Томас Ман
Доктор Фаустус (24)

XXIV

Когато още като учител в Кайзерсашерн посетих през ваканцията на 1912 година с младата си жена Адриан и Шилдкнап в избраното от тях сабинско планинско гнездо, двамата приятели прекарваха там вече второто си лято: за зимата се бяха прибрали в Рим, но още през май с настъпването на горещините те пак потърсиха планината и се настаниха в същия гостоприемен дом, в който миналата година бяха прекарали три месеца и се бяха чувствували като у дома си.

Селището се казваше Палестрина, родното място на композитора Палестрина, наричано в древността Пренесте, упоменато от Данте в двадесет и седмата песен на „Ада“ под името Пенестрино, крепост на князете Колона — едно кацнало в планината живописно градче, където стъпалата на една засенчена от къщите, неособено чиста улица извеждаха от долния църковен площад към по-високо разположените му части. Някаква порода малки черни свини тичаха наоколо по улицата, а някое от натоварените нашироко магарета, които също сновяха нагоре-надолу по нея, можеха лесно да притиснат невнимателния пешеходец към стената. Улицата продължаваше и над селището вече като планинска пътека покрай един капуцински манастир и стигаше до върха на хълма, където още личаха останките от един акропол, а край тях развалините на античен театър. През време на краткия ни престой Елена и аз се изкачвахме няколко пъти до тези благородни старини, докато Адриан, който „не искаше нищо да види“, месеци наред не бе отивал по-далеч от сенчестата градина на капуцинския манастир — неговото любимо място.

Домът Манарди, в който Адриан и Рюдигер се бяха настанили, беше тук може би най-личният и макар че самото семейство на стопаните се състоеше от шест члена, в него се намери лесно място и за нас, пришълците. Разположен на стръмната улица, той беше масивна и строга сграда с вид почти на палацо или на замък, строена според преценката ми през втората третина на седемнадесетия век, с леко украсен корниз под плоския слабо издаден дървен покрив, малки прозорци и нашарена по вкуса на ранния барок голяма порта, в дъсчената обшивка на която беше изрязана вече действителната, снабдена със звънче входна врата. На нашите приятели бе отредено обширно пространство в приземния етаж, състоящо се от едно работно, голямо като зала помещение с два прозореца, с каменен под както във всички стаи на къщата, сенчесто, прохладно, малко тъмно, мебелирано много просто със сламени столове и натъпкани с конски косми канапета, но толкова просторно наистина, че двама души, поради значителното разстояние помежду им можеха, без да си пречат, да се занимават несмущавано с работата си. Непосредствено до тази стая бяха и обширните, но също тъй много скромно обзаведени спални, от които една трета, подобна на тях, беше отворена и за нас, новите гости.

Семейната трапезария, а в съседство и много по-голямата от нея кухня, където приятелите от градеца бяха приемани — с огромен, черен оджак, с накачени приказни черпаци, грамадни вилици и ножове, които спокойно можеха да принадлежат на някой великан-човекоядец, с полици, отрупани с медни съдове, тигани, тави, сахани, супници и хавани — бяха на горния етаж; тук се разпореждаше синьора Манарди, наричана от своите Нела — казваше се сигурно Перонела — представителна матрона, римски тип, с красиво обрисувана горна устна — не твърде черноока, само с добри, кестеняви очи и тук-там посребрена, изопната, гладко причесана на път коса, селски простичка, работлива, съразмерно пълна жена — човек можеше често да я види, подпряла малките, но свикнали на труд ръце (с две венчални халки по вдовишкия обичай на дясната) о здраво препасаните с престилка яки хълбоци.

