Томас Ман
Доктор Фаустус (33)

XXXIII

Времето, за което пиша, беше за нас, немците, ера на държавно крушение, на капитулация, на бунтове от изтощение и на безпомощно изпадане в ръцете на чужденците. Времето, в което пиша и което използувам да нанеса на хартията в тихото мое уединение тези спомени, носи в безобразно раздутата си утроба такава национална катастрофа, че в сравнение с нея тогавашното ни поражение изглежда като някаква умерена несполука, като разумна ликвидация на едно неуспяло начинание. Един дори позорен край е все нещо друго, нещо по-нормално от Страшния съд, който е надвиснал днес над нас, какъвто се бе струпал някога над Содом и Гомора и какъвто онзи първи път ние все пак не си навлякохме.

Че Страшният съд наближава, че той отдавна не може вече да се предотврати — в това не вярвам някой още да се съмнява. Монсиньор Хинтерпфьортнер и аз положително вече не сме сами в ужасното си и същевременно — бог да ни е на помощ! — тайно обнадеждващо ни убеждение. Че то остава погребано в мълчание, е вече само по себе си кошмарен факт. Защото, ако все пак е ужасно, когато сред масата от заслепени се намират и броени на пръсти зрящи със запечатани устни, ужасът според мене е пълен, когато всъщност всички знаят вече, но масово са обречени на мълчание, въпреки че всеки един чете истината в отбягващите или уплашено вперени очи на другия.

Докато аз ден след ден добросъвестно се стараех в непрестанна възбуда мълком да се справя с биографската си задача и да дам достоен облик на интимното, личното, вън в света стана това, което трябваше да стане и което спада към времето, в което пиша. Нахлуването във Франция, отдавна смятано за вероятно, е вече свършен факт — една основно промислена и подготвена военно-техническа операция от висш или изобщо от нов тип, за чието осъществяване ние затова не бяхме в състояние да попречим на неприятеля, защото не се решавахме да съсредоточим отбранителните си сили единствено в точката на дебаркирането, тъй като не знаехме дали не са набелязани и други такива точки и дали не трябва да очакваме и по-нататъшни нападения на непредвидени от нас места. Напразна и гибелна подозрителност: само на тази точка се предвиждал десантът. И в скоро време на брега бяха стоварени толкова войски, танкове, артилерия и снаряжение, че ние не можехме вече да отхвърлим всичко това в морето. Шербург, чието пристанище, както можем да вярваме, е направено напълно неизползваемо от немското инженерно изкуство — Шербург, след героични радиограми до фюрера от командуващите там генерал и адмирал, капитулира и от няколко дена бушува вече ожесточена битка за нормандския град Кан — едно сражение, което всъщност има за цел, ако нашите опасения се оправдаят, отварянето на път към френската столица, към този Парижу, на който при новия ред се определяше ролята на европейски Лунапарк и публичен дом и където сега с мъка обуздавано от държавната ни полиция и нейните френски сътрудници надига дръзко глава съпротивата.

Да, колко събития са станали през време на моите самотни занимания, без да съм забелязал нещо от тях! Малко дни само след поразителния десант в Нормандия на сцената на западния военен театър се появи нашето ново оръжие за отмъщение, толкова пъти вече предварително споменавано с такава радост от нашия фюрер: бомбата-робот, едно изумително бойно средство, каквото само крайната нужда може да внуши на изобретателския гений — тия безпилотни крилати пратеници на разрушението, пускани изобилно от френския бряг, за да експлодират над Южна Англия, които, ако само не се заблуждаваме, са станали в кратко време истинско бедствие за неприятеля. Ще могат ли да предотвратят те нещо съществено? Съдбата не пожела да завършим навреме необходимите инсталации, за да спънем и спрем с летателните снаряди нахлуването. Междувременно се съобщава за падането на Перуджа, която, между нас казано, е на половината път между Рим и Флоренция; мълви се вече дори за стратегически план да евакуираме напълно Апенинския полуостров — може би за да се освободят части за изнурителните отбранителни боеве на Изток, където нашите войници обаче на никаква цена не желаят да бъдат пращани. Една руска настъпателна вълна е минала там през Витебск и сега застрашава Минск, беларуската столица, след падането на която, както твърди нашата „агенция на слуховете“, и на Изток няма да се задържим вече.

Няма да се задържим вече! Сърце, не си го и представяй! Недей да помисляш какво ще стане, ако в нашия краен, нечувано страшен случай бентовете се скъсат — а те още малко и ще се скъсат — и вече изчезне задръжката срещу безкрайната омраза, каквато успяхме да разпалим срещу нас у съседните ни народи! Наистина разрушаването на нашите градове от въздуха отдавна е превърнало и Германия в театър на военните действия и все пак мисълта, че тя може и в истинския смисъл да стане такъв театър, е за нас непоносима, недопустима, а и нашата пропаганда е усвоила, странния маниер да предупреждава неприятеля да не помисля да посяга на нашата земя, на свещената немска земя, защото това щяло да бъде чудовищно престъпление… Свещената немска земя! Сякаш е останало още нещо свято в нея, сякаш не е отдавна свръх и свръхосквернена от безбройните престъпления и не подлежи вече не само морално, но и фактически на разправа, на съд. Но нека той дойде! На нищо повече не можем да се надяваме, нищо повече да очакваме, нищо повече да желаем. Повикът да се сключи мир с англосаксонците, предложението да се продължи борбата против сарматското нашествие, искането да се смекчи повелята за безусловна капитулация, сиреч да преговаряме — пита се: с кого? — е невероятна безсмислица, искане на един режим, който не желае да осъзнае и днес още, види се, не разбира, че е безвъзвратно осъден, че трябва да изчезне веднага, обсипан с проклятия — защото, омразен на света, той направи омразни и нас, и Германия, и държавата ни, отивам по-нататък и казвам: направи омразни и понятието германец, и всичко германско…

