Томас Ман
Доктор Фаустус (41)

XLI

Мои съчувствуващи читатели и приятели — аз продължавам. Над Германия катастрофата вече се разразява, из развалините на нашите градове се разхождат угоени от труповете плъхове, грохотът на руските топове наближава вече Берлин, преминаването на Рейн беше играчка за англосаксонците, нашата собствена воля, еднаква с волята на врага, беше допринесла, види се, за това, краят е близък, близък е краят, той вече се е надвесил и се разразява над теб, о жителю на страната — но аз продължавам. Какво се е разиграло само два дни след описания паметен за мене излет между Адриан и Рудолф Швертфегер и как се е разиграло — това аз зная, макар и някой десет пъти да ми твърди, че не бих могъл да го зная, понеже „не съм бил там“. Не, аз не бях там, но днес за мене психически е факт, че съм бил там, защото всеки, който е преживял подобна история и продължава като мен да я преживява, придобива поради ужасната си запознатост с нея вече и чувството, че лично е видял и чул дори скритите нейни фази.

Адриан помолил по телефона своя спътник до Унгария да дойде в Пфайферинг. Да дойдел колкото е възможно по-скоро, защото работата, по която искал да говори с него, не търпяла отлагане. Рудолф идваше винаги веднага. Адриан му позвънил в десет часа сутринта, значи, през работното си време, факт, сам по себе си забележителен, и същия ден в четири часа следобед цигуларят бил вече там. Между другото същата вечер той трябвало да свири на един абонаментен концерт на Цапфенщьосеровия оркестър, за което Адриан и не помислил.

— Ти заповяда и ето ме — казал Рудолф, — какво има?

— О, ще ти кажа веднага — отговорил Адриан. — Важното е, че си тук. Радвам се да те видя, дори повече от обикновено. Запомни това!

— На всичко, което ще ми кажеш — отвърнал Рудолф с изненадващо хубав обрат, — това ще бъде като златен фон.

Адриан предложил една разходка, при ходене се приказвало по-добре. Швертфегер приел с удоволствие, изказал само съжаление, че нямал много време, тъй като трябвало да бъде на гарата за влака в шест часа, за да не закъснее за концерта. Адриан се ударил по челото и го помолил да го извини за разсеяността му. Може би щял да я разбере по-добре, след като го изслуша.

Времето било омекнало. Снегът, доколкото бил изринат встрани, се топял и просмуквал и пътищата били разкаляни. Приятелите били о галоши. Рудолф не бил събличал късата си шуба, а Адриан облякъл палтото си от камилска вълна, пристегнато с колан. Тръгнали към Рибарника и продължили покрай брега му. Адриан се осведомил за програмата на тазвечерния концерт. Сигурно пак „Първата“ от Брамс като гвоздей на вечерта? И пак „Десетата“? „Е, радвай се, в адажиото имаш да кажеш много гальовни неща.“ След това разказал, че още като момче си бил измислил на пианото, много преди да е чувал за Брамс, един почти идентичен мотив на извънредно романтичната тема за валдхорна от последната част, разбира се, без ритмичния трик с осминката с точка след шестнадесетинката, но мелодично напълно в същия дух.

— Интересно — рекъл Швертфегер.

Е, ами излетът от събота? Дали се е той забавлявал? И как му се струва, дали са останали доволни и другите?

— Не можеше да мине по-симпатично — заявил Рудолф. Сигурен бил, че всички ще запазят приятен спомен за този ден с изключение може би на Шилдкнап, който се преуморил и сега лежал болен. Той бил винаги много амбициозен в дамско общество. Впрочем Рудолф нямал основания да го съжалява, тъй като Рюдигер се държал доста дръзко към него.

— Той знае, че ти разбираш от шега.

— Това е вярно. Но нямаше нужда на всичко отгоре и да се закача с мен, още повече, че и Серенус ми се така нахвърли със своята кралска вярност.

— Той е учител. Човек трябва да го остави да поучава и коригира.

— Да, с червено мастило. И двамата ми са съвършено безразлични в тоя момент, когато съм тук и ти имаш да ми казваш нещо.

— Съвсем вярно. И тъй като говорим за излета, всъщност сме стигнали до въпроса, един въпрос, с уреждането на който ти би ме задължил много.

— Да те задължа? Аз?

— Кажи ми, какво мислиш за Мари Годо?

— За Годо? Та може ли някой да не я харесва? Сигурно и на теб ти харесва?

