Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doktor Faustus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Томас Ман. Доктор Фаустус

Издателство „Народна култура“, София, 1967

Редактор: Жана Николова Гълъбова

Коректор: Евдокия Попова, Лиляна Малякова

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Доктор Фаустус от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Доктор Фаустус
Doktor Faustus
АвторТомас Ман
Създаване1947 г.
Германия
Първо издание1947 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияМузика, 1981 г.
ПреводачСтрашимир Джамджиев

„Доктор Фаустус“ (на немски: Doktor Faustus) е роман от германския писател Томас Ман (1875-1955), публикуван през 1947 година.[1]

Донякъде с основание в историята на литературата се е наложило мнението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан – въплъщение на романския дух, то Фауст е типичен представител на немската национална същност и немската душа.

Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Един самотен мислител и изследовател, един теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е Фауст. Още средновековната литературна фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.

Историите за доктор Фауст

Полугений, полушарлатанин, историческата личност Йохан Фауст от края на XV век и началото на XVI век прекарва живота си в най-разнообразни и чудати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а после овладява тайните на магията и тук надминава всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Около 1540 година намерили Фауст убит от ученика си Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта му вече се носели за Фауст фантастични легенди, които били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.

Фауст, гравюра от XIX век

Заглавието на народната книга, издадена през 1587 година от франкфуртския печатар Йохан Шпис, гласи: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора“

В книгата се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години.

Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди облога, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: „O, homo, fuge!“ – „О, човече, бягай!“ Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен. Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигало! Фауст придобил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в Ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата от подземното царство сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.

За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, макар църквата да виждала в нея изкушения за младежите, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.

„Фауст“ на Гьоте
Фауст, Гретхен и Мефистофел

Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Йохан Волфганг Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към бога безсмъртната същност на Фауст.

Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия „Фауст“ се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната „божествена магия“, която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.

Човекът на изкуството и проклятието

Едно столетие след възникването на Гьотевия „Фауст“, в годините на Втората световна война Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман „Доктор Фаустус“ е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и „народната книга“ с прозренията на просветителя Гьоте.

Томас Ман, около 1939 г.

Героят на Томас вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който създава произведенията си през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.

Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си „Германия и германците“, произнесена през 1945 година след военното, стопанското и нравствено поражение на Германия под водачеството на Хитлер: „Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства – абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света – отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по дълбочина.

Фридрих Ницше

Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. „Доктор Фаустус“ може да бъде разглеждан и като своеобразна духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на нацисткото безумие. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява от сифилис.

По този начин съвременният Фауст „сключва“ своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман „това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили.“ Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн е придобил, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Наистина Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория „Apocalipsis cum figuris“, сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща „огън и жар“, обременена от емоции музика. И той се стреми към „охладяване“ чрез създаване на нови технически похвати и правила. Така студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва, тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата „Плачът на Доктор Фаустус“. Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на Шилеровата Ода на радостта от Бетховеновата Девета симфония.

Волята за творчество

В тази своя „най-необуздана книга“, както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но „Доктор Фаустус“ е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн е време на ликуващи победи на хитлеризма, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.

Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на „ти“ с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение – то е Предчувствие.

Арнолд Шьонберг, 1948 г.

Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: „Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!“ А в едно свое писмо Томас Ман споделя: „Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея.“

Още в есето си „Гьоте и Толстой“ от 1925 година създателят на „Доктор Фаустус“ определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. „Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга“, заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки и с това освобождавайки Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман същевременно превръща своя Фауст в „герой на нашето време“, понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота, с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.

Бележки

  1. Ман, Томас „Доктор Фаустус“. Превод от немски език Страшимир Джамджиев, изд. „Музика“, София, 1981.

