Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (19)

19.

Кътър Амбървил вървеше напред-назад по килима до прозореца зад бюрото си; вървеше така, сякаш имаше намерение да премине по същите стъпки като по следи, оставени върху влажен пясък. Стискаше ръцете си зад гърба толкова силно, че кокалчетата на пръстите му спираха притока на кръвта към върховете и те бяха зачервени. Макси го наблюдаваше, седнала върху облегалката на фотьойла, отказвайки ниския стол, който Кътър й бе предложил. Вместо това тя си избра друг, с много широка облегалка за ръцете и го придърпа на достатъчно голямо разстояние от бюрото му за успокоение на чичо й.

Макси кръстоса краката си, обути в дълбоки лъснати ботуши за езда и кафяви кадифени бричове, пристегнати под коляното. Поглаждаше с ръка надиплената яка на дантелената си викторианска блуза под кафяво кадифено сако с шал-яка, фантазия от „Шантал Томас“, определено неподходяща за езда на кон.

— Кътър — прекъсна тя нервната тишина, — шофьорът ми е запушил пътя на друга кола. Би ли ми открехнал за какво толкова държеше да ме видиш, за да не го глобят?

Кътър се обърна и най-накрая спря да крачи, постави двете си ръце върху огромното бюро.

— Виждам, че съм те подценил, Макси.

— Не можа ли да ми съобщиш това по телефона? Аз съм заета жена и пътешествието до центъра на града ми провали цялата сутрин. Времето е пари, Кътър, времето е пари!

Бяха изминали седмици, откакто Роко привърши прекрасния макет на списанието, десетки скъпо платени специалисти работеха при Макси, привършването на първия брой вървеше с пълна пара, всички, запалени от енергията й, се трудеха седем дни в седмицата.

Вратата на кабинета й стоеше винаги отворена по нейно указание, всъщност там нямаше нито врата, нито бюро. В средата на стаята се намираше една огромна маса, отрупана с кутии от студени газирани напитки и кани с кафе, чай или „Санка“^[1], поддържани винаги пълни от жената, която Макси бе назначила; подносите винаги бяха отрупани с курабии, какаови бисквити, дебели вкусни сандвичи; те също непрекъснато се зареждаха. Имаше няколко високи кръгли маси, а около тях — приканващи столове.

Масите лесно се преместваха, ако групата се разраснеше. Кабинетът й страшно много приличаше на кафене от осемнадесети век, където вероятно и Самуел Джоунс щеше да се чувства като у дома си; всички от нейния блестящ, младежки, непрестанно увеличаващ се и високоплатен персонал се навъртаха тук най-малко два пъти на ден; бяха добре дошли и знаеха, че винаги могат да похапнат. Добиха навика да се събират и да разговарят за „Би&Би“; от това непрекъснато струпване на най-големите таланти в издателския бизнес, от дискусиите, в които се чуваха възбудени фрази от рода на „Защо, по дяволите, да не стане?“, извираха нови идеи; те не се губеха, защото Макси незабавно ги записваше, седнала дискретно на един от столовете. Когато бе заета или говореше по телефона, някой от въртящия се персонал от три секретарки я заместваше. И единствената причина, поради която Макси склони да отиде при Кътър, бе нежеланието й той да я посети. Щеше да отрови обстановката.

— Никога не бих повярвал, че си го направила — продължи Кътър. — Не, дори и от…

— Но ти даже не си видял първите оформления — отвърна Макси с досада. Дали нямаше изтичане на информация? Или пък й бяха внедрили шпионин в персонала?

— Не говоря за списанието ти, Макси, каквото и да е то — Кътър я погледна косо в лицето и тя видя, че бе се изчервил, почти почервенял от потисканата ярост. Той избута цял куп хартия на бюрото към нея. — За тези тук неща ти говоря, за тези! Сметки за милиони долари, сметки, които тия глупаци, счетоводителите, автоматично са изплащали само защото са подписани от една Амбървил, без да ме попитат, без да ги прегледат; сметки за хартия, за обзавеждане, заплати, фотографии, статии, разходи за…

— Храна — прекъсна го Макси. — Първоначалните разходи винаги надхвърлят очакванията — спокойно допълни тя. — Няма да бъдат толкова големи, щом веднъж списанието потръгне. Започне ли да носи пари, картината ще се измени.

