Томас Ман
Доктор Фаустус (28)

XXVIII

Че наемателят у Швайгещилови не се погреба напълно в своето зорко пазено от Кашперл, сиреч от Зузо, манастирско уединение, а поддържаше, макар и от време на време и доста въздържано, известно общуване с града, споменах вече. Удобна и успокоителна беше за него наистина и постоянната, известна на всички необходимост да се сбогува рано, за да може да вземе влака в единадесет часа. Аз го виждах в семейството Роде на Рамбергщрасе, с посетителите у което — Кньотерихови, доктор Краних, Цинк, Шпенглер и Швертфегер — цигуларя и свирача с уста — и аз бях вече в твърде приятелски отношения, а също и у Шлагинхауфенови, както и понякога у издателя на Шилдкнап — Радбрух, на Фюрстенщрасе, и в елегантния белетаж на фабриканта на хартия Булингер (между другото от рейнски произход), у когото ни беше въвел Рюдигер.

У Роде, както и в Шлагинхауфеновия салон с колони слушаха с удоволствие моята виола д’аморе, това беше без съмнение главният ми обществен принос, който аз, скромният и не твърде оживен в разговорите учен и педагог, можех да дам. На Рамбергщрасе най-често астматичният доктор Краних и Баптист Шпенглер бяха тия, които ме подканваха да свиря: първият от нумизматично-антикварски интерес (той охотно разговаряше с мен по своя отчетливо артикулиран и ясен начин върху историческите форми в семейството на виолите), а вторият — изобщо от симпатия към необичайното и дори ексцентричното. Но в тази къща аз трябваше да се съобразявам с нетърпеливото желание на Конрад Кньотерих да се прояви и той със сумтене на своето чело, както и със справедливото впрочем предпочитание на малката аудитория към Швертфегеровото извънредно приятно цигуларско изкуство. Толкова повече се ласкаеше затова суетността ми (съвсем не отричам това) от твърде живия интерес, проявяван към моите все пак любителски продукции от вече много по-широкия и издигнат кръг, какъвто госпожа доктор Шлагинхауфен, родена фон Плаузиг, умееше да събира около себе си и своя приказващ швабски и при това доста глух съпруг — поради което почти винаги бях принуден да се явявам на Бриенерщрасе с инструмента си, за да поднеса на събралите се някоя шакона или сарабанда от седемнадесетия век, някой „Plaisir d’Amour“ от осемнадесетия или пък соната от Ариости, приятеля на Хендел, или най-сетне някоя пиеса, написана от Хайдн за виола ди бордоне, но добре изпълнима и на виола д’аморе.