Източници

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение

Външни препратки

XII

Макар и не от най-големите, Хале беше все пак голям град с над двеста хиляди жители, ала въпреки цялото съвременно оживление той бе запазил поне в центъра си, където живеехме и двамата, благородния отпечатък на старинността си. Моята „бърлога“, както казвахме по студентски, се намираше на „Ханзащрасе“, една уличка зад Морицкирхе, която беше по цялото си продължение тъй пустинна и тиха, че можеше да мине за уличка в Кайзерсашерн. Адриан беше намерил стая с алков в една хубава сграда с островърха фасада на Марктплац — Пазарния площад — където живя като пренаемател у една чиновническа вдовица през двете години на своето пребиваване в Хале. От прозореца му се разкриваше гледка към площада, към средновековното кметство и готическата Мариенкирхе, двете кули на която са свързани с нещо като мост на въздишките; погледът обхващаше и отделната, издигаща се встрани „Червена кула“, една твърде забележителна постройка, също в готически стил, паметника на Роланд и бронзовата статуя на Хендел. Стаята беше доста прилична, с известни следи от буржоазен разкош, за какъвто говореше например червената плюшена покривка върху четвъртитата маса до канапето, на която той държеше някои книги и пиеше сутрешното си кафе с мляко. Адриан беше допълнил наредбата и с едно наето пиано, цялото отрупано с ноти, сред тях и някои, написани от него. На стената над пианото беше прикована с кабарчета една аритметична гравюра, която той бе изнамерил в някакво вехтошарско дюкянче: един така наречен магичен квадрат, подобен на онзи, който наред с пясъчния часовник, пергела, везните, многостена и други символи е изобразен на Дюреровата „Меланхолия“. Както и там, фигурата беше разделена на шестнадесет полета, номерирани с арабските цифри от 1 до 16 магията — или забележителността — се състоеше в това, че поради особеното си разпределение тези цифри, както и да се събираха, от горе на долу напряко или в диагонал, винаги даваха числото 34. На какъв принцип в подреждането се дължеше този магично неизменен резултат, не можах никога да открия, но поради личното място, отредено на този лист, той постоянно ми се хвърляше в очи и, струва ми се, че не минаваше нито едно мое посещение в неговата квартира, без да проверя с бърз поглед напряко, в диагонал или право надолу тая фатална правилност.

И тук между моята и неговата квартира започнаха пак безкрайни разходки както някога между „Благите вестители“ и дома на чичо му: било вечер, когато се прибирахме от театър, от концерт или от среща с членовете на „Винфрид“, било сутрин, когато един от двама ни минаваше да вземе другия за лекциите и ние, преди да тръгнем за университета, сравнявахме записките си в тетрадките. Философията, задължителният предмет от първия изпит на студентите богослови, беше точката, където учебните ни програми от само себе си се съвпадаха — и двамата бяхме записали лекциите на Ноненмахер, светилото по онова време на университета в Хале, който вдъхновено и увлекателно четеше за предсократиците, йонийските натурфилософи, Анаксимандър и най-подробно за Питагор, но в цялата тази материя беше твърде много намесен и Аристотел, тъй като, ако знаем нещо за питагорейското обяснение на света, то го дължим почти единствено на сведенията, които са дошли до нас чрез този велик стагирец[1]. И така ние слушахме и записвахме, поглеждайки от време на време леко усмихнатото лице на белогривия професор, увлекателния разказ за тази ранна космологична концепция на един строг и религиозен дух, който бе възвел своята най-голяма страст, математиката, отвлечената пропорция, числото, в принцип на възникването и съществуването на света и който, застанал като мъдрец, като посветен пред вселената, пръв се бе обърнал с величав жест към нея като към „космос“, като към ред и хармония, като към свръхсетивно звучаща интервална система на сферите. Числото и численото отношение като основна същина на битието и на нравственото достойнство — наистина, поразително беше как красотата, точността, нравствеността величествено се сливаха тук с идеята за авторитета, която бе душата на питагорейското общество, на тази езотерична школа за религиозна обнова на живота, за мълчаливо послушание и безпрекословно подчинение пред „Autos epha“[2]. Трябва да си призная безтактичността, че при подобни думи неволно поглеждах Адриан, за да прочета по израза на лицето му впечатлението, което са му направили те. Това беше наистина липса на такт, защото той посрещаше погледа ми с неудоволствие, изчервяваше се и раздразнено се извръщаше. Той не обичаше многозначителните погледи, отказваше решително да им се поддава, да отговаря на тях и сега просто не мога да разбера как аз, макар че знаех тази негова особеност, все не можех да се откажа от този си навик. По този начин аз само се лишавах от възможността да разговарям след това просто и непринудено с него върху нещата, на които моите неми погледи му обръщаха внимание.

