Томас Ман
Доктор Фаустус (4)

IV

Тъй като предишната глава и без това прекомерно набъбна, струва ми се, че ще е най-добре да пристъпя вече към нова, в която с няколко думи да въздам дължимото и на образа на стопанката в Бухел, на милата Адрианова майка. Възможно е от благодарността, която изпитвам за хубавите детски спомени, както и за вкусните закуски, които тя ни поднасяше, у мен да се е създал ореол около нейния образ — но аз трябва да кажа, че в живота си не съм срещал по-привлекателна жена от Елсбет Леверкюн, и аз не мога да говоря за нейната простичка, интелектуално съвършено скромна личност иначе, освен с дълбоката почит, която ми внушава убеждението, че синът дължеше твърде много за своя гений на изключителната витална сила на тая майка.

Ако за мене беше истинска радост да гледам хубавата старонемска глава на съпруга й — с не по-малко удоволствие погледът ми се спираше и върху нейния извънредно приятен, своеобразен и чудно хармоничен облик. Родом от околностите на Аполда, тя беше брюнетка от онзи тип, който се среща понякога в немските земи, без неговата генеалогия — доколкото, разбира се, тя би могла да се проследи — да дава основания за предположението, че тук има примес на романска кръв. По мургавия тен на кожата, по черната, причесана на път коса и ласкавите, спокойни черни очи тя можеше да бъде взета за италианка или французойка, ако известна германска грубоватост в чертите все пак не противоречеше на това. Лицето й беше по-скоро кръгло, въпреки изострената брадичка, носът не съвсем правилен, малко потънал между веждите и леко вирнат, устата спокойна и меко очертана. Косата й, която, докато растях, бавно се посребряваше, закриваше отчасти ушите и беше така силно изопната към тила, че блестеше като огледало само в пътя над челото се виждаше и малко от бялата кожа. И въпреки това по някоя и друга къдрица — невинаги и следователно не нарочно — се виеше премило и волно край ушите. Сплетената на плитка коса, още дебела по времето на нашето детство, беше навита по селски на тила, като в празнични дни в нея се виждаше преплетена и една цветно извезана панделка.

Както на мъжа й, така и на нея градското облекло не бе по сърце, пък то и не й отиваше, докато селската полуносия, в която ние открай време си я знаехме — плътната, домашнотъкана фуста и обръбеният с ширит, квадратно деколтиран корсаж, откриващ доста набитичка шия и горната част на гърдите, върху които лежеше простичък златен медальон, — й стоеше до немай-къде хубаво. В мургавите й, свикнали на труд, но незагрубели, макар и не твърде нежни ръце с венчална халка на дясната имаше нещо бих казал, толкова човешки истинно и благонадеждно, че просто бе удоволствие да ги гледаш същото можеше да се каже и за доста големичките й уверено стъпващи, добре оформени крака, обути в удобни пантофки с ниски токове и с вълнени зелени или сиви чорапи на стройните глезени. Всичко това беше извънредно приятно. Но най-хубавото у нея беше гласът й, по тембър топло мецосопрано, който при леко тюрингския й изговор беше наистина галещ. Аз не казвам „гальовен“, защото в това има вече нещо преднамерено, съзнателно. Очарованието на този глас се дължеше на някаква вътрешна музикалност, останала впрочем латентна, тъй като Елсбет нито и помисляше за музика, тя не беше я осъзнала, така да се каже. Случваше се наистина между другото да вземе понякога няколко акорда на китарата, която висеше на стената във всекидневната стая за украшение, и да потананика полугласно някои строфа от една или друга песен, но да пее истински, тя не се решаваше, макар да се обзалагам, че тук имаше великолепен материал за развитие.