Обикновено поканата да изсвиря нещо не изхождаше само от Жанета Шойрл, но и от главния директор на кралската опера негово превъзходителство фон Ридезел, чиято благосклонност към този стар инструмент произтичаше не, разбира се, от някаква научно-антикварна наклонност, както например при Краних, а беше с чисто консервативна тенденция. Между едното и другото има, то се знае, голяма разлика. Този дворцов човек, бивш кавалерийски полковник, който заемаше тогавашния си пост единствено защото се знаеше, че свири малко на пиано (сякаш векове вече са минали от онова време, когато човек можеше да стане главен директор на операта, защото е от благороден произход и знае да свири криво-ляво на пиано!) — та този барон Ридезел виждаше във всичко старо и историческо един вид крепост срещу новаторските и революционните течения, нещо като феодална полемика против тях и в това си убеждение винаги го поддържаше, без всъщност да разбира нещо от него. Защото, както не можем да разберем новото и младото, без да сме запознати основно с традицията, такава неистинска и безплодна е любовта ни към старото, ако оставаме глухи към новото, което по историческа необходимост е произлязло от старото. Така например Ридезел високо ценеше и покровителствуваше балета, и то защото бил „грациозен“. Думата „грациозен“ беше за него един вид консервативно-полемична парола в борбата му против модерно-бунтовното. За художествените традиции на руско-френския балет, едни от представителите на които са Чайковски, Равел и Стравински, той нямаше и понятие и беше напълно чужд на идеите, изразени по-късно от споменатия накрая руски композитор във връзка с класическия балет: „Като триумф на сдържаната плановост над лутащите се чувства, на реда над случайността, като образец на аполоновски осъзнатото действие, този балет е парадигма на изкуството.“ Смътните представи на барона по този въпрос бяха свързани по-скоро с късите полички от газ, със ситненето на пръсти и „грациозно“ извитите над главата ръце — пред погледите на едно протежиращо „идеалното“, забраняващо грозното, проблематичното — дворцово общество в ложите и на обузданото гражданство в партера. Разбира се, у Шлагинхауфенови се изпълняваше много и Вагнер, тъй като чести гости тук бяха драматичното сопрано Таня Орланда, една мощна жена, и героичният тенор Харалд Кьойелунд, затлъстял вече човек с пенсне и металически глас. Но Вагнеровото творчество, без което кралската опера не би могла да съществува, беше — въпреки гръмкостта и бурността му — криво-ляво включено от господин фон Ридезел в сферата на феодално-### „грациозното“ и той се отнасяше с голямо уважение към него, толкова повече, че се бе появила още по-нова и по-крайна музика, която можеше да бъде отречена, като й се противопостави консервативно Вагнер. Така че случваше се дори негово превъзходителство сам да акомпанира певците на рояла, което ги твърде, ласкаеше, при все че пианистичното му майсторство не беше чак толкова дорасло, за да се справи с клавирното извлечение, и често застрашаваше вокалните ефекти на изпълнителите. На мене не ми беше много приятно, когато камерният певец Кьойелунд така гърмеше в салона с безкрайните и доста тъпоумни песни на ковящия меча си Зигфрид, че по-нежните украси в помещението, като вазите и кристалните предмети, започваха възбудено да трептят и звънтят. Но признавам, за мене е трудно да противостоя на затрогването, което предизвиква у мене един такъв героичен женски глас, като този на Орланда от онова време. Внушителната личност, мощният глас, изкусните драматични акценти ни създават илюзията за една царствена женска душа в дълбоко вълнение. Веднъж след изпълнението на Изолдината ария „Позната ли ти е госпожа Обич?“ до самия й възторжен възглас: „Дори тоя факел да е светлината на моя живот, аз пак бих го изгасила с усмивка“ (при което певицата маркираше сценичното действие с енергичен замах към земята), аз без малко щях да се хвърля просълзен на колене пред заглушената от възторжените ръкопляскания тържествуващо усмихната Орланда. Впрочем този път Адриан беше проявил готовност да акомпанира певицата и той също се усмихна, когато при ставането си от рояла плъзна поглед по моята покъртена до сълзи физиономия.

Приятно е след такива впечатления и сам да допринесеш нещо за художественото развличане на обществото и затова аз се затрогвах, когато ексцеленц фон Ридезел, подкрепен незабавно и от дългоногата елегантна домакиня, се обръщаше към мене на своето доста южнонемско наречие и ме поканваше все пак по офицерски отсечено да повторя андантето и менуета от Миландър (1770 г.), който им бях неотдавна изпълнил на своите седем струни. Колко слаб е човек! Аз му бях благодарен, забравях напълно отвращението си от загладената му, празна, някак си ясна от несъкрушимо безсрамие аристократична физиономия със засукани руси мустаци, пълни, избръснати бузи и святкащо под белезникавата вежда стъкълце на монокъла. За Адриан, както отлично знаех, фигурата на този рицар беше, така да се каже, отвъд всяка преценка, отвъд омразата и презрението, отвъд всякакъв присмех дори по негов адрес той не би си свил и раменете и така собствено го чувствувах и аз. Но в такива моменти, когато ме приканваше да дам активния си принос за обществото, за да можело то да се съвземе с нещо „грациозно“ от пристъпа на кариеристичната революционност, баронът, без да искам, ми ставаше симпатичен.

