Томас Ман
Доктор Фаустус (11)

XI

В Хале на река Заале богословските и филоложко-педагогичните традиции многократно се преплитат, на първо място в историческата фигура на Август Херман Франке, светецът покровител, така да се каже, на този град — един пиетист-просветител, който в края на седемнадесетото столетие, следователно наскоро след откриването на университета в града, бе основал в него прочутите „Франкеви фондации“, именно различни училища и сиропиталища, като по този начин бе слял в своето лице и дейност както благочестиви, така и хуманистично-филоложки интереси. А нима Канщайновото библейско дружество, което първо подхвърли на компетентна ревизия Лутеровото езиково наследство, не е също едно щастливо съчетание на религията с критиката на текстовете? Освен това в Хале по онова време преподаваше един забележителен латинист, Хайнрих Озиандър, чиито лекции имах голямо желание да чуя и най-сетне курсът по църковна история на доктор Ханс Кегел включваше, както чувах от Адриан, необикновено голямо количество и светско-исторически материал, който също бе желателно да използувам, защото гледах на историята като на своя втора специалност.

Имаше следователно не малко сериозни основания, за да реша след два семестъра в Гисен и толкова в Йена да поема и гръдта на Alma mater Hallensis^[1], толкова повече, че този университет действуваше на въображението и с идентичността си със стария университет във Витенберг, защото след повторното отваряне на двата университета подир Наполеоновите войни те се бяха слели в един. Леверкюн беше от половин година вече студент в Хале, когато и аз се записах там, и, разбира се, не мога да отрека, че и личните съображения да бъда край него изиграха значителна и дори решителна роля при това мое решение. Наскоро след като пристигна в Хале, навярно поради някакво чувство на изоставеност и самота, той дори сам ме покани да дойда при него и макар че трябваше да минат още няколко месеца, докато последвам поканата му, в себе си бях веднага готов да се отзова на нея и тя беше може би съвсем излишна. Моето собствено желание да бъда край него, да виждам с какво се занимава той, какви успехи показва, как се развиват дарбите му в атмосферата на академична свобода, това мое желание всекидневно да общувам с него, да го наглеждам, да не го изпускам от поглед щеше да е навярно напълно достатъчно да ме доведе в Хале. А към това се прибавяха, както вече казах, и обективни учебни съображения. Разбира се, двете години, които прекарах на младини с приятеля си в Хале, години, чийто ход се прекъсваше единствено от ваканциите, прекарвани от мене в Кайзерсашерн, от него в стопанството на баща му, могат да добият на тези страници пак само слабо отражение, както и училищните години. Бяха ли те щастливи? Да, като ядка на една епоха в живота, когато устремите са волни, когато възприемането на околния свят е свежо, когато раклите на душата се пълнят — и тъй като ги прекарах край един другар от детинство, към когото бях силно привързан и чиято съдба, чието развитие, чието бъдеще ме интересуваше всъщност много повече от моето собствено. При мене работите се очертаваха просто нямаше нужда да си бия много главата над тях, достатъчно беше чрез старателен труд да създам необходимите предпоставки за това, което бе вече предрешено. А неговото бъдеще беше несравнено по-значително и в известен смисъл по-загадъчно — един проблем, за размишление над който грижите за моето собствено преуспяване ми оставяха достатъчно много време и душевни сили и ако аз се колебая да припиша на ония години винаги доста съмнителния всъщност епитет „щастливи“, то е, защото при съвместния ми живот с него аз се оказах много по̀ въвлечен в сферата на неговите занимания, отколкото той в моите и защото атмосферата на богословието всякога ми е била неприятна, тя не отговаря на природата ми, души ме, вътрешно ме притеснява. В Хале, чиято духовна атмосфера от векове е наситена с религиозни разпри, с ония църковни кавги и раздори, които от край време са се отразявали тъй силно на хуманистичния стремеж към просвета — в Хале, казвам, аз се чувствувах донякъде както един от МОМТР предни в науката, както Кротус Рубианус, който в 1530 година е бил каноник в Хале и когото Лутер наричал не иначе, а „епикуреецът Кротус“ или „доктор Крьоте“^[2], „блюдолизецът на майнцкия кардинал“. Все той иесто казвал: „Тая дяволска свинка, папата“ и се проявявал винаги като ужасен грубиян, макар че е бил велик човек. Аз винаги съм гледал със симпатия и разбиране на мъчителното чувство, което Реформацията е будела в душите на хора като Кротус, защото в нея те са виждали нахлуване на субективния произвол в обективните постановления и наредби на църквата. А той е бил проникнат от просветено миролюбие, бил твърде склонен към разумни отстъпки, не се противопоставял на причастието в двата вида — и тъкмо поради това изпаднал в крайно мъчително положение, когато неговото началство, архиепископът Албрехт, наказал с ужасна строгост извършваното в Хале двойно причастие.