— Не си играй на тая игра с мен, Макси. Аз знам, а и ти знаеш, че много добре помня за какво се договорихме. „Бътънс енд баус“. Него поиска и него получи. Списание за гарнитури, без какъвто и да е бюджет. Това нещо, това „Би&Би“, каквото и да е то, няма нищо общо с уговорката помежду ни.

— Не е точно така — уточни Макси хладно. — То е толкова „Бътънс енд баус“, колкото и „Бътънс енд баус“ е било „Триминг трейдс“. Така пише и на заглавката. Никога не спомена, че не мога да осъвременя списанието, Кътър. Дори дума не обели за това да го превърна в нещо жизнено. Даде ми една година и аз си я взимам, а тя едва е започнала.

— Никога не съм ти давал право да пръскаш милиони! — каза яростно Кътър и удари с юмрук по бюрото.

— Надявам се бюрото да не е много ценно — изкоментира Макси с лека прозявка. — Изглежда автентично, но сега правят такива сполучливи копия.

— Милиони долари! Аз… никога не съм казвал…

— А, но пък и не каза, че не мога, нали, Кътър? — усмихна се лениво Макси, намести гердана на врата си, а после изтръска праха от единия си ботуш. Веждите й се бяха вдигнали толкова високо от учудване, че се скриха под бретона. — Вече е твърде късно, сам виждаш. Вече — и то лично — съм продала шест броя за реклами по специални начални такси на дузина от основните клиенти по рекламата. Всички те рекламират в други издания на „Амбървил“ и, естествено, имат основания да смятат, че когато един Амбървил отиде при тях с блестяща идея за ново списание плюс страхотния макет, те си харчат парите, без да рискуват. „Амбървил пъбликейшънс“ е обвързана с „Би&Би“, Кътър, изцяло, що се отнася за рекламата и продажбите. Щом излезе списанието, ние трябва да пуснем и рекламите, иначе ще се наложи да им върнем парите, а това означава да се представим, най-меко казано, като повърхностни и лишени от бизнесменски нюх. Особено след като ти сам реши да съкратиш други три списания. Клиентите знаят, че „Би&Би“ излиза с твоята благословия, Кътър, постарах се да ги накарам да разберат това. Не можеш да ми докоснеш списанието, без да предизвикаш съмнение у всички, че компанията е закъсала.

— Имаш ли представа как се отразяват на балансите ни парите, които си похарчила? — попита той.

— Голяма дупка ще направят, предполагам. И, Кътър — Макси се изправи и се запъти към вратата, — относно сметките на бюрото ти ще бъде честно да ти кажа, защото кръвното ти налягане ми се вижда доста високо, сметките на твоята маса са само началото. Извървях дълъг път през тези шест месеца — трябва да похарчиш пари, за да направиш пари, и аз не мога да разочаровам моите читатели. „Първо ги хвани, после ги задържи“, обичаше да казва баща ми — Макси отвори широко вратата, докато Кътър седеше зад бюрото си окаменял от ярост. — И още нещо, направих сериозни реклами във всички по-важни вестници и списания, в които съобщаваме за „Би&Би“, плановете си за бъдещето, представяме най-новото издание на „Амбървил пъбликейшънс“, както всъщност си е. Ще получиш сметките много скоро. Не си прави труда да ставаш, сама ще се изпратя, както обикновено — тя премина през вратата и я остави полуоткрехната. После се обърна, хвърли към чичо си един поглед, поклати глава и изцъка с език загрижено: — Мили боже, Кътър, наистина изглеждаш разтревожен — и преди да дръпне леко дръжката, попита: — Да не би заради нещо, което ти казах?

 

 

— Лили, любов моя, ела и седни близо до мен — Кътър й направи място на дивана. Лили покорно стана от стола, седна на предложеното й място и изви към него гъвкавото си, стройно тяло.

