Томас Ман
Доктор Фаустус (42)

XLII

Когато го посетих следния път, десет или единадесет дни по-късно, той беше получил вече това писмо и ми заяви твърдото си решение да го остави без отговор. Изглеждаше блед и правеше впечатление на човек, претърпял тежък удар — то се добиваше особено от това, че склонността, която бях вече наистина забелязал от известно време у него, а именно да навежда при ходене главата и раменете встрани, сега се хвърляше още по-ясно в очи. Но външно беше или поне се представяше напълно спокоен, дори студен и сякаш искаше едва ли не да се извини пред мене заради високомерното си и невъзмутимо презрително отношение към извършеното спрямо него предателство.

— Надявам се — каза той, — че не си очаквал от мене изблици на морално негодувание и ярост. Просто един неверен приятел. Е, та какво? Изобщо аз не мога особено да се възмущавам от хода на нещата в света. Наистина това е горчив опит и човек се пита кому може още да вярва, щом самата ти дясна ръка посяга така срещу тебе. Но какво искаш? Такива са днешните приятели. Остава ми само срамът — и съзнанието, че заслужавам бой.

Поисках да узная от какво собствено смята, че трябва да се срамува.

— От поведението си — отговори той, — толкова глупаво, че ми напомня постъпката на едно хлапе, което в радостта си, че намерило птиче гнездо, го показва на друг — и тоя отива и му го открадва.

Какво можех да кажа, освен:

— Не бива от доверието да правиш грях и позор. Те остават върху крадеца.

Да можех да възразявам на самообвиненията му с повече убеденост! Защото дълбоко в сърцето си аз се съгласявах с него, тъй като държането му, цялата тази инсценировка със застъпничеството, сватовството, и то тъкмо чрез Рудолф, ми се виждаше пресилена, неестествена, укорителна и достатъчно беше само да си представя какво щеше да стане, ако на времето си, вместо сам да се обясня с Елена, бях изпратил някой привлекателен приятел да й разкрие сърцето ми — за да почувствувам цялата невероятна абсурдност на постъпката му. Но защо да усилвам още повече разкаянието му — ако беше разкаяние това, което долавях в думите му, четях по лицето му? Можеше да се каже, че той по собствена вина отведнъж бе загубил и приятеля, и любимата си, ако човек, ако аз бях напълно убеден, че тук работата се отнасяше до вина в смисъл на несъзнателна грешка, на фатално безразсъдство! Ако в моите размисли не се прокрадваше все по-настойчиво подозрението, че каквото и да бе станало, той повече или по-малко го беше предвиждал, че всичко това бе станало по негова воля. Нима можеше той сериозно да мисли, че това, което се „излъчваше“ от Рудолф, тоест безспорната еротична привлекателност на този човек, би могло да спечели за него, за Адриан, благоволението и ръката на Мари? Нима можеше да се вярва, че той е разчитал на него? Понякога ме обземаше подозрението, че той, който представяше работите така, като че ли другият правеше жертва, всъщност сам бе принесъл най-голямата жертва — че той нарочно бе пожелал да събере тези две човешки същества, които по силата на това, че бяха достойни за любов, бяха предопределени едно за друго, — за да се оттегли после самопожертвувателно в своята самота. Но не, всичко това подхождаше на моя начин на мислене, не на неговия. На мене, на моето преклонение пред него се искаше в основата на привидната грешка, на така наречената глупост, която бил уж извършил, да лежат мотиви на такава нежна, на такава болезнено добросърдечна човечност! По-нататъшните събития ме изправиха лице с лице с една истина, толкова корава, толкова студена и жестока, че тя се оказа непосилна за добродушното ми сърце и пред нея то се вцепени в леден ужас — една истина недоказана, безгласна, разкриваща се само с изцъкления си втренчен поглед, истина, която ще остане неизречена, защото не съм аз човекът, който ще я облече в думи…

