Томас Ман
Доктор Фаустус (25)

XXV

Документът, за който вече неколкократно намеквам в тези страници, тайните Адрианови бележки, които след неговата смърт се намират у мене, запазени като безценно, ужасяващо съкровище — ето ги тук, аз ги разкривам. Биографичният момент за тяхното включване в моето изложение вече настъпи. Тъй като откъсвам мислите си от Адриановото доста своенравно избрано и споделяно със силезиеца убежище, където и аз му гостувах, прекъсвам временно моя разказ и в тази двадесет и пета глава читателят ще чуе непосредствено неговите думи.

Дали само неговите? Защото пред себе си аз имам всъщност разговор. Тук говори предимно дори един друг, ужасно друг, и Адриан само записва в своята каменна зала, каквото е чул от него. Един диалог? Дали това е наистина диалог? Трябва да съм луд да го вярвам. Затова не мога и да повярвам, че дълбоко в себе си той е приемал за действителност това, което е виждал и чувал: и когато го е чувал и виждал, и по-късно, когато го е записвал — въпреки цинизмите, с които събеседникът му се е старал да го убеди в своето обективно съществуване. Но ако не е имало посетител — всъщност аз се ужасявам от готовността, която се чете между редовете му, да се допусне, макар условно, макар само като възможност неговата реалност! — тогава е ужасно да се помисли, че и всички онези цинизми, подигравки и фантасмагории са изхождали само от собствената душа на мнимо посетения…

От само себе си се разбира, че аз не възнамерявам да поверя Адриановия ръкопис на печатаря. Тук преписвам собственоръчно, дума по дума, бележките му от нотната хартия, изписана с неговите, както и по-рано споменах, дребни, старинно завъртени, черни кръгли букви, монашески букви, би могло да се каже, за да ги включа в моя ръкопис. Послужил си беше с нотна хартия очевидно защото в момента е нямал под ръка друга, или защото в дюкянчето долу на църковния площад Свети Агапит не се е намерила по-подходяща. На горната част на петолинието се падат два реда, два реда се падат и на басовата част, но и бялото пространство помежду беше изпълнено навсякъде също с по два реда.

Не може сигурно да се определи кога е станало записването, защото документът не носи дата. Ако моето убеждение би могло да има някаква стойност, бих казал, че той по никой начин не е съставен след или през време на нашето пребиваване в планинския градец. Той се отнася или до някой по-ранен период от лятото, през което и ние бяхме три седмици с приятелите, или до предишното лято, първото, прекарано от тях у Манарди. Че по времето, когато го посетихме, преживелицата, върху която ръкописът почива, беше вече в миналото, че Адриан тогава беше вече водил разговора, който сега ще цитирам, в това съм уверен напълно, както и в това впрочем, че записването му е станало непосредствено след случката, навярно още на следния ден.

И тъй, започвам преписването — и се боя, че и без далечните взривове, които разтърсват килията ми, моята ръка пак ще трепери и буквите пак ще изскачат от редовете…

— Знаеш ли нещо, мълчи. И аз ще мълча, макар само от срам, макар и за да пощадя хората, да, от социални съображения. Решил съм твърдо и непоклатимо въздържащият контрол на разума у мене да не отслабва до края. Но аз Го видях, най-сетне, най-сетне. Той беше тук, при мене в залата, посети ме — неочаквано, макар и отдавна очакван, поприказвах доста изчерпателно с Него, едно ме е яд само, дето не зная от що тъй треперех през цялото време, дали само от студ или от Него. Аз ли се нещо заблуждавах, или Той ме заблуждаваше, че е студено, та да треперя и от това да се убедя, че Той беше там, напълно, действително въплътен? Защото всеки знае, че няма такъв глупак, който да трепери от собствените си фантазии, напротив, те му са приятни и той без каквото и да било смущение или трепет им се предава. Смяташе ли ме Той за глупак, та с кучешкия си студ искаше да ме залъже, че аз не съм глупак, а Той не е въображение, защото от страх и объркване треперя пред Него? О, Той е хитрец.

Знаеш ли нещо, мълчи. И аз си мълча. Премълчавам всичко това тук върху нотната хартия, докато моят другар in eremo^[1], с когото обичам да се смея, се поти там в залата над translation^[2] от милия чужд език на омразния роден. Мисли, че композирам, и ако би ме видял, че пиша думи, ще си помисли, че и Бетховен е правил същото.

Пролежах целия ден — какво болезнено същество! — с проклетото главоболие на тъмно, при постоянно гадене и многократни повръщания, както винаги при по-тежки пристъпи, но надвечер неочаквано почти изведнъж ми олекна. Можах да задържа супата, която майка Манарди ми донесе („Poveretto“^[3]), сетне изпих, вече добре разположен, една чаша от червеното („Bevi, bevi!“) и отведнъж се почувствувах толкова сигурен в себе си, че си позволих дори една цигара. Можех и да изляза, както се бяхме уговорили предния ден. Дарио М. желаеше да ни въведе долу в клуба на пренесткия елит, искаше да ни представи, да ни покаже помещенията, билярдната, читалнята. Не ни се щеше да обидим добрия човек и му обещахме да отидем, но да изпълни обещанието трябваше само Ш., тъй като аз се извиних с главоболието си. Подир pranzo^[4] той се помъкна кисел без мене заедно с Дарио надолу по улицата към гражданеещите се селяни, а аз останах в къщи.

Седях сам в залата с гръб към прозорците, закрити с капаци, пред мен беше цялото дълго помещение, и при светлината на лампата четях мислите на Кйергегор за Моцартовия Дон Жуан.

Изведнъж чувствувам, че ме пронизва страшен студ, сякаш седя през зимата в отоплена стая и някой неочаквано е отворил прозореца към външния мраз. Но студът не идваше откъм гърба ми, където са прозорците, а ме облъхва отпред. Вдигам очи от книгата, поглеждам в залата, виждам, че Ш. трябва да се е върнал вече, защото не съм сам: някой седи в здрача на канапето, което е до масата със столовете недалеч от вратата — приблизително в средата на помещението, където сутрин закусваме, — седи в ъгъла на канапето, метнал крак връз крак, но това не е Ш., това е някой друг, по-дребен от него, далеч не тъй представителен и изобщо доста просташки на вид. А студът продължава да ме пронизва.