Тя въздъхна от чувство на задоволство, почти по-дълбоко от любовта. Тези мигове, прекарани заедно, когато той се връщаше у дома след работа, тези дългоочаквани мигове бяха, както често се замисляше, възнаграждение за годините търпение. Дори по-голямо възнаграждение от физическата страст, макар жизнеността на неутолимата жажда на техните две тела да бе най-голямата й гордост. Годините, които ги бяха разделяли, бяха оставили жарта на един огън; трябваше му само полъх на вятъра, клечка кибрит, къс хартия и парче дърво, за да се разпали в пламъка на живота. Но да седят така в края на деня и тихо да си разговарят, нещо, което не успяваха напълно да постигнат със Захари, бе… бе дори по-голяма радост. В мигове като този, когато лекотата на дълго търсената и дългоочаквана близост се сливаше с новото щастие от факта, че бяха мъж и жена, тя разбираше, че най-сетне е получила онова, за което бе жадувала и което винаги бе заслужавала.

— Скъпа, днес в службата се случи нещо изключително, което изведнъж ме накара да помисля за теб, за бъдещето на нашия съвместен живот.

Стресната от тържествеността в тона му, Лили рязко изправи глава от рамото му.

— Не, не — засмя се той. — Няма за какво да се тревожиш. Става дума за нещо, за което да помечтаем, нещо, което никога не бих предприел сам, но все пак нещо служебно и не мога да не го споделя с теб.

— Служебно? — попита Лили. — Обещал си ми да не си губим времето заедно в служебни приказки. Никога не съм разбирала от тези работи и когато Захари ми говореше, ме заболяваше главата да седя и да го слушам.

— Служебно е, да, но в известен смисъл не е. Не е скучно. Трябва да го чуеш, скъпа.

— Служебните работи винаги са скучни, все пак съм търпелива жена, както сигурно си разбрал.

— Днес получих странно телефонно обаждане от някакъв мъж от „Юнайтед Бродкастинг Къмпъни“, съвсем непознат за мен. Искаше да разбере има ли възможност да се срещнеш с него и да дискутирате… да обсъдите евентуална продажба на „Амбървил пъбликейшънс“.

— Какво!? Той е луд! За какъв, по дяволите, се има? Какво нахалство! И кое го кара да си мисли, че компанията се продава? Просто не мога да си представя, че може да съществува такъв нахалник, който да се обади така изневиделица — Лили скочи като ужилена, сякаш й отмъкваха всичките бижута, докато тя наблюдаваше безпомощно.

Кътър се изсмя доволно.

— Този мъж не се опитва да извлече нещо от теб, скъпа. Той просто си върши работата. Предложението му не е някаква атака. Всъщност е огромен комплимент. Това, което трябва да направиш, е да отговориш, че подобни въпроси не те интересуват и че „Амбървил пъбликейшънс“ не се продава. Той ще си отиде, а може и да не си отиде. Но така или иначе трябва да очакваш за в бъдеще все повече такива телефонни обаждания.

— Защото Захари е мъртъв ли?

— Дори и да беше жив, нямаше да има кой знае каква разлика. Щеше да получава същите запитвания. Тенденция на времето. Много компании, особено големи конгломерати, търсят да купуват списания.

— Е, идеите им не ме интересуват. А и защо трябва да ме интересуват? Освен това имам само седемдесет процента от акциите. Знаеш, че децата имат по десет.

— Те не могат да продават дяловете си на друг, освен на теб, ти си главният акционер. В състояние си да правиш всичко, което пожелаеш, Лили. Те не могат да те спрат. Когато обяснявах причините, поради които трябва да се прекрати издаването на онези списания, мисля, че ме разбра.

— Да. Ти ме убеди, че се налага. Но да продаваме… Никога не съм мислила за продажби. Захари прекара целия си живот в създаване на списанията… Никога не продаде нищо. Не знам дали въобще би го направил, при каквито и да е обстоятелства и срещу каквато и да е цена.

— О, Лили, не можеш да престанеш да бъдеш вярна, нали? Мислила ли си колко много неща си пожертвала за тези списания? Ти, Лили. Всичките тези служебни приказки, които те отегчават, всички онези командировки, когато оставаше тук сама, всичкото онова време, през което трябваше да се справяш с децата, защото Захари работеше безкрайни уикенди затворен в кабинета си, трябваше да забавляваш и да се държиш мило с хора, които въобще не те интересуват? Тези списания бяха изградени върху твоя живот, Лили. Години и години от единствения живот, който имаш. И сега продължаваш да мислиш за това какво би направил Захари, ако бе жив. Но той не е жив. Няма друг, който да е отговорен за наследеното и на когото имаш доверие, освен мен. Ще повериш ли дяловете си в ръцете на Павка? Той е възрастен човек, чудесен, но възрастен. Предполагам, че скоро ще се пенсионира. А останалите от редакционната колегия? Можеш ли да разчиташ на тях да държат списанията над водата? Те са твои служители, те творят, но не са мениджъри. Захари беше, ала не създаде нито един мениджър, който да го замести.

