Томас Ман
Доктор Фаустус (40)

XL

Бил ме повикал на телефона, за да ме помоли, както сам каза, за една услуга. (Гласът му беше глух, малко монотонен, което даваше основание да се предполага, че го боли глава.) Имал чувството, каза той, че на дамите от пансиона „Гизела“ трябва да се покажат някои от забележителностите на Мюнхен. Нямало да бъде зле да им се предложи един излет в околността, за което хубавото зимно време било много благоприятно. Тази идея не била негова, а на Швертфегер. Но той я бил възприел и обмислил. Могло да се отиде до Фюсен и Ной-Шванщайн. Но може би щяло да бъде още по-добре, ако се замине за Оберамергау и оттам вече се предприеме пътуване с шейни до манастира „Еттал“, който той лично много обичал — като по пътя се мине през замъка Линдерхоф, все пак една рядкост, заслужаваща да се види. Какво е моето мнение.

Отговорих, че самата идея и „Еттал“ като цел на излета са превъзходни.

— Естествено ще дойдете и вие — продължи той, — ти и жена ти. Ще го направим някоя събота, доколкото зная, съботен ден ти нямаш часове този семестър. Да кажем, не тая, а идната събота, в случай, че времето не омекне много. Съобщих вече за това и на Шилдкнап. Той страшно обича такива неща и ще се завърже със ските си за шейната.

Намерих всичко това за чудесно.

А сега ме молел да разбера следното, продължи той. Както казал, планът изхождал първоначално от Швертфегер, но аз съм трябвало да разбера, че неговото, Адриановото, желание било дамите от пансиона „Гизела“ да не добиват това впечатление. Той не би желал Рудолф да ги покани, а държал сам да направи това, макар и не съвсем лично. Дали не съм щял да бъда така добър да се нагърбя с изпълнението на тая задача — а именно да посетя преди следното си идване в Пфайферинг, значи, вдругиден, дамите и до известна степен като негов пратеник, макар само намеквайки за това, да им предам поканата?

— Много ще ме задължиш с тази твоя приятелска услуга — завърши той със странна неестественост.

Готвех се да му задам някои въпроси, но ги потиснах и направо му обещах да постъпя според желанието му, като го уверих, че заради него и заради всички нас извънредно се радвам на излета, И това наистина беше така. Сериозно се бях вече запитвал как могат да бъдат подтикнати и тласнати към развитие намеренията му в които ме бе посветил. Не ми се струваше много разумно да се предоставя на случая една нова среща с избраницата на сърцето му: Обстоятелствата не предлагаха големи възможности за това. Тук имаше нужда от действена помощ, от инициатива и ето, тя беше налице. Наистина ли Швертфегер бе инициаторът — или Адриан я приписваше на него от срам заради ролята си на влюбен, който, противно на природата си и своето настроение в живота, изведнъж се замисля вече за компании и разходки с шейни? Действително всичко това изглеждаше и на мене толкова под неговото достойнство, че искрено желаех да е казал истината, когато приписваше идеята за излета на цигуларя, при което все пак не можех да потисна у себе си напълно въпроса, какъв интерес можеше да има този противоестествен платоник от подобен излет.

Какви имах въпроси? Всъщност само един: ако Адриан желаеше Мари да знае, че той търси повод да я види — защо да не се обърне направо към нея, защо да не я извика по телефона, защо да не отиде дори в Мюнхен, за да потърси дамите и сам да ги покани? Тогава още не знаех, че тук имаше вече една тенденция, една идея, че всичко това бе до известна степен предварително изпробване на нещо, което щеше да дойде по-късно, че това вече свидетелствуваше за склонност да изпраща при любимата — така трябва да назова девойката друг, който да й говори вместо него.

