Томас Ман
Доктор Фаустус (38)

XXXVIII

Моите читатели вече знаят, че Адриан беше изпълнил упорито лелеяното години наред и открито изказваното желание на Руди Швертфегер и беше написал специално за него концерт за цигулка и оркестър, посветил бе лично на него блестящата, в цигулково отношение извънредно благодарна творба и дори го беше придружил за първото й изпълнение до Виена. На съответното място аз ще се спра на факта, че няколко месеца по-късно, тоест към края на 1924 година, той присъствува на повторното изнасяне на творбата в Берн и Цюрих. Преди това обаче бих желал пак да се върна по един твърде сериозен повод върху може би малко нескромната, може би за мен неподобаваща характеристика, която дадох по-горе на тази композиция, а именно, че поради известна, както казах, любезна, виртуозно-концертантска концесия в музикалната й линия тя излиза малко от рамката на останалото Леверкюново неумолимо радикално и безкомпромисно музикално творчество. Убеден съм дълбоко, че бъдещите поколения ще се съгласят с тая моя „присъда“ — господи, колко мразя тая дума! — още повече, че това, което правя тук, не е нещо друго, освен даване на някои психологически обяснения за едно явление, за което иначе ще липсва ключът.

Има нещо странно в тази пиеса. Написана в три части, тя няма знаци за тоналност, но, ако мога така да се изразя, в нея са вградени три тоналности: си-бемол-мажор, до-мажор и ре-мажор, от което, както вижда музикантът, ре-мажор е един вид доминанта от втора степен, си-бемол-мажор образува субдоминантата, докато до-мажор държи точно средата. Творбата се движи така майсторски между тези тоналности, че дълго време нито една от тях не изпъква ясно, а всяка една се загатва от пропорциите между тоновете. Дълги откъси от произведението са подчинени едновременно и на трите тоналности, докато най-сетне по един наистина тържествен, наелектризирващ публиката начин зазвучава до-мажор. В първата част, озаглавена анданте аморозо, изпълнена със стигаща постоянно до границата на подигравката сладостна нежност, има един лайт-акорд, който за моето ухо има нещо френско: до, сол, ми, си-бемол, ре, фа-диез, ла — едно съзвучие, което с високото фа на цигулката над него съдържа, както се вижда, тоничното тризвучие на онези три основни тоналности. В този акорд е, така да се каже, душата на творбата, в него е и душата на главната тема на тази част, която се подема отново в третата част от пъстра поредица вариации. Това е в своя си род едно великолепно мелодично постижение, една шумяща, възнасяща се шеметно нагоре опияняваща кантилена, в която решително има и някаква показна пищност и блясък, а заедно с това и меланхолия, нелишена от известна приятност — в духа на нейния изпълнител. Характерното и възхитителното в тази инвенция е неочакваното и нежно акцентуирано преминаване на стигналата до известна височина мелодична линия към една октава по-горе, откъдето, водена с много вкус, може би с премного вкус, се устремява надолу и отшумява. Това е една от онези просто физически въздействуващи, увличащи и глава, и рамене, граничещи с „божественото“ манифестации на красотата, на които никое друго изкуство, освен музиката не е способно. А тутти-апотеозът на тъкмо тая тема в последната част на вариациите донася изблика на откритото до-мажор, който се предхожда от едно драматично усилващо се парландо — ясна реминисценция за речитатива на първата цигулка от последната част на Бетховеновия квартет в ла-минор, с тази само разлика, че там след великолепната фраза следва нещо друго, а не тази мелодична празничност, в която пародията на въодушевеността е вече съвсем сериозна и затова се чувствува като някаква засрамваща страст.

Зная, че преди да композира концерта, Леверкюн бе проучил основно цигулковата техника на Берио, Виотан и Виенявски и тук той я прилага по един полупочтителен, полукарикатурен начин — със същите впрочем изисквания към техниката на изпълнителя, особено в извънредно игривата и виртуозна средна част, в скерцото, в което срещаме и един цитат от „Дяволските трели“ на Тартини, така че клетият Руди трябваше да напряга всичките си сили, за да се справя успешно с това място. Всеки път, след като изпълнеше тежката си задача, под русата му, виеща се на вълнисти къдри коса блестяха капки пот, а бялото на сините му като метличина очи беше покрито с мрежа червени жилчици. Но затова колко възнаграден беше, разбира се, колко възможности имаше той за „флирт“ в по-високия смисъл на думата в една творба, която аз в лицето на автора й нарекох „апотеоз на салонната музика“, убеден предварително, че той няма да ми се сърди за тая характеристика, а ще я приеме с усмивка.

