Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doktor Faustus, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Страшимир Джамджиев, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Доктор Фаустус
Издателство „Народна култура“, София, 1967
Редактор: Жана Николова Гълъбова
Коректор: Евдокия Попова, Лиляна Малякова
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Доктор Фаустус от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: да се преразкаже, сега е изцяло копирано, макар и с разрешение.... Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Доктор Фаустус | |
| Doktor Faustus | |
 | |
| Автор | Томас Ман |
|---|---|
| Създаване | 1947 г. Германия |
| Първо издание | 1947 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Музика, 1981 г. |
| Преводач | Страшимир Джамджиев |
„Доктор Фаустус“ (на немски: Doktor Faustus) е роман от германския писател Томас Ман (1875-1955), публикуван през 1947 година.[1]
Донякъде с основание в историята на литературата се е наложило мнението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан – въплъщение на романския дух, то Фауст е типичен представител на немската национална същност и немската душа.
Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Един самотен мислител и изследовател, един теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е Фауст. Още средновековната литературна фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.
- Историите за доктор Фауст
Полугений, полушарлатанин, историческата личност Йохан Фауст от края на XV век и началото на XVI век прекарва живота си в най-разнообразни и чудати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а после овладява тайните на магията и тук надминава всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Около 1540 година намерили Фауст убит от ученика си Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта му вече се носели за Фауст фантастични легенди, които били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.
Заглавието на народната книга, издадена през 1587 година от франкфуртския печатар Йохан Шпис, гласи: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора“
В книгата се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години.
Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди облога, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: „O, homo, fuge!“ – „О, човече, бягай!“ Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен. Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигало! Фауст придобил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в Ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата от подземното царство сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.
За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, макар църквата да виждала в нея изкушения за младежите, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.
- „Фауст“ на Гьоте
Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Йохан Волфганг Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към бога безсмъртната същност на Фауст.
Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия „Фауст“ се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната „божествена магия“, която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.
- Човекът на изкуството и проклятието
Едно столетие след възникването на Гьотевия „Фауст“, в годините на Втората световна война Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман „Доктор Фаустус“ е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и „народната книга“ с прозренията на просветителя Гьоте.
Героят на Томас вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който създава произведенията си през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.
Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си „Германия и германците“, произнесена през 1945 година след военното, стопанското и нравствено поражение на Германия под водачеството на Хитлер: „Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства – абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света – отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по дълбочина“.
Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. „Доктор Фаустус“ може да бъде разглеждан и като своеобразна духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на нацисткото безумие. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява от сифилис.
По този начин съвременният Фауст „сключва“ своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман „това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили.“ Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн е придобил, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Наистина Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория „Apocalipsis cum figuris“, сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща „огън и жар“, обременена от емоции музика. И той се стреми към „охладяване“ чрез създаване на нови технически похвати и правила. Така студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва, тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата „Плачът на Доктор Фаустус“. Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на Шилеровата „Ода на радостта“ от Бетховеновата Девета симфония.
- Волята за творчество
В тази своя „най-необуздана книга“, както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но „Доктор Фаустус“ е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн е време на ликуващи победи на хитлеризма, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.
Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на „ти“ с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение – то е Предчувствие.
Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: „Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!“ А в едно свое писмо Томас Ман споделя: „Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея.“
Още в есето си „Гьоте и Толстой“ от 1925 година създателят на „Доктор Фаустус“ определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. „Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга“, заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки и с това освобождавайки Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман същевременно превръща своя Фауст в „герой на нашето време“, понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота, с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Доктор Фаустус“. Превод от немски език Страшимир Джамджиев, изд. „Музика“, София, 1981.
Източници
- Тази статия се основава на материал, използван с разрешение
Външни препратки
|
V
И току-що приключената глава е според моето разбиране прекомерно раздута и вече започва да ми се струва, че е крайно време да се запитам дали не злоупотребявам прекалено с търпението на читателя. За мене самия всяка една дума, която тук пиша, е от изгарящ ме интерес, но колко неуместно би било да смятам това за гаранция, че то ще интересува също тъй и другите хора. Наистина не бива, от друга страна, да забравям, че аз пиша не за днешния ден и не за читатели, които не знаят още нищо за Леверкюн и няма защо следователно да жадуват да научат нещо повече за него. Тези мои съобщения се пишат за по-късни времена, когато предпоставките за вниманието на обществото към тях ще бъдат съвсем други — би могло дори с положителност да се каже: много по-благоприятни — и нуждата от подробности по този покъртителен живот, колкото и да са те умело или неумело изнесени, ще стане повече от наложителна.
