Томас Ман
Доктор Фаустус (37)

XXXVII

Щеше да е по-добре може би, ако и тая глава, подобно на някои от досегашните, не означавах с отделна цифра, а я оставех като продължение на предишната, като съставна част от нея. Да продължа без толкова ясна цезура, щеше да бъде най-правилно, защото и тук все още продължава главата „свят“, главата за отношението или липсата на отношение у моя покоен приятел към него, към света, който тук е отхвърлил наистина всяка тайнствена дискретност, въплътен не вече в забулената богиня-покровителка и изпращачка на скъпоценни символи, а в наивно натрапчивия, нещадящ никаква усамотеност, увещаващ, без много да се замисля, и въпреки това дори привлекателен за мене тип на господин Саул Фителберг, един интернационален музикален предприемач и импресарио, който през един хубав ден към края на лятото — тъкмо когато и аз се случих в Пфайферинг (беше събота следобед, спомням си, тъй като в неделя сутринта трябваше да се връщам в къщи, защото жена ми имаше имен ден) — също пристигна у Швайгещилови и цял час занимава Адриан и мене с необикновено забавния си разговор, след което, без да е свършил някаква работа — защото той бе дошъл по работа, — но и без да се засяга ни най-малко от това, си замина обратно.

Беше 1923 година, следователно не можеше да се каже, че човекът се беше досетил особено рано. Все пак не бе дочакал пражкия и франкфуртския концерт, те още предстояха да се изнасят в недалечното бъдеще. Но Ваймар беше минал, Донауешинген също, независимо от изпълнението на някои ранни Леверкюнови творби в Швейцария, така че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено. По това време беше излязъл от печат и „Апокалипсисът“ — и аз смятам, че мосю Саул бе вече успял да се запознае с него. Така или иначе: човекът беше надушил нещо, бе пожелал да се включи, да съдействува при зараждането на една слава, да изведе на бял свят един гений и да го представи на любопитното светско общество, сред което се движеше. Да направи първите стъпки в тази насока, беше целта на неговото посещение, на безцеремонното му нахлуване в това убежище на творчески мъки. То се случи така:

Бях пристигнал в Пфайферинг рано следобед и когато двамата с Адриан се върнахме от разходката из полето, предприета от нас веднага подир чая, следователно веднага след четири, ние за не малко наше учудване видяхме на двора под бряста автомобил, и то не обикновен таксиметър, а кола с по-частен изглед, каквато човек наема заедно с шофьора за няколко часа или цял ден. Този шофьор, в своята униформа също не без господарска отсянка, пушеше сега цигара край колата и широко ухилен, свали фуражка, когато минахме покрай него, като си мислеше навярно за шеговития гост, когото ни беше докарал. На входа ни посрещна госпожа Швайгещил с визитна картичка в ръка и уплашено ни пошепна, че някакъв „светски човек“ бил пристигнал тези думи, може би защото бяха произнесени шепнешком за бърза преценка на току-що дошлия човек. Ми се сториха някак си призрачно странни и прорицателски.

Сигурно за да посмекчи малко първоначалната си доста претенциозна характеристика на очакващия ни гост, госпожа Елза веднага след това го нарече „чалнат бухал“. „Шер мадам“ й бил рекъл той и веднага след това „petite maman“^[1], а Клементина щипнал по бузката. Засега, докато светският човек бил още тук, тя заключила щерката в стаята й, но да отпрати него, не се решила, зер с автомобил от Мюнхен пристигнал човекът. Той ги чакал в голямата всекидневна.

С озадачено лице Адриан погледна и ми подаде картичката, която прочетох и също озадачен му върнах. На нея бяха дадени всички необходими сведения за нейния притежател. „Saul Fitelberg. Arrangements musicaux. Representant de nombreux artistes prominents.“^[2] Бях доволен, че се случих тук, за да закрилям от дързости Адриан. С неудоволствие си го представих сам, предаден в ръцете на този „репрезентант“. Ние тръгнахме към залата с Нике.