Сигурен съм, че Швертфегер, доколкото си е давал сам сметка, се бе запътил за Мари Годо с най-добри, най-честни намерения. Но не по-малко съм сигурен, че тия намерения още от самото начало не бяха почивали на особено здрава основа и че, напротив, те са били вътрешно застрашени и готови всеки момент да се разколебаят, да изчезнат, да се преобразят. Това, което Адриан му бе втълпил за значението на неговата личност за живота и човечността на приятеля му, не беше останало без ласкаещо и насърчително влияние върху суетността му, а и мисълта, че настоящата му мисия произтича от това значение, той бе възприел пак от този по-умен тълкувател на нещата. Но ревността, обидата поради промяната на чувствата у завоювания приятел и съзнанието, че той, Руди, е вече само средство, оръдие в ръцете на този приятел са противодействували на тези влияния и аз съм склонен да мисля, че тайно в себе си той се е чувствувал свободен, тоест необвързан да отговаря на една взискателна невярност с вярност. Това ми е вече доста ясно. Ясно ми е също, че не е малко изкушение да изпълняваш любовна мисия за друг, особено ако с тази мисия се натоварва един фанатик на флирта, за чийто морал в самото съзнание, че работата се отнася до флирт или до нещо сродно на флирта, има вече нещо, което отпуска юздите.

Може ли някой да се съмнява, че аз съм в състояние да предам това, което се е разиграло между Рудолф и Мари Годо, със същата дословност, с която разказах и разговора в Пфайферинг? Съмнява ли се някой, че аз „съм бил“ там? Мисля, че не. Но мисля също, че едно точно възпроизвеждане на станалото не е нито наложително вече, нито желателно. Неговият съдбоносен завършек, който на някои, не на мене обаче, отначало се виждаше весел, е бил плод не само на една среща с това предположение, вярвам, всеки ще се съгласи. Била е необходима и втора среща, към която Рудолф е бил подтикнат от начина, по който Мари го е изпратила да си върви след първата. Когато влязъл първия път в малкото преддверие на пансиона, лицето, което най-напред срещнал, било леля Изабо. Той я попитал за племенницата й, помолил я да му разреши да размени с нея няколко думи между четири очи в интереса на едно трето лице. Старата дама го насочила към всекидневната и работната стая с една усмивка, дяволитостта на която издавала, че не вярва на приказките му за някакво трето лице. Той влязъл при Мари, която го поздравила колкото любезно, толкова и изненадано и се запътила да предизвести леля си, но за нейно растящо, във всеки случай подчертано весело учудване той й обяснил, че това е излишно. Старата дама знаела за неговото посещение и щяла да се присъедини към тях, след като свършат разговора по един много важен, много сериозен и хубав въпрос. Какво е отговорила тя! Сигурно някоя обикновена шега. „Страшно съм любопитна да го чуя“ или нещо подобно. И тя помолила господина да се настани удобно, преди да започне разговора си.

Той седнал до нея на един стол, който притеглил до чертожната й дъска. Никой не би могъл да го обвини, че е престъпил думата си. Държал беше на нея и я бе честно изпълнил. Заговорил за Адриан, за неговото изключително значение, за големия му дар, който публиката постепенно щяла да разбере, за своята преданост към него и за възхищението си от този необикновен човек. Заговорил й за Цюрих, за срещата им у Шлагинхауфенови, за деня, прекаран в планината. Признал, че приятелят му я обича — как става това? Как се признава на една жена любовта на друг? Навеждаме ли се към нея? Поглеждаме ли я в очите? Улавяме ли с молба ръката й, която искаме да поставим в ръката на трето лице? Това не зная.