Във всеки случай аз никога не съм чувал някой да говори по-сладко от нея, при все че всичко, което тя казваше, беше всъщност съвсем просто и делово и според мене съвсем не е без значение, че тези естествени, подсказани от вродения вкус благозвучни интонации са докосвали майчински още от първия час Адриановия слух. С това аз донякъде си обяснявам просто невероятния усет за звук, проявяван в неговото творчество, ако и да би могло на това да се възрази, че и неговият брат Георг е имал същото благоприятно условие, без то да е оказало някакво влияние върху облика на живота му. Георг впрочем приличаше предимно на баща си, докато Адриан беше взел много повече от физиката на майка си, макар че, от друга страна, Адриан беше, който бе наследил склонността на бащата към мигрена, а не Георг. Но общо външността на скъпия ми покойник, както и много подробности: мургавият тен, разрезът на очите, формата на устата и брадичката — всичко това бе наследено от майката и то биеше особено на очи, докато ходеше бръснат, значи, преди да си беше пуснал така изменящата го островърха брадица, което стана вече по-късно. Смолистата чернота на майчините и лазурът на бащините му ириси се бяха смесили в неговите засенчени сиво-синьо-зеленикави очи, попръскани сякаш с метални точици и с едно ръждивокафяво кръгче около зениците и аз съм бил винаги вътрешно убеден, че тъкмо тази противоположност между очите на родителите му и смесицата, която бе произлязла в неговите, го правеше колеблив при естетичната му преценка в това отношение и той цял живот не можеше да реши кои очи, черните или сините, повече предпочита у другите. Но винаги беше крайността — смолисточерният блясък между ресниците или небесната синева, — която истински го подкупваше.

Влиянието, упражнявано от госпожа Елсбет над ратаите в Бухел, които през не особено усилното време на годината не бяха много и само по жътва нарастваха с наети от околното селско население помощници, беше най-благотворно и доколкото мога да съдя, нейният авторитет сред тях беше дори по-голям и от авторитета на съпруга й. Образите на някои от тези хора все още си спомням: на коняря Томас например, който обикновено ни докарваше от гара Вайсенфелс и сетне ни откарваше до нея — едноок, извънредно висок и костелив човек, при това с гърбица високо горе, на която често разхождаше яхналия го мъничък Адриан по-късно моят приятел много пъти ме уверяваше, че това било много практично и удобно седалище. Спомням си сетне една краварка на име Хана, мома с раздрусани гърди и боси, вечно изпоцапани с тор крака, с която подрастващият Адриан, по причина, изискваща по-подробно разглеждане, поддържаше най-тясна дружба спомням си и управителката на сиренарницата, госпожа Лудер^[1], една вдовица вечно с боне на главата и необикновено достоен израз на лицето, който трябваше да се приема отчасти като протест срещу името й, но се дължеше покрай другото и на факта, че беше общопризната майсторка в приготвянето на бялото сирене. Тя именно, когато това не вършеше самата стопанка, ни гощаваше в благодатния полумрак на краварника, където под сръчните ръце на свитата върху ниско столче доячка в чашите ни се струеше топло, пенливо, ухаещо на полезното животно мляко.

Не бих се впускал, разбира се, толкова подробно в детските си спомени за тая селска обстановка сред простичкия декор на полето и гората, на езерото и хълма, ако тъкмо тя не беше най-ранният околен свят на Адриан до десетата му година — неговата родителска къща, неговият пръв пейзаж, който включваше тъй често и мене заедно с него. Това беше времето, откогато води началото си нашето „ти“ и когато и той трябва да се е обръщал към мене по име — аз вече не си го спомням, но немислимо е едно шест или най-много осемгодишно момче да не ми е казвало просто „Серенус“ или дори „Серен“ в отговор на моето „Адри“. Не мога да определя точно кога, но трябва да е било вече през първите училищни години, когато той престана да ми засвидетелствува тая близост и ако все пак се обръщаше към мене, то беше само с презимето, докато на мене щеше да ми се струва ужасно сурово и дори невъзможно да му отвръщам със същото. Да, така беше — а сега остава някой да си помисли, че искам да се оплаквам за това. Аз само сметнах за нужно да упомена, че от своя страна аз му казвах „Адриан“, а той или отбягваше обръщението по име, или ми казваше „Цайтблом“. Но да оставим настрана този куриозен факт, с който бях свикнал напълно, и да се върнем отново към стопанството Бухел!