Но беше твърде странно, донякъде мъчително, а донякъде и комично, когато консерватизмът на фон Ридезел се сблъскваше с друг един консерватизъм, при който ударението падаше не толкова върху „нека бъде все още така“, колкото върху „нека стане отново така“, един следреволюционен, противореволюционен консерватизъм, отричащ буржоазно-либералните ценности от друга позиция, не от гледището на предишното, а от гледището на отпослешното. За такава насърчаваща, но и озадачаваща стария и несложен консерватизъм среща духът на времето предлагаше достатъчно случаи, такъв случай се бе представил и в амбициозно и колкото бе възможно по-разнородно комплектувания салон на госпожа Шлагинхауфен, а именно в лицето на частния доцент доктор Хаим Брайзахер, един във висша степен расово подчертан, интелектуално напредничав, дори безумно смел и обаятелно грозен тип, който — явно не без злорадство — играеше тук ролята на разложителен чужд елемент. Домакинята високо ценеше неговото диалектично красноречие, обагрено впрочем доста по пфалцки, а така също и парадоксалността му, която караше дамите да плясват с някакъв скандализиран възторг ръце над главите. Колкото се отнасяше до него, сигурно снобизмът го караше да харесва себе си сред тоя кръг, а също и някаква нужда да поразява елегантната ограниченост с идеи, които в литературна среда навярно не биха направили такава сензация. Аз не можех да го търпя, винаги го смятах за интелектуален интригант и бях убеден, че той и на Адриан беше противен, макар че по някакви не напълно ясни за мене причини между нас никога не се стигна до един по-пряк разговор за Брайзахер. Но неговия изострен усет за духовните течения на епохата, неговия нюх за най-новите насоки на волята й никога не съм отричал и някои неща от тази област ми се разкриха за пръв път в неговото лице и в неговите салонни разговори.

Той беше човек с всестранна ерудиция, умееше да говори върху всеки предмет, беше културфилософ, но настроен по принцип против културата, защото според твърдението му в цялата й история виждал само процес на упадък. Най-презряна в неговия речник беше думата „напредък“ той я произнасяше с някакво унищожително пренебрежение, при което ясно се чувствуваше, че гледа на консервативния си сарказъм спрямо напредъка като на истинско „разрешително“ за своето пребиваване сред това общество, като на знак за салонната си пригодност. Той проявяваше ум, и все пак не много симпатичен ум, когато иронизираше напредъка на живописта от примитивно плоското изображение към перспективното. Да се смята отказът на предперспективното изкуство от перспективната оптична измама за неспособност, безпомощност, за някакъв несръчен примитивизъм и дори съжалително да се свиват над него рамене, това било, заявяваше той, върхът на днешната глупава арогантност. Отказът, въздържането, незачитането не били някакво неумение, невежество, не били свидетелство за духовна нищета. Сякаш илюзията не е най-низкият, най-задоволяващият тълпата принцип в изкуството, сякаш не е знак на благороден вкус, когато не щем да я знаем! Да не щем да знаем за някои неща — тая способност, така близка до мъдростта и съставна дори част от нея, била днес за жалост загубена и посредственото многознайничество минавало за напредък.

Гостите в салона на родената фон Плаузиг се усещаха някак си приятно погъделичкани от тези възгледи, но според мене те бяха по-скоро с чувството, че Брайзахер не е тъкмо подходящото лице, което да ги застъпва, а съвсем не, че те не са може би подходящите хора, които да им ръкопляскат.

Горе-долу тъй стоели работите, казваше той, и с прехода на музиката от монодия към многогласие, към хармония, който с такова задоволство се смята за културен напредък, докато това си било направо придобивка на варварството.

— Тоест… пардон… Как на варварството? — изкряка господин фон Ридезел, който беше свикнал, изглежда, да вижда във варварството все пак известна, макар и леко компрометираща форма на консерватизма.