Аз бях имал задачата да предам само поканата за излет, а не да правя предложение за женитба. Всичко, което зная, е, че тя отдръпнала бързо ръката си, било от неговата, било само от скута си, където бе лежала свободно, и че лека руменина обагрила бледните й страни на южнячка, а усмивката изчезнала от тъмните й очи. Тя не могла да схване, не била сигурна, че е схванала. Попитала го дали наистина разбира правилно, че той й прави предложение от името на господин доктор Леверкюн. Да бил отговорът, дългът и приятелството го карали да стори това. Адриан го помолил от деликатност и той помислил, че не бива да му отказва. Нейният видимо хладен, видимо подигравателен отговор, че това е много хубаво от негова страна, не бил от естество да намали смущението му. Едва сега осъзнал той необикновеността на положението и на ролята си и почувствувал страх, че за нея би могло да има нещо обидно в тях. Нейното държане — това изпълнено с хладна почуда държане — едновременно го и плашело, и тайно радвало. Със заекване той се опитал да оправдава още някое време своето поведение. Тя не знаела колко тежко било да се откаже нещо на човек като този. Освен това той се чувствувал отчасти отговорен за обрата, настъпил в живота на Адриан вследствие на това чувство, защото тъкмо той бил този, който го накарал да предприемат пътуването до Швейцария, където приятелят му се срещнал с нея. Странно наистина, концертът за цигулка, посветен всъщност на него, се оказал в края на краищата само средство, което позволило на композитора да я види. Той я молел да разбере, че това съзнание за отговорност било допринесло извънредно много за готовността му да изпълни желанието на Адриан.

Тук тя отново отдръпнала ръката си, която той при изказването на молбата си се опитал да улови, и отговорила следното. Казала му да не си прави повече труд, тъй като тя не държала да разбере ролята, с която се бил нагърбил. Съжалявала много, че трябва да разбие неговите приятелски надежди, но ако все пак личността на неговия приятел й направила, разбира се, впечатление, почитта, която изпитва към него, нямала нищо общо с чувствата, които биха могли да дадат нужната основа за толкова красноречиво предложения й брак. Познанството й с доктор Леверкюн било чест и радост за нея, но за съжаление отговорът, който сега е принудена да даде, изключвал занапред всякаква среща с него като неудобна. Тя съжалявала искрено, че в този смисъл новото положение на нещата засягало и приятеля и застъпника на тези неизпълними желания. След случилото се било несъмнено по-добре и по-леко да не се виждат вече. С това тя приятелски се сбогувала с него: „Adieu, monsieur!“

Той се примолил: „Мари!“ Но тя само изказала учудването си, че той я познава по име, и повторила сбогуването си, което тъй ясно звучи с нейния тембър в ушите ми: „Adieu, monsieur!“

Той си тръгнал — гледал отвън, като пребито псе, но вътрешно — ликуващ от щастие. Брачната идея на! Адриан се бе оказала глупост, каквато си бе по начало, а това, че той беше поел задължението да я изложи, я бе страшно разсърдило — тя беше очарователна в своята засегнатост. Да съобщи на Адриан за резултата от своето посещение, той не бързаше — колко беше доволен заради честното си признание, че не е: равнодушен към прелестите на Мари, с това той си бе: измил ръцете пред него! Първото нещо, което направи, беше да седне и да съчини едно писмо до Мари Годо. Писа й, че не може вече нито да живее, нито да умре, откакто чул нейното „Adieu, monsieur!“, че за него е въпрос на живот и на смърт да я срещне отново, за да й зададе въпроса, който от цялата си душа отправя още: сега към нея: нима тя наистина не разбира, че един мъж: може от преклонение пред друг да пожертвува своите: собствени чувства, да се постави над тях, като стане: безкористен тълкувател на желанията на другия? И после — нима не разбира, че потисканите, овладените от: вярност към приятеля чувства са ликуващо избухнали, след като се оказало, че другият няма изгледи за успех? Той я моли да извини едно предателство, което той е извършил не към друг, а към самия себе си. Той не: се разкайва за него и е свръхщастлив, че няма да извърши вече предателство към никого, ако й признае, че я обича.

И все в този дух. Не съвсем неумело. Написано с увлечение, в поривите на флирта и без, както ми се струва, ясното съзнание, че след сватосването от името на Адриан любовното му признание остава свързано с предложението за женитба, до мисълта, за която донжуановската му глава никога от само себе си не би стигнала. Писмото било прочетено от леля Изабо на Мари, която не искала да го отвори. Рудолф не получи отговор на него. Но когато два дни по-късно помолил прислужницата от пансион „Гизела“ да съобщи за посещението му на лелята, той бил приет. Мари била в града. Старата дама с дяволит упрек му съобщила, че след последното му посещение Мари си поплакала на гърдите й. Според мене това беше измислено. Лелята просто е искала да подчертае гордостта на племенницата си. Мари била дълбоко чувствуващо, но гордо момиче. Определени надежди — възможност да се срещнат тя не могла да даде. Но той трябвало да знае, че тя ще се постарае да убеди Мари в почтеността на неговия начин на действие.