Негов и не по-малко мой приятел беше кучето Зузо — колкото и странно, ала такова беше името му, — това бе една доста проскубана хрътка, която се смееше с цялата си муцуна, когато й носехме да яде, но за чуждите хора съвсем не бе безопасна. Денем тя водеше обичайния живот на кучетата, вързани с верига за колибката край паницата си, и само нощем, когато всичко утихваше, обикаляше свободно из двора. Двамата с Адриан често надзъртахме в мръсния, наблъскан свинарник, като не забравяхме слушаните в кухнята истории, че тези нечисти питомци с хитри сини очички под русите клепки и тлъсти туловища с цвета на човешката плът ядат, когато им падне, и малки деца, мъчехме се да подражаваме на глухото грух-грух на езика им и не можехме да откъснем поглед от розовото потомство на опрасилата се свиня, което напираше към цицките й. Двамата се забавлявахме с педантичния, изпълнен с важно отмерени звуци и понякога избухващ в истинска истерия живот на кокошото племе зад телената мрежа на курника и заедно правехме впрочем твърде въздържани посещения на пчелите в кошерите зад къщата, добре запознати с, макар и не непоносимата, но оглушителна болка, която усещахме, когато някоя от тези събирачки на нектар се залутваше по погрешка на носа ни и от глупост решаваше, че трябва да ни ужили.

Спомням си френското грозде в градината, което ядяхме, като прекарвахме гроздчетата му през стиснатите си устни, помня какви бяха на вкус полският киселец и някои цветя, от дъното на които умеехме да изсмучем мъничкото нектар, помня и жълъдите, които дъвчехме, легнали по гръб в гората, а също и пурпурночервените къпини, които беряхме от храстите край пътя и чийто тръпчив сок утоляваше детската ни жажда. Ние бяхме деца — не поради някаква разчувстваност от себе си, но поради него, при мисълта за неговата участ, за това, че му бе орисано от долината на невинността да се издигне до висоти пустинни, ужасни дори, се вълнувам, като гледам към миналото. Това беше живот на един артист и тъй като на мене, обикновения човек, бе отсъдено да го наблюдавам от такава близост, цялото мое душевно съчувствие към хората и хорските съдбини се е съсредоточило в тази особена форма на човешки живот. За мене, благодарение на дружбата ми с Адриан, тази форма е станала образец, по който се изгражда всяка съдба, за мен тя е класически повод за дълбоко вълнение пред това, което наричаме пораждане, развитие, предназначение — и може би тя е наистина такъв образец. Защото, макар че артистът си остава цял живот по-близък, да не речем: поверен на своето детство, отколкото отдалият се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, си остава, може да се каже, завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста от недокоснатите му най-ранни години до вече по-късните, неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътят на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена.

Впрочем най-настойчиво моля читателя да отнесе само за сметка на пишещия тези редове всичко, което бе казано с чувство дотук, и в никой случай да не допуща, че то е казано в духа на Леверкюн. Аз съм старомоден човек, останал верен на някои скъпи за мене романтични схващания, към които се отнася и малко нещо патетичният навик да противопоставям артистично надарения човек на посредствения. Адриан щеше без съмнение студено да възрази срещу изказване като горното, ако би счел изобщо, че си струва трудът да възразява. За изкуството и хората на изкуството той съдеше във висша степен трезво, а когато беше предизвикан, дори и остро, и толкова не обичаше „романтичната шумотевица“, която по едно време се беше вдигнала около тия неща, че даже му беше неприятно да чува думите „изкуство“ и „човек на изкуството“, това се четеше просто по неговото лице, когато те се споменаваха. Същото беше и с думата „вдъхновение“ — в негово присъствие беше за предпочитане тя да се избягва или в краен случай да се замести с „хрумване“. Той така мразеше тази дума, така се подиграваше с нея, че и сега, когато си спомням за тая негова омраза и подигравки, неволно повдигам ръка от сложената на масата попивателна, за да прикрия очите си. Твърде много мъка имаше в тази омраза, за да бъде тя само обективен резултат от промените в духа на времето. Но и тези промени играеха, изглежда, известна роля, защото си спомням как той вече като студент веднъж ми каза, че деветнадесетият век трябва да е бил необикновено приятен период, тъй като никога човечеството не се е разделяло тъй трудно с възгледите и навиците си от предишната епоха както в нашето време.