Фителберг стоеше вече при вратата и макар че Адриан пропусна първо мене напред, цялото внимание на посетителя се насочи веднага към него: след един бегъл поглед през роговите очила към мене той дори изви тлъстото си туловище встрани, за да зърне зад мене този, който го беше вкарал в разноски за това двучасово пътуване с автомобил. То се знае, не е кой знае какво изкуство да се отличи един носещ печата на гениалността човек от обикновения гимназиален преподавател, но способността на този човек така бързо да се ориентира, сигурността, с която той, въпреки че влязох пръв, веднага отгатна малкото ми значение и се обърна към този, към когото трябваше, правеше наистина впечатление.

— Cher maitre — забърбори той, разцъфнал в усмивка, с доста твърд акцент, но необикновено свободно, — com me je suis heureux, comme je suis emu de vous trouver! Meane pour un homme gate, endurci, comme moi, cest toujours une experience touchante de rencontrer un grand homme. Enehante, monsieur le professeur^[3] — добави между другото той, тъй като Адриан ме представи, и ми подаде небрежно ръка, за да се обърне веднага пак към правилния адрес. — Vous maudirez lintrus, cher monsieur Leverkuhn^[4] — извика той, като поставяше ударението на името върху третата сричка, сякаш то се пишеше Le Vercune. — Mais pour moi, etant une fois a Munich, cetait tout a fait impossible de manquer.^[5] А, аз говоря и немски — прекъсна се той със същия приятен за ухото твърд изговор. — Не много добре, не образцово, но достатъчно, за да бъда разбран. Du reste, je suis convaincu^[6], че вие владеете отлично френски. Вашите композиции върху стихове от Верлен са най-доброто доказателство за това. Mais apres tout^[7] ние сме на немска земя, и то тъй немска, тъй родна, тъй характерна! Аз съм очарован от идиличната обстановка, maitre, която вие така мъдро сте си избрали… Mais, oui, certainement, да седнем, merci, mille fois merci!^[8]

Той беше около четиридесетгодишен пълен човек, без корем, но дебел, целият мек, с пухкави бели ръце гладко избръснато кръгло лице, двойна гуша, силно очертани дъгообразни вежди и весели, изпълнени със средиземноморски блясък бадемовидни очи зад роговите очила. Въпреки че косата му (беше пооредяла, зъбите му бяха здрави, много бели и понеже той постоянно се смееше, те непрестанно биеха на очи. Носеше елегантен летен фланелен костюм на синкави ивички, ушит в талия, и обувки от бяло платно с жълта кожа. Характеристиката, която му бе дала майка Швайгещил, весело се потвърждаваше от нехайната безгрижност на обноските му, от тая отрадна лекота, присъща както на бързия му, малко нещо неясен, твърде висок, преминаващ понякога в дискант говор, така и на цялото му държане, особености, които не подхождаха твърде на тлъстата му фигура, макар, от друга страна, да се съчетаваха хармонично с нея. Наричам отрадна тази преминала в плътта и кръвта му лекота, защото тя действително внушаваше на хората странно утешителното чувство, че съвсем не е нужно животът да се взема чак толкова сериозно. Тя сякаш искаше винаги да рече: „Е, та какво? Защо пък не? Няма значение! Я да не си разваляме настроението!“ И човек, без да ще, гледаше да следва този прост възглед.

Че той, не беше глупав, ще стане ясно от изказванията му, които веднага ще приведа, защото и днес още ги помня. Ще сторя най-добре, ако предоставя думата само на него, защото това, което Адриан или аз понякога вметвахме или отговаряхме, едва ли играеше някаква роля. Ние седнахме в единия край на грамадната маса, главния предмет в наредбата на тая селска зала: Адриан и аз — един до друг, гостът — насреща. Желанията и намеренията му не останаха дълго скрити, без много заобикалки той пристъпи към това, което го интересуваше.

