Томас Ман
Доктор Фаустус (23)

XXIII

„Докато не се хванеш на хорото, не можеш да заиграеш“ — писа ми след няколко седмици той от баварската столица, имитирайки насмешливо Кумпф, за да ми извести, че е започнал композицията на „Loves Labours Lost“, и да настои по-скоро да му изпратя и останалия преработен текст. Имал нужда да хвърли общ поглед върху цялата работа, пишеше той, и желаел с оглед на някои музикални свързвания и съотношения да има възможността да разработва при случай и някои по-нататъшни места.

Той живееше на Рамбергщрасе, недалеч от академията, като пренаемател у една сенаторска вдовица от Бремен на име Роде, която държеше с двете си дъщери апартамент в приземния етаж на една още нова сграда. С прозорци към тихата улица и със самостоятелен вход, стаята, която му се отстъпваше, му хареса с чистотата и практичната си домашна наредба, той нанесе личните си вещи, книги и ноти в нея и скоро я направи напълно удобна за себе си. Едно малко безсмислено може би украшение в стаята беше голямата гравюра в орехова рамка, окачена на стената отляво, реликва от нечий отминал ентусиазъм, представляваща Джакомо Майербер на пианото, ударил с вдъхновено издигнат поглед клавишите и обкръжен от образите на своите опери. Но младият наемател не намираше, изглежда, този апотеоз за толкова лош, още повече, че когато сядаше в плетения стол, за да работи на масата, една обикновена, покрита със зелено сукно разтегателна маса, гравюрата оставаше зад гърба му. И той я остави да си стои на мястото.

В стаята имаше и един малък хармониум, той сигурно му напомняше старите дни и му беше много полезен. Но тъй като сенаторката прекарваше повечето време в своята обърната към градината стая, а дъщерите й оставаха до обед също невидими, на негово разположение бе и роялът в салона, един малко раздрънкан, но меко звучащ „Бехщайн“. В този салон с тапицирани кресла, бронзирани канделабри, позлатени решетчести столчета, продълговата масичка с брокатна покривка и една потъмняла от времето с разкошна рамка картина от 1850 година, представяща Златния рог с изглед към Галата — с една дума, все неща, в които човек веднага откриваше останките от една заможна някога домашна наредба — в този салон често се събираше вечер малък светски кръжец, към който Адриан, отначало неохотно, а сетне по навик, се остави да бъде привлечен, за да играе накрая по силата на обстоятелствата донякъде ролята на син в къщата. Събираха се хора от артистичния и полуартистичния свят, прилични, така да се каже, бохеми, възпитани и все пак доста свободни, разпуснати и забавни, за да оправдаят надеждите, които бяха подбудили госпожа сенаторката Роде да се пресели от Бремен в тая южногерманска столица.

Битието й беше лесно да се прозре. Тъмноока светска дама с кестенява, изящно накъдрена, едва посребрена коса, с тен на слонова кост и приятни, доста запазени още черти на лицето, тя беше водила дълги години живота на видна членка в едно патрицианско общество и ръководила пълно със слуги и задължения домакинство. След смъртта на съпруга (сериозният портрет, на когото, в служебна униформа, също красеше салона), при силно намалените вече средства и невъзможността да се поддържа напълно положението в обичайната й среда, у нея се бяха проявили желания поради неизчерпаната й и навярно незадоволена истински дотогава жажда за живот, насочени към един по-интересен жизнен залез в една човешки по-топла сфера. Приемите си тя устройваше, така поне й се искаше да се вярва, за да бъде полезна на своите дъщери, предимно обаче, както доста ясно личеше, за да им се сама наслаждава и за да бъде ухажвана. Най-много я забавляваха малките, не прекалено смели цинизми и намеци за добродушно лекомислените нрави в този град на изкуството, анекдотите за келнерки, натурщици и художници, които предизвикваха у нея висок, превзет чувствен смях при затворени устни.

Личеше, че дъщерите й Инес и Клариса никак не обичаха този смях, когато го чуеха, те си разменяха студено-неодобрителни погледи, крито явно показваха раздразнителността на вече порасналите деца от неуталожените човешки слабости в природата на майката. При това, поне у по-младата, Клариса, скъсването с буржоазния начин на живот бе съзнателно желано и подчертано. Тази едра блондинка с голямо белосано лице, пухкава долна устна и слабо развита брадичка се подготвяше за театрална кариера и вземаше уроци при възрастния изпълнител на героични роли в Кралския национален театър. Тя беше избрала за сламеножълтата си коса смела фризура, носеше шапки, големи колкото колело, и обичаше ексцентричните боа от пера. Впрочем нейната импозантна фигура понасяше много добре тези неща и абсорбираше тяхната очебийност. Склонността й към мрачни чудатости забавляваше кръга на нейните поклонници. Тя имаше един яркожълт котарак на име Исак, на чиято опашка връзваше черна атлазена панделка в знак на траур по умрелия папа. Емблемата на смъртта се повтаряше и в нейната стая, където бе представена не само от един озъбен истински череп, но и от бронзово преспапие, което представяше пак безокия символ на тленността и „изцелението“, сложен върху някакъв фолиант. На него с гръцки букви се четеше името на Хипократ. Фолиантът беше кух, долната му гладка страна беше прикрепена с четири малки винтчета, които можеха да се отвинтят само с извънредно тъничък инструмент. Когато Клариса се самоуби по-късно с отровата, която била скрита в кухината на този предмет, госпожа сенаторката Роде ми го подари за спомен и аз съм го запазил до днес.