— Никога не съм мислила наистина…

— Знам, че не си, скъпа. Занимавам се с всичките тези неща, за да няма за какво да се тревожиш. Напуснах „Букър, Смити енд Джеймстън“ и открих своя кантора, за да движа делата ти. Но все пак дълбоко в сърцето си не съм убеден, че списанията са твоят задължителен бизнес.

— Става ли нещо, нещо, което не знам? Има ли причина, поради която се налага да продавам? — Лили някак изпъна гърба си при злокобния тон в гласа му.

— Лили, списанията вървят добре… засега, но икономиката на издателския бизнес през 1985 ще включи покачване разходите за хартия и за разпространение. Това не означава, че ще печели по-малко от тази година, но че ще бъде много по-трудно. Точно сега приходите и разходите, балансовите отчети са в прекрасно състояние. Започвам да си представям колко пари ще получиш за „Амбървил пъбликейшънс“ още утре — огромна сума. Обаче след някоя друга година… кой знае? Нямам кристална топка, за да пророкувам, а и не ми е приятно да те виждам окована в нещо, което не те интересува, макар Макси да е толкова запалена, че…

— Макси? — трепна Лили. — Сега пък в какво се е забъркала?

— Нищо, за което да се тревожиш — малко от нейния свръхентусиазъм. Аз ще се справя с Макси, скъпа, така че да не се опари. Разбира се, ако продадеш, децата ще могат да развият своите наклонности.

— А ти, Кътър? Да не се опитваш да ми кажеш, че не желаеш да бъдеш в издателския бизнес? Че не е трябвало да напускаш „Букър“?

— Ако прецениш, че трябва, любов моя, то аз съм повече от склонен да се откъсна. Никога не съм искал да се присъединя към Захари, знаеш го. Предлагал ми е десетки пъти, но неизменно съм му отказвал. Обаче след днешното телефонно обаждане така изневиделица се питам, дали пък не е някакъв знак, знак за… поврат… за нещо, на което би трябвало да обърнем внимание?

— Знак? Знак за какво?

— За нов живот. Живот за нас двамата, без да бъдем обвързани, без да се тревожим за увеличаването на страниците, за покачването на отчисленията по пенсиите и милион други идиотщини в компанията. Би могла да продадеш, мила, ако желаеш. Тогава и двамата ще бъдем свободни. Няма нещо на света, което не би могла да направиш. Можеш да основеш собствен балет… Можеш да прекарваш най-хубавите месеци от годината в Англия, а защо да не си купим най-хубавата къща в Южна Франция? Бихме могли сериозно да започнем да колекционираме всичко, което обичаш. О, Лили, трябва да има по-хубав живот от този да прекарвам по цял ден в някаква нюйоркска канцелария и да те виждам само след дълъг работен ден. Но това не е моя работа, компанията не е моя. Ти ще трябва да решиш дали възможността за продажба те интересува или не. Ето защо се налагаше да разговарям с теб относно телефонното обаждане. Служебни работи, „скучни служебни работи“, но не бих могъл да ги държа в тайна.

— Не, не би било редно — рече бавно Лили.

— Помисли върху думите, скъпа, или ако искаш, недей. Изцяло ти ще решиш. Дала си прекалено много от сърцето и душата си за „Амбървил пъбликейшънс“, повече от всеки друг, и може би трябва да бъде така й в бъдеще. Само ми се иска да те видя щастлива.

— Ще помисля. Обещавам. Това не е нещо, което може да се реши изведнъж… нали? Не, разбира се, че не е.

— Важно е добре да помислиш, Лили. Стъпката е сериозна — Кътър се изправи, за да си сипе още джин с тоник.