— Maitre — започна той, — разбирам много добре колко трябва да държите на вашата тъй стилна самота, в която сте се оттеглили, о, аз видях всичко, хълма, езерото, селото с църквата et puis cette maison plein de dignite avec son hotesse maternelle et vigoureuse. Madame Schweigestill! Mais ca veut dire: Je sais me taire, Silence, silense! Comme cest charmant!^[9] Откога живеете тук? От десет години? Без прекъсване? Почти без прекъсване? Cest etonnant!^[10] О, напълно ясно! И все пак figurez vous^[11], аз съм дошъл тук, за да ви отвлека, за да ви съблазня за една кратка измяна, за да ви понеса по въздуха на моя плащ, да ви покажа царствата на този свят в цялото тяхно великолепие и нещо повече — да ги сложа в краката ви… Извинете моите помпозни изрази! Те са наистина ridiculement exagerees^[12], особено що се отнася до „великолепието“. То не е кой знае какво, не е чак толкова възхитително — това ви го казвам аз, който съм син на дребни хорица, излязъл от крайно скромна, да не кажа, мизерна среда — аз съм роден в Люблин, градец там някъде в Полша, в съвсем бедно еврейско семейство — аз съм евреин, трябва да знаете: Фителберг е много срещано мизерно еврейско полско-немско име — само че аз успях да го направя име на виден борец за напредничава култура и, смея да кажа, на приятел на видни артисти. Cest la verite pure, simple et irrefutable^[13]. Причината за това е, че от най-млади години съм се стремил към висшето, духовното, интересното, преди всичко към новото, което е още скандално, но почетно, перспективно скандално, и което утре ще стане най-модното, най-високо плащаното — ще стане, с една дума, изкуство. A qui le disje? Au commensement etait le scandal.^[14]

Слава богу, мизерният Люблин е вече далечно минало. Повече от двадесет години живея вече в Париж — какво си мислите, там дори по едно време слушах цяла година лекции по философия в Сорбоната. Ho a la longue^[15] това ми омръзна. Не че й философията не може да бъде скандална. О, тя може, и още как! Но за мене тя е много абстрактна. Освен това имах смътното чувство, че е за предпочитане метафизиката да се изучава в Германия. По това уважаемият господин професор vis-a-vis^[16] ще се съгласи навярно с мене… Началото се сложи с това, че започнах най-напред да ръководя един мъничък, предназначен за избрани театър на Булевардите, un crieux, une petite caverne^[17] за стотина души, nomme „Theatre des fourberies gracieuses“^[18]. Вълшебно название, нали? Но какво да ви кажа, работата се оказа икономически неудържима. Малкото места трябваше да бъдат тъй скъпи, че бяхме принудени да пускаме хората безплатно. У нас беше достатъчно неприлично, je vous assure^[19], но и твърде high-brow^[20], както казват англичаните. Само с Джемс Джойс, Пикасо, Езра и херцогиня Клермон-Тонер като публика двата края не се свързват. En un mot^[21], след твърде кратък сезон на моите Fourberies gracieuses трябваше да се тури кръст, но за мен този опит не остана безплоден, защото все пак ме свърза с най-изтъкнатите хора на изкуството в Париж, с художници, музиканти, поети — в Париж, това мога тук да го кажа, бие понастоящем пулсът на съвременния живот. Освен това като театрален директор аз получих достъп в много аристократични салони, в които тези артисти ходеха.

Може би ще се учудите. Може би ще си кажете: „Че как е постигнал това? Как е успяло това еврейче от дълбоката полска провинция да проникне в тези избрани среди, да се движи дори сред creme de la creme?“^[22] Ах, господа, нищо по-лесно от това! Тъй скоро научавате да си връзвате, връзката за смокинг, тъй скоро свиквате със съвършена nonchalance^[23] да влизате в един салон, дори и ако трябва да се слезе по няколко стъпала, и съвсем да не мислите, че някой може да не знае къде да си дене ръцете. След това трябва да казвате само „мадам“. „Ah, madame, oh, madame, que pencez-vous, madame? On me dit, madame, que vous etes fanatique de musique!“^[24] Това е горе-долу всичкото. Отдалече тия неща страшно се надценяват.