— Без съмнение, ексцеленц. Първоизточниците на многогласната музика, сиреч на пеенето в квинтови и квартови съзвучия, отстоят далеч от центъра на музикалната цивилизация, от Рим, където прекрасният глас беше въздигнат в култ те се намират в дрезгавия Север и са били, види се, своеобразна компенсация за тая дрезгавост. Те се намират в Англия и Франция, на първо място в дивата Британия, която дори първа е възприела терцата в хармонията. Така нареченото развитие, усложнеността, напредъкът са понякога, както виждате, постижение на варварството. Предоставям на вас да решите дали варварството трябва да бъде възхвалявано за това…

Беше повече от ясно, че той се подиграваше с барона и с цялото общество, като същевременно им се и докарваше със своя консерватизъм. Явно, не можеше да се почувствува добре, докато все още някой знаеше какво трябва да мисли. То се знае, че полифоничната вокална музика, това откритие на напредничавото варварство, стана вече обект на неговата консервативна закрила от момента, в който тя исторически бе преминала към хармонично-акордовия принцип и с това към инструменталната музика на последните две столетия. Ами че тая музика била вече упадък, упадък на великото и единствено истинско изкуство на контрапункта, на свещено безстрастната игра на числата, която, слава богу, си останала незасегната от проституирането с чувствата и от светотатствената динамика към този упадък бил причастен и великият Бах от Айзенах, когото Гьоте съвсем основателно нарекъл хармоник, ни повече, ни по-малко. Щом е изнамерил темперираното пиано, сиреч възможността за многозначно тълкуване и нехармонично сменяне на всеки тон, сиреч по-новата хармонична модулационна романтика, той напълно си бил заслужил суровото прозвище, което всеведущият ваймарец му дал. Хармоничен контрапункт? Ами че такова нещо нямало. То било ни рак, ни риба. Смекчаването, размекването и фалшифицирането, превръщането на старата, истинската, възприеманата като плетеница от различни гласове полифония — в акордова хармония започнало още през шестнадесетия век и хора като Палестрина, двамата Габриели и нашия славен Орландо ди Ласо взели вече участие в това не твърде похвално дело. Ами да, тези господа са изяснили понятието за вокал на полифоничното изкуство най-добре от „човешка“ гледна точка и затова ни изглеждат като най-големите майстори в този стил. Причината за това била тая, че те до голяма степен предпочитали вече чисто акордовия строй и начинът, по който разработвали полифоничния стил, бил вече много жалко размекнат от съображения за хармонично съзвучие, за съотношение между консонанса и дисонанса.

Докато всички се чудеха, смееха и пляскаха по коленете, опитах се да срещна при тия досадни приказки погледа на Адриан, но той не ме погледна. Колкото до фон Ридезел, той беше изпаднал в пълно объркване.

— Пардон — мълвеше той, — но моля ви се. Бах, Палестрина…

Тези имена притежаваха в неговите очи ореола на консервативен авторитет, а сега бяха препращани в лагера на модернистичното разложение. Той бе готов да приеме това — и същевременно беше така неприятно засегнат, че смъкна дори монокъла от окото си, от което лицето му се лиши и от последната искрица интелигентност. Не му провървя повече и когато Брайзахер се впусна в многословни културно-критични изказвания по въпросите на Стария завет, като навлезе в сферата, свързана с личния му произход, е еврейското племе или народ и неговата духовна история, и пак прояви крайно двусмислен, възмутителен и на това отгоре злобен консерватизъм. Според него упадъкът, оглупяването, изчезването на всякакво вживяване в старото и истинското се били проявили толкова рано и на такива съществено важни места, за каквито човек не би могъл и да помисли. Аз мога едно да кажа: думите му бяха изобщо невероятно ексцентрични. Такива почитани от всеки християнин библейски лица като царете Давид и Соломон, както и пророците „с техните приказки за дядо господ на небето“ — бяха за него жалки представители на една вече бледа, късна теология, която нямала и понятие от старата, истинска еврейска действителност за народния елохим Йаве и виждала само „загадки на първобитните времена“ в обредите, с които във времената на истински народностен дух са извършвали богослужението или по-право, са налагали физическото присъствие на този национален бог. Особено остър беше езикът му спрямо „премъдрия Соломон“, той беше толкова безпощаден към него, че господата подсвирваха през зъби, а дамите надаваха слисани възгласи.

