Томас Ман
Доктор Фаустус (44)

XLIV

След раждането на първите си три деца, дошли едно след друго през годините 1911, 1912 и 1913, сестрата на Адриан в Лангензалца, Урсула Шнайдевайн, заболя леко в гърдите и трябваше да прекара няколко месеца в един санаториум в Харц. Затъмнението в дробовете, изглежда, изчезна и през следващите десет години, до раждането на най-малкия й син Непомук, Урсула бе за семейството си незаменима съпруга и майка, макар че гладът през време на войната и след нея не позволи на здравето й да закрепне напълно чести простуди, които започваха само с хрема, а след това редовно слизаха в бронхите, непрекъснато я спохождаха и видът й (при все че съзнателно радостният й, съобразяващ се с околните израз създаваше понякога друго впечатление) си остана ако не напълно болнав, то все пак нежен и блед.

Бременността й през 1923 година не само че не се отрази зле на жизнените й сили, но, изглежда, ги дори укрепи. От самото раждане тя се съвземаше наистина трудно и трескавите състояния, които преди десет години я бяха накарали да постъпи в санаториума, се възобновиха. Още тогава стана дума тя отново да се откаже от воденето на домакинството, за да се подложи на специално лечение, но под влияние, види се, на благотворното психическо въздействие, на щастието от майчинството, на радостта от малкото момченце, което беше най-кроткото, най-спокойното и най-лесното за гледане бебе на света, симптомите пак изчезнаха и в продължение на редица години храбрата жена се задържа на крака, докато през май 1928 година, когато петгодишният Непомук се разболя в доста остра форма от шарка, денонощното, изпълнено с тревога и безпокойство гледане на необикновено любимото дете не доведе до тежко обременяване на нейните сили. Тя самата се разболя от шарка, след което температурата продължи да играе и кашлицата не изчезна, така че лекуващият я лекар категорично и без всякакъв фалшив оптимизъм й направо предписа шестмесечен престой в санаториум.

Това обстоятелство стана причина Непомук да се озове в Пфайферинг. Защото сестра му Роза, вече седемнадесетгодишна, която работеше заедно с една година по-малкия Ецехиел в оптическия магазин (докато петнадесетгодишният Раймунд ходеше още на училище), трябваше сега в отсъствието на майката да води естествено и домакинството на баща си и, както се предполагаше, щеше да е твърде много заета, за да поеме отгоре на това и грижата за малкото братче. Като съобщаваше всичко това на Адриан, Урсула му пишеше, че лекарят виждал твърде щастлив изход от затрудненото положение, ако оздравяващото дете прекара известно време на планински въздух в Горна Бавария, и го молеше да склони хазяйката си за идеята да замести за известно, време на малкия майката или бабата. Елза Швайгещил се съгласи на драго сърце, още повече, че и Клементина се застъпи горещо за това. Така че докато към средата на юни същата година Йохан Шнайдевайн придружаваше жена си до Харц, до същия санаториум край Зудероде, в който тя се бе почувствувала първия път така добре, Роза замина с братчето си на юг, за да го остави в къщата, станала вече втори роден дом на вуйчо й.

Аз не бях там, когато сестрата и братчето пристигнали в стопанството, но Адриан ми описа сцената. Всички в къщи — майката, дъщерята, първородният син, ратайкините, ратаите заобиколили малкия с нескривано възхищение, със смехове от радост и не могли да се нагледат на тъй прелестното създание. Особено жените, и то жените работнички, му се радвали, разбира се, най-неудържимо те били от възторг, така да се каже, извън себе си и просто не знаели какво да правят навеждали се със сключени ръце към малкото човече, клякали до него и призовавали от възхищение Исус, Дева Мария и Йосиф, толкова хубаво им се видяло момченцето — и всичко това при снизходителната усмивка на по-голямата сестра: личало, че друго не бе и очаквала и е свикнала с общата прехласнатост в най-малкия член на семейството й.