— Харесва не е съвсем подходяща дума. Трябва да ти призная, че още от Цюрих тя сериозно занимава ума ми, че ми е трудно да гледам на срещата ми с нея само като на епизод, че мисълта за нейното заминаване и за това, че може би никога вече няма да я видя, ми е почти непоносима. Струва ми се, че бих желал — че би трябвало винаги да я виждам, винаги да я имам край себе си.

Швертфегер се спрял и погледнал този, който казал това, най-напред в едното, после в другото око.

— Наистина ли? — казал той и пак тръгнал, като навел глава.

— Да, така е — потвърдил Адриан. — Сигурен съм, че не ми се сърдиш за доверието, което ти оказвам. Тъкмо затова ти се и доверявам, защото съм сигурен, че не се сърдиш.

— В това можеш да бъдеш сигурен! — промълвил Рудолф.

Адриан продължил:

— Погледни на всичко човешки! Вече съм на години, вече съм на четиридесет. Като приятел би ли искал да прекарам остатъка от живота си в тая килия? Погледни на мене като на човек, който може да бъде обхванат от известен страх, че ще изпусне момента, че ще закъснее, и затова копнее за по-топло домашно огнище, за една в пълния смисъл на думата подходяща другарка в живота, с една дума — за по-мек, по-човешки климат в живота, и то не само заради удоволствието от един по-удобен семеен кът, но преди всичко, защото очаква от това подтик и нови сили за своята работа, защото се надява, че то ще внесе много нещо в човешкото съдържание на бъдещото му творчество.

Швертфегер помълчал още няколко крачки. След това заговорил задавено:

— Ти каза сега четири пъти „човек“ и „човешки“. Броих ги. Откровеност за откровеност: нещо се надига в мене, когато употребяваш тази дума, когато я употребяваш по отношение на себе си. Звучи така невероятно неподходящо, да, дори засрамващо в твоите уста. Извинявай, че ти казвам това! Досега твоята музика нечовешка ли беше? Тогава тя дължи своето величие в края на краищата на своята нечовечност. Прости за глупавата ми забележка! Не бих желал да чуя от тебе произведение, вдъхновено от човек.

— Не? Наистина ли не желаеш това? И все пак вече три пъти свири едно такова пред хората? И пожела да го посветя на тебе! Зная, че нямаш за цел да ми говориш жестокости. Но не намираш ли, че е жестоко да ми казваш, че аз съм това, което съм, само благодарение на своята безчовечност и че за мене човечността не подхожда? Жестоко и несмислено — тъй като жестокостта винаги се ражда от несмислеността? Че нямам нищо общо с човечността, че не бива да имам нищо общо с нея, ми го казва човекът, който с поразително търпение ме спечели за човешкото и ме накара да му заговоря на „ти“, казва ми го човекът, край когото за пръв път в живота си почувствувах човешка топлота.

Изглежда, че то е било само палиатив.

— Дори и така да е било! Може би това е било опит за привикване към човечното, една подготовка за него, от това то не губи нищо от своята стойност. В своя живот аз срещнах човек, чието сърцато търпение преодоля, може да се каже, смъртта той освободи човешкото в мене, научи ме на щастие. Може би никой няма да узнае това, може би то няма да бъде отбелязано в моята биография. Но нима това ще намали неговата заслуга, ще намали честта, която тайно му се пада?

— Ти умееш да обръщаш нещата по много ласкателен за мене начин.

— Не ги обръщам, а ги представям такива, каквито са.

— Всъщност не става дума за мене, а за Мари Годо. За да можеш винаги да я виждаш, за да я имаш винаги край себе си, както се изрази, би трябвало да се ожениш за нея.

— Това е желанието ми, надеждата ми.

— О! А знае ли тя твоите намерения?

— Боя се, че не. Боя се, че не разполагам с нужните изразни средства, за да й изясня чувствата и желанията си — особено в присъствието на други, пред които ми е все пак твърде стеснително да играя ролята на ухажьор и селадон.

— Защо не я посетиш?

— Защото е против природата ми да я изненадвам направо с признания и предложения, които тя поради моята непохватност навярно съвсем не очаква. В нейните очи аз съм все още просто интересният самотник. Боя се от нейното изумление и от — може би прибързания й отрицателен отговор като следствие от това.

— Защо не й пишеш?