— Пардон! — казваше фон Ридезел. — Аз съм, меко казано… Цар Соломон с цялото си величие… Не би ли трябвало вие…

— Не, ексцеленц, не би трябвало — отвръщаше Брайзахер. — Този човек беше един изтощен от еротични наслади естет, а в религиозно отношение същински напредничав глупак, типичен за регреса в култа на действено присъствуващия национален бог — на това олицетворение на метафизичната народна сила, — регрес към проповедта за някакъв абстрактен и общочовешки бог на небесата, с други думи, за регреса от народната религия към някаква световна религия. За доказателство на това достатъчно е да прочетем скандалната реч, която държал след завършването на първия храм, в която той запитва: „Може ли да живее бог сред човеците на земята?“ сякаш цялата и единствена задача на Израиля не беше да създаде на бога едно обиталище, един шатър и да се грижи по всякакъв начин за непрестанното му присъствие. Но Соломон не се стеснява и продължава да декламира: „Небесата не могат да те обхванат, та този ли построен от мене храм ще те побере!“ Това е бръщолевене и началото на края, именно на извратената представа за бога на псалмопевците, у които бог е вече напълно прокуден в небето, които все пеят за някакъв бог на небесата, когато Петокнижието съвсем не сочи небето като седалище на божеството. Там елохим шествува в огнен стълб пред народа, там той иска да живее сред народа, да ходи между народа и да има своята жертвена трапеза — там се избягва бледата и човечна дума „олтар“. Кой би помислил някога, че един псалмопевец ще накара бога да пита: „Нима аз ям месото на биковете и пия кръвта на козлите?“ Да се вложи такъв въпрос в устата на бога, е вече нещо нечувано, това е просто удар с безсрамната просвета в лицето на Петокнижието, където жертвата изрично се окачествява като „хляб“, сиреч като действителна храна на Йаве, на Йехова. От този въпрос, а също и от дърдоренето на премъдрия Соломон има само една крачка до Маймонид, до така наречения най-голям равин на Средновековието, а всъщност един Аристотелов асимилатор, който, без да му мигне окото, „обяснява“ — ха, ха! — жертвата като отстъпка на бога пред езическите инстинкти на народа. Чудесно, жертвата от кръв и тлъстина, която, посолена и подправена с ароматни треви, хранеше бога, създаваше тялото му и го принуждаваше да присъствува, е за псалмопевеца вече само „символ“ (още чувам неописуемо презрителния тон, с който доктор Брайзахер изрече тази дума) — коли се не вече животното, а — просто да не повярваш — благодарността и смирението. „Който коли благодарност — така се казва вече, — той ме почита.“ А на друго място: „Истинското жертвоприношение пред бога е една каеща се душа.“ С една дума, това отдавна вече не е нито народ, нито кръв, нито религиозна действителност, а някаква редичка хуманна чорбица…

Това е един образец от Брайзахеровите високо консервативни излияния. Беше колкото забавно, толкова и противно. Той не преставаше да ни уверява, че истинският ритуал, култът на реалния и в никакъв случай не абстрактно универсалния и затова не „всемогъщия“, не „вездесъщия“ народен бог е магична техника, физически небезопасна манипулация с динамичното, при която лесно можело да се стигне до нещастни, случаи, до катастрофални къси съединения вследствие на грешки и неправилни действия. Синовете на Аарон умрели, защото принесли „чужд огън“. А някой си, на име Уза, уловил безразсъдно ковчега, така наречения кивот на завета, когато имало опасност при пренасянето му да се плъзне и падне от колата, но веднага се повалил мъртъв. Това било също тъй едно трансцендентално динамично изпразване, предизвикано от небрежност — от небрежността на злоупотребяващия със свиренето на арфа цар Давид, който също не разбирал вече нищо и филистерски наредил ковчегът да се превозва с каруца, вместо да се носи на прътове, както си е предписано много основателно от Петокнижието. Работата била там, че Давид не по-малко от Соломон се бил отчуждил вече от своя първоизточник, не по-малко от него бил оглупял, да не кажем — оскотял. За динамичните опасности например от едно преброяване на населението той нямал понятие и с извършването му предизвикал тежък биологичен удар, епидемия, мор, макар че една такава реакция на метафизичните сили в народа е трябвало да се предвижда. Защото един истински народ просто не понася такива механизиращи регистрации, не понася номерираното разлагане на динамичното цяло на някакви си еднородни единици.