Непомук или „Непо“, както му казваха домашните, или „Ехо“, както той, бъркайки странно съгласните, бе почнал да се нарича още когато се учеше да говори, бил облечен с простички летни дрехи, които едва ли можели да се нарекат градски: бяла памучна блузка с къси ръкавчета, съвсем къси летни панталонки и износени кожени обувки на боси крачета. Въпреки това на всеки се струвало, че вижда пред себе си приказен принц. Изящното съвършенство на малката фигурка със стройни, добре оформени краченца, неописуемо очарователната продълговата главица с руси, невинно объркани къдри, чертите на лицето, които, ако и детски, имали нещо завършено, определено и характерно, дори неизразимо прелестният, чист и същевременно дълбок и закачлив поглед на лазурно сините очи под дългите извити ресници — не, не било само това, което създавало впечатлението на приказност, на някакво посещение от света на вълшебните мънички същества. Към това се прибавяла стойката и държането на детето сред струпалите се около него възрастни, които се смеели, охкали и ахкали от затрогване и възторг, неговите не съвсем свободни, разбира се, от кокетство и съзнание за собствен чар усмивки, отговори и обяснения, в които имало нещо мило-поучително и ангелско, сребърното му гласче, говорът на това гласче, който, примесен е още детските неправилности като „сапка“ вместо „шапка“, имал унаследената от бащата им отдавна възприета от майката малко бавна, малко тържествено провлечена и важна швейцарска интонация с гръмко „р“ и смешни запъвания при произнасяне на сричките, като например „пръстче“, „кръстче“ и други такива. При това малкото човече придружавало думите си с пояснителни движения на ръчичките си, каквито — както и аз по-късно се убедих — не се наблюдават иначе при децата и които не всякога отговаряха на казаното и по-скоро го замъгляха и объркваха, ала все пак му придаваха удивителна прелест и някаква смътна изразителност.

Това е между другото описанието на Непо Шнайдевайн или на „Ехо“, както започнаха по негов пример всички да го наричат, доколкото безпомощните думи са в състояние да загатнат това, което човек не е видял с очите си. Колко много писатели преди мене са въздишали заради неспособността на езика да постигне видима образност, да предаде една наистина точна картина на индивидуалното. Словото е създадено за възхвала и славословия, на него е дадено да се учудва, да се възхищава, да благославя, и да обрисува явленията чрез чувството, което те пораждат, но не и да ги извиква пред погледа ни и да ги възпроизвежда. Може би ще постигна повече, отколкото с опита си да нахвърля портрета на моя мил Непомук, ако наистина изповядам, че и днес, след пели седемнадесет години, при спомена за него в очите ми бликват сълзи и заедно с това сърцето ми се изпълва с някаква много странна, ефирна, не съвсем земна радост.

Отговорите, които той давал с очарователни движения на ръцете при въпросите за майка му, за пътуването, за престоя в големия град Мюнхен били, както казах вече, с ясно изразен швейцарски акцент и в сребърния тембър на неговото гласче се долавяли множество диалектизми като „у дума“ вместо „у дома“, „ного хубо“ вместо „много хубаво“ и „мънинко“ вместо „мъничко“. Хвърляла се в очи и честата употреба на „значи“ в случаи, като „беше, значи, чудесно“ и други от този род. В неговия говор се срещали и някои думи с тържествено старинен облик. Така например, като не можел да си спомни нещо, той казвал: „Щукнало ми е от паметта“, или както накрая заявил: „Повече вести не зная“. Но това казал очевидно само за да сложи край на разговора, защото веднага подир това дошли и следните думи от сладките му уста: „Ехо мисли, че не е ного хубо да стои още на двора. Време е да влезе у дума и да поздрави вуйчо.“

И той протегнал ръчичката си към сестра си, за да го заведе вътре. В този миг обаче на входа се показал Адриан, който си почивал, но като чул за пристигането им, набързо се приготвил и излязъл да посрещне племенницата ск.

— А това е — казал той, след като поздравил младото момиче и обърнал внимание на приликата с майка й, — това тук е нашият нов член на семейството?

Той поел ръката на Непомук и погледнал изведнъж вдълбочен в сладката светлина на тези засияли в лазурна усмивка издигнати към него очи.

