Томас Ман
Доктор Фаустус (36)

XXXVI

О Германио, ти загиваш, а аз помня надеждите ти! Искам да кажа, надеждите, които светът възлагаше на тебе (може би без ти самата да ги споделяше) и които след предишното ти сравнително меко падане — рухването на кайзеровата държава — ти сякаш в течение на няколко години до известна степен оправдаваше, въпреки необуздаността на държането ти, въпреки напълно безумното ти, наистина отчаяно, демонстративно бясно „раздуване“ на немотията ти — онова стигнало до небесата в твоя пиянски унес обезценяване на парите.

Наистина във фантастичното ти издевателско безобразие от онова време, замислено да сплаши света, имаше вече много нещо от чудовищната неправдоподобност, от ексцентричността, от пълната немислимост, от злостния санкюлотизъм в нашето поведение от 1933 и особено от 1939 година насам. Но потопът от книжни милиарди, това бомбастично разрастване на мизерията, стигна един ден до своя край и в невероятно разкривеното лице на икономическия живот в страната отново се появи изразът на разумност. Изглеждаше, като че ли пред нас, немците, изгрява вече епоха на душевно отдъхване, на социален прогрес при мирни и свободни условия, епоха на зрял, съобразен с бъдещето културен труд, на доброволно приспособяване на нашите чувства и мисли към нормите на останалия свят. Без съмнение такъв беше и смисълът, такава беше възлаганата на германската република надежда, въпреки вродената слабост на тази република, въпреки антипатията, която тя сама чувствуваше към себе си. Повтарям: надеждата — пробудена у другите народи. Републиката беше един опит, един не толкова безнадежден опит (втори след безуспешния опит на Бисмарк с неговия обединителен фокус) — опит за нормализиране на Германия в смисъл на нейното европеизиране и дори „демократизиране“ — на духовното й включване в обществения живот на човечеството. Нима ще отрече някой, че в другите страни съществуваше вяра във възможността на такъв процес? Нима ще оспори някой, че един обнадеждващ стремеж в тази насока се наблюдаваше повсеместно — като се изключи селяшката закостенялост — вече из цяла Германия?

Говоря за двадесетте години на столетието и особено за втората им половина, разбира се, когато огнището на културата действително се премести от Франция в Германия и където (във висша степен характерно за тогавашната Германия) за пръв път беше изпълнена, по-право за пръв път изцяло изпълнена, както споменах, апокалиптичната оратория на Адриан Леверкюн. И макар че премиерата се състоя във Франкфурт, един от най-благоразположените, най-откритите по характер градове на Германия, изнасянето й не мина без буря от гневни протести, без обвинения в гавра с изкуството, в нихилизъм, в музикално злосторничество или, да употребим най-честия тогавашен ругателен израз — без горчиви упреци в „културболшевизъм“. Но произведението и смелостта, с която то беше изнесено, намериха интелигентни и добре владеещи словото защитници и тази добронамереност, стигнала в човечността и свободолюбието си към 1927 година своята висша точка, този дух, така противоположен на националистично-вагнерианската романтична реакция, каквато все още се гнездеше тогава особено в Мюнхен, беше безспорен елемент в обществения ни живот още в първата половина на това десетилетие. И аз си спомням за културните празненства от онова време, като „Деня на композитора“ през 1920 година във Ваймар и първото отпразнуване на „Деня на музиката“ през следната година в Донауешинген. И в двата случая, за съжаление в отсъствие на композитора, бяха изпълнени — пред една публика, действително достатъчно възприемчива и „републикански“ настроена в изкуството — покрай други образци от новата духовно-музикална насока и композиции на Леверкюн: във Ваймар — „Космичната симфония“ под диригентството на ритмично особено сигурния Бруно Валтер, а на баденското празненство, във връзка с представянето на прочутия марионетен театър на Ханс Платнер — петте пиеси на „Gesta romanorum“ — едно небивало преживяване, което държа през цялото време слушателите между полюсите на дълбоко религиозно затрогване, от една страна, и неудържим смях, от друга.