След други два дни той бил пак там. Мадам Ферблантие — това беше името на лелята, тя бе вдовица — влязла при племенницата си. Позабавила се доста време, но най-сетне се появила и с насърчително намигване му дала знак да влезе. Естествено той носел цветя.

Какво още да кажа? Аз съм твърде стар и твърде скръбен, за да възсъздавам една сцена, чиито подробности не представляват за никого интерес. Рудолф повторил предложението на Адриан, този път за себе си, макар че този вятърничав човек подхождаше за съпруг толкова, колкото аз за донжуан. Впрочем безсмислено е да си създаваме грижи за бъдещето и изгледите за щастие на един брак, на който не бе съдено да се сбъдне, който бързо бе осуетен от безмилостната съдба. Мари се решила да обикне този покорител на женските сърца с „малкия тон“, за чиято стойност на артист и сигурно бъдеще бе получила горещи уверения от толкова сериозна страна. Изглежда, че е чувствувала в себе си сили да го задържи, да го привлече към себе си, да превърне този лудетина в примерен съпруг тя му оставила ръцете си, приела целувката му и преди да изтекат двадесет и четири часа, веселата вест, че Руди се уловил в мрежата, че концертмайсторът Швертфегер и Мари Годо са се сгодили, обиколи вече целия ни кръг от познати. Допълнително се говореше, че той щял да развали договора си с Цапфенщьосеровия оркестър и щял да се венчае в Париж, където искал да постъпи в току-що формиращия се нов „Orchestre Symphonique“.

Несъмнено там щяха да го посрещнат с отворени обятия, но също така несъмнено беше, че не искаха да го пуснат и От Мюнхен, и преговорите за развалянето на договора протекоха бавно. Все пак неговото участие в поредния Цапфенщьосеров концерт — първия след онзи, за който той се бе завърнал в последната минута от Пфайферинг — се схващаше като един вид прощален концерт. И тъй като тъкмо за тази вечер диригентът доктор Едшмит бе избрал особено атракционна програма от Берлиоз и Вагнер, в концертната зала се беше събрал, както се казва, целият Мюнхен. Многобройни познати лица се мяркаха в редиците и когато ставах, трябваше непрекъснато да се кланям на всички страни: тук бяха Шлагинхауфенови с постоянните гости на техните приеми, Радбрухови с Шилдкнап, Жанета Шойрл, Цвичер, Биндер-Майореску и още някои други, които бяха дошли не в последна сметка и за да видят като годеник Руди Швертфегер вляво отпред до своя пулт. Годеницата му впрочем не присъствуваше — както казваха, била се завърнала в Париж. Поклоних се на Инес Инститорис. Тя беше сама, тоест заедно е Кньотерихови, без мъжа си, който не беше музикален и прекарваше вечерта в „Алотрия“. Седеше доста в дъното на салона, облечена в рокля, чиято простота граничеше с оскъдността — с протегнато косо напред вратле и високо издигнати вежди, изострила с фатална закачливост устните си, и аз не можах да се отърся от досадното впечатление, когато отвърна на поздрава ми, че тя все още продължава да ми се надсмива със злостен триумф за онзи дълъг разговор вечерта в нейната всекидневна, когато така майсторски беше злоупотребила с моето търпение и съчувствие.

