Томас Ман
Доктор Фаустус (29)

XXIX

От Мюнхенския карнавал през 1914 година, от тези разпуснати, побратимяващи, празнично оживени седмици между Богоявление и Чистата сряда с многобройните им обществени и частни увеселения, в които и аз, като млад още учител от Фрайзинг, вземах участие било сам, било в обществото на Адриан, ми е останал жив или по-право казано — тежък, фатален спомен. Та това беше последният карнавал преди започването на четиригодишната война, която в историческото ни чувство се слива сега с днешните ужаси в една епоха, последният преди започването на така наречената Първа световна война, сложила завинаги край на естетическата невинност в живота на града на Изар и на неговото дионисиевско, ако мога така да се изразя, задоволство. Това беше времето, когато и някои индивидуални съдби в нашия кръг от познати добиха пред очите ми напрегнат развой. Този развой стигна — за останалия свят, разбира се, почти незабелязано — до катастрофи, за които ще трябва тук да разкажа, защото засягат отблизо живота и съдбата отчасти и на моя герой Адриан Леверкюн и нещо повече — защото в едната от тях, според моето съкровено разбиране, и той беше намесен по някакъв тайнствен и гибелен начин като действуващо лице.

С това аз нямам пред вид участта на Клариса Роде, на тая горда и насмешлива, играеща си със смъртта блондинка, която по онова време беше още сред нас, още живееше при майка си и вземаше участие в карнавалните развлечения, но вече се готвеше да напусне след тях града, за да постъпи като артистка за младежки любовни роли в един провинциален театър, назначението в който й беше издействувал нейният учител, възрастният артист за героични роли при Кралския театър. Това решение щеше да се окаже твърде злополучно, но нейният театрален ментор, Зайлер по име, опитен човек, не носи за него никаква отговорност. Един ден той бе изпратил до сенаторката Роде писмо, в което обясняваше, че ученичката му била наистина извънредно интелигентна и изпълнена с ентусиазъм за сцената, но нейната природна дарба не била достатъчна, за да й осигури една успешна сценична кариера; липсвала й първоосновата за всяко драматично майсторство, именно артистичният инстинкт, това, което се нарича театрална жилка, и той по съвест бил длъжен да я посъветва да се откаже овреме от избрания път.

Но това беше довело до криза със сълзи, до страшно отчаяние от страна на Клариса, което бе упражнило своето въздействие върху сърцето на майката, и кралският артист Зайлер, снел вече с написването на писмото всяка отговорност от себе си, беше замолен да завърши обучението и да помогне с връзките си на младото момиче да дебютира някъде като начинаеща артистка.

Има вече двадесет и две години, откакто Клариса бе постигната от печалната си участ и в хронологичен ред аз ще разкажа и за това. Но тук имам пред вид участта на нежната, трогателната, хранещата такъв култ към миналото и скръбта нейна сестра Инес, а също и участта на горкия Руди Швертфегер, за която аз с ужас си припомних, когато не можах да се въздържа преди малко и предивременно заговорих за въвличането на самотния Адриан Леверкюн в тези произшествия. На такива изпреварвания читателят е вече свикнал у мене, ала нека той не ги тълкува като авторско своеволие и несмисленост. Работата е там, че аз отнапред със страх, с безпокойство, с ужас дори мисля за някои неща, които по-късно ще трябва да разкажа, работата е, че мисълта за тях отнапред ме потиска, и че аз се мъча да разпределя някак си това бреме, като споменавам за тези неща предварително с намеци, наистина само от мене разбирани, и така малко по малко „поизплювам камъчето“. С това смятам, че ще си улесня разказването им, ще ги лиша от жилото на ужаса, ще отслабя тревожността им. Казвам това, за да извиня „порочната“ си повествователна техника и за да обясня своите затруднения. Че Адриан стоеше съвършено далече от завръзката на събитията, за които става тук дума, че той почти не ги забелязваше и че само аз, обществено много по-любопитният или по-право казано, човешки може би по-състрадателният, обръщах до известна степен вниманието му върху тях — не е нужно тук да изтъквам. Работата се отнася до следното.

Както загатнах и по-рано, отношенията на двете сестри Роде — на Клариса и Инес — към тяхната майка, сенаторката, не бяха особено хармонични. И двете често даваха да се разбере, че опитомената, леко сластна полубохемска атмосфера на техния салон, както и лишеното от корен, макар и подредено с остатъците от по-раншната им патрицианско-буржоазна охолност тяхно съществувание им действува на нервите. И двете гледаха, наистина в различни посоки, да избягат от това хибридно състояние: гордата Клариса на всяка цена — в театъра, за който, както учителят й постепенно се бе уверил, й липсваше истинско призвание, а нежно-меланхолната и бояща се по природа от живота Инес, обратно — назад под стряхата, под душевната защитеност на осигурената буржоазност, пътят към която беше един почтен брак, сключен, ако може, по любов, пък ако не може — и без любов. Инес тръгна, разбира се, с живото, сантиментално одобрение на майка си по този път — и претърпя на него крушение, както и сестра й на своя. Изясни се трагично, че всъщност и за самата нея не отговаряше този идеал, а и епохата, която променяше и подкопаваше всичко, не можеше вече да позволи неговото осъществяване.

