Томас Ман
Доктор Фаустус (31)

XXXI

„Вие ще отидете вместо мене“ — беше казал Адриан. А ние не отидохме! Нужно ли е да признавам, че скрито в себе си и независимо от каквото и да е историческо гледище аз изпитвах от това дълбок, интимно личен срам? Седмици наред бяхме изпращали в родината лаконични, афектирано лапидарни победни известия, обличащи нашето ликуване в хладна самоувереност. Лиеж беше отдавна паднал, битката за Лотарингия бяхме спечелили, съгласно с отдавна подготвения великолепен план минахме с пет армии през Маас, превзехме Брюксел и Намюр, удържахме победи при Шарльороа и Лонгви, спечелихме втора поредица от сражения при Седан, Ретел, Сен-Кантеи и завзехме Реймс. Увлечени в нашето настъпление, ние, както бяхме мечтали, летяхме напред, понесени от благоволението на бога на войната и от милостта на съдбата като с крила. Да понасяме твърдо неизбежните гледки на кръвопролития и опустошения — бе вменено в дълг на нашето мъжество, бе главното изискване, предявено към нашия героизъм. С поразителна лекота и яснота аз и сега възстановявам пред себе си образа на една слаба френска жена, застанала на възвишението, което нашата батарея заобикаляше и в чието подножие димяха останките на бомбардираното от нас село. „Аз съм последната“ — извика ни тя с трагичен жест, невъзможен за една немкиня. „Je suis la derniere!“ И с вдигнати юмруци тя ни прокле и три пъти извика: „Mechants! Mechants! Mechants!“^[1]

Ние се мъчехме да не я гледаме, трябваше да победим, такъв беше тежкият занаят на победителя. Че и аз на моя дорест кон се чувствувах крайно злочест поради мъчителната кашлица и болките във всичките стави, спечелени от нощуванията под влажния брезент на палатката, ме донякъде утешаваше.

Много села още сравнихме ние със земята в нашия победен летеж. И тогава дойде необяснимото, на вид съвършено безсмисленото: заповедта за отстъпление. Та как можехме да си я обясним? Ние се числяхме към групата армии Хаузен, които напредваха южно от Шалон на Марна с ускорен марш към Париж, както от друга страна — войските на фон Клук. Нямахме и понятие, че някъде след петдневно сражение французите бяха огънали дясното крило на фон Бюло — достатъчно основание за боязливата добросъвестност на един главнокомандуващ, назначен на този си висок пост заради заслугите на своя чичо, за да оттегли целия фронт. Ние минахме пак през същите села, които бяхме оставили димящи в тила си, минахме и край възвишението, където беше стояла трагичната жена. Тя не бе вече там.

Крилата ни бяха мамили. Сметката бе излязла погрешна. Войната не можеше да се спечели със стремително настъпление — и също като тези, които бяха останали в къщи, ние не разбирахме още какво значи това. Не разбирахме френетичното ликуване в света поради изхода на боя при Марна, не разбирахме, че след това сражение кратката война, от която зависеше нашето спасение, се превръщаше в дълга, каквато не можехме да издържим. Нашето поражение беше за другите вече само въпрос на време и средства — ако бяхме го осъзнали, ние можехме да сложим оръжието и да принудим нашите водачи да сключат мир, но дори и сред тях на пръсти се брояха тези, които започваха да си дават сметка за това. Та те не бяха имали и представа за факта, че времето на локалните войни бе вече минало и че всеки военен поход, който бихме били принудени да предприемем, ще се превърне в световен пожар. При една война на наша страна бяха предимствата на вътрешната ни позиция, на войнствеността, на високата степен на подготовка и на здраво организираната ни авторитетна държава — благодарение на тях ние имахме шанс за една светкавично бърза победа. Пропуснехме ли го — а беше ни съдено да го пропуснем, — каквито и успехи да имахме след това през годините, нашата кауза беше загубена предварително, по начало загубена — и този път, и следния път, и всеки друг път.