Колкото се отнасяше до Швертфегер, той добре знаеше, че ще среща само любопитни погледи и затова почти не погледна към салона през цялата вечер. От време на време, когато можеше да го стори, той настройваше цигулката си или прелистваше нотите. Заключението на концерта беше естествено увертюрата на „Майсторите певци“, изпълнена широко и весело и без това бурните ръкопляскания станаха още по-бурни, когато Фердинанд Едшмит покани оркестрантите да станат и с благодарност стисна ръката на концертмайстора си. Когато тази сцена се разиграваше, аз бях вече горе на средната пътека, забързан към гардероба, за да избягна блъсканицата пред него при вземането на палтото и шапката. Имах намерение да измина пеш поне една част от пътя до дома, тоест до квартирата ми в Швабинг. Пред концертната сграда срещнах един господин от кръга на Кридвис, професор Гилген Холцшуер, почитателя на Дюрер, който излизаше също от салона. Той ме въвлече в разговор, като започна да критикува програмата на тазвечерния концерт — съчетанието на френска виртуозност с немско майсторство било пълна безвкусица, в която отгоре на всичко имало и лошо прикрита политическа тенденция. Твърде много миришело на немско-френско разбирателство и пацифизъм, още повече, че този Едшмит бил известен като републиканец и неблагонадежден национално. През цялата вечер го смущавала тази мисъл. За жалост днес всичко било политика, нямало вече духовна чистота. За да бъдела тя възстановена, начело на големите оркестри трябвало да застанат хора с несъмнено патриотични, немски разбирания.

Не му казах, че тъкмо той е, който политизира всичко, и че думата „немски“ днес съвсем не се покрива с понятието духовна чистота, а е само един партиен лозунг. Възразих само, че достатъчна доза виртуозност, френска или не, се съдържа и в намерилата интернационално признание Вагнерова музика и веднага дадох благоприятна насока на разговора, като заговорих за една статия върху проблемите на пропорциите в готическата архитектура, която той бе публикувал напоследък в списанието „Изкуство и хора на изкуството“. Комплиментите, които му казах по този повод, просто го ощастливиха, направиха го мек, той забрави политиката и аз използувах подобреното му настроение, за да се сбогувам с него и да тръгна надясно, тъй като той тръгна наляво.

По горната Тюркенщрасе стигнах скоро до Лудвигщрасе и тръгнах по лявата страна на тихото Монументал-шосе (всъщност от дълги години асфалтирано), в посоката на Триумфалната арка. Вечерта беше облачна и много мека, зимното палто ми натежа и аз застанах на трамвайната спирка на Терезиенщрасе, за да чакам някой от трамваите, които се движат по линията за Швабинг. Не зная на какво се дължеше, но трябваше да чакам доста дълго, докато най-сетне се зададе една кола. Нередовности и закъснявания в движението се случват понякога. Беше десетката, напълно удобна за мен. Още я виждам и чувам как наближава от Фелдхернхале. Тези баварско сини мюнхенски трамвайни коли са много масивни и дали поради тази причина или поради особеностите на терена, се движат с ужасен трясък. Електрически искри святкаха непрекъснато под колелата и още повече горе на лирата, където те със съскане се пръскаха на студени огнени снопове.

Трамваят спря, аз се качих от предната платформа и влязох във вагона. Непосредствено до вратата вляво намерих празно място, освободено очевидно от някой току-що слязъл пътник. Трамваят бе пълен, всички места бяха заети. При задната врата стояха дори двама души прави и се придържаха за каишите. По-голямата част от пътниците се завръщаха, изглежда, от концерта. Между тях, някъде към средата на срещуположната пейка, седеше Швертфегер, стиснал кутията е цигулката между краката си. Той сигурно ме видя, когато се качвах, но избягваше погледа ми. Под палтото си носеше бяло шалче, което закриваше връзката на фрака, но както обикновено той и сега беше без шапка. Видя ми се хубав и млад с къдравата си виеща се коса, лицето му беше тъй поруменяло от преживяното напрежение, че в тази благородна възбуда сините му очи изглеждаха малко подпухнали. Но и това му приличаше, както и леко обърнатите устни, с които умееше така виртуозно да свири. Аз не съм от тези, които умеят бързо да се ориентират, и едва постепенно започнах да откривам, че в колата имаше и други познати. Размених поздрав с доктор Краних, който седеше на пейката откъм страната на Швертфегер, но доста далече от него, почти до самата задна врата. Едно случайно навеждане стана причина да забележа за своя изненада и Инес Инститорис, седнала на същата страна като мене само през няколко места към средата на вагона — косо срещу Швертфегер. Казвам: за моя изненада, защото това не беше нейният път към къщи. Но тъй като след това забелязах през още няколко места и приятелката й, госпожа Биндер-Майореску, която живееше някъде далече в Швабинг — отвъд „Големият гостилничар“, съобразих, че сигурно отива при нея на чай.