Enfin^[25], връзките, които дължах на моите Fourberies, ми бяха от голяма полза и те се разшириха още повече, когато отворих своето Бюро за организиране на концерти за съвременна музика. Най-доброто беше това, че тогава намерих себе си, защото, както ме виждате, аз съм импресарио, това ми е в кръвта, аз не мога да бъда друго — това е моята страст и моята гордост, jy trouve ma satisfaction et mes delices^[26] — да изтъквам таланта, интересната личност, гения, да тръбя за него, да въодушевявам обществото за него или ако не това, то поне да го възбуждам — защото тъкмо това обществото желае et nous rencontrons dans се desir^[27] — хората искат да бъдат възбуждани, да бъдат предизвиквани, да бъдат разкъсвани в pro и contra за нищо те не са така благодарни, както за шума, qui fournit Le sujet^[28] за карикатури из вестниците и за безкрайни приказки — високопоставеност в Париж се постига чрез злепоставяне — една истинска премиера трябва да премине така, че през време на изпълнението всички да скачат от местата си и мнозинството да крещи: „Insulte! Impudence! Bouffonnerie ignominieuse!“^[29], докато пет-шест inities^[30], Ерик Сати, няколко сюрреалисти, Виржил Томсон викат от ложите: „Quelle precision! Quel esprit! Cest divin! Cest supreme! Bravo! Bravo!“^[31]

Боя се, че ви изплаших, господа — ако не maitre Le Vercune, то все пак господин професора. Но, първо, трябва веднага да добавя, че нито един такъв концерт не е трябвало да бъде прекъснат преди края — това не желаят всъщност и най-възмутените напротив, те биха желали да продължат да се възмущават, в това именно се състои и насладата им, доставяна от концерта колкото и да е странно, излиза, че авторитетното мнение на малобройните познавачи взема връх. И, второ, съвсем не е казано, че такава история трябва да се случи на всеки концерт с прогресивна насока. При достатъчна подготовка в печата и задоволително предварително сплашване на глупците може да се гарантира едно напълно прилично протичане на вечерта, особено ако пък днес бъде представен артист от вражеските по-рано нации, например някой немец тогава може да се разчита вече на съвършено коректно държане на публиката.

На това именно реалистично съображение се основава и предложението, поканата ми. Един немец, ip Boche qui par son genie appartient au monde et qui rnarche a la tete du progres musical^[32]! Днес това е крайно, пикантно предизвикателство спрямо непредубедеността, снобизма, доброто възпитание на публиката — толкова по-пикантно, колкото по-силно подчертава този артист своята национална особеност, своята немска принадлежност, колкото повече дава повод за възклицанието: „Ah, са cest bien allemande, par exemple!“^[33] А такъв именно сте вие, cher maitre, pourquoi pas le dire^[34]? Вие давате на всяка крачка поводи за това — не толкова с вашите начални работи от времето на „cette phosphorescence de la mer“^[35] и комичната ви опера, колкото по-късно, и то от произведение на произведение все повече. Вие мислите, разбира се, че аз имам пред вид преди всичко вашата страшна дисциплина и това, че vous enchainez votre art dans un systeme de regies inexorables et neoclassiques^[36], като го принуждавате да се движи, така оковано, ако не грациозно, то във всеки случай одухотворено и смело. Но ако действително това е, което имам пред вид, аз имам пред вид и нещо повече, като говоря за вашите qualites d’Allemande^[37], имам пред вид — как да се изразя? — известна ъгловатост, ритмична тромавост, малкоподвижност, grossierete^[38], все старонемски качества — en effet, entre nous^[39], те не липсват и у Бах. Ще ми се разсърдите ли за тази моя критика? Non, jen suis sur^[40]. За подобни неща вие сте твърде велик. Вашите теми почти винаги се състоят от четни стойности, половини, четвъртини, осмини те са наистина синкопирани, но и когато са свързани, пак си остават някаква механично работеща, тактуваща сякаш с крак, блъскаща с юмрук неповратливост, пак не се отличават с елегантност. Cest „boche“ dans un degre fascinant.^[41] Не мислете, че смятам това за недостатък! То е просто enormement caracteristique^[42] и крайно необходимо за серията концерти с интернационална музика, които подготвям.

