Томас Ман
Доктор Фаустус (7)

VII

Това беше един тих кът в Кайзерсашерн, встрани от търговския център, от Пазарния площад и Търговската улица: една криволичеща уличка без тротоар близо до катедралата тук къщата на Николаус Леверкюн беше най-личната. Триетажна, ако не се броят еркерите в леко дръпнатия назад покрив, тя беше истински бюргерски дом от шестнадесетото столетие, купен още от дядото на днешния собственик, с пет прозореца към улицата на първия етаж над входа и само четири, с капаци, на втория, в който бяха стаите за живеене и откъдето започваше външната дървена украса, докато надолу стените бяха голи и небоядисани. Дори и стълбището се разширяваше едва след площадката на полуетажа над доста високия каменен пруст, така че посетителите и купувачите — а такива често, идваха отдалече, от Хале и чак от Лайпциг — не се изкачваха толкова лесно до желаната цел, до магазина за инструменти, който, както веднага ще покажа това, си заслужаваше изкачването по стръмната стълба.

Николаус Леверкюн беше вдовец, жена му бе умряла още на младини. До идването на Адриан в дома му той бе живял сам със старата си икономка, госпожа Бутце, с една прислужница и с един млад италианец от Брешия, Лука Чимабуе. (той наистина носеше името на художника на мадоните от треченто), който му помагаше в магазина и при изработката на цигулките, защото чичо Леверкюн правеше и цигулки. Той беше възрастен човек с пепеливосива, увиснала безразборно коса и безбрадо, приятно лице със силно изпъкнали скули, гърбав, малко увиснал нос, голяма изразителна уста и вглеждащи се със загрижена сърдечност и разумност кафяви очи. В къщи ходеше винаги в широка, закопчана догоре бархетна блуза. Мисля, че на бездетния човек ще е било драго да приеме в прекалено просторния си дом младеж с роднинска кръв. Чувах, че той оставял брат си от Бухел да плаща училищните такси на сина си, но за жилището и храната му не вземал нищо. Към Адриан, на когото гледаше с неопределени още надежди, той се отнасяше напълно бащински и беше твърде доволен, че с племенника вече се попълваше и с член от семейството трапезата му, на която тъй дълго беше седял само със споменатата госпожа Бутце и по стар, патриархален обичай с Лука, калфата си.

На някои би могло да се стори странно, че този сърдечен, с приятно завален говор млад италианец, който сигурно и в родината си ще е имал пълната възможност да се усъвършенствува в занаята си, се беше запътил чак оттам за Кайзерсашерн при чичото на Адриан, но това само показваше колко широки бяха търговските връзки, които Николаус Леверкюн поддържаше с всички страни, не само с немските центрове за производство на инструменти като Майнц, Брауншвайг, Лайпциг, Бармен, но и с фирми в чужбина, в Лондон, Лион, Бол оня и дори в Ню Йорк. От всички тия градове гой доставяше музикалната си стока и беше прочут, че има на склад не само първокачествен, но и сигурно пълен, не навсякъде намиран асортимент. Така че, щом някъде в Германия предстоеше например някое Бахово тържество, за чиято стилна постановка бе необходим обой д’аморе, този отдавна изчезнал от оркестрите по-ниско звучащ обой, в старата къща на Енорийската улица вече пристигаше някой музикант, сигурен, че ще намери търсения от него елегичен инструмент и че ще може на място веднага да го изпробва.

Магазинът заемаше помещенията в полуетажа и оттам често се разнасяше най-разнообагрено изпробване на октавите. Той представляваше прекрасно, привлекателно, бих казал, омайно дори, културно зрелище, което възбуждаше в акустичната фантазия истински вътрешен резонанс. С изключение на пианото, което Адриановият настойник бе напълно предоставил на специалната индустрия, тук можеше да се види всичко, което звучи и свири, което писука, гърми, бучи, звънти и дрънчи — впрочем тук винаги имаше и един клавишен инструмент — прелестният глокенклавир, челестата. Във витрините наоколо висяха, а някъде лежаха в калъфи, наподобяващи по форма като мумийните ковчези очертанията на обитателя си, чудесни цигулки, едни полирани в жълто, други в кафяво (стройните им лъкове с дръжки, обвити със сребърна тел, се притискаха към капака) — италиански, чиято благородна, чиста линия говореше на познавача за техния произход от Кремона, но и тиролски, нидерландски, саксонски, митенвалдски и произведените в собствената работилница на Леверкюн. Звучни виолончели, добили съвършената си форма още при Антонио Страдивари, стояха в редици край стените, но тук беше налице и тяхната предшественица, шестструнната виола да гамба, която в по-старите творби е на не по-малка почит от тях налице бяха също и съвременната виола, както и още една посестрима на цигулката — виола алта. И моята виола д’аморе, на чиито седем струни цял живот съм се разтушавал, бе купена от Енорийската улица. Тя беше подарък от родителите ми за моята конфирмация.