Този е той, фонът на моите биографични занимания в настоящия момент. Мисля, че все пак дължа на читателя една скица от него. А колкото до фона на самия ми разказ в момента, до който съм стигнал, аз го обрисувах в началото на тази глава с израза „в ръцете на чужденците“. „Ужасно е да изпаднеш в ръцете на чужденците“, тези думи и тяхната горчива истина неведнъж съм премислил и престрадал в ония дни на сгромолясване и капитулация, защото етичната отсянка, която католическата традиция придава на моето отношение към света, аз като немец живо чувствувам националното своеобразие, характерната самобитност на моята страна, нейната идея, така да се каже, която, в своята същност като едно от пречупванията на общочовешкото, утвърждава себе си в противовес на останалите, несъмнено равноправни разновидности и е в състояние да утвърждава себе си само при условие на известно зачитане от външния свят и на защита от страна на своя собствена, здрава държава. Специфичният ужас на едно решително военно поражение се състои в сразяването на тази идея, в нейното физическо оборване от друга, свързана преди всичко и с езика, чужда идеология, в пълното попадане под властта на тая идеология, от която, тъкмо защото е чужда, не може да се очаква очевидно нищо добро за нашата своеобразна същност. Това страшно преживяване бяха изпитали разгромените французи миналия път, когато техните емисари, за да смекчат условията на победителя, изтъквали колко голяма е славата, la gloire, извоювана от нашите войски с влизането им в Париж, на което германският държавник отговорил, че думата globe или някакъв неин еквивалент не съществува в нашия речник. За това уплашено се говорело с приглушен тон през 1870 година във френската камара. Хората със страх се мъчели да си изяснят като какво ли ще значи да зависиш от милостта на противник, за когото не съществува понятието la gloire.

Често съм си мислил за това, когато якобинско-пуританският добродетелен жаргон, с който военната пропаганда на „съглашенците“ си бе служила в течение на четирите военни години, се възприе вече като общопризнат език на победителя. Аз се убедих също, че от капитулацията не е далеч до пълната абдикация и до угодническото предложение победителят сам да поеме по свое разбиране управлението на победената страна, тъй като тя не знае кой път вече да хване. Преди четиридесет и осем години подобни тенденции се долавяха във Франция, сега те не бяха чужди и нам. Но те се отхвърлят. Падналият трябва, така или иначе, сам да се изправи на крака, а външната опека е налице само дотолкова, доколкото е нужно, за да се ограничи революцията, която след крушението на старите авторитети запълва вакуума, та да не би тя — ако отиде до крайност — да застраши буржоазния ред също и у победителите. Така в 1918 година поддържането на блокадата и след като бяхме сложили вече оръжието служеше на западните сили да контролират германската революция, да я удържат на буржоазно-демократични релси и да не допуснат тя да избие в руско-пролетарска насока. Победоносният буржоазен империализъм непрестанно ни предупреждаваше да се пазим от „анархията“, най-решително отказваше всякакви преговори с работническо-войнишките съвети, непрестанно уверяваше, че мир ще бъде сключен само с една солидна Германия, че само такава Германия ще получи храни. Това, което беше у нас нещо като правителство, следваше тия бащински напътствия, обявяваше се заедно с Националното събрание против пролетарската диктатура и отхвърляше послушно предложенията на Съветите, дори и когато се отнасяха до доставката на жито. Далеч не за мое задоволство, ако ми се позволи да добавя. Като умерен и образован човек аз изпитвам наистина естествен ужас от радикалната революция и диктатурата на нисшите класи, която по начало не мога да си представя иначе, освен като анархия и власт на простолюдието, с една дума, като разрушаване на културата. Но достатъчно ми е само да си припомня комичния анекдот за това, как двамата заплащани от крупния капитал спасители на европейската цивилизация, германският и италианският, обхождали заедно флорентинската галерия Уфици, където наистина съвсем не им е било мястото, и как единият уверявал другия, че всички тези „прекрасни съкровища на изкуството“ щели да бъдат унищожени от болшевизма, ако небето не попречило на това, като ги издигнало и двамата на държавническите им постове — за да се подредят представите ми за властта на простолюдието по напълно нов начин и да започне властта на долната класа да изглежда на мен, немския бюргер, вече идеална в станалото днес възможно сравнение с властта на измета. Доколкото зная, болшевизмът никога не е разрушавал произведения на изкуството. По-скоро това влиза в кръга на задачите на тия, които твърдят, че ни пазят от него. Та нима на тяхната страст да потъпкват духовното — страст, съвършено чужда на така наречената власт на тълпата — не стана без малко жертва и творчеството на героя от тези страници Адриан Леверкюн? Нямаше ли тяхната победа и исторически мандат да уреждат света според безобразната си преценка да лишат неговото дело от живот и безсмъртие?