Ето, виждате ли, аз ви разстилам моя вълшебен плащ. Ще ви отведа в Париж, в Брюксел, в Андерс, във Венеция, в Копенхаген. Ще бъдете приет с най-напрегнат интерес. Ще имате на свое разположение най-добрите оркестри и солисти. Ще дирижирате „Phosphorescepoe“, части от „Loves Labours Lost“, вашата „Symphonie Cosmologique“, ще акомпанирате на рояла песните си по текстове от френски и английски поети и целият свят ще бъде възхитен, че немец, наш довчерашен враг, проявява такава душевна широта, такъв cosmopolitisme genereux et versatile^[43]! Моята приятелка мадам Мал дьо Строци-Печич, една хърваша, най-хубавото може би днес сопрано в двете полукълба, ще смята за чест да изпълни тези неща. За инструменталната партия на химна от Китс ще ангажирам квартета Флонзали от Женева или „Pro-Arte“ квартет от Брюксел — с една дума, всичко от хубаво по-хубаво, доволен ли сте?

Какво чувам? Вие не дирижирате? Не? И като пианист не искате да участвувате? Отказвате да акомпанирате собствените си песни? Разбирам, разбирам. Cher maitre, je vous comprends a demi mot!^[44] Не е във ваш обичай да се занимавате с вече завършена работа. За вас завършването на една творба е вече и нейното изпълнение с написването й на нотната хартия тя престава вече да ви занимава. Вие не я свирите, не я дирижирате, защото веднага ще почнете да я променяте, да я разчленявате във варианти и вариации, да я развивате и може би ще я развалите. Колко добре го разбирам! Mais cest dommage, pourtant.^[45] Така концертите ще се лишат твърде много от личен чар. Ah, bah, ние ще намерим изход! Ще потърсим световноизвестни диригенти — ние лесно ще ги намерим! Постоянният акомпаниатор на мадам дьо Строци-Печич ще поеме акомпанимента на песните и ако вие, maitre, изобщо се съгласите да дойдете, да присъствувате на концертите и да се покажете пред публиката, нищо не е загубено, победата е пак наша.

Но това вече е неизбежно — ah, non! Вие не бива да ми възлагате изпълнението на вашите творби in absentia^[46]! Вашата лична поява е абсолютно необходима, particulierement a Paris^[47], където музикалната слава се създава в три-четири салона. Какво ви струва да кажете няколко пъти: „Tout be monde sait, madame, que votre jugement musical iest infaillible.“^[48] Нищо не ви струва, а от това вие ще извлечете маса удоволствия. Като събитие в обществото моите концерти идват веднага след премиерите на Ballet Russe на господин Дягилев — ако приемем, че са след тях. Всяка вечер вие ще бъдете някъде канен. Няма изобщо нещо по-мъчно от това — да се проникне във висшето парижко общество. Но за един артист нищо не е по-лесно — дори и да се намира още в преддверието на славата, на скандалната многоизвестност. Любопитството премахва всички бариери, то дава достъп и в най-затворените среди…

Но какво съм се разприказвал за висшето общество и за неговото любопитство! Та аз виждам, cher maitre, че с подобни приказки няма да мога да разпаля вашето любопитство. Пък и как бих могъл? Аз не съм се и опитвал за това сериозно. Какво ви интересува вас висшето общество? Entre nous^[49], какво ме интересува и мене? В делово отношение — да. Но вътрешно? Не особено. Вашето milieu^[50], вашият Пфайферинг и престоят ми тук край вас, maitre, допринасят не малко, за да осъзная и аз своето равнодушие и пренебрежително отношение към този свят на повърхностност и фриволност. Dites-moi done^[51], не сте ли родом от Кайзерсашерн на Заале? Каква сериозна, каква достойна родина! И аз, и аз гледам на Люблин като на мое родно място — той е също един достоен, старинен град, оттам човек изнася в живота известен запас от severite, un etat dame solennelet un peu gauche^[52]… Ах, аз съм далеч от мисълта да превъзнасям пред вас елегантния свят! Но Париж ще ви даде възможност да направите най-интересни, най-насърчителни запознанства сред вашите събратя по изкуство, сред вашите единомишленици и колеги — художници, писатели, звезди от балета и преди всичко музиканти. Корифеите на европейската опитност, на артистичните експерименти в изкуството са все мои приятели, те са готови да станат и ваши. Жан Кокто, поетът, Масин, балетмайсторът, Мануел де Фаля, композиторът. Шестицата, шестте титани на най-новата музика — цялата тая възвишена и занимателна сфера на дръзновения, на предизвикателство в изкуството ви очаква, вие принадлежите към нея, стига само да пожелаете…

