Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (12)

12.

— Както обичахме да казваме в Кралските въздушни сили — отбеляза дълбокомислено Индия Уест, — ти заби в кошарите, Макси.

— И какво по-точно значи това? — притесни се Макси.

Индия Уест никога не грешеше в преценките си. Бе само на петнадесет години, две години по-малка от Макси, но откакто двете се срещнаха в училище в опит да избягат от час по гимнастика, станаха неразделни приятелки. Свързваше ги мигновеното признаване качествата на другия и твърдото предпочитание към преувеличаване на истината. Хората понякога го взимат за лъжа, обясни веднъж Макси на Индия, но ние само пренареждаме фактите от живота така, че да бъде по-забавно за околните, сиреч вършим обществена добрина.

— Че си разбила самолета — разсеяно отговори Индия, докато се оглеждаше в огледалото. — Мисля, че… че се разхубавявам. Как ти се струва?

— Знаеш, че си хубава. Кога не си била божествено красива? И престани да се опитваш да смениш темата. Говорехме за мен.

Индия се бе завърнала от Саратога, където бе прекарала цялото лято със своите родители. Лили Амбървил, момчетата и прислугата щяха да се приберат от Саутхамптън в края на август. Най-сетне Макси имаше с кого да си поприказва за Роко. Той бе безумно влюбен, омаян, омагьосан, бе неин пленник. След първата им юлска нощ прекарваха заедно всяка минута, на работа и след работа. Той бе влюбен в нея, искрено влюбен, сериозно влюбен. Така й беше казал, а Роко, за разлика от Макси, винаги говореше само истината. Във въодушевлението си Макси не можеше да разбере защо Индия, обикновено толкова равнодушна, виждаше проблем в нейната безупречна любов.

— Седемнадесет и деветнадесет не е едно и също. А Амбървил не е Адамс.

— Утре имам рожден ден и ставам на осемнадесет. И съм съвсем същият човек, в когото той е влюбен — протестираше Макси.

— Не съвсем.

— Искаш да кажеш, че когато разбере истината, няма да ме обича повече, така ли? Индия! Това е смешно.

— Не, друго имам предвид и ти прекрасно знаеш какво. Фактът, че и двете ходим в училище, което от любезност наричат „алтернативна форма на обучение“, не означава, че някоя от нас е идиот — каза саркастично Индия.

— Добре де. Баща ми е богат.

— Ха!

— Добре де, един от най-богатите в Америка. И не ходя във Васар в края на краищата. Все още съм в гимназия. Две години по-малко и баща с купища пари не ме правят прокажена.

— Ти си го излъгала.

— Аз лъжа всички.

— И аз… Но казваш, че Роко говори винаги истината. Което означава, че повече не може да ти има доверие. И как мислиш, че един самоуважаващ се, работлив млад мъж, от хубаво консервативно италианско семейство, със строго чувство за собствените си ценности ще продължи пламенната любовна история с тийнейджъра Макси Амбървил, дъщеричка на неговия шеф? Представяш ли си как ще погледне на това? Ти си стажантка при него. Знаеш ли какво значи тази история за кариерата му? Очевидно никак не е безразличен към работата си. Може ли да ти има отново доверие? Съвсем си му завъртяла главата, горкичкия, но ако това бе станало преди година, можеха и да го осъдят. И един господ знае какви ще са последствията, когато мама и татко Амбървил узнаят.

Индия така умело извиваше гласа си и сменяше тона, че никой, независимо на каква възраст беше, не можеше да не я изслуша. Дори и Макси се сломяваше, колкото и да й беше привикнала.

— Щеше ми се да не ми ги приказваш тия — Макси засука белия си перчем с два пръста и го задърпа, докато не я заболя. И друг път, независимо колко се перчи, бе съзнавала, че е притисната до стената, но този път под стената нямаше и под. — Индия, имам нужда от теб — продължи нервно тя. — Имам сериозен проблем. Нашите се връщат след седмица и свободата ми свършва. Разправях на Роко, че са още в Европа. Ако му кажа, че са тук, ще поиска да се запознае… Много е старомоден за тия работи.