— Ах, я виж! — рекъл само той, като кимнал бавно към сестра, му и спрял погледа си отново върху Непомук. Неговото вълнение не останало скрито за никого, също тъй не и за детето и вместо да прозвучи дръзко, имало нещо много деликатно прикриващо, доверчиво-успокояващо, приятелски обясняващо и заглаждащо впечатлението, когато Ехо — това били първите думи, които отправил към вуйчо си — простичко констатирал:

— Радваш се, нали, дето дойдох. Всички се засмели, също и Адриан.

— Мисля, че да — отвърнал той. — Надявам се, че и ти се радваш да се запознаеш с всички ни.

— Това е една много удоволствена среща — казало малко странно момченцето.

Околните били готови да се изсмеят пак, но Адриан поклатил предупредително глава към тях, с пръст, сложен на устните.

— Да не объркваме детето с нашите смехове — казал той тихо. — Освен това няма и причина за смях, какво ще кажете, майко? — обърнал се той към госпожа Швайгещил.

— Съвсем никаква — отговорила тя с пресилено твърд глас и вдигнала края на престилката към очите си.

— Тогава да влезем вътре — решил той и взел отново Непомук за ръка за да го води. — Сигурно сте приготвили малка закуска за нашите гости?

Закуската ги чакала. В залата с Нике Роза Шнайдевайн била нагостена с кафе, а малкият с мляко и сладки. Вуйчо му седял също на масата и гледал колко изискано и чисто се храни Непомук. Адриан разговарял с племенницата си, но не следял точно отговорите й, защото бил погълнат от съзерцание на приказното дете, а също и от усилията си да прикрие своята развълнуваност, за да не притесни малкия гост — впрочем напълно неоснователна грижа, тъй като Ехо отдавна не се смущавал, изглежда, от безмълвното възхищение и устремените към него погледи. Но да се пропуска прелестният израз на благодарност в тия очи за едно парче козунак или за малко сладко, било само по себе си вече грях.

Най-сетне човечето произнесло сричката „ап“. Както обяснила сестра му, за него този израз, бебешко съкращение от „напапках се“, От край време означавал, че се е нахранил, че вече му стига, че не иска повече — и той го бил запазил до днес. „Ап“ — казал той и когато майка Швайгещил се опитала от гостоприемство да го накара да си вземе още, той с известно разумно превъзходство обяснил:

— Ехо благодари, но не може повече.

И потъркал с юмручета очите си, за да покаже, че му се спи. Сложили го да си легне и докато той спал, Адриан разговарял със сестра му Роза в работната си стая. Тя останала само два дни, задълженията й я викали в Лангензалца. При заминаването й Непомук по-заплакал, но обещал, докато тя дойде пак да го прибере, да бъде винаги „мил“. Боже мой, сякаш можеше да не удържи думата си! Сякаш изобщо бе способен да не я удържи! Той излъчваше някакво щастие, разпространяваше някаква постоянна весела и нежна топлота на сърцето не само в стопанството, но и в селото, та чак и във Валдсхут — където Швайгещилови, майката и дъщерята, ненаситни да се показват с него и сигурни, че ще предизвикат навсякъде същото възхищение, го вземаха със себе си, за да разказва пред аптекаря, пред бакалина, пред обущаря с вълшебни движения на ръчичките си и изразителното си провлечено произношение приказчиците за горящата Павлинка от „Чорлавия Петър“ или за Йохен, който се връщал от игра толкова мръсен в къщи, че госпожа Гъска и господин Гъсок хвали, та дори и свинята. Свещеникът от Пфайферинг, пред когото Непомук със сключени ръчички — той ги държал на височината на личицето си и на известно разстояние от него, — казал една молитва — и то една странна стара молитва, която започвала с думите: „Нищо не помага срещу смъртта“ — можал във вълнението си само да промълви: „Ах ти, божие детенце, благословена от бога рожбо!“, помилвал го по косичката с бялата си свещеническа ръка и веднага му подарил една цветна картинка с „агнето“. Също и на учителя му станало, както сам после казваше, „нещо особено в душата“, когато се разговорил с него. На пазарището и по улиците всеки втори човек искал да разбере от „госпойца Клементина“ или майка Швайгещил как се е озовал този божи дар в къщата им. Хората казвали изумени: „Я виж, виж там! Гледай, гледай!“ или както господин свещеникът: „Ах ти, мило, ах ти, блажено детенце!“, а жените просто искали да коленичат пред него.