Покрай стените се виждаха и доста екземпляри от виолона, гигантската цигулка, тежкоподвижният контрабас, способен на величествени речитативи неговото пицикато е по-звучно от удара на настройвания тимпан, а флажолетните му тонове просто изненадват с прибуленото си очарование. Не липсваше тук и неговият събрат сред дървените духови инструменти — контрафаготът, и той дълъг шестнадесет стъпки, което ще рече: звучащ една октава по-ниско, отколкото е означено в нотите му, мощно усилващ басите, два пъти по-голям от по-малкия си брат — скерцовия фагот, който наричам така, защото е басов инструмент без истинска басова мощ, своеобразно слаб звуково, вреслив, карикатурен. Но колко хубав беше той с извитата си като „ес“ духова тръбица, блеснал в украсата си от клапи и системи от лостчета! Каква възхитителна гледка беше изобщо тази армия от какви ли не свирки, толкова усъвършенствувани в непрестанното си техническо развитие! Те всички призоваваха виртуоза да се прояви в някоя от техните разновидности: в пасторалния обой, в английския рог, така добре подчертаващ печалното в мелодиите, в отрупания с клапи кларнет, който в ниския си шалюмо-регистър звучи тъй призрачно-мрачно, но е в състояние по-високо да блесне в сребристата сияйност на своето цветисто благозвучие към същото зовяха и басет-хорнът, бас-кларнетът.

Всички тези инструменти, всеки в своето ложе от кадифе, можеха да се намерят в магазина на чичо Леверкюн, а наред с тях тук се предлагаха флейти от всевъзможни системи и с най-различна изработка — от чимшир, от нар, от абанос, с мундщук от слонова кост или целите от сребро, а покрай тях и пискливата им роднина — пиколата, която тъй високо пронизва оркестровото tutti^[1] и така умело танцува в хоровода на блуждаещите пламъчета, в заклинанието на огъня. Но тук беше и блесналият хор на медните инструменти, като започнем от изящния тромпет, ясният сигнал, сърцатата песен, мелодичната кантилена на който се вижда просто с око, и минем през любимеца на романтизма, сложния вентил-тромбон, през мощния цугтромбон и пистона, та стигнем до издълбоко боботещата бас-туба. В магазина на Леверкюн можеха обикновено да се намерят и музейни рядкости в тази област от рода на двойката красиво извити наляво и дясно като бичи рога бронзови лури^[2]. Но погледнато с детски очи, с каквито и днес виждам всичко в спомените си, нищо не беше по-весело и по-прекрасно от богатата изложба на ударни инструменти — сигурно защото това бяха все повечето неща, с които човек рано се запознава под коледната елха сред играчките и другите мечтани леснопостижими блага на детинството. Ала в магазина те бяха представени в сериозна, солидна изработка и служеха на цели, преследвани вече от възрастните. Малкият барабан! Колко различен изглеждаше той тук в сравнение с нетрайната играчка от боядисан шперплат, пергамент и канап, която биехме като шестгодишни! Този вече не беше за окачване на врата. На долната кожа бяха изопнати кожени корди, за нуждите на оркестъра той беше завинтен в удобно, косо положение към трикрак метален статив, в страничните пръстени приканващо стърчаха дървените му палки, и те несравнено по-фино изработени от нашите. А ето и глокеншпила, металофона, на чието детинско подобие се бяхме опитвали да изкараме. Птичка мила долетя тук обаче точно настроените метални пластинки, леко прикрепени в двойна поредица към напречните летвички, за да трептят свободно, бяха поместени в елегантно сандъче с ключалка, а изящните стоманени чукчета, с които се извличаше мелодия от пластинките, се съхраняваха в подплатената вътрешност на капака. И ксилофонът, създаден сякаш нарочно, за да възпроизвежда полунощния танец на скелетите в гробището, беше представен наблизо в своята многоредна хроматика. Притегнатият огромен цилиндър на големия барабан също бе тук един обвит с плъст токмак извличаше от кожата му типичния му бумтеж. По-нататък се виждаше медният тимпан. Берлиоз въвеждаше до шестнадесет тимпана в своя оркестър, тъй като не познаваше още предлагания от Леверкюн механизиран тимпан, на който оркестрантът с едно движение на ръката променя според нуждата тона. Още си спомням момчешката ни игра, при която било Адриан, било аз (не, май че бях само аз) биехме за опит тимпана, а добрият Лука променяше строя, така че се получаваше невероятно глисандо, плъзгащ се нагоре-надолу тропот! Към всичко това нека прибавим и забележителните чинели, които само китайците и турците умеели да изработват, защото държали в тайна начина, по който коват нажежения бронз — след удар оркестрантът тържествуващо ги издига с вътрешната страна към публиката. Нека прибавим и екливия тамтам, и циганското дайре, и звънко откликващия се под стоманената пръчка триъгълник, отворен в единия ъгъл, и най-сетне днешните дзилове, изкорубените, потракващи в ръката кастанети. Опитайте се да си представите цялата тази весело-сериозна музикална компания, увенчана от златното архитектурно великолепие на Ерардовата педална арфа, и ще разберете защо магазинът на чичо Леверкюн — този истински рай на смълчаното, но по стотици начини възвестяващо се благозвучие — имаше за нас, момчетата, такава магическа привлекателна сила.