— Chi е costa!^[5] — викам аз с някаква буца в гърлото и се надигам, стиснал ръчките на стола, така че книгата от коленете ми пада на пода. В отговор чувам спокойния, бавен глас на другия, един сякаш школуван глас с приятен носов резонанс:

— Говори си спокойно на немски! Карай на чист немски език без всякакви усуквания и превземки. Аз го разбирам. Той си е любимият ми език. Понякога разбирам изобщо само немски. Впрочем вземи си палтото, сложи си шапка и се увий с одеялото. Ти зъзнеш. Не чакай да ти затракат зъбите, гледай да не простинеш.

— Кой се обръща на „ти“ към мене? — питам аз разядосан.

— Аз — казва той. — Аз, ако ми позволиш. Ах, ти казваш тъй, защото не се обръщаш към никого на „ти“, дори не и към твоя хуморист, джентълмена, като изключим приятеля от детинство, твоя верен другар, който те назовава по име, но не и ти него? Добре де, добре. Нашите отношения са такива, че можем да си говорим на „ти“. Хайде! Няма ли да облечеш нещо по-топло?

Вглеждам се в полумрака, гневно го преценявам. Човек доста пустал, далеч не толкова едър, колкото Ш., по-дребен и от мене — с каскет, кривнат на едната страна, от другата се подава, от слепите очи нагоре, червеникава коса, мигли червеникави на също зачервени очи, лицето бледо, носът малко извит, закривен надолу върху фланелка с напречни резки карирано сако с прекалено къси ръкави, от които стърчат ръце с недодялани пръсти противно тесни панталони и жълти, вехти обувки, които отдавна не могат вече да се лъснат. Един сутеньор, един държанец. И с глас, с изговор на актьор.

— Хайде де! — повтаря той.

— Преди всичко искам да зная — казвам аз с едва овладян трепет — кой си е позволил да се вмъкне тук и да седне в стаята ми.

— Преди всичко — повтаря той. — Това „преди всичко“ не беше лошо. Но ти си прекалено чувствителен към всяко посещение, което смяташ за неочаквано и нежелателно. Та аз не идвам да те водя на прием или да ти се подмилквам, за да те замъкна на някоя музикална вечерника! Дошъл съм да поговоря с тебе по една работа. Няма ли да си вземеш някоя дреха? Какъв ти разговор, когато зъбите тракат.

Постоях няколко секунди, без да го изпускам от поглед. А студът, който се носи от него, ме реже, сковава и в лекото си облекло аз се чувствувам незащитен, почти гол. И приех. Наистина ставам и влизам в първата врата вляво, където е моята стая (другата е пак от същата страна, малко по-нататък), вземам от долапа зимното палто, което обличам в Рим, когато духа трамонтана, и което бях взел със себе си, защото не знаех къде да го оставя слагам и шапката, грабвам пътното одеяло и така екипиран, се връщам на мястото си.

Както по-рано, и онзи седи на своето.

— Вие сте тук още — казвам, като вдигам яката на палтото и увивам одеялото около краката си — дори и след като излязох и отново се върнах? Това ме учудва. Защото силно подозирам, че вие изобщо не сте тук.

— Не съм? — пита той с школувано носовия си резонанс. — Как тъй да не съм?

Аз. — Защото съвсем невероятно е да дойде вечер тук някой, който да говори немски, да излъчва студ и да твърди, че идва при мене по работа, за която не зная и не желая да зная нищо. Много по за вярване е, че това у мене е начало на заболяване, че в помътненото си съзнание приписвам на вашата личност тръпките от втрисането си, поради което така се увивам, и че ви виждам само за да мога да видя във вас техния източник.

Той (със спокоен, убедителен актьорски смях). — Какви глупости! Какви интелигентски глупости ми приказваш! Ето какво наричаме на чист немски език безсмислица! И толкова неестествена! Една умна неестественост, открадната сякаш от твоята опера! Но в момента ние тук не съчиняваме музика. Освен това думите ти свидетелствуват за най-чиста ипохондрия. Моля ти се, престани да си въобразяваш разни болести! Бъди малко по-горд и недей да подписваш веднага паспорта на петте си чувства! У тебе няма никакво начало на заболяване, напротив, след лекото си неразположение сега се радваш на цъфтящо, младежко здраве. Впрочем пардон, не бих желал да бъда неделикатен, но какво значи здраве? Във всеки случай твоята болест не избухва така, драги. Ти не си нито трескав, нито има някакво основание да бъдеш трескав някога.

Аз. — Освен това и защото с всяка втора дума, която казвате, вие издавате недействителността си. Говорите ми само неща, които са в мене, които произлизат от мене, а не от вас. Подражавате по говор на Кумпф, а никак не изглеждате да сте посещавали университет или висше училище и да сте седели до мене на чин. Говорите за клетия джентълмен и за онзи, на когото казвам „ти“, и дори за тия, които са се обръщали към мене на „ти“, без да са получавали същото в отговор. Говорите и за операта. Откъде можете да знаете, всичко това?

Той (смее се пак театрално и клати глава сякаш над някаква забавна детинщина). — Откъде ли? Няма значение откъде, виждаш, че зная. И за свой срам искаш от това да заключиш, че очите ти те лъжат ли? Това значи наистина да се обърне логиката надолу с главата, както ви учат в университетите. Вместо да заключаваш от осведомеността ми, че съм безплътен, много по-добре ще е да си направиш извода, че аз не само съм в плът, но съм и този, за когото през цялото време вече ме смяташ.

Аз. — Че за кого ще ви смятам?