Когато отидох следния път в стопанството, бяха изминали вече две седмици от пристигането на Непомук той беше там вече свикнал и станал известен из цялата околност. Видях го най-напред отдалече: Адриан ми го показа от ъгъла на къщата. Детето беше седнало съвсем самичко на земята сред лехите с ягоди и зеленчук в градината зад къщата — едното му краче протегнато, другото полусвито, разделената му на път коса паднала върху челото — и прелистваше, както изглеждаше, с донякъде въздържано задоволство една книга с картинки, подарена от вуйчо му. То я държеше на коленете с дясната си ръка. Лявата ръчичка обаче с разтворени пръстчета, която прелистваше страниците, оставаше при обръщането на листа във въздуха малко встрани от книгата с такова невероятно грациозно движение, че имах чувството, сякаш никога не бях виждал едно дете да седи така очарователно (моите собствени деца и насън дори не са ми предлагали такава гледка!), и аз си помислих, че сигурно ангелите на небесата обръщат по този начин страниците на своите книги със славословия.

Отидохме в градината, за да се запозная с това малко чудо. Сторих това с педагогична сдържаност, склонен да вярвам, че тук далеч не всичко е чак толкова необикновено, и във всеки случай твърдо решен нищо да не издавам и да не изпадам в сладникави настроения. За тази цел понамръщих строго лицето си и басово му заговорих с познатия сурово покровителствен тон в духа на: „Е, как, синко, слушаме ли?! Какво правим тук?!“ — но докато се преструвах така, самият аз се почувствувах неизказано смешен и най-лошото беше, че то забеляза това и както изглежда, споделяше чувството, което сам изпитвах от себе си от срам заради мене то наведе главичката си с отпуснати надолу устни, като някой, който иска да сдържи смеха си, и това ме така обърка, че дълго време не бях в състояние да кажа нещо повече.

То не беше още на възраст, когато едно момче трябва да стане, за да поздрави, и в същност за никое друго същество не подхождаше тъй както за него нежното зачитане, привилегията да не подлежи още на задължения, привилегия, която се признава на още новото, неориентираното, неопитното тук на земята. То ни каза „да поседнем“ (швейцарците казват „да поседна“, „да полегна“ вместо да седна, да легна) ние седнахме на тревата от двете страни на приказното същество и започнахме да разглеждаме илюстрованата книга, навярно една от най-сносните сред детската литература, предлагана в книжарниците: рисунки по английски маниер, донякъде в стила на Кейт Грийнауей, с доста гладки стихчета под тях, които Непомук (аз го наричах винаги така, а не „Ехо“, което поради някакво идиотско чувство ми звучеше като поетическо размекване) беше научил почти всичките вече наизуст и ни ги „четеше“, като движеше пръстчето си на съвсем погрешно място по редовете.

Странното е, че и до днес помня още тези „стихове“, само защото ги бях чул веднъж — или може би няколко пъти? — от неговото гласче и с неговото неповторимо произношение. Колко добре помня стихчетата за тримата латернаджии, които се срещнали на ъгъла на една улица, но нито един не искал да отстъпи мястото на друг от тях, защото се мразели. Мога да ги кажа отново на всяко дете, но далече не така добре, както правеше това Ехо, когато описваше какъв оглушителен концерт е трябвало да изтърпят съседите. Всичко живо си запушило ушите и се разбягало! Накрая се казваше:

Само някакво мъничко куче издържало концерта до край, но когато се върнало в къщи, заболяло — не чувал се бодрият лай.

Трябваше да се види угриженото поклащане на главата, с което малкият, понижил тъжно гласчето си, описваше разболяването на кучето. Или да се наблюдава грациозната церемониалност, с която имитираше как се поздравлявали двама чудновати мънички господа на морския бряг: Добро утро, ваша милост! Днес не е добро морето.

И това по много причини: първо, защото водата днес била много студена, само пет градуса по Реомюр и после, защото са дошли „трима гости от Швеция“ — трион-риба риба-меч и акула тук са веч.