— Е, и? — нетърпеливо попита Индия.

— Започваме училище чак след три седмици — продължи Макси. — Ще му кажа, че не са се върнали, ако ме прикриваш. На тях ще разправям, че съм с теб; когато излизам с Роко, а наложи ли се все пак да си показвам физиономията на вечеря, ще му казвам, че съм с теб. Хитро, а?

— Ако е наистина толкова старомоден, няма ли да очаква да го запознаеш с най-добрата си приятелка?

— Ще кажа, че… Че имаш фобия. Че те е страх да излизаш от къщи. Агорафобия, известна е.

— Ами защо да не дойде да ме види? Твърдиш, че е страшно състрадателен?

— Страхуваш се от непознати. Другата ти фобия. Може да ти се обади по телефона. За успокоение.

— Това по отношение на него. А мама и тати? Ние практически ще сме неразделни?

— Ще им кажа, че ти помагам да учиш, така че да прескочиш в моя клас.

— Ти ми помагаш на мен да уча?

— Разбира се. Знаят, че щом искам, мога. Ще бъде добра постъпка. А ако ти се обадят, все ще измислиш нещо защо ме няма — Индия бе много по-изобретателна и непринудена в лъжите от Макси.

— Което значи, че следващите три седмици ще вися по цял ден на телефона — измрънка Индия. — И какво ще стане, когато започнем училище? И когато наистина ще имаш домашно? Няма да можеш така лесно да се измъкваш от къщи.

— Дай ми само тези три седмици с него… дотогава все ще уредя нещо.

— Истината винаги излиза наяве.

— Индия, моля ти се — ужасяваше се Макси. — Ти като че ли не разбираш. Това е най-важното нещо, което ми се е случвало. Повече никога няма да се повтори… Трябва да изляза от положението. Истината… Моля те, даже не я мисли тая дума. Късно е за… същото.

— Най-висшата връзка с човека почива на следното: „И нека истината между двама ни навеки да живее“ — изрецитира Индия.

— Защо ме тормозиш?

— Емерсън, Ралф Уолдо. Чета го. Какво да направя, като имам коварна памет?

— А защо не си го припомняш насаме?

— Той казва също: „Запазете спокойствие. Всичко ще се слее в едно за сто години.“

— Голяма утеха си ми, Индия, няма що. Как си избрах едно преждевременно развито зверче за най-добра приятелка?

— „Когато се плъзгаме по тънък лед, скоростта е нашето спасение.“

— Пак ли Емерсън?

— Доскучава ли ти?

— Не, нервира ме — нефритенозелените очи на Макси се разширяваха от вълнение и сякаш поглъщаха в измамните си дълбини всичката светлина в стаята.

— Слушай, Макси, наистина ли е толкова готино, че да вдигаш чак такъв шум? — попита тихо Индия внезапно.

— Шум? — каза Макси. — Това е най-върховното преживяване.

— По дяволите, страхувах се, че ще кажеш така.

 

 

Истината излезе наяве едва през октомври. Макси бе насочила дотолкова цялата си умствена енергия към лъжите, които двете с Индия разправяха на непрекъснато растящия брой хора, че бе пренебрегнала основната грижа на всички женски същества, правещи любов толкова често. Беше бременна в първия, може би втория месец, когато двете с Индия брояха седмиците от последната й менструация. Известно време се зяпаха в тържествена, ужасна тишина. За пръв път, откакто се познаваха, никоя не се опита да прекъсва другата. Изведнъж плахата и неуверена усмивка, оформила се на устните на Макси, се изля в дълбок и звучен смях, а лицето й грейна от радост.

— Щастие — задъхваше се тя, — божествено, прекрасно щастие. Невероятно забавление. Забавление — тя скочи, грабна Индия, която вече бе с почти два сантиметра по-висока от нея, и я завъртя от радост.

— Забавление ли? — възмутено извика Индия. — Пусни ме на земята, глупачке! Забавление!