Нима и против това чета по лицето ви съпротива? Но тук, cher maitre, всяка боязън, всяко embarras^[53] са наистина съвсем неуместни, каквито и да са вашите основания за изолация. Аз ни най-малко не любопитствувам да узная естеството на тия основания, за мен е напълно достатъчно да зная, че те съществуват, за да ги приема с уважение и бих казал, като просветен човек. Този Пфайферинг, се refuge etrange et eremitique^[54], всичко това навярно си има своите интересни душевни мотиви. Но аз не питам. Преценявам всички възможности, вземам в съображение всичките, дори най-необикновените и невероятните. Eh bien^[55], какво от това? Нима то може да бъде причина за embarras пред лицето на цялата тая сфера от най-неограничена непредубеденост — непредубеденост, която също си има своите достатъчни основания? Oh, la, la! Този кръг от определящи вкуса на съвременността гении и светски корифеи на изкуството е обикновено съставен само от demi-fous excentriques^[56], изморени души и опустошени грешници. Импресариото, cest une espece dinfirrnier, voila!^[57]

Виждате ли колко лошо върша работата си, dans quelle maniere tout a fait maladroite^[58]! Това, че го забелязвам, е единственото нещо, което ме оправдава. В желанието си да ви подбудя аз засягам вашата гордост и сам виждам как работя против себе си. Защото аз си казвам, че хората като вас — но какво говоря за хората като вас, аз трябва да говоря само за вас, защото вие гледате на своя живот, на своя destin^[59] като на нещо единствено и неповторимо и го смятате за нещо твърде свято, за да бъде приравнявано то към другите съществувания. Вие не желаете да знаете нищо за другите destinees^[60], а само за вашата собствена — зная, разбирам ви! Вас ви отблъсква принизяването, което е неизбежно при всяко обобщаване, причисляване, подвеждане под общ знаменател. Вие държите на несравнимостта на индивидуалния случай, защищавате индивидуалистичното, самотното високомерие, което е, види се, неизбежно. „Нима човек живее, когато живеят други?“ Този въпрос съм прочел, не зная вече къде, но сигурно беше в някакво значително произведение. Открито или в себе си всички вие си задавате този въпрос и само от учтивост, и то повече привидно, обръщате внимание един на друг — ако изобщо обръщате внимание. Волф, Брамс и Брукнер живели години наред в един и същ град, във Виена, но се избягвали през цялото време и нито един от тях, доколкото зная, не се срещнал с някой от другите двама. То е щяло да бъде penible^[61] наистина при мнението, което имали един за друг. Колегиалност в критичната им оценка за работите на другите двама нямало никаква — само пълно отхвърляне и aneantissement^[62], за да останат сами. Брамс не ценял никак симфониите на Брукнер наричал ги безформени огромни змии. От своя страна Брукнер имал крайно долно мнение за Брамс. Той намирал първата тема на концерта му в ре-минор наистина за много добра, но твърдял, че Брамс никога след това не бил измислил нещо равностойно. Вие всички не искате да знаете нищо един за друг. За Волф Брамс бил le dernier ennui^[63]. А чели ли сте неговата критика на Седмата от Брукнер във виенския „Салонблат“? В нея може да се види мнението му за Брукнер изобщо. Той го упреква в „липса на интелигентност“ — avec quelque raison^[64], защото Брукнер си е бил наистина най-простодушно дете, погълнат от своята величава генерал-басова музика, и пълен идиот по всички въпроси на европейското образование. Но достатъчно е да се прочетат някои писмени изказвания на Волф за Достоевски, qui sont simplement stupefiant^[65], за да се запита човек какво ли пък е имало и в неговата глава. Текстът на неговата останала недовършена опера „Мануел Венегас“, изготвен от някой си доктор Хьорнес, той обявил за чудо на изкуството, истинско шекспировско произведение, връх на поезията и ставал непростително хаплив, когато приятелите му си позволявали да се усъмнят в това. Не стига, че композирал един химн за мъжки хор — „Към отечеството“, но поискал и да го посвети на германския кайзер. Как ви се вижда това? Изпратената директна молба в този смисъл била отклонена! Tout cela est un peu eimbarrasant, nest-ce pas? Une confusion tragique.^[66]