Това ние не знаехме. Бавно, в мъки истината проникваше в съзнанието ни и войната — разложителната, изтощителната, съсипателната, макар и за да продължи сякаш надеждите ни, съпътствуваната понякога и от бляскави полупобеди война, войната, за която бях казал, че трябваше да бъде кратка, трая четири години. Да споменавам ли подробно за задъхването, за упадъка, за изхабяването на силите и средствата ни, за издребняването, обедняването на живота, за оскъдното хранене, за упадането на морала, за зачестяването на кражбите поради лишенията, а успоредно с това за просташкото разточителство на разбогатялата паплач? За това биха ме с право упрекнали, защото в такъв случай невъздържано бих излязъл извън границите на задачата си, чиято цел е интимно биографична. Но всичко, което упоменах, аз преживях от самото начало до горчивия край — в тила, най-напред като отпускар, а накрая като уволнен и възвърнат на преподавателската си работа във Фрайзинг. Защото при Арас, през втория период на боевете за тази укрепена позиция, които продължиха от началото на май почти до края на юли, нашата дезинсекционна служба беше очевидно не на нужната висота: едно тифозно заболяване ме изпрати за няколко седмици в изолационната барака, сетне още за месец в санаториум за възстановяване на ранени бойци в Таунус, докато накрая престанах да се противопоставям на мнението, че вече съм изпълнил отечествения си дълг и че по-добре ще направя, ако отново поема старата си служба в поддръжка на образователното дело.

Така и сторих и пак се видях съпруг и баща в скромния си дом, чиито стени и тъй позната покъщнина, обречени може би вече на разруха от бомбено попадение, и днес още са рамката на моето отшелническо и станало безсъдържателно съществувание. Нека спомена още веднъж, не с цел, разбира се, да се хваля, а просто за да установя само факта, че аз прекарах своя живот, без наистина да го пренебрегвам, ала все някак си между другото, с полувнимание, с лявата ръка, така да се каже, и че моите действителни старания, грижи, съчувствие бяха съсредоточени върху живота на моя приятел от детинство, до когото да съм отново наблизо, беше за мен такава радост — ако тая дума „радост“ бе все още уместна при леките ледени тръпки, които усещах от потиснатостта, от нараняващата ме отчужденост излъчвани от неговата все по-нарастваща творческа самота. „Да не го изпускам от поглед“, да бдя над неговия изключителен и загадъчен живот — такава ми се струваше истинската, наложителната задача на моя собствен живот, това съставяше и неговото действително съдържание и затова именно споменах преди малко, че дните ми са станали сега безсъдържателни.

Неговият дом — това беше действително в странно повтарящ се и будещ някои възражения смисъл негов „дом“ — се оказа сравнително щастливо избран. През тези години на разруха и на все по-сурови лишения той беше, слава богу, повече от сносно снабдяван с всичко необходимо у своите селски стопани Швайгещил, без впрочем да си дава за това особено сметка или да го цени, и остана почти незасегнат от изтощителните изменения, на които беше подхвърлена блокираната ни и обсадена, макар и военно все още способна за значителни акции страна. Всичко това той приемаше като нещо напълно естествено и незаслужаващо особено упоменаване, като нещо, което изхождаше от самия него и се дължеше на неговата природа, чиито съпротивителни сили и склонност към „semper idem“ от само себе си се налагаха на външните условия. Неговият прост режим на хранене можеше винаги да бъде задоволяван от Швайгещиловото стопанство. При това още със завръщането си от фронта аз го сварих, ограден от грижите на две особи от женски пол, които се бяха сближили с него и независимо една от друга си бяха присвоили ролята на покровителствуващи го приятелки. Това бяха дамите Мета Накедай и Кунигунда Розенщил — едната учителка по пиано, другата активна съпритежателка на едно заведение за черва, сиреч на фабрика за колбасни обвивки. Наистина забележително: една ранна езотерична слава, напълно скрита за широките маси, каквато бе започнала да възниква около името на Леверкюн, си има своето място и е осъзната само в тесния кръг на посветените, сред най-изтъкнатите познавачи — за това свидетелствуваше например поканата от Париж, но тя намира същевременно отражение, изглежда, и в по-нискостоящи, скромни среди, в незадоволения вътрешен свят на някои клети души, които поради известна минаваща за „по-висок стремеж“ чувствителност, дължима най-често на самотата и страданията им, се обособяват от масата и намират своето щастие в някакво преклонение, което поради изключителността си заслужава пълно уважение. Че това са жени, и то девици, не е никак чудно, защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция, която ни най-малко не се обезценява от този свой жалък произход. Не ще и дума, че непосредствено личното играеше тук значителна и дори преобладаваща роля в сравнение с духовното, което в дадените два случая можеше да бъде схванато и оценено и без това само в смътни линии, чисто интуитивно и подсъзнателно. Но имам ли право аз, попадналият още от най-ранни години с ума и сърцето си под очарованието на Адриановото хладно и загадъчно затворено в себе си съществувание, имам ли каквото и да било право аз да се присмивам над магията, упражнявана от неговата самотност, от неговия необикновен начин на живот върху тези жени?