За нас? Не, по-добре ще бъде, ако говоря само за себе си, за моята заплененост, за моята наслада аз не се решавам да включвам и моя приятел, когато говоря за такива преживявания, защото той, дали поради това, че се чувствуваше като син на семейството, за когото тук всичко беше нещо всекидневно и обикновено, или пък изобщо защото по този начин се проявяваше общата студенина на характера му — той, казвам, запазваше някакво равнодушно безразличие пред цялото това великолепие и на моите възторжени възклицания отговаряше най-често само с кратко засмиване или някакво: „Да, не е лошо“ или „Доста забавно“, или пък „Какво ли не измислят хората“, или най-сетне „По-добре това да продаваш, отколкото бакалия“. Понякога, след кратък престой в неговата мансардна стаичка, от която се разкриваше чудесна гледка към хаоса от покриви на града, към езерото на замъка и старата водонапорна кула, ние, по мое желание — подчертавам: винаги по мое — слизахме долу, за да предприемем обичайната ни, всъщност не забранена обиколка из магазина, и тогава към нас се присъединяваше младият Чимабуе, отчасти сигурно за да ни понаглежда, отчасти и за да ни бъде по своя приятен начин чичероне, водач и обяснител. От него научихме историята на тромпета: Как го сглобявали отначало от няколко прави металически тръби, съединени със сферични стави, докато не научили най-сетне изкуството да огъват месинговите тръби, без те да се пукат, а именно, като ги запълвали отначало със зифт и колофон, а по-късно с олово, което след това отново стопявали на огън. Той обичаше да разисква върху твърдението на някои многознайници, че било съвсем безразлично от какъв материал, от метал или от ДЪРВО е изработен някой инструмент, неговият звук се определял от формата, от пропорциите му, а това, че една флейта е от дърво или от слонова кост, една тръба от месинг или от сребро, било без значение. Но неговият шеф — казваше той, — Адриановият zio^[3], който като майстор на цигулки е отлично запознат със свойствата на материала, на дървото, на лака, не бил съгласен с това и бил винаги готов само по звука да познае от какво е направена една флейта — впрочем и той, и Лука, се наемал да стори същото. И след това им показваше с малките си изящни, типично италиански ръце механизма на флейтата, който от сто и петдесет години насам, от времето на прочутия виртуоз Кванц, е претърпял толкова големи промени и подобрения: запознаваше ни както с цилиндричната по-мощна флейта на Бьом, така и със старата, комичната, която звучи по-сладостно. Сетне ни показваше апликатурата на пръстите върху кларнета, върху фагота с неговите седем отвърстия, дванадесет затворени и четири отворени клапи, звукът на който така леко се слива с тона на кориите, запознаваше ни с диапазона на инструментите, с това как се борави с тях и с много още подобни неща.

