Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doktor Faustus, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Страшимир Джамджиев, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Доктор Фаустус
Издателство „Народна култура“, София, 1967
Редактор: Жана Николова Гълъбова
Коректор: Евдокия Попова, Лиляна Малякова
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Доктор Фаустус от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: да се преразкаже, сега е изцяло копирано, макар и с разрешение.... Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Доктор Фаустус | |
| Doktor Faustus | |
 | |
| Автор | Томас Ман |
|---|---|
| Създаване | 1947 г. Германия |
| Първо издание | 1947 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Музика, 1981 г. |
| Преводач | Страшимир Джамджиев |
„Доктор Фаустус“ (на немски: Doktor Faustus) е роман от германския писател Томас Ман (1875-1955), публикуван през 1947 година.[1]
Донякъде с основание в историята на литературата се е наложило мнението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан – въплъщение на романския дух, то Фауст е типичен представител на немската национална същност и немската душа.
Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Един самотен мислител и изследовател, един теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е Фауст. Още средновековната литературна фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.
- Историите за доктор Фауст
Полугений, полушарлатанин, историческата личност Йохан Фауст от края на XV век и началото на XVI век прекарва живота си в най-разнообразни и чудати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а после овладява тайните на магията и тук надминава всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Около 1540 година намерили Фауст убит от ученика си Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта му вече се носели за Фауст фантастични легенди, които били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.
Заглавието на народната книга, издадена през 1587 година от франкфуртския печатар Йохан Шпис, гласи: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора“
В книгата се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години.
Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди облога, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: „O, homo, fuge!“ – „О, човече, бягай!“ Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен. Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигало! Фауст придобил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в Ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата от подземното царство сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.
За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, макар църквата да виждала в нея изкушения за младежите, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.
- „Фауст“ на Гьоте
Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Йохан Волфганг Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към бога безсмъртната същност на Фауст.
Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия „Фауст“ се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната „божествена магия“, която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.
- Човекът на изкуството и проклятието
Едно столетие след възникването на Гьотевия „Фауст“, в годините на Втората световна война Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман „Доктор Фаустус“ е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и „народната книга“ с прозренията на просветителя Гьоте.
Героят на Томас вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който създава произведенията си през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.
Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си „Германия и германците“, произнесена през 1945 година след военното, стопанското и нравствено поражение на Германия под водачеството на Хитлер: „Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства – абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света – отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по дълбочина“.
Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. „Доктор Фаустус“ може да бъде разглеждан и като своеобразна духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на нацисткото безумие. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява от сифилис.
По този начин съвременният Фауст „сключва“ своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман „това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили.“ Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн е придобил, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Наистина Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория „Apocalipsis cum figuris“, сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща „огън и жар“, обременена от емоции музика. И той се стреми към „охладяване“ чрез създаване на нови технически похвати и правила. Така студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва, тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата „Плачът на Доктор Фаустус“. Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на Шилеровата „Ода на радостта“ от Бетховеновата Девета симфония.
- Волята за творчество
В тази своя „най-необуздана книга“, както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но „Доктор Фаустус“ е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн е време на ликуващи победи на хитлеризма, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.
Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на „ти“ с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение – то е Предчувствие.
Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: „Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!“ А в едно свое писмо Томас Ман споделя: „Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея.“
Още в есето си „Гьоте и Толстой“ от 1925 година създателят на „Доктор Фаустус“ определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. „Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга“, заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки и с това освобождавайки Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман същевременно превръща своя Фауст в „герой на нашето време“, понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота, с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Доктор Фаустус“. Превод от немски език Страшимир Джамджиев, изд. „Музика“, София, 1981.
Източници
- Тази статия се основава на материал, използван с разрешение
Външни препратки
|
VI
Колкото се отнася до моя роден град на река Заале, нека съобщя на читателите, които не го знаят, че той е разположен малко по на юг от Хале и по към Тюрингия. Щях без малко да кажа, че той беше разположен — защото съм излязъл толкова отдавна от него, че за мене той е останал далече в миналото. Но неговите камбанарии се издигат все още на същото място, досега не съм чул още архитектурният му облик да е пострадал от поразиите на въздушната война, което с оглед на историческия му чар щеше да е във висша степен за съжаление. Споменавам това едва ли не равнодушно, тъй като заедно с немалка част от нашето население, дори най-тежко засегнатото и останалото без покрив, споделям чувството, че на нас сега се връща това, което сами сме причинили на другите, и ако днес изкупваме греха си по-страшно, отколкото сме съгрешили, не трябва да забравяме, че който сее ветрове, ще жъне бури.