Накедай — едно плахо, вечно изчервяващо се, всеки миг потъващо в земята от срам същество на тридесет и няколко години, което, докато говореше, а и докато слушаше, напрегнато мигаше зад пенснето си и кимаше със сбърчен нос — Накедай, значи, случайно беше попаднала един ден, когато и Адриан бе в града, на предната платформа в трамвая до него и щом бе открила това, презглава беше побягнала през претъпкания вагон към задната, откъдето обаче след няколко мига на опомняне пак се бе завърнала на предишното място, за да му заговори, да го нарече по име, и цялата ту изчервена, ту бледна — да му съобщи своето, да прибави нещо и за живота си и да му каже, че свято почита неговата музика, което той бе приел с благодарност за сведение. Оттогава и започна това познанство. Ала Мета не го беше подхванала, за да го изостави по-сетне: след няколко дни тя се яви вече с цветя в Пфайферинг, за да изрази уважението си и затвърди връзката, която тя продължи след това грижливо да култивира в открито, разпалвано от ревността им съревнование с Розенщилката, която беше подела работата по друг начин.

Тя беше кокалеста еврейка на възраст приблизително като Накедай, с буйна, вълнеста коса и очи, в чиито кафяви ириси се четеше прастара печал за разорението на дъщерята Сионова и за прокудеността на народа й като залутано стадо. Енергична, делова жена в грубо поприще (защото една фабрика за колбасни черва е положително нещо грубо), тя имаше елегичния навик да започва всяко свое изречение с „Ах!“. „Ах, да“, „ах, не“, „ах, уверявам ви“, „ах, как не“, „ах, утре заминавам за Нюрнберг“ — казваше тя с ниския си, дрезгав и жаловит глас и дори на въпроса: „Как сте?“ тя отговаряше: „Ах, добре, както винаги.“ Но съвсем друго беше, когато пишеше, а това тя вършеше с извънредно голямо удоволствие. Защото Кунигунда, както почти всички евреи, беше не само много музикална, но и поддържаше немския си език, без да чете особено, много по-чист и прецизен, отколкото срещаме това у средния немец и дори у повечето образовани хора у нас. И началото на познанството й с Адриан, което тя на своя глава наричаше винаги „приятелство“ (впрочем не стана ли то с течение на времето действително нещо подобно?), се сложи с едно отлично нейно писмо, с едно дълго, много сдържано, по съдържание не особено поразително, но по стил според най-добрите образци на по-старата немска хуманистична писменост почтително послание, което получателят бе прочел с не малка почуда и поради литературните му достойнства сметнал за невъзможно да остави без отговор. Ала и по-нататък, без то да е спънка за многобройните й лични посещения, тя продължи често да му пише до Пфайферинг — подробно, донякъде безпредметно, по същество не особено интересно, но езиково добросъвестно, чисто и ясно — впрочем не на ръка, а на канторската си пишеща машина с търговския знак вместо „и“, — давайки израз на своето уважение, което тя или се стесняваше, или не беше в състояние да определи и мотивира по-точно. Това беше изключително уважение — инстинктивно, вярно засвидетелствувано в течение на много години уважение и преданост, заради които, независимо от другите ценни качества, тази чудесна жена заслужаваше истинска почит. Аз поне така се отнасях към нея и се стараех да въздавам същото вътрешно признание и на плахата Накедай, ако и Адриан със свойственото на природата си разсеяно невнимание само да търпеше ухажванията и приношенията на тези си почитателки. Пък и много ли се отличаваше моята участ от тяхната? Че аз особено държах да проявявам доброжелателство спрямо тях (докато те по най-примитивен начин не можеха да се търпят помежду си и когато се срещаха, се измерваха с презрителен поглед) — това смятам за своя чест, защото и аз бях в известен смисъл от тяхната категория и имах всичкото основание да се дразня от принизителното им старомоминско наподобяване на моето собствено отношение към Адриан.