Сега за мене е вън от всяко съмнение, че Адриан е следял тези тогавашни демонстрации, независимо дали е съзнавал това, или не, най-малко със същото внимание като мене — и с много по-голяма полза от тая, която бях способен да извлека аз. Но външно той не проявяваше никакъв интерес и нищо не даваше повод да се предполага, че всичко това го засяга или би могло да го засяга един ден. Въпросите към Лука оставяше да задавам аз, той дори се отстраняваше, разглеждаше не това, за което ставаше дума, и ме изоставяше сам с помощника. С това не искам, да кажа, че той се преструваше, и съвсем не забравям, че по онова време музиката за нас едва ли имаше друга реалност, освен чисто предметната, олицетворявана от склада на Николаус Леверкюн. Наистина ние бяхме влезли вече бегло в досег с камерната музика: почти всяка седмица или най-малко двуседмично у чичото на Адриан, понякога в мое присъствие и далеч невинаги в негово, се устройваха малки камерни концерти. За тях се явяваха органистът в катедралата ни Вендел Кречмар, един заекващ господин, който малко по-късно щеше да стане учител на Адриан, и преподавателят по пеене в Бонифациевата гимназия. С тях чичото на Адриан изпълняваше избрани квартети от Хайдн и Моцарт, при което той свиреше първа цигулка, Лука Чимабуе втора, господин Кречмар чело, а преподавателят по пеене виола. Това бяха чисто мъжки развлечения — всеки слагаше бирената си чаша на пода до себе си и свиреше обикновено с пура в уста. Често те объркваха такта, най-вече по вина на преподавателя по пеене, спираха и шумно спореха техните гласове нахлуваха странно сухо и чуждо в езика на тоновете, а в това време някой сърдито чукаше с лъка и отброяваше назад тактовете. Истински концерт, симфоничен оркестър никога не бяхме чували и всеки, стига да желае, би могъл да приеме това като достатъчно обяснение за явното равнодушие на Адриан към света на музикалните инструменти. Той във всеки случай беше на мнение, че това трябва да се приеме за достатъчно и сам мислеше, че то е достатъчно. Това, което искам да кажа, е: той се укриваше с това си държане, укриваше се от музиката. Дълго, с упоритост, изпълнена с предчувствия, се кри този човек от съдбата си.

Впрочем дълго време още никому и през ум не минаваше да свързва по какъвто и да било начин в представите си невръстния Адриан с музиката. Мисълта, че той непременно ще стане учен, беше здраво заседнала в главите на всички и все повече се утвърдяваше от блестящите му успехи в гимназията, където той беше първенец. Това негово първенство се поразклати малко едва в горните класове, приблизително от предпоследния клас, когато той стана на петнадесет години, и то поради мигрените, които започнаха да го спохождат и да му пречат, макар и при беглото подготвяне на уроците, което бе неизбежно. Все пак той преодоляваше лесно всичко, което се изискваше от училището — впрочем думата „преодоляване“ тук не е твърде на място, защото на него не му струваше нищо да отговаря на тези изисквания. И ако отличният успех не му спечелваше особено нежна любов сред учителите — а успехът му действително не му я спечелваше, на това аз бях често свидетел, у тях по-скоро се забелязваше известно раздразнение, дори желание да го провалят, — то това се дължеше не толкова, защото го смятаха за самомнителен — тоест те го смятаха за такъв, и все пак не защото той даваше вид, че поради своя успех кой знае колко си въобразява — напротив, той съвсем не си въобразяваше достатъчно и тъкмо в това се изразяваше неговата надменност, тъй като тя явно беше насочена към всичко, с което той така лесно се справяше, и към учебния материал следователно, към различните предмети, чието преподаване съставяше достойнството и издръжката на учителския персонал, който, много естествено, съвсем не желаеше да се види отхвърлен с такова свръхдаровито пренебрежение.