Такава е участта на търпимостта, на просветеното миролюбие между двата огъня на фанатизма. И ето че в 1541 година Хале става седалище на първия лутерански суперинтендант Юстус Йонас той бил един от ония, които за голямо огорчение на Еразъм преминали от хуманистичния лагер в реформаторския подобно на Меланхтон и Хутен. Но още по-болезнено преживявал ротердамският мъдрец омразата, проявявана от Лутер и неговите приближени към класическата образованост, е излишък от каквато самият Лутер не се бе никога отличавал и която въпреки това била смятана за първопричината на религиозната крамола. Но онова, което бе произлязло тогава в лоното на световната църква, именно въставането на субективния произвол против обективните ограничения — същото било съдено да се повтори след сто и няколко години и сред самото протестантство: сега вече като революция на благочестивите чувства и съкровените духовни възторзи против вкаменената ортодоксалност, от която и един просяк вече не искал да приеме парче хляб като пиетизъм, който при основаването на университета в Хале завзел целия богословски факултет. И пиетизмът, крепост на който останал за дълго градът Хале, е бил, както на времето лутеранството, една обнова на църквата, той бил реформаторско съживяване на вече отмиращата, обкръжена от общото равнодушие религия. И човек неволно се пита дали от културно гледище тези повратни съживявания на това, което е вече предназначено за гроба, следва да се приветствуват, дали не би следвало реформаторите да се разглеждат по-скоро като рецидивисти и носители на нещастие. Защото няма съмнение, че на човечеството щяха да бъдат спестени безкрайните кръвопролития и най-страшното саморазкъсване, ако Мартин Лутер не бе обновявал църквата.