При мисълта за тая хибридна рожба в паметта ми изниква един разговор в жилището на фабриканта Булингер на Виденмайерщрасе в Мюнхен, заемащо целия белетаж в построената от него разкошна къща за отдаване под наем, под чиито прозорци в добре коригираното си вече корито Изар пееше своята буйна планинска песен. У богаташа бяха поканени в седем часа на вечеря около петнадесет души: с помощта на добре обучена прислуга и една домоуправителка, личност с изящни обноски, изгаряща от желание да се омъжи, той устройваше често приеми в своя дом и поканените бяха най-вече хора от финансовия и търговския свят. Но вече се знае, че той обичаше да парадира и с духовните си интереси, така че в неговите комфортни салони се устройваха и вечери, на които се канеха хора на изкуството и науката — и никой, в това число и аз, признавам това — не виждаше основание да се отказва от кулинарните лакомства на неговите приеми и елегантната рамка на салоните му, твърде приятна за водене на оживени разговори.

Този път присъствуваха Жанета Шойрл, господин и госпожа Кньотерих, Шилдкнап, Руди Швертфегер, Цинк и Шпенглер, нумизматикът Краних, издателят Радбрух със съпругата си, артистката Цвичер, авторката на комедии Биндер-Майореску от Буковина и аз с милата ми жена беше дошъл и Адриан: благодарение на моите увещания, към които се бяха присъединили Шилдкнап и Швертфегер. Не искам да разследвам чия молба беше решила въпроса и съвсем не си въобразявам, че тъкмо моята му е повлияла. Тъй като седеше на трапезата до Жанета Шойрл, близостта на която му действуваше винаги благотворно, а и останалите сътрапезници му бяха добре познати, той не се разкайваше, изглежда, че бе отстъпил на увещанията ни. През време на тричасовия си престой той се чувствуваше много добре, а и аз имах още веднъж възможността с тиха радост да наблюдавам с каква неволна, в много малко случаи рационално обоснована вежливост и повече или по-малко плахо страхопочитание се отнасяха в обществото към едва тридесет и осем годишния ми приятел. Тази проява, казах го вече, ме радваше, но, от друга страна, свиваше сърцето ми й ме изпълваше със загриженост, защото причината за това държане на хората беше несъмнено атмосферата на неописуема отчужденост и страшна самота, която го заобикаляше през последните години тази негова атмосфера все повече се чувствуваше и държеше хората на все по-голямо разстояние, сякаш той идваше от страна, където, освен него, никой друг не живее.

Тази вечер, както казах, той изглеждаше твърде разположен и доста разговорлив, за което имаше отчасти заслуга сигурно и Булингеровият, подправен с ангостура шампански коктейл, а също и отличното му пфалцко винце. Той разговаряше с Шпенглер, който беше вече твърде зле със здравето си (болестта го беше ударила в сърцето) и се смееше заедно с всички останали на клоунствата на Лео Цинк, който, облегнат на стола си по време на вечерята, се покриваше до гротескния си нос с огромната си като чаршаф сервпета и кротко скръстваше отгоре ръце. Още повече го развесели изобретателността на шегобиеца, когато домакинът ни показваше един натюрморт, нарисуван от него (Булингер се опитваше дилетантски да рисува с маслени бои) за да избегне една открита преценка, а също и за да я спести на нас, другите, той посрещна картината с хиляди възгласи „господи боже мой“, които можеха да се тълкуват най-различно, като започна да я разглежда, от всички страни и дори веднъж я обърна от опакото. Впрочем посрещането на всичко с удивление и необвързващи с нищо възклицания беше специалната техника на този по начало не особено приятен човек с нея вземаше участие в разговори, които надхвърляха хоризонта му на художник и карнавален участник, и известно време той я прилагаше дори при разговора върху въпросите от естетично-морално естество, който имам в момента пред вид.