„Амбървил пъбликейшънс“, помисли си той, „Амбървил пъбликейшънс“. Огромното творение на ненавистния му брат, скоро ще бъде само една точка от балансите на някой мощен конгломерат; ще загуби лицето си, основните служители ще се разпръснат, недвижимото имущество — продадено и най-важното — самият Захари Амбървил много скоро ще бъде забравен заедно с компанията. След някоя друга година за него ще се сещат само хората с добра памет. Слава богу, че бе все още достатъчно млад, за да помете „Амбървил пъбликейшънс“, да я хвърли на вятъра, да се освободи най-сетне от брат си, да унищожи и последното нещо, останало след него. Колкото до „Юнайтед Бродкастинг Къмпъни“, още утре ще се обади по телефона и ще си насрочи среща за обяд, за да види дали наистина биха купили. Там трябва да има поне десетина потенциални клиенти. Това бе абсолютно сигурно. Бе предвидил този ден, когато прекрати съществуването на всички губещи списания. Всички, с изключение на едно.

 

 

— Знаеш ли, Джъстин, никак не е лесно да бъдеш редактор по модата в списание, което харесва жените такива, каквито са. Модата е това, което не си виждал до този момент, по дяволите. Страниците с мода трябва да те накарат да купиш.

Джули говореше някак сърдито, но гласът й звучеше като наелектризираща любовна песен. Увлечението й по Джъстин бе достигнало онази точка, че можеше да изброи всичките дрехи, които носеше, в състояние бе дори да различи трите му фотоапарата „Никон“. Знаеше кога си е изрязал ноктите. Всяка една подробност от този мъж се намираше под непрестанното й, но неуловимо наблюдение и самият факт, че нейните чувства, изглежда, не получаваха същия отговор, ги правеше по-дълбоки. Ако Джъстин бе проявил жив интерес, щеше да настъпи някакво развитие в отношенията им — било то към по-лошо или по-добро. Би могла да се чувства нещастна или щастлива. Но през седмиците на съвместна работа той проявяваше към нея приятно и влудяващо смесено чувство на приятелство и колегиалност, което Джули Джейкъбсън, печелила досега всеки пожелаван от нея мъж, не възприемаше вече като предизвикателство. Бе по-скоро болезнено жадуване за знак, че те имат бъдеще заедно.

— Искаш да работиш в обикновено списание ли? — вяло отвърна Джъстин. — Съжаляваш ли, че се отказа от работата си в „Редбук“?

— Нито за миг. Но тази идея… Искам да кажа, представи си цяла модна страница, която ти показва защо никога, ама никога не трябва да си изхвърляш любимия си бански костюм. Как ще го обясня това на всички производители на бански костюми, платили за реклама при нас?

— Обясни им теорията на Макси. Че когато една жена има добро самочувствие, след като е прочела един брой на „Би&Би“, ще реагира на рекламата положително дори и ако рекламният текст не кара читателят бързо да си похарчи парите, само и само да преживее уикенда.

— Ти вярваш ли в тая теория? Или само Макси?

— Всъщност аз също мисля така. Изящната човешка природа сама ще се погрижи за „купуваческия“ си инстинкт, а „Би&Би“ ще предразположи жените към рекламата.

Джъстин огледа своето студио, първото в живота му, с добре прикрито чувство на смайване. Преди непрекъснато си сменяше местонахождението, пътуваше само с две туристически чанти и калъфи за фотоапаратите, но за да се справя с работата, за която Макси го помоли, бе наел студио с цялото безкрайно оборудване, бе назначил необходимия брой асистенти, които да отговарят на телефона, да работят в тъмната стаичка и да му помагат при уголемяването и при контраста на снимките. Разбира се, всичко се заплащаше от „Би&Би“, но за пръв път в живота си Джъстин бе закотвен на едно място. Това го караше да се чувства неспокоен и притеснен, ала след като бе проявил собственически интерес към списанието, не можеше просто така да изчезне, поне докато не се убедеше, че Макси се е справила с положението и работата върви гладко. Или поне докато се окажеше, че от авантюрата нищо няма да излезе. И двата изхода, мислеше си Джъстин, бяха възможни. Той бе свикнал с новите проекти на Макси, бе следил налудничавите й стъпки, непрестанното търсене на развлечението, което надминаваше предишните й идеи за удоволствия, и той все повече се убеждаваше, че у сестра му бушува много по-голяма сила от обикновеното желание да създаде ново списание. Сигурно след шест месеца и това щеше да й омръзне.