Преди двадесет и шест години отвращението от самомнително добродетелната словоохотливост на витийствуващия по онова време буржоа и „син на революцията“ се оказа по-силно в сърцето ми от страха пред безредието и ме накара да желая тъкмо това, което той не желаеше — именно моята победена страна да потърси подкрепата на своята сестра по страдание, на Русия — при което аз бях готов да се примиря, дори да одобря.

Социалните преустройства, които щяха да произлязат от това сдружаване. Руската революция ме потресе и историческото превъзходство на нейните принципи над принципите на силите, които бяха стъпили на врата ни, не подлежеше в моите очи на никакво съмнение.

Историята ме е научила оттогава да гледам вече с други очи на тогавашните ни победители, които в най-скоро време пак ще ни победят, този път в съюз с революцията от Изток. Наистина известни слоеве от буржоазната демокрация изглеждаха, изглеждат и днес, узрели за това, което аз нарекох власт на измета — те изглеждаха готови да се съюзят с нея, за да продължат срока на своите привилегии. И все пак сред тази демокрация се намериха водачи, които също като мене, сина на хуманизма, видяха в тая власт пределното обременяване, вече непоносимо за човечеството, и вдигнаха своя свят на борба с нея — борба на живот и на смърт. Заради това човечеството дължи несъмнено благодарност на тези мъже, но това същевременно и доказва, че демокрацията в западните страни, въпреки изостаналостта на нейните институции, въпреки закостенялостта в схващането й за свободата, проявявано спрямо всичко ново и необходимо, стои в общи черти все пак на позицията на прогреса, на добрата воля за усъвършенствуване на обществото и е по същество способна за обновяване, подобряване, подмладяване, за преход към по-отговарящи на жизнените условия състояния.

Всичко това между другото. Онова, за което искам като биограф тук да припомня, е засилилото се с приближаване на поражението и стигналото до своя връх при това поражение падане на авторитета на монархичната милитаристична държава, на тая привична за нас дотогава форма на живот, сгромолясването, абдикацията на тази държава, при все още царящата нищета, при все по-нарастващото обезценяване на парите и възникването на някакво ново състояние на разюздано дискутиране и умозрителна свобода — някакво жалко и незаслужено добиване на гражданска самостоятелност, разпадането на почиващия дотогава на дисциплина държавен механизъм в дебатиращи тълпи от останали без господари поданици. Всичко това не е някакво особено отрадно зрелище и аз мога да определя само с думата „мъчителни“ впечатленията, добити от събранията на появилите се по онова време „съвети на умствените работници“ и пр., събрания, в които участвувах като напълно пасивен наблюдател из залите на мюнхенските хотели. Ако бях романист, щях да опиша на читателя едно такова заседание, на което някой, да речем, белетристичен писател говореше не без грация, дори сибаритски приятно на темата „Революция и човеколюбие“ и предизвикваше свободни, прекалено свободни, неясни и объркани прения, в които вземаха участие най-странни, излизащи само при такива случаи на бял свят субекти, шутове, маниаци, живи привидения, подстрекатели и дървени философи — ако бях романист, казвам, щях да опиша по тия свои угнетителни спомени доста пластично едно подобно безпомощно и безнадеждно събрание. Тук се произнасяха речи за и против човеколюбието, за и против офицерите, за и против народа. Някакво момиченце каза едно стихотворение някакъв човек във военно сиво-зеленикаво едва можа да бъде възпрян при четенето на ръкописа му, който започваше с обръщението: „Драги граждани и гражданки!“ и щеше да заеме без съмнение цялата нощ; един озлобен завършващ студент неумолимо се обяви против всички преждеговоривши, без да удостои събранието с някакво свое положително становище — и тъй нататък. Държането на слушателите, които се провикваха с просташки реплики от местата си, беше буйно, детинско и брутално, председателството безпомощно, въздухът ужасен и резултатът по-малък от нула. Човек се оглеждаше наоколо и само се питаше дали е единственият тук, който страда, и беше щастлив, когато излезеше на улицата, където от часове вече нямаше трамваи и някакви, безцелни навярно, изстрели проехтяваха в зимната нощ.

Леверкюн, с когото споделях тези свои впечатления, беше извънредно зле тогава, той боледуваше и в болестта му имаше нещо от унизителните мъчения, от късането на меса с нажежени клещи, без всъщност животът му да бе застрашен непосредствено. Все пак страданията му стигаха, изглежда, до такава точка, при която човек едва доживява до следния ден. Съсипваше го нестихващо и при най-строга диета стомашно разстройство, придружено от непоносими, чести, продължаващи с дни главоболия и траещи цели часове, дори дни повръщания, и то при празен стомах — истинско бедствие, недостойно, коварно, унизително, пристъпите на което завършваха с пълно изтощение и продължително непонасяне на светлината. Не ще и дума, това заболяване не се дължеше на някакви душевни страдания поради мъчителните събития от последно време — поради поражението на страната и придружаващите го хаотични явления. В неговото манастирско-селско усамотение, далече от града, тези неща почти не го засягаха, макар че беше в течение на тях, не от вестниците, каквито не четеше, а от толкова съчувствуващата му, колкото и невъзмутима болногледачка госпожа Елза Швайгещил. По повод на тези събития, предвиждани и затова посрещани от него не като внезапен удар, а като сбъдване на нещо, отдавна очаквано, той можеше най-много да свие рамене и моите опити да видя в сполетялото ни нещастие и някаква добра страна, каквато то би могло и да има, се възприемаха от него като излияния, доста сродни на ония, в които се бях впускал в началото на войната — аз още си спомням студените, скептични думи: „Господ да ви е на помощ в тия ваши студии!“ — с които ми бе отговорил тогава.