Но аз искам да припомня и участието на немските музиканти и любители на изкуството в Германия при основаването на „Международното сдружение за нова музика“ през 1922 година, както и концертите, устроени от това сдружение две години по-късно в Прага, на които пред публика предимно от музикални знаменитости от всички страни бяха изпълнени вече фрагменти от хора и оркестъра на Адриановия „Apocalipsis cum figuris“. Произведението беше по това време вече издадено, но не от Шот в Майнц, а от виенското „Универсално издателство“, чийто директор, доктор Еделман, още млад, едва 30-годишен човек, играеше вече значителна роля в музикалния живот на Централна Европа. Един ден, още когато „Апокалипсисът“ не беше завършен (това съвпадаше със седмиците на принудителното прекъсване поради възвръщането на болестта), той се появил неочаквано в Пфайферинг, за да предложи на наемателя у Швайгещилови услугите си като издател. Според даденото от доктор Еделман обяснение, посещението му било във връзка е посветената на творчеството на Адриан статия, появила се напоследък във виенското радикално прогресивно музикално списание „Разсвет“, излязла изпод перото на унгарския музиколог и културфилософ Дезидериус Фехер. Фехер обръщаше с най-топли думи вниманието на културния свят върху интелектуалната висота и богатството на религиозното съдържание, върху гордостта и отчаянието, върху греховната, доведена до най-вдълбочено вдъхновение мъдрост на тази музика. Топлотата на думите се засилваше и от признанието, направено със срам от автора, че това тъй интересно, тъй вълнуващо творчество се разкрило за него не благодарение на някакви лични усилия от негова страна, не по силата на собственото му интуитивно вътрешно търсене, а в резултат на фактори отвън или, както той се изразяваше, отгоре, от една сфера, по-висока от всякаква ученост, от сферата на любовта и вярата, с една дума, от сферата на вечно женственото. Накратко, зад тази статия, в която съобразно с темата към аналитичния елемент се примесваше и лиричен, се очертаваше, наистина твърде смътно, образът на дълбоко чувствуваща, знаеща и дейно пропагандираща това свое знание жена, всъщност вдъхновителка и на самата статия. И тъй като се оказа, че доктор Еделман беше подбуден за своето посещение от тази виенска публикация, можеше да се каже, че и неговото пристигане в Пфайферинг беше в косвена зависимост от все тази нежна, скромно забулена в тайнствеността си енергия и любов.

Дали само в косвена? Не съм толкова сигурен. Наклонен съм да допусна, че и този млад музикален деятел беше получил подтик, указания, напътствия пак от същата „сфера“ — и това мое предположение се потвърждава до известна степен и от факта, че той знаел повече от това, което статията бе донякъде тайнствено забулила: той знаел името и дори го споменал — не веднага, не отнапред, а в течение на разговора, към неговия край. След като първоначално почти бил отпратен, той съумял да настои и бил приет, подир което помолил Леверкюн да му разкаже над какво работи сега, чул за ораторията — за първи път ли, съмнявам се! — успял да склони Адриан, макар все още болен и изнемощял, да му изсвири в залата с Нике значителни части от ръкописа. Още на самото място Еделман поискал и получил правото да издаде той творбата: договорът пристигнал на следния ден от хотел „Байришер Хоф“ в Мюнхен. Но преди да си тръгне, той запитал Адриан, употребявайки по виенски заимствуваното от италианците обръщение:

— Познавате ли, маестро, госпожа фон Толна?