От женитбата й беше останала една дъщеря, Амелия, тринадесет-четиринадесетгодишно, донякъде слабоумно момиченце, което имаше обичай да движи на трапезата насам-натам пред очите си лъжицата или вилицата и с въпросителен тон да повтаря на себе си някоя втълпила се в съзнанието му дума. Така преди години у Манарди било на квартира едно благородно руско семейство, главата на което, някакъв граф или княз, виждал призраци и тревожел понякога нощем обитателите на къщата, като стрелял с револвер по явяващите му се в спалнята духове. С тези останали, разбира се, живи спомени се обясняваше защо Амелия тъй често и упорито запитваше лъжицата си: „Spiriti? Spiriti?“ Но и по-дребни неща се запечатваха доста смислено в паметта й. Така например веднъж един немски турист употребил пред нея думата „melone“, пъпеш, на италиански от мъжки род, по немски — в женски, и ето че момиченцето започнало оттогава да клати глава и с тъжни очи да следи движението на лъжицата си и да мърмори: „La melona? La melona?“ Синьора Перонела и нейните братя не обръщаха внимание на тези прояви, с тях бяха отдавна свикнали и само ако долавяха недоумението на някой гост, те му се усмихваха не толкова извиняващо, колкото умилено и нежно, едва ли не даже щастливо, сякаш се отнасяше до нещо много мило. Елена и аз също свикнахме скоро със смътните размишления на Амелия през време на обеда. Адриан и Шилдкнап изобщо не ги забелязваха вече.

Братята на домакинята, за които споменах и между които тя по години стоеше някъде по средата, бяха: адвокатът Ерколано Манарди, обикновено за краткост със задоволство наричан l’avvocato — гордостта на иначе селски скромното и необразовано семейство — мъж към шестдесетте, с щръкнали посивели мустаци и дрезгав, подобен на рев глас, който, подобно на магарешкия, с мъка се зараждаше в гърлото му — и сор Алфонсо, по-младият, към средата на четиридесетте, назоваван интимно от своите „Алфо“, селски стопанин, когото ние при завръщане от следобедните си извънградски разходки често виждахме да се прибира от своите ниви, яхнал дългоухия си Марко, краката увиснали почти до земята, с отворен над него чадър и сини очила на носа. Адвокатът, изглежда, не упражняваше вече професията си, а само четеше още вестник — но вестника наистина непрекъснато, при което си позволяваше в горещините да седи в стаята си по долни гащи. С това си навличаше неодобрението на Алфо, който намираше, че този правник — „quest uomo^[1]“, казваше в такива случаи той — тук вече много прекалявал. Той високо укоряваше, в отсъствието обаче на брат си, тази предизвикателна негова волност и не искаше и да чуе примирителните доводи на сестрата, която му изтъкваше, че пълнокръвието на адвоката и постоянната опасност, на която се той излага да получи апоплектичен удар от горещините, го принуждавали да седи по-леко облечен. Тогава quest’ uomo би трябвало да затваря поне вратата си, възразяваше Алфо, а не да се излага пред погледите на близките си и на distinti forestieri^[2] така нехайно в това състояние. По-високото образование съвсем не оправдавало такава самонадеяна разпуснатост. Беше повече от ясно, че под този наистина добре подбран предлог тук намираше отдушник известна враждебност на contadino, на човека селянин, срещу образования член на семейството, въпреки че — или тъкмо защото — дълбоко в душата си Алфо споделяше възхищението на всички Манардевци от адвоката, в когото виждаха почти нещо като държавник. Но и възгледите на братята по световните работи също се различаваха в много отношения, защото адвокатът беше по-скоро с консервативни, достойно верноподанически убеждения, докато Алфонсо, напротив, бе свободомислещ, libero pensatore и критикар, настроен бунтарски против църквата, кралската власти governo^[3], за които твърдеше, че са разкапани от скандална поквара. „Ha capito, che sacco di birbaccione?“ — „Разбра ли каква торба с мошеничества е това?“ — така завършваше обикновено той своите обвинения — много по-речовит от адвоката, който след няколко напразни опита да гракне протестиращо, сърдито се оттегляше зад вестника си.