— Бебе. Сладко малко бебе. Малко момченце като Роко. Розов, бял, къдрокос бамбино. Не мога да чакам. Трябва да се науча да плета. Ще взимам уроци по естествено раждане. Иска ми се още утре да се роди…, не ти ли казвах, че нещо ще се случи и всичко ще бъде окей? И на всичкото отгоре такава радост? Не мога да повярвам на щастието си.

— Имай милост, господи — Индия се сгромоляса в един стол, не можейки да повярва.

— Това ли е твоята реакция? Какво ти е? — попита Макси. — Мислех, че разбираш от забавление.

— Може би моето разбиране за забавление се разминава с твоето — изрече Индия изнемощяла. — И, мис Скарлет, аз ни ръзбирам от раждъни на бебита.

 

 

— Аз съм виновна — каза Нина. — Аз реших, че трябва да работи.

— Аз съм виновен — настояваше Захари. Аз се съгласих.

— Аз съм виновен — настояваше Павка. — Аз я пратих в художествения отдел. А Линда Лаферти смята, че изцяло е виновна тя.

— Всъщност, Павка — рече Нина, — секретарката ти, която те боготвори, е виновна. Тя избра „Savoir Vivre“.

— Слушайте и двамата. Макси сама си е виновна. Господ е свидетел, че горкичкият Роко не може да бъде обвинен… Нямал е шанс завалията, щом Макси го е нарочила — вметна Захари.

— Какво мисли Лили? — попита Павка.

— Твърде заета е със сватбените приготовления, за да й остава време да мисли. Колкото до нея, осемнадесет години не е лоша възраст за женене, ако и без това не правиш друго в тоя живот. Не беше по-голяма, когато ние се оженихме. Но тя държи на типично английска сватба с всичките му там глупости: шаферки, момичета, дето хвърлят листенца от цветя, пажове в кадифени панталони и цялата къща е с краката нагоре заради приема. Но единственият проблем е времето. Трябва да се оженят колкото се може по-скоро. Ако не бяха плановете на Лили, досега да са се оженили. Но на Макси все едно хич не й пука. Тя се „забавлява“ страшно много, за да мисли за краткия срок след сватбата, в който ще се роди бебето… Започвам да я виждам пред олтара с бебе на ръце вместо с букет.

— А Роко? — полюбопитства Павка.

— Какво Роко? Линда Лаферти казва, че и двамата сте единодушни, работил чудесно — отвърна Захари в лека самоотбрана.

— Нямам предвид работата му… Какво мисли семейството му?

— Намират, че всичко, което прави той, е разумно — продължи Захари. — Събрахме се заедно на вечеря и тя премина много добре като за първа среща на сватове, дори бих казал чудесно. Джо Чиприани е бил във Въздушните в Корея, така че си разправяхме случки от войната; Ана, майката на Роко, и Лили си приказваха за сребърни прибори, китайски порцелан, сватбени тоалети; Макси просто си седеше и зяпаше, сякаш е направила чудо и е получила Нобелова награда за изпълнение; а Роко нямаше думата. Изглеждаше като цапнат със сопа по главата или като премазан от влак, или и двете.

— Тогава защо, за бога — учуди се Нина, — седим тримата и се вайкаме, когато всички останали го намират за прекрасно?

— Защото познаваме Макси — мрачно отбеляза Захари.

 

 

Анжелика Амбървил Чиприани се появи на белия свят през април на 1973 година, малко повече от шест месеца след сватбата на Макси и Роко, съвсем нормален срок на бременност във всички общества, откакто светът се е научил да брои на пръсти. Роко излезе от унесеното си състояние още щом мина сватбата, а Макси с огромно задоволство заряза последната година в училище, за да подготви таванския апартамент на Роко за идването на бебето.

Лили и Захари настояваха от болницата Макси да се настани с бебето в удобен апартамент, където щеше да има гледачка, жена, която да готви, и друга, която да чисти. За тях беше в реда на нещата да купят и обзаведат апартамента, както и да плащат заплатите на персонала, но Роко категорично отказа да приеме каквото и да било с изключение на традиционния подарък от сребърен сервиз. Изкарваше тридесет и пет хиляди долара годишно и чувството за пълна финансова независимост бе дълбоко вкоренено в него. Не бе получил нищо от родителите си от деня, в който бе спечелил стипендия за художественото училище, и не се тревожеше, че няма да има достатъчно, за да издържа жена и дете. Макси беше вече на осемнадесет и много момичета от неговите среди на тази възраст ставаха добри майки и се справяха с домакинската работа.

