Томас Ман
Доктор Фаустус (48)

XLVIII

„Бдете с мене!“ — в своята творба Адриан можеше да превръща словото на богочовешката нужда в по-мъжественото и самотно гордо „Спете спокойно и нека нищо не ви смущава!“ на своя Фаустус — и все пак човешкото, инстинктивното желание си остава, ако не за подкрепа, то поне за човешко присъствие. Оттук и молбата: „Бъдете край мене, когато удари часът ми!“

И затова към средата на 1930 година — през месец май — Леверкюн покани по различни пътища в Пфайферинг всичките си приятели и познати, а също и хора, с които бе почти или дори съвсем непознат, общо към тридесет души поканите бяха отчасти писмени, отчасти устни, чрез мене, като някои от поканените бяха замолени да предадат поканата и на други, а други пък от голо любопитство сами се поканиха, сиреч помолиха мене или някой друг от по-тесния кръг познати да бъдат допуснати. Та нали самият Адриан бе упоменал в поканата си, че желаел да запознае едно приятелски разположено към него събрание с току-що завършеното си хорово-симфонично произведение, поради което щял да изпълни на пиано пред гостите някои по-характерни части от него? А от това се интересуваха и някои личности, които той не възнамеряваше да покани, като например героинята Таня Орланда и тенора господин Кьойелунд; те помолиха да бъдат въведени от Шлагинхауфенови, а издателят Радбрух и жена му се уловиха за Шилдкнап. Адриан беше поканил впрочем писмено и Баптист Шпенглер, макар че от месец и половина той не бе вече между живите, което приятелят ми трябваше вече да знае. Този остроумен мъж беше починал от сърце, за съжаление преди още да стигне четиридесетте години.

Признавам, че мисълта за този прием ме тревожеше. Защо, трудно ми е да кажа. Събирането на толкова много, в по-голямата си част чужди нему вътрешно и външно хора в неговата тиха обител под предлог да ги посвети в своето най-самотно произведение — това не подхождаше някак на Адриан; то не допадаше и на мене — не толкова като идея, колкото като нещо чуждо на неговия начин на действие — но то и като идея не ми харесваше. Ала каквато и да беше причината — всъщност аз вече загатнах за причината — в сърцето си предпочитах да го зная, че е сам в своето убежище под погледите на доброжелателните и с уважение привързани към него стопани и на малцината нас — Шилдкнап, милата Жанета, обожаващите го жени Розенщил и Накедай и мене — отколкото да го видя изложен — вече толкова отчужден от света — пред едно пъстро, несвикнало с него множество. Но какво можех да сторя друго, освен да му помогна в организирането на приема, вече подготвен от него, като изпълнявам нарежданията му и предавам поканите? Откази нямаше никакви, напротив, както казах: само допълнителни молби за участие.

Не само че не гледах с добро око на приема, но ще отида по-далече и ще призная, че дори се изкушавах от мисълта изобщо да не присъствувам на него. Против това въстана у мене обаче грижовното ми чувство за дълг в смисъл че, дали го желаех, или не, аз трябваше да бъда непременно там, за да наглеждам всичко.

И така в уречения съботен ден двамата с Елена заминахме за Мюнхен, откъдето взехме пътническия влак за Гармиш, който спира във Валдсхут. Освен нас в същото купе бяха Шилдкнап, Жанета Шойрл и Кунигунда Розенщил. В другите вагони пътуваха останалите гости с изключение само на съпружеската двойка Шлагинхауфенови, тоест на говорещия швабски рентиер и родената фон Плаузиг, които заедно със своите приятели от операта пътуваха с автомобила си. Те пристигнаха преди нас и автомобилът им свърши добра работа, като на няколко пъти превози на групи от гарата до стопанството онези от гостите, които не предпочетоха да минат пътя пеш (времето все още се държеше, макар че откъм хоризонта се надигаше с лек грохот буря). Защото за превоз от гарата до имението никой не се беше погрижил — госпожа Швайгещил, която Елена и аз посетихме в кухнята, където тя с помощта на Клементина приготвяше набързо малка закуска за толкова души, кафе, сандвичи и разхладителен ябълков сок, ни заяви съвсем объркана, че Адриан не я бил нито с една дума подготвил за такова нашествие.