Този разговор се поведе след механично-музикалната програма, с която домакинът ни угости след кафето, когато запушихме при чашка ликьор. По онова време грамофонните плочи бяха започнали значително да се усъвършенствуват и Булингер ни изсвири от дискотеката на своя скъп апарат няколко възхитителни изпълнения: най-напред, доколкото си спомням, великолепния валс от „Фауст“ на Гуно, за който Баптист Шпенглер забеляза, че за народен танц върху ливадата мелодията му звучала много елегантно и салонно. Мнозина се съгласиха, че този стил подхожда много повече за очарователната бална музика на Берлиоз, „Фантастична симфония“, и пожелаха да чуят тази плоча. Булингер я нямаше. Тогава с непогрешимите си устни Швертфегер изсвири мелодията чисто и отлично с тембъра на цигулка и после се смя на аплодисментите, като си оправяше по навик с рамене дрехата и разтегляше в гримаса единия ъгъл на устните си. За да могат да направят сравнение с френските, слушателите поискаха да чуят виенски валсове в духа на Ланер и Рюхан Щраус-син и нашият домакин с готовност ни поднасяше такива плочи от колекцията си, докато една дама — спомням си, това беше госпожа Радбрух, жената на издателя — не изказа опасението си, че всички тези лекомислени неща може би отегчават присъствуващия между нас голям композитор. Всички намериха нейната загриженост за основателна. Адриан, който не бе разбрал добре въпроса, учудено запита за какво става дума. Когато думите на госпожа Радбрух му бяха повторени, той протестира енергично. За бога, това не било вярно, било недоразумение. Никой не изпитвал по-голямо удоволствие от него от тези майсторски в своя си род произведения.

Вие подценявате моето музикално възпитание — каза той. — На съвсем млада възраст аз имах един учител (и той погледна с хубавата си, тънка и дълбока усмивка към мене), един препълнен, преливащ от цялото музикално богатство в света ентусиаст, който бе до такава степен влюбен във всеки, във всеки без изключение организиран шум, че беше невъзможно да се науча край него на някакво високомерие, на някакво незачитане спрямо каквато и да било музикална творба. Той беше човек, който много добре знаеше какво значи висша и строга музика. Но за него музиката, беше музика, стига да беше действително музика, и противно на изказването на Гьоте, че „изкуството се занимава с трудното и доброто“, той твърдеше, че лекото е също трудно, когато е добро, а добро то също тъй може да бъде, както и трудното. От това у мене е останало нещо, аз имам това от него. Във всеки случай винаги съм бил съгласен с него, че човек трябва да бъде много добре запознат с Трудното и Доброто, за да може по този начин да приеме и Лекото.

В стаята настъпи мълчание. Всъщност той беше казал, че единствено той е в правото си да се наслаждава на изсвирените леки неща. Опитаха се да не го разберат в този смисъл, но все пак останаха с подозрението, че тъкмо така го бе мислил. Шилдкнап и аз се спогледахме, доктор Краних рече „хм. Жанета каза тихо: «Magnifiqlie!»^[1] Лео Цинк възкликна глупаво поразен, но всъщност ехидно: «Господи Исусе Христе!» «Чисто по Леверкюновски!» — извика Швертфегер, целият зачервен от многобройните Vieilles Cures^[2], но не само от тях. Знаех, че в себе си той се чувствуваше засегнат.

— Нямате ли случайно във вашата дискотека — продължи Адриан — арията в ре-бемол-мажор на Далила от «Самсон» на Сен-Санс? — Въпросът беше отправен към Булингер“, който с голямо задоволство извика в отговор:

— Аз? Да нямам тази ария? Драги мой, за какво ме смятате! Ето я! И то съвсем не „случайно“, мога да ви уверя!

— А, добре — рече Адриан. — Дойде ми на ума, защото Кречмар, моят учител — органист и голям любител на фугите, знаете, — имаше чудна страст, просто истинска слабост към тази ария, което, не му пречеше и да се смее над нея. Но това не намаляваше възхищението му, защото то се отнасяше може би само до образцовото в нея. Силенциум!