И все пак! Колкото и да изглеждаше невъзможна някаква вътрешна връзка между влошаването на здравето му и нещастната участ, сполетяла отечеството ни — моята склонност да виждам обективна зависимост между едното и другото, да тегля символичен паралел между тях — склонност, засилвана и от простия факт на едновременността им, — ме караше да мисля, че той не стои в действителност толкова настрана от външните събития; аз обаче запазвах тая своя мисъл за себе си и се пазех да я изразя пред него дори само с намек.

Адриан не искаше да се вика лекар, тъй като смяташе, че неговото страдание е нещо съвсем обичайно — само едно остро засилване на унаследената му мигрена. Госпожа Швайгещил беше, която най-после настоя да бъде повикан валдсхутският околийски лекар доктор Кюрбис, онзи, който бе акуширал на времето госпожицата от Байройт. Добрият човек не пожела и да слуша за мигрена, тъй като обикновено извънредно силното у Адриан главоболие не се съсредоточаваше само в едната половина на главата, какъвто е случаят при мигрената, а дълбаещата болка обхващаше двете очи и областта над очите, така че докторът я окачестви като страничен симптом. Неговата диагноза гласеше, наистина под известна резерва, че признаците говорят за нещо като язва в стомаха. Той предписа на пациента да взема вътрешно разтвор от адски камък, като предупреди, че може да се яви и кръвоизлияние, каквото в действителност не последва. Тъй като предписаното лекарство не помогна, той препоръча силни дози хинин два пъти дневно, които докараха наистина известно временно облекчение. Но в интервали от две седмици, и то в продължение на цели два дни, пристъпите, много подобни на тежка морска болест, се възобновяваха и диагнозата на Кюрбис скоро се поколеба или по-право, се затвърди, но в друга посока: той вярваше, че може вече със сигурност да определи страданието на приятеля ми като хронически гастрит със значително разширение вдясно на стомаха, свързано със застой на кръвта, нарушаващ нормалния приток на кръв към главата. И той предписа карлсбадска минерална сол и диета, целяща да намали по възможност обема на приеманата храна, така че менюто на болния бе сведено почти само до леки меса, като течностите, супите, зеленчукът, тестените храни се изключваха. Това беше насочено и срещу образуването на ужасните киселини, от които Адриан страдаше. Кюрбис беше наклонен да приеме, че това прекомерно отделяне на киселини в стомаха е поне отчасти на нервна почва и е във връзка с някакво централно смущение и следователно с мозъка, който за пръв път започна да играе някаква роля в неговите диагностични съображения. Тъй като разширението на стомаха бе излекувано, а главоболията и повръщанията не преставаха, той все повече бе готов да подпише тези болезнени явления на мозъчната дейност. Това негово убеждение се засилваше и от обстоятелството, че болният настойчиво избягваше светлината: даже и когато не беше на легло, прекарваше половината ден в плътно затъмнена стая, защото една слънчева сутрин само беше достатъчна толкова да изтощи нервите му, че той жадуваше вече за тъмнина и се наслаждаваше на нея като на благодат. Разговаряйки с него, и аз съм прекарвал не малко дневни часове в игуменската стая, която той така затъмняваше, че само след продължително свикване очите започваха да различават очертанията на мобилите върху фона на смътно отразяващите външната светлина стени.

По това време му бяха предписани компреси с лед и студени обливания на главата сутрин и тези процедури се оказаха по-ефикасни от предишните лечебни мерки, макар и те да бяха само палиатив, чието облекчително действие не позволяваше още да се говори за някакво излекуване: тежкото състояние не беше преодоляно, пристъпите периодично се повтаряха; болният заявяваше, че бил все пак готов да се примири с тях, ако постоянно не го измъчвала непрестанната болка и натиск в главата, в очите и някаква трудна за описване обща скованост от глава до пети. Тази скованост затрудняваше, изглежда, и говора му, така че страдалецът — не зная, съзнаваше ли той това, или не — понякога провличаше думите и поради трудното движение на устните дори изяждаше някои срички. Повече съм наклонен да вярвам, че на това той не обръщаше внимание, защото то не го възпираше да говори от друга страна, аз оставах понякога и с впечатлението, че той просто се възползуваше от тази си спънка и беше доволен от нея, за да може да изказва недотам ясно, дори едва разбираемо някои неща, за които такъв именно говор като в просъница му се виждаше може би най-подходящ. И той ми говореше за малката русалка от Андерсеновата приказка — приказка, която извънредно обичаше, от която се възхищаваше — особено от действително чудесното описание на ужасното царство на морската вещица отвъд завличащите водовъртежи, сред гората от полипи, където копнеещото дете се бе решило да проникне, за да получи вместо рибешката си опашка човешки крака и посредством любовта на черноокия принц — тя самата имала очи „тъй сини, като най-дълбокото море“ — да добие може би като хората и безсмъртна душа. Той се забавляваше да сравнява режещите болки, които нямата красавица била готова да изпитва при всяка крачка на новите си бели крака, с това, което той непрекъснато трябваше да понася, наричаше я своя посестрима в горестта и подхвърляше наистина на дружеска, хумористично реалистична критика нейното поведение, нейното упорство, нейното сантиментално увлечение по двуногия човешки свят.