Макси очакваше бъдещето, изпълнена с енергия и блаженство. Посещаваше три различни училища по готварство, така че щеше да бъде в състояние да предложи на Роко избор от три кухни; френска, италианска и китайска. Ходеше на уроци за два различни метода на раждане, в случай че в последния момент си променеше мнението: пазаруваше в „Сакс“ и „Блумингдейл“, а дори във всички магазини по пътя за „Мейсис“, за да купи пълен бебешки комплект. Разумно остави на склад огромните многочислени пакети със сватбени подаръци, с изключение на тенджерите и тиганите, керамични сервизи, прибори за хранене от неръждаема стомана и евтини стъклени чаши.

За щастие таванският апартамент на Роко бе достатъчно просторен, така че с помощта на двама дърводелци успяха да го разделят на три отделни къта: за бебето, за готвене, а в останалия щяха да живеят, да се хранят, да спят. Там щеше да бъде и работната маса на Роко. Той предложи да разделят третия кът на още два, за да бъде самостоятелен, но Макси изтъкна, че възнамерява да му помага, когато има нужда от нея, така че нямало смисъл. Щеше да бъде хубаво, като миналото лято, мислеше си тя, но с още по-голяма радост при вида на спящия в неговото владение бамбино.

 

 

Макси седеше на твърдата пейка в малкия квартален парк с две мършави дървета и друсаше английската бебешка количка с очебиещи размери, блестящо синя и с ресни по края, които да предпазват очите на Анжелика от слънцето. Беше август, горещо и влажно, така както само може да бъде в Манхатън през август. Градът бе затворен в чудовищна купа без въздух, или по-скоро миризливо сивкавожълто нещо, което би могло да бъде въздух, но такъв, че би убил повечето индианци от Амазонка. Макси бе обута в къси панталони, блуза с презрамка около врата и ниски сандали. Въпреки че бе вдигнала косата си, потни струйки се стичаха по врата й. Правеше си вятър без особен ефект с „Ролинг стоун“, за да се пребори с пяната, която напираше да излиза от устата, ръмжейки като куче, опитвайки се да направи равносметка.

Ще мисля за забавните неща, казваше си тя строго. С Роко е много забавно, когато не работи по двойния коледен брой на списанието. С Анжелика е много забавно, когато не крещи и не ни държи будни. Да си женен е забавно, когато Роко не работи, а Анжелика спи. Готвенето е забавно, когато… не, готвенето не би могло да се нарече забавно. Не и когато трябва да миеш после. Това прави около един час радост в цялото денонощие. Поне един час би могъл да бъде забавен, ако не беше толкова горещо и влажно. Нищо не е забавно в Ню Йорк през август, помисли си яростно тя, освен ако шибаната климатична инсталация работи.

Двата прозореца се скапаха от старост преди три седмици точно когато започнаха жегите. Да се купят нови в средата на най-горещото от години лято се оказа невъзможно. Ден след ден Макси чакаше да дойдат, както бяха обещали, и ден след ден й ставаше ясно, че и този път няма да ги доставят.

Всяка сутрин Захари й се обаждаше по телефона и я молеше да заминат с бебето в Саутхамптън, всяка вечер Роко я убеждаваше, че е луда да остава в града, че ще се оправи сам през седмицата, и обещаваше да ходи при тях всеки уикенд. Но Макси, както винаги, се заинатяваше и отказваше да се помръдне.

Първото лято, си казваше тя, е време за проверка, за изпит, на който всички очакваха да я скъсат. Но тя ще седи в града; нямаше като дете да изприпка при родителите си й да зареже мъжа си, когато той работи толкова неуморно, да го остави без жена, дете и грижи. Нямаше намерение да превръща Роко в неделен татко, да не му позволи да вижда детето си през най-забавните месеци. Да обърне опашка и да духне към хладния бриз, океана, прислугата, студения, току-що приготвен плодов сок…

Не! Тя извади една влажна книжна кърпичка и обърса поточетата пот, стичащи се по врата й.

