. Трябва да отиде там, където и да се намираше то, и да направи… Да направи, каквото трябва. Да, трябваше да предприеме нещо, да вземе някакво решение, да поеме инициативата, да извърши нещо, каквото и да е. Тя се повъртя насам-натам, опитвайки се да дръпне завесите, така че да открие часовник, но не можеше да се ориентира, не знаеше нито как да ги дръпне, нито къде бе ключът за осветлението.

Макси не бе спала в новия си апартамент от заминаването си за Европа преди два месеца. Тогава, както много други апартаменти в Тръмп тауър, той не бе още завършен, макар че Макси го купи от приятеля си Доналд Тръмп.

Най-накрая тя намери въженцето и отвори тежките копринени завеси с цвят на праскова.

Макси застана пред прозорците изненадана. Това ли беше Манхатън, познатият, любимият, омразният град, или докато е спала, нейният апартамент нежно се е приземил на друга планета? Слънцето, което точно в този миг изгряваше от изток, хвърляше лъчи към Сентръл парк, наполовина тъмен, и осветяваше върховете и кулите на големия град, докъдето стигаше човешкото око; на север към Харлем, на запад към реката Хъдсън и Ню Джърси, на юг към Атлантика. Бог е милостив, мислеше си тя, това е Манхатън и аз го купих целия! Макси преливаше от радост. Манхатън й принадлежеше! Трябваше да е единственият човек, буден толкова рано, единственият, пред когото се разкриваше тази гледка. Сигурно там долу се движеха таксита, автобуси и пожарни коли, но Макси не можеше да ги чуе на шейсет и третия етаж. Тя се носеше в облаците, в своето гнездо; то й струваше повече от четири милиона долара и достигаше до пухкавите бели облаци, порозовели вече над парка. Като наблюдаваше слънцето, издигащо се все по-високо в небето и огряващо отсрещните прозорци, които й пращаха слънчеви зайчета, Макси разбра, че е щастливка: притежаваше гледка, повдигаща духа.

„Ще превзема Манхатън — пееше тя, — Бронкс и Стейтън айлънд.“ После затанцува сама с песента, на която я бе научил баща й.

 

 

— Анжелика, нямам подходяща дреха в качеството си на издател — заключи Макси по време на закуска.

— Мислех, че си главният редактор, мамче. Повиши ли се вече?

— Събудих се посред нощ и изведнъж ми хрумна, че „Бътънс енд баус“ си има главен редактор и ще бъде много непопулярно да започна, сядайки на чужд стол, затова се произведох в издател. Откакто почина дядо ти, нямат издател.

— И как трябва да се облича издателят? — попита Анжелика, докато ядеше направо от тигана четири яйца, пържени с много масло.

— Като авторитетна фигура, като лидер, като някой, който вдъхновява армията и има неоспорима, безпогрешна и неопровержима тежест.

— Това те изважда от класацията — Анжелика поля яйцата с дебел слой „Табаско“.

— Точно така. Но те не го знаят и затова, ако се облека подходящо, те ще откликнат на образа. Надявам се. Обаче в гардероба си нямам дрехи, които да могат да се носят сутрин. Имам дрехи за обяд в „Le Cirque“ или „Cote Basque“, но нито една сериозна бизнесменска дреха. Цял куп рокли за коктейли, вечери, яхти, плажове, балове, плюс панталона и ботушите за из път.

— Звучи ми като точки в тест за характера. Погледнете в гардероба ми и той ще ви каже какъв съм всъщност — отбеляза дъщеря й.

— Щеше ми се да не си толкова откровена, Анжелика. Не би ли могла да проявиш малко такт?

— Ти си го поиска. Както и да е, какво ще кажеш за онзи черен костюм от сако и панталон на „Сен Лоран“, дето го купи миналата година, но така и не го облече, защото ти стоеше ужасно?

— Не се е променил — навъси се Макси. — В него изглеждам като в торба. Късокрако същество без талия. А аз, трябва да се съгласиш с мен, имам най-хубавите крака в Ню Йорк.

— Всички знаем това. Ако обуеш висок ток, ще изглеждаш среднокрако същество. А раменете наистина са застрашителни.

— Може би ще е добре с фрапираща блуза — оживи се Макси.

— Една жестока блуза с мъжки шал, преметнат небрежно през рамото. Вива Сапата.

— Ненавиждам този вид, а и шалът все едно непрекъснато пада.

— Нямаш избор — каза замислено Анжелика. — Слушай, мамче, влюбвала ли си се истински?

— Не отговарям на подобни въпроси толкова рано сутрин.

— Ако някога срещна Уди Алън, мислиш ли, че ще е твърде стар за мене?

— Не съвсем, но не мисля, че ще иска да се замесва в истории.

— Никой не ще — констатира тъжно Анжелика.

— Такова е „неразположението“ на века. Каквото и да значи това — обясни Макси.

— Каквото и да е — съгласи се Анжелика. Тя почти бе наясно какво значеше. — Значи наистина отиваш на работа тая сутрин. Досадно. Е, успех, Макси.

— Благодаря ти, скъпа. Какво ще правиш днес, ще ходиш на покупки?

— Обратно в училище.

— Ех, да бях висока като теб — въздъхна Макси.

— Мисля, че и така си много готина. Обичам майки със среден ръст. Карат ме да се чувствам голяма.

— Не знаех, че не си се чувствала така досега — измърмори Макси.