— Цялата работа започва с култа й към мраморната статуя, попаднала на морското дъно — каза веднъж той, — с момчето, сигурно от Торвалдсен^[1], към което тя започва да храни доста непозволени симпатии. Бабата е трябвало да забрани на малката тая игра, вместо да й позволява да сади и розова плачеща върба в синия пясък. Много снизходителни са били към нея от самото начало и после, много естествено, не можеш вече да укротиш копнежите й по истерично надценявания горен свят и „безсмъртна душа“. Безсмъртна душа, за какво й е тя? Съвсем несмислено желание! Много по-успокоително е да знаеш, че след смъртта ще се превърнеш в морска пяна, както си е наредено от природата за тая малка. Една свястна русалка би съблазнила този празноглав принц, който не е способен да я оцени и пред очите й се жени за друга, би го примамила на мраморните стъпала на двореца му, би го завлякла във водата и нежно удавила, вместо да оставя съдбата си да зависи от глупостта му, както тя прави. С вродената й рибешка опашка той щеше да я обича навярно много по-горещо, отколкото с болезнените й човешки крака…

И с деловитост, разбира се, шеговита, но със смръщени вежди, при това и неясно, едва движейки непослушните устни, той ми говореше за естетичните предимства на русалския облик пред човешкия, който приличал на вила, за пленителната линия на това водно същество, преминаваща от женските бедра в люспеста, гладка, силна и гъвкава рибя опашка, създадена за бързи и точни движения. Той не виждаше в това никаква чудовищност, присъща иначе на митологичните комбинации на човешкото с животинското и като че ли отричаше в дадения случай изобщо уместността на понятието митологична фикция в морската нимфа, твърдеше той, имало пълна и съвършено убедителна органическа реалност, красота и необходимост, което впрочем се виждало и от жалкото, декласирано състояние на малката русалка, след като си откупила крака, за което никой не й бил благодарен — тя била без съмнение късче природа, за него природата ни е останала длъжна, ако изобщо ни е останала длъжна, което той всъщност не вярвал и нещо повече, по това той повече знаел и тъй нататък.

И сега сякаш го чувам как ми говори или по-скоро мърмори с някаква мрачна шеговитост, приемана и от мен шеговито, с известна тревога наистина в душата, както обикновено, но и с мълчаливо възхищение от това негово настроение, което той съумяваше да отвоюва от явно потискащото го бреме. Поради това именно настроение аз одобрих отказа, с който той посрещна направените по дълг около това време предложения от доктор Кюрбис: лекарят препоръчваше, по-право предоставяше на болния да реши дали да се консултира и с по-голям медицински авторитет. Адриан обаче отклони тая препоръка и не искаше и да чуе за нов лекар. Преди всичко имал пълно доверие в доктор Кюрбис, заяви той, а освен това бил убеден, че ще се справи сам със собствени сили и с помощта на природата със своите болки. Същото чувство имах и аз. Виждах повече полза от една промяна на обстановката, от отиване на курорт, което докторът също тъй препоръчваше, но както можеше да се очаква, пациентът и на това не се съгласи. Твърде много държеше той на решително избраната си и станала му вече обичайна рамка на живота, твърде държеше на къщата и стопанството, на камбанарията, езерото и хълма, на своя старинен кабинет, на кадифеното си кресло, за да допусне дори и мисълта да замени всичко това, макар и за четири седмици с посредствения живот „на бани“ — с табълдот, разходки и курортна музика. Като претекст за отказа си той сочеше преди всичко госпожа Швайгещил, която щял да обиди, ако предпочете някакво чуждо, стереотипно обслужване пред нейното — още повече, че тук, под нейните изпълнени с разбиране, с житейска опитност и спокойствие грижи, се чувствувал най-добре от всякъде. И наистина питаше се, къде би могъл той да има това, на което се радваше сега при нея, която според новите лекарски предписания му носеше на всеки четири часа храна: сутрин в осем часа яйце, какао, препечен хляб, в дванадесет малък бифтек или котлет, в четири супа, месо, малко зеленчук, в осем студено печено и чай. Този режим се бе оказал благотворен. Той предотвратяваше покачването на температурата, предизвикано от по-тежка храна.

Накедай и Кунигунда Розенщил се явяваха редовно в Пфайферинг. Донасяха цветя, конфитюр, ментови бонбони и други неща, които можеха да се намерят при тогавашната оскъдица. При Адриан ги пускаха невинаги, дори твърде рядко, но това не смущаваше нито едната, нито другата. Кунигунда се обезщетяваше поне, когато не беше приемана, с някое добре съчинено писмо на най-чист и достоен немски език. Накедай беше лишена наистина от тази утеха.

Аз се радвах, когато Рюдигер Шилдкнап, подобноокият, навестяваше нашия приятел. Присъствието му действуваше така успокоително, така разведряващо върху Адриан — де да бе идвал по-често! Но болестта на Адриан беше тъкмо един от онези сериозни случаи, които парализираха обикновено услужливостта на Рюдигер — знаем вече, че щом се почувствуваше желан настоятелно, той ставаше опърничав и скъперник със себе си. Извинения, сиреч възможности да придава рационален характер на тази си своеобразна черта, не му липсваха: впрегнат в неблагодарната си литературна работа, в тая преводаческа мъка, той наистина трудно можеше да намери свободно време, а освен това и собственото му здраве страдаше от лошата храна; по онова време често се оплакваше от възпаление на червата, така че, когато идваше в Пфайферинг — защото от време на време все пак дохождаше, — той носеше фланелен пояс, а понякога и влажен компрес с мушама отгоре — източник на горчив комизъм и англосаксонски jokes^[2] за него, а не по-малко и на забава за Адриан, който в ничие присъствие не успяваше така непринудено да се издигне с шеги и смях над телесните си страдания, както в присъствието на Рюдигер.