Също и на по-голямата сестра Инес бе съдено да извърши една трагична постъпка. Тя представляваше — не знам дали да кажа: обаче — консервативният елемент в това малко семейство. Държането й беше непрестанен протест против изскубналото ги от тяхната среда преместване и немския юг, против този артистичен град и бохемството, против вечерите, устройвани от майка й. Обърната назад, тя подчертано държеше за старата, бащина буржоазна строгост, за буржоазното достойнство. Но човек добиваше впечатлението, че този консерватизъм бе нещо като защита срещу напреженията и заплахите, изхождащи от самата нейна природа, на които тя все пак придаваше някаква интелектуална значимост. По фигура беше по-нежна от Клариса, с която се разбираше много добре, докато отношението й към майката, негласно, но ясно, бе отрицателно. С удължена шийка и остро усмихнати, устни, тя държеше наклонена главата си косо напред под бремето на тежката пепеливоруса коса. Носът й беше леко орлов, погледът на светлите й очи — почти скрит от полуспуснатите клепки — бе морен, нежен и недоверчив, поглед, който говореше за знание и печал, и все пак нелишен от искри на закачливост. Възпитанието, което бе получила, не излизаше извън рамките на най-голяма коректност — прекарала беше две години в един аристократичен, покровителствуван от двореца девически пансион в Карлсруе. Не се увличаше от никакво изкуство или науки, напротив, държеше като истинска дъщеря да се занимава с домакинството, но четеше много, пращаше извънредно добре стилизирани писма „до дома“, до миналото, до директорката си в пансиона, до някогашните си приятелки и пишеше между другото стихове. Сестра й ми даде веднъж да прочета една нейна поема, озаглавена „Рудокопач“, чиято първа строфа още си спомням. Тя гласеше:

„Рудокопач в душите съм в света

и спускам се в бездънни глъбини,

за да копая в тези мрачини

рудата благородна на скръбта.“

Останалото съм забравил. В паметта ми е останал само заключителният стих:

„И вече не потърсих светлина.“

Толкова засега за дъщерите, с които като наемател Адриан се сдружи. Те го ценяха и двете, което караше и майката да го зачита особено, макар че тя го намираше за недостатъчно артистичен. Колкото до гостите, които посещаваха този дом, семейството Роде канеше обикновено ту едни, ту други от тях, в това число и Адриан, или както му казваха, „нашия наемател господин доктор Леверкюн“, на вечеря в трапезарията, украсена с един прекалено монументален за това помещение и отрупан с резба дъбов бюфет, останалите гости идваха към девет часа или по-късно, за да музицират, да пият чай и да поприказват. Това бяха колеги и колежки на Клариса, пламенни млади мъже с ясно, гърмящо „р“ и госпожици с добре поставени гласове идваха и съпрузите Кньотерих — мъжът, Конрад Кньотерих, кореняк мюнхенец, подобен на древен германец, на някой от старите сугамбри или убиери, липсваше му само един засукан перчем на темето — човек с неопределени артистични занимания, навярно художник в миналото, но по това време работеше като дилетант музикални инструменти и свиреше извънредно буйно и фалшиво на чело, при което сумтеше енергично с орловия си нос — и жена му, Наталия, черноока, с обици и черни, виещи се към бузите къдрици, с испанска, екзотична някаква жилка, занимаваща се също с живопис идваше и един учен, доктор Краних, нумизматик, уредник на нумизматичен кабинет, с ясен, твърд и бодро подчертан изговор, но с астматично задъхан глас, други двама посетители бяха приятелите художници, членове на „Сецесион“, Лео Цинк и Баптист Шпенглер, първият австриец от Боценско, по своята техника шегобиец в обществото, един подмилкващ се клоун, вечно иронизиращ с меко провлечения си говор и себе си, и прекалено дългия си нос, донякъде тип на фавн, който с действително много смешния поглед на кръглите си, извънредно сближени очи будеше смях у жените, а това винаги е добро начало — вторият, Шпенглер, родом от Средна Германия, рус, мустакат, скептичен светски човек, състоятелен, не особено работлив, ипохондрик, начетен, непрекъснато мигащ и винаги усмихнат при разговор. Инес Роде нямаше абсолютно никакво доверие в него — в какво отношение, тя не казваше, но говореше за него на Адриан, че е потаен човек и покрит въглен. Ала Адриан заявяваше откровено, че намира у Баптист Шпенглер някаква успокоителна интелигентност, и с удоволствие разговаряше с него — но беше много по-малко отстъпчив пред опитите за сближение на друг един гост, който с простодушна доверчивост се стараеше да преодолее неговата затвореност. Това беше Рудолф Швертфегер, даровит млад цигулар в Цапфенщьосеровия оркестър, който наред с дворцовата капела играеше значителна роля в музикалния живот на града. Роден в Дрезден, но по произход по-скоро от Долна Германия, русокос, среден на ръст, добре сложен, Швертфегер притежаваше шлифовката и приятното държане, присъщи на саксонската цивилизация, и беше колкото добродушен, толкова и кокетлив, прекарваше всяка свободна вечер поне на един, а повечето пъти на два и на три приема, предаден от все сърце на флирт с прекрасния пол, с млади девойки, а също и с по-зрели жени. Отношенията му с Лео Цинк бяха хладни, а понякога дори и обтегнати — често съм забелязвал, че обичливите хора не се много обичат помежду си и това се отнася както до мъжете — покорители на женски сърца, така и до хубавите жени. Аз от своя страна нямах нищо против Швертфегер, дори искрено му симпатизирах и неговата ранна, трагична смърт, обвеяна за мен от особен, зловещ ужас, ме потресе до дън душа. Колко ясно виждам още пред себе си този млад човек с неговия момчешки навик да оправя с движение на рамото дрехата си и леко да мръщи в ъгълчето устата си, помня наивния му обичай да се вглежда напрегнато и сякаш възмутено при разговор в този, с когото говори: стоманеносините му очи буквално се впиваха тогава в лицето на събеседника, като се спираха ту на едното, ту на другото око на говорещия, а устните му някак особено се издуваха. Човек беше готов да припише какви ли не още прекрасни качества на любезната му натура, независимо от таланта му. Прямота, порядъчност, липса на предразсъдъци, артистично, лишено от завист равнодушие спрямо парите и благата в живота, с една дума, някаква чистота, която просто светеше и в погледа на хубавите му — повтарям — стоманеносини очи върху наистина малко нещо булдожкото му или мопсовско, но младежки привлекателно лице — всички тези черти му бяха присъщи. Той музицираше често със сенаторката, която не беше лоша пианистка, и с това навлизаше в периметъра на споменатия вече Кньотерих, който изгаряше от нетърпение също да заскрибуца на своето виолончело, ала обществото явно предпочиташе да слуша Рудолф. Швертфегер свиреше чисто, култивирано, тонът му не беше голям, но сладостно звучен и технически дори блестящ. Рядко можеше да се чуе по-безупречно изпълнение на някои работи от Вивалди, Виьотан и Шпор, на сонатата в до-минор от Григ, дори на Кройцеровата соната и на някои пиеси от Цезар Франк. Но инак си беше простичък, от литературата съвсем незасегнат, макар че държеше за доброто мнение на духовно издигнатите хора — не само от суетност, но и защото сериозно ценеше общуването с тях, като се надяваше да се издигне и усъвършенствува ни този начин. От Адриан се почувствува веднага привлечен, започна да го ухажва и просто пренебрегваше поради това дори дамите, питаше го за мнението му, молеше го да му акомпанира, което Адриан по онова време винаги отказваше, показваше явно, че не може да се насити да разговаря с него на музикални и немузикални теми, и никаква хладина, никаква сдържаност, никаква отчужденост не беше в състояние да го отрезви, да го сплаши, да го отблъсне — безспорен знак за необикновено чистосърдечие, но също и за несмутимо разбиране и естествена вътрешна култура. Веднъж, когато поради главоболие и пълно нежелание да вижда хора, Адриан не приел поканата на сенаторката и останал в стаята си, неочаквано при него дошъл Швертфегер в жакет и черна връзка-пластрон, за да го склони, според думите му по поръка на повечето или на всички гости, все пак да се присъедини към компанията. Било тъй скучно без него… Това било само по себе си доста смайващо, защото Адриан далеч не беше от тези, които можеха да се смятат за „душа на обществото“. Не зная дали тогава се бе оставил да бъде предуман. Ала въпреки досещането му, че тая обща нужда от него е само измислен предлог, за да бъде склонен, той не можеше да не почувствува известна щастлива зачуденост от една толкова неизчерпаема любезност.