Те и двете идваха винаги с пълни ръце, носеха през гладните години на и тъй добре осигурения с основно продоволствие мой приятел всевъзможни продукти, добити на черната борса: захар, чай, кафе, шоколад, бисквити, конфитюри и тютюн за свиване на цигари, така че той можеше да споделя една част от всичко това с мене, Шилдкнап и Руди Швертфегер, който не преставаше да му засвидетелствува доверчивата си привързаност, и ние често благославяхме помежду си тези услужливи жени. Колкото до тютюна и цигарите, Адриан се отказваше от тях само в краен случай, тоест само в дните, когато мигрената го връхлиташе като тежка морска болест и той оставаше на легло в затъмнената си стая, което се случваше два-три пъти в месеца, иначе не можеше да мине без това стимулиращо занимание, към което се беше пристрастил сравнително късно, едва в Лайпциг — не можеше да мине без него особено по време на работа, при която според думите му не би издържал толкова дълго, ако не били прекъсванията, за да си свие цигара и да запуши. По времето, когато се върнах към гражданския живот, той беше много погълнат от работата си и бързаше да я привърши — не толкова, смятам, заради тогавашната си тема — сцените на „Gesta“ — или не единствено за това, колкото от желание да приключи с нея, за да бъде готов да отговори на зараждащите се нови изисквания на своя гений. На хоризонта, в това аз съм сигурен, още тогава се бе появил, навярно още с избухването на войната, която за прозрение като неговото означаваше вече рязка, дълбока граница и начало на нов, размирен, коренно разрушителен, изпълнен с бурен авантюризъм и страдания исторически период — на хоризонта на творческия му живот, казвам, вече се бе появил нов образ — „Apocalipsis cum figuris“^[2] — едно произведение, което щеше да изведе този живот до шеметни висоти, а дотогава — поне така ми изглежда процесът на мене — гениалните куклени гротески служеха само за да попълнят необходимото за изчакване време.

С тая стара книга, която се смята за източник на повечето романтични митове през Средновековието, с този преведен от латински сборник на най-стари християнски приказки и легенди, Адриан се бе запознал благодарение на Шилдкнап — с готовност признавам на любимеца с очи като неговите тая заслуга. Доста вечери четоха те заедно в тая книга, това четиво даваше преди всичко храна на Адриановия усет за комизъм, на неговата жажда за смях, за смях до сълзи, която аз, човек доста сух по природа, никога не умеех да задоволя както трябва, още повече, че в това отношение бях възпрепятствуван и от някакво чувство на неуместност, което моята плаха душа винаги изпитваше при тези взривове на веселие у тъй тревожно и напрегнато обичаното от мене същество. Рюдигер, с очи същи като неговите, съвсем не споделяше това мое безпокойство, което аз не проявявах впрочем навън, така че то не ми пречеше при подобни настроения на бурна веселост да вземам и аз добросъвестно участие в тях. У силезиеца, обаче, явно личеше голямото му задоволство, сякаш беше изпълнил някаква мисия, някаква поставена му задача, когато успяваше да разсмее до сълзи Адриан, а посредством тая книга със смешни истории и анекдоти това безспорно му се удаваше по особено благодарен и резултатен начин.

Напълно признавам, че тия „Gesta“, с историческото им невежество, с набожно-християнската им дидактика и морална наивност, с невероятната им каузистика при отцеубийствата, прелюбодеянията и сложните кръвосмешения, с несъществуващите римски императори и най-строго пазените им и все пак продавани при крайно измислени условия дъщери — съвсем не отричам, казвам, че всички тия басни, предадени в такъв тържествено латинизиран и неописуемо простодушен преводен стил, за отиващи на божи гроб рицари, за разблудни съпруги, лукави сводници и предали се на черна магия църковници, са действително в състояние да развеселят необикновено читателя. Те бяха от естество да възбудят във висша степен чувството за пародия у Адриан и мисълта музикално да драматизира в сбита форма за куклен театър, повечето от тези истории го занимаваше от деня, в който за пръв път се запозна с някои от тях. В тая книга можеше да се прочете съвършено безнравствената, изпреварилата Декамерон басня „За безбожното лукавство на старите жени“, в която се разправяше как една преструваща се на светица помагачка в забранените наслади успяла да склони една благородна и дори извънредно почтена жена, чийто доверчив съпруг бил заминал за някъде, да отстъпи греховно пред желанията на един младеж, който изгарял от любов по нея. За тази цел вещицата дала на кученцето си да яде хляб с горчица, след като го държала два дни гладно, от което на животното потекли изобилни сълзи от очите. Тя взела кученцето със себе си и отишла при добродетелната жена, която я смятала както всички за светица и почтително я приела. А когато дамата съгледала разплаканото кученце и зачудено попитала за причината на това явление, старата се престорила, като че ли иска да отклони този въпрос, за да признае по-късно, отстъпвайки уж пред настояванията, че това кученце било по-рано нейната прекалено скромна дъщеря, която с упоритото си отказване да удовлетвори желанията на един млад мъж, който бил пламнал от страст по нея, станала причина за неговата смърт и поради това била превърната за наказание в това кученце, вследствие на което, много естествено, сега непрекъснато леела сълзи на разкаяние над своята кучешка орис. При тия преднамерени лъжи сводницата също се разплакала, а дамата изпаднала в ужас при мисълта за сходството на нейния собствен случай с този на наказаната дъщеря и разказала за младежа, който страдал по нея, а вещицата най-сериозно й обърнала вниманието каква непоправима беда би станала, ако и тя се превърне в кученце, след което дамата действително й поръчала да доведе чезнещия по нея младеж, за да утоли той, за бога, своята страст, така че като последица от това безбожно лукавство двамата се предали на най-сладостно прелюбодеяние.