Защо не можеше да престане да мисли за нещо бяло? Бели чаршафи, бял пясък, бели пухкави облачета в синьото небе над синьото море, бели и чисти пелени, бели маратонки, прислуга в бели престилки, големи бели дървени къщи, бели плетени маси с опънати бели дантелени покривки и бели порцеланови сервизи. Белият цвят, изглежда, бе последното нещо, което Манхатън можеше да предложи през август, с изключение на боклуците от хартия, била някога бяла, които се носеха под краката й.

Анжелика се събуди и ревна. Макси я вдигна и започна бясно да й духа. Въпреки непрекъснатото подсушаване и хладните бани бебето имаше топлинен обрив или някакво друго кожно раздразнение в гънките на пухкавото й четиримесечно телце. Тя бе хубаво бебе, с изключение на моментите, когато се изкривяваше от болка, особено често през лятото. „Бедното бебе“, шепнеше Макси, готова да се разплаче. „Горкичкото, малко бебче, толкова ми е жал за тебе, наистина“, смъркаше тя във врата на Анжелика. „Бедно, нещастно, смело бебче, ти си толкова добричко малко момиченце, а никой не ти се отблагодарява за това.“ Анжелика спря да плаче, отвори очи, сграбчи косата на Макси и се усмихна. „О, милото“, Макси заплака вече силно.

Тя скочи от пейката и тичешком подкара количката извън парка. Едно такси спря, виждайки лудото й махане. Без да му мисли много, Макси заряза вносната петстотиндоларова количка, сграбчи Анжелика и се пъхна в таксито.

— Хотел „Сейнт Реджис“ — заръча тя на шофьора. — И побързайте, спешно е.

„Амбървил пъбликейшънс“ държаха постоянно един апартамент в хотела „Сейнт Реджис“ за клиенти, дошли на посещение, и всички от рецепцията познаваха Макси. Придружиха я до петстайния апартамент, зарязвайки другата работа, с такова внимание, сякаш току-що я бяха издърпали от поглъщащите вълни в спасителна лодка. Макси се просна на едно от леглата заедно с бебето и за известно време не мислеше за нищо друго, освен за прохладния въздух. Още щом усети приток на сили, напълни ваната догоре с хладка вода, свали всички дрехи от себе си и Анжелика и внимателно влезе вътре, като я държеше в ръце. Легна по гръб и залюля Анжелика върху гърдите си, придържайки я под мишничките, търкайки малкото й носле. Тя измърка тихо и завъртя Анжелика напред-назад; русалка с нейното малко.

 

 

След като напълно възвърна сили, Макси омота себе си и бебето в хавлии и се хвърли към телефона. Най-напред се обади в „Сакс“ и поръча бебешки дрешки, детско креватче, друга детска количка, бебешко спално бельо и въртящ се стол. После позвъни в „Бонуитс“ за няколко халата, къса копринена пижама, памучни ризи и къси гащета за себе си. След това се обади на цветарницата в хотела и поръча да й качат десетина бели вази, пълни с бели цветя; на аптекаря — да донесе бебешки балсам, пудра, пеленки и шампоан; на Ф. А. Шварц за дрънкулки над креватчето и любимите пухени играчки на Анжелика. Позвъни на рецепцията и изпрати всички пикола незабавно да доставят направените от нея поръчки, а после поръча обед в стаята. Да, успокоиха я те, ще могат да разбият пюре от моркови и бяло пилешко месо. Най-накрая се обади в службата на Роко.

— Скъпи — възбудено започна тя, — току-що открих най-прекрасното място, където можем да прекараме лятото. И то се намира само на няколко пресечки от твоята служба.