Сега вече ми стана ясно защо Швертфегер държеше хубавата си глава извърната предимно надясно, така че виждах само тъпия му донякъде профил. Той трябваше да се прави, че не забелязва не само човека, когото сигурно смяташе за второто „аз“ на Адриан в себе си аз вече му правех упреци, как е могъл да вземе точно същия трамвай — може би несправедливи, защото не бях положителен, че се е качил едновременно с Инес. Твърде възможно беше тя да се бе качила като мене след него и така да не му е било вече удобно да избяга, когато я е съгледал.

Минахме университета и тъкмо кондукторът беше застанал в плъстените си ботуши пред мене, за да поеме десетачето ми и да ми подаде билет за „направо“, когато стана нещо невероятно, напълно неочаквано и затова отначало съвсем непонятно. В трамвая се чуха изстрели, кратки, остри, трещящи гърмежи, един след друг, три, четири, пет, с бясна, замайваща бързина, и Швертфегер отсреща, стиснал кутията с цигулката в ръце, се повали отначало на рамото, а след това в скута на седящата вдясно от него дама, която, както и съседката отляво, ужасена се отдръпна от него. Настъпи обща суматоха, повече бягство и креслива паника, отколкото проява на самообладание и разум, а през това време ватманът, бог знае защо, звънеше непрекъснато като бесен — може би за да привлече по този начин вниманието на полицейския пост. Разбира се, никой не го чу, наблизо полицай нямаше. В спрелия трамвай настана опасна блъсканица, тъй като някои от пътниците се мъчеха да си пробият път за навън, а други от платформата, любопитни и жадни за зрелище, се блъскаха да влязат вътре. Двамата мъже, които стояха прави, се хвърлиха заедно с мене върху Инес — естествено много късно. Нямаше нужда да „изтръгваме“ револвера от ръката й, тя го бе пуснала или по-скоро захвърлила, и то по посока на жертвата си. Лицето й беше бяло като платно с яркочервени рязко очертани петна на скулите. Беше затворила очи и се усмихваше безумно с изострени устни.

Вече я хванаха за ръцете, затова аз се спуснах към Рудолф, когото бяха положили върху съвсем опустялата пейка. На другата лежеше окървавена и загубила съзнание дамата, върху която беше паднал Рудолф както се оказа, тя бе засегната повърхностно в ръката от куршум. До Рудолф стояха няколко души, между тях и доктор Краних, който държеше ръката му.

— Каква ужасно безумна и безразсъдна постъпка — каза той цял побледнял е ясния си академически, безупречно артикулиран и астматичен при това изговор, като произнесе думата „ужасно“, както я често чуваме от устата на артисти — „уж-жасно“. Добави, че никога не е съжалявал повече, че не е лекар, а само нумизматик, и наистина в тази минута и на мене нумизматиката ми се струваше най-безполезната наука на света, по-безполезна и от филологията, което, разбира се, в никой случай не може да се твърди. Действително на местопроизшествието нямаше никакъв лекар, нито един и между многобройните посетители на концерта, при все че лекарите са обикновено музикални, ако щете дори за това, че между тях има много евреи. Наведох се над Рудолф. Той даваше още признаци на живот, но раните му бяха ужасни. Под едното му око се виждаше кървава дупка от куршум. Другите куршуми бяха пронизали, както се установи по-късно, гърлото, белия дроб и коронарните артерии на сърцето. Той повдигна глава и се помъчи да каже нещо, но кървави мехурчета се показаха веднага на устните му, чиято нежна подпухналост ми се видя трогателно красива, той подбел и очи и главата му се удари тъпо на дървената пейка.