И сега още завиждам на Рюдигер, че той пръв можа да прочете на нашия приятел в игуменската стая тази история, макар да признавам, че ако аз бях сторил това, то нямаше да бъде навярно същото. Впрочем съдействието на Шилдкнап за тази бъдеща творба се ограничи само с този пръв подтик. Когато стана въпрос за обработката на басните за куклен театър, за превръщането им в диалози, той отказа да извърши това поради заетост, а може би и поради познатото ни вече негово опърничаво свободолюбие, и Адриан, без ни най-малко да му се сърди, трябваше сам да се залови, докато мене ме нямаше, с нахвърлянето в общи черти на сценариите и приблизителните реплики, след което в свободното си време аз бързо придадох на всичко това окончателна вече форма в проза и стихове. Артистите, които щяха да пеят партиите на куклите, трябваше да бъдат поместени според желанието на Адриан сред инструментите в оркестъра — един твърде пестеливо съставен оркестър от цигулка и контрабас, кларнет, фагот, тромпет и тромбон, ударни инструменти за един човек и един металофон, като в числото на тези артисти се предвиждаше и един говорител, който, подобно на свидетеля в ораториума, да резюмира действието в речитатив и повествование.

Най-сполучлива е тази смесена форма в петата пиеса, истинският гвоздей в сюитата, именно в историята „За раждането на блажения папа Григорий“. Греховната необичайност на това раждане не създаваше никакви трудности, напротив, дори и най-ужасните обстоятелства не само че не бяха пречка за героя да се издигне в края на краищата до званието на наместник Христов на земята, но и поради неизповедимата милост божия изглеждаха дори особено призвани и предопределени за тази крайна цел. Веригата на перипетиите беше дълга и смятам тук за излишно да повтарям историята на осиротелите кралски деца — брат и сестрица, от които братът така безмерно обичал сестра си, че в своята невъздържаност я поставял в крайно интересни положения, докато най-сетне я направил майка на едно момченце с изключителна красота. И около това момченце, рожба на брата и сестрата, се завърта вече всичко. Бащата се постарал да изкупи вината си с едно пътуване до обетованата земя и там намерил смъртта си, а детето го чакала неизвестна съдба. Защото кралицата не се решила сама да поиска кръщене на роденото по такъв чудовищен начин; тя затворила детето с разкошната му люлка в една празна бъчва и го предоставила на произвола на морските вълни, като не забравила да сложи в бъчвата една обяснителна табелка и достатъчно злато и сребро за бъдещото отглеждане и възпитание на детето. Вълните изхвърлили „на шестия неделен ден“ бъчвата близо до някакъв манастир, ръководен от един благочестив игумен. Игуменът намерил детето, кръстил го на своето собствено име Григорий и му дал образование, което оказало извънредно благотворно влияние за развитието на и без това надареното с изключителни телесни и умствени качества момче. Как през това време грешната майка, за огорчение на страната, дала обет никога да не се жени — при това не само защото се смятала за осквернена, недостойна за християнски брак, но очевидно и защото оставала обезпокоително вярна на изчезналия безследно брат; как един могъщ чуждестранен херцог поискал ръката й, а тя му я отказала, заради което той така ужасно се разгневил, че нахлул с войските си в кралството и цялото го превзел, с изключение на един-единствен укрепен град, където кралицата се оттеглила; как момъкът Григорий, разбрал вече своя произход, решил да отиде на поклонение на гроба господен, но се отклонил и попаднал вместо там в града на своята майка, където, след като узнал за нещастието на кралицата, пожелал да бъде отведен при нея и там предложил услугите си на владетелката, която, както се казва, „всякак го разглеждала“, но не го познала; как той убил жестокия