Тези поверителни предупреждения той изричаше така смешно, при изреждането на тримата неканени гости разтваряше така широко очи и при вестта, че те плували вече наоколо, придаваше на гласа си такава безпокойна интонация, че ние и двамата се изсмяхме високо. Той ни погледна в очите, наблюдавайки с хитро любопитство нашето развеселяване — и особено моето, защото се интересуваше навярно да види дали не съм преодолял чрез това за мое собствено добро своята никому ненужна сурова и суха педагогика.

Мили боже, от нея и следа вече не бе останала и след първия си глупав опит аз никога не се върнах към нея, като изключим това, че продължих и занапред да се обръщам с твърд глас към малкия пратеник от вълшебната страна на приказките и елфите с цялото му име „Непомук“, а го наричах „Ехо“ само когато говорех за него с вуйчо му, който, както и жените наоколо, беше възприел второто име. При това всеки ще разбере, че възпитателят и учителят в мене оставаше малко загрижен, обезпокоен, дори разтревожен от тази, разбира се, достойна за обожаване прелест, която, предоставена на времето, трябваше все пак да узрее и да се подчини на земното. В късо време усмихнатият лазур на тези очи щеше да загуби неземната си чистота това ангелско личице, така детско още, с дупчица на брадичката и очарователна уста, която, когато се усмихнеше и откриеше блестящите млечни зъби, ставаше още по-сочна, отколкото беше в покой, и в чиито ъгли се спускаха от изящното носленце две заоблени меки линии, за да отделят устата и брадичката от бузите — това личице, казвам, щеше да се превърне повече или по-малко в лика на едно обикновено момче, което ще трябва да се подхване вече трезво и прозаично, и то няма да има вече основание да посреща едно отнасяне като моето с тая ирония, с която Непо погледна на моите педагогически замашки. И все пак тук имаше нещо — и тази вълшебна насмешливост у детето като че ли говореше, че то вече го знае — което принуждаваше човека да не вярва във времето и в неговото опустошително въздействие, в неговата мощ над едно толкова прелестно явление, и това нещо беше неговата странна завършеност, значението му като явление на детето тук на земята, чувството за някакво слизане от висши селения и пак повтарям: за слизане на някакъв прелестен ангел, чувство, което се просто налагаше от това явление и което унасяше разума в нелогични, обагрени от нашето християнство мечти. Разумът, разбира се не можеше да отрече неизбежността на възмъжаването, но той се спасяваше в сферата от представи за мистично-извънвременното, за едновременно и успоредно съществуващото, в която мъжкият образ на бога не е в противоречие с образа на детето в обятията на майката, което е също бог и винаги ще бъде бог и ще издига ръчичката си за кръстен знак над постоянно боготворящите го светии.

Що за екзалтация! — ще рече някой. Но аз не мога друго да сторя, аз мога само да споделя своето преживяване и да изповядам дълбоката си безпомощност, в която винаги ме хвърляше някак неземното присъствие на това дете. Трябваше да взема пример — аз се опитах да направя това — от Адриан, който не беше педагог, а човек на изкуството и приемаше нещата такива, каквито се проявяваха, без да мисли, както изглежда, за тяхната изменчивост. С други думи, той придаваше на неудържимия развой характера на битие, той вярваше в образа и това беше вяра сравнително невъзмутима и душевно спокойна (така поне на мен ми се струваше), която, свикнала с образи, не можеше да бъде слисана и от най-неземния от тях. Ехо, принцът на елфите беше дошъл — е добре, с него трябваше да се отнасят според изискванията на природата му и точка по този въпрос. Такова ми изглеждаше становището на Адриан. Разбира се, той беше твърде далеч от смръщените изражения и тривиалностите, като „Е, как е моето момче, слушаме ли?“, но от друга страна предоставяше възторзите, всичките тия „ах ти, блажено детенце“ на простите хора наоколо. Неговото отношение към малкия бе углъбено засмяна, но също и сериозна нежност, без сладникавости, без гугукания, дори без ласки. Действително аз никога не съм го виждал да погали по някакъв начин детето, дори да помилва косичката му. Но да се разхожда ръка за ръка с него в полето — наистина, това той обичаше.