Той (с учтив упрек). — Е, хайде, та ти го знаеш! Какво се преструваш, сякаш не ме чакаш отдавна. Знаеш така добре, както и аз, че при нашите отношения ние трябва веднъж завинаги да се обясним. Щом аз съм — а това, надявам се, ти вече признаваш, — аз мога да бъда само един. Какво имаш пред вид, като ме питаш кой съм? Искаш да знаеш как се казвам ли? Ами че ти помниш всичките ми забавни прякори още от университета, от първото ти следване, когато още не беше се простил и захвърлил под миндера светата запис. Знаеш ги всичките по вода, избери си който искаш — имена аз почти нямам, имам само прякори, с които, така да се каже, ме гъделичкат под брадичката: то се дължи на моята дълбоко немска популярност. Приятно нещо е популярността, нали, дори и когато не си я търсил и всъщност си убеден, че тя се дължи на недоразумение. Ласкае те, прави ти удоволствие. Ти можеш да си избереш нещо, щом толкова искаш да ме наречеш, макар че обикновено съвсем не се обръщаш към хората на име, тъй като от незаинтересуваност не им знаеш имената — та избери си измежду селяшките нежности някоя, която ти се хареса! Само един прякор не обичам и не искам да чувам, защото е решително злостна клевета и ни най-малко не ми подхожда. Който ме нарича господин Dicis et non facis, има много здраве. И той уж иска да ме погъделичка под брадичката, а то си е чисто злословие. Аз поне върша, което казвам, държа докрай на своето обещание, това си е мой делови принцип, горе-долу съм като евреите, които са най-благонадеждните търговци, и ако някога все пак се е стигало до измама, станало е вече пословично, че именно аз, който вярвам в честността и почтеността, винаги съм излизал измаменият.

Аз. — Dicis et non est.^[6] Да не искате да изкарате, че седите пред мене на канапето и ми говорите оттам на този Кумпфов език в немски старинен дух? Тъкмо тук, в тая романска страна, където сте напълно извън вашата сфера и съвършено непопулярен, вие искате да ме посетите? Каква абсурдна липса на стил! В Кайзерсашерн по бих ви приел. Във Витенберг или Вартбург, и дори в Лайпциг бихте били за мене по-достоверен. Но не и тук под това езическо-католишко небе!

Той (клати глава и цъка угрижено с език). — Ц, ц, ц, все това съмнение, все това недоверие в себе си! Ако ти би имал смелостта да си кажеш: „Където съм аз, там е и Кайзерсашерн“, всичко щеше изведнъж да се окаже на мястото си и тогава нямаше да има нужда господин естетикусът да въздиша заради липсата на стил. Да му се не види! Ти би бил хиляди пъти прав, ако така си кажеш, но за това на тебе ти липсва кураж или само се правиш, че ти липсва. Самоподценяваш се, приятелю мой — подценяваш и мене, като ме ограничаваш така и ме изкарваш някакъв немски провинциалист. Наистина аз съм немец, ако щеш, кореняк немец, но в стария, по-добър смисъл, сиреч от все сърце космополит. Ти тук ме отричаш, без да държиш сметка за стария немски копнеж и романтично влечение към странствуване, към тая прекрасна земя Италия! Немец, значи, допускаш да бъда, а това, че и аз по Дюреровия пример бих могъл да закопнея за слънчице, това право господинът не ми признава, макар че, като оставим настрана слънцето, аз имам тук неотложна работица с едно изтънчено божие създание…

Тук вече ме обзе такова неизразимо отвращение, че цял потръпнах. Впрочем причините за това мое потръпване не бяха съвсем ясни; възможно беше потръпването да се дължеше едновременно и на студа, тъй като мразовитото течение откъм посетителя внезапно се засили, така че проникваше през палтото до самите ми кости. Раздразнен, аз запитах:

— Не можете ли да спрете с това безобразие, с това ледено течение?!

Той (в отговор). — За жалост, не. Съжалявам, че не мога да ти услужа в това отношение. Такъв съм си аз — студен. Иначе как щях да издържа и да се пригодя към мястото, където живея?

Аз (неволно). — Искате да кажете, в пъкъла и неговия вертеп?

Той (изсмива се като погъделичкан). — Отлично казано! Грубичко, шеговито, по немски! Но има и много други хубави названия, патетично-научни, които господин бившият богослов, разбира се, знае, като например career, exitium, confutatio, pernicies, condemnatio и тъй нататък. Но простодушно немските, смешните — то е вече по-силно от мене, — те ми са най-драги. Впрочем да оставим засега настрана мястото и неговите свойства! Аз чета по лицето ти, че се каниш да ме запиташ по това. Но то са далечни, бъдни неща, те съвсем не са ни припарили — ще ми простиш шегата с припарването, нали? — дотогава има време, много дълго, почти неизмеримо време — времето е най-доброто и действителното нещо, което даряваме, нашият дар е пясъчният часовник и мястото, през което червеният пясък се сипе, е толкова тясно, струйката е толкова тъничка, окото съвсем не долавя намаляването на количеството в горния съд, едва съвсем накрая пясъкът изглежда да тече бързо и че е текъл бързо, но дотогава, при тая тъничка струйка, има още толкова време, че по това не си и заслужава да се приказва и мисли. Само че часовникът е вече поставен, все таки пясъкът вече тече и по това аз бих желал да се разберем с тебе, драги.

Аз (доста язвително). — Стига с този ваш Дюрер — най-напред „копнеж по слънчице“, а сега пясъчният часовник на Меланхолията. Няма ли да дойде накрая и магическият квадрат? Вече съм готов за всичко, с всичко свиквам. Свиквам, и с вашето безсрамие да ми говорите на „ти“ и да се обръщате към мене с „драги“, макар че това всъщност ми е особено противно. Собствено и аз казвам на себе си „ти“ — което навярно обяснява защо и вие така ми казвате. Според това, което твърдите, аз разговарям с черния Кесперлин — Кесперлин, това е Каспар, от което следва, че Каспар и Самиел са едно и също лице.

Той. — Пак ли започваш?

Аз. — Самиел. Наистина смешно! А къде е твоето до-минорно фортисимо от струнни тремоли, дървени духови и тромбони, остроумното детско плашило за романтичната публика, което изскача от бездната на фа-диез-минор тъй, както и ти от скалата?^[7] Чудно ми е, че не го чувам!

Той. — Остави това. Ние имаме и много по-интересни инструменти и един ден ти ще ги чуеш. Ще ти посвирим с тях, когато бъдеш достатъчно зрял да ги чуеш. Всичко е въпрос на зрелост и време. Тъкмо по това бих искал да поговоря с тебе. Но Самиел — тая форма е глупава. Аз съм наистина за народното, но Самиел — това е същинска глупост, тая поправка в името я измисли Йохан Балхорн от Любек. Истинското ми име е Саммаил. А знаеш ли какво значи Саммаил?