Иглата бе наместена. Булингер затвори тежкия капак. През решетката прозвуча един горд мецосопран, който не искаше много да знае за доброто произношение. Разбра се само „Mon coeur souvre a ta voix“^[3] и след това почти нищо друго, но изпълнението, придружено за жалост от един малко скимтящ оркестър, беше великолепно по своята топлота, нежност и смътни вопли за щастие, великолепна беше и мелодията, която и в двете еднакво построени строфи на арията започва едва в средата своя пълен възход към красота, за да го завърши вълшебно, особено втория път, когато цигулката, сега вече пълнозвучно, подема с наслада разкошната певческа линия и повтаря нейната заключителна фигура в меланхолно нежния завършек.

Всички бяха покъртени. Една дама си бършеше с бродираната си кърпичка окото. „Идиотски прекрасно!“ — каза Булингер, служейки си с едно отдавна употребявано между естетите любимо и устойчиво словосъчетание, придаващо на екзалтираната преценка „прекрасно“ трезвата грубоватост на познавача. Можеше да се каже, че в случая то беше точно и по смисъл напълно уместно. Сигурно това беше причината и за да се развесели Адриан.

— Видяхте ли! — извика той. — Сега вече разбирате, че един сериозен човек може да обожава и тая музика. Наистина това не е духовна красота, а подчертано чувствена. Но в края на краищата не бива нито да се срамуваме, нито да се боим от чувственото.

— Може би все пак! — възрази доктор Краних, директорът на Нумизматичния музей. Както винаги той говореше извънредно отчетливо, твърдо, ясно артикулирано и разбрано, макар при това дъхът му астматично да свиреше. — В изкуството може би все пак! В тази област човек би трябвало действително да се бои и срамува от изключително чувственото, защото то е низко според определението на поета: „Низко е всичко, което не говори на духа и не буди друг интерес, освен чувствен.“

— Благородни слова — рече Адриан. — Добре ще направим, ако почакаме да отзвучат тези думи, преди да им се възрази каквото и да било.

— А какво бихте възразили? — поиска да узнае ученият.

Адриан сви рамене и помръдна устни, сякаш искаше да рече: „Какво мога да сторя против фактите?“ След това каза:

— Идеализмът изпуска из предвид, че духът реагира не само на духовното, но може да бъде издъно потресен и от животинската мрачност на сетивната красота. Духът и пред фриволността неведнъж се е прекланял. В края на краищата Филина не е нищо друго, освен една разпътна женичка и все пак Вилхелм Майстер, който не се отличава много от своя автор, й засвидетелствува едно уважение, с което открито се отрича наличието на някаква низост в чувствената невинност.

— Снизходителността и търпимостта по отношение на двусмисленото — отвърна нумизматикът — никога не са били изтъквани като най-образцовите черти в характера на нашия олимпиец. Впрочем за културата съществува опасност, ако духът затваря едното си око пред вулгарно чувственото или дори му намига с него.

— Ние очевидно мислим различно за тази опасност.

— Да не мислите, че съм малодушен?

— За бога, не! Един рицар на страха и упрека не е малодушник, а именно рицар. Всичко, за което аз бих желал да счупя едно копие, е… за известна по-голяма широта по въпросите на морала в изкуството. В другите изкуства, както ми се струва, хората си позволяват тази широта с по-голяма готовност, там те не са толкова придирчиви и дребнави, колкото при музиката. За нея това може да е много голяма чест, но то опасно стеснява нейния жизнен простор. Какво ще остане от цялата музикална шумотевица, ако приложим най-строг духовно-морален мащаб? Само няколко чисти спектри от Бах. Може би няма да остане изобщо нищо доловимо за слуха.

Прислужникът влезе с уиски, бира и газирана вода на огромен поднос.

— Та кой иска да разваля играта! — рече Краних, за което Булингер с високо „браво!“ го потупа по рамото. За мене, а сигурно и за още някои от гостите тази размяна на мнения беше един внезапно възникнал дуел между строгата посредственост и дълбокия скръбен опит в сферата на духа. Тази салонна сцена обаче аз включих тук не само защото тъй силно чувствувам нейната вътрешна връзка с концерта за цигулка, над който Адриан работеше по това време, но и защото още тогава в съзнанието ми се натрапи и връзката й с личността на младия човек, по чието упорито настояване той беше написан и за когото този концерт означаваше нещо повече от успех само в едно отношение.