Тези времена ще дойдат, когато вратите на нашия обширен и все пак тесен, изпълнен със задушлив, развален въздух затвор се разтворят, с други думи, когато бушуващата сега война така или иначе най-сетне завърши — но как се ужасявам аз при това „така или иначе“ от самия себе си, от ужасното принудително положение, в което съдбата е тласнала немската душа! Защото аз имам пред вид само едната алтернатива в това „така или иначе“ нея само допускам, на нея само разчитам, противно на гражданската си съвест. Поучаващата ни без отдих обществена пропаганда е втълпила така здраво в съзнанието на всички ни колко съкрушителни и безвъзвратни в своя ужас ще бъдат последиците от едно поражение на Германия, че без да щем, ние се боим най-вече от него. И все пак има нещо, от което едни от нас, наистина в моменти, изглеждащи на самите тях престъпни, други обаче съвсем искрено и постоянно, повече се боят, отколкото и от нашето поражение, и това е победата на Германия. Аз просто не смея да се попитам към коя от тези две категории принадлежа. Може би към една трета, към тия, които непрестанно и напълно съзнателно, но същевременно и сред непрекъснати угризения на съвестта, страстно желаят поражението. Всички мои въжделения и надежди не могат да не са против победата на немското оръжие, защото тя ще погребе делото на моя приятел, печатът на забраната и забравата ще легне може би за сто години върху неговото творчество, така че то ще пропусне своето време и едва по-късно историята ще го оцени по достойнство. Този е особеният мотив за моята престъпност и той се споделя от групичка пръснати по света хора, които спокойно могат да се преброят на пръсти. Но моето душевно състояние е само една специална разновидност на състоянието, което — като изключим случаите на крайна глупост или долна заинтересованост — е станало участ на целия наш народ и аз съм склонен да припиша на тази участ необикновен, небивал досега трагизъм, макар и да зная, че и на други нации се е вече полагало да желаят заради своето и общочовешкото бъдеще поражението на собствената си държава. Но като имам пред вид немския характер, неговото простодушие, доверчивост, вродено чувство на вярност и преданост, на мене ми се иска да вярвам, че в нашия случай тази дилема придобива изключителна острота и аз не мога да се въздържа от чувството на дълбока ненавист спрямо ония, които докараха един толкова добър народ до душевно състояние, което той понася — убеден съм — много по-тежко от всеки друг, като стига при това до трагична отчужденост от самия себе си. Достатъчно ми е да си представя, че по някаква нещастна случайност тия бележки попаднат в ръцете на моите синове и те, собствените мои деца, бъдат следователно принудени със спартанско презрение към всякакви мекушави съображения да донесат за мене на тайната полиция — за да си дам сметка с нещо като патриотична гордост за цялата дълбочина на конфликта, в който сме изпаднали.
Напълно съзнавам, че и тая глава, която възнамерявах да напиша по-стегнато, още отсега вече се обремени застрашително с горното отклонение. При това аз не мога да потисна у себе си известно психологическо подозрение, че всъщност търся нарочно поводи за отлагания и заобикалки или най-малко използувам със скрита готовност всеки удобен случай, за да се отклонявам, защото се страхувам от това, което ми предстои да разкажа. Смятам поне, че доказвам пред читателя своята добросъвестност, като сам му давам повод да се догажда, че нарочно се впускам във всичките тези подробности, защото тайно в себе си се стъписвам пред задачата, с която само от чувство на дълг и любов съм се нагърбил. Но нищо, дори собствената ми слабост няма да ми попречи да продължа разказа си. И тъй връщам се пак на твърдението, че едва в часовете, когато пеехме каноните с краварката Хана, Адриан за пръв път, доколкото ми е известно, влезе в досег със сферата на музиката. Наистина аз зная, че откакто поотрасна, той ходеше вече със своите родители всеки неделен ден в Обервайлер на черква, където един ученик по музика от Вайсенфелс идваше да придружава на малкия орган пеенето на богомолците, а след това тържествено да ги изпраща при излизането им със своите боязливи импровизации. Но на тези църковни служби аз почти никога не съм присъствувал, защото обикновено пристигахме в Бухел едва след като църквата бе пуснала, затова мога само да уверя, че никога не съм чул от Адриан нито дума, от която да може да се заключи, че музикалните постижения на онзи адепт са затрогвали по някакъв начин младите му чувства, или, ако това не е било дотам чак възможно, че музиката изобщо като явление е спряла по това време вниманието му. Доколкото мога да съдя, той и тогава, и години наред след това не й отдаваше никакво внимание и таеше, изглежда, дори от себе си, че има нещо общо със света на звуковете. В това аз виждам, вътрешна сдържаност, но за същото би могло да се потърси и физиологично обяснение, защото наистина към четиринадесетата си година, по време следователно на започващия пубертет и на излизането от състоянието на невинното детство, той се залови вече по свой почин в дома на своя чичо в Кайзерсашерн да експериментира музикално на хармониум. По това време впрочем започна да го измъчва и получената по наследство мигрена.