С това смятам, че представих почти всички посетители в дома на семейството Роде, все интересни лица, с които покрай другите си мюнхенски запознанства по-късно като учител във Фрайзинг се запознах и аз. Наскоро сред тях се озова и Рюдигер Шилдкнап — по примера на Адриан и той беше счел, че ще е по-добре да живее в Мюнхен вместо в Лайпциг, и този път беше намерил у себе си достатъчно решителност да осъществи това пожелание. Преди всичко издателят на неговите преводи от по-старата английска литература беше в Мюнхен, което беше за Рюдигер от практическо значение вън от това липсвало му беше и обществото на Адриан, когото с пристигането си веднага се залови да разсмива с историите за баща си и своето „разгледайте онова“. Той нае недалеч от жилището на приятеля си стая на третия етаж в една къща на Амалиенщрасе и там, при отворен през цялата зима прозорец, защото по природа се нуждаеше от много въздух, седеше на масата си, увит в палто и одеяло, и сред мъчнотии и кълба тютюнев дим се бореше, ту изпълнен с омраза, ту страстно увлечен, за точни немски еквиваленти на английските думи, изрази и ритми. Обядваше обикновено с Адриан в ресторанта на Кралския театър или в някоя пивничка в центъра на града, но скоро благодарение на лайпцигските си връзки доби достъп и в частни къщи, в резултат на което, независимо от вечерните покани, започнаха тук-там да слагат и на обед прибор за него, особено след като беше, да речем, ходил с очарованата от аристократичната му бедност домакиня из магазините по покупки. Тъй беше при неговия издател, собственика на фирмата „Радбрух и Сие“ на Фюрстенщрасе тъй и у Шлагинхауфенови, възрастни, състоятелни и бездетни съпрузи — мъжът от швабски произход и частен доцент, жената от мюнхенско семейство — които притежаваха наистина малко мрачно, но разкошно жилище на Бриенерщрасе. Техният украсен с колони салон беше мястото, където се събираше общество от представители на артистичните и аристократичните среди при това на домакинята, родена фон Плаузиг, беше най-драго, когато тези два елемента се съчетаваха в едно и също лице, както бе случаят например с генералния директор на Кралската опера, негово превъзходителство фон Ридезел, техен чест гост. Шилдкнап обядваше и у индустриалеца Булингер, богат фабрикант на хартия, който живееше край реката, в бел-етажа на построената от него доходна сграда на Виденмайерщрасе, а също и в семейството на един от директорите на пивоварното акционерно дружество „Пшор“ и на още няколко места.

У Шлагинхауфенови Рюдигер въведе и Адриан, където той, неразговорлив пришълец, се запозна, впрочем повърхностно и без по-нататъшни последици, с някои аристократизирани величия на живописта, с вагнеровската героиня Таня Орланда, а също тъй и с Феликс Мотл, с баварски придворни дами, с „правнука на Шилер“, господин фон Тлайхен-Русвурм, автор на книги по история на културата, и с такива писатели, които изобщо нищо не пишеха, а се подвизаваха сред обществото с устните си разкази. Действително тук той срещна за пръв път и Жанета Шойрл, внушаваща доверие личност със своеобразен чар, най-малко десетина години по-възрастна от него, дъщеря на починал баварски административен чиновник и на една парижанка — сега скована на стол от парализа, но интелектуално енергична стара дама, която никога не си бе дала труд да научи немски и с право наистина, защото нейният шаблонен, плавно леещ се безсъзнателен френски направо й заменяше и парите, и положението. Мадам Шойрл живееше с трите си дъщери (от които Жанета беше най-възрастната) в един твърде тесничък апартамент близо до Ботаническата градина. В малкия си, напълно парижки по характер салон тя даваше приеми с чай, които минаваха при голям успех. Стандартни гласове на камерни певци и певици изпълваха до пръсване малките помещения. Пред този скромен дом спираха често и сини дворцови каляски.

Колкото до Жанета, тя беше писателка, авторка на романи. Израсла сред езици, тя пишеше на свой собствен, очарователно неправилен стил оригинално женствени студии върху обществото, които не бяха лишени от психологична и музикална прелест и принадлежаха безусловно към добрата литература. Тя обърна веднага внимание на Адриан, сближи се с него, а той в нейното общество, в разговор с нея, се чувствуваше защитен. Светски грозна, с елегантно овчо лице, в което селското се примесваше към аристократичното, както и в говора й баварският диалект към френския език, тя беше извънредно интелигентна, но се отличаваше същевременно и с наивната недосетливост на застаряваща мома. У нея имаше нещо неустановено, забавно объркано, на което тя самата от душа се смееше — без да прави от себе си предмет на присмех и подигравка както Лео Цинк, а от най-чисто и развеселено сърце. При това беше извънредно музикална, пианистка, запалена по Шопен, пишеше върху Шуберт, дружеше с не една съвременна знаменитост от царството на музиката и самото й запознаване с Адриан започна с един задоволил и двете страни разговор върху полифонията на Моцарт и неговото отношение към Бах. Той беше и си остана дълги години приятелски разположен към нея.

Впрочем едва ли би някой очаквал, че градът, който си бе избрал той за местожителство, би го погълнал действително в атмосферата си, би го завладял изцяло.

Неговата красота, монументалната, пресечена от шумни планински потоци селска идиличност на градската картина под топлата синева на алпийското небе са действували навярно благотворно и на неговите очи, непринудеността на тамошните нрави, близка до непрекъсната маскарадна свобода, е облекчавала сигурно и неговия живот. Но духът на града — sit venia verbo!^[1] — неговата безобидна безразсъдност в живота, сетивно-декоративното, карнавално течение в изкуството на тая самодоволна Капуа бяха без съмнение органически чужди на такъв дълбок и строг човек като него — тази същност на града предизвикваше онзи именно замъглен, студен, замислено отчужден негов поглед, последван от засмяното извръщане на главата, който ми беше познат от години у него.