По това време с нея се сближи някой си доктор Хелмут Инститорис, специалист по естетика и история на изкуството, частен доцент във Висшето техническо училище, където, пускайки снимки из аудиторията, четеше лекции по теория на красотата и по архитектурата на Ренесанса, но имаше добри изгледи да бъде един ден поканен в университета, където да стане вече преподавател, редовен професор, член на академията и прочие, особено ако той, ерген от заможно вюрцбургско семейство, очакващ значителна част от наследството, се погрижеше да добие по-голяма тежест сред обществото, като си създаде семейно огнище и уреди гостоприемен дом. Затова именно той си търсеше жена, без да е нужно обаче да се грижи за финансовото положение на избраницата си, напротив, той беше по-скоро от ония мъже, които желаят сами да разполагат в брака с парите и да знаят, че съпругата им зависи всецяло от тях.

Това не свидетелствуваше за чувство на сила и наистина Инститорис не беше силен човек, което проличаваше и от естетическото възхищение, изпитвано от него пред всичко силно и неудържимо процъфтяващо. Той беше дългоглав блондин, по-скоро дребен, извънредно елегантен, с гладка, причесана на път, леко намазана, с брилянтин коса. Над устните му слабо надвисваха руси мустаци, а зад златните очила поглеждаха сини очи с такъв нежен, благороден израз, че беше трудно или може би, напротив — лесно да се разбере неговата почит към грубата сила, естествено, ако тя беше красива. Той принадлежеше към онзи разпространен през онова десетилетие тип, който според сполучливия израз на Баптист Шпенглер, „докато бузите му охтичаво горят, непрекъснато вика: «Колко е силен и красив животът!»“

То се знае, Инститорис не викаше, той говореше по-скоро тихо, шептящо, дори и когато възвестяваше, че Италианският ренесанс бил време, което „димяло от кръв и красота“. Той не беше и охтичав, най-многото да беше прекарал почти като всеки един през най-ранната си младост някоя съвсем лека туберкулоза. Но беше нежен и нервен, страдаше от смущения на симпатичната нервна система, на слънчевия възел, от който изхождат толкова страхове и предчувствия за ранна смърт, и затова редовно посещаваше един скъп санаториум в Меран. Навярно се надяваше — на това се надяваха и неговите лекари, — че един редовен, добре подреден брачен живот ще подобри и неговото здраве.

През зимата на 1913–1914 година той дотолкова се сближи с нашата Инес Роде, че като се съдеше по всичко, работата трябваше да свърши със сгодяване. Но годежът бе чакан все пак доста дълго — до началото на войната: плахостта и съвестността и на двете страни изискваха, изглежда, по-дълго, грижливо преценяване на въпроса, дали двамата действително бяха родени един за друг. Но при вида на младата „двойка“, било в салона на сенаторката, където Инститорис, както се следваше, беше въведен, било на обществени празненства, на които те често се уединяваха да си приказват в някой отстранен кът, вече се създаваше впечатлението, че тъкмо този въпрос се обсъжда сега непосредствено или косвено между двамата, и човеколюбивият наблюдател, който усещаше във въздуха нещо като предварително, пробно сгодяване, чувствуваше неволно желание да вземе и той в душата си участие в това обсъждане.

Че Хелмут беше спрял своя избор тъкмо на Инес, бе наистина малко чудно, за да стане накрая все пак напълно обяснимо. Жена от Ренесанса тя не беше — нямаше нито следа от нещо подобно в нейната душевна крехкост, в нейния прибулен поглед, изпълнен с благородна печал, в нейната косо склонена напред шийка и изострена за лека, несигурна закачливост уста. Но със своя естетически идеал този жених съвсем не би могъл да живее, неговото мъжко превъзходство щеше да остане в такъв случай напълно в сянка — достатъчно беше да си го представи човек редом с такава колоритна, цялостна натура като Орланда, за да се убеди със смях в това. Но Инес също не беше без женствен чар, че един търсещ съпруга мъж се бе влюбил в нейната тежка коса, нейните малки, образуващи ямички ръце, нейната достойна, уважаваща себе си младост, беше твърде естествено. В нея той можеше да намери това, което търсеше. Нейното положение го привличаше: беше от патрицианско произхождение, което тя подчертаваше, но поради сегашните обстоятелства, поради изкоренеността и донякъде декласираността й то беше вече леко принизено, така че не застрашаваше неговото надмощие напротив, той можеше да има чувството, че я издига, че я реабилитира, като я вземаше за своя жена. Майката — полуразорена вдовица, все още жадна за удоволствия, сестрата постъпва в театъра, обкръжението — повече или по-малко циганско — това бяха обстоятелства, по отношение на които, в интерес на неговото собствено достойнство, той нямаше нищо против, още повече, че с тази си връзка съвсем не уронваше пред обществото достойнството си, тя не застрашаваше кариерата му и той можеше да бъде сигурен, че Инес, коректно и великодушно снабдена за чеиз от майка си с бельо, а може би и със сребро, ще бъде безупречно представителна домакиня в дома му.