Аз се готвя да въведа в своя разказ лице, каквото един романист никога не би се решил да представи на читателите си, тъй като невидимостта е в явно противоречие със законите на изкуството и изискванията, които повествованието поставя. А госпожа фон Толна е невидимо лице. Аз не мога да я представя на читателя, не мога да кажа нищо за нейната външност, защото никога не съм я виждал и никога не съм чувал как изглежда тя, тъй като и никой от моите познати не я е дори зървал. Аз не съм сигурен дали доктор Еделман, пък и дори онзи сътрудник на „Разсвет“, нейният сънародник, можеха да се похвалят, че я познават. Колкото се отнася до Адриан, той отговорил на виенчанина тогава отрицателно. Не, не познавал тази дама — рекъл той, — но от своя страна не запитал коя може да е тя затова и Еделман се въздържал да даде някои обяснения и само казал:

— Във всеки случай вие имате в нейното лице, маестро, най-пламенната си почитателка.

Очевидно той бе сметнал това „не ми е позната“ за уклончиво потвърждение на познанството им. Но и Адриан беше прав да отговори така, защото отношенията му към унгарската аристократка никога не бяха стигнали до лична среща и по взаимно мълчаливо съгласие — добавям аз — никога нямаше и да стигнат. Но вече години наред те разменяха помежду си писма и в тази кореспонденция тя се бе показала като извънредно умна и тънка познавачка и поклонничка на неговото творчество, а също и като загрижена приятелка и съветничка, като непоставяща никакви условия служителка на неговото благополучие. Той от своя страна беше стигнал в писмата си до оная граница на общителност и доверие, по-далеч от която една самотна душа не е в състояние да отиде. Аз вече говорих за две семпли жени, които със своята безкористна преданост си бяха извоювали скромно място в несъмнено безсмъртния живот на този човек. Сега става дума за една трета от съвсем друго естество, която по безкористие не само че не отстъпваше на онези по-обикновени жени, но ги дори превъзхождаше — е аскетическия си отказ от всякакво пряко сближаване, с непоколебимото съблюдаване на пълна въздържаност, със стоенето си настрана, с необезпокояването, с оставането си напълно в сянка, което не можеше да се дължи на свенлива несръчност, защото това беше светска жена, олицетворяваща за пфайферингския отшелник действително света — свят, какъвто той обичаше, от какъвто имаше нужда и какъвто можеше да понася, свят на разстояние, оттеглил се поради интелигентно зачитане по-надалеч…

Казвам за тази рядка жена това, което зная. Мадам дьо Толна беше богата бездетна вдовица; след смъртта на своя рицарски по характер, но разпътен мъж, загинал впрочем не от пороците си, а при нещастен случай на конни състезания, тя беше наследила дворец в Пеща, огромно имение на няколко часа южно от столицата, недалече от Щулвайсенбург — между Платенското езеро и Дунав, — и една подобна на замък вила край споменатото езеро — край Балатон на унгарски. Имението, с великолепна, останала още от осемнадесетия век, но подновена с всички удобства господарска къща, обхващаше, освен безкрайни пшенични нивя също и обширни площи със захарно цвекло и собствени рафинерии за преработване на цвеклото на самото място. Но притежателката им не оставаше за дълго нито в градския си дворец, нито в сградата на имението, нито в лятната си вила. Предимно, би могло да се каже, почти непрекъснато, тя прекарваше в пътувания, като прехвърляше на управителите и майордомите грижите за владенията си, към които очевидно не се чувствуваше привързана и откъдето поради някакво безпокойство, а може би и мъчителни спомени, тя винаги бягаше. Живееше в Париж, в Неапол, в Египет, в Енгадин, навсякъде придружена от своята камериерка, от един лакей, който й беше нещо като уредник на пътуванията, и от личния й лекар — едно свидетелство може би за деликатното й здраве.