Tragique, messieurs.^[67] Наричам това така, защото цялото нещастие на света се дължи на духовната разединеност, на глупостта, на липсата на разбиране — от това светът се разкъсва на изолирани сфери. Вагнер наричал цапотия съвременната му импресионистична живопис, в този смисъл той бил истински консерватор. А при това неговите собствени принципи за хармония имат не малко общи неща с импресионизма, те водят към него и с дисонансите дори често го превъзхождат. На парижките цапачи той сочел Тициан: ето го истинския художник. A la bonne heure.^[68] Но в действителност неговият вкус в живописта клонял по-скоро някъде между Пилоти и Макарт, изобретателя на декоративния букет, а Тициан бил повече по сърце на Ленбах, който пък толкова разбирал Вагнеровия „Парсифал“, че го наричал кафешантанска музика — и то в лицето на композитора му. Ah, ah, ownme cest melancoloque, tout ca!^[69]

Господа, аз ужасно се отклоних! Искам да кажа: отклоних се от целта на моето посещение. Считайте моята бъбривост като знак, че съм сложил вече кръст на плана, който ме доведе тук. Вие няма да се качите, maitre, на моя вълшебен плащ. Аз няма да ви изведа по света като ваш импресарио. Вие не приемате това и аз собствено би трябвало да преживея по-голямо разочарование от това, което в действителност преживявам. Sincerement^[70], аз се питам дали изобщо съм разочарован. В Пфайферинг може да се дойде и с практическа цел, но гази цел е винаги и неизбежно от второстепенно значение. Тук се идва, дори и когато си импресарио, преди всичко pour saluer un grand homme^[71]. Никакъв делови неуспех не може да намали това удоволствие, особено когато в самото разочарование се съдържа и не малка доза положително задоволство. Да, така е, cher maitre, трябва да призная, че вашата непристъпност удовлетвори и мене вътрешно, и то защото, без да искам, я разбирам и й симпатизирам. Наистина това е против интересите ми, но — и аз съм човек. Впрочем човек е твърде широка категория, тук би трябвало да подбера може би по-специализиран израз.

Вие дори не подозирате, maitre, колко немска е вашата repugnance^[72], тя се състои, ако ми позволите да говоря en psychologue^[73], от високомерие и чувство за малоценност, от презрение и боязън, тя е, бих казал, ressentiment^[74] на сериозността спрямо салонния дух. Но аз пък съм евреин, както знаете — Фителберг е съвсем очебийно еврейско име. На мене в кръвта ми е Старият завет, а това е не по-малко сериозно нещо от немската същност — то не предразполага особено към сферата на valce brillante^[75]. Наистина у немците съществува предразсъдък, че отвъд границата царял само valse brillante, а сериозност имало само в Германия. А ето че и евреинът е по начало скептик по отношение на света и склонен повече към немския дух, с риск, естествено, да получи ритници за тази си склонност. По своята същност немското е преди всичко народно, а кой ще повярва в привързаността на един евреин към народа? Не само че няма да му повярват, ами и здраво ще го напляскат, ако прояви нахалството да се навира. Ние, евреите, можем всичко да очакваме от немския характер, qui est essentiellement antisemitique^[76] — достатъчно основание, за да държим за останалия свят, на който устройваме всевъзможни развлечения и сензации, без това още да значи, че ни вее вятърът или че сме глупаци. Ние отлично разбираме разликата между „Фауст“ на Гуно и „Фауст“ на Гьоте, дори и да говорим френски, дори и тогава…