Отначало бях аз, когото той натовари с тази мисия, и аз я изпълних с готовност. Тогава именно сварих Мари с бяла, облечена над шотландската блуза работна престилка, която така добре й стоеше. Намерих я седнала до чертожната й дъска, един доста масивен наклонен плот, на който беше завинтена електрическа лампа. Като ме видя, тя стана, за да ме поздрави. Ние поседяхме заедно двадесетина минути в наетата им малка всекидневна. И двете дами явно се зарадваха на вниманието, което им се оказваше, и посрещнаха с живо задоволство плана за излета. Аз споменах само, че идеята за него не е моя — като между другото, вметнах, че от тях заминавам направо при моя приятел Леверкюн. Те заявиха, че без такова рицарско водачество едва ли биха имали възможност да се запознаят с прочутата околност на Мюнхен, с Баварските Алпи. Уговорихме деня и часа на срещата и заминаването. Сега вече можех да занеса на Адриан задоволителна вест и в подробния си отчет пред него не пропуснах да изразя възхищението си от приятния вид на Мари в работната й престилка. Той ми благодари с думи, в които, доколкото долових, нямаше ирония:

— Ето, виждаш ли, хубаво е човек да има верни приятели.

Железопътната линия за Оберамергау е в по-голямата си част същата, която води за Гармиш-Партенкирхен, едва към края тя се отделя, като минава през Валдсхут и Пфайферинг. Адриановото местожителство беше на половината път към нашата цел, така че в уречения ден, към десет часа, само ние останалите, Швертфегер, Шилдкнап, парижките гости, жена ми и аз, се срещнахме при влака на главната мюнхенска гара. Първият час на пътуването премина, без приятеля ни засега, през още равнинната, замръзнала местност. Той беше съкратен от една закуска със сандвичи и червено тиролско вино, подготвена от моята Елена, през време на която Шилдкнап с хумористично изказваните си страхове да не остане на сухо ни разсмиваше от сърце. „Дайте на Кнапи — казваше той (така се наричаше той самичък, преиначавайки името си по английски маниер), — дайте на Кнапи повечко!“ Неговата естествена, нескривана и шеговито подчертавана лакомия беше неудържимо комична. „Ох, че вкусно!“ — охкаше той със светнали от удоволствие очи, като дъвчеше един сандвич с варен пушен език. Неговите шеги бяха съвсем явно предназначени на първо място за мадмоазел Годо, която му харесваше, разбира се, не по-малко, отколкото и на нас, останалите. Тя изглеждаше извънредно добре в маслиненозеления си зимен костюм, обточен с кафяви кожички, и аз, подчинявайки се на чувството си — защото знаех какво предстоеше, — просто не можех да откъсна погледа си от нейните черни очи, от този черен като смола й при това тъй весел блясък сред тъмните й ресници.

Когато Адриан, поздравен от цялата компания с шумното веселие на хора, тръгнали да се забавляват, се качи при нас във Валдсхут, изпитах странен ужас — ако това е думата, която би могла да изрази чувствата ми. Във всеки случай в тях имаше нещо подобно на ужас. Едва сега осъзнах, че в купето, което бяхме заели (макар че всъщност то не беше същинско купе, а открито поделение от един цял второкласен вагон), с други думи, в едно тясно пространство неговите очи се срещнаха с черните, сините и също такива като неговите смесени очи — с привличането и индиферентността, с възбудата и равнодушието — и че тези очи щяха да останат така заедно през целия ден, който поради това стоеше в известен смисъл под знака на тази констелация — и може би трябваше да стои, така че един посветен можеше да познае в нея действителната идея на този ден.