На нейната подвижност последното обстоятелство, изглежда, не се отразяваше и тази живост, съчетана с ентусиазъм, почиващ на инстинкт, на интуиция, на сензитивно познание — един бог знае — може би и на съкровено вживяване, на душевно сродство, я караше да се появява на най-неочаквани места. Оказа се, че тази жена бе присъствувала незабелязано сред публиката навсякъде, където се бяха решавали да изпълнят нещо от Адриановата музика: в Любек (на премиерата на осмяната опера), в Цюрих, във Ваймар, в Прага. А колко често е била в Мюнхен, следователно съвсем близо до неговото жилище, без да издава с нещо присъствието си — това не бих могъл вече да кажа. Но тя бе идвала и в Пфайферинг, случайно се установи и това между другото. Мълком се бе запознала с пейзажа, с най-близкото обкръжение на Адриан, дори бе постояла под прозореца на игуменската стая, ако не се лъжа — и пак незабелязано се беше оттеглила. Това само по себе си бе вече достатъчно, за да развълнува човека, но мене още по-необикновено ме развълнува, още по-нагледно възбуди представата ми за благоговейно поклонничество, когато доста по-късно повече или по-малко случайно се установи, че тя бе ходила и в Кайзерсашерн, беше се спирала в Обервайлер и в стопанството Бухел — беше видяла с очите си следователно винаги малко потискащия ме паралелизъм, който съществуваше между Адриановата околност в детинството му и неговата по-късна жизнена рамка.

Забравих да спомена, че тя не пропусна да посети и Палестрина, градеца в Сабинските планини, прекара няколко седмици в дома на Манарди и, както изглежда, бързо и сърдечно се сдружи със синьора Манарди. В писмата си до бившата си хазяйка, написани ту ща немски, ту на френски, тя я наричаше „майко“ — Mutter Манарди, mere Манарди. Също така наричаше тя и госпожа Швайгещил, която, както се разбра от писмата, беше виждала, без майка Швайгещил да я забележи. А тя самата? Искаше ли да се приобщи към тези „майки“ и да ги нарече свои сестри? Какво название й подхождаше — по отношение на Адриан Леверкюн? Какво си желаеше, какво си избираше тя? Названието богиня-покровителка, Егерия, духовна възлюблена?

Първото й писмо до Адриан (от Брюксел) беше придружено от почтителен дар — един пръстен, какъвто никога не бях виждал, което наистина не значи много, тъй като пишещият тези редове не е особено вещ из областта на съкровищата на този свят. Това беше скъпоценност, според мен неоценима и с изключителна красота. Самата халка беше старинна, цизелирана работа от времето на Ренесанса, а камъкът — прекрасен екземпляр светлозелен уралски изумруд, полиран на едри плоскости — да му се не нагледаш. Човек можеше да помисли, че този пръстен е украсявал някога ръката на някой църковен княз — езическият надпис, който той носеше, едва ли говореше против подобна представа. Върху твърдата повърхност на благородния камък, именно върху най-горната плоскост, беше изгравирано с дребни гръцки букви двустишие, което би могло да се предаде на немски приблизително по следния начин:

„Какъв е тоз трепет, преминал по лавровата дъбрава на Феб! Разтърси се цялата сграда! Нещастници, бягайте, махайте се!“

Не беше трудно да разпозная в тези стихове началните думи на един Аполонов химн от Калкмах. Със свещен ужас те описват признаците за появата на бога край неговото светилище. Въпреки че беше съвсем дребен, надписът се бе запазил напълно ясен. Малко по-изтрита беше гравираната отдолу емблема във формата на винетка под лупа ясно се очертаваше крилат змей, чийто изплезен език беше представен като стрела. Този фантастичен митологически образ ме накара да се замисля над раната от стрела или от ухапано на хризееца Филоктет, а също и над името, което Есхил дава веднъж на стрелата: „съскаща крилата змия“. Дойде ми на ум и връзката между, стрелите на Феб и слънчевите лъчи.

Мога да засвидетелствувам, че Адриан се зарадва като дете на подаръка, пристигнал от далечната, съчувствуваща му чужбина той го прие без колебание и макар че не се показваше с него пред никого, създаде си обичая или — да кажа по-добре — ритуала да си го слага в часовете на работа: през цялото време, докато композираше „Апокалипсиса“, зная това, той носеше тази скъпоценност на лявата си ръка.