Господа, аз съм се разприказвал само от резигнация, ами че нашите делови разговори са приключени, аз все едно, че съм си отишъл, вече съм хванал дръжката на вратата, ние сме отдавна на крака и всичко това го приказвам само още pour prendre conge^[77]. „Фауст“ на Гуно, господа, кой ще намръщи нос при това упоменаване? Аз не, и вие не, както забелязвам със задоволство. Истинска перла — une marguerite, пълна с възхитителни музикални хрумвания! Laisse-moi, laisse-moi contempler^[78] — очарователно! И Масне е очарователен, lui aussi^[79]. Но особено мил трябва да е бил като педагог, като професор в консерваторията, за това има не малко анекдоти. Учениците му по композиция трябвало от самото начало сами вече да пишат музика, дори и когато техническото им умение не стигало за написване и на една безпогрешна фраза. Човечно, нали? Немско то не е, но е човечно. Един младеж дошъл веднъж при него с току-що композирана песен — току-що композирана и свидетелствуваща за известна дарба.

„Tiens!^[80] — рекъл Масне. — Това наистина не е лошо. Слушай, момко, ти сигурно си имаш някоя мила малка приятелка. Изсвири й го, то сигурно ще й хареса, а останалото вече само ще се нареди.“ Не е много ясно какво е имал той пред вид под „останалото“ — навярно всичко, което се е отнасяло до любовта и изкуството. Имате ли ученици, maitre? На тях няма да им е толкова леко. Но вие нямате. Брукнер е имал няколко. Сам той отрано се борел с музиката и с нейните свети трудности като Яков с ангела и същото изисквал от своите студенти. Години наред те трябвало да се упражняват в свещения занаят, в основните елементи на хармонията и строгия стил, преди да им се разреши да изпеят някоя песен към някаква мила малка приятелка тази музикална педагогика нямала никакво отношение. Човекът може да е бил с детски наивна душа, но музиката все пак си е оставала за него тайнствено откровение на висши познания, истинско богослужение, а дейността му като музикален педагог — дейност първосвещеническа.

Comme cest respectable! Pas precisement humain, mais extremement respectable!^[81] Можем ли ние, евреите, един народ на пророци и първосвещеници, дори и тия сред нас, които се превземаме из парижките салони, да не се чувствуваме привлечени от немския дух и да не се настройваме от него иронично по отношение на света на изкуството за малката приятелка? Да говорим за народностно чувство, би било нахалство, провокиращо погром. Ние сме космополити, но сме настроени пронемски, много повече пронемски от всеки друг на света, макар дори и затова, че не можем да не виждаме колко са родствени помежду си ролите на немския и еврейския народ. Une analogic frappante!^[82] И единият, и другият са еднакво мразени и презирани, от тях еднакво се плашат, еднакво им завиждат, от тях еднакво отбягват, както и те отбягват от другите. Говори се за епоха на национализма. Но в действителност има само два национализма, немски и еврейски, всички други са детинска игра в сравнение с тях — прафренската същност на Анатол Франс си е чист космополитизъм в сравнение с немската усамотеност и еврейското самомнение, че са избран народ… Франс, тоест Франция — един националистичен nom de guerre^[83]. Никой немски писател не би могъл да се нарече Дойчланд, Германия, така биха нарекли най-многото един крайцер. Немецът ще трябва да се задоволи само с „Дойч“, а това е еврейско фамилно име — oh, la, la!

Господа, сега дръжката е вече действително в ръката ми, аз съм вече навън. Една последна дума: немците би трябвало да оставят на евреите пронемските настроения. Със своя национализъм, своето високомерие, своята мания за несравнимост, с упоритото си нежелание да се причислят и да застанат редом с другите, с отказа си да бъдат изведени сред света и да се включат обществено в него — немците ще си навлекат само злощастия, истински еврейски злощастия, je vous le jure^[84]. Те биха сторили по-добре, ако оставят евреина да бъде mediateur^[85] между тях и обществото, да бъде импресарио на немската същност, той е просто призван за това, не би трябвало да го пъдите, той е космополит, но настроен пронемски… Mais sest en vain. Et cest tres d’Ommage! Но защо ли още приказвам? Та аз отдавна не съм вече тук. Cher maitre, jetais enchante. Jai manque ma mission, но аз съм във възторг. Mes respects monsieur le professeur. Vous mavez assiste trop peu, mais je ne vous en veux pas. Mille choses a madame Schwei-gestill! Adieu, adieu.^[86]