Бъдещето на брат му Георг, който като първороден син щеше да наследи стопанството, беше отнапред ясно определено и животът му от самото начало протичаше в пълна хармония с това предназначение. Но въпросът, какъв ще стане вторият син, оставаше открит за родителите и трябваше да се реши от наклонностите и способностите, които той щеше да прояви интересно беше колко рано в главите на близките му, пък и на всички нас се втълпи убеждението, че Адриан ще стане учен. Какъв вид учен, оставаше бъдещето да разреши, но целият вътрешен облик на момчето, неговият начин на изразяване, неговото уверено държане, дори погледът, изразът на лицето му не оставяха никакво съмнение например и у баща ми, че тази издънка на Леверкюновия род е призвана за „нещо повече“ и ще стане първият учен човек в семейството.
Главната причина за възникването и утвърждаването на тази идея беше леснината, почти би могло да се каже: пренебрежителната леснина, с която Адриан усвояваше уроците си от първоначалния курс, които му се преподаваха в къщи. Йонатан Леверкюн не пращаше децата си в обикновеното държавно училище. Мисля, че причината за това беше не толкова неговото социално самочувствие, колкото сериозното му желание да им даде по-добро образование от това, което те можеха да получат при общото обучение заедно с децата на селската сиромашия от Обервайлер. Учителят, още млад и слабичък човек, който никога не престана да се бои от кучето Зузо, идваше да преподава в Бухел подиробед, след като привършваше служебните си задължения в селото (през зимата Томас отиваше да го докара с шейната), и беше вече предал на тринадесетгодишния Георг почти всички познания, от които ученикът му имаше нужда, за да може да продължи по-нататъшното си образование, когато пое основното обучение и на подкаралия осмата си година Адриан. И той, учителят Михелсен именно, беше първият, който високо, едва ли не с вълнение заяви, че момчето ще трябва, „за бога“, да се изпрати в гимназия и след това в университет, защото такъв схватлив, пъргав ум той, Михелсен, не бил срещал и щяло да бъде срамота, ако не се стори всичко, за да се разчисти пътят на такъв ученик до висините на науката. Горе-долу така, във всеки случай малко семинаристки, се изразяваше той и говореше дори за „гениалност“, отчасти, разбира се, за да блесне с тая дума, която във връзка с толкова азбучни постижения звучеше доста смешно, но тя беше казана без всякакво съмнение от искрен възторг.
Никога не съм присъствувал на тези уроци, само съм чувал да се приказва за тях, но деецо мога да си представя държането на Адриан през тия часове. В това държане не може да не е имало понякога и нещо оскърбително, особено за един твърде млад още учител, свикнал да втълпява учебната материя било с насърчителни похвали, било със стряскащи укори в отегчени от напрягане, противящи се умове. „Щом знаеш вече всичко — сякаш му чувам гласа, — няма какво повече да правя тук.“ Естествено неговият ученик съвсем не знаеше „вече всичко“. Но неговото държане донякъде караше да се мисли така просто защото тук беше налице онова бързо, странно независимо, изпреварващо и толкова сигурно, колкото и леко схващане и усвояване на материята, при което учителят скоро губи желание за похвала, защото чувствува, че един такъв ум представлява вече опасност за скромността на сърцето и води много лесно до високомерие. От азбуката до синтаксиса и граматиката, от поредицата на числата и четирите аритметични действия до тройното правило и простите пропорции, от запаметяването на малки стихотворения (всъщност тук нямаше никакво запаметяване, стиховете бяха веднага схващани и усвоявани с абсолютна точност) до писменото излагане на собствени мисли върху теми от отечествената география и история, навсякъде беше все същото: едва чул нещо, Адриан се извръщаше с израз, който сякаш казваше: „Добре, добре, ясно е вече, стига толкова, карай нататък!“ За една педагожка душа в това има нещо възмутително. Не ще и дума, че на младия човек постоянно му е идело да извика: „Как си позволяваш! Защо не се стараеш!“ Но какво да се старае, когато от това нямаше никаква нужда?
Както вече казах, на тези уроци никога не съм присъствувал, но сякаш с очите си виждам как моят приятел е възприемал преподаваните му от господин Михелсен знания по начало със същия неопределим израз, с който беше посрещнал на времето под липите откритието, че девет такта на хоризонталната мелодия, ако се разположат вертикално по три едни върху други, образуват тризвучно хармонично цяло. Учителят му знаеше и малко латински. След като му предаде и тези свои познания, той заяви, че момчето — едва десетгодишно — може да постъпи ако не в трети, то най-малко във втори гимназиален клас. Неговата работа била свършена.
Така по Великден на 1895 година Адриан напусна родителската си къща и дойде в града, за да продължи учението си в нашата Бонифациева гимназия (сиреч в „Училището на непосветените братя“). Неговият чичо, брат на баща му, Николаус Леверкюн, виден гражданин в Кайзерсашерн, беше изявил готовност да го приеме у дома си.