Беше естествено и в реда на нещата, че след качването на Адриан и пейзажът навън, почна да става по-интересен. И наистина вече в далечината започнаха да надничат покрити със сняг планини. Шилдкнап се прояви, като назоваваше по име ту един, ту друг връх, който се очертаваше. Баварските Алпи не се отличават с гиганти, от първа величина, но все пак, сред гори, клисури и безкрайни далечини, пред нас се разкриваше в белоснежната си премяна и зимно великолепие един смел, сериозно извишаващ се планински свят. Денят беше облачен, с изгледи да завали сняг и едва привечер се изясни. Въпреки това нашето внимание беше насочено повече навън към пейзажа, дори и когато Мари заговори за общите преживявания в Цюрих, за вечерта в концертната зала и за виолин-концерта. Наблюдавах Адриан в разговора му с нея. Тя седеше между Шилдкнап и Швертфегер, а той срещу нея, докато леличката добродушно разговаряше с Елена й мене. Забелязах добре как той се стараеше да не бъде нескромен, когато я поглеждаше в лицето, в очите. Със сините си очи Рудолф следеше тази негова унесеност, това опомняне изведнъж и извръщането на погледа. Не беше ли нещо като утеха, като обезщетение, че Адриан твърде подчертано хвалеше пред момичето цигуларя? Понеже тя скромно се въздържаше да се изкаже за музиката, разговорът се въртеше около изпълнението и Адриан заяви уверено, че присъствието на солиста не може да му попречи да нарече неговото изпълнение майсторско, съвършено, просто ненадминато, като завърши с още няколко много топли, дори хвалебствени думи изобщо за артистичното развитие на Руди и за неговото несъмнено голямо бъдеще.

Този, за когото се отнасяха тия похвали, изглеждаше, че не иска да ги слуша и викаше: „Е, е, та престани най-после!“ — като уверяваше, че маестрото преувеличавал ужасно, но седеше червен от удоволствие. Беше му несъмнено приятно да бъде така хвален пред Мари, но и радостта му, че тия похвали излизаха от тия уста, беше също така явна и неговата благодарност се изрази във възхищения от музикалния стил на Адриан. Годо беше чула и чела за фрагментарното изпълнение на „Апокалипсиса“ в Прага и попита за тази творба. Адриан махна с ръка.

— Да не говорим каза той — за тия благочестиви прегрешения!

Руди беше във възторг.

— Благочестиви прегрешения! — повтори той просиял. — Чухте ли? Как говори само! Как умее да си служи с думите! Не, нашият маестро е великолепен!

При това той натискаше коляното на Адриан, както бе свикнал да прави. Той спадаше към хората, които винаги трябваше да хванат, да пипнат, да докоснат — ръката, лакътя, рамото. Дори и с мене правеше тъй, дори и с жените, на повечето от които това не бе неприятно.

В Оберамергау нашата малка група се поразходи из спретнатото селце с образцови, богато украсени с резби по балконите и покривите селски къщи — жилища на апостолите, Спасителя и Дева Мария^[1]. Между това, докато приятелите се качиха на близкото възвишение Калвариенберг, аз се отбих в едно познато на мен коларско предприятие, за да поръчам шейна.

С останалите си шест спътници се срещнах отново на обед в ресторанта — със стъклен дансинг, осветляван отдолу, и масички наоколо, — който през сезона и по време на драматичните представления сигурно беше претъпкан с чужденци, но сега за наше задоволство беше почти празен: само две групи, освен нас обядвала на отдалечени от дансинга маси: един болнав на вид господин със своята болногледачка в униформата на милосердна сестра — на едната, и компания от скиори — на другата. На малък подиум едно оркестърче от пет души свиреше салонни пиески, между които, без да навреждат на никого, музикантите правеха дълги почивки. Това, което свиреха, беше глупаво, а го и свиреха сякаш без ръце, така че след печеното пиле Руди Швертфегер повече не издържа и реши да разкрие по най-блестящ начин звездата си. Той взе от цигуларя цигулката и след като я повъртя малко в ръцете си и установи произхода й, започна да импровизира с голям размах, при което предизвика смеха ни, когато вплете в импровизацията и няколко такта от каденцата на. „своя“ концерт. Музикантите го слушаха зяпнали. След това попита пианиста, един младеж с уморени очи, който сигурно си бе мечтал нещо по-добро от тази работа тук, дали би могъл да акомпанира „Хумореската“ от Дворжак и изсвири на посредствената цигулка тази прелестна пиеса с многобройните й украси, грациозни галопи и изящни двойни грифове така сърцато и блестящо, че пожъна бурни аплодисменти от всички в локала — от нас, от съседните масички, от смаяните музиканти и дори от двамата келнери.