Също и сенаторката Роде идваше, разбира се, от време на време само, от претъпканото си с бюргерски мобили убежище отсреща, за да се осведомява за здравето на Адриан от госпожа Швайгещил, ако сама не можеше да го види. Когато той я приемаше или пък се срещаха някъде навън, тя му разказваше за дъщерите си, като стискаше при смях устните си, за да прикрие някои празноти в предните си зъби, защото и тук, както в косата над челото, имаше някои неблагополучия, които я караха да избягва хората. Клариса, съобщаваше тя, много обичала своята артистична професия и съвсем не искала да помрачава радостта си от нея заради някаква си там студенина на публиката или придирчивостта на критиката и безочливата жестокост на този или онзи режисьор, който, за да й развали настроението, й подвиквал иззад кулисите „по-живо, по-живо!“, когато се канела да изиграе с наслада някоя солова сцена. Нейният дебютен ангажимент в Целе изтекъл, а следният не я издигнал повече: сега играела младежки любовни роли в далечния Елбинг в Източна Прусия, но имало изгледи да бъде ангажирана и на запад, в Пфорцхайм, откъдето се откривал в края на краищата път към сцените на Карлсруе или Щутгарт. При тази кариера важното било да не останеш в дълбоката провинция, а овреме да се утвърдиш в някой голям областен театър или на някоя частна столична сцена, добила известно значение. Клариса се надявала да си пробие път. Но от писмата й, поне от тези до сестра й, излизало, че нейните успехи имали повече личен, тоест еротичен, отколкото артистичен характер. Безбройни били задирянията, на които била изложена, и една част от енергията й отивала да ги отхвърля с подигравателна хладина. Не направо на майка си, но на Инес тя била писала, че някакъв богат търговец, впрочем добре запазен още старик, искал да я направи своя любовница и й обещавал разкошна издръжка със собствено жилище, кола и тоалети — с което би могла да накара безсрамния режисьор с неговото „по-живо, по-живо!“ да млъкне, а критиката да промени настроението си. Но тя била твърде горда, за да урежда живота си на такава основа. Тя държала преди всичко на своята личност, а не на личното си благополучие — ангросистът бакалин получил отказ и Клариса се отправила за нова борба към Елбинг.

За своята мюнхенска дъщеря Инститорис сенаторката не говореше с такива подробности: нейният живот не изглеждаше толкова неспокоен и рискуван, той беше по-нормален, по-осигурен — погледнато повърхностно, а явно беше, че госпожа Роде искаше да гледа повърхностно, тоест тя представяше брака на Инес като щастлив, в което имаше, разбира се, голяма доза повърхностно благодушие. Тъкмо тогава се бяха родили близначките и сенаторката говореше с естествено вълнение за това събитие — за трите милички същества, които тя навестявала от време на време в тяхната идеална детска стая. Подчертано, с гордост, тя хвалеше по-голямата си дъщеря за непреклонността, с която успявала въпреки неблагоприятните обстоятелства да поддържа своя дом в безупречно състояние. Не можеше да се разбере дали тя наистина не знаеше това, което знаеха вече всички, именно историята с Швертфегер, или само се преструваше, че не знае. Адриан, както на читателя е вече известно, беше в течение на тия неща благодарение на мене. Един ден — доста странно наистина — той изслуша за това изповед и от самия Рудолф.

По време на острата фаза на болестта цигуларят се показа извънредно състрадателен, верен и предан към нашия приятел, изглеждаше дори, че иска да използува случая, за да покаже колко държи на неговото благоволение и разположение и нещо повече: впечатлението ми беше, че той смяташе да се възползува от страдалческото, разслабено и както навярно си мислеше, безпомощно до известна степен състояние на Адриан, за да му демонстрира несломимата си, подкрепена и от личното му иначе обаяние любезност и да преодолее по този начин непристъпността, студенината, ироничната му затвореност, която, поради повече или по-малко сериозни причини, го засягаше или обиждаше, или уязвяваше суетността му, или нараняваше някакво действително чувство — един бог знае как тук стояха нещата! Когато човек говори за създадената сякаш само за флирт натура на Рудолф тъй, както би трябвало да говори за нея, много лесно може да се увлече и да каже някоя дума в повече. Но човек не би трябвало да казва и нещо по-малко и колкото се отнася до мене, тая натура, тия нейни прояви ми се представяха в светлината на някаква абсолютно наивна, детинска, бих казал, коварна демоничност, отблясъци от която струва ми се, че виждах понякога весело да играят в сините му, наистина много хубави очи.