Между това старият Зузо или Кашперл не преставаше да лае яростно, да подскача и да дрънчи с веригата пред колибката си лаят му стихна едва когато престанаха да идват нови гости и всички се събрахме в залата с Нике, където ратайкинята и ратаят донесоха още столове от семейната всекидневна и дори от горните спални, за да се настанят гостите. Освен лицата, които вече споменах, ще назова наслуки и по памет от присъствуващите още следните: богаташа Булингер, художника Лео Цинк (не особено приятен нито на Адриан, нито на мене, но поканен от приятеля ми покрай покойния Шпенглер), Хелмут Инститорис, засега сламен вдовец, астматика с отчетлив говор доктор Краних, госпожа Биндер-Майореску, Кньотерихови, шеговития портретист с хлътнали бузи Нотебом с жена му, доведени от Инститорис. Освен тях Сикст Кридвис и кръга от неговата дискусионна маса, а именно палеозоолога доктор Унруе, професорите Фоглер и Холцшуер, поета Даниел Цур Хьое в черно, закопчано догоре сако и за мое голямо неудоволствие дори парадоксалиста Хаим Брайзахер. Професионалните музиканти бяха представени, освен от оперните певци, още и от Фердинанд Едшмит, диригента на Цапфенщьосеровия оркестър. Но този, който за пълна моя и не само моя изненада бе също дошъл, беше барон Глайхен-Русвурм. От историята с мишката той, доколкото знаех, се явяваше сега за пръв път в обществото с жена си, една пълна, но елегантна австрийка. Оказа се, че още преди седмица Адриан беше изпратил покана в замъка му и компрометираният по такъв необикновен начин внук на Шилер ще е бил навярно много доволен от разкрилата му се доста особена възможност да възобнови отново връзките си.

И ето всички тези гости, към тридесетина, както вече казах, стоят в очакване в селската зала, запознават се помежду си, разменят впечатления от обстановката. Виждам Рюдигер Шилдкнап във вечния му, доста пострадал спортен костюм сред група жени, каквито бяха надошли доста. Чувам благозвучните, надделяващи другия шум гласове на певците, астматичния, разбран говор на доктор Краних, самохвалствата на Булингер, уверенията на Кридвис, че тази среща и всичко, което тя обещавала, са „ушасно вашни“ и потвърждаващите потропвания на Цур Хьое с неговото „да, да, разбира се, би могло да се каже“. Баронеса Глайхен минава от група на група, за да търси съчувствие за невероятната несполука на мъжа си и на нея самата. „Сигурно знаете за това ennui^[1], което ни се случи“ — казва тя ту тук, ту там. Наблюдавах от самото начало как мнозина съвсем не забелязаха, че Адриан бе вече отдавна в стаята, и разговаряха, сякаш го все още очакваха просто защото не го бяха познали. Облечен както винаги напоследък, той седеше в средата на залата с гръб към прозорците, зад тежката овална маса, на която бяхме седели някога със Саул Фителберг. Доста от гостите ме запитваха кой е там онзи господин и след моето отначало учудено обяснение с изненада го разпознаваха и с едно „ах, да, да“ побързваха да отидат да го поздравят. Колко ли се бе променил той пред очите ми, за да можеше това да се случи! За промяната много допринасяше, разбира се, и брадата и в това трябваше да уверявам онези, които не можеха да повярват, че това е той. Край неговия стол стоя дълго време права като часовой рошавата Розенщил — причина напълно достатъчна, за да се свре Мета Накедай в най-далечния ъгъл на стаята. Впрочем Кунигунда прояви лоялност и след известно време напусна поста си, който бе незабавно зает от втората обожателка. Върху пулта на отворения клавикорд до стената стоеше разгърнатата партитура на „Плачът на доктор Фаустус“.

Тъй като не изпусках от очи приятеля си дори и когато разговарях с един или друг от гостите, веднага забелязах знака, който той ми даде с леко помръдване на главата и веждите, за да приканя гостите да заемат местата си. Направих това незабавно, като помолих в този смисъл най-близкостоящите, а на по-далечните дадох знак и дори се реших да плесна с ръце, за да помоля за тишина и съобщя, че доктор Леверкюн иска да започне продукцията си. Човек усеща, когато побледнява някаква безжизнена хладина му дава да почувствува това, а също и студеният пот, който избива в този момент по челото. Ръцете ми, когато плеснах тихо и сдържано, трепереха. Те треперят и сега, когато се каня да запиша този ужасен спомен.