Естествено, неговото държане не можеше да ме заблуди: още от първия ден той нежно обикна племенничето си, появата на детето означаваше най-светлата епоха в живота му. Беше съвсем явно колко дълбоко, съкровено и радостно го занимаваше и запълваше дните му със сладостният лек, сякаш безследно отминаващ, облечен при това в тържествени старинни думи вълшебен чар на детето, въпреки че то прекарваше само малко часове с него, тъй като с гледането на момченцето се занимаваха жените. Впрочем майката и дъщерята имаха толкова много други задължения, че те често го оставяха само на някое сигурно място. След шарката то чувствуваше голяма нужда от сън, каквато имат съвсем малките деца, и денем често заспиваше, не само през часовете, определени за следобедна почивка, но и през всяко друго време, където и да се намираше. Когато го налегнеше дрямка, то промълвяше „н-нощ“, както казваше и вечер преди лягане, и това беше изобщо неговият начин да се сбогува: казваше го по всяко време на деня и когато то или някой друг си отиваше — вместо „сбогом“ то промълвяше „н-нощ!“ — това беше нещо от рода на „ап!“, с което заявяваше, че вече е сито. При своето „н-нощ!“, преди да заспи, то подаваше и ръчичка, независимо от това, дали седеше в тревата или на стола. Веднъж сварих Адриан да седи отзад в градината на една тясна пейка, скована от три дъски, и да бди над заспалия в краката му Ехо.

— Преди да заспи, той ми подаде ръчичката си — рече той, когато вдигна поглед и ме позна, защото не беше усетил приближаването ми.

Елза и Клементина Швайгещил ме уверяваха, че Непомук е най-доброто, най-послушното и най-кроткото дете, което срещали досега — то напълно съвпадаше с това, което знаехме и за неговото най-ранно детство. Наистина, когато се удареше, аз го виждах да плаче, но никога не го чух да хленчи, да пищи или да реве, както правят децата, когато капризничат. Такива неща бяха немислими при него. Забележки или забрани, например да не влиза в неподходящо време с ратая при конете или с Валтпургис в обора при кравите, той приемаше с подчертано разбиране, и при това казваше сякаш за утешение: „Е, тогава мънинко по-късно или пък утре!“ — и то не толкова за свое собствено успокоение, колкото за да не наскърби тези, които трябваше, макар и неохотно, да му забранят нещо. Да, понякога той дори погалваше този, който беше изрекъл забраната, с израз, като че ли искаше да му каже: „Не се ядосвай! Следния път няма да има нужда да се насилваш и вече ще можеш да ми го позволиш.“

Така беше и когато му забраняваха да влезе в игуменската стая при вуйчо си. Ехо се чувствуваше силно привлечен от него. Още когато се запознах с малкия, само две седмици след пристигането му, беше вече ясно, че той се бе привързал извънредно към Адриан и все търсеше неговата близост, сигурно и поради това, че тя беше по-особена и интересна, докато тая на жените му бе обикновена. А и как би могъл да не забележи, че този човек, брат на майка му, заемаше между земеделските стопани на Пфайферинг особено почетно положение, което вдъхваше дори страхопочитание! Навярно тъкмо това страхопочитание на околните подтикваше детското му честолюбие да търси обществото на вуйчо си. Но не можеше да се каже, че Адриан задоволяваше неограничено желанието на малкия в това отношение. По цели дни той не го виждаше, не го допускаше при себе си, изглеждаше, че го отбягва и съзнателно се лишава от присъствието на детето, което без съмнение беше така обикнал. След това прекарваше наистина дълги часове с него вземаше ръчичката му, за да го води, както споменах вече, на по-къси или по-дълги разходки, доколкото позволяваха силите на нежния му другар; бродеше с него мълком или в бегъл разговор из наситената през това време с влага околност сред аромата на люляка, а после и на жасмина, или пък оставяше бързоногия Ехо да припка пред него по тесните пътечки между стените от жълтеещите вече жита, чиито натежнели класове се издигаха от земята на височина почти колкото Непомук.

„От зимята“ трябваше по-добре да река, защото така бил казал малкият, когато изразявал задоволството си, че „дожът“ тая нощ добре бил „напил“ зимята.

— Дожът ли, Ехо? — запитал вуйчо му, приел вече като детски език „напил“.

— Ами да, дъждът — потвърди малко по-уточнено спътникът му, без да влиза в по-нататъшни подробности.