Това беше всъщност традиционен трик, както ми пошепна от ревност Шилдкнап, и въпреки това драматичен и очарователен, с една дума, „симпатичен“, напълно в стила на Руди Швертфегер. Ние останахме по-дълго, отколкото мислехме, накрая съвсем сами при кафето и греяната ракия, като използувахме дори стъкления дансинг: Шилдкнап и Швертфегер потанцуваха последователно с госпожица Годо и моята добра Елена един бог знае, какъв танц под доброжелателните погледи на тримата въздържали се. Вън шейната ни вече очакваше, доста широка, е два коня, изобилно снабдена с кожени завивки. Тъй като аз избрах мястото до кочияша, а Шилдкнап изпълни намерението си, като се остави да бъде теглен на ски (кочияшът беше докарал няколко чифта), останалите петима се побраха без всякакво неудобство вътре в шейната. Това беше най-щастливо замислената част от дневната ни програма, като изключим това, че впоследствие Рюдигер скъпичко заплати за мъжествената си идея. Изложен на ледения вятър, подхвърлян насам-натам от неравния път, засипван от облаци снежен прах, той настина и си навлече изтощителен чревен катар, който го прикова доста дни на легло. Но тая злополука се прояви по-късно. Лично аз изпитвам голямо удоволствие да се плъзгам добре завит при глухия звън на шейната в чистия, свеж, мразовит въздух, но и другите, изглежда, се наслаждаваха на това не по-малко от мене. Обстоятелството, че зад гърба ми Адриан седеше очи с очи срещу Мари, ме изпълваше с любопитство, радост, грижа и съкровени желания — при мисълта за това сърцето ми биеше бързо и неспокойно.

Линдерхоф, малкият замък в стил рококо на Лудвиг II, е разположен усамотено сред гори и планини в неописуемо красива местност. Кралят-мизантроп не би могъл да намери по-приказно убежище. Наистина, въпреки тържественото настроение, създавано от вълшебната красота на това място, впечатлението от този мъничък дворец — плод на маниакалната жажда на беглеца от света да гради все нови здания, за да възвеличи кралското си достойнство — беше от гледище на вкуса доста съмнително. Все пак ние спряхме, минахме под водачеството на кастелана през претрупаните разкошни кабинети, които бяха „всекидневните стаи“ в този фантастичен дом, където душевно болният крал беше прекарвал своите изпълнени само с идеята за величие дни и слушал свиренето на Бюло и чаровния глас на Хайнц. Най-голямото помещение в дворците на коронованите лица е обикновено тронната зала. Тук обаче тя липсваше. Но вместо нея имаше спалня, огромна в сравнение с всекидневните помещения, тържествено издигнато легло, в която изглеждаше късо поради прекалената си широчина и приличаше със страничните си златни канделабри на катафалка.

Всичко това ние разгледахме с приличен интерес, но и със скрито поклащане на главата и след това вече при разведрено небе продължихме пътя си към Еттал, място, ползуващо се поради бенедиктинската си обител и барокова църква с добра архитектурна слава. Спомням си, че през време на останалото пътуване и после в разположения косо срещу светите места чисто поддържан хотел, където, вечеряхме, разговорът се въртеше все около личността на наричания от всички „нещастен“ крал (защо пък нещастен?), с ексцентричната жизнена сфера на когото току-що бяхме дошли в известен досег. Разискванията ни се прекъснаха едва при разглеждането на църквата. В по-голямата си част те се състояха в спора между Руди Швертфегер и мене върху така нареченото безумие на Лудвиг, върху неспособността му да управлява, върху, детронирането му и поставянето му под опекунство, което за не малко учудване на Руди обявих за несправедливо, за филистерски брутално, за дело на политиката и на престолонаследническия интерес.