Така се представяха на мене нещата, гледани от страната на доктор Инститорис. Но достатъчно беше да погледна на него с очите на девойката, и работата добиваше вече не толкова хармоничен изглед. Колкото и да напрягах цялата си фантазия, аз никак не можех да открия нещо привлекателно за другия пол в този дребнав, загрижен за себе си, наистина изтънчен и отлично образован, но физически съвършено лишен от привлекателност човек (между другото, при ходене той ситнеше) — а чувствувах, че Инес, при цялата затворена в себе си строгост на моминството си, все пак имаше нужда от такова привличане. Към това трябваше да се прибави и противоположността на философските схващания, на теоретичната насоченост в живота на двамата — която бихме могли да наречем диаметрална и просто образцова. Това беше, казано с две думи, противоположност между естетиката, от една страна, и морала, от друга, която до голяма степен господствуваше в културната диалектика през оная епоха и донякъде се олицетворяваше от тези двама млади хора: противоречие между книжното прославяне на „живота“ в неговата блестяща самоувереност и песимистичното възвеличаване на страданието с неговата дълбочина и мъдрост. Би могло да се каже, че в своя творчески първоизвор тази противоположност е била изобщо слята в личността и едва с времето се е разпаднала на изключващите се крайности. Доктор Инститорис беше — би трябвало да добавим: о господи! — от душа и сърце човек на Ренесанса, а Инес Роде бе съвсем подчертано дете на песимистичния морализъм. Към един свят, който „димеше от кръв и красота“, тя не хранеше абсолютно никакви симпатии, а колкото се отнасяше до „живота“, девойката търсеше да се защити тъкмо от него в един строго буржоазен, почтен и материално добре осигурен брак, в който да е по възможност предпазена от сътресения. Беше повече от иронично, че тъкмо този човек — или човечец, — който желаеше, както изглежда, да й предложи това прибежище, бе толкова много побъркан по красивите злодеяния и италианските отровителства.

Не вярвам, когато бяха сами, двамата да се впускаха в спорове по техния светоглед. Тогава те говореха за по-всекидневни неща и просто проверяваха как ли ще бъде, ако двамата се сгодят. Философията беше по-скоро предмет на по-издигната светска беседа и аз си спомням наистина доста случаи, когато сред по-голям кръг мненията им се сблъскваха в хода на общия разговор, при чаша вино около масата за почивка в някоя странична ложа на балната зала: например, когато Инститорис твърдеше, че само хора със силни, брутални инстинкти могат да създадат велики творби, а Инес протестираше против това, като изтъкваше, че много пъти великото в изкуството е изхождало от дълбоко християнски, сломени от угризенията на съвестта, изтънчени от страданията и мрачно настроени по отношение на живота натури. На мен тия антитези ми се струваха празни и ефимерни, те съвсем не отговаряха на действителността, именно на тъй рядко постиганото и, разбира се, винаги несигурно равновесие между виталната сила и немощта — в което се проявява геният. Но тук едната страна защищаваше това, което беше, именно недостатъчната виталност, а другата това, което боготвореше, тоест силата, и затова нямаше какво да им се възразява.

Спомням си, че веднъж, когато седяхме тъй заедно (Кньотерихови, Цинк и Шпенглер, Шилдкнап и неговият издател Радбрух бяха също в групата), избухна приятелски спор не между влюбената двойка, както вече можеше май тя да се нарече, а по доста комичен начин между Инститорис и Руди Швертфегер, който, костюмиран твърде мило като ловец, беше тъкмо поседнал за малко при нас. Не зная вече точно за какво ставаше дума, във всеки случай разногласието възникна от една съвсем невинна забележка на Швертфегер, която той изрече без много или дори без изобщо да мисли. Тя се отнасяше до „заслугата“, до нещо, доколкото си спомням, което било завоювано, постигнато с борба, с напрежение на волята и себепревъзмогване — и Рудолф, който от душа похвали случая и го нарече заслуга, никак не можеше да разбере, защо Инститорис тъй се опълчи против това и никак не искаше да признае заслуга в нещо, което било постигнато с пот. От гледището на красотата, каза той, не волята е похвална, а дарбата и само дарбата трябва да се смята за заслуга. Усилието било нещо просташко. Благородно и поради това заслуга е само това, което става по инстинкт, неволно и с леснина. Наистина добрият Руди не беше никакъв герой и борец и през целия си живот не бе вършил нищо, което да не му се бе удавало с леснина, както например и преди всичко неговото отлично свирене на цигулка. Но с тия думи на Инститорис той не можеше да се съгласи и макар смътно да чувствуваше, че зад тях се крият някакви „висши“, недостъпни за него съображения, не поиска да се предаде. Издал възмутено напред устни, той загледа Инститорис в лицето, като впиваше сините си очи ту в дясното, ту в лявото око на събеседника си.