Но затова пък колко хубаво беше, когато превъзмогвах изкушението и проявявах дискретността, която той изискваше! Какви чудни разговори водехме тогава на връщане от лекциите на Ноненмахер върху този безсмъртен, въздействуващ и след хилядолетия на умовете мислител, на чиято посредническа научна роля в историята дължим сведенията за питагорейския светоглед! Учението на Аристотел за материята и формата ни възхищаваше: за материята като нещо потенциално, възможно, което се стреми към формата, за да се осъществи за формата като неподвижен източник на движение, който е дух и душа, душата на всичко съществуващо, душа, която го кара да се прояви, за да се самоосъществи и самоусъвършенствува за ентелехията, за това късче вечност, което живително прониква в цялото тяло, проявява се като формиращ фактор в органичното, направлява неговата дейност, знае целта му и бди над неговата съдба. Ноненмахер говореше извънредно хубаво и изразително за тези прозрения и както изглеждаше, думите му правеха силно впечатление на Адриан. „Ако богословието — казваше той — твърди, че душата е от бога, това от философска гледна точка е право, защото като принцип, който формира единичните явления, тя е част от чистата форма на цялото битие изобщо и произхожда от вечно мислещата сама себе си мисъл, която наричаме «бог»… Струва ми се, че схващам какво е подразбирал Аристотел под ентелехия. Тя е ангел-пазителят на единичното същество, геният на неговия живот, на чието вещо ръководство то с готовност се уповава. Това, което ние наричаме молитва, е всъщност напомнително или заклинателно изявяване на това упование. Но то с право се нарича молитва, защото наистина бог е, към когото така се обръщаме.“

Аз само си мислех: Дано твоят ангел излезе мъдър и верен!

Колко драго ми беше да слушам тези лекции заедно с Адриан! Богословските, на които ходех — не много редовно — заради него, бяха за мен съмнително удоволствие и аз ги посещавах като слушател само за да не се откъсвам от това, с което той се занимаваше. В учебния план на студентите богослови тежестта през първите години пада върху тълкувателните и историческите предмети, с други думи, върху тълкуването на библията, историята на църквата и догматите, мисионерството средните години се заемат от систематиката, сиреч от философия на религията, догматика, етика и апологетика, и накрая идват практическите дисциплини, тоест литургика, омилетика, катехетика, пастирско богословие и еклесиастика, а също и църковно право. Но академичната свобода дава широко поле за изява на личните предпочитания и Адриан се възползува от правото да наруши този последователен ред, като от самото начало се впусна в систематиката, тъй като тази дисциплина, разбира се, задоволяваше най-много общите му духовни интереси, а също и защото систематиката се четеше от професор Еренфрид Кумпф, „най-сочния“ оратор в целия университет, на чиито лекции идваха цели тълпи студенти не само от всички семестри, но и от небогословските факултети. Споменах вече, че слушахме църковна история при Кегел, но това бяха сравнително постни часове и монотонният Кегел по никой начин не можеше да се сравнява с Кумпф.

Кумпф беше тъкмо това, което студентите наричаха „хала“, и аз сам се виждах принуден понякога да откривам нещо като възхищение у себе си пред неговия темперамент, макар че никак не го обичах и съвсем не можех да си представя, че и Адриан не се чувствуваше понякога неприятно засегнат от често пъти доста безогледната негова реч, при все че никога не го иронизираше открито. „Хала“ беше той и физически: едър, пълен, масивен човек с пухкави ръце, гръмлив глас и леко издадена от многото говорене, склонна да пръска слюнки долна устна. Вярно е, че Кумпф изнасяше материята си по един вече напечатан учебник, впрочем съставен от него, но славата си той дължеше на така наречената „солчица“, с която обилно поръсваше лекциите си, докато се разхождаше тежко с ръце в джобовете по широката катедра, отхвърлил назад полите на редингота. Непосредствеността, грубостта, здравият хумор в неговите изрази, както и техният живописно-старинен стил страшно импонираха на студентите. Той предпочиташе — нека цитирам него — да си каже „приказката“ „с прости думи“ или „на чист немски език, без много усуквания и превземки“, сиреч ясно и открито или „право ти куме, та в очи“. Вместо „постепенно“ казваше „лечка-полечка“, вместо „непременно“ — „безпременно“, а Библията, кой знае защо, наричаше „Светата запис“. Казваше: „Крушката си има опашка“, когато искаше да рече, че „работата не е случайна“. За някого, за когото смяташе, че се заблуждава в научните си схващания, казваше: „Вятър го вее на бяла кобила“, за този, който тъне в пороци: „Вардаля се като шопар в торище“ — и обичаше поговорки от рода на: „Сухи гащи риба не ядат“ или „Рано пиле, рано пее“. Възклицания като: „По дяволите!“, „Взели го мътните!“, „Да му се не види макар!“ или дори „Дано го чумата тръшне!“ не бяха редки в неговата уста, като това последното неизменно предизвикваше одобрителния тропот на аудиторията.