— Представи си, той говори за напиващия дож! — ми съобщи следния път смаяно Адриан. — Не е ли странно това?

Обърнах внимание на приятеля си, че „дож“, всъщност „дожд“ е старинната форма от „дъжд“ и че „напит“ също може да се приеме като форма за „напоен“ от по-далечно време.

— Да, отдалече идва той — кимна Адриан, изразявайки някакво неопределено признание.

Когато отиваше в града, той донасяше оттам на детето подаръци: всевъзможни животни, едно джудже, което изскачаше от една кутия, влакче, обикалящо по своя релсов овал с едно светещо фарче, едно вълшебно сандъче, където най-ценният предмет беше шишето с червено вино, което не изтичаше, когато го обръщаха надолу. Разбира се, то се радваше на тези подаръци, но скоро им се насищаше и казваше „ап“, след като поиграеше с тях, и далеч повече предпочиташе вуйчо му да му показва и обяснява собствените си принадлежности — все същите и все наново, защото настойчивостта и желанието за повтаряне у децата са големи при нещата, които ги забавляват. Ножът за разрязване на книги от слонова кост, въртящият се около наклонената си ос глобус с разпокъсани части от суша, врязани морски заливи, вътрешни морета с най-различна форма и големи сини океани, биещият стенен часовник със спускащи се надолу тежести, които с помощта на една ръчка се навиваха пак нагоре — това бяха някои от забележителностите, които малкият, строен и изящен, все искаше да разглежда, когато влизаше при техния собственик и със звънкото си гласче запитваше: „Сърдиш ли се, че идвам?“

— Не, Ехо, не особено. Но тежестите на часовника са се спуснали само наполовина.

В такъв случай той помолваше за малката латерничка. Тя беше мой принос, аз му я бях подарил: една кафява кутийка, чийто механизъм От долната страна се навиваше. Тогава покритият с малки металически шипчета валяк започваше да се върти край зъбците на един гребен и засвирваше отначало със забързана грация, но след това все по-уморено три простички добре хармонизирани песнички, които Ехо слушаше с неизменна прехласнатост, с очи, където по незабравим начин се смесваха задоволство, учудване и дълбоко замечтана съзерцателност.

Ръкописите на вуйчо си, тези пръснати по петолинието някъде празни, някъде черни тайнствени знаци, украсени със знаменца, с опашчици и свързани помежду си с дъги и чертички, той също разглеждаше с удоволствие и всеки път искаше да му се обясни за какво става дума в тях — а казано между нас, в тях ставаше дума за него, и аз бих много желал да зная дали той по интуиция не се е досещал, дали по очите му не е могло да се прочете, че той е разбирал това от думите на нашия маестро. Това дете първо от нас успя да надникне в партитурната скица на Ариеловите песни от „Буря“, над които тогава Адриан тайно работеше: той ги композираше, като сля първата песен, изпълнена с пръснати из природата блуждаещи гласове — това „Come unto these yellow sands“^[1] с тъй прелестната втора — с „Where the bee sucks, there suck I“^[2] в едно цяло — за сопран, челеста, сурдинирана цигулка, обой, заглушен тромпет и флажолетните тонове на арфата — и наистина, всеки, който чуе тези „призрачно нежни“ тонове, всеки, който макар само със слуха на духа си, при четене, ги възприеме, може да запита като Фердинанд от пиесата: „Къде е музиката? Във въздуха? На земята?“ Защото този, който я беше сътворил, бе вплел в нежната си като паяжина шептяща музикална тъкан не само детски прелестната, непостижима лекота на Ариел — „Of my dainty Ariel“^[3], — но и пелия свят на елфите от хълмовете, ручеите и горичките, на тия мънички кукленски майсторчета, които според описанието на Просперо се забавляват на лунната светлина, като пръскат в кръг фуража на овцете, та те не искат да го ядат, и развъждат посред нощ гъби.