 

 

Августовските жеги са нормално явление в Ню Йорк, но както знае всеки негов жител, те могат да бъдат така ужасни и през септември. „Есен в Ню Йорк“ е песен, която би следвало да се пее за октомври, също както „Париж през април“ е песен, напомняща на всекиго да си носи чадър, подплатен дъждобран и непромокаеми обувки. Макси, Роко и Анжелика останаха приютени в „Сейнт Реджис“ още пет седмици. Макар че Роко не можеше да не види, че само сметката за обслужването по стаите надхвърляше седмичната му заплата, той се насилваше да не протестира. Независимо как се чувства, разсъждаваше, не може да настоява да държат бебето в горещия тавански апартамент. Щом се захлади, щяха да се приберат.

— Струва ми се, че трябва да се върнем у дома тази вечер — каза му Макси една сутрин в края на септември, когато Роко тръгваше за работа.

— Мислех, че си решила да издържиш до първия сняг — усмихна се той към зачервеното й радостно лице и гризна върха на нахално вирнатия й нос.

— Писна ми от рум сървиса — измърмори Макси, като го облиза по гърдите между копчетата на ризата, под вратовръзката. Вече го правеше като експерт.

— Ще се постарая да се прибера колкото се може по-скоро от работа и ще ти помогна за багажа.

— Не се тревожи, скъпи. Имам на разположение цял ден, а и от хотела казаха, че ще помогнат. Само ела ни вземи.

Вечерта Роко завари Макси и Анжелика да го чакат във фоайето на хотела.

— Всичко е готово — съобщи тя победоносно. Влязоха в едно такси, а портиерът даде на шофьора адрес и им махна за довиждане.

— Защо отиваме нагоре? — попита Роко.

— Искам първо да минем и видим нашите — весело отговори Макси.

— Тогава защо подминахме тяхната къща? — спокойно зададе следващия въпрос Роко, след като разбра, че Макси явно бе планирала някаква изненада, съвсем в неин стил: като например да се научи да прави тортелини, да оформя негови скици с неопитните си ръце или да открие някоя стара рокля за Анжелика от евтин магазин, или да й сложи шлейф от викторианска дантела.

— Отиваме у Тоби — небрежно отговори тя.

— А Тоби пък е отишъл при приятели?

— Точно така. Толкова си умен. Не знаеш ли, че се омъжих за теб заради острия ти ум, а не просто заради невъзможната ти хубост?

— Мислех, че аз съм се оженил за тебе, защото те свалих. Горе-долу така е прието — Роко се радваше на хитрото пламъче в очите на Макси. Той й се бе отдал, както би сторил с момиче от най-невероятния си щастлив сън. Понякога младата му женичка бе, както тази вечер, превъплъщение на очарователна практическа шега.

— Не пред бебето! — прошепна Макси.

Най-сетне таксито спря пред един красив блок на „76-а улица“, между „Пето авеню“ и „Медисън“. Взеха асансьора до петия етаж и тръгнаха по широкия коридор, докато Макси натисна един звънец. Вратата се отвори и униформена камериерка ги посрещна усмихнато.

— Няма ли никой тук? — попита Роко, оглеждайки се наоколо. Огромна стая с бели стени, интересна форма, тъмночервеникава теракота, обзаведена по начин, който веднага му хареса, без и той да може да определи защо.

— Трябва да са тук някъде — Макси се отдалечи от Роко и тръгна към коридора. — Има ли някой вкъщи? — извика тя.

— Не мислиш ли, че трябва да почакаме в дневната?

— Хайде, скъпи, тук трябва да са — провикна се тя от коридора и Роко я последва през всички прекрасно обзаведени безлюдни стаи: детска стая, огромна спалня с легло, покрито със старинна завивка, блестяща кухня, където прислугата усърдно готвеше. Когато стигнаха до малката, боядисана в червено столова с наредените върху кръглата маса два прибора за хранене, Роко я хвана и се опита да я спре.

— Седни и чакай. Не можеш така да се разхождаш по чуждите къщи. Дори и ти. Или това е някакво парти изненада?

Тя му се изплъзна, все още с Анжелика на ръце.

— Чакай, тук има още една стая. Може би се крият вътре.

Макси отвори вратата и Роко се намери в добре осветена стая, почти празна, само с неговата работна маса, неговия стол и всичките му принадлежности, подредени изрядно, без нещо да липсва.

Макси го погледна, страшно доволна от себе си.