За езерото, обрасло с върбалак, което отстоеше само на десетина минути от Бухел, споменах вече бегло. То се наричаше Кравешкото корито сигурно заради продълговатата си форма, а също и защото кравите охотно идваха на брега му на водопой. Водата му беше, не зная защо, необикновено студена, така че ние се решавахме да се къпем в него едва следобед, когато слънцето го беше вече доста дълго нагрявало. Колкото се отнасяше пък до хълма, до него се отиваше за половин час и това беше много приятна разходка. Беше наречен, навярно много отдавна, но съвсем, неподходящо, Сион и зиме, когато вече там рядко се мярках навън, склонът му беше много удобен за спущане с шейни. Лете от „върха“, където сред сенчестите явори беше скована с общински средства удобна пейка, се разкриваше просторна гледка, на която надвечер в неделните дни често съм се любувал с Леверкюновото семейство.

На това място се виждам принуден да обърна внимание върху следното. Рамката, било като пейзаж, било с оглед на домашния бит, в която Адриан по-късно, в зрели вече години, отново устрои своя живот, когато се установи за постоянно у Швайгещилови в Пфайферинг край Валдсхут в Горна Бавария, удивително напомняше, дори повтаряше всичко, което го заобикаляше през неговото детство, с други думи, обстановката, сред която протече по-късният му живот, възсъздаваше по най-куриозен начин оная от детските му години. Не стига, че в околността на Пфайферинг (или Пфеферинг, името пишеха различно) се издигаше пак хълм с общинска пейка, наименуван наистина не Сион, а Рида, не стига, че и тук, почти толкова далеч от стопанския двор, колкото и Кравешкото корито, имаше езеро, наречено вече Рибарника — и то с много студена вода, — не, също и сградата, и дворът, и семейните отношения съответствуваха поразително на тези в Бухел. Сред двора растеше дърво, което пак доста пречеше, но пак не бе закачано от чисто сърдечни съображения — тук то не беше липа, а бряст. Действително между дома на Швайгещилови и тоя на Адриановите родители имаше типична разлика, тъй като Швайгещиловата сграда беше стара манастирска постройка с дебели стени, дълбоки сводести прозоречни ниши и намирисващи на плесен коридори. Но и тук, както и там, силният мирис от лулата на домакина насищаше атмосферата на долните стаи, и тук домакинът, както и домакинята госпожа Швайгещил бяха „родителите“ той — дълголик, по-скоро мълчалив, спокоен и разумен земеделец, а тя — също тъй на години, действително доста снажна вече, но много пропорционално сложена, будна, енергична жена с изопната, гладко причесана коса и стройни ръце и крака двамата имаха впрочем голям син — наследник на имота, на име Гереон (не Георг), много прогресивно мислещ млад човек, увлечен по новите земеделски машини, и по-малка дъщеря, наречена Клементина. Дворното куче в Пфайферинг знаеше също да се смее, макар че се казваше не Зузо, а Кашперл, така поне първоначално му казваха. Първоначално, защото в това отношение наемателят в стопанството си имаше собствени разбирания и аз бях свидетел как под негово влияние името Кашперл се превърна малко по малко в чист спомен и самото куче се обаждаше в края на краищата вече по-охотно на „Зузо“. Втори син в Пфайферинг нямаше, но от това сходството по-скоро се засилваше вместо да отслабне, защото кой трябваше да бъде този втори син?