Аз (мълча намусен).

Той. — Знаеш ли нещо, мълчи. Харесва ми твоят такт, с който предоставяш на мене превода. Саммаил на немски ще рече „Ангел на отровата“.

Аз (през зъби, които едва сдържам да не тракат). — Ха, как не, точно такъв! Същински ангел — без разлика! Знаете ли вие как изглеждате? Просташки е много слабо казано. Изглеждате като някаква безочлива отрепка на обществото, като мъжка проститутка, като държанец-бандит, такъв е вашият вид, в който сте счели за добре да ме навестите — и съвсем не на някакъв ангел!

Той (оглежда се, разперил ръце). — Как, как? Какъв ти изглеждам? Не, наистина, добре направи, че ме попита дали знам как изглеждам, защото, вярно е, това аз не зная. Или по-право, до днес не го знаех и едва сега ти ме накара да го забележа. Уверявам те, аз не обръщам никакво внимание на външността си, изоставил съм я, така да се каже, да бъде каквато си ще. Моят изглед е чиста случайност или по-скоро той зависи от обстоятелствата, без самият аз да му отдавам някакво значение. Нагаждане, мимикрия, ти поне знаеш този маскарад, тази игра на криеница у майката природа, чийто език винаги се подава от ъгълчето на устата. Но ти, драги, недей да мислиш, че тази криеница, за която аз си давам толкова сметка, колкото и пеперудата-лист, ти вече недей да мислиш, че тя се отнася и до тебе, та да ми се разсърдиш за това! И все пак трябва да признаеш, че от друга страна, в друга една област, тя и при тебе си има своето съответствие — в оная област, където ти, макар и предупреден, си лепна нещо, в областта на твоята прелестна песен с буквения символ — о, наистина много умно направено, бих казал дори — вдъхновено:

Когато ми поднесе

напитъка в нощта,

ти в мен отрова внесе…

Великолепно!

И в свежата ми рана

змията зъби впи…

Наистина талантливо. Това именно ние навреме забелязахме и затова отрано не те изпускаме от поглед — ние видяхме, че твоят случай решително си струва труда, че това е случай извънредно благоприятен, от който с малко от нашия огнец отдолу, с малко подгряване, въодушевяване и опияняване би могло да излезе нещо блестящо. Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца му дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота? Струва ми се, че той беше рекъл нещо такова. И с право. Даровит, но скован е немецът — даровит достатъчно, за да се ядосва над своята скованост, но — насвятка ли се здравата — и да я преодолява. Ти, драги, добре знаеше какво ти липсваше и постъпи по всички правила, когато предприе онова свое пътуване и си навлече, salva venia^[8], френската болест.

— Млъкни!

— Млъкни? Я гледай, това е вече напредък от твоя страна. Ти почна да се загряваш. Най-сетне изоставяш учтивото множествено число и ми казваш „ти“, както подобава между хора, които вече са се разбрали и договорили — сега и вовеки веков.

— Млъкнете!

— Да млъкна? Ами че ние мълчим вече пета година, а все трябва някой ден да се сприкажем и разберем — изобщо, пък и по интересното положение, в което ти се намираш. По това, разбира се, би трябвало да се мълчи, но не и между нас дълго време, щом пясъчният часовник е вече поставен и червеният пясък започнал да се сипе през тесничкото отверстие, о, засега само започнал! Долу няма още почти нищо в сравнение с горното количество — ние даваме време, продължително, необхватно време, за неговия край съвсем няма защо да се мисли, дълго още няма защо да се мисли, засега няма защо да се бере грижа дори за момента, в който човек би могъл да почне да се замисля за края, в който би могъл да си каже: „Respice finem^[9]“, защото това е колеблив момент, зависещ от случая и темперамента, и никой не знае кога ще настъпи той и колко време ще има сетне до края. Много остроумно и превъзходно устроено: неопределеността и произволността на момента, от който започваш да мислиш за края, щастливо замъгля и момента на предрешения край.

— Празни брътвежи!

— Е, на тебе не може да се угоди. Дори и на психологичните ми разсъждения отговаряш с грубости, въпреки че сам на твоя Сион нарече веднъж психологията симпатична, неутрална среда, а психолозите — най-правдолюбивите хора. Аз съвсем не приказвам глупости, като говоря за даденото време и за предрешения край, напротив, говоря ти точно по въпроса. Навсякъде, където пясъчният часовник е вече сложен и времето дадено, необходимото, но определено време с предрешения край, ние сме там на линия, там нашата работа преуспява. Ние продаваме време — да речем, двайсет и четири години — кой може да ги обхване? Малко ли е това? Някой може да живее като скот и пет пари да не дава, може да смайва като велик маг света със сатанинските си деяния; някой може все повече да забравя сковаността си и здравата опиянен, да превишава ако ще би и собствения си ръст, без да се отчуждава при това от себе си, а, напротив, да е и да си остава все той самият, само че постигнал с половината бутилка шампанско естествената си висота той може в това пияно самоупоение да вкусва всички наслади на едно почти непоносимо блаженство и с повече или по-малко основание да е убеден, че такова блаженство не е имало от хилядолетия, така че да се смята в известни моменти на възбуда едва ли не за някакъв бог. Кому при това ще дойде на ум да се загрижва за момента, в който ще почне да мисли за края? Само краят е наш, само накрая е и той наш и това трябва да бъде договорено, и то не само мълком, колкото иначе тихомълком да става то, а изрично и ясно.

Аз. — Та вие искате, значи, да ми продадете време?