Помисляше ли той, че пръстенът е символ на обвързване, на вериги, на зависимост? Изглежда, той не спираше мисълта си върху това, а виждаше в скъпоценното звено на невидимата верига, което при композирането носеше на пръста си, само една връзка между своята усамотеност и света — безличния, индивидуално едва обрисувания за него свят, за действителните черти на който той се запитваше навярно много по-малко и от мене.

Дали във външността на тази жена нямаше нещо, с което, да се обясни този странен основен принцип в отношенията й към Адриан, тази нейна невидимост, това странене, избягване на всякаква среща? Може би тя беше грозна, саката, гърбава, обезобразена от някаква кожна болест? Не ми се вярва. По-скоро допускам, че ако имаше у нея някакъв недъг, той беше във връзка с нейния душевен свят, което я правеше способна да разбира нуждата от щадене на чуждата самота. Но и партньорът й нито веднъж не се опита да разколебае този закон, напротив, той мълком прие, че на тази връзка е предопределено да си остане чисто духовна.

С неудоволствие употребявам този израз: „чисто духовна“. В него има нещо безцветно и безсилно, той съвсем не подхожда за практическата енергия, която беше така свойствена на тази прикрита преданост и нежна, далечна грижа. Твърде сериозното музикално и общо европейско образование у кореспондентката придаваше на преписката по време на подготовката и написването на „Апокалипсиса“ съвършено делови характер. На приятеля ми бяха доставяни редки и трудно достъпни материали, които да го насърчат и улеснят в изграждането на текста. Както по-късно разбрах, старофренският стихотворен превод на „Видението на Павел“ му беше дошъл пак от „света“. Енергично, макар и по околни пътища и чрез посредници той или, направо казано, тази жена дейно му служеше. Тя именно беше предизвикала публикуването на тъй интелигентната статия в „Разсвет“ — единственото всъщност списание, в което можеше да се говори тогава с възторг за музиката на Леверкюн. На нейното внушение се дължеше и това, че „Универсалното издателство“ си осигурила себе си ораторията още в процеса на работата. В 1921 година на Платнеровия куклен театър бяха предоставени на разположение от невиделица пак от „света значителни средства за великолепната и музикално съвършена постановка на «Gesta» в Донауешинген, без да се изясни напълно изворът на субсидията.

На този израз — «предоставени на разположение» — и на широкия жест, който го придружаваше, искам сега да се спра. Адриан не можеше да се съмнява, че на негово разположение стоеше всичко онова, което светската“ почитателка на неговото усамотение притежаваше — именно цялото й богатство поради критичната й съвест то, както личеше, беше за нея бреме, макар че живот без него тя не познаваше и без него навярно не би могла да помине. Да положи пред олтара на гения всичко, което й бе възможно, което смееше да предложи без страх, че ще го оскърби — за това тя копнееше и ако Адриан бе пожелал, целият стил на живота му в двадесет и четири часа щеше да се промени по образеца на скъпоценния пръстен, с който се украсяваше само между четирите стени на игуменската си стая. Това той знаеше не по-зле и от мене. Че подобна възможност нито за миг не бе спирала вниманието му, това не мога да кажа. Но противно на мене, на когото главата винаги се замайваше малко при мисълта, че едно огромно състояние лежеше в краката му и че за него е достатъчно само да посегне, за да си създаде княжески живот, Адриан положително не бе допускал за себе си никога подобна мисъл. Въпреки това веднъж, когато по изключение беше излязъл от своя Пфайферинг и се намираше и без това на път, той все пак бегло вкуси за опит от този почти царски живот, който аз не можех да не му желая в себе си за постоянно.