Върху целия този просто натрапващ се паралелизъм не съм говорил с Адриан никога отначало не казах нищо, а по-късно, не ми се щеше вече да заговарям, но това явление никак не ми харесваше. Такъв избор на местожителство, който възкресяваше най-ранното детство, такова скриване в старото, в изживяното вече, в детинството, най-малко в тяхната външна страна, свидетелствуваше наистина за чувства на дълбока привързаност, но то говореше същевременно и за нещо много тягостно вече в душевния живот на един мъж. В случая с Леверкюн това беше още по-странно, защото никога не съм забелязвал у него някакво особено сърдечно, емоционално обагрено отношение към родителската стряха, която той напусна рано и без видима мъка. Дали това изкуствено „възвръщане“ не беше чисто и просто игра? Не ми се вярва. Всичко това ми напомня по-скоро един мой познат, който по външност, макар и снажен и с голяма брада, беше вътрешно толкова нежен и чувствителен, че когато се разболяваше — а той честичко боледуваше, — искаше да бъде лекуван само от специалист по детски болести. Интересно в случая беше и това, че докторът, в когото той имаше доверие, бе толкова дребничък, че една практика сред възрастните буквално не му подхождаше, така че той беше принуден да се насочи към детските болести.

Струва ми се за уместно веднага сам да призная, че този анекдот за странния пациент и лекаря по детски болести е съвсем нежелателно отклонение толкова повече, че както единият, така и другият няма вече изобщо да се споменават в тези бележки. Ако това е грешка и ако без съмнение бе вече грешка, че в склонността си все да избързвам започнах още тук да разказвам за Швайгещилови и за техния Пфайферинг, аз бих молил читателя да отдаде тази моя непоследователност на възбудата, която ме владее, откакто съм се заел с този свой опит за биография — и то не само през часовете на писането. Работя вече редица дни над тези страници, но моите старания да придам известна уравновесеност на своите изрази и да намеря подобаваща форма за мислите си нека не заблуждават читателя — аз всъщност съм непрестанно обзет от вълнение, което се изразява дори в треперливостта на обикновено още съвсем твърдия ми почерк. Впрочем иска ми се да вярвам, че с време моите читатели сами ще могат не само да разберат моя душевен потрес, но отчасти и да го преживеят.

Забравих да спомена, че в стопанството на Швайгещилови, където се установи по-късно Адриан, имаше, разбира се, и една краварка с разлюлени гърди и вечно потънали в тор боси крака, която толкова приличаше на Хана от Бухел, колкото всяка краварка всъщност прилича на друга тук тя се казваше Валтпургис. Но не за нея искам да говоря сега, а за нейния първообраз Хана, с която малкият Адриан особено се беше сдружил, защото тя обичаше да пее и често устройваше с нас, децата, нещо като спевки. Странно наистина: докато надарената с хубав глас Елсбет Леверкюн се въздържаше поради някакъв свян да пее, това лъхащо на обор същество ни най-малко не се стесняваше от своя креслив глас (слухът й впрочем беше отличен) и вечер ни пееше на пейката под липата какви ли не народни, войнишки, та и улични песни, повечето от сантиментално или ужасно естество, думите, и мелодиите на които ние бързо заучавахме. Почвахме ли да пеем и ние, тя ни предоставяше първия глас, като подхващаше в терца, от която, щом подхождаше, прескачаше в долна квинта и секста и сигурно и вярно издържаше втория глас до края. При това, за да ни подкани, изглежда, истински да оценим тая хармонична наслада, тя разтягаше засмяна устата си чак до ушите също като Зузо, когато виждаше, че му носят храна.