Той. — Време? Така само време? Не, драги мой, това дяволът не продава. За такава стока никой няма да ти плати такава цена, че краят да бъде наш. Какъв вид време, там е въпросът! Велико време, безумно хубаво време, съвсем дяволско време, с подеми и свръхподеми, но и с мизерни, разбира се, с ужасно мизерни дори моменти, това не само признавам, но и с гордост го подчертавам, защото то си е в реда на нещата, то си е в същината на природата на артиста. Тя, както се знае, е склонна винаги към необузданост в двете крайности, изпада напълно нормално в някои прекалености. Тук махалото се люшка между повишеното настроение и меланхолията, но то си е нещо обикновено, то си е, така да се каже, нюрнбергска еснафска умереност в сравнение с това, което ние доставяме. Защото ние доставяме най-крайното в тази насока, ние доставяме полети и просветления, и такова чувство на възвишеност и освобождение, на волност, сигурност, лекота, могъщество и триумф, че нашият човек просто не вярва на своите възприятия прибави към това и огромното възхищение от постигнатото, при което лесно можеш да се откажеш от всякакви чужди, външни възторзи — прибави тръпките на преклонението, на сладостния ужас пред самия себе си, под въздействието на който ти се чувствуваш като богоизбран инструмент, като богоподобен гигант. И съответно — между това — дълбоките, достолепно дълбоките проваляния — не само в пустотата, в мъртвилото, в немощната печал, но и в болки, в телесни страдания, впрочем вече добре познати и от по-рано изпитвани, за които съществува донякъде и предразположение, но сега те са във висша степен достолепно засилени от просветлението и съзнателното опияние. Това са болки, които заради чрезмерното блаженство човек с готовност и гордост приема, болки, които ни са познати от приказката за малката русалка — режещите болки в хубавите й човешки крака, които тя придобива вместо опашката. Ти знаеш, разбира се, малката русалка на Андерсен. Тъкмо женичка за тебе! Кажи само една дума, и аз ще ти я доведа в леглото.

Аз. — Няма ли да млъкнеш, мизернико!

Той. — Е, хайде, хайде, ти гледаш само да нагрубяваш. Да останеше на тебе, щяхме все да мълчим. Аз не съм от семейството Швайгещил^[10]. Пък и майчица Елза, въпреки своята разбираща дискретност, ти наприказва сума неща за случайните си наематели. Аз обаче съм дошъл при тебе в тая езическа чужбина съвсем не за да мълчим, а за да потвърдим изрично и да се договорим твърдо между четири очи за това какво аз ще правя и какво ти ще платиш. Нали ти казвам, че мълчим вече над четири години, а при това всичко си е в най-добър, най-издържан, най-многообещаващ ход и работата е вече наполовина в кърпа вързана. Да ти кажа ли как стоят нещата и какво вече става?

Аз. — То се е видяло, че ще трябва да го чуя.

Той. — И между другото го страшно желаеш и си много доволен, че ще го чуеш. Дори ми се чини, че умираш от нетърпение да го научиш и би се разхленчил и почнал да цивриш, ако го бих премълчал. И с право. В такъв интимно-тайнствен свят се намираме ние — ти и аз, — в него и двамата сме си като у дома, това е истински Кайзерсашерн, добър старонемски въздух от лято господне хилядо и петстотин или тъй — мъничко преди идването на доктор Мартин, който беше в толкова искрени и сърдечни отношения с мене, че захвърли веднъж по мене едно хлебче, не — мастилницата си — значи, доста преди тридесетгодишното увеселение. Спомни си само какво бодро оживление цареше тогава у вас в Средна Германия, на Рейн и навсякъде, какво душевно веселие, какви възбуди, беди и тревоги — масовото поклонничество до светата кръв в Никласхаузен в Таубертал, детските походи и кръвотечащи просфори, глад, селският съюз на ботуша, война, чума в Кьолн, метеори, комети и велики знамения, рани Христови по монахините, кръстове, появяващи се по дрехите на хората, моминската риза с кръстното чудо, която става знаме за поход срещу турците. Хубави времена, дяволско немски времена! Не ти ли се сгрява душата при мисълта за тях? По това време съответните планети се бяха събрали в знака скорпион, както майстор Дюрер го е вещо нарисувал на своя медицински хвърчащ лист, по това време дойдоха от Западна Индия в немската земя и милите гости, дребните живи винтчета, нежният народец на фанатиците-биченосци — я, ти май се заслуша? Сякаш ти заговорих за бродещата тълпа каещи се флагеланти, които се шибат по гърба за своите и чуждите грехове. Но аз имам пред вид флагелатите, невидимите микроорганизми от вида, снабден с камшичета като нашата бледа Венера, за нашите spirochaeta pallida, за този вид ми е думата. Ала ти си прав, всичко това говори така топло за дълбоко Средновековие, за flagellum haetericorum fascinariorum^[11]. О, да, тия наши фанатици могат да се проявят като истински fascinarii^[12], но в по-добрите случаи, подобни на твоя. Иначе те са твърде цивилизовани и отдавна опитомени и в стария свят, където от столетия са си у дома, те вече не разиграват тъй грубо както преди глупавите си комедии с гноящи отоци, бубони и разядени носове. Художникът Баптист Шпенглер например няма вид, че се нуждае да скрива разтляното си тяло под власеница и където седне и стане, да бие пред себе си клепалце, за да предупреждава хората.

Аз. — Нима и с Шпенглер е — тъй?

Той. — Мислиш, че не ли? Да не смяташ, че само с тебе е тъй? Знам, ти би искал да бъдеш все единствен по своя род и се дразниш от всяко сравнение. Не, драги, човек винаги има маса другари! То се знае, че Шпенглер е един esmeraldus. Не току-тъй мига той така стеснително и лукаво, не току-тъй Инес Роде го нарича покрит въглен. Така стават тия работи, Лео Цинк, тоя faunus ficarius^[13], досега все още се е опазил, а чистичкият, разумният Шпенглер се натопи рано. Впрочем бъди спокоен и не ревнувай. Това е един скучен, най-обикновен случай, от него няма да излезе абсолютно нищо. Това не е никакъв питон, над който да извършваме сензационни дела. Благодарение на получения „дар“ той е станал може би малко по-просветлен, по-приобщен към духовната сфера, може би ако не беше тази връзка с по-висшето и този таен урок, той нямаше да чете с такова удоволствие дневника на Гонкуровци и абата Галиани. Психология, драги. Болестта, особено срамната, скриваната, тайната, подбужда към известно критично отнасяне спрямо света, спрямо обикновения, среден живот, настройва бунтовно и иронично спрямо буржоазния ред и кара засегнатия от нея да търси закрила в свободата на духа, в книгите, в идеите. Но при Шпенглер всичко ще свърши само с това. Времето, което той има още за четене, цитиране, пиене на червено винце и мързелуване, не му е продадено от нас, то е всичко друго, но не и проникнато от гений време. Един поопарил се, поизнурен, не особено интересен светски човек, и повече нищо. Той ще крета така, ще се оплаква от черния дроб, от бъбреците, от стомаха, сърцето, червата, докато един ден пресипне или оглушее, а след няколко години ще хвърли безславно топа с някоя скептична острота на езика — и толкоз. Във всичко това няма нищо интересно, в това никога не е имало опиянение, възвишаване, вдъхновение, защото то не е мозъчно, не е церебрално, разбираш ли — нашите дребосъци тук не са се погрижили за нещо по-благородно и висше, за тях тук не е имало, види се, някаква съблазън, не се е стигнало, значи, до метастаза в метафизичното, метавенеричното, метаинфекционното…

Аз (с омраза). — Още колко ще трябва да седя тук и да мръзна, и да съм принуден да слушам непоносимия ви брътвеж?