От богословско гледище Кумпф беше представител на онзи среден консерватизъм с лека критично-либерална отсянка, за който вече говорих. На младини той бил, както сам ни разказваше в своите перипатетични импровизации, пламенен поклонник и студент по „класическата ни поезия и философия“ и се хвалеше, че знаел тогава наизуст всички „по-важни“ произведения на Шилер и Гьоте. Но след това го нещо „прихванало“ във връзка с религиозното пробуждане към средата на миналия век, и посланието на апостол Павел за греха и оправданието го отвърнало от естетическия хуманизъм. Човек трябва да бъде роден за богослов, за да може истински да оцени такива духовни кризи като преживяната от Павел по пътя към Дамаск. Кумпф се бе убедил, че и нашата мисъл не задоволява напълно и се нуждае от насочване и тъкмо на това почиваше неговият либерализъм, защото то го бе накарало да заключи, че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината. Така той беше стигнал до критика на догмите по път, точно обратен на този, по който на времето бе разсъждавал Декарт, на когото, напротив, вътрешната сигурност на съзнанието, неговото cogitare[3], му беше изглеждало по-убедително от всякакъв схоластичен авторитет. Тази е разликата между богословското и философското освобождаване. Кумпф беше постигнал своята свобода в душевно веселие и здраво уповаване на бога и я възвестяваше пред нас, слушателите, „на чист немски език“. Той мразеше не само фарисейството и догматизма, но и метафизиката, и признаваше единствено етичната и гносеологичната насока в богословието. Възвестител на личния, основан на нравствеността идеал, той беше против всякакво пиетистично отделяне на светския от благочестивия живот, беше светски благочестив, признаваше здравите наслади в живота, отнасяше се положително към културата — особено към немската, защото при всеки повод се проявяваше като върл националист от Лутеров тип и в неговата уста нямаше по-люта обида от тая, да каже за някого, че е „като някакъв вятърничав гал“, тоест, че мисли и учи като човек с романска кръв. Цял изчервен, той добавяше гневно: „Дано го дяволът надриска, амин!“ — което пак се посрещаше с шумен тропот от благодарната аудитория.