Говоря за Мюнхен от времето на късното регентство, за Мюнхен само четири години преди войната, последиците, от която превърнаха неговата задушевност в душевна болест и породиха една след друга мрачни гротески в него — говоря за онази хубава в перспективите си столица, цялата политическа проблематика, на която се свеждаше до забавното противоречие между един полусепаратистичен народен католицизъм и живия либерализъм на пангерманската вярност — за онзи Мюнхен с концертите на военната музика във Фелдхернхале, с дюкянчетата за произведения на изкуството и представителните магазини, за Мюнхен със сезонните изложби, селски балове през карнавала и тежко пиянство по време на мартенското пиво, с траещия седмици наред голям октомврийски събор на Терезиенвизе, където неуморимо веселият народ, отдавна покварен вече от днешното масово движение, празнуваше своите сатурналии за Мюнхен с неговото замръзнало вагнерианство, с езотеричните му котерии, които празнуваха зад Триумфалната арка своите естетически вечерни тайнства, с неговите благосклонно търпени от обществото и напълно доволни бохеми. Адриан виждаше всичко това, живееше сред него, изпробваше го през деветте месеца, които този път прекара в Горна Бавария — в течение на една есен, една зима и една пролет. На артистичните празненства, на които ходеше заедно с Шилдкнап, сред измамния полумрак на стилно декорираните зали, той отново се срещаше с посетителите на семейството Роде, с младите артисти, с Кньотерихови, доктор Краних, Цинк и Шпенглер, с дъщерите на самото семейство, седеше с Клариса и Инес, а заедно с тях с Рюдигер, Шпенглер и Краних, понякога и с Жанета Шойрл на една маса, където Швертфегер — облечен като селски момък или във флорентински костюм от тринадесетото столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака и го правеше да прилича на Ботичелиевия портрет на младежа с червената шапка — отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига — идваше да покани „по симпатичен начин“ за танц някоя от девойките Роде. „По симпатичен начин“ беше неговият любим израз държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала, но струваше му се, че няма да е симпатично, ако съвсем пренебрегне дамите от Рамбергщрасе, към които се отнасяше братски, и неговото усърдие всичко да бъде симпатично, така явно личеше в забързаното му приближаване, че Клариса високомерно казваше:

— Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен.

— Не съм ви нужен? — отвръщаше той весело възмутен с леко гърления си глас. — А нуждите на моето сърце не струват нищо, така ли?

— Нито пара — казваше тя. — Освен това аз съм много висока за вас.

И тръгваше с него, вирнала високо дребничката си брадичка без вдлъбнатинка под пухкавата устна. Или той канеше Инес и тя с прибулен поглед, изострила устни, го последваше към танцуващите. Впрочем държането му беше симпатично не само към сестрите. Той умееше да овладява своята разсеяност. Понякога, особено ако те му бяха отказали да танцуват, изведнъж се замисляше, сядаше на масата при Адриан и Баптист Шпенглер, който винаги бе в домино и пиеше червено вино. Мигайки, с ямичка на бузата над големите си мустаци, Шпенглер тъкмо цитираше дневника на братя Гонкур или писмата на абат Галиани и Швертфегер, със споменатия вече просто възмутен израз поради съсредоточеното си внимание, впиваше очи в лицето му. Сетне разискваше с Адриан върху програмата на предстоящия Цапфенщьосеров концерт, настояваше, сякаш нямаше никакви по-неотложни интереси и задължения, за подробности и пояснения по нещо, което Адриан беше казал напоследък у Роде върху музиката, върху състоянието на операта или нещо от този род и се посвещаваше вече напълно на него. Вземаше го под ръка и се разхождаше с него покрай стените на залата около празничната навалица, като се обръщаше към него по карнавален обичай на „ти“, без да се смущава от това, че Адриан не му отговаря със същото. Жанета Шойрл ми разказа по-късно, че веднъж, когато Адриан се завърнал след такава разходка на масата, Инес Роде му казала:

— Недейте му угажда толкова. Той иска всичко да има.

— Може би и господин Леверкюн иска да има всичко — забелязала Клариса, подпряла брадичка на ръката си.

Адриан свил рамене.

— Това, което иска от мене — отговорил той, — е да му напиша един концерт за цигулка, за да обиколи с него провинцията.

— Не правете това! — казала пак Клариса. — Приспособите ли се към него, ще съчините само симпатична музика.

— Вие надценявате твърде много моята приспособимост — отвърнал той при блеещия смях на Баптист Шпенглер.

Ала стига толкова за Адриановото участие в удоволствията на мюнхенския живот! Придружен от Шилдкнап и повечето пъти по негово настояване, той още през зимата започна да предприема излети из прочутата по своята красота, макар и окарикатурена малко от международния туризъм околност и прекара доста дни сред ослепителните снегове в Еттал, Оберамергау, Митенвалд. А когато дойде пролетта, тези излети дори зачестиха тяхна цел станаха било прочутите езера, било театралните замъци на любимия от народа безумец^[2] и те често потегляха с велосипеди (Адриан ценеше велосипеда като независимо превозно средство) и се отправяха, накъдето им видят очите, в раззеленилата се природа, като нощуваха, както се случи — в забележителни или най-незначителни места. Споменавам това, защото тъкмо по този начин Адриан се запозна още тогава с мястото, което реши да си избере по-късно за своя рамка в живота: с Пфайферинг край Валдсхут и с Швайгещиловото стопанство.