Публиката последва поканата ми доста охотно. Тишината и редът бяха бързо възстановени. Случи се така, че на масата с Адриан седнаха старите Шлагинхауфенови и освен тях Жанета Шойрл, Шилдкнап, Елена и аз. Останалите насядаха кой където свари от двете страни на масата по разнородните мобили — боядисаните столове, меките кресла, канапето, а някои господа се облегнаха на стените. Въпреки общото, а и моето очакване Адриан не даваше вид, че се кани да отиде при пианото и да засвири. Той седеше със сключени ръце, склонил главата встрани, загледан пред себе си и дори малко нагоре, и при настаналата вече пълна тишина се обърна към събралите се донякъде монотонно и с леко запъване, както говореше напоследък, с нещо като приветствена реч — поне така ми се стори най-напред, а и така беше отначало. Насилвам се да добавя, че той често бъркаше думите и за моя мъка (докато го слушах, впивах нокти в дланите си) при опита си да се оправи, изпадаше отново в грешка, поради което скоро престана да обръща внимание на това и продължи без поправки. Впрочем нямаше защо чак толкова да се тровя от всевъзможните неправилности в неговата реч, тъй като устно, а също и писмено той обичаше да си служи отчасти с някакво подобие на стария немски език, пълно с недостатъци и недоизградени изрази, от което думите му не ставаха по-ясни, но в края на краищата то бе извинително, защото от толкова ли отдавна нашият език е преодолял своето варварско състояние и си е изработил сносна граматика и правопис!

Той започна много тихо, така че малцина разбраха обръщението му и колкото го разбраха, не обърнаха внимание или го взеха за забавна шега, защото приблизително то гласеше:

— Достопочтени и особено възлюблени братя и сестри.

След това позамълча, подпрял страната си с ръка, сякаш размисляше. Това, което последва, беше възприето пак като шеговито начало за развеселяване на слушателите и макар неподвижността на чертите, умореният поглед и бледността на лицето му да го опровергаваха, в залата се зачуха още отсега любезни изсмивания, по-скоро през носа само, а някои дами се изкискаха.

— Първом — каза той — нека ви засвидетелствувам благодарността си за благоволението и приятелството, от мен незаслужени, които ми оказвате с идването си пеш или с кола, след като ви призовах от самотата на това мое убежище писмено, а че и устно чрез моя от душа предан фамулус и особено верен приятел, който и сега възкресява пред очите ми училищните ни години, с него и в Хале следвахме заедно, но за тия неща, за това, как със следването дойде високомерието и ужасът, ще чуете по-нататък в моето слово.

При тези думи мнозина ме погледнаха подсмихнати, докато аз от затрогване не можах дори да се усмихна, защото съвсем не очаквах от скъпия ми приятел да спомене за мене с такава топлота. Но тъкмо това, че в очите ми бликнаха сълзи, разсмя повечето от присъствуващите. Неприятно ми е да си го спомням, но Лео Цинк, за да иронизира явното ми вълнение, гръмко изсекна в носната си кърпа огромния си, толкова осмиван от него нос, за което беше награден с няколко нови изкисквания. Адриан, изглежда, не забелязваше нищо.

— Преди всичко — продължи той — трябва да ви се исфиня (той се поправи и каза „извиня“, но след това пак повтори „исфиня“) и да ви помоля да не го приемате за обида, дето нашето куче Престигнар^[2], на него му викат Зузо, но в действителност то се нарича Престигнар, се държа така зле с вас и ви оглуши с адския си лай и рикание, когато заради мене вие така сте се отруднили и отеготили. Трябваше да връчим на всеки от вас по една свръхвисока свирчица, дочувана само от кучето, за да разбере то отдалече, че идват добри, звани приятели, желаещи да чуят от мене какво съм вършил тук, докато ме е то пазило, и с какво съм се занимавал през всичките тия години.

Над свирчицата тук-там пак се позасмяха, учтиво, ала вече и с недоумение. Но той продължи да говори:

— Имам една дружеска и християнска просба към вас: да не приемате зле, а да разберете това, което сега ще ви кажа, защото аз воистину чувствувам нужда чистосърдечно да се изповядам пред вас, добрите, невинните, макар не и безгрешните, но само обикновено, поносимо грешните, за което от сърце ви презирам, но и от дън душа ви завиждам — защото пясъчният часовник е пред очите ми и аз трябва да бъда готов, когато изтече и последната песъчинка и Той дойде да ме вземе. Оня, с когото съм подписал договор със собствената си кръв, че ще му принадлежа телом и духом и че ще се предам в неговите ръце и власт, щом пясъкът се изсипе и времето, сиреч стоката му изтече вече докрай.