херцог, освободил страната и бил предложен от царедворците да стане съпруг на владетелката; как тя наистина се попревземала малко и си запазила правото да помисли един ден — само един ден, — а след това, противно на дадения обет, се съгласила, така че сред живото одобрение и огромно ликуване в цялата страна бракосъчетанието се извършило, и трупайки в своето неведение ужас връз ужас, заченатият в грях син се възкачил с майка си на брачното ложе — всичко това няма какво да излагам. Бих желал само да упомена най-прочувствуваните и върховни моменти в действието, които изпъкват толкова своеобразно прекрасно в куклената опера. Така, когато в самото начало братът пита сестра си защо е толкова бледна и „очите й са загубили чернотата си“ и тя отговаря: „Това не е никак за чудене, защото съм трудна, за което горчиво се кая.“ Или когато при известието за смъртта на престъпно познатия й любим брат тя избухва в неудържим плач: „Пропадна надеждата ми, пропадна моята сила, моят единствен брат, второто мое аз!“ и сетне покрива от глава до пети с целувки трупа му, така че нейните рицари, неприятно поразени от една толкова прекалена скръб, се виждат принудени да откъснат своята повелителка от мъртвеца. Или пък когато, разбрала с кого е била в най-нежно брачно съжителство, тя му казва: „О, скъпи ми сине, ти си единствената ми рожба, ти си мой мъж и мой повелител, ти си мой син и синът на брат ми, о мое скъпо дете, и ти, о боже, защо допусна да се родя на света!“ Защото ето какво се било случило: от написаната от нея самата табелка, намерена в тайните покои на мъжа й, тя узнала с кого, без, слава богу, да му е родила още един брат и внук на брат си, е споделяла брачното ложе и сега Григорий трябва отново да мисли за покаятелно пътешествие, на каквото тръгнал веднага бос. И той стигнал при един рибар, който познал „по съвършенството на трудовете му“, че няма работа с обикновен пътник и се съгласил да осигури на пришълеца най-строго усамотение, каквото единствено му подобавало. Той го откарал на шестнадесет мили навътре в морето до една разтърсвана от разпенените вълни скала. Там, след като накарал да го заключат във вериги и хвърлил ключа от тях в морето, Григорий прекарал седемнадесет години на пълно покаяние, в края на които по милост божия го очаквало едно поразително, него обаче, както изглежда, не особено изненадало го въздигане. Защото в Рим умрял папата и едва той склопил очи, от небето се чул глас: „Намерете божия човек Грегориус и го поставете за мой наместник!“ Тръгнали тогава бързо пратеници по всички посоки, отбили се и при онзи рибар, който си припомнил всичко. И сега той уловил една риба, в чийто търбух намерили хвърления някога в морето ключ. Той откарал пратениците до скалата на каещия се грешник и те му извикали отдолу: „О, Грегориус, човече божи, слез от скалата при нас, защото божията воля е ти да станеш негов наместник на земята!“ И какво им отговорил той? „Щом е така богу угодно — рекъл невъзмутимо той, — да бъде волята му.“ А когато те пристигнали в Рим и камбаните трябвало да забият, всички камбани не дочакали звънарите, а забили сами — всички камбани започнали да бият по свой почин, за да възвестят, че толкова учен и благочестив папа досега не е имало на света. Славата на този блажен човек стигнала и до ушите на майка му и тъй като многострадалната жена с основание решила, че ще е най-добре да довери живота си на този божи избраник, тя се запътила за Рим, за да се изповяда на светия отец, който пък, щом чул изповедта й, начаса я познал и извикал: „О, моя мила майко, сестро и жено! О, моя приятелко! Дяволът искаше да ни вкара в ада, но бог излезе по-силен и не позволи да стане това.“ И той й построил един манастир, където тя станала игуменка, но не за дълго. Защото скоро и на двамата било позволено да върнат душите си богу.