В семейната къща живееше с безличната си и болнава жена още един братовчед на братята и сестрата, братът на починалия съпруг на госпожа Нела, Дарио Манарди, кротък човек с посивяла брада и селски изглед, който се движеше с помощта на бастун. Но те си готвеха и се хранеха отделно, докато нас седмината — братята, Амелия, двамата постоянни гости и нашата новопристигнала двойка — синьора Перонела хранеше от своята романтична кухня с такава щедрост, която съвсем не отговаряше на скромната цена на пансиона. Предложенията й бяха неизчерпаеми. Защото, след като се справяхме вече с една съдържателна минестра, с пойните птички в полента, със задушеното в марсала, с печеното овнешко или глиганско в сладък сос, а също и с внушително количество салата, сирене и плодове и нашите приятели запалваха за черното кафе цигарите си, тя беше в състояние, щастливо осенена, да предложи с насърчителен тон още някое ястие: „Синьори, а сега мъничко риба?“ Едно пурпурно местно вино, което адвокатът, окашлювайки се пресипнало, пиеше на големи глътки като вода, питие твърде огнено всъщност, за да се препоръчва употребата му два пъти дневно при ядене, ала и твърде пивко, за да се разрежда с вода, служеше за утоляване на жаждата ни. За да си пийнем повечко, падроната ни подсещаше с думите: „Пийнете си! Пийнете си! Fa sangue il vino.^[4]“ Но Алфонсо я упрекваше за това нейно схващане, тъй като го смяташе за суеверие.

Следобед ние предприемахме хубави разходки, през време на които често се разнасяше весел смях над англосаксонските шеги на Рюдигер Шилдкнап. Ние се отправяхме надолу към долината по обраслите от двете страни с черници пътища — на простор сред грижливо обработената земя с маслинени дървета и лозници, със заградени от стени малки стопанства, в които се влизаше през почти монументални порти. Нужно ли е да казвам колко се чувствувах отново щастлив — вече и без това развълнуван от събирането ми с Адриан — при повторната гледка на това класическо небе, по което през седмиците на пребиваването ни в Палестрина не се появи нито едно облаче, и изобщо при това антично настроение, заляло цялата тази земя, въплътявано понякога ту в изгледа на някой кладенец, ту в живописния облик на някой пастир или пък в демоничната, сякаш Панова глава на някой козел? Адриан, то се знае, само кимаше усмихнат с глава и не без ирония споделяше възхищението на моето хуманистично сърце. Тия хора на изкуството обръщат малко внимание на заобикалящата ги действителност, щом тя няма пряко отношение към света на творчеството, в който те живеят; в нея те виждат само една безучастна, повече или по-малко благоприятна за работата им житейска рамка. Ние гледахме залеза, когато се връщахме към градчето, и другаде такова разкошно вечерно небе аз никога не съм виждал. На западния хоризонт сред море от кармин плуваше маслено гъста ивица злато — нещо съвсем необикновено и толкова хубаво, че тази гледка действително можеше да изпълни душата с весел кипеж. И все пак беше ми малко неприятно, когато Шилдкнап, посочвайки чудесния изглед, извикваше своето „разгледайте онова!“, а Адриан избухваше в благодарния смях, винаги предизвикван от Рюдигеровите духовитости. На мене все ми се струваше, че той се възползуваше от случая, за да се посмее едновременно и над моята и Еленината разчувствуваност и дори над самото прекрасно природно явление.

Споменах вече за манастирската градина над градеца, до която нашите приятели се изкачваха всяка сутрин с чантите си, за да работят отделно на различни места. Те бяха помолили монасите за разрешение да отиват в нея и то им бе дадено благосклонно. Ние често ги придружавахме също нагоре до благоуханната сянка на немного подредената, заградена с ронлива стена градина, но стигнехме ли до самото място, скромно оставяхме приятелите насаме с техните занимания, за да прекараме самички, невидими за тях, както и те, невидими един за друг, разделени от олеандрите, лавровите храсти и жълтугите — нарастващо горещите утринни часове: Елена със своето плетиво, аз — зачетен в някоя книга, доволен и възбуден от съзнанието, че Адриан продължава да композира досам мене своята опера.