От разни места се зачу нерешително прихване, но също и цъкане с език, а някои поклатиха глава като над някаква безтактност, други пък се вторачиха с мрачно изпитателен поглед пред себе си.

— Нека бъде известно — продължи седналият зад масата — вам, добрите и благочестивите, които в умерения си грях уповавате бого (той пак се поправи и рече „богу“, но отново се върна на грешната форма), които уповавате бого и пребивавате в божията милост и снизхождение, защото аз дълго таих у себе си, но не ще го държа вече в тайна, че от двадесет и първата си година съм се обручил със сатаната и с пълно съзнание, с обмислена смелост, гордост и дързост, в стремежа си да постигна слава на този свят, съм сключил съюз и договор с него, че всичко, което бъде създадено в срок от двадесет и четири години от мене и което хората с право посрещат с недоверие, ще бъде осъществено с негова помощ и ще е дело на дявола, вдъхновено от ангела на отровата. Защото си мислех: сухи гащи риба не ядат и дяволът днес трябва да се тачи, тъй като за едно голямо дело и начинание помощ може да се очаква само от него и от никого другиго.

Сега в залата владееше тежка, напрегната тишина. Малцина слушаха още спокойно, у повечето веждите бяха повдигнати и по лицата им се четеше: Накъде бие всичко това? И какво става изобщо тук? Да беше се поне веднъж усмихнал или някому смигнал, за да покаже, че думите му са артистична мистификация, всичко щеше да мине как да е. Но той не правеше това, а седеше бледен и сериозен. Някои въпросително ме погледнаха: как трябва да се приеме това и какво бих самият аз казал? Може би трябваше да се намеся и да разпусна събранието — но на какво основание? Всички основания щяха да бъдат излагащи и унизителни чувствувах, че трябва да оставя събитията да следват своя ход, като се надявах, че скоро той ще започне да свири от своето произведение и тогава звуците щяха да заменят думите. Никога не ми е било по-ясно предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозначността на думите, никога не ми е била по-очевидна закрилящата необвързаност на изкуството изобщо, в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание. И все пак невъзможно ми беше да прекъсна тази изповед не само от благоговение пред приятеля си, но и защото от душа исках да я чуя, макар че между тези, които я слушаха заедно с мене, само малцина бяха достойни да я изслушат. Търпете и слушайте, мислено казвах на другите, щом той ви е поканил тук като свои събратя!

След като помълча малко в размисъл, моят приятел отново подзе:

— Не мислете, възлюблени мои братя и сестри, че за да обещая и сключа този договор, бяха нужни някакви кръстопътища в гората, разни там кръгове и груби заклинания. Още свети Тома Аквински е казал, че при отпадането от бога не са нужни слова, за да се призове лукавият, достатъчна е само една постъпка, не е необходимо никакво славословие. В моя случай това беше само една пеперуда, една пъстра пеперудка, Hetaera esmeralda, тя беше, която ме заплени с докосването си, тая нежна вещица, и аз я последвах в сенчестия полумрак, където тя се притулваше в прозрачната своя голота, там аз я хванах, в полета си тя приличаше на цветен листец, понесен от вятъра, хванах я и я приласках, въпреки нейното предупреждение, и така стана то. Но това, което ми стори, тя ми го стори и предаде с любов — и оттогава бях посветен, договорът бе сключен.

Трепнах, защото в залата се чу глас — гласът на поета Даниел Цур Хьое. В своето пасторско облекло той тропна с крак и отсече:

— Това е красиво. В него има красота. Много добре, много добре, това би могло да се каже!

Някои изшъткаха, аз също се обърнах и с неодобрение го погледнах, макар че в себе си му бях благодарен. При все че думите му бяха достатъчно глупави, те поставяха всичко чуто под успокоителен, приеман с общо одобрение зрителен ъгъл, именно под естетическия, който, колкото и да беше тук неуместен и дразнещ, все пак подействува и върху мене облекчително. Между слушателите се понесе сякаш успокоително „ах, това ли било то!“, а една дама, госпожа Радбрух, се насърчи от думите на Цур Хьое и възкликна:

— Наистина, струва ти се, че слушаш поезия!