— Не, че как тъй, та това е безсмислица — каза почти тихо и заглушено той, от което вече личеше, че не е съвсем сигурен в становището си. — Заслугата си е заслуга, а именно дарбата не е заслуга. Ти, докторе, все говориш за красота, но нали тъкмо това е красиво, когато някой превъзмогне себе си и направи нещо по-добро, отколкото му е дадено от природата. Какво ще кажеш ти, Инес? — обърна се той за поддръжка към девойката, показвайки за пореден път с това си запитване пълната си наивност, тъй като нямаше никаква представа, че по тези въпроси Инес и Хелмут имаха по принцип съвършено противоположни схващания.

— Ти си прав — отговори тя и лицето й се покри с нежна руменина. — Във всеки случай аз смятам, че ти си прав. Дарбата е нещо прекрасно, но в думата „заслуга“ се съдържа възхищение, за което дарбата и изобщо инстинктивното не могат да претендират.

— Видя ли! — извика тържествуващ Швертфегер.

Инститорис в отговор се изсмя:

— Е да, ти се отнесе тъкмо там, където трябваше.

Но тук имаше нещо необичайно, което, макар и бегло, не можеше да не се почувствува от всички и за което свидетелствуваше и не веднага изчезналият руменец по лицето на Инес. Това, че тя по този, както и по всеки подобен въпрос не беше съгласна със своя жених, отговаряше напълно на нейното поведение. Но че тя даде право на хлапака Рудолф, това беше вече нещо ново. Той съвсем не подозираше изобщо, че съществува нещо такова, като аморализъм, а не се дава току-тъй право на някого, който не разбира никак противоположната теза, поне не се дава, преди да му бъде тя разяснена. В присъдата на Инес, макар и логично напълно естествена, имаше все пак нещо изненадващо, за мене то бе подчертано и от изсмиването, с което незаслужената победа на Швертфегер беше посрещната от сестра й Клариса — тая горда личност с твърде къса брадичка, от вниманието на която никога не убягваше, когато превъзходството по причини, нямащи нищо общо с превъзходството, оставаше с накърнен престиж — тя положително беше на мнение, че превъзходството ни най-малко не накърняваше с това престижа си.

— Е — извика тя, — хайде хоп, Рудолф! Благодарете! Стани, момко, и се поклони! Донеси на спасителката си един сладолед и я ангажирай за следващия валс!

Така правеше тя винаги. Държеше много гордо страната на сестра си и винаги казваше „хоп!“, щом се отнасяше до нейното достойнство. „Хайде, хоп!“ — казваше тя и на Инститорис, жениха, когато той се проявяваше като неповратлив и недосетлив кавалер. Изобщо от гордост тя държеше страната на всяко превъзходство, проявяваше загриженост за него и се показваше крайно учудена, ако някой не му отдаваше веднага дължимото. „Щом той иска от тебе нещо — сякаш искаше да каже тя, — ти трябва веднага да скочиш.“ Спомням си как веднъж пак подвикна на Швертфегер „хоп!“, този път заради Адриан, който беше изказал някакво желание във връзка с един Цапфенщьосеров концерт (мисля, че се отнасяше до билет за Жанета Шойрл), а Швертфегер изтъкваше някакви пречки за изпълнението си.

— Е, Рудолф! Хоп! — извика тя. — Боже мой, какво чакате? Нима трябва да ви подмушква човек?

— Ама не, съвсем не трябва — отговори той. — Разбира се, че ще… Само че…

— Тук не може да има никакво „само че“ — сряза го отвисоко тя с полушеговито, полусериозно осъждане. Адриан и Швертфегер се засмяха, Руди направи момчешката си гримаса, мръдна рамене и обеща да уреди всичко.

Изглеждаше, че Клариса виждаше и тук в Рудолф нещо като жених, който трябваше да „скача“ и наистина по най-наивен и доверчиво несмутим начин той постоянно се стараеше да спечели разположението на Адриан. А по отношение на истинския жених, на онзи, който искаше ръката на сестра й, тя често се опитваше да изпита мнението ми — впрочем по-деликатно и по-боязливо, сякаш против желанието си, сякаш искаше и не искаше да слуша, вършеше същото и самата. Инес. Двете сестри имаха доверие в мене, тоест изглеждаше, че те ми придаваха оная цена, която ме правеше годен и ми даваше правото да преценявам другите, но за да бъде доверието наистина пълно, необходима беше и известна незамесеност, непомрачен от нищо, неутралитет. Ролята на доверено лице е едновременно и приятна, и мъчителна, защото човек я играе винаги само при условие, че самият той е без всякакво значение. И все пак колко е по̀ за предпочитане, казвал съм си често аз, да внушаваш на света доверие, отколкото да възбуждаш в него страсти! Колко е по за предпочитане да му изглеждаш добър, отколкото хубав!