Сигурно такава ми е съдбата — да говоря сковано и разсъдъчно сухо върху феномена изобщо, който Адриан веднъж ми бе охарактеризирал като удивително и винаги донякъде неестествено отклонение от нормата в отношенията между „аз“ и „не-аз“ — върху феномена на любовта. Задръжки поради благоговение изобщо пред тази тайна, а в случая и поради благоговението ми пред личността на моя приятел ме карат да си затварям устата или да бъда поне скъп в думите, когато говоря за облъхнатата от демонизъм промяна, която в разрез с пълната обособеност на единичното същество се извършва при това само по себе си необикновено явление. Все пак няма защо да премълчавам, че благодарение на една специфична запознатост — придобита от заниманията ми с класическата филология, следователно от една дейност, която е от естество иначе да ме притъпи по-скоро за живота — аз бях в състояние да прозра и разбера изобщо тук нещо.

Няма никакво съмнение — и с възможната за човека сдържаност тук аз ще го разкажа, — че една неуморна, неспираща се пред нищо доверчива общителност удържа най-после победа над най-Непристъпната самота — победа, която при полярното, подчертавам: полярното различие на двамата партньори, при духовната дистанция между тях можеше да има само един определен характер и към която, в този именно смисъл, единият от тях с хитро упорство непрестанно се беше домогвал. За мене е напълно ясно, че за пристрастената към флирта природа на Швертфегер преодоляването на самотността чрез общителност и доверчивост е имало от самото начало, съзнателно или не, все тази особена цел и отсянка — с което не искам да кажа, че то не е имало и по-благородни мотиви. Напротив: ухажьорът беше напълно сериозен, когато изтъкваше колко необходимо за допълването на неговата природа е приятелството му с Адриан, колко много го то вдъхновява, възвисява и морално поправя. Но той беше достатъчно нелогичен, за да пуска в ход за спечелването на това приятелство вродените си средства за флирт, а сетне, когато меланхолната склонност, която пробуди, се оказа нелишена от белезите на еротична ирония — да се чувствува засегнат.

Най-много ме поразяваше и покъртваше в случая това, че със собствените си очи виждах как завоюваният не забелязваше, че е омагьосан, а сам приписваше на себе си инициативата, която изцяло принадлежеше на другата страна, той невероятно се удивляваше на това неспиращо се пред нищо открито угаждане и внимание, за които по-скоро подхождаше името изкушение. Да, той с удивление говореше като за чудо, че неговата меланхолия и чувство не бяха разколебали и смутили Руди, и аз почти не се съмнявам, че това „удивление“ водеше началото си от онази далечна вечер, когато в стаята му беше дошъл Швертфегер, за да го върне в обществото, където без него било толкова скучно. И все пак в това така наречено чудо участвуваха действително и често споменаваните благородни, артистично свободни и порядъчни качества в характера на горкия Руди. Налице е едно писмо от Адриан до Швертфегер приблизително от времето на онзи разговор на приема у Булингер, което Рудолф естествено е трябвало да унищожи, но той отчасти от пиетет, отчасти положително и като трофей го запазил. Отказвам се да го цитирам, а само го отбелязвам като човешки документ, който произвежда впечатление на разголена рана. Това болезнено разголване се е струвало навярно на изпращача като голям риск. Но тук не бе имало никакъв риск. Все пак красив е бил начинът, по който получателят беше показал, че не бе имало риск. Веднага, с най-голяма бързина, без всякакво мъчително забавяне той се озовал тогава в Пфайферинг. Последвало откровено обяснение, уверение в най-дълбока благодарност — държането било просто, смело и предано деликатно, с явен стремеж да се предотврати всякакъв срам… Не мога да не похваля едно такова държане. И предполагам с известно все пак одобрение, че тъкмо тогава е било решено разработването и посвещението на концерта за цигулка.

Този концерт отведе Адриан във Виена. Той го отведе след това заедно с Руди Швертфегер в унгарския извънградски замък. Когато се завърнаха оттам, Рудолф се радваше на прерогатива, който поради общо прекараното детство беше принадлежал дотогава само на мене: той и Адриан бяха вече на „ти“.