Ехо все искаше да види онези места в нотите, където кучето правело „бау, бау“, а петелът „кукуригу“. А Адриан му разказваше, освен това, за лошата вещица Сикоракс и нейния малък слуга, когото тя приклещила в цепнатината на един бор, защото той бил много нежен дух и не можел да се подчини на нейните долни нареждания. В това притеснено състояние той прекарал дванадесет мъчителни години, докато най-после не дошъл добрият вълшебник да го освободи. Непомук искаше да знае на колко години е бил мъничкият дух, когато го прищипнали в цепнатината, и на колко след дванадесетте години, когато го освободили, но вуйчо му каза, че малкият дух нямал възраст и останал както преди, така и след пленничеството си все същото прелестно дете на зефирите. Този отговор, изглежда, напълно задоволи Ехо.

И други приказки му разказваше обитателят на игуменската стая, доколкото можеше да си ги спомни: за гнома Румпелщилцхен, за Фалада и Рапунцел, за пеещата подскачаща чучулига и докато ги слушаше, малкият искаше да седи, разбира се, на коленете на вуйчо си, облегнал главичката си на него, като обвиваше понякога с ръчичка врата му. „И това чудо се свърши“ — казваше Ехо, когато приказката завършваше, но много пъти той заспиваше преди това, сгушил главицата си на гърдите на разказвача. А той продължаваше още дълго да седи неподвижен, опрял леко брадата си в косата на заспалото дете, докато не дойдеше някоя от жените да прибере малкия.

Както казах вече, Адриан избягваше с дни момченцето, било защото беше зает, било поради мигрената, която го принуждаваше да търси тишина и дори тъмнината, или пък поради каквато и да било друга причина. Но и в дните, когато не го беше виждал, той често влизаше вечер тихо и едва забелязано при детето, когато го слагаха да спи, за да присъствува на вечерната му молитва, която Ехо, легнал на гръб, произнасяше със събрани пред гърдите ръчички заедно с госпожа Швайгещил или с дъщеря й, или и с двете едновременно. Това бяха странни, молитви, които той, обърнал небесносините си очички към тавана, изричаше крайно изразително. Изглежда, че разполагаше с доста голям избор от тях, защото почти никога не повтаряше една и съща молитва две вечери подред. Една от тях гласеше:

„Който живее по божи повели,

бог е в него и той е в бога.

В ръцете на бога предавам се смело.

Мир да добия от него ще мога.

Амин.“

А друга:

„Човек и да съгреши,

бог все пак ще му прости.

Моят грях не е голям,

прошка да-ще ми бог сам.

Амин.“

Или една много особена, несъмнено повлияна от учението за предопределението:

„Грехът нека не ми пречи

добро пак да върша вече.

То от мене не отпада,

дори да ме чака ада.

Дано аз и всички с мене

сигурно да сме спасени!

Амин.“

А понякога:

„Слънцето и дявола огрява,

но пред зло доброто устоява.

О, дано остана все тъй в чистота,

докато платя дълга си на смъртта.

Амин.“

И най-сетне:

„Като се моля за всяка душа,

тъй ще спася и себе си, зная.

Ехо се моли за всички в света,

за да отиде направо в рая.

Амин.“

Последната молитва и аз чух от него с дълбоко вълнение, без той да бе забелязал, мисля, присъствието ми.

— Какво ще речеш — запита ме Адриан навън — за тая богословска спекулация? Той се моли за спасението на целия свят изрично, за да бъде включен и той в спасените. Дали би трябвало набожният да знае, че той услужва на себе си, като се моли за другите? Безкористието престава да бъде безкористие, щом забележим, че то ни принася полза.

— В този смисъл ти си прав — отвърнах аз. — Но той постига безкористието, като не се моли само за себе си, а за всички ни.

— Да, за всички ни — каза Адриан тихо.

— Впрочем ние говорим за него — продължих аз, — като че ли той е измислил всички тези молитви. Питал ли си го някога откъде ги знае? От баща си, или от някого другиго?

Отговорът гласеше:

— О не, предпочитам да оставя открит този въпрос. Освен това предполагам, че той не би могъл да ми отговори.

Изглежда, че и двете жени Швайгещил гледаха на това така. Също и те, доколкото зная, никога не запитаха детето откъде е научило своите вечерни молитви. От тях аз научих тези, които сам нямах възможност да чуя отдалече. Но те ми ги казаха по едно време, когато Непомук Шнайдевайн не беше между нас вече.