Колкото ДО мене, моите отношения с учителите бяха много по-сърдечни, което никак не беше чудно, тъй като възнамерявах скоро да стана техен колега и с всичката сериозност давах да се разбере това мое намерение. Също и аз имах основание да се смятам за добър ученик, но аз бях и можех да бъда такъв само защото благоговейната ми любов към науките и особено към старите езици и класическите поети и писатели ме импулсираше и ме караше да напрягам всичките си сили, докато той при всеки повод показваше — искам да кажа: не го скриваше никак от мен, а както основателно се опасявах, то не оставаше скрито и за учителите — колко безразличен и, така да се каже, второстепенен за него беше целият училищен курс. Това често ме плашеше — не заради кариерата му, която при неговите способности не бе застрашена, а защото се питах кое за него тогава не е безразлично, не е второстепенно. Аз не виждах „главното“, пък и как бих могъл да го видя? През тези години училищният живот е самият живот, той го заменя напълно неговите интереси закриват напълно хоризонта, необходим за всеки живот, за да може да си създаде той ония ценности, които — колкото и относителни да са те — ще покажат какъв е характерът, какви са способностите на човека. Но човек е устроен така, че те могат да покажат това само ако тяхната относителност остане неосъзната. Вярата в абсолютни ценности, колкото и да е тя винаги илюзорна, е според мене жизнена необходимост. А дарбите на моя приятел се измерваха, напротив, с такива ценности, относителността на които за него беше напълно ясна, без обаче да бяха налице някакви основания, за да се принизяват те като ценности. Лоши ученици има, колкото щете. Но Адриан беше явление, единствено по рода си: лош ученик под облика на първенец в училището. Казвам, че това ме плашеше, но и колко ми импонираше, колко ме привличаше то, от друга страна, колко усилваше то предаността ми към него, преданост, към която — дали ще разбере някой защо? — се примесваше и нещо като болка, като обезсърчение.

И все пак трябва да кажа, че в пренебрежително — ироничното по начало отношение на Адриан към даровете и изискванията на училището. Имаше едно изключение. Искам да подчертая неговия явен интерес към една дисциплина, в която лично аз не се проявявах особено, именно към математиката. Това, че аз бях слаб в тази област и че криво-ляво компенсирах тази си слабост с известна склонност към филологически занимания, ми даваше възможност да разбера, че всички по-изключителни постижения в която и да било насока зависят по съвсем естествен начин от симпатията, която чувствуваме към даден предмет, и затова за мене беше истинска благодат да виждам, че такава зависимост е налице поне тук и у моя приятел. Всъщност математиката като приложна логика, която все пак си остава в сферата на високата и чиста абстрактност, заема своеобразно средно място между хуманистичните и приложните науки и от обясненията, в които Адриан се впускаше при някои случайни разговори за удоволствието, което тя му доставяше, личеше, че той чувствува това междинно положение същевременно и като по-висше, като доминиращо, универсално или, както той се изразяваше, като нещо „истинно“. За мене беше немалка радост да чувам, че той окачествява нещо като „истинно“, това беше все пак една котва, една опора, вече не тъй напразно си задавах въпроса, кое у него е „главното“? „Ти просто от мързел не обичаш математиката — каза ми веднъж той. — Да наблюдаваш реда в света на числата, е в края на краищата най-хубавото нещо. Спомни си «Към римляните», глава тринайста: «Всеки ред е от бога.»“ Той се изчерви, а аз го изгледах смаян. Излизаше, че той беше религиозен.

При него всичко трябваше най-напред „да излезе“, във всичко човек трябваше да го изненада, да го свари, „спипа“, „да му хване спатиите“ — тогава той се изчервяваше, а на мене ми идеше да се плесна по челото и да се чудя как съм могъл да не забележа това дотогава. Също тъй само по една случайност открих, че освен със задължителната материя, с уроците в училище, той се занимава и допълнително с алгебра, работи за собствено удоволствие с логаритмичните таблици, решава уравнения от втора степен, преди още да се изискваше от него да намира стойността на степенувани неизвестни. Отначало той заговори за това с пренебрежение, докато не стигна накрая до горните изказвания. Преди това трябваше да направя и друго откритие, да не кажа: изобличаване споменах вече за него: напълно самостоятелно, тайно от всички той беше започнал да се добира до клавиатурата, акордиката, движението на тоналностите, до квинтовия кръг и без да има понятие от ноти, от апликатура на пръстите, използуваше хармоничните си открития за всевъзможни модулационни упражнения и за налучкване на твърде неопределени по ритъм мелодични построения. Един следобед — той беше тогава на петнадесет години — аз не го намерих в стаята му и го открих седнал пред един малък хармониум, който бе бутнат доста пренебрежително в една от проходните стаи на жилищния етаж. Постоях може би около минута на вратата заслушан, но не се харесах много в това положение, затова влязох и го запитах какво прави. Той отпусна меховете, свали ръце от клавишите и се засмя изчервен.

— Безделието — рече той — е майка на всички пороци. Скучаех. Когато скучая, идвам да си поиграя тук, да си подрънкам. Тая стара латерна седи съвсем изоставена, но въпреки нейната скромност нищо не й липсва. Виж колко е куриозно — тоест куриозно всъщност тук няма нищо, но когато сам го откриваш за пръв път, цялата тази взаимна свързаност, това въртене в кръг, е наистина куриозно.