„Добър човек“ в очите на Инес Роде беше, види се, този, към когото светът има чисто морално, а не естетически възбудено отношение. Оттук идеше и нейното доверие към мене. Но трябва да кажа, че аз услужвах на двете сестри не по съвсем един и същ начин и малко попригаждах своите изказвания относно кандидата за женене Инститорис в зависимост от личността на слушателката си. В разговор с Клариса аз бях несравнено по-откровен, изказвах се като психолог върху мотивите на колебливия му (впрочем не само от негова страна колеблив) избор и не се стеснявах да се поприсмея с нейно съгласие над обожаващия „бруталните инстинкти“ слабак. Друго беше, когато ме разпитваше Инес. Тогава аз вземах под внимание чувствата, които формално предполагах у нея, без собствено да ги вярвам, тоест вземах под внимание по-скоро разумните съображения, поради които тя по всички признаци щеше да се омъжи за този човек, и говорех със сдържано уважение за неговите солидни качества, за знанията му, за неговата чистота като човек и превъзходни перспективи. Да придам на думите си достатъчна топлота, без да прекаля при това, беше нелесна задача, защото еднакво отговорно ми се виждаше както да усилвам колебанията на девойката, като спомагам да й опротивее убежището, за което тя жадуваше, така и да я насърчавам да търси, въпреки тези си колебания, подслон в него, да, в някои моменти дори, поради едно особено съображение, насърчаването ми се виждаше по-отговорно, отколкото разубеждаването.

Впрочем, обикновено на нея скоро й омръзваше да слуша мнението ми за Хелмут Инститорис и тя отиваше в доверието си по-нататък, обобщаваше го, така да се каже, като пожелаваше да чуе съжденията ми и за други наши познати, например за Цинк и Шпенглер или — за да приведа още един пример — за Швертфегер. Искаше да знае какво мисля за неговото свирене, за характера му, уважавам ли го и до каква степен, какъв дял от сериозност или хумор има в това уважение. Аз й отговарях най-съвестно, стараех се да бъда колкото мога по-справедлив, тъй както говорих и на тези страници за Рудолф, и тя ме слушаше внимателно, за да допълни след това обусловените ми от приятелството похвали със собствени забележки, с които аз пък можех само да се съглася, макар че те ме донякъде поразяваха със своята проницателност: страдалческа проницателност, която, при този характер на девойката, при нейния прибулен от недоверие поглед върху живота, не би трябвало да изненадва, но, проявена върху този обект, будеше все пак недоумение.

В края на краищата не беше никак чудно, че като познаваше много по-отдавна от мене този привлекателен млад човек и се отнасяше към него както сестра си едва ли не братски, тя беше вникнала по-добре от мене в него и можеше между четири очи да се изкаже за него по-точно. Според думите й той бил човек без пороци (тя употреби не тази дума, а някаква по-слаба, но беше ясно, че искаше това да каже), бил чист човек — оттук и неговата доверчивост, защото чистотата е доверчива. (Трогателна дума в нейната уста, тъй като самата тя съвсем не беше доверчива, макар и по изключение да се доверяваше на мене.) Не пиел — освен леко подсладен чай без сметана, но него вече три пъти дневно, не пушел — освен при случай, без да е принуден за това от някакъв навик. Всички тия мъжки упойки (доколкото си спомням, тя така се изрази), разните там наркотици той си заменял с флирта, на който наистина бил отдаден от цялата си душа и за който бил просто роден — не обаче за любов и приятелство, тъй като у него те щели, поради природата му, неусетно да се превърнат във флирт. Лекомислен човек? И да, и не. Във всеки случай не в смисъл на плитка простащина. Достатъчно било да си го представел човек наред с фабриканта Булингер, например, който така страшно се надува с богатството си и обича насмешливо да си тананика:

„Сърце щастливо, здрава кръв, това те само прави пръв…“

С единствената цел да накара хората още повече да му завиждат за парите — за да се схванела веднага разликата. Но мнозина не били в състояние да видят и осъзнаят цената му поради неговата „симпатичност“, неговото кокетство, неговия снобизъм, поради неговото влечение изобщо към светски живот — което било всъщност нещо ужасно. Нима не намирам, питаше ме тя, че целият този тукашен весел, артистично украсен бит, например това изящно бидермайеровско празненство в клуб „Кокочело“, на което и ние бяхме присъствували, е в мъчителен контраст със скръбта и съмнителността на живота? Нима не ми е познат ужасът от духовната пустота и нищожност, които царуват на обикновените „приеми“, в крещящо противоречие със свързаната с тях трескава възбуда от виното, музиката и скритите флуиди на човешките отношения? Понякога човек с очите си вижда как някой, спазвайки механично общоприетите норми, поддържа разговор, а мислите му през това време са съвсем другаде, именно при друго лице, което той наблюдава… А опустошенията на самото място, нарастващото безредие, разхвърляният, замърсен изглед на салона към края на „приема“. Тя признава, че след такъв прием понякога по цял час плаче в леглото си.