На доста разстроения клавикорд във всекидневната стая на двамата приятели той ни изсвири веднъж — за жалост само веднъж през цялото време на престоя ни — някои по-характерни места и няколко цялостни сцени от завършените и почти вече инструментирани за подбран оркестър части от приятната и забавна комедия, наречена „Напразни усилия на любовта“, както се бе казвала пиесата в 1598 година — именно първото действие, включително и явлението в къщата на Армадо, както и някои по-късни откъслечни неща, които беше завършил предварително, преди всичко монолозите на Бирон, на тях той отдавна бе спрял вниманието си — онези в стихове от края на третото действие, както и ритмично свободния в четвъртото — they have pitch’d a toil, I am toiling in a pitch, pitch that defiles^[5] — с винаги комичното, гротескното и все пак истинско и дълбоко отчаяние на рицаря от своята страст към съмнителната black beauty^[6], с неговото бясно самоосмиване — By the Lord, this love is as mad as Ajax: it kills sheep, it kills me, la sheep^[7] — музикално този беше по-сполучлив и от първия. Причината за това беше отчасти тая, че бързата, отривиста, игрословна, кратко изричана проза беше подсказала на композитора акцентировки със съвършено особена карикатурност, но отчасти и тая, че в музиката подчертано повтаряното и вече познатото, духовито или строго напомняното е винаги и с най-внушителна изразност, а също и защото във втория монолог възхитително се напомнят елементи от първия. Това се отнасяше преди всичко до ожесточеното самоохулване на сърцето, поради безумната му страст към „бледоликия вампир с кадифените вежди и две топчици смола вместо очи в лицето“ и особено до музикалната картина на тези проклети любими смолисточерни очи: до една мрачно бляскава, изплетена от звуците на челото и флейтата полулирично-страстна, полугротескна колоратура, която по неудържимо карикатурен начин е изразена и в прозата на мястото „О but her eye, — by this light, but for her eye I would not love her^[8]“, докато в музиката чернотата на очите още повече се подчертава чрез регистъра на тоновете, като блясъка им този път се предава и чрез школата.

Не подлежи на съмнение, че странно настойчивото и при това ненужно, драматически малко оправдано характеризиране на Розалина като безпътна, невярна, опасна жена — образ, който се добива само от изказванията на Бирон, докато в самата комедия тя е представена всъщност само като дръзка и шеговита личност — не подлежи на съмнение, казвам, че това характеризиране произтича от упорития, незачитащ художествената правда стремеж у поета да даде израз на свои лични преживявания и независимо дали е на място, или не, да отмъсти в поезията си за тях. Розалина, както влюбеният неуморно я описва, е мургавата дама от втория сонетен цикъл, придворната дама на Елизабета, любимата на Шекспир, която го мамела с младия му приятел и онова „мъничко меланхолно стихоплетство“, с което Бирон излиза на сцената, за да произнесе своя монолог в проза — „Well, she has one o’my sonnets already^[9]“ — е едно от онези, които Шекспир отправя до матово бледата красавица. Защото от къде на къде ще се обръща Розалина към твърде устатия и всъщност весел Бирон от пиесата с такъв афоризъм:

Не пламва тъй безумно млада кръв, като у зрял събудената стръв.

Та той е млад, съвсем не може да се нарече „зрял“ и по никой начин не е лицето, което би могло да даде повод за размишления от рода на тези, че било жалко, когато мъдрите се превръщат в глупци и влагат всичките си духовни сили, за да придадат на глупостта си привидността на нещо ценно. Така, както е обрисуван от Розалина и приятелките й, Бирон съвсем не отговаря на ролята си: той не е вече Бирон, а Шекспир в неговата нещастна любов към мургавата дама и Адриан, който носеше винаги със себе си едно джобно английско издание на сонетите — това архистранно трио на поета, приятеля и любовника — още от самото начало си беше поставил за цел да съгласува в творбата си характера на своя Бирон с тъкмо това ценно за него място в диалога и да създаде за този герой такава музика, която — в съответствие с карикатурния стил на цялото произведение — да го представя като „зрял“, духовно значителен и наистина жертва на една срамна страст.