Ах, не за дълго се задържа това впечатление. Такова естетическо тълкувание колкото успокоително и да беше, не можеше да бъде трайно. Това, което бяхме чули, нямаше нищо общо с налудничавите стихове на поета Цур Хьое за послушание, мощ, кръв и плячкосване на света — то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина, за изслушването на която един човек в крайната си душевна мъка беше свикал ближните си — една безразсъдно доверчива постъпка без съмнение защото хората не обичат и не са създадени да посрещат такава истина другояче, освен с леден ужас и с присъда, която те еднодушно твърде скоро изричат, щом истината не може вече да се схваща като поезия.

Тези забележки не стигнаха, изглежда, до съзнанието на нашия домакин. Замислеността му, когато замлъкваше, го правеше, види се, недостъпен за тях.

— Забележете, достопочтени и възлюблени приятели — подзе той отново, — че вие имате работа с един изоставен от бога, отчаян човек, чието тяло не подобава да лежи в осветеното място до тленните останки на набожните християни, а на бунището, където дерат труповете на псовисалия добитък. Предупреждавам ви, на смъртния одър вие ще ме намерите легнал по очи и колкото и да ме обръщате, аз все ще се повалям ничком. Защото дълго преди да опозная отровната пеперуда, душата ми в гордостта и високомерието си бе вече на път към сатаната и такава беше моята орис, че аз от млади години се стремях все към него. Вие, разбира се, знаете, че човек е създаден и предопределен или за блаженство, или за ада; аз бях роден за ада. Затова и подхраних своето високомерие, като започнах да изучавам teologiam в университета на Хале, но не за славата божия, а за слава на другия и моето богословие беше вече тайно начало на този съюз и скрито тежнение не към бога, а към онзи, великия religiosus. Но който се стреми към дявола, не може нито да се спре, нито да се удържи вече и само една крачка беше нужна, за да мина от богословския факултет към Лайпциг и към музиката, на която единствено се предадох с figuris, characteribus, formis conjurationum и както там още им казват на заклинанията и чародействата.

Item, моето отчаяно сърце ми изигра лоша шега. Имах добър, ясен ум и заложби, милостиво дарувани ми свише, които можех честно, в смирение да използувам. Но аз много ясно чувствувах, че в днешно време по трезв, благочестив начин, по правия път не може вече нищо да се направи, а самото изкуство без помощта на дявола, без адски огнец под котела е станало съвсем невъзможно… Да, да, драги приятели, за това, че изкуството не върви, че е натежняло и само се глуми над себе си, за това, че всичко е станало много тежко, така че клетият божи човек в своята неволя не знае вече какво да стори, за това е виновно навярно времето. Но ако някой призове дявола, за да превъзмогне затруднението, и стигне до пробив, до свобода, той взема грях на душата си, окачва вината на времето на врата си и бива проклет. Защото е казано: „Бъдете трезви и бдете!“ Но не всички следват този съвет и вместо мъдро да се погрижат за необходимото на земята, та да се заживее на нея по-добре и разумно да се помогне за установяването на такъв ред между хората, че за прекрасното творчество на човека отново да се подготви жизнена почва и подходяща среда, някои се подлъгват подир разни науки и удрят по пътищата на адското опиянение. Така те погубват душата си и свършват на бунището сред пукналия добитък.

Така постъпих и аз, добри и благосклонни мои братя и сестри, и допуснах, щото nigromantia, carmina, incantatio, veneficium^[3] и както там още им казват и дават наименования — да погълнат цялото ми внимание и стремежи. А скоро се срещнах и с Оногова, с оная отрепка, мъжката проститутка, и дълго разговарях с Него в палестринската зала и научих много неща за свойствата, основите и субстанцията на пъкъла. Тогава Той ми продаде и времето, двадесет и четири безкрайни години, и ми обеща и се спогоди с мене за този срок и се задължи за големи неща и за много огън под котела, за да бъда годен за творчество, въпреки че щеше да е тежко, защото съм прекалено умен и насмешлив — И все пак! Наистина през това време се налагаше да понасям и режещите болки като малката русалка, моята сестрица и мила годеница на име Хифиалта^[4]. Той ми я доведе в леглото като моя наложница и аз заживях с нея и все повече я обиквах, независимо от това, дали идваше при мене с рибя опашка или с крака. Само че тя идваше по-често с опашка, защото чувствуваше такива болки в краката — все едно, че я режеха с ножове и това пречеше на страстта й. Аз пък много обичах да гледам как нежното й тяло прелестно преминава в люспестата опашка. Но още повече ме очароваше цялостният й човешки облик и аз от своя страна повече я желаех, когато идваше при мене с крака.