Валдсхут, градче без особена прелест и забележителности, се намира на един час път с влака от Мюнхен за Гармиш-Партенкирхен и следната гара, само десетина минути по-нататък, е Пфайферинг или Пфеферинг, където бързите влакове обаче не спират. Те оставят встрани луковичното кубе на църквицата в Пфайферинг, което се издига сред още скромния тук пейзаж. Адриан и Рюдигер попаднали в тази местност съвършено случайно и този път съвсем за кратко. Те дори не пренощували у Швайгещилови, защото искали да вземат още по светло от Валдсхут влака за Мюнхен, тъй като и двамата имали работа на другия ден. Обядвали в гостилницата на площада в градеца и понеже разписанието на влаковете им оставяло още няколко свободни часа, продължили по-нататък по засадения отстрани с дървета път към Пфайферинг, пресекли с велосипедите селото, узнали от едно дете името на близкото езеро — то се казвало Рибарника, хвърлили поглед към обраслото по билото с дървета възвишение, наричано просто Рида, и при яростния лай на вързаното с верига куче, което една боса ратайкиня повикала с името Кашперл, помолили за чаша лимонада под украсения с манастирски герб портал на стопанството, не толкова поради жажда, колкото, защото масивният и характерен селски барок на сградата им се хвърлил веднага в очи.

Не зная доколко Адриан е „забелязал“ нещо тогава и дали веднага или едва по-късно, постепенно, вече от разстояние си е дал сметка за някои сходства с тамошните условия, „транспонирани“ наистина в друга, но не много различна тоналност. Аз съм наклонен да вярвам, че отначало това откритие е останало подсъзнателно в него и че едва по-късно, дори може би и през време на сън, внезапно му се е разкрило. Във всеки случай той не казал нито дума на Шилдкнап, а и пред мене не спомена никога нищо за странното съответствие. Но, разбира се, може и аз да се лъжа. Езерото и хълмът, огромното старо дърво в двора — тук наистина бряст — с кръгла, зелено боядисана пейка, както и някои други допълнителни подробности може би са го поразили от пръв поглед, може би никакъв сън не е бил нужен, за да му се отворят очите, и това, че той не заговорваше, не доказва, разбира се, абсолютно нищо.

Снажната жена, която посрещнала посетителите на портата, била госпожа Елза Швайгещил. Тя приветливо ги изслушала, разбъркала във високи чаши лимонадата с дълги лъжички и им я поднесла в сводестата, подобна на зала гостна стая наляво в пруста, нещо като селски салон с грамадна маса, дълбоки прозоречни ниши, свидетелствуващи за дебелината на стените, и една крилата Самотракска Нике^[3] от гипс върху пъстро боядисания долап. Едно кафяво пиано стояло също в стаята. Това помещение не се използувало от членовете на семейството, пояснила госпожа Швайгещил, като седнала при гостите си. Събирали се вечер в една по-малка стая, косо насреща до самия вход. В къщата имало много излишно място по-нататък все от тази страна имало и друго хубаво помещение, така наречената игуменска стая, назована така, защото ръководителят на августинските монаси, които на времето са стопанисвали сградата, сигурно я използувал за кабинет. С това тя искала да каже, че стопанството било някога манастирски имот. Ала от три поколения имението принадлежало на Швайгещилови.

Адриан споменал, че и той произхожда от село, макар че живее отдавна в града, осведомил се колко земя имат стопаните и научил, че нивите и ливадите били четиридесетина моргена, освен гората. Също и ниската сграда с кестените отпред в празното място насреща принадлежала на стопанството. Някога и там имало монаси, сега сградата била почти винаги празна и не твърде подредена за живеене. По-миналото лято я наел един художник от Мюнхен, който решил да рисува картини от тукашните места, от валдхутското тресавище и тъй нататък и нарисувал много хубави изгледи, малко тъжни наистина, все едни мрачни, все едни мрачни. Три от картините били изложени в „Гласпаласт“, тя с очите си ги видяла там, а една откупил господин директорът Щиглмайер от Баварската сконтова банка. Сигурно и господата са художници?

Навярно тя заговорила за стария си наемател, за да изкаже това предположение и разбере горе-долу с какви хора има работа. Като научила, че единият е писател, а другият музикант, тя почтително повдигнала вежди и рекла, че това е вече нещо по-рядко и по-интересно. Художници ще срещнеш под път и над път. Господата веднага й направили впечатление на сериозни хора, докато художниците били повечето разпуснат, безгрижен народ, който не разбирал много от сериозността на живота — тя не говорела за практичната сериозност, за печеленето на пари и за подобни неща изобщо, а като казала сериозност, имала пред вид по-скоро трудностите в живота, неговите тъмни страни. Но не искала да бъде несправедлива и към художниците, защото тогавашният й наемател бил истинско изключение от тая весела пасмина, бил тих затворен човек и дори малко нещо мрачен, такива изглеждали и картините му, блатисти пейзажи, пусти горски поляни в мъгла, просто да се чуди човек как директорът Щиглмайер е избрал да си купи една от тях, и то най-мрачната: макар и финансист, и той, види се, е склонен към меланхолия.