Нито до Хале, града на Хендел, нито до Лайпциг, града на кантора от Томаскирхе, или пък до Ваймар, или дори до Десау и Магдебург е кой знае колко далече, но Кайзерсашерн е железопътен възел и със своите 27 000 жители е напълно доволен от себе си, толкова повече, че и той, както всеки германски град, се смята за културен център със собствено историческо значение. Градът изкарва поминъка си от различни индустрии — машиностроителна, кожарска, предачна, арматурна, химическа и мелничарска, притежава културно-исторически музей, неголяма собствено стаица с най-ужасни инквизиторски инструменти и твърде ценна библиотека с 25 000 тома и 5000 ръкописа, от тях два с алитерирани заклинания на фулдско наречие, които се смятат от някои учени за по-стари и от мерзебургските, впрочем съвсем безобидни по съдържание, нищо повече от някакви заклинания за дъжд. В десетия век и след това от началото на дванадесетия до четиринадесетия градът е бил седалище на епископ. Тук има замък и катедрала, в която е погребан кайзер Отон III, внукът на Аделхайд и синът на Теофано. Той се бе нарекъл император римски и саксонски, но не защото желаел да мине за саксонец, а по същата причина, по която и Сципион се наричал Африкански, сиреч защото беше покорил саксонците. Когато през 1002 година след прогонването му от любимия Рим умрял от мъка, пренесли останките му в Германия и ги погребали в катедралата на Кайзерсашерн — съвсем против вкуса му, защото Отон III бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се е родил немец.
За града — по-добре да говоря за него в минало време, тъй като става дума за Кайзерсашерн от нашето юношество — за града може да се каже, че както по външен вид, така и по атмосфера беше запазил нещо извънредно средновековно. Старите църкви, предано опазваните градски къщи и магазин, сградите с видими отвън греди и паянти и издадени над улицата етажи, кръглите, вградени в стените кули с островърхи покриви, настланите с калдъръм площади, наоколо с дървета, кметството, по архитектура нещо средно между готика и ренесанс, с камбанария над стръмния покрив, лоджии под него и две островърхи кулички, спускащи се по фасадата до приземния етаж и образуващи еркери — всичко това будеше чувството на непрекъсната връзка с миналото и нещо повече, то сякаш носеше печата на прочутото Nunc stans[1], на схоластическата формула за извънвременността. Идентичността на мястото, останало същото, каквото е било и преди триста, и преди деветстотин години, противостоеше на течението на времето, което преминаваше над града и променяше непрестанно много неща, но други — решаващи за облика му — От пиетет, ще рече, от благочестиво противопоставяне на това време и от гордост заради него продължаваха все така да стоят — за спомен и от чувство на собствено достойнство.
Това за облика на града. А въз въздуха беше останало нещо от настроението, от душевното състояние на хората от последните десетилетия на петнадесетия век, от истерията на отиващото си Средновековие, от неговите латентни психически епидемии. Странно е да се каже това за един трезв и разсъдъчен съвременен град (но той не беше съвременен, той беше стар, а старостта е миналото, възприемано като настояще, минало под тънкия слой на настоящето), то може да звучи малко смело, но тук сякаш всеки момент човек трябваше да очаква, че ей сега ще избухне някое движение за детски кръстоносен поход, някое свети Витово хоро, че ей сега ще се изстъпи някой „босоног брат“ с визионерско-комунистическа проповед край кладата, на която се изгарят презрените предмети на светската суета, че ей сега ще започнат чудеса около кръста и сред народа ще се подемат мистични процесии. Естествено такива неща не се случваха — та как можеха да се случат? Полицията в духа на времето и неговия ред не би ги допуснала. И все пак! Пред какво ли в наши дни полицията не си затваря очите — пак в духа на времето, който в края на краищата прекрасно допуска отново подобни неща? Този дух на времето клони вече тайно, но какво ти тайно, напълно съзнателно, с рядко самодоволна дори съзнателност, която просто кара човека да се съмнява в истинността и естествеността на живота и открива може би страници на една напълно погрешна и фатална историческа епоха — този дух, казвам, клони да се възвърне пак към ония епохи и с ентусиазъм повтаря символичните действия, в които има нещо толкова мрачно, толкова оскърбително за новите времена, той гори вече книги и върши още много други неща, които не ми се ще да докосвам с думи.