Той. — Брътвеж? Да си принуден? Ти пак започваш тая смешна песен. Както те гледам, ти ме слушаш с напрегнато внимание и само си нетърпелив да узнаеш нещо повечко. Току-що съчувствено се осведоми за твоя приятел Шпенглер от Мюнхен и ако не бях те прекъснал, щеше и досега да ме отрупваш с въпроси за пъкъла и неговия вертеп. Не се прави, моля ти се, на отегчен! И аз имам чувство за собствено достойнство и зная, че не съм ти натрапен гост. С една дума, метаспирохетозата е менингеален процес и аз те уверявам, че някои от тия дребосъци имат сякаш нещо като страст към висшето, някакво предпочитание към областта на главата, към менингите, към dura mater — външната мозъчна обвивка, и към тия, които предпазват от повреди нежния вътрешен паренхим. Още от момента на първичното общо заразяване те се стремят страстно натам.

Аз. — Много ви приличат тия приказки. Държанецът е учил, види се, medicinam.

Той. — Не повече, отколкото ти theologiam, искам да кажа: откъслечно и съвсем специализирано. Ще отречеш ли, че и ти също си изучавал най-добрите от изкуствата и науките само като тесен специалист и любител? Твоят интерес се е отнасял — до мене. Крайно съм ти признателен. Но можех ли аз, приятелят и държанецът на Есмералда, като такъв поне ти ме виждаш, да не се интересувам особено от въпросната, тъй непосредствено свързана и близка област на медицината и да не се поизпраксам в нея? Действително в тази област аз следя постоянно и с най-голямо внимание всички най-нови изследвания и резултати. Item, някои doctores твърдят и се кълнат във всичко свято, че сред този дребосък сигурно има специалисти по мозъка, любители на церебралната сфера, с една дума, че тук имаме virus nerveux^[14]. Но те имат много здраве. Тъкмо обратното. Мозъкът е, който жадува за тяхното идване и го очаква с нетърпение, както и ти моето, мозъкът е, който ги призовава, притегля към себе си и сякаш едва дочаква. А знаеш ли какво казва философът в „De anima^[15]“? — „Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи.“ Ти виждаш следователно, че всичко зависи от предразположението, от готовността, от призива. Че някои хора са повече наклонни към магьоснически действия от други и че ние умеем да ги откриваме, за това споменават и почтените автори на „Malleus“^[16].

Аз. — Клеветник! Аз не съм от твоята клиентела. И никога не съм те канил.

Той. — Ах, ах, набедената невинност! Нима клиентът на моите малки, който би заради тях такъв дълъг път, не беше предупреден? Но в избора на своите лекари ти прояви сигурен инстинкт.

Аз. — Намерих ги в адресния указател. Та кого да попитам? И можеше ли някой предварително да ми каже, че така ще ме изоставят? Какво направихте вие с двамата мои лекари?

Той. — Отстранихме ги, отстранихме ги. О, ние отстранихме тези некадърници естествено в твой интерес. И то тъкмо в необходимия момент, нито много рано, нито много късно, тъкмо когато дадоха с шарлатаниите си нужната насока на работата. Да бяхме ги оставили, те щяха да похабят този прекрасен случай. Ние ги оставихме да провокират болестта — и край, прогонихме ги. Щом със специфичното си лекуване достатъчно ограничиха първата, кожно проявена, обща инфилтрация и с това дадоха мощен тласък за метастаза нагоре, тяхната работа беше свършена, те трябваше да се махнат. Тези наивници не знаят, а и да знаят, не могат нищо да променят, че с общото лекуване насочените нагоре метавенерически процеси особено се ускоряват. Наистина, когато и в ранните стадии не се вземат никакви мерки, резултатът е често пак същият, така че както и да го въртиш, все погрешно излиза. Ние по никакъв начин не биваше да позволим на тия шарлатани да продължат провокацията. Постепенното възстановяване на общата инфилтрация трябваше да се предостави на времето, за да протече развоят горе бавно, за да ти се осигурят години, десетилетия, цял пясъчен часовник прекрасно, чародейно, дяволски гениално време. Днес, четири години след като пипна това нещо, там горе у тебе се е лекичко очертало едно мъничко местенце — но огнището е вече налице, налице е лабораторията на моите малки, които по ликворен, воден, така да се каже, път са се добрали дотам, налице е мястото на началното опиянение.

Аз. — Хванах ли те, глупако? Сам се издаваш и ми посочваш мястото в моя мозък, болестното огнище, в което се поражда твоят недействителен образ без това огнище от тебе нямаше да има и помен. Ти сам ми издаваш, че в трескавото си възбуждение аз те виждам и чувам наистина, но ти си пред мене само едно празно бълнуване.

Той. — И това било логика! Глупчо, тъкмо обратното. Не аз съм продукт на мозъчното огнище у тебе, а огнището те прави годен, разбираш ли, годен да ме възприемаш — без него естествено ти нямаше да ме виждаш. Но нима заради това трябва да свързваш моето съществувание с твоя начеващ шемет? Принадлежа ли заради това аз към твоя субективен свят? Нищо подобно! Имай търпение, това, което става и се развива у тебе, ще те направи годен и за много по-други неща, то ще преодолее и много по-други препятствия и ще се издигне заедно с тебе над сковаността и задръжките ти. Веднъж да дойде разпети петък, оттам до Великден е близо! Почакай една, десет, дванадесет години, докато опиянението, докато ведрото отпадане на всички сковаващи те скрупули и съмнения стигне до своя апогей, тогава вече ще знаеш за какво плащаш, защо си се обещал на нас и телом, и духом. Тогава у теб sine pudore^[17] ще изникне от аптечното семе осмотична растителност…

Аз (избухвам). — Затвори си мръсната уста! Забранявам ти да говориш за баща ми!