С една дума, Швертфегер проявяваше голяма загриженост поради заболяването на Адриан. Много често се осведомяваше по телефона от госпожа Швайгещил за неговото състояние и предлагаше да го посети, стига такова едно посещение да не е тягостно и да е в състояние да разведри болния. И той дошъл наскоро по време на едно подобрение в състоянието на Адриан от няколко дни, проявил подкупваща радост по повод на срещата, два пъти се обърнал на „ти“ в началото на посещението си към него и едва на третия път, тъй като Адриан не се поддал на това, се поправил, като се задоволил само с обръщение по име, но вече с „вие“. Донякъде за утеха и сякаш за опит и Адриан се обърнал веднъж към него по име, впрочем не с интимно умалителната, общовъзприета за Швертфегер форма, а с пълната, значи, с „Рудолф“, но веднага се отказал от това. Впрочем той го поздравил за хубавите успехи, които цигуларят бе напоследък пожънал. Швертфегер беше изнесъл в Нюрнберг самостоятелен концерт и с отличното си изпълнение на сюитата в ми-мажор от Бах (само за цигулка) беше възбудил вниманието на публиката и печата. Последица от това беше излизането му като солист на един мюнхенски концерт на академията в „Одеон“, където на всички се бе извънредно харесала чистата му, сладостна и технически съвършена интерпретация на Тартини. С малкия му тон хората се бяха примирили. Той компенсираше това с музикалните си (а също и лични) качества. Неговото издигане на поста концертмайстор в Цапфенщьосеровия оркестър, от който пост предшественикът му се оттегляше, за да се отдаде изключително на преподавателска дейност, можеше да се счита вече за свършен факт въпреки младостта на Руди, а при това той изглеждаше още по-млад, отколкото беше в действителност, по-млад — макар да звучи странно това, — отколкото го знаех дори в началото на нашето запознанство.

Въпреки това Руди изглеждал потиснат от известни обстоятелства в своя частен живот — от връзката си с Инес Инститорис, по повод на която излял поверително между четири очи сърцето си пред Адриан. Впрочем „между четири очи“ е не напълно правилно или не съвсем точно казано, тъй като разговорът се бе състоял в затъмнена стая и двамата изобщо не се виждали или само смътно се виждали един друг — обстоятелство, което е окуражавало и облекчавало без съмнение Швертфегер в неговите признания. Бил извънредно ясен, слънчево син, белоснежен януарски ден през 1919 година и Адриан веднага след пристигането на Рудолф и след първите поздрави вън на двора почувствувал такова силно главоболие, че помолил госта си да поседи поне за малко с него в изпитано благотворната му и успокоителна тъмнина. Затова от залата с Нике, където отначало били влезли, те преминали в игуменската стая и с помощта на капаците и завесите на прозорците така я изолирали от светлината, че помещението добило познатия на мене вид: отначало очите нищо не виждали в пълния мрак, сетне започнали да различават приблизително разположението на мобилите и да долавят едва процеждащата се отвън светлина, смътно отражавана от стените. От кадифеното си кресло Адриан отново се извинил в тъмнината заради това свое прекалено изискване, но Швертфегер, настанен на савонароловския стол зад масата, го уверил в пълното си съгласие. Щом това носело на Адриан облекчение — а той можел много добре да си представи как го то облекчава, — това било и за него най-доброто. Разговорът се водел приглушено, дори тихо, отчасти заради състоянието на Адриан, отчасти и защото в тъмнината гласът неволно се понизява. Тъмнината разполага дори към мълчание, към замиране на разговора, но дрезденската цивилизованост и светска школовка на Швертфегер не търпеше паузи, той свободно бъбрел и не оставял беседата да заглъхне въпреки пълната си неориентираност в тъмнината относно реакциите у неговия слушател. Засегнали авантюристичното политическо положение, борбите в Берлин, после заговорили за най-новата музика и Рудолф изсвирил много чисто с уста нещо от „Нощи в испанските градини“ на Фаля и от сонатата за флейта, цигулка и арфа на Дебюси. Изсвирил и буррего от „Loves Labours Lost“ в съвършено вярна тоналност, а веднага след това и смешната тема на плачещото кученце от марионетната пиеска „За безбожното лукавство“, без да има напълно възможността да съди доставя ли това удоволствие на Адриан, или не. Най-сетне въздъхнал и рекъл, че сега съвсем не му било до свирене, а, напротив, на душата му било много тежко или ако не тежко, то все пак досадно, мрачно, неспокойно, объркано-угрижено, значи, все пак тежко. Защо? Да се отговорело на това, естествено не било лесно, не било и твърде допустимо, освен в края на краищата пред един приятел, пред когото повелята за дискретност нямала такова значение, кавалерската повеля да не се издават любовните истории, която той, разбира се, обикновено спазвал, тъй като не бил бъбрица. Но той не бил и само кавалер, дълбоко се заблуждавал този, който така само си го представял — като някакъв повърхностен бонвиван и селадон, та това е истински ужас. Той бил човек, бил артист и пет пари не давал за някаква кавалерска дискретност, толкова повече, че този, на когото говорел, сигурно знаел така добре всичко, както и всеки останал. С една дума, отнасяло се до Инес Роде, Инститорис по-право, и до неговите отношения с нея, за които той нямал вина. „За това аз нямам вина, Адриан, повярвай — повярвайте ми! Не аз съм я съблазнил, а тя мене и рогата на малкия Инститорис, да употребим този глупав израз, са изключително нейно дело, не мое. Какво бихте сторили, ако една жена се вкопчи като давеща се във вас и поиска на всяка цена да ви направи свой любовник? Ще оставите връхната си дреха в ръцете й и ще избягате ли?“ Не, така не се постъпвало вече, и тук имало кавалерски повели, от които няма как да се отклониш, особено ако и жената е красива, макар и по някакъв фатален, страдалчески начин. Но и той чувствувал у себе си фаталност, и той също страдал, та той е един вечно напрегнат, тревожен артист, той не е лудата глава или слънчевият младеж, или каквото и да било там, за какъвто го мислели. Инес си мислела какво ли не за него и съвсем неправилно, а това създавало и погрешни отношения, сякаш не били едни такива отношения вече сами по себе си достатъчно погрешни — с глупавите ситуации, които непрекъснато се пораждали от тях, с принудителната предпазливост във всяко едно отношение. На всичко това Инес можела по-лесно да не обръща внимание по простата причина, че тя обичала страстно — той можел да каже това, защото тя го обичала въз основа на неверни представи. Но той нямал това предимство, той не я обичал: „Никога не съм я обичал, това признавам открито, към нея съм хранил винаги само братски, приятелски чувства и това, дето отидох с нея толкова далече и дето тази глупава връзка, в която тя тъй се е вкопчила, все още се влачи — това се дължи на моето кавалерство.“ Тук трябвало да каже съвършено поверително и следното: когато от страстта, от просто отчаяната страст била обзета жената, а мъжът изпълнявал само кавалерския си дълг, в това имало нещо съмнително, дори деградиращо. Това извращавало някак обладанието и водело до нежелателен превес на жената в любовта, поради което могло да се каже, че Инес се отнася към него, към тялото му тъй, както се полага да се отнася всъщност мъжът към жената — а на всичко отгоре се прибавяла и болезнената й, трескава, при това напълно неоснователна ревност с претенция за изключително притежаване на личността му: неоснователна, както казал, защото той бил преситен от любовта й, впрочем преситен и от самата нея, от нейното вкопчване, и неговият невидим слушател не можел да си представи каква отрада била сега за него при тези именно обстоятелства близостта на един издигнат и високо ценен от самия него мъж — тая атмосфера, този разговор, който сега водят. За него се съдело обикновено погрешно: той предпочитал хиляди пъти да води един сериозен, възвишаващ и развиващ го разговор с един такъв мъж, отколкото да лежи при жените да, ако би трябвало сам да охарактеризира себе си, той бил убеден, след строга проверка, че най-правилно би сторил, ако наречел себе си платонична натура.