След тези думи в аудиторията се долови безпокойство и двамина станаха да си вървят: старите Шлагинхауфенови се надигнаха иззад нашата маса и съпругът, без да се оглежда встрани, поведе с тихи стъпки под лакът съпругата си между седящите към изхода. Не минаха две минути и откъм двора се зачу голям шум и пръхтене на автомобилния мотор и на всички стана ясно, че те си заминаха.

Това много озадачи някои, защото мнозина се бяха надявали да се върнат на гарата пак с автомобила. Но никой от гостите не изглеждаше склонен да последва примера им. Всички седяха като заковани и когато на двора стана пак тихо, Цур Хьое отново повтори безапелационното си възклицание: „Красиво! О, разбира се, това е много красиво!“

Тъкмо исках и аз да отворя уста и да помоля приятеля си да приключи вече със своето въведение и да ни изсвири нещо от произведението си, когато той, съвсем незасегнат от инцидента, продължи:

— След това Хифиалта забременя и ми подари един мъничък син, към когото се привързах с цялата си душа, едно свято момченце, по-прелестно дете на света не е имало, дошло беше сякаш отдалече, от прастари страни.

Но детето беше от плът и кръв, а според условието аз не биваше да обичам никое човешко същество. Затова Той безмилостно го погуби, като си послужи за това с моите очи. Да знаете: когато една душа е отдадена мощно на злото, погледът й е отровен и смъртоносен особено за децата. Така умря през месец август моят малък син, който тъй сладко приказваше, ако и да мислех, че такава привързаност е за мен позволена. Така си мислех и по-рано, че за мене, монаха на дявола, е позволено да обичам плът и кръв, стига това да не е жена и ето — един с безкрайна доверчивост се домогваше до моето „ти“, докато най-сетне го получи. И поради това трябваше да го убия. Аз го тикнах в смъртта с насила приетите от него мои напътствия. Защото моят magisterulus^[5] бе забелязал, че възнамерявам да встъпя в брак и ужасно се разяри, тъй като виждаше в брака отпадане от дяволската му власт и скрит ход към спасителното помирение. И Той ме принуди да използувам тъкмо това си намерение, за да убия хладнокръвно този доверчив човек и днес аз искам тук да ви изповядам: пред вас стои също и убиец.

Сега още една група гости напусна помещението: блед, прехапал долната си устна, дребничкият Хелмут Инститорис стана с мълчалив протест от мястото си. Същото сториха и неговите приятели — зализаният художник Нотебом заедно с пълногръдата си, твърде буржоазна на вид съпруга, наричана от нас „майчината гръд“. Те мълком излязоха. Но навън, изглежда, не бяха мълчали, защото малко след това в стаята тихо влезе госпожа Швайгещил с престилка, със сива, гладко причесана на път коса. Сключила ръце със сплетени пръсти, тя остана права до вратата и чу как Адриан продължи:

— Но какъвто и да бях грешник, убиец, човеконенавистник, колкото и да бях отдаден на сатанински разврат, все пак, драги приятели, аз винаги съм се трудил усърдно като черен работник и никак не съм почувал (изглежда, той пак се досети и се поправи, като каза „почивал“, но после си остана на „почувал“), нито пък спал, залягах неуморно и успях да постигна трудни неща според думите на апостола: „Трудно е томува, който търси трудното.“ Защото както бог не твори нищо голямо чрез нас без нашия пот, така и Онзи, другият. Само срама и насмешливостта и това, което във времето бе пречка за делото, Той държеше далече от мене, за да не бъда спъван, останалото трябваше да го върша аз, наистина по странни внушения. Защото често у мене започваше да звучи някакъв чуден инструмент, нещо като орган, като мъничък орган, сетне пък арфа, лютни, цигулки, тръби, кавали, извити рогове, мънички свирчици, всичките все с по четири гласа — можех да си помисля, че съм на небесата, ако не знаех, че работата е съвсем друга. От това много нещо записах. Често при мене в стаята идваха и деца, момченца, момиченца, които ми пееха от нотните си листове мотети, като се усмихваха хитро и се споглеждаха. Много красиви деца. Понякога косата им се издигаше нагоре, сякаш увлечена от горещ въздух, те пак я приглаждаха с хубавите си ръчички, които бяха с ямички, а в ямичките имаше по един малък рубин. От ноздрите им се виеха понякога жълти червейчета, те бързо пропълзяваха към гърдите им и изчезваха.