Върху тази прекомерно греховна, простодушна и благодатна история Адриан бе съсредоточил изцяло комизма и ужаса, изцяло детинската убедителност, фантастика и тържественост на музикалната обрисовка и на тази пиеса, или преди всичко на тази, много добре прилягаше странното определение на престарелия любекски професор, употребеният от него епитет „богоодарен“. Това определение ми идва на ум, защото „Gesta“ са действително нещо като възвръщане към музикалния стил на „Loves Labours Lost“, докато „Чудесата на вселената“ по своята звукова изразност се приближават значително повече към „Апокалипсиса“ и дори към „Плача на доктор Фаустус“. Такива изпреварвания и „пластове“ се срещат често в творческия живот; художествените стимули, които изхождаха от тези сюжети за моя приятел, са достатъчно ясни за мене: тук беше налице наистина духовен подтик, но не и без известен примес на ехидност, на разлагаща пародия, произтичаща от критичната реакция спрямо надутата патетичност на една залязваща вече епоха в изкуството. Музикалната драма черпеше своите сюжети от романтичните предания, от митологията, от Средновековието и даваше при това да се разбере, че само подобни теми са достойни за музика, само те подобават на нейната същност. На пръв поглед това тук се приемаше — по твърде разложителен начин обаче, като карикатурното, шутовското, особено в еротиката, заемаше мястото на морализиращата тържественост, всяко пищно велелепие в средствата се отхвърляше, а действието се пренасяше на куклената сцена — сама по себе си вече фарсова. И докато работеше над „Gesta“, Леверкюн се стараеше да изучи специфичните възможности на тази сцена. Слабостта към католишко патетична театралност на населението, сред което се беше поселил, му предлагаше доста случаи за това. Наблизо във Валдсхут живееше един дрогист, който изрязваше от дърво марионетни кукли и ги обличаше, а Адриан много пъти го посещаваше. Той отиваше и до Митенвалд, селото на цигулкови майстори в долината на горен Изар, където аптекарят пък плащаше данък на същата страст и устройваше с помощта на жена си и сръчните си синове куклени представления по пиески от Почи и Кристиан Винтер, на които се събираше доста голяма публика от местното население и външни гости. Леверкюн също ходеше на тях и изучаваше, както забелязах, литературата по извънредно художествените представления с кукли и сенки на яванците.

Какви възбудено весели вечери прекарвахме тогава ние, тоест аз, Шилдкнап, а също и Руди Швертфегер, който не пропускаше да присъствува от време на време, когато Адриан сядаше пред стария клавикорд в залата с Нике с дълбоките прозоречни ниши и ни изсвирваше някои композирани напоследък места от своите удивителни партитури, в които най-властно хармоничното, най-заплетено ритмичното се използуваше за най-простоватички моменти и, наопаки, най-изключителните по съдържание места се предаваха с музика, близка по стил до надуването на детска свирка. Срещата на кралицата със светия мъж, когото тя беше родила на брат си и прегръщала като съпруга, предизвика у нас сълзи, каквито дотогава не бяхме проливали: от неудържим смях, но и от невъобразимо вълнение едновременно, и Швертфегер, дал воля на доверчивото си интимничене, се възползува от създалото се в момента настроение и с думите: „Това вече си го направил чудесно!“ — прегърна Адриан, като притисна главата му до своята. Видях как и без това горчиво стиснатите устни на Рюдигер се изкривиха неодобрително, а и аз не можах да се въздържа, промърморих: „Стига!“ и протегнах ръка, сякаш за да отдръпна забравилия се невъздържан младеж.

А той едва ли можеше да следи добре разговора, който продължи и в игуменската стая подир този домашен концерт. Говорехме за обединяването на това, което е отишло вече напред, с популярното, за премахването на пропастта между голямото изкуство и общодостъпното, между високото и ниското — нещо, което в известен смисъл беше вече постигнато веднъж от романтизма в литературата и музиката, за да настъпи след това още по-дълбок разрив и отчужденост между доброто и лекото, между дълбокото и забавното, между напредничавото и лесноразбираемото. Трябваше ли да се смята за сантименталност, че тъкмо музиката — а музиката представляваше в случая всичко останало — започна да желае все по-съзнателно да излезе от това свое почетно уединение, да търси простото общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от музикално непросветения тъй, както той бе разбирал „Вълчата клисура“, „Брачния венец“^[3], Вагнер? Във всеки случай средство за постигане на тази цел беше не сантименталността, а много по-скоро иронията, присмехът, които освежават въздуха и се опълчват срещу романтизма, срещу патоса и пророческите претенции, срещу меломанията и литературността в защита на обективността и елементарността, с други думи, на новото откриване на самата музика като организираност на времето. Нелека задача! Защото тъй лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската музикална култура, така че всеки да схване тяхната новота и те самите така да се овладеят, че свободно да се използуват като строителен материал, а слушателят да почувствува традицията, но една традиция, далеч от всякакво епигонство да се направи така, че техниката, при всичката си усложненост, да остане напълно незабелязана да изчезнат, да се претворят всички трикове на контрапункта, на инструментацията, като им се придаде простота, нямаща нищо общо с простоватостта, да им се придаде ясна интелектуална естественост — такава ни изглеждаше задачата, такъв — стремежът в изкуството.