Никой друг, често си мислеше Джъстин, не я разбираше така добре като него, защото те си приличаха. Той също никога не можа да открие нещо, което да го задържи за дълго на едно място. И той бе непостоянна личност с няколко краткотрайни връзки. Дълбоко бе обичал баща си и смъртта му го съсипа. Захари Амбървил щеше винаги да му липсва, макар рядко да бяха имали близки разговори. Джъстин ги бе отбягвал, а Захари бе усетил това и не ги търсеше, нито го насилваше. Между тях винаги бе съществувало взаимно, но негласно разбирателство и желанието на Джъстин за личен живот трябваше да се уважава.

От друга страна, мислеше си той мрачно, майка му, изглежда, преследваше душата му от деня на неговото раждане. „Джъстин, ела тук да си поговорим.“ Всеки ден след училище чуваше красивия й, неустоим, тържествен, пълен с горчивина глас да го вика от нейната дневна. Нямаше друг избор, освен да отиде, да й даде да го целуне и да поглади косата му, да отговори задоволително на всичките й въпроси. „Как мина контролното по математика, Джъстин? Не ти ли беше студено само по пуловер? Защо не си взе палтото? Кой е най-добрият ти приятел тази година? А вторият най-добър? А другият ти приятел? Какво ново за момчето, което се премести от Чикаго? Харесва ли ти? Кога ще предаваш домашното по английски? Ако имаш нужда от помощ, знаеш, че винаги можеш да ме попиташ, нали?“ Нейният непрекъснато подпитващ, нежен, предан, поетичен глас искаше да знае всичко за личния му живот. Всичко.

Никога не й каза, че няма най-добър приятел, че няма други приятели, защото така щеше да предизвика още въпроси, тя щеше да се загрижи и да се опита да направи нещо, а той искаше само да го оставят на мира, за да се справи сам със страха от порастването, за да свикне с мисълта, че не може да разчита на друг да разреши проблемите му, освен на себе си. Но въпреки всичко той не я лиши от присъствието си, не му даде сърце да обърне гръб на майка си, защото ясно усещаше колко самотна се чувстваше тя като млада вдовица въпреки хубостта си, въпреки бижутата и бурния живот сред обществото. С цялата си всеотдайност към него, той знаеше това, Лили го молеше, молеше синът й да се погрижи за нея. И той бе направил най-доброто, на което бе способен.

Едва когато откри бойните изкуства и започна да ходи на тренировки, можеше да прекарва следобедите, отхвърлил бремето на майчините чувства — тя не бе ги проявила към сестра му; тези чувства изглеждаха като обагрени с нещо, което той не можеше да определи точно, но което бе научил да ненавижда въпреки обичта си към нея. Почти като… култ. Реши, че сигурно причината се криеше, че бе най-малкото дете.

Макси бе непрестанно забъркана в някакви бели, Тоби бе толкова независим и толкова специален, че Джъстин бе единственият, върху когото тя можеше да излее чувствата си, и… и въпреки това Джъстин трябваше да изнесе бремето на специалното дете, на любимото дете.

Още щом му стане ясно дали „Би&Би“ ще успее, или ще се провали, ще замине отново, някъде, където не е бил досега, и ще приеме единствената роля, в която се бе чувствал някога удобно — на незабележим наблюдател, част от всяка сцена, тих аутсайдер, който благодарение на своя фотоапарат се чувстваше като у дома си навсякъде. И никъде.

— Джъстин — извика Джули стиснала в ръка бикини на цветчета; можеха да бъдат сътворени едва в края на петдесетте, — вярваш ли на това? И са в такава съвършена форма, че по всяка вероятност никога не са виждали вода.

— Може би повечето любими бански костюми не са виждали вода — вдигна той рамене.

— И Макси казва така. „Ако една жена намери бански, който наистина й стои добре и скрива това, което тя иска да скрие, а показва онова, което на нея й се иска да покаже, жената няма да го намокри, освен ако не я принудят да го стори, и дори да напълнее толкова, че да не може да го носи, ще го прибере някъде с надеждата, че един ден отново ще й стане“ — цитира Джули. — Според мен Макси само окуражава подобен род мечти — допълни неодобрително тя.