Така продължаваше тя да приказва, изразяваше повечето общи безпокойства и критики и изглеждаше да е забравила за Рудолф. Но щом заговори отново за него, стана ясно, че и през това време беше мислила за него. Ако говорела за неговия снобизъм, каза тя, под това трябвало да се разбира нещо съвършено безобидно, нещо само за смях, което все пак настройвало понякога и меланхолично. Така например той идвал като гост винаги последен, чувствувал нужда да кара другите да го чакат, винаги другите, а не той. Освен това държал сметка за конкуренцията, за светската ревност — разказвал, че вчера бил там и там, у Лангевишеви или както се казвали там приятелите му; у Ролвагенови, които имали две породисти щерки (като чуя думата „породисти“, просто настръхвам). Но споменавал това сякаш за да се извини, за да успокои съвестта си, един вид в смисъл: „Трябваше и там веднъж да се мярна“ — при което, човек можел да бъде сигурен, че и при онези говори същото, каквото и тук, тъй като желаел да поддържа у всекиго илюзията, че се чувствува най-добре, когато е с него — сякаш за хората това е много важно. Но в неговата убеденост, че с това причинява на всекиго радост, имало нещо заразително. Идвал, да речем, в пет часа на чай и заявявал, че обещал между пет и половина и шест да бъде някъде другаде, у Лангевишеви или Ролвагенови, което съвсем не било вярно. Сетне оставал до шест и половина, за да покаже, че тук му е най-приятно, че не може да се откъсне, че другите могат и да почакат — и бил толкова сигурен, че с това радва домакините, че те наистина може би се и радвали.

Ние се смеехме, но аз се отдавах на смеха въздържано, тъй като виждах, че веждите й се свиват от мъка. При това тя говореше тъй, сякаш смяташе, че е нужно — а дали не смяташе наистина, че е нужно — да ме предупреди да се предпазвам от любезностите на Швертфегер, в смисъл, да не им придавам твърде голямо значение. Те нищо не значели. Тя самата веднъж чула случайно дума по дума отдалече как той канел някого, за когото положително знаела, че му е напълно безразличен, да поседи още в компанията — и то с най-любезни, фамилиарно простонародни изрази като: „Ама недейте, не разваляйте играта, не си ходете още.“ Оттогава всички подобни увещания от негова страна, а такива за себе си тя вече е слушала, както съм щял и аз навярно да чуя, завинаги загубили за нея всякаква стойност.

С една дума, тя засвидетелствуваше мъчително недоверие в неговата сериозност, в неговите прояви на симпатия и внимание: например ако човек бил болен и той дойдел да го посети. Всичко това, както съм щял и сам да се убедя, се вършело само за да стане то по „симпатичен начин“ и защото той го смятал за подобаващо, за прието в обществото, а не от по-дълбоки подбуди — човек не трябвало да вади кой знае какви заключения от това. От него можели да се очакват и същински блудкавости, например ужасното възклицание: „Нещастни винаги ще се намерят!“ Тя с ушите си го чула от него. Някой на шега го предупредил да не прави нещастно едно момиче ли, една женена жена ли, и той действително самонадеяно отговорил: „Ах, нещастни винаги ще се намерят!“ Оставало човек и да помисли: „Господ да се смили над всичките! Колко смешно и позорно е да бъдеш един от тях!“

Впрочем тя не искала да бъде прекалено сурова — за каквато от думата „позорно“ би могла да бъде сметната. Нека не съм я разбирал зле: по начало и до известна степен Рудолф бил без съмнение благороден. Понякога с някой приглушен отговор, с един-единствен ням и отчужден поглед човек можел да го изтръгне сред обществото от шумното, обикновеното настроение и да го спечели донякъде за нещо по-сериозно. Ох, понякога той изглеждал наистина спечелен — така поддаващ се на влияние, какъвто си бил. Лангевишеви и Ролвагенови, или както те там да се казвали, се превръщали тогава за него в бледи сенки. Но достатъчно било, разбира се, да подиша друг въздух, да бъде изложен на други влияния, за да се проявяло вече пълното отчуждаване, безнадеждното отдалечаване, вместо доверието, вместо взаимното разбирателство. Но тогава той усещал това, защото бил всъщност чувствителен и разкаян, се стараел да поправи положението. Смешно и трогателно било да се слуша как тогава, за да възстанови отношенията, повтарял някоя повече или по-малко уместна дума, твоя собствена или която си цитирал между другото, от някоя книга — за да покаже, че не я е забравил и че все нещо разбира от висшите работи. Просто да се разплаче човек. И накрая неговото сбогуване на тръгване — тук пак се показвала готовността му за разкаяние и поправяне. Идвал и се сбогувал с някакви смешки на диалект, които те карат да се мръщиш и на които, поради умората, реагираш може би малко раздразнено. Но след като се е ръкувал наоколо и с останалите, връщал се назад и ти казвал простичко и сърдечно „сбогом“, на което естествено отвръщаш вече по-топло. Така той постигал добър завършек, тъй като такъв завършек му бил необходим. На другите два приема, които щял след това да посети, се повтаряло навярно пак същото…