Но неговият либерализъм, който почиваше не на хуманистични съмнения в догмите, а на религиозно разколебаване в достоверността на нашия разум, съвсем не му пречеше не само твърдо да вярва във възможността за откровения, но и да бъде в твърде близки, макар и, разбира се, доста обтегнати отношения с дявола. Аз не мога и няма да се впускам в разследвания, доколко той вярваше в персонифицираното съществуване на лукавия, но ще кажа само, че където изобщо има богословие — особено ако то е свързано с такава сочна натура като Еренфрид Кумпф — в общата картина не може да липсва и дяволът, за да отстоява допълващата си реалност наред с тая на бога. Много лесно е да се каже, че един модерен богослов схваща дявола „символично“. Според мене богословието изобщо не може да бъде модерно, което трябва да му се зачете като голямо предимство, а колкото до символиката, аз не мога да разбера защо адът трябва да се схваща по̀ символично от рая. Народът във всеки случай никога не е правил между тях такова различие. На него пластичният, непристойно хумористичен образ на дявола е бил винаги дори по-близък от всяка представа за величието на бога, а Кумпф беше посвоему човек от народа. Когато той говореше за „пъкъла и неговия вертеп“ — а той обичаше да прави това, като си служеше с тази архаизираща форма, която придаваше наистина известна шеговитост, но и много по-голяма убедителност на думите му, отколкото ако беше използувал по-новата дума „ад“ — ние съвсем нямахме впечатлението, че той говори символично, напротив, определено се чувствуваше, че той го казва „на чист немски език без каквито и да било усуквания и превземки“. Така стояха нещата и със самия дявол. Аз вече казах, че Кумпф, като човек на науката, правеше известни отстъпки на рационалистичната критика по отношение на библейската вяра и поне понякога с тон на интелектуална добросъвестност „жертвуваше“ някои работи. Но всъщност смяташе, че князът на лъжата, врагът на човешкия род има за обект предимно разума, и затова рядко даваше на разума думата за някакви заключения, без да добавя: „Si diabolus поп esset mendax et homicida!“[4] Той не обичаше да нарича нашия враг направо с името му, а прибягваше иди до описателни похвати, или до простонародни изопачавания като „гявола“ и други подобни. Но тъкмо в това полубоязливо, полунасмешливо отбягване, в това подменяне на името се криеше известно изпълнено с омраза признаване на някаква реалност. Освен с тези изопачавания той си служеше и с множество други цветисти и необичайни прозвища като „свети Велтен“, „майстор Клеперлин“, „господин Dicis-et-non-facis“[5], „черния Кесперлин“, които по шеговит начин също тъй изразяваха неговото подчертано лично и враждебно отношение към богопротивника.

Тъй като Адриан и аз направихме посещение на Кумпф, той ни покани един-два пъти в кръга на своето семейство, като веднъж бяхме задържани и на вечеря с него, съпругата му и двете му поразително червендалести щерки, чиито още мокри плитки бяха така стегнато сплетени, че стърчаха косо от двете страни на главата. Едната от тях каза молитвата, докато ние сдържано сведохме очи над чиниите си. След това домакинът се впусна да разисква надълго за бога и света, за църквата и политиката, за университета, та дори и за изкуството и театъра, с което явно подражаваше на Лутер и на неговите трапезни беседи, като при това здраво се зае с ястията и питията, за да даде пример и покаже, че той не е против радостите и разумните наслади, които животът и културата ни даруват при това нееднократно ни подканваше и ние да се държим юнашки и да не пренебрегваме божиите дарове — овнешкото бутче и мозелското винце с такъв чуден букет, а след десерта откачи за наш ужас една китара от стената, метна крак връз крак и при дрънченето на струните гръмогласно запя за нас, оттеглилите се от масата, песни от рода на „Как чудно е в полето днес“, „Люцо неспирно преследва врага“, „Лорелай“ и „Gaudeamus igitur“. След това трябваше вече да дойде и, разбира се, дойде редът на „Без вино, песни и жени напусто губиш младини“. При тези думи на песента той прехвана през кръста пълничката си жена. Изведнъж той посочи с дебелия си пръст към полутъмния ъгъл на трапезарията, докъдето почти не стигаше светлината от заслонената с абажур лампа, висяща над масата. „Гледайте! — викна той. — Вижте го къде се е сврял в ъгъла този завистник, този разбойник, този мрачен, навъсен дух, за него е непоносимо да гледа как сърцата ни се радват в господа на тази трапеза и песента! Но нищо не може да ни стори този злодей с лукавите си отровни стрели! Махни се!“ — ревна той, дограби едно хлебче от масата и го запокити към тъмния ъгъл. След тази схватка той удари отново по струните и запя:

„Ний бодро бродим по света.“

Всичко това беше истинска страхотия и аз съм сигурен, че и Адриан така го почувствува, макар че гордостта не му позволяваше да изневери на учителя си. И все пак, когато подир онази битка с дявола излезе на улицата, той беше обзет от такъв пристъп на смях, че едва след като заговорихме за друго, можа малко по малко да се успокои…

Бележки

[1] Аристотел е бил родом от Стагира, град в Македония. — Б.пр.

[2] Самият (учител) каза (гр.). — Б.пр.

[3] Мисля (лат.). — Б.пр.

[4] Ако не беше дяволът такъв лъжец и човекоубиец! (лат.). — Б.пр.

[5] Господин Казваш, ама не вършиш (лат.). — Б.пр.