Последните думи бяха пак знак за няколко слушатели да напуснат залата: това бяха учените Унруе, Фоглер и Холцшуер видях как един от тях притисна при излизането си длани към слепите си очи. Но Сикст Кридвис, у когото те ходеха да разискват, остана страшно възбуден на мястото си заедно с все още двадесетина от гостите, макар и мнозина от тях да стояха вече прави, готови, както изглеждаше, всеки момент да побягнат. Повдигнал в злорадо очакване веждите си, Лео Цинк рече: „Ах, боже мой!“ както винаги, когато преценяваше някоя чужда картина. Около Леверкюн, сякаш за да го защитят, се струпаха няколко жени: Кунигунда Розенщил, Мета Накедай, Жанета Шойрл — тези три. Елза Швайгещил остана по-надалече. И ние чухме:

— И тъй в продължение на двадесет и четирите години лукавият остана верен на думата си и сега всичко е вече завършено; сред убийства и блуд аз го завърших. Може по милост божия да е излязло добро това, което е сътворено в зло — не зная. Може би ще ми зачете бог, че съм търсил трудното и че никога не съм се жалил — може би — може би ще ми бъде признато и ще ми се сметне като заслуга, че съм се толкова старал и изтраял, докато се завърши всичко — не мога нищо да кажа, нито пък смея да се надявам. Моят грях е много голям, за да може да ми бъде простен, и аз го направих още по-голям, като спекулирах в ума си, че с разкаяното си неверие във възможността да получа милост и прошка може би ще прелъстя вечната доброта да ми прости, колкото и да виждах, че една толкова безочлива сметка прави милостта немислима. Но като изхождах именно от това, аз отидох още по-далече в своите спекулации и се одързостих да смятам, че този последен мой порочен умисъл ще бъде вече най-силният подтик за небесната доброта да прояви своята безграничност. И тъй нататък, така че встъпих в някакво нечестиво състезание с всеблагостта там горе относно това, кое е по неизчерпаемо: тя или моята пресметливост и вие виждате следователно, че съм проклет и че за мене не може да има вече милост, защото аз предварително я осуетявам със сметките си.

Но тъй като вече изтече времето, което купих някога с душата си, аз ви свиках, благосклонни и добри мои братя и сестри, защото не искам да скривам от вас своята духовна смърт. И тъй аз ви моля да запазите добър спомен за мене, а също и братски да поздравите от моя страна тези, които съм пропуснал да поканя, нека не ми се сърдят те за това. А сега, след като ви изповядах и казах всичко, искам на прощаване да ви изсвиря нещо от това, което съм слушал от прелестния инструмент на сатаната и което ми беше отчасти изпято от ония лукави дечица.

Той стана, бледен като смърт.

— Този човек — чу се в пълната тишина ясно артикулираният, макар и астматичен глас на доктор Краних, — този човек е луд. В това отдавна не може да има съмнение и трябва само да се съжалява, че сред нас няма лекар-психиатър. Като нумизматик, тук аз се чувствувам напълно некомпетентен.

С тези думи излезе и той.

Заобиколен от споменатите вече жени — Елена, Шилдкнап и аз също се приближихме — Леверкюн седна пред кафявия клавикорд и оправи с дясната си ръка листовете на партитурата. Видяхме как сълзи се затъркаляха по страните му и закапаха по клавишите. Той удари мокрите клавиши в силно дисонантен акорд и отвори уста, като че ли се готвеше да запее, но само някакъв жаловит звук, останал завинаги да ехти в ушите ми, се изтръгна от устните му наведен над инструмента, той разпери ръце, сякаш искаше да го обгърне, и изведнъж се повали встрани от стола като подкосен на земята.

Госпожа Швайгещил, която стоеше по-надалеч, по-скоро се озова при него от нас, тъй като за секунда ние, не зная защо, не се решихме да подхванем припадналия човек. Тя повдигна главата му и като го взе през раменете в майчинските си обятия, извика, обърната към зяпналите я гости.

— Вън, всички навън! Никакво разбиране нямате вие гражданите, а за това се иска разбиране! Много говори той за вечната милост, клетият човек, не знам дали ще стигне тя и за него. Ама истинско човешко разбиране, вярвайте ми, то вече ще стигне!