Стига ли толкова? Това не е роман, при съставянето на който авторът да разкрива пред читателя сърцата на своите действуващи лица косвено, с помощта на сценично представяне. Като биографичен повествувател, на мене само ми подобава да наричам нещата непосредствено с техните имена и просто да констатирам душевните факти, които оказаха известно влияние върху хода на живота, който описвам. Но след необичайните изказвания, записани току-що от мене по памет, изказвания, бих казал, специфично интензивни, смятам, че за факта, който ще съобщя, не може да има вече никакво съмнение. Инес Роде обичаше малкия Швертфегер и тук възникваха два само въпроса: първо, дали тя знаеше това и, второ, кога, в кой момент нейното първоначално сестрински приятелско отношение към цигуларя беше придобило този пламенен и мъчителен характер.

На първия въпрос аз си отговарям с „да“. Една тъй начетена, би могло да се каже, психологично школувана и поетично контролираща преживяванията си девойка като нея е долавяла без съмнение развитието на своите чувства — колкото изненадващо, дори невероятно и да е изглеждало може би на нея в началото това развитие. Привидната наивност, с която разкриваше пред мене сърцето си, съвсем не свидетелствуваше, че тя не знаеше, защото това, което изглеждаше като простодушие, беше отчасти израз на непреодолима нужда да се изкаже, отчасти обаче и плод на доверието й към мене, едно доста своеобразно замаскирано доверие: защото тя се правеше донякъде, като че ли ме мисли за достатъчно простичък, за да не забележа нищо, което също би било един вид доверие, но всъщност желаеше и знаеше, че ще доловя истината, тъй като смяташе, за моя чест, че у мене нейната тайна ще бъде добре запазена. Това безусловно беше така. В моето човечно и дискретно съчувствие тя можеше да бъде сигурна, колкото и природно да е трудно за един мъж да се постави душевно и умствено на мястото на една жена, която е пламнала от любов към индивид от неговия пол. Не ще и дума, за нас е много по-лесно да разберем чувствата на един мъж към някое същество от женски пол — дори то и да ни е съвършено безразлично, — отколкото да се вживеем в увлечението на другия пол към едно лице от нашия. Да се „разбере“ това всъщност е невъзможно, ние го приемаме като образовани хора от обективно зачитане на природния закон и при такива случаи мъжът се държи обикновено много по-доброжелателно и толерантно от жената, която, узнавайки, че някоя нейна посестрима е запалила сърцето на някакъв мъж, гледа по начало на нея с доста злобни очи, дори и когато самата тя е напълно равнодушна към това сърце.

Следователно, приятелска добра воля за отзивчивост у мене не липсваше, макар че разбиране, в смисъл на вживяване в чувствата на Инес, природата не ми беше дала. Боже мой, хлапакът Швертфегер! Та чертите на лицето му имаха нещо мопсовско, гласът му беше гъгнещ, той изглеждаше много повече момче, отколкото мъж — макар и с готовност да подчертавам хубостта на сините му очи, добрата му фигура и приятното му свирене на цигулка и с уста, независимо изобщо от цялата му привлекателност. И тъй Инес Роде го обичаше, не сляпо, но затова пък с толкова по-дълбоко страдание в себе си аз гледах на това тъй, както и подигравателната и крайно високомерна към другия пол нейна сестра Клариса: също и на мене ми идеше да му викна „хоп!“. „Хоп, човече, какво чакате? Хайде, скачайте!“

Само че със скачането, дори Рудолф и да беше признал за себе си такова задължение, работата не беше толкова проста. Та нали там беше и Хелмут Инститорис, годеникът, или годеникът в бъдеще, женихът — и тук аз се връщам на поставения от мене въпрос, кога сестринското отношение на Инес към Рудолф се бе превърнало в страст. Моето човешко догаждане ми казваше: това ще е станало, когато доктор Хелмут, мъжът, се е сближил с нея, жената, и е започнал да я ухажва. Бях убеден, а и сега продължавам да вярвам, че Инес нямаше никога да се влюби в Швертфегер, ако не беше се появил Инститорис, женихът, в живота й. Той се домогваше до нея, но го вършеше, така да се каже, за друг. Защото, със своето ухажване и със свързания с това ход на мисли, този умерен човек можеше наистина да пробуди у нея жената — за това той все още беше способен. Но не за себе си можеше да я събуди той, макар че тя, от разумни съображения, беше готова да го последва — за това той вече не беше способен. И нейната пробудена женственост веднага се бе обърнала към друг, който бе предизвиквал дотогава у нея само спокойни полусестрински чувства и към когото сега се бяха разбудили съвсем други. Не може й дума да става, че тя го е смятала за подходящ, за достоен.