Това беше хубаво и аз искрено го похвалих. Впрочем какво ли не даваше и иначе основание за похвала и радостно изумление сред онова, което той ни изсвири! Можеха напълно да се отнесат и до него думите, които ученият буквояд Холоферн казва за себе си:

„Дарбата, която притежавам, е проста, проста! Един лудешки, чудноват ум, пълен с форми, фигури, образи, предмети, идеи, явления, импулси, асоциации. Те се зачеват в утробата на паметта, развиват се в лоното на pia mater^[10] и се раждат с назряването на случая.“

Delivered upon the mellowing of occasion. Чудесно! По съвсем незначителен, несериозен повод поетът дава ненадминато по изчерпателност описание на артистичния дух и човек, без да ще, беше склонен да го отнесе и към този тук дух, който се бе заел да пренесе сатиричната младежка творба на Шекспир в сферата на музиката.

Нужно ли е при това съвършено да премълчавам, че лично аз се чувствувах малко нещо обиден и наскърбен от подигравките над изучаването на античността, представяно в пиесата като аскетичен педантизъм? За окарикатуряването на хуманизма имаше вина не Адриан, а Шекспир — той именно утвърждава чудатия ред на идеи, в който понятията „образованост“ и „варварство“ играят толкова странна роля. Образоваността била духовно монашество, дълбоко презираща живота и природата учена свръхизтънченост, която виждала тъкмо в живота и природата, в непосредствеността, човечността, чувството — варварство. Дори Бирон, който се застъпва за природата пред превзетите заговорници от Академовата градина, приема, че „говорил много повече в полза на варварството, отколкото в защита на ангела на мъдростта“. Наистина този ангел бива осмян, но само поради комизма на ситуацията, защото „варварството“, в което съюзниците изпадат, като се влюбват и започват заслепено да възпяват в сонети предмета на любовта си, „варварство“, дошло да ги накаже за лицемерния им съюз, е също тъй само един духовито стилизиран шарж, подигравка над любовта, и музиката на Адриан достатъчно се погрижваше в края на краищата чувството да не се представя в по-добра светлина, отколкото е представено и дръзкото му отричане. А тъкмо музиката, смятах аз, беше призвана поради самата си природа да ни извежда от сферата на абсурдната изкуственост на свобода, в света на природата и човечността. Но тук тя се въздържаше от подобно въздействие. Това, което рицарят Бирон нарича „варварство“, именно спонтанността и естествеността, не празнуваше и в музиката никакви триумфи.

В техническо отношение музиката, която моят приятел твореше, бе във висша степен удивителна. Отхвърляйки всякакво разточителство в средствата, той искаше най-напред да състави партитура само за класически Бетховенов оркестър и единствено заради комично-помпозната фигура на испанеца Армадо въведе в своя оркестър втора двойка корни, три тромбона и една бас-туба. Но всичко беше в строг камерен стил, тънка, филигранна работа, мъдра гротеска в тонове, комбинативно-хумористична, богата с хрумванията на една изтънчена шеговитост, така че преситеният от романтична демокрация и демагогско морализиране любител на музиката, който би желал вече едно изкуство заради самото изкуство, едно нечестолюбиво — или честолюбиво в изключителен смисъл изкуство за познавачите и хората на изкуството, би трябвало да почувствува възхищение от тази съсредоточена в себе си и напълно хладна езотерика — която обаче, като езотерика, всячески се надсмиваше в духа на пиесата сама на себе си и стигаше пародийно до преувеличения, а това вече примесваше и капчица печал, зрънце безнадеждност във възхищението.