— Защото с това бих я затруднил навярно още повече. Тя би трябвало да ми отговори, а пък не зная дали тя е човек на перото. Колко трудно ще бъде за нея да ме пощади, ако ще трябва да ми откаже! И каква болка би ми причинила такава затрудняваща я пощада! Освен това страхувам се и от абстрактността на една такава кореспонденция — тя би могла, както ми се струва, да стане опасна за щастието ми. Не ми е приятно да си представям как Мари отговаря на писмото ми сама, на своя глава, неповлияна от лични впечатления — иде ми да кажа дори: от личен натиск. Ти виждаш, че се боя от едно пряко нападение, но аз се боя и от пътя по пощата.

— Тогава какъв друг път виждаш?

— Нали ти казах, че можеш да ми помогнеш много в моето затруднение. Аз искам да те изпратя при нея.

— Мене?

— Тебе, Руди. Толкова ли ти се вижда безумно, ако твоите заслуги към мене — съблазнява ме да кажа: за моето душевно спасение, — заслуги, за които бъдещите поколения може би ще узнаят, а може и не, ако тези заслуги, значи, се увенчаят с това, че ти поемеш ролята на посредник, на изразител на моите чувства между мен и живота, на мой ходатай пред щастието? Това е една моя идея, едно хрумване както при композирането. Трябва да се приеме, че едно такова хрумване не може да бъде нещо съвсем ново. Какво може да бъде съвсем ново в нотите? Но така, както се слага тук в този случай, в тази връзка и в тази светлина, старото може да бъде, така да се каже, все пак ново, жизнено ново, оригинално и еднократно.

— Новотата ме най-малко интересува. Това, което казваш, е достатъчно ново, за да ме смае. Ако те разбирам правилно, аз ще трябва да стана нещо като сватовник пред Мари за тебе и да поискам ръката й от твое име?

— Разбрал си ме правилно, пък и едва ли би могъл да ме разбереш погрешно. Лекотата, с която ме разбираш, говори в полза на естествеността на задачата.

— Намираш ли? А защо не изпратиш твоя Серенус?

— Ти като че ли се подиграваш с моя Серенус. Сигурно те забавлява да си представиш моя Серенус като вестител на любовта. Нали приказвахме за личните впечатления, които не би трябвало съвсем да липсват, за да може момичето да вземе решение. Не се учудвай, ако си въобразявам, че тя ще изслуша с по-голяма благосклонност твоите думи, отколкото думите на един човек с неизразителното лице на Серенус.

— Съвсем не ми е да си правя шеги с когото и да било, Адри, и то, ако щеш, дори и поради това, че съм, разбира се, дълбоко трогнат и до известна степен тържествено настроен от ролята, която ми определяш в твоя живот и дори пред потомството. Попитах за Цайтблом, защото ти е много по-отдавнашен приятел…

— Добре де, само дето е по-отдавнашен. Смяташ ли, че това „само“ би могло да облекчи задачата му и да го направи по-подходящ за нея? Слушай, не е ли по-добре да го оставим най-после настрана. В моите очи той няма нищо общо с любовните работи. Ти си, а не той, на когото съм се доверил, който знае вече всичко, комуто, както по-рано се казваше, съм разкрил най-съкровените страници от книгата на сърцето си. Като отидеш при нея, направи така, че тя да ги прочете, разкажи и за мене, говори й добри неща за мене, открий внимателно чувствата, които храня към нея, желанията ми за живота, които са неразделни от тях! Попитай я нежно и весело по твоя симпатичен начин дали тя ме — е да, дали би могла да ме обича! Искаш ли? Не е необходимо да ми донесеш пълното й съгласие, съвсем не. Малко надежда е напълно достатъчна в резултат на твоята мисия. Върнеш ли се при мене с известието, че мисълта да свърже живота си с моя не й се вижда противна, не й се вижда чудовищна — тогава моят час ще удари, тогава аз сам ще поговоря с леличката й.

Те били вече оставили отляво Рида и вървели през боровата горичка зад него, от клоните на която капело вода. След това тръгнали по пътя край селото, който водеше назад към стопанството. Работниците и селяните, които срещали по пътя, поздравявали дългогодишния наемател у Швайгещилови по име. Като помълчали известно време, Рудолф заговорил отново:

— Че ще ми бъде лесно да говоря там добро за тебе, в това можеш да бъдеш уверен. Толкова по-лесно, Адри, като имам пред вид колко хубаво говориш ти за мене пред нея. Но аз искам да бъда откровен с тебе — толкова откровен, колкото и ти беше с мене. Когато ме попита какво мисля за Мари Годо, аз не се замислих ни най-малко и ти отговорих, че няма някой, който да не я харесва. Трябва да ти призная, че в този отговор вложих повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Нямаше да ти призная това, ако сам ти според старинния поетичен израз не беше разтворил пред мене книгата на сърцето си.