Не бих желал след всичко казано да бъда сметнат за нерелигиозен човек. Това не ще бъде вярно аз се придържам по-скоро към мнението на Шлайермахер, богослов също от Хале, който определя религията като „усет и вкус за безкрайното“ и я нарича едно съществуващо в човека „фактическо състояние“. Науката за религията има работа следователно не с философски положения, а с един вътрешно даден душевен факт. Това ми напомня най-предпочитаното от мене онтологично доказателство за съществуването на бога, което от субективната идея за върховното същество вади заключение за обективното му съществуване. Че този довод от гледището на разума е тъй малко състоятелен, както и всички останали, е доказал с най-енергични изрази Кант. Ала за науката разумът е неизбежен и да се изисква от усета за безкрайното и за вечните загадки да се прави наука, ще рече да се сливат насилствена две коренно чужди една на друга сфери по един според мене крайно злополучен и непрестанно водещ до затруднения начин. Религиозното чувство, на което аз в сърцето си съвсем не съм чужд, е сигурно нещо по̀ друго от позитивната и свързана с дадено вероизповедание религия. Не би ли било по-добре да предоставим „факта“ на човешкото чувство за безкрайното на вътрешния импулс за благочестие, а също и на изящните изкуства, на свободната съзерцателност, дори на точното изследване, ако щете, което като космология, астрономия, теоретична физика е в състояние с истинска религиозна всеотдайност и пиетет пред тайните на творението да бъде в услуга на това чувство — вместо да го обособяваме в някаква духовна наука, от която да развиваме цяла постройка от догми, за една запетая в които изповядващите ги да са готови да леят кръв? Наистина пиетизмът с присъщата му възторженост се опита да наложи рязко разграничение между религиозността и науката и да твърди, че никакъв напредък, никаква промяна в научната сфера не може да окаже каквото и да било влияние върху вярата. Но това беше заблуждение, защото богословието волно или неволно винаги се е съобразявало и приспособявало към научните течения на епохата, винаги се е стараело да бъде рожба на своето време, въпреки че времето все повече е затруднявало тези му старания и все по-настойчиво го е изтиквало в задънената улица на анахронизма. Та има ли друга научна дисциплина, при самото споменаване на която да се чувствуваме до такава степен пренесени в миналото, в шестнадесетия, в дванадесетия дори век? Тук не помагат никакви приспособявания, никакви отстъпки пред научната критика. Това, което се постига с тях, е някаква хибридна половинчатост, нещо средно между наука и вяра в откровенията, което води към себеотричане. Ортодоксалността сама извърши грешка, като допусна разума в религиозната област и се опита да обоснове с разума постулатите на вярата. Под напора на просветата на богословието не оставаше нищо друго, освен да се защищава срещу обвиненията в крещящите противоречия, които се сочеха в него и за да ги избегне някак, то пое в себе си дух толкова враждебен на откровението, че това вече граничеше с отричане от вярата. Настана времето на „разумното богопочитание“, време на едно поколение богослови, от чието име Волф заявяваше в Хале „Всичко трябва да бъде проверено от разума като на философски камък“ на едно поколение, обявяващо за остаряло в Библията всичко, което не служеше за „нравственото усъвършенствуване“, и даващо недвусмислено да се разбере, че вижда в историята на църквата и нейното учение само една комедия от грешки. И тъй като с това се отиде малко нещо далече, в богословието възникна едно посредническо течение, което се опитваше да заеме средна, по-скоро консервативна позиция между ортодоксалността и все по-разюздания поради рационализма си либерализъм. Оттогава животът на „науката за религията“ започна все повече да се обуславя от понятията „спасяване“ и „пожертвуване“ — понятия, съдържащи и двете само нещо отсрочващо: благодарение на тях богословието поотсрочи края на живота си. В своята консервативна форма, придържайки се към откровението и традиционните тълкувания, то се опита да „спаси“ онова от елементите на библейската религия, което все още можеше да се спаси, а от друга страна либерално възприе исторично-критичния метод на светската историческа наука и „пожертвува“ на научната критика своите най-важни положения, вярата в чудесата, значителни части от учението си за Христос, физическото възкресение на Исус и какво ли не още. Но каква наука е това, щом тя има такова несигурно, наложено по принуда отношение към разума и щом тя е непрестанно под заплахата окончателно да се провали поради компромисите, които сключва с него? Лично аз смятам, че „либералното богословие“ е нещо като дървено желязо, contradictto in adjecto. Със своето положително отношение към културата, със своето охотно приспособяване към идеалите на буржоазното общество „либералното богословие“ принизява религиозността до функция на хуманността и разводнява екстатичността и парадоксалността — неща, съществени за религиозния гений — до някаква етична напредничавост. Ала религиозността не може да се претопи само в етичното и поради това научната, както и чисто богословската мисъл отново тръгват по различни пътища. Научното превъзходство на либералното богословие се приема днес действително за безспорно, но богословската му позиция е слаба, тъй като на неговия морализъм и хуманизъм липсва прозрението за демоничния характер на човешкото битие. Либералното течение в богословието стана действително просветено, но повърхностно, докато консервативната традиция е запазила всъщност несравнено повече истинско разбиране за човешкото естество и трагиката на живота и затова има много по-дълбоко, по-значително отношение дори и към културата, отколкото прогресивно-буржоазната идеология.