Не мога да опиша какво дълбоко, почти неудържимо състрадание ме обзе към този човек. Почувствувах, че всякога го бях по някакъв начин обичал, и трябва да призная, че съчувствието ми към него беше много по-сърдечно, отколкото към нещастницата, която в падението си заслужаваше наистина съжаление в своите страдания и чрез притъпяващия страданията и морала порок тя бе стигнала най-после до това ужасно деяние. Заявих, че познавам добре и двамата и посъветвах да пренесем тежко ранения до университета, където от портиерската стая ще можем да телефонираме за лекар и полиция там, доколкото знаех, имаше и здравен пункт за даване на бърза медицинска помощ. Наредих да бъде заведена там и убийцата.

Всичко това беше направено. Ние, един услужлив млад мъж с очила и аз, вдигнахме клетия Рудолф и го свалихме от трамвая, зад който се бяха наредили вече две или три други трамвайни коли. От една от тях изтича най-сетне при нас един лекар с куфарче е инструменти и започна да нарежда, впрочем напълно излишно, как да го пренесем. Дойде и един журналист, който искаше да събере сведения за случая. И досега изпитвам мъка при спомена, какви усилия трябваше да употребим, докато събудим със звънене портиера, жилището на когото се помещаваше в приземния етаж на университета. Лекарят, млад човек, който се представи на всички ни, се опита да даде първа помощ на изпадналия в безсъзнание Рудолф, когато го положихме на едно канапе. Болничната кола пристигна изненадващо бързо. Както бе предсказал със съжаление веднага след прегледа и самият лекар, Рудолф умря още по пътя към градската болница.

От своя страна, аз пожелах да придружа пристигналите по-късно полицейски чиновници и тяхната конвулсивно хълцаща арестантка, за да запозная комисаря с някои подробности от живота й и да се застъпя за нейното отвеждане в психиатричната клиника. За тази нощ, обаче това не бе позволено.

Биеше полунощ, когато напуснах полицейския участък и се огледах за такси, за да изпълня още една трудна мисия: смятах за свой дълг да уведомя колкото е възможно по-предпазливо дребния съпруг на Принцрегентенщрасе за станалото. Успях да съгледам превозно средство, когато вече нямаше смисъл да се възползувам от него. Намерих вратата заключена, но при моето позвъняване на стълбището светна и след малко слезе самият Инститорис — за да намери вместо жена си мене пред вратата.

Той имаше навик при поемането на въздух да си отваря устата и да притиска при това долната си устна плътно към зъбите.

— Но как така? — промълви той. — Вие ли сте? Какво ви води… Да не би да…

По стълбата не му казах почти нищо. Горе, в същата всекидневна, в която бях изслушал мъчителната изповед на Инес, аз му разказах след няколко подготвителни думи на какво бях свидетел. Той стоеше и когато свърших, седна бързо в едно от плетените кресла, но след това прояви държане на човек, който отдавна бе живял в потискаща и изпълнена с тревога атмосфера.

— Ето какво трябваше най-сетне да се случи — каза той. И от думите му ясно личеше, че през всичкото време бе само чакал какво ще се случи.

— Ще отида при нея — заяви той и пак стана. — Мисля, че там (той имаше пред вид ареста в участъка) ще ми разрешат да говоря с нея.

За тази нощ не можех да му дам за това голяма надежда, ала той възрази със слаб глас, че било негов дълг да опита, навлече палтото си и излезе.

Когато останах сам в стаята, в която бюстът на Инес се бе загледал изтънчено и фатално от поставката си, моите мисли се отправиха пак натам, където през последните часове — както всеки ще ми повярва — често и продължително се бяха отправяли. Струваше ми се, че трябва да направя още едно мъчително съобщение. Но някаква странна вцепененост, която сковаваше членовете ми и се разпростираше върху мускулите на лицето ми ме възпираше да вдигна слушалката на телефона и да поискам връзка с Пфайферинг. Всъщност това не беше съвсем вярно, аз я бях вдигнал, държах я в отпуснатата си ръка и чувах глухо като изпод земята гласа на дежурната телефонистка да звучи в апарата. Но представата — родена може би от болезнената ми преумора, — а именно, че се готвя съвсем без полза да смутя посред нощ домашния покой на семейството Швайгещил, че съвсем не е нужно да разказвам на Адриан своите преживявания и че дори ще стана някак си смешен е това, осуети намерението ми — и аз пак сложих слушалката на вилката.