— И не си мисли, че това е станало за една нощ — гордо изтъкна тя.

— Това…

— Е нашата къща. Парти изненада. Не си толкова умен, колкото се надявах — подразни го.

— Знаеш мнението ми за помощта от вашите… Как можа да го направиш, Макси? — тихо я попита Роко.

— Напълно се съобразявам с мнението ти. То няма нищо общо с тях — лицето й грееше от задоволство.

— А откъде иде тогава?

— От мен. От мен за теб, от мен за мен, от мен за Анжелика.

— Какво значи това „мен“?

— От мой попечителски фонд, направен от баща ми, когато съм се родила. Влезе в сила на последния ми рожден ден. Ще получа още толкоз, когато навърша двадесет и една, и още толкоз, когато стана на двадесет и пет. Разбира се, Тоби и Джъстин също имат. Начин да дадеш нещичко на децата си, приживе, за да не ти го вземе държавата, когато умреш — обясни Макси, без да бе много сигурна за подробностите.

— Баща ти, познавайки те добре, ти е поверил такава голяма сума? — не можеше да повярва Роко.

— Е, щом веднъж го е открил, не може по никакъв начин да го промени. Иначе не вярвам да ми бе поверил толкова. Но щеше да сгреши, нали? Пък и не съм направила нещо безразсъдно, като се размисля.

— Като размислиш какво?

— Че имам пет милиона.

— Пет милиона?

— Честно, Роко, като включим цената на апартамента, не съм похарчила даже три четвърти милион.

— Три четвърти милион!

— Е, апартаментът не е много голям… Достатъчен е за нас тримата — обясни Макси търпеливо. Роко не беше много, схватлив тая вечер. — Ще се преместим, когато имаме второ бебе.

— Друго бебе ли чакаме? — попита Роко с неестествен глас. — И друга изненада ли има тая вечер?

— Не, за бога.

— Да тръгваме.

— Къде?

— Връщаме се в Сохо. Щом не мога да взема нищо от твоите родители, как си помислила, че ще взема от теб? — изрече той, пребледнял от яд, обиден до мозъка на костите си.

— Но жилището няма нищо общо с моите родители. Съвсем различно е. Аз съм купила и обзавела апартамента с мои собствени пари. Нямам ли право да си харча моите пари? В края на краищата това е за всички нас.

— Не мога, Макси. Съжалявам, но не виждам начин да го направя. Противоречи на всичко, в което съм вярвал.

— Ти просто се заинатяваш. Старомодни италиански предразсъдъци и съвсем типично мъжки — търпението в тона й се пропукваше.

— Аз съм верен на себе си. Трябваше по-добре да ме познаваш, когато се оженихме. Не съм се променил.

— Нито пък аз — изстреля яростно Макси.

— И там е целият проблем. Един от нас трябва да се прекърши — ръцете му се свиха в юмруци. Трябваше да знае. Не обръщаше внимание на някои неща, мекушав глупак, не му се искаше да повярва, че е безкрайно разглезена, невероятно капризна.

— Не ме зяпай, Роко Чиприани — изкрещя Макси.

— Сбогом, Макси — рече кратко той, опасявайки се, че други думи щяха да бъдат непоправимо груби, по-груби от края на техния брак. Роко се страхуваше от този миг още от самото начало, но се опитваше да пренебрегва интуицията си относно характера й. — Ще изпратя да ми приберат нещата.

С отворена уста Макси погледна празната стая. Чу как входната врата тихо се затвори, изчака няколко минути да звънне звънецът, а после отнесе Анжелика в дневната. Седна в един от големите червеникавокафяви кадифени дивани. „Ще се върне, Анжелика, ще се върне. Трябва да разбере, че не може така да ме командва. За какъв се мисли в края на краищата? Никой не ми говори с такъв тон. Никой!“ Тя избухна в плач, защото знаеше, че никой от двамата нямаше да се промени, никой не бе способен на такова нещо. Роко дори не би опитал заради глупавата му, излишна гордост, инатливото магаре, а тя пък — в никакъв случай! Не. Та тя е Макси Амбървил! От къде на къде, по дяволите, тя ще се променя?