— Каквото и да мисли, скъпа, ние имаме да снимаме още купчина стари бански костюми. Колко фотомодела си повикала?

— Три момичета и една дузина момчета.

— Ти си луда. Защо толкова много момчета?

— Това също бе идея на Макси. Всяко момиче ще разполага с цял асортимент от момчета, които ще му хвърлят омаяни погледи — каза Джули кисело. Цяла седмица не можа да иде на покупки заради лова на стари бански костюми.

— В какво ще ги напъхаш момчетата?

— Имам някои други нещица… еднакви… в различни разцветки от „Лорин Бодиуеър“. Еднакви, но не и старомодни. Не знам дали са бански костюми или бельо — Джули показа някаква одежда, с която щеше да покрие таза на мъжа. — „Белибътън сити“. Ужас. Ние насърчаваме жените да не си купуват нови бански костюми, а на мъжете разрешаваме да правят парад съвсем голи.

— И къде ще сложиш цялата тая армия?

— За момичетата има съблекални — с фризьорите и гримьорите. Момчетата могат да влязат в твоя кабинет, Джъстин. Студиото не е достатъчно голямо.

— Колко често ти се случва да поръчваш двадесет и седем модела по едно и също време? — попита той разсъдливо.

— За първи път, но мисля, че все ще намериш местенце във втората съблекалня.

— Сигурно — каза Джъстин, като знаеше, че няма да намери. Бе избрал студиото точно защото позволяваше импровизации. Вътрешното пространство, определено изключително за неговата работа, го нервираше. Колкото по-малко, толкова по-добре, за да не изглежда, че го обвързва по някакъв начин. Мястото се наемаше всеки месец, макар Макси да му бе дала свобода на действие.

В самия му кабинет имаше само бюро, телефон, стол и диван, на който се просваше да си почине, след като си свършеше работата.

Всички момичета пристигнаха накуп и Джъстин ги огледа с критично око. Джули ги бе избирала по неутралността на външния им вид. Хубави бяха, но не чак толкова. Прическите им бяха модни, но не от тези разпилени гриви и не толкова къси, че да предизвикват безпокойство. Двамата гримьори бяха инструктирани да не променят много лицата им. „Без розови клепачи и сини червила, бе заръчала Джули. Няма да продаваме тези ужасни нови гримове. Проверяваме дали средната американка знае основни правила на гримирането.“

Трите момичета преминаха през неговата проверка и когато две дузини от красиви фотомодели от мъжки пол започнаха да се появяват, докато подготвяха момичетата, той си оправяше фотоапаратите. Както повечето фотографи, Джъстин не позволяваше на сътрудниците си да му пипат фотоапаратите преди снимки; разрешаваше единствено да му презареждат лентата по време на работа. Скоро първото момиче бе готово и през следващия половин час Джъстин, Джули и моделите се трудиха здраво. Въпреки това не успяваха да постигнат ефекта всяко едно момиче, наобиколено от дузина полуголи мъже, да се държи непринудено.

— Намокри ги, Джули — предложи най-накрая Джъстин.

— Защо?

— Защото са много стегнати. Бански костюми вътре в стая изглеждат неестествено, а това не е хубаво. В тъмната стаичка има някакви кофи. Момчета, някои от вас да отидат и да напълнят кофите с вода. Ще опитаме по този начин.

— Ще се мокрим ли? — попита едно от момичетата, като не му се вярваше. — Никой от агенцията не ни спомена за вода. Ще се обадя на моя агент.

— Успокойте се — рече нежно Джъстин. — Ще мокрим момчетата — искаше му се да е отново на някоя непозната улица, в непознат град, свободен да си снима или да не снима, вместо да стои тук с двадесет и седем от най-скъпите модели на Съединените щати, всеки от които отказва да се държи нормално, както правят нормалните хора в нормална обстановка. На река Ганг, ето къде трябва да ги снима. Голямо удоволствие би било да ги набута вътре и да ги подържи известно време. Междувременно ще трябва да се справи и така.

Водата свърши работа. Тя ги отпусна, както нищо друго не би могло; превърна ги отново в деца, които се поливаха с вода, състезавайки се кой ще се намокри повече; създадоха илюзията за плувен басейн или плаж. Никакви декори не можеха да постигнат този ефект.