Той. — О, в моята уста забележката за баща ти не е чак толкова неуместна. И на него не е съвсем чист косъмът, и той много обичаше да вниква в тайните на стихиите. Главоболието, изходната точка за режещите болки на малката русалка, си получил също от него… Впрочем, което ти казах, е самата истина, цялата магия тук е в осмозата, в ликворната дифузия, в пролиферационния процес. Вие, хората, имате един лумбален канал с пулсиращ ликворен стълб, който стига до церебралната област, до мозъчните обвивки, в чиято тъкан върши тихомълком своето дело пълзящият венерически менингит. Но във вътрешността, в паренхима нашите дребосъчета не биха могли да проникнат, колкото и да желаят това и колкото и пламенно да са желани — ако не беше ликворната дифузия, осмозата с клетъчния сок на pia: от тази осмоза клетъчният сок се разводнява, а тъканта се размеква и по този начин за биченосците се проправя път към вътрешността. Всичко това иде от осмозата, приятелю мой, с чиито чудати творения ти още от ранното си детство се забавляваше.

Аз. — Тяхната окаяност ме караше да се смея. Да беше се завърнал Шилдкнап, та да се посмеем с него. Щях да му разправя и аз истории за баща си. Щях да му разкажа как баща ми се просълзяваше, когато казваше: „А при това те са мъртви!“

Той. — Триста дяволи! Ти си бил прав да се смееш над жалостните му сълзи — независимо от това, че който има работа с изкусителя, никога не е в съгласие с хорските чувства и винаги се изкушава да се смее, когато те плачат, и да плаче, когато те се смеят. И какво значи „мъртви“, щом тази растителност никне и избуява тъй пъстро и разнообразно, щом тя е дори хелиотропна? Какво значи „мъртви“, щом капката проявява такъв здрав апетит? И кое е болест, и кое здраве — по това, моето момче, по-добре да не се оставя на филистера — последната дума. Дали той наистина разбира нещо от живота, е още въпрос. Към това, което е възниквало по пътя на смъртта, на болестта, животът е посягал понякога с радост и то го е водело към напредък и възвисяване. Забрави ли как в училището те учеха на премъдростта, че бог можел и от злото да стори добро и че не бивало да му се отнема тази възможност? Item, все някой ще трябва да е болен и побъркан, за да не е нужно другите да бъдат такива. И откъде побъркването започва да става болезнено, не е тъй лесно да се определи. Един пише на границата на умопомрачението:

„Аз съм блажен! Аз съм извън себе си! Това е нещо ново и велико! О, това кипящо щастие на просветлението! Бузите ми горят като разтопено желязо! Аз съм бесен и вие всички ще побеснеете, ако това обхване и вас! Бог да се смили тогава над клетите ви души!“

— Какво е това, дали полудяло здраве, дали нормална лудост, или пък причината трябва да се дири в менингите? Във всеки случай не е филистерът, който може да реши това пък и той дълго не забелязва нищо особено, защото хората на изкуството са си изобщо малко дръпнати. Ако на следния ден някой в обратен припадък извика: „О, видиотяваща пустота! О, кучешко съществувание, в което човек нищо не може да стори! Как не дойде някоя война, та нещо да стане! Би могло поне да се пукне по приличен начин! Дано адът се смили над мене, защото аз съм изчадие на ада!“ — трябва ли да се взема това в прекия смисъл? Буквална истина ли е, което той казва за ада, или то е само метафора за известна доза нормална дюреровска меланхолия? Изобщо ние ви даваме само това, за което високопочтеният класически поет така красиво благодари на своите богове:

„Дават те, боговете, безкрайните,

на любимците всичко — докрай:

всички радости, о, и безкрайните,

но и болки безкрайни — докрай.“

Аз. — Саркастичен лъжец! Si diabolus non esset mendax et homicida! Ако искаш да те слушам, не ми говори поне за здравото величие, за самородното злато! Зная, че златото, добито чрез огън, а не чрез слънцето, не е истинско злато.

Той. — Кой ти каза това? По-добър ли е огънят на слънцето от тоя на кухнята? Пък и здраво величие? Къде се е видяло подобно нещо? Нима ти вярваш в такова чудо, в гений, който няма нищо общо с ада? Non datur!^[18] Артистът е брат на престъпника и на лудия. Мислиш ли, че някога се е появявала някаква по-занимателна творба, без нейният творец да е бил основно запознат с битието на престъпника и умопобъркания? Кое е болестно и кое здраво! Без болестното животът не би могъл никога да помине. Кое е истинско и кое неистинско! Та ние да не сме някакви фокусници? Да не би да измъкваме ценности от носа на нищото? Където няма нищо, там и дяволът не може да стори нищо и никаква бледа Венера не е в състояние да постигне и що-годе свестен резултат. Ние не създаваме нищо ново — други се занимават с това. Ние само развързваме и освобождаваме. Ние пращаме по дяволите сковаността и плахостта и всякакви там целомъдрени скрупули и съмнения. Ние само стимулираме, премахваме с по-засилено дразнене само умората — малката и голямата, личната и на епохата. Там е работата, че ти забравяш епохата, ти не мислиш исторически, щом се оплакваш, че еди-кой си можел да има всичко докрай, радости и болки безкрайни, без да му е сложен часовник, без да му се представя накрая сметка. Каквото онзи постигаше в своята класическа епоха евентуално и без нас, днес можем да предложим само ние. И ние предлагаме нещо по-добро, предлагаме действително нужното и истинското — това вече не ти е класическото, драги, това, което се постига чрез нас, е архаичното, праранното, вече отдавна забравеното. Знае ли някой днес, знаеше ли някой и в класическите времена какво е вдъхновение, какво е истинско, старо, първично въодушевление, въодушевление, незаразено от критика, от сковаваща разсъдъчност, от умъртвяващ контрол на разума, знаеше ли някой какво е свещен екстаз? Хората смятат май дявола за разложителен критик? Клевета, приятелю, чиста клевета! Да му се не види! Ако той нещо мрази, ако на света му е нещо противно, то е разложителната критика. Това, което той желае и което дарува, е триумфиращото освобождаване от нея — блестящата неусъмненост.