Но нейната меланхолия, която е търсела нещастието, се е спряла на него, на този, когото с потърсване е чувала да казва: „Нещастни винаги ще се намерят!“

И странно наистина! В своето увлечение към другия, тя беше възприела нещо от възхищението на незадоволителния си годеник пред бездушно инстинктивния „живот“, което толкова противоречеше на нейните възгледи, тя мамеше, така да се каже, Инститорис с неговото собствено умонастроение. Та не беше ли Рудолф в нейните меланхолно мъдри очи нещо като самия живот?

В сравнение с Инститорис, един обикновен доцент по изкуството, Швертфегер имаше на своя страна предимството вече на самото изкуство, което така подхранва страстта и одухотворява човека. От това личността на любимия естествено се възвишава, а чувствата към него получават, разбира се, все нова храна, когато с впечатленията от самата му личност почти непрестанно се свързват опияняващи впечатления и от изкуството. Всъщност Инес презираше гонитбата на красотата в този култивиращ чувствеността град, където майчиното й любопитство към по-свободните нрави я бе присадило, но за да не остане обществено изолирана, тя вземаше участие в празненствата на това общество, което представляваше един-единствен голям артистичен съюз, и тъкмо с това застрашаваше спокойствието, което тя търсеше. В спомените ми са се запазили характерни и обезпокоителни картини от онова време. Виждам как нашата група — семейството Роде, Кньотерихови, ако не се лъжа, и аз стоим сред множеството в първите редици на Цапфенщьосеровата зала след особено бляскавото изпълнение на една симфония от Чайковски и ръкопляскаме. Диригентът беше направил знак на оркестъра да стане, за да приеме заедно с него благодарността на публиката за хубавото изпълнение. Швертфегер, малко вляво, недалеч от концертмайстора (чието място щеше да заеме наскоро), стоеше с инструмента си под мишница, обърнал разгорещеното си и сияещо лице към залата, и сам кимаше за поздрав с не твърде позволена интимност към нас, докато Инес, която не можах да се въздържа да не погледна, склонила главата си косо напред, изострила напрегнато насмешливи устни, упорито бе спряла поглед в съвсем друга точка, там горе, в диригента, не, някъде още по-нататък, към арфите. Или: виждам Рудолф сам, ентусиазиран от стандартното постижение на някакъв гастролиращ събрат в изкуството, да стои пред столовете на почти опразнилата се зала и усърдно да ръкопляска нагоре към подиума, където този виртуоз вече за десети път излизаше да се покланя. На две крачки от него, сред безредно разместените столове, стои Инес, неуспяла тая вечер, както и всички ние, да се срещне с него. Тя го гледа и чака да свърши най-сетне с ръкоплясканията си, да се обърне, да я забележи и да я поздрави. Но той не спира и не я забелязва. По-право с ъгълчетата на очите си той поглежда към нея или, ако с това е вече много казано — неговите сини очи не са много точно спрени върху героя на подиума, те, без да са извърнати към ъглите, са леко отклонени към страната, където тя стои и чака, но той не престава да изразява бурно възторга си. Още няколко секунди, и тя рязко се обръща, бледна, гневно навъсена и забързва към изхода. Той веднага изоставя ръкопляскането, отказва се да вика още веднъж на подиума виртуоза и бързо тръгва след нея. На изхода я настига. Тя си налага физиономия, изразяваща най-студено учудване, че той е тук, че той изобщо съществува, не подава ръка, не го поглежда, не му продумва и бързо излиза.

Съзнавам, че съвсем не следваше да помествам тук всичките тия дреболии и нищожни подробности. Такива неща нямат място в една книга, в очите на читателя те изглеждат навярно доста глупави и той може би ще ги схване като досадно издребняване от моя страна. Все пак нека поне ми се зачете, че аз потискам у себе си още стотици други от този род, които също са се сплели във впечатленията ми от онова време, впечатления на един състрадателен човеколюбец, а те, поради нещастието, около което се бяха акумулирали, са останали незаличими в паметта ми. Години наред аз наблюдавах назряването на една катастрофа, която върху фона на световните събития остана наистина почти незабелязана, и все пак за своите открития, за своите всестранни безпокойства не съм казвал никому ни дума. Единствено с Адриан поговорих веднъж тогава в Пфайферинг за това още в самото начало — при все че не обичах особено и дори винаги се стеснявах малко да се заговорвам с него, откъснатия като монах от всякакви любовни истории, за светски случки от този род. И все пак аз го сторих, разказах му между другото, че Инес Роде, макар и да се кани да се сгодява с Инститорис, е безнадеждно и смъртно влюбена в Руди Швертфегер. Седяхме в игуменската стая и играехме шах.

— Виж ти какви новини! — рече той. — Ти искаш май да сбъркам хода си и да загубя този топ.

Той се усмихна, поклати глава и добави:

— Горката!

После, при по-нататъшното обмисляне на хода, с пауза между изреченията:

— Във всеки случай за него това съвсем не е шега работа… Ще трябва да си опича ума, ако иска да се отърве читав.