Руди именно, се придържаше към споделяното не толкова от народа, колкото от градското население официално становище, че кралят, бил „съвсем побъркан“, както той се изрази, и че предаването му в ръцете на психиатри и надзиратели, а също и назначаването на едно душевно здраво регентство било безусловна необходимост за страната — и не можеше да разбере как може изобщо някой да не е съгласен с това. Както винаги в такива случаи, тоест когато едно гледище беше твърде ново за него, той възмутено издуваше устни и впиваше сините си очи ту в едното, ту в другото ми око, докато му говорех. Трябва да кажа — аз сам с известно учудване забелязах това, — че предметът на нашия разговор ме направи красноречив, при все че дотогава той почти не ме бе занимавал. Открих обаче, че в себе си бях създал вече установено мнение по този въпрос. Безумието, обяснявах аз, е едно доста колебливо понятие, с което филистерът борави твърде произволно, като се ръководи от съмнителни критерии. Много прибързано и съвсем близо до себе си, до своята делничност тегли той границата на разумното поведение и всичко, което излиза извън нея той обявява за лудост. А кралският начин на живот — суверенен, заобиколен от раболепна покорност, почти недостъпен за критика, неподлежащ на отговорност, имащ право поради изискванията на ранга на стил, непосилен и за най-богатото частно лице, — този начин на живот предлага на фантастичните склонности, на истеричните потребности и отвращения, на необикновените страсти и слабости такива възможности, че тяхното смело и пълно използуване може много лесно да добие вид на безумие. Кой смъртен, неиздигнат на този висок пост, би могъл да си строи такива уединени златни палати в най-живописните кътчета на страната като Лудвиг? Без съмнение всички тези дворци са паметници на кралската мизантропия. Но ако в обикновените случаи бягството от хората едва ли би могло да се смята за признак на лудост, защо да се смята то за такъв признак, когато е проявено в царствени форми?

Но шест най-изтъкнати специалисти психиатри официално установили пълното умопобъркване на краля и сметнали за необходимо да препоръчат неговото изолиране.

Действително тези послушни учени сториха това, защото тъкмо за това и бяха повикани и те го сториха, без да са видели поне веднъж Лудвиг, без да са го „прегледали“ според методите си, без да са разменили една дума с него. Наистина тия филистери щяха да го сметнат за луд, дори и да бяха водили с него някой разговор било върху музиката, било върху поезията. Въз основа на тази тяхна присъда обаче този човек, който се отклоняваше, разбира се, от нормата, но далече не беше луд, бе лишен от правото да разполага със себе си, бе унижен до положението на пациент психопат и затворен в един крайезерен дворец с отвинтени дръжки на вратите и решетки на прозорците. И ако той не понесе това унижение, ако с риск да загине се опита да се освободи, като увлече в смъртта и своя тъмничар-лекар, това свидетелствува за присъщото му чувство на собствено достойнство, а не за безумие. Не за безумие свидетелствува и отношението на заобикалящите го, които бяха готови дори да се борят за него, за това не свидетелствува и фанатичната любов на населението към своя „кини“^[2]. Когато го срещаха увит в кожи да се носи нощно време при светлината на факлите из родните планини в своята позлатена шейна след препускащите пред нея конници, тези селяни виждаха в него не някой луд, а един крал — според простодушните блянове на простоватите им сърца и ако той беше успял да преплува езерото, както е било, изглежда, намерението му, те, макар с вили, макар с бухалки, щяха да съумеят да го защитят от посегателствата на медицината и политиката.

Но неговата разточителност била явно болезнена и вече непоносима, а неспособността му да управлява страната се доказвала просто от нежеланието му да управлява: той бленувал все за кралска власт, но отказвал да я упражнява разумно и нормално, а при това положение държавата не е могла да съществува.

Ах, това са глупости, Рудолф. Един свестен министър-председател може прекрасно да се справи с управлението на една съвременна федеративна държава дори и когато кралят е толкова чувствителен, че не понася неговата физиономия и тая на колегите му. Бавария нямаше да загине, ако бяха оставили Лудвиг да се отдава на маниите си за усамотяване, а разточителството на един крал не значи нищо, това са само думи, хитрувания, предлози. Парите си оставаха пак в страната, а от приказните строежи каменарите и майсторите златари и себе си позлатиха. Освен това от входните такси, които се събират за разглеждането им от романтичните любопитни на двете полукълба, тези дворци са отдавна изплатени и преизплатени. И ние днес допринесохме за превръщането на тази лудост в доходно предприятие.