Говореше предимно Адриан, ние се обаждахме само понякога. Възбуден от работите, които ни беше изсвирил, той говореше с пламнали страни и светнал поглед, малко трескаво, впрочем, без прекомерна словоохотливост, а по-скоро подхвърляйки думите, но с такава възбуда, че, струва ми се, никога, нито по отношение на мене, нито в присъствието на Рюдигер, не го бях виждал толкова извън себе си и красноречив. Шилдкнап изрази своето недоверие в деромантизирането на музиката. Той смяташе, че тя е свързана твърде съществено и дълбоко с романтизма, за да може без тежък, естествен ущърб за себе си да се отрече от него. В отговор Адриан рече:

— Готов съм да се съглася с вас, ако под романтизъм разбирате топлотата на чувството, от която днес, заради известна техническа одухотвореност, музиката се отрича. Това действително е самоотричане. Но онова, което ние наричахме прочистване на сложното, за да се постигне простота, е по същество не нещо друго, а отново постигната виталност и сила на чувството. Ако би било възможно, ако на някого би се удало… как би го ти казал? — обърна се той към мене и сам си отговори: — Пробив би казал ти. Ако на някого, значи, би се удал пробив от духовния студ в един дръзновен свят на ново чувство, той би могъл да се нарече спасител на изкуството. Спасение — продължи той, като сви нервно рамене, — ето една романтична дума и една дума на хармонизаторите, лозунг на хармоничната музика, влюбена в каденците. Не е ли смешно, че музиката сама смяташе известно време себе си като средство за спасение, докато тъкмо тя, както всяко изкуство, има нужда да бъде спасена, и то от блестящата си изолираност, която е последица от еманципирането на културата, от възвисяването на културата до заместителка на религията музиката има нужда да бъде спасена от своето усамотяване с един образован елит, наречен „публика“, каквато скоро вече няма да има, каквато вече и няма, така че скоро изкуството ще остане напълно само, само до отмиране, освен ако то не намери път към „народа“ или с други, неромантични думи казано: път към човека.

Той изрече това на един дъх, полугласно, разговаряйки сякаш спокойно, но със сдържан трепет в тона, разбран напълно от нас едва когато той заключи:

— Цялото настроение в живота на изкуството, повярвайте ми, ще се промени. То ще стане по-радостно и по-скромно — това е неизбежно и то е едно щастие. От изкуството ще отпадне до голяма степен амбицията му за меланхолия и една нова невинност и дори простодушие ще определят новата му участ. Бъдните дни ще виждат в него, то самото ще вижда в себе си служителя на една общност, която ще съдържа нещо повече от „образованост“, която няма да има култура, но самата тя ще бъде навярно култура. Ние трудно можем да си представим такова нещо и все пак това ще дойде и то ще бъде естественото: едно изкуство без страдания, душевно здраво, непатетично, безскръбно доверчиво, едно изкуство, което е на „ти“ с човечеството.

Тоц се спря, а ние тримата мълчахме покъртени. Сърцето се раздира и същевременно възвисява, когато слушаш как самотността говори за общност, непристъпността, — за доверчивост и интимност. Но колкото и да бях трогнат, дълбоко в себе си бях недоволен от думите му, недоволен чисто и просто от него. Това, което той казваше, не подхождаше на него самия, не подхождаше на неговата гордост, на неговото, ако щете, високомерие, което аз обичах и на което изкуството има право. Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувствува задължен спрямо обществото, спрямо общността — това според мене то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което „отива сред народа“, което прави от потребностите на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета и да се изисква такова нещо от него, да се допуска например от държавни съображения само такова изкуство, което малкият човек може да разбере, е най-лошата еснафщина, е смърт за духа. А духът, убеден съм, и при най-рискованите си, необуздани, необясними за масата устреми, търсения, опити може да бъде сигурен, че макар и по някакъв съвършено косвен начин той все пак служи на човека и с течение на времето — дори на човечеството.

Без съмнение такова беше и естественото убеждение на Адриан. Но той бе сметнал за желателно да се отрече от него и навярно аз много се лъжех, когато мислех, че той се отрича от своето високомерие. Вероятно това беше по-скоро опит за общителност — предприет от крайно високомерие. Да не беше поне този трепет в гласа му, когато говореше, че изкуството се нуждае да бъде спасено, че то иска да е на „ти“ с човечеството, да не беше това вълнение, което ме изкушаваше въпреки всичко да му стисна скришно ръката! Но аз не сторих това, нещо повече — поглеждах загрижено Руди Швертфегер да не вземе той в края на краищата пак да го прегърне.