Изправена, с гладко причесана, леко прошарена кестенява коса, толкова изопната, че се виждала бялата кожа на пътя, с работна престилка на квадратчета, с овална брошка на кръглото деколте на роклята, тя седяла при тях със събрани, сложени върху масата малки, добре оформени, работливи ръце — на дясната се виждала гладка венчална халка.

Тя обичала хората на изкуството, рекла стопанката на своя доста хубав, макар и не напълно свободен от диалектни примеси език, защото те били хора с разбиране, а разбирането било най-доброто и най-важното нещо в живота — веселостта на художниците се дължала всъщност на него, но имало весело, имало и сериозно разбиране и съвсем не се знаело кое от двете било за предпочитане. Може би най-желателното било нещо трето: спокойното разбиране. Хората на изкуството трябвало, то се знае, да живеят в града, защото там е културата, с която те имат работа, ала тяхното място било всъщност сред селските жители, които живеят по-близо до природата и затова са по-близо и до разбирането, а не сред гражданите, чието разбиране или е закърняло, или е трябвало според градския ред да се потиска, което пак водело до неговото закърняване. Но тя не искала да бъде несправедлива и спрямо гражданите винаги имало изключения, може би скришни изключения, и директорът Щиглмайер, за да се върнем пак на него, показал с покупката на оная мрачна картина голямо разбиране, и то не само художествено.

След това тя предложила на гостите си кафе и понички, но Шилдкнап и Адриан изявили предпочитание да използуват останалото си време, като хвърлят поглед на къщата и стопанството, ако тя би била така любезна да им ги покаже.

— С удоволствие — рекла тя. — Жалко само, че моят Макс (това било господин Швайгещил) е на полето с Гереон, нашия син. Те искаха да изпитат една нова машина за разхвърляне на тор, която Гереон купи напоследък. Така че господата ще трябва да се задоволят май само аз да ги разведа.

Думата „задоволяване“ била тук съвсем не на място, отговорили те и тръгнали с нея из тая чудесна къща. Най-напред разгледали при входа всекидневната на семейството, където мирисът на тютюн за лула, който се долавял из цялата къща, се усещал особено силно, сетне влезли в игуменската стая, неголямо, много симпатично помещение, в по-стар стил от външната архитектура, според характера си по-скоро от хиляда и шестстотинте, отколкото от хиляда и седемстотинте години, облицовано с ламперия, с гол дъсчен под и тапети от пресована кожа до самия гредоред на тавана, с икони по стените до леко сводестата прозоречна ниша, с кръгли стъкла в оловни рамки и пъстра стъклопис в оставените помежду им квадрати; в една по-голяма ниша в стената, над меден леген, бил закачен меден казан за вода; по-нататък се виждал стенен долап, обкован с железни скоби и заключалки. В стаята имало, освен това, една ъглова пейка с кожени възглавници и тежка, подобна на ковчег дъбова маса, недалеч от прозореца, с дълбоки чекмеджета под полирания плот. В средната си част той бил малко врязан навътре, ръбът околовръст бил малко по-висок, а отгоре бил сложен украсен с резба пулт. От тавана се спускал огромен полилей с останали по него угарки от восъчни свещи — някакво неправилно, завършващо на всички страни с връхчета, еленови рога и други фантастични фигури украшение от времето на Ренесанса.

Посетителите искрено похвалили игуменската стая. Шилдкнап поклатил дори замислено глава и рекъл, че би трябвало човек тук да се установи, тук да живее, но госпожа Швайгещил изразила съмнение, като казала, че за един писател тук ще е май много самотно, много далеч от културата и живота. Тя повела гостите си и нагоре по стълбата, за да им покаже на горния етаж няколко от множеството спални от двете страни на варосания, миришещ на плесен коридор. В тях имало кревати и ракли, подобни на шарения долап долу в залата, но само някои от леглата били приготвени за спане с високи, както е обичаят на село, бухнати пухени завивки. „Колко много спални!“ — рекли и двамата. Да, но повечето от тях стоели почти винаги празни, отговорила стопанката. Само от време на време някоя се заемала. В продължение на две години, до миналата есен, една баронеса фон Хандшухсхайм живяла тук и бродела из цялата къща, тя била дама, чиито мисли, както се изразила госпожа Швайгещил, не били тъкмо такива, каквито са на останалия свят, и затова тя потърсила тук закрила. Самата стопанка се разбирала с наемателката си много добре, разговаряла на драго сърце с нея и успявала понякога да я накара сама да се смее над своите по-особени идеи. Но за съжаление те не могли да бъдат напълно отстранени и спрени в развитието им, така че накрая трябвало да поверят милата баронеса на по-подходящи, вече лекарски грижи.