Под „ние“ подразбирам Адриан, себе си и Георг, който беше тогава на тринадесет години, докато брат му беше на осем, а аз на десет. Сестричката им Урсел беше още много малка, за да взема участие в тези музикални упражнения, пък и при този вид вокална музика, до който краварката Хана съумя да издигне нашето задружно пеене, единият от нас, четиримата певци, беше и без това вече излишен. Защото тя ни учеше да пеем канони — най-детските и обикновените, разбира се: „Сутрин рано в неделя“, „Ехтят чудни песни“ и онзи за кукувицата и магарето. Тези часове на здрач, когато се предавахме на това развлечение, са останали в спомена ми като нещо значително — по-право споменът ми за тях доби впоследствие за мене повишено значение, защото през тия вечери всъщност, доколкото ми е известно, моят приятел за пръв път влизаше в досег с „музика“, малко по-изкусно и раздвижено организирана от тая при едногласното пеене. Тук вече имаше периодично преплитане, повтарящо се подхващане на музикалната фраза, към което краварката Хана подканваше със смушкване в ребрата поредния певец, когато песента беше вече в ход и мелодията стигаше до определена точка, без да е дошла обаче до края. Тук отделните части на мелодията се появяваха на различни места, но това не предизвикваше бъркотия, напротив, повторението на първата фраза от втория певец хармонираше тон по тон извънредно приятно с продължението, което пееше първият. А когато първият певец — в случай че песента беше „Сутрин рано“ — стигаше до повтарящите се думи „камбаните бият“ и започваше след това звукоподражателното „бим-бам-бум“, това служеше вече за басов съпровод не само на „в неделя“, при което се намираше тъкмо вторият, но и на началното „сутрин рано“, с което третият певец, вследствие на новото смушкване, встъпваше в музикалното си време, за да бъде той пък, щом стигнеше до втория стадий на мелодията, заменен на свой ред от започващия тъкмо в този момент първи, който току-що бе отстъпил основно звучащото характерно „бим-бам-бум“ на втория — и тъй нататък. Партията на четвъртия от нас неизбежно съвпадаше с партията на един от останалите трима, но той се стараеше да поразнообрази своето дублиране, било като пееше поне една октава по-ниско, било като започваше преди първия, така да се каже, преди да е съмнало, с основното биене на камбаните и караше своето „бим-бам-бум“ или пък несмутимо си тананикаше „тра-ла-ла“ през всичкото време, докато траеше песента.

И тъй, макар че по време пеенето ни никога не съвпадаше, всеки мелодичен момент на всеки един от нас прекрасно се съчетаваше с момента на другия и това, което се постигаше, беше една прелестна тъкан, една звукова общност, каквато при „едновременното“ пеене не се получаваше тук имахме едно звукосъчетание, чиято хармония просто харесвахме, без по-нататък да се интересуваме от природата и причината й. Осем-деветгодишният Адриан също не се интересуваше. Но дали пък краткото, по-скоро подигравателно, отколкото удивено негово изсмиване, което чувахме, щом последното „бим-бам“ заглъхваше във вечерната мрачина — изсмиване, което по-късно трябваше така добре да опозная у него, не идеше да подскаже, че той беше прозрял вече особеността в строежа на тази песен, особеност, състояща се просто в това, че началото на мелодията й беше втори глас за следващото в по-друга тоналност продължение и че последната част бе басовата партия на всички други части? Никой от нас не си даваше тогава сметка, че ръководени от една краварка, ние се бяхме добрали до сравнително твърде високо стъпало в музикалната култура, до областта на имитационната полифония, която петнадесетият век трябваше да открие, за да можем ние да й се наслаждаваме. Сега обаче, когато си мисля за онова изсмиване на Адриан, започвам да разбирам, че у него е имало вече нещо от знанието и насмешливостта на един посветен. И това му остана за цял живот, често съм чувал и по-късно у него този смях, когато сме седели един до друг на някой концерт или в театъра и някакъв изкусен трик, някой остроумен, несхванат от мнозинството ход в музикалната структура, някое тънко психологично загатване в диалога на пиесата го поразяваше неочаквано. По времето на Хана това изсмиване съвсем не отговаряше още на годините му, но то беше вече същото, каквото и в зрялата му възраст: едно леко изтласкване на въздуха през носа и устата, при едновременното отдръпване на главата — кратко, хладно, едва ли не пренебрежително или най-малкото такова, сякаш искаше да каже: „Съвсем не е лошо, доста остроумно, любопитно, забавно!“ Но при това очите му странно се вглеждаха, търсеха нещо в далечината и върху техния метално попръскан сумрак лягаше още по-дълбока сянка.