Вече двадесет години минаха от времето, когато той прие веднъж получената и останала завинаги в сила покана на мадам дьо Толна да погостува в нейно отсъствие толкова, колкото би пожелал, в някое от нейните владения. Тогава, това беше през пролетта на 1921 година, той беше във Виена, където Руди Шверт Фегер изпълни за пръв път в залата „Ербар“ на една от така наречените „вечери на Разсвет“ написания най-сетне за него виолин-концерт, и то с голям успех, който беше не в последна сметка и негов личен. Казвам „не в последна сметка“, но бих могъл спокойно да кажа „преди всичко“, защото известно концентриране на интереса върху личното изкуство на интерпретатора се преследваше просто в самото произведение, което, въпреки цялата характерност в музикалния почерк на Леверкюн, не можеше да се причисли към най-големите и горди негови творби в него по-скоро, поне тук-там, се долавяше и нещо любезно, отстъпчиво или, по-добре казано: снизходително — и това ми напомняше за предсказанието, направено по-рано от една сега вече занемяла уста. Нищо чудно, че Адриан отказа след завършването на пиесата да се покаже пред неспирно ръкопляскащата публика и бе вече напуснал залата, когато го потърсиха. Ние, тоест уредниците на концерта, сияещият от задоволство Руди и аз, го намерихме по-късно в ресторанта на малкия хотел на Херенгасе, където той беше слязъл, докато Швертфегер се беше счел за задължен пред себе си да отседне в един от хотелите на Ринга. Пиршеството ни нея нощ беше кратко, тъй като Адриан имаше главоболие.

Това, че на следния ден той реши да не се връща веднага у Швайгещилови, а да направи удоволствие на своята светска приятелка, като посети унгарското й имение, аз мога да си обясня само е някакво отпускане в момента. Условието тя да отсъствува бе налице, тъй като — невидима за нас — тя се намираше във Виена. За предстоящото си пристигане той съобщи с телеграма направо в имението, след което е започнала, както предполагам, спешна телеграфна обмяна между имението и един виенски хотел. Той замина и негов спътник бях за жалост не аз, тъй като и за концерта едва се бях освободил от служебните си задължения, този път не беше и Рюдигер, подобноокият, който изобщо не се бе постарал да дойде във Виена, сигурно нямаше и пари за това, сега вече напълно обяснимо беше Руди Швертфегер — той бе и свободен, и под ръка за това неочаквано отклонение, пък и двамата току-що бяха преживели общ музикален успех, така че тъкмо по това време и неуморното интимничене на Руди можа да се увенчае най-после със сполука, с фатална, нека кажа, сполука.

И тъй, придружен от Швертфегер и посрещнат като повелител, завърнал се след дълго пътуване, Адриан прекара дванадесет дни сред благородното великолепие на залите и покоите от осемнадесетия век на замъка Толна, разхождан с каляска из огромното като княжество владение или край ведрия балатонски бряг, обслужван от покорната, отчасти турска прислуга, имайки на разположение библиотека на пет езика, два прекрасни рояла на подиума в музикалната зала, домашен орган и всичко сред невероятен разкош. По-късно той ми разказваше, че принадлежащото към имението село поразявало със своята крайна бедност, с напълно архаичното, предреволюционно стъпало на жизнените условия. Управителят на имението, който ги развеждал, само кимал съчувствено и им разказал, сякаш за да ги запознае с някаква интересна забележителност, че селяните ядели месо само веднъж в годината, на Коледа, не знаели какво е дори лоена свещ и буквално си лягали вечер с кокошките. Да се измени нещо в тези срамни условия на живот, към които поради навик и невежество хората били нечувствителни, да се премахне неописуемата мръсотия из селските улици и сложи край на пълната липса на хигиена из къщите, щяло да бъде наистина революционен акт, непосилен за сам човек, още повече пък за една жена. Можеше да се предположи наистина, че покрай другите причини и видът на това село е отравял престоя на тайнствената Адрианова приятелка в това нейно владение.

Впрочем аз не съм в състояние да дам нещо повече от една приблизителна скица за този малко нещо ексцентричен епизод в строгия живот на моя приятел. Не аз бях там край него, пък и не можех да бъда, дори ако той ми го беше предложил. Швертфегер би могъл да каже нещо повече. Но той е мъртъв…