Да, възхищение и печал обземаха едновременно по странен начин слушателя при тази музика. „Колко хубаво — казваше сърцето — моето поне си казваше тъй и колко тъжно!“ Защото това възхищение се отнасяше до едно шеговито-меланхолно майсторско постижение, до един наистина героичен интелектуален подвиг, до едно невероятно усилие, даващо си вид на шеговита пародия, което аз не бих могъл да определя иначе, освен като го нарека „никога неотслабваща, всякога напрегната главоломна игра на изкуството до предела на невъзможността“. А това именно навяваше печал. Но възхищение и тъга, възхищение и тревога — не е ли това почти определението на любовта? Болезнено напрегната любов към него и към всичко негово — това беше чувството, с което слушах музиката на Адриан. Аз не бях в състояние много нещо да кажа; Шилдкнап, който винаги се проявяваше като много добра, възприемчива публика, коментираше чутото много по-уместно и по-интелигентно от мене, а аз и след това, докато се хранехме, седях като замаян, вдълбочен в себе си на трапезата у Манарди, обзет от чувства, от които музиката, която току-що бяхме чули, така напълно се изолираше. „Bevi, bevi!^[11] — ми казваше през това време домакинята. — Fa sangue il vino.“ А Амелия движеше лъжицата насам-натам пред очите си и мърмореше: „Spiriti… Spiriti?…“

Тази вечер беше вече една от последните, които моята добра жена и аз прекарахме в оригиналната битова рамка на приятелите. Подир няколко дни, след триседмичен престой, ние трябваше да я напуснем, за да поемем обратния път към Германия, докато те още месеци наред, дори и след настъпването на есента, щяха да останат верни на идиличната равномерност в своя живот между манастирската градина, семейната трапеза, маслено-златните залези в Кампаня и каменната работна зала, където при светлината на лампата, прекарваха вечерите в четене. Така бяха прекарали те миналата година цялото лято, а и през зимата техният живот в града не се бе отличавал съществено от този тук. Бяха живели на Via Tore Argentina, недалеч от Teatro Costanzi и Пантеона, на третия етаж, у хазяйка, която им приготвяше сутрешната и следобедната закуска, а обядваха в една съседна тратория срещу месечен абонамент. В Рим ролята на палестринската манастирска градина бе играл паркът на вила Дориа Панфили, където те през топлите пролетни и есенни дни идваха да работят край един красиво оформен водоскок, към който от време на време пристъпваше да се напие някоя крава или пуснат свободно на паша кон. Адриан рядко пропускаше следобедните концерти на градския оркестър на Пиаца Колона. Понякога вечерите се посвещаваха на операта. Но обикновено ги прекарваха в игра на домино при чаша горещ портокалов пунш в тихия ъгъл на някое кафене.

Те не общуваха с никого — или почти с никого, уединението им в Рим беше почти така пълно, както и в Палестрина. Немския елемент избягваха съвършено — Шилдкнап особено побягваше мигновено, щом някой звук на родната реч стигнеше до слуха му: той беше в състояние дори да скочи от омнибуса, от железопътния вагон, ако в него се окажеха „germans“. Но при техния уединен или по-право двуединен живот рядко се случваше да направят и местни запознанства. През зимата бяха канени два пъти у една покровителствуваща изкуството и артистите дама с неопределен произход, мадам дьо Кониар, до която Рюдигер Шилдкнап носеше препоръчително писмо от Мюнхен. В нейното жилище на Корзо, украсено с надписани фотографии в плюшени и сребърни рамки, те се срещаха с международна артистична тълпа, с хора от театъра, художници, музиканти, поляци, унгарци, французи, а също и италианци, с които по-късно вече никога не се виждаха. От време на време Шилдкнап се разделяше с Адриан, за да обикаля разни кръчмици с малвазийско вино, да прави излети до Тиволи или да пие евкалиптова ракия при трапистите на Кватро Фонтане с попаднали му в ръцете по взаимна симпатия млади англичани и за почивка от съсипателните трудности на преводаческото изкуство да си побъбри nonsense с тях.