— Наистина не ви разбирам, Рудолф — извиках най-после аз. — Вие надувате бузи от учудване над моята апология, а всъщност аз съм този, който би трябвало да ви се чуди и да не разбира как тъкмо вие… искам да кажа, като артист, с една дума, тъкмо вие… — Аз потърсих думи, за да му обясня, защо би трябвало да се чудя тъкмо на него, но не намерих. Ала объркването ми в моята тирада се дължеше и на това, че през всичкото време чувствувах колко малко ми подхождаше да говоря така в присъствието на Адриан. Защото той трябваше да говори — и все пак, по-добре беше, че аз го вършех, тъй като непрекъснато се страхувах, че той може да даде право на Швертфегер. На това трябваше да се попречи и затова аз заговорих вместо него и за него, в оня дух, в който би трябвало той да говори, и на мене ми се струваше, че и Мари Годо схващаше така намесата ми и гледаше на мене, на пратеника при нея за този излет, като на говорител от негово име. Защото, докато аз се горещях, тя поглеждаше повече него, отколкото мене — сякаш слушаше него, а не мене, макар че над разгорещеността ми той през всичкото време май се надсмиваше, ако се съдеше по израза на лицето му, по енигматичната му усмивка, от която съвсем не можеше да се заключи, че е безусловно съгласен с това мое застъпничество.

— Що е истина? — рече най-сетне той. И Рюдигер Шилдкнап веднага се съгласи с него, като заяви, че истината имала различни аспекти и че в случаи като този медицинско-натуралистичното гледище не можело действително да има последната дума, макар че и не би трябвало напълно да се отхвърля като съвсем без значение. В натуралистичното гледище, добави той, плиткото се съчетавало по много своеобразен начин с меланхоличното — което, разбира се, съвсем не било нападка срещу „нашия Рудолф“ — той съвсем не бил меланхолик, но това съчетание могло да се приеме като символ на една цяла епоха, на деветнадесетото столетие, на което решително била присъща склонността към такава плитка мрачност. Адриан се изсмя — не от изненада естествено. В негово присъствие човек непрестанно имаше чувството, че всички идеи и гледища, които се изказваха около него, са съсредоточени в самия него и че той само иронично ги изслушва, като предоставя на хората по най-различен начин да ги изказват и да се застъпват за тях. Някой изрази надеждата, че новият двадесети век ще донесе най-после известно повишаване, разведряване в жизненото настроение на епохата. В размяна на мисли по това, дали вече има признаци за такова разведряване, или няма, разговорът почна да се прекъсва и да замира. Пък и всички изобщо почувствуваха умора след толкова часове, прекарани в движение из планината на чист, мразовит въздух. Разписанието на влаковете също си каза думата. Ние извикахме кочияша и под небе, обсипано с ярки звезди, шейната ни откара до малката гара, на чийто перон останахме да дочакаме влака за Мюнхен.

Връщането премина сравнително тихо донякъде и от внимание към задрямалата леличка. С племенничката Шилдкнап разменяше от време на време приглушено по някоя дума от разговора ми с Швертфегер се убедих, че той не ми се сърди Адриан разпитваше Елена за всекидневни неща. Противно на всякакво очакване и за мое почти весело, безмълвно затрогване гой не се раздели с нас във Валдсхут, а пожела да изпрати гостенките ни, двете парижки дами, до Мюнхен и до техния пансион. На главната гара ние се сбогувахме с тях, тримата, и се пръснахме на различни страни, а той нае файтон и отведе лелята и племенницата до пансиона им в Швабинг — една кавалерска постъпка, която изтълкувах в мисълта си като потребност от негова страна да прекара края на този ден сам в обществото на черните очи.

Едва в единадесет часа обичайният влак отнесе Адриан към скромното му убежище, при наближаването на което той своевременно даде със свирката си знак на бодърствуващия Кашперл или Зузо, че вече се връща.