Джон, един от фотомоделите, с рошава тъмночервена коса и усмивка, издаваща почти животинска жизненост, беше водачът.

Той пръв изля кофа вода върху едно от момичетата.

— Да не си посмял — извика тя и получи втора кофа върху главата си. После всички започнаха, трите момичета и тълпата момчета, напълно забравили за фотоапарата; фризьорите стояха отстрани и клатеха глави, макар и не недоволно, след като щяха да им платят обичайните седемстотин и петдесет долара на час. Джули, когато Джъстин й кимваше, измъкваше всяко едно мокро момиче, с което бе приключил снимки, и я водеше да сменя банския, съвсем не лесна работа за мокро тяло. Трябваше да повика дузина момичета или поне да бе донесла хавлии, помисли си тя, но кой можеше да предвиди тази морска битка?

Най-накрая всичко свърши, събраха мокрите бански, омотаха момичетата в книжни хавлии, изсушиха ги със сешоари и всички, с изключение на сътрудниците, бяха изпратени у дома. Джули огледа студиото отпуснато, доволна от хубавите снимки.

— Не се тревожи. Утре ще го почистят. Отивай си, Джули — нежно й предложи Джъстин.

— Би трябвало да остана, но…

— Не ставай глупава, ти си като пребита. Навън, скъпа, навън.

Видял се най-сетне сам, Джъстин избута мократа и мръсна хартия и внимателно си прибра фотоапаратите. Отвори вратата на своя кабинет, като се чудеше каква ли бъркотия са оставили момчетата.

— Добре се справи, Джъстин. Мислех, че ще се объркаш — каза Джон. Тъмночервената му коса беше още леко влажна. Той седеше съвсем удобно зад бюрото му и се усмихна с палавата си усмивка, щом Джъстин влезе. Беше се разположил зад бюрото, сякаш беше негово.

— Дрехите ли не можеш да си намериш? — тихо запита Джъстин, гласът му спокоен като походката на мъж, обучен и готов да се отбранява.

— Бяха точно там, където ги бях оставил.

— Обичаш да си седиш по мокър бански ли? — допълни рязко той.

— Не. Свалих го — усмихна се отново Джон и се протегна лениво като огромна котка в джунглата.

— Не може да ти е удобно — Джъстин бе нащрек. — А това случайно е моят стол.

— Всъщност по-удобно би ми било на дивана — отговори Джон, но не се помръдна.

— Сигурен съм — рече Джъстин, сякаш разшифроваше казаното с най-голяма концентрация. — Но кое те кара да си мислиш, че ми се иска да те видя там?

— Джъстин — упрекна го с усмивка Джон, — мислиш ли, че не знам какво ти се иска? Мислиш ли, че не знам колко много ме желаеш? На дивана, на пода, навсякъде? Мислиш ли, че не знам какво искаш и какво можеш да направиш с мен, от какво имам нужда — и какво смятам да поискам от теб? Мислиш, че съм недосетлив?

— Откъде ти хрумна това? — попита Джъстин, заплахата, която винаги го съпътстваше, сега бе по-близка от всякога, без да бе направил и една стъпка в тази посока.

— Нито по изреченото от теб, нито по начина, по който изглеждаш, нито по начина, по който ходиш или разговаряш. Отникъде не „ми хрумна“. Знаех го. Имам много добри инстинкти.

— Така ли? Сигурен ли си? Или пробваш? Нещо, което пробваш с всеки фотограф, пък случайно може да излезеш прав. И че нещо може да има и за тебе?

— Не искам нищо, Джъстин. Само същото, което жадуваш и ти. Обичам го, колкото и ти, само че не се срамувам да си го поискам. От силно желание към теб… чак ме болеше… Не бе лесно да го прикривам с този бански костюм. Възбуден съм, Джъстин, както никога досега, ти също си възбуден. Виждам колко много ме желаеш. Така че ела тук и престани да играеш тази игра. Ела и ми го дай, Джъстин, така както ще ти бъде най-хубаво. По всякакъв начин, всичко — всичко бих приел.

Безмълвен, Джъстин се приближи към бюрото. Безмълвен и изпълнен с желание.