Но вече ясно се наблюдава как в богословската мисъл се инфилтрират ирационални течения от философията, в областта на която нетеоретичното, виталното, волята или нагонът, с една дума, пак демоничното отдавна е станало главна тема в теоретичните размишления. Наблюдава се същевременно известно съживяване и на интереса към католическата средновековна философия, известно насочване на вниманието към неотомизма и неосхоластиката. По този начин либерално по-избледнялото богословие може, разбира се, пак да добие по-наситени, по-ярки, дори огнени багри, то може пак да оправдае естетично-архаичните представи, които неволно свързваме с неговото име. Но цивилизованият дух на човека, нека го наречем буржоазен или да го приемем само просто за цивилизован, не може да не изпита при това известна тревога. Защото богословието, свързано вече с духа на философията за живота, с ирационализма, се излага поради естеството си на опасността да се превърне в демонология…

Всичко това излагам, за да обясня какво имам пред вид като казвам, че престоят ми в Хале и участието ми в заниманията на Адриан — в лекциите, които следях като слушател заедно с него, за да слушам, което и той слуша — будеха понякога у мен не твърде приятно чувство. Разбиране у него за това тягостно чувство аз съвсем не намирах, защото той обичаше наистина да обсъжда с мене засяганите в лекциите и разглежданите в семинарите богословски въпроси, но отбягваше всякакъв разговор, който можеше да се отнася непосредствено до същността на нещата и до проблематичното положение на богословието, сред останалите науки и заобикаляше тъкмо онова, значи, което според моя вече разтревожен усет трябваше да предшествува всичко останало. Така беше при лекциите, така стояха нещата и при общуването със състудентите, членове на християнската студентска корпорация „Винфрид“, в която той членуваше по съображения от чисто външен характер и чийто гост бях понякога и аз. Но на това ще се спра по-подробно може би по-късно. Тук искам само да кажа, че тези млади хора, някои от тях изтощени от учене, други пък яки момци от село, а трети с изискана външност, която говореше за произход от добра, образована среда — че тези именно млади хора бяха все студенти-богослови и се държаха като такива с прилична, угодна на бога жизнерадост. Но как може да бъде човек богослов, как при днешното състояние на умовете може да се стигне до мисълта за избор на такава професия, освен ако това не става просто по силата на някаква семейна традиция, сред тях тези въпроси не се засягаха, а от моя страна щеше да е безспорно съвсем нетактично, ако седнех да ги разпитвам аз за това. Един толкова радикално поставен въпрос би бил уместен и би имал някакви перспективи за отговор евентуално под действието на алкохолните пари в разчувствувано състояние през време на някой гуляй. Но корпоративните братя на „Винфрид“ имаха, то се знае, тая добродетел, че се отнасяха с пълно презрение не само към студентските дуели, но и към техните ритуални гуляи, те бяха винаги трезви, което ще рече: недостъпни за критично вдълбочаващи се основни въпроси. Те знаеха, че държавата и църквата имат нужда от духовно чиновничество, и поради това се подготвяха за тази кариера. За тях богословието беше вече една даденост — а то и наистина беше историческа даденост.

Трябваше да се примиря, че и Адриан приемаше богословието като такава даденост, ако и да страдах, че независимо от приятелството ни, зародило се още в най-ранното ни детство, за мене бе невъзможно да си позволя и при него както при състудентите му един по-настойчив разпит. От това вече личеше колко малко достъпен беше той за всекиго и в какви строги граници се проявяваше при него интимността. Но нима сам вече не казах, че смятах този негов избор на професия за вдъхващ уважение, за характерен? Не го ли обясних вече с името „Кайзерсашерн“? И аз често виках това име на помощ, когато проблематиката на Адриановите научни интереси ме особено измъчваше. Казвах си, че ние и двамата се проявявахме като истински рожби на този старинен немски кът, в който израснахме: аз като хуманист, а той като богослов и когато оглеждах нашата нова жизнена среда, намирах, че полето ни за дейност се е наистина поразширило, но не и съществено изменило.