— Чакам с истинско нетърпение да чуя признанието ти.

— В същност ти вече го чу. Девойчето — ти не обичаш този израз, — момичето, значи, Мари и на мене не е безразлична — и ако казвам: не е безразлична, с това още далеч не съм изразил онова, което искам да кажа. Момичето е най-симпатичното, най-прелестното създание сред женския свят, което съм срещал някога. Още в Цюрих — аз свирех, свирех тебе и бях разчувствуван, достъпен за чувства — аз се влюбих в нея. А тук, ти сам знаеш, аз предложих излета, а и междувременно, това, разбира се, вече не знаеш, аз пак се срещнах с нея, с нея и леля Изабо. Пихме чай в пансиона „Гизела“ и ужасно симпатично се забавлявахме. Повтарям, Адри, че само поради днешния ни разговор, само поради взаимната ни откровеност ти разказвам това…

Леверкюн мълчал известно време. След това заговорил с глас, странно и многозначещо колеблив:

— Не, това аз не знаех. Нито за твоите чувства, нито за чая. Изглежда, че съм доста смешно забравил, че и ти си от плът и кръв и нямаш азбестова броня срещу очарованието на миловидността и красотата. Значи, ти я обичаш или, да речем, си влюбен в нея. Но позволи ми да ти задам един въпрос. Нашите намерения кръстосват ли се, мислиш ли да се ожениш за нея?

Изглеждало, като че Швертфегер обмисля. След това казал:

— Не, за това не съм мислил още.

— Не си ли? Да нямаш намерение просто да я съблазниш?

— Как само говориш, Адриан! Не говори така! И това не съм мислил.

— Тогава позволи да ти кажа, че твоето признание, твоето откровено и заслужаващо благодарност признание ме кара по-скоро да настоявам на молбата си, отколкото да се откажа от нея.

— Как разбираш това?

— В известен смисъл го разбирам така. Избрах тебе за тази приятелска услуга, защото в това ти си далече повече в стихията си, отколкото, да речем, Серенус Цайтблом. Защото от теб се излъчва нещо, което у него липсва и което смятам, че ще благоприятствува на моите желания и надежди. Това едно. Но ти, освен това дори споделяш до известна степен моите чувства, без все пак да споделяш и моите намерения. Ти ще говориш от собствените си чувства — за мене и моите намерения. Не мога да си представя по-подходящ и по-желателен сватовник.

— Щом го виждаш в тая светлина…

— Не мисли, че го виждам само в тази светлина! Виждам го и в светлината на твоята жертва и ти наистина имаш право да изискваш от мене да го виждам така. Искай това! Изисквай го най-настоятелно! Защото това значи, че ти признаваш жертвата като жертва, че желаеш да я принесеш. Ти ще я принесеш в духа на ролята, която играеш в моя живот, за да бъде пълна заслугата, която имаш към моята човечност — която може би ще остане в тайна, но може и да не остане тайна за света. Съгласен ли си?

Рудолф отговорил:

— Да, ще отида и ще положа всички усилия, за да изпълня задачата, която ми възлагаш.

— За това на сбогуване ще ти стисна здраво ръката — рекъл Адриан.

Те вече се върнали и Швертфегер имал още време да подкрепи с една малка закуска силите си заедно със своя приятел в залата с Нике.

Гереон Швайгещил бил впрегнал конете за него. Въпреки молбата на Рудолф да не си създава излишно безпокойство, Адриан седнал заедно с него на твърдите седалки на кабриолета, за да го изпрати до гарата.

— Не, трябва да те изпратя. Особено този път трябва — заявил той.

Влакът, достатъчно бавен, за да спира и в Пфайферинг, пристигнал и през отворения прозорец те си стиснали ръцете.

— Нито дума повече — казал Адриан. — Прощавай! Желая ти добър успех!

И вдигнал ръка, преди да си тръгне. Този, когото влакът отнесъл, той вече никога не видя. От него получи само едно писмо, на което отказа да отговори.