Белег за подобна анахронично-невротична нестабилност и скрита душевна предразположеност на един град са многобройните „оригинали“, чудаци и безобидни полупобъркани хора, които живеят в стените му и както старинните сгради са типични за облика му. Техни неизбежни спътници са децата, „момчетиите“, които тичат подире им, присмиват им се и обзети от суеверна паника, бягат пред тях. Известен тип „дърти жени“ бяха направо подозирани понякога, че са вещици те бяха нарочени за такива просто поради живописно одърпаната си външност, която от своя страна пък се дооформяваше под влиянието именно на това нарочване, докато добиваше най-сетне съвършения облик на вещицата от народната фантастика: дребен ръст, бяла коса, гърбица, коварен вид, сълзливи очи, нос като човка, тънки устни, патерица, която заплашително се размахва, а често и другите атрибути: котки, някоя кукумявка, птица, която говори. В Кайзерсашерн винаги имаше множество екземпляри от този тип, най-известната, най-дразнената, но и най-страшната сред които беше „Лиза от зимника“, наречена така, защото живееше в един сутерен на Малкия медникарски пасаж — една старица, чийто вид до такава степен отговаряше вече на хорското предубеждение, че дори и един съвършено лишен от предразсъдъци човек при среща с нея — особено ако подире й тичаха дечурлигата, а тя ги отпъждаше с крясъци и проклятия — биваше действително овладян от архаичен ужас, въпреки че за тази женица не можеше да се каже абсолютно нищо лошо.
Тук ще си позволя една малко смела забележка, подсказана ми от опита на нашите дни. За радетеля на просвещението в думата, в понятието „народ“ винаги се е съдържало нещо архаично застрашително и той знае, че достатъчно е да се обърнем към тълпата като към „народ“, за да се подтикне тя към мракобесничество и изстъпления. Какво ли не се е вършило пред очите ни, и не само пред очите ни, в името на „народа“! В името на бога, в името на човечеството, в името на справедливостта такива неща едва ли биха могли да се извършат. Едно във всеки случай е вярно и то е, че същинският народ винаги си остава народ, поне в една определена прослойка на своята същност, именно в архаичната, и че хората и съседите на Малкия медникарски пасаж, които по изборите гласуваха със социалдемократическа бюлетина, бяха същевременно в състояние да виждат нещо демонично в сиромашията на една бабичка, която няма средства за надземно жилище, и когато тя наближи, да дръпват децата си, за да не ги урочаса вещицата. Ако такава жена би била осъдена на изгаряне, което с малки промени в основанията днес съвсем не е толкова немислимо, те биха стояли зад преградите, издигнати от общинската управа, и биха зяпали зрелището, но навярно нямаше да се възмутят. Говоря за народа, но тази старинна народностна прослойка я има у всеки от нас и ако трябва да кажа всичко, което си мисля: аз не смятам, че религията е най-подходящото средство, за да бъде държана тази прослойка под ключ. Тук според мене може да помогне само литературата, хуманистичната наука, идеалът за свободния, красив човек.
Но да се върнем на чудаците от Кайзерсашерн. Между тях имаше и един с неопределена възраст човек, който при всяко неочаквано подвикване повдигаше крак и започваше нещо като спазматичен танц, сгърчил в грозна, печална усмивка лицето си, сякаш за извинение пред уличните хлапета, които с крясъци го преследваха. Друга сред тях беше Матилда Шпигел, една издокарана съвсем несъобразно с времето личност, с рокля, цялата в рюшове, шлейф и „фладус“ — смешна дума, произлязла от изопаченото френско „flute douce“, което би могло да се преведе донякъде като „гальовност“, а тук означаваше някаква странна фризура с къдрици и всевъзможни украси. И тази жена — ярко изписана, но далеч от всякаква непорядъчност, тъй като поради крайната си глупост беше за това решително неспособна, придружена от няколко мопса с атлазени наметки — със смахната надутост се разхождаше из целия град. Имаше и един дребен рентиер с пурпурен, осеян с брадавици нос и дебел пръстен с монограм на показалеца, който се казваше Шнале, но децата му викаха „Тютюлю“, защото към всяка дума, която произнасяше, нервно прибавяше и този поеман навътре безсмислен звук. Обичаше той да отива на гарата и с издигнат пръст, на който блестеше пръстенът, да предупреждава спирача в будката на последния вагон от заминаващия товарен влак: „Гледайте да не паднете, да не паднете, тютюлю!“
Чувствувам, че не е много достойно да включвам тук тези смешни спомени, но описаните фигури и, така да се каже, обществени явления бяха необикновено характерни за психическата картина на нашия град — за рамката, в която протече животът на Адриан Леверкюн до неговото постъпване в университета, с други думи, за осемте негови младежки години, които и аз прекарах край него защото, макар че поради възрастта си бях два класа по-напред, през междучасията ние бяхме винаги заедно в училищния двор, най-често настрана от нашите съученици срещахме се и следобед в нашите ученически стаички, било като той прескачаше до аптеката „Благи вестители“, било като аз го посещавах в къщата на чичо му на Енорийската улица, номер 15, мецанинът в която беше зает от прочутия Леверкюнов склад за музикални инструменти.