И изведнъж, сякаш за да поясни казаното, Руди заговорил за виолин-концерта, който Адриан можел да напише за него, специално за него, с изключителното по възможност право за изпълнение само от него, това било неговата мечта! „Аз имам нужда от вас, Адриан, за своето издигане, усъвършенствуване, обновяване, за своето очистване, така да се каже, от другите истории. Честна дума, така е, аз никога не съм гледал на нещо по-сериозно, никога не съм изпитвал по-належаща нужда. А концертът, който бих желал да напишете за мене, е само сбит, бих казал, символичен израз на тази нужда. Вие ще го направите чудесен, ще го направите много по-добре и от Делиус, и от Прокофиев, с една невероятна проста и напевна първоначална тема в главната част, която ще се повтори след каденцата — това е най-добрият момент във всеки класически концерт за цигулка, когато след соловата акробатика първата тема се подема наново. Но за вас съвсем не е необходимо да правите това, за вас изобщо не е необходима и каденца, това са отживелици, вие можете да захвърлите всякакви условности и дори подразделянето на части — не са нужни никакви части, алегро молто може да сложите, ако щете, и в средата — истински дяволски трели, при които жонглираш с ритъма — както само вие умеете да го направите, а адажиото може да дойде накрая като апотеоз — всичко може да бъде колкото е възможно по-нетрадиционно, във всеки случай аз така ще го изсвиря, че хората просто ще плачат. Ще се сживея с музиката ви, така че ще мога и насън да я свиря, ще положа най-нежни грижи над всяка нота като някаква майка, защото аз наистина бих бил майката, както и вие бащата — той ще бъде нашата рожба, платоническа рожба, — да, нашият концерт би бил наистина осъществяването на всичко онова, което разбирам под думата платоническо…“

Така говорел тогава Швертфегер. На тези страници аз съм се отзовавал много пъти благоприятно за него, а и сега, когато възстановявам пред погледа си всички тия неща, аз пак съм настроен снизходително към него, подкупен до известна степен от неговия трагичен край. Но читателят ще разбере сега по-добре някои изрази, употребени от мен за този човек, като „коварна наивност“ или „детинска демоничност“, с които исках да изтъкна някои страни от природата му. На мястото на Адриан — макар да е, разбира се, глупаво да се поставям на мястото на Адриан — аз не бих претърпял много неща измежду тия, които Рудолф беше изнесъл. Това беше без съмнение злоупотреба с тъмнината. Не стига, че на няколко пъти бе отивал твърде далеч в своята откровеност относно връзката си с Инес, но и в друга насока той стигаше твърде далеч, непростително, дяволски далеч — изкушен, бих казал, от тъмнината, ако понятието „изкушение“ е употребено правилно там, където много по на място би било да се говори за дръзко посегателство на доверчивото интимничене срещу самотността.

Това е истинското название за отношението на Руди Швертфегер към Адриан Леверкюн. Посегателството трая с години и известен печален успех не можеше да му се отрече: в края на краищата се разкри колко беззащитна била самотността срещу подобни домогвания, за гибелта впрочем на самия този, който се беше домогвал.