И той взе един акорд, само от черни клавиши, фа-диез, ла-диез, до-диез, добави към тях ми и демаскира по този начин акорда, който най-напред изглеждаше като фа-диез-мажор, че е всъщност си-мажор, тоест, че е негова пета или доминантна степен.

— Такова едно съзвучие — забеляза той — само по себе си няма тоналност. Всичко е във взаимна връзка и тази връзка образува кръга.

Тонът ла, който разрешаването превръща в сол-диез, тоест превежда тоналността от си-мажор в ми-мажор, го отведе по-нататък през ла-мажор, ре-мажор и сол-мажор към до-мажор и към понижените с бемоли тоналности и той ми показа, че върху всеки от дванадесетте тона на хроматичната гама може да се построи негова собствена нова мажорна или минорна гама.

— Впрочем това са стари истории — каза той. — То отдавна ми е направило впечатление. Забележи, че тъй излиза по-хубаво! — И той започна да ми показва модулации между отдалечени тоналности, като използуваше така нареченото терцово сродство, неаполитанската секста.

Той съвсем не знаеше как се наричат тези неща, но повтори:

— Всичко е помежду си във връзка, в съотношение, И ако искаш да знаеш как се нарича то — неговото име е „двусмисленост“.

И за да потвърди казаното, той взе една акордова поредица от неопределена тоналност и ми показа как тази поредица се колебае между до-мажор и сол-мажор, когато се изпусне фа, който тон в сол-мажор става фа-диез, и как ухото не може да определи дали се чува до-мажор или фа-мажор, когато се избегне си, което във фа-мажор се понижава в си-бемол.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече той. — Музиката е двусмисленост, възведена в система. Вземи този тон или, ако щеш, този. Ти можеш тъй да го чуеш или пък тъй, можеш да го схванеш като повишен от по-нисък или понижен от по-висок и ако си малко по-съобразителен, можеш да се възползуваш от тази двойственост според нуждата.

С една дума, той се оказа доста запознат вече с нехармоничните замени и не съвсем неопитен в някои похвати, които даваха възможност да се избягнат по този начин някои положения и да се използуват тези замени за модулиране.

Защо това ме толкова изненада? И нещо повече: развълнува и дори поизплаши? Бузите му горяха, а то никога не се случваше при училищните уроци, не се случваше и при алгебрата.

Наистина аз го помолих да импровизира още нещо пред мене, но почувствувах едва ли не облекчение, когато с думите: „Глупости, глупости!“ той ми отказа. Какво всъщност облекчение беше това? То идеше да ми покаже колко горд бях аз с неговото неизменно равнодушие и колко ясно бях почувствувал, че в неговото „куриозно е“ това равнодушие беше само маска. Предчувствувах зараждането на страст — на страст у Адриан! Дали не трябваше да се радвам? Вместо това чувствувах се засрамен някак, изплашен.

Че той се занимаваше с музика, когато се мислеше сам, това аз вече знаех, но при тъй явното място, където бе инструментът, то не можеше Да остане за дълго в тайна и за другите. Една вечер чичото казал:

— Е, племенниче, това, което чух днес от тебе, ти не го упражняваше май за първи път.

— Какво искаш да кажеш, чичо Нико?

— Не се преструвай на набедена невинност. Ти музицираш вече.

— Що за израз!

— Него и за по-глупави неща са употребявали. Така както премина от фа-мажор в ла-мажор, беше знаменито. Прави ли ти това удоволствие?

— Ах, чичо!

— Е, ясно е. Виж какво ще ти кажа. Тая стара таратайка, която и без това никой не поглежда, ще вземем да качим в твоята стая. Там ще ти е винаги под ръка, когато ти се доще да посвириш.

— Ти си страшно мил, чичо, но наистина не си заслужава трудът.

— Трудът е толкова малък, че удоволствието все ще е по-голямо. Още нещо, племенниче. Ще трябва да вземаш уроци по пиано.

— Смяташ ли, чичо Нико? Уроци по пиано? Не зная, но това звучи някак като за „момиче с образование“.

— Образованието си е образование, но защо пък момиче? Ако отидеш при Кречмар, работата все някак ще се нареди. Той няма да ни смъкне ризите от гърба, нали сме стари приятели. А ти ще получиш основа за твоите въздушни кули. Аз ще поговоря с него.

В двора на гимназията Адриан ми предаде дословно този разговор. Оттогава той ходеше два пъти седмично на урок при Кречмар.