С една дума, както в града, така и в самотата на планинския градец и двамата водеха напълно откъснат от света живот на изцяло погълнати от грижите около работата си хора. Така поне би могло да се нарече тяхното състояние. Но дали да кажа, че за мен лично сбогуването с дома Манарди, колкото и неохотно да съм се разделял винаги с Адриан, сега все пак бе свързано с известно скрито чувство на вътрешно облекчение? Като казвам това, длъжен съм да посоча и причината за подобно чувство, но трудно бих могъл да сторя това, без да представя себе си, а също и другите в малко смешна светлина. Истината е: в една определена точка, in puncto puncti, както обичат да казват младите, аз бях сред обитателите на дома едно донякъде комично изключение бях, така да се каже, по начина на живот не в тон с останалите, а именно в положението си на съпруг, заплащащ своята дан на това, което полуизвинително, полувъзвеличено наричаме „природа“. Никой друг не вършеше това в къщата-крепост на стръмната улица. Нашата превъзходна домакиня госпожа Перонела беше от дълги години вдовица, а дъщеря й Амелия бе едно несмислено дете. Братята Манарди, адвокатът и земеделецът, изглеждаха закоравели ергени и дори можеше да се допусне, че не бяха се докосвали никога до жена. Там беше и братовчедът Дарио, побелял и кротък човек, със своята дребна, болнава женица, но тази двойка се предаваше без съмнение на удоволствия от съвършено невинен характер. Там бяха най-сетне Адриан и Рюдигер Шилдкнап, ала и те месец след месец постоянствуваха в познатия ни вече техен спокоен и строго еднообразен живот, който не се различаваше от този на монасите в съседния манастир. Можех ли аз, обикновеният семеен човек, да не изпитвам при това положение известно стеснение и потиснатост?

За особеното отношение на Шилдкнап към широкия свят на примамливите възможности и за неговата склонност да се скъпи по отношение на това богатство вече говорих. В това обстоятелство аз виждах ключа за разбиране на неговия начин на живот, то ми служеше за обяснение на не твърде понятния иначе за мене факт, че той смогваше така да живее. Случаят с Адриан беше вече съвсем друг — макар и да съзнавах, че общността на това целомъдрие беше всъщност основата на тяхното приятелство или, ако тази дума отива твърде далече, на техния задружен живот. Допускам, че не съм успял да утая от читателя донякъде своята ревност заради отношенията на силезиеца с Адриан затова нека изясня тук, че тъкмо това сходство, това свързващо ги въздържане беше в края на краищата причината за тая моя ревност.

Ако Шилдкнап живееше, така да се каже, като потенциален женкар, Адриан — в това не се съмнявам — от завръщането си от Грац или по-право от Пресбург водеше живот на светец — впрочем какъвто бе водил и дотогава. Но аз потръпвах при мисълта, че оттогава, от оная прегръдка, от неговото кратковременно заболяване и загубата на лекарите му през време на болестта, целомъдрието на Адриан идеше не вече от етоса на чистотата, а от патоса на омърсеността.

В неговото държане винаги беше имало нещо от „Noli me tangere^[12]“ — това аз знаех неговото отбягване на всякаква по-голяма физическа близост с хората, на всякакво завиране един другиму в изпаренията, на телесното докосване — ми беше добре известно. Той бе в пълния смисъл на думата човек на „отбягването“, на страненето, на въздържаността, на дистанцията. Физическите прояви на сърдечност бяха съвършено несъвместими с природата му твърде рядко се случваше дори да се ръкува, а и това вършеше тогава някак набързо. По-ясно от всякога това качество се проявяваше по време на последното ни съжителство през този престой аз имах чувството, едва ли бих могъл да кажа защо, като че ли това „Не ме докосвай“, това „Стой на три крачки от мен!“ беше променило донякъде своя смисъл, сякаш с това той отхвърляше не толкова някакви очаквания по отношение на него, колкото отбягваше и се опасяваше от обратни очаквания — с което бе свързано очевидно и въздържането му от жените.

Само една настойчиво наблюдателна дружба като моята можеше да почувствува или да предугади подобна промяна в значението на нещата, но не дай боже някой да помисли, че това впечатление би могло да намали моята радост от близостта на Адриан. Това, което ставаше с Адриан, можеше да ме потресе, но никога не и да ме отдалечи от него. Има хора, с които не е лесно да живееш, но които е невъзможно да изоставиш.