За това госпожа Швайгещил разказала, когато вече слизали по стълбата и излезли на двора, за да хвърлят поглед и в оборите. А преди това, казала тя, една от четирите спални била заета от една госпожица от много добро семейство, която добила тук детенцето си — тъй като говорела пред хора на изкуството, тя можела да нарича нещата, не и хората, разбира се, с техните имена. Бащата на госпожицата бил висш съдия от байройтските. Той си купил електрически автомобил и от това произлезли всички тия нещастия. Защото трябвало да си вземе за това и шофьор, който да го откарва до службата, и тоя младеж, иначе нищо особено, но доста издокаран в ливреята си с ширити, завъртял до самозабрава главата на тази госпожица. Тя забременяла от него и когато работата излязла наяве, родителите изпаднали в такава ярост и отчаяние, така започнали да си кършат ръцете, да си скубят косите, да кълнат, да се вайкат и да ругаят, че просто да не повярваш. От разбиране, нито от селско, нито от артистично, нямало и следа — само див градски страх за тяхното добро име. Госпожицата се молела и ридаела, търкаляла се просто в краката им под техните гневно разтърсвани юмруци и накрая припаднала заедно с майка си. А председателят на съда пристигнал тук един ден — дребен, с остра посивяла брадица и златни очила, съвсем разсипан от мъка човек — и поговорил с госпожа Швайгещил. И те се споразумели госпожицата да се освободи тук без много шум от бременност и сетне, все под предлог на малокръвие, да остане в стопанството още някое време. А когато дребничкият висш чиновник се запътил да си върви, той още веднъж се обърнал и със сълзи на очи зад златните рамки пак стиснал ръката й с думите: „Благодаря ви, мила жено, за вашата добрина и разбиране!“ Но с това той искал да рече разбиране спрямо съсипаните родители, а не спрямо госпожицата.

Тя също пристигнала, едно клето създание, с вечно зинала уста и дигнати вежди и докато очаквали да настъпи събитието, доверила много неща на госпожа Швайгещил, признала й напълно вината си и съвсем не се изкарвала, че била прелъстена — напротив, Карл, шофьорът дори й казвал: „Не е хубаво, госпожице, по-добре да оставим това!“ Но то било по-силно от нея и тя била готова да заплати за това с живота си, както и щяла да го стори, а с готовността си да умре, така поне й се струвало, тя изкупвала всичко. Показала много храброст, когато часът на раждането дошъл, и с помощта на тукашния околийски лекар, добрия доктор Кюрбис — комуто било съвършено безразлично как идва на света едно дете, стига всичко да протича нормално и плодът да не е в напречно положение — дала живот на рожбата си, едно момиченце. Но въпреки чистия въздух на село и доброто гледане, госпожицата си останала много слаба след раждането, все така държала отворена устата и дигнати веждите си, от което страните й изглеждали още по-слаби, така че при вида й, когато нейният дребен високопоставен татко дошъл след известно време да си я вземе, зад златните му очила пак заблестели сълзи. Детето било изпратено при „сивите девици“ в Бамберг, но и майката оттогава била вече само една сива госпожица: с едно канарче и една костенурка, подарени й от състрадателните родители, тя закреяла, заболяла в стаицата си от охтика, зародиша на която навярно е носила винаги в себе си. Най-после я пратили в Давос, но това, изглежда, я вече довършило, защото умряла там почти веднага — както си го и желала и ако е имала донякъде право да смята, че с готовността да се умре се изкупвало предварително всичко, тогава тя се е разплатила за грешката си и с това цялата работа се е приключила.

Посетителите се отбили в обора при кравите, надникнали при конете и хвърлили поглед в свинарника, докато стопанката им разказвала за приютената от нея госпожица. Отишли и при кокошките, и при пчелите зад къщата и тогава приятелите попитали какво дължат, но им било заявено, че не дължат нищо. Те поблагодарили за всичко и си заминали с колелата обратно за Валдсхут, за да успеят за влака. Че този ден не минал напразно и че Пфайферинг е забележително място — по това и двамата били съгласни.

Адриан запази в душата си спомен за тази местност, без това да повлияе още на неговите решения. Той искаше да замине, но да замине много по-далеч от само един час път с влака. От музиката на „Loves Labours Lost“ беше готова тогава само клавирната скица на встъпителните сцени; но работата не вървеше; трудно бе да се поддържа пародийната изкуственост в стила, това предполагаше непрекъснато поддържане на ексцентричността в настроението и изискваше нови простори, по-дълбоки промени в околната обстановка. Обзе го безпокойство. Наетата у Роде стая на Рамбергщрасе, която му предлагаше само несигурно усамотяване и където всеки момент можеше някой внезапно да влезе и да го повика при гостите, му вече дотегна.

„Аз търся — писа ми той, — запитвам в себе си света и се вслушвам, за да ми бъде посочено някое място, където да се укрия от света и несмущаван от никого, да поведа разговор със своя живот, със своята съдба.“

Странни, съдбовни думи! Може ли да не тръпна, може ли да не трепери ръката ми, когато си мисля за какъв разговор, за каква среща и спогодба търсеше той — съзнателно или не — подходящото място?

Изборът му се спря на Италия, закъдето реши да замине в необикновено за туризъм време — тъкмо в началото на лятото, към края на юни. Той убеди и Рюдигер Шилдкнап да тръгне с него.