За Брайзахер беше добре дошла намесата на една дама, която, както тя заяви, не знаела, че преброяването на населението можело да бъде такъв грях.

— Грях? — отвърна той с преувеличено въпросителна интонация. Не, в една истинска религия на един истински народ нямало такива вяли теологични понятия като „грях“ и „възмездие“ в тяхната чисто етична причинна връзка. Можело да става дума само за причинна зависимост между грешка и злополука. Религията и етичността имали само дотолкова нещо общо помежду си, доколкото последната била упадъчно явление на първата. Моралът бил „чисто духовно“ недоразумение на ритуалността. Имало ли е някога нещо толкова лишено от бог, колкото „чисто духовното“? Само на безхарактерните световни религии било присъщо да правят от „молитвата“, sit venia verbo, някаква просия, някакво прошение за помилване, някакво „ах, боже мой“ и „господи помилуй“, „помогни“ и „подай“, и „бъди милостив“. Тъй наречената молитва…

— Пардон! — рече фон Ридезел, този път вече действително твърдо. — Което си е право, но това „за молитва каски долу“ ми е било винаги…

— Молитвата — завърши неумолимо доктор Брайзахер — е вулгаризираната и рационалистично разводнена късна форма на нещо много енергично, активно и силно: на магичното заклинание, на принуждаването на бога.

Беше ми наистина мъчно за барона. Да види своя рицарски консерватизъм бит, и то страшно умно бит с коза на атавизма, на охранителния радикализъм, който няма в себе си вече нищо рицарско, а по-скоро нещо революционно, и който изглеждаше по-разложителен от всякакъв либерализъм и все пак сякаш напук притежаваше при това похвален консервативен устрем — това сигурно го смущаваше до дън душа — вече си представях, че барона го чака безсънна нощ, ала аз отивах, изглежда, твърде далече в своето съчувствие. Между това в речите на Брайзахер съвсем не всичко беше толкова безупречно можеше много лесно да му се възрази, като му се посочи например, че спиритуалистичното подценяване на жертвоприношението не се среща едва при пророците, а може да се намери и в самото Петокнижие, именно у Мойсей, който направо обявява жертвата за нещо второстепенно и слага цялата тежест върху послушанието към бога и изпълнението на неговите заповеди. Но на един по-чувствителен човек не му се ще да противоречи не му се ще да се намесва с логически или исторически възражения в един изработен вече мисловен строй, той и в антидуховното уважава и щади духовното. Днес обаче се вижда, че нашата цивилизация е правила грешка, като е проявявала толкова великодушно такова щадене, такова зачитане, когато е срещала от противната страна само чиста безочливост и най-решителна нетърпимост.

За всички тия неща аз вече мислех, когато още в началото на тези бележки, признавайки своето юдофилство, направих уговорката, че пътя ми са кръстосвали и много досадни екземпляри от тая раса, а от перото ми предивременно се изплъзна името на частния доцент Брайзахер. Трябва ли обаче да се сърдим на еврейския дух за това, че неговата тънка възприемчивост за всичко ново, грядущо се проявява и в заплетени ситуации, при които напредничавото съвпада с реакционното? Във всеки случай новият свят на антихуманизъм, за който в своето добродушие аз нямах представа, ми се пооткри за пръв път тогава в салона на Шдагинхауфенови, и то благодарение на този именно доктор Брайзахер.