Аз. — Хвалете ме, уста…

Той. — Е, то се знае! Опита ли се някой повече от правдолюбие, отколкото от себелюбие да изясни някои груби недоразумения по отношение на себе си, веднага го изкарват, че се хвали. Не, твоята строга скромност тук няма да ми запуши устата, аз зная, че ти само потискаш възбудата си и всъщност ме слушаш с такова напрегнато удоволствие, с каквото девойчето слуша галантните нашепвания в църква… Вземи например внезапното хрумване, експромпта — това, което наричате така, което от стотина-двеста години наричате така — защото по-рано такава категория не съществуваше, както не съществуваше и право на музикална собственост и други подобни неща. Експромпта, значи, някакви си там три-четири такта, и толкоз. Всичко останало е дообработка, въпрос на търпение. Не е ли тъй? Е добре, но ние сме добри познавачи на литературата и забелязваме, че хрумването не е ново, че то извънредно напомня нещо вече срещано у Римски-Корсаков, да речем, или у Брамс. Какво да правим тогава? Ами много просто, ние го променяме. Но промененото хрумване — нима това е хрумване? Вземи Бетховеновите бележници! Там не е останала нито една тематична концепция, както е от бога дадена. Той я преправя и пише встрани „Meilleur“. Колко малко доверие в божественото вдъхновение, колко малко уважение към него е изразено в това далеч не възторжено „meilleur“! Едно наистина ощастливяващо, шеметно, едно несъмнено и изпълнено с вяра вдъхновение, вдъхновение, при което няма избор, няма поправки и мъдрувания, при което всичко се приема като блажен диктат, при което обзетият остава прикован на мястото си като треснат от гръм и свещен трепетно обзема от глава до пети, а от очите му бликват като порой щастливи сълзи — едно такова вдъхновение не може да дойде вече от бога, който предоставя твърде голямо поле за действие на разума, то е възможно само от дявола, от истинския властител на ентусиазма.

Между това, докато, говореше, у неканения гост започна да настъпва малко по малко напоследък известна промяна: доколкото можех да схвана, сега той изглеждаше по-друг от преди това не беше вече държанецът и проституиращият мъж, не, моля ви се! Тук седеше нещо по-добро, с бяла яка, артистична връзка на фльонга, на гърбавия нос рогови очила, зад тях проблясват влажно тъмни, малко зачервени очи — в лицето смес от строгост и мекота: носът строг, устните строги, а брадичката мека, с ямичка, ямичка и на бузата — челото бледо, заоблено, косата отдръпната доста нагоре, но отстрани гъста, черна и вълниста, — един интелигентствуващ, който пописва в булевардната преса върху изкуството и музиката, теоретик и критик, който и сам композира, доколкото му позволява умуването. Меки, слаби ръце, които съпровождат думите с изящно неловки движения и от време на време нежно поглаждат още гъсто обраслите слепоочия и тил. Такъв беше сега образът на посетителя, седнал на канапето. По-едър не беше станал, но гласът, носов, ясен, заучено благозвучен, си бе останал същият единствено той поддържаше идентичността у този променлив образ. И аз сякаш още го чувам да казва, сякаш още виждам голямата му, изкривена в ъглите уста под зле избръснатата горна устна усърдно да артикулира и да се издава напред:

— Какво нещо е днес изкуството? Преливане от пусто в празно. Днес то по-подхожда за някоя танцова забава и от чифт червени чепички и ти не си единственият, който се пука поради това от мъка. Погледни, ако щеш, колегите си — знам, ти не ги поглеждаш, съвсем не се интересуваш от тях, въобразяваш си, че си един-единствен и приемаш всичко, цялото проклятие на времето върху себе си. Но все пак погледни ги за утеха — тия твои събратя, посветени на новата музика, имам пред вид честните, сериозните, които са в състояние да си теглят заключенията при това положение! Не говоря за фолклористките и неокласическите приспособленци, модернизмът на които се състои в това, че си забраняват всякакъв музикален порив и носят с повече или по-малко достойнство стилните одеяния на прединдивидуалистичните времена. Мъчат се да втълпят на себе си и на другите, че скучното е станало интересно, защото интересното е започнало да става скучно.

Не можах да не се засмея, защото въпреки че студът продължаваше да ме измъчва, трябваше да призная, че откакто у него настъпи промяната, започнах да се чувствувам по-добре в негово присъствие. Той се усмихна заедно с мен само като сви още по-силно стиснатите си устни, при което леко притвори очи.

— Действително те са безсилни — продължи той, — но аз мисля, че ние предпочитаме почтеното безсилие на ония, които не желаят да прикриват общото заболяване под маската на достойнството си. Болестта обаче е обща и честните установяват симптомите й както у себе си, така и в масовото израждане. Не е ли творчеството заплашено от изчерпване? Всичко по-сериозно, което все още добива публичност, свидетелствува само за измъченост и неохота. Външни, обективни причини? Липса на търсене — възможността за творчество, както в долибералната ера, зависи до голяма степен от случайното благоволение на меценатите? Да, така е, но то не е още достатъчно обяснение. Самото композиране е станало много трудно, ужасно трудно. Щом произведението не може вече да претендира за оригиналност, как може още да се работи? Ала така си е, приятелю мой, шедьовърът, завършеното в себе си произведение се смята вече за традиционно изкуство, еманципираното изкуство го отрича. Всичко идва оттам, че пази боже някой да си позволи да използува веднъж употребено вече музикално звукосъчетание. Невъзможен е вече намаленият септакорд, невъзможни са някои хроматични преходни тонове. Всеки, който се смята за нещо, носи в себе си един вид канон на забраненото, на вече недопустимото и този канон постепенно се разпростира върху всички средства на тоналността, следователно върху цялата традиционна музика. Кое е подправено, кое е станало изтъркан шаблон — решава канонът. В една композиция на съвременно техническо равнище тоналните звукосъчетания, тризвучията надделяват всеки дисонанс. За тази цел те могат в края на краищата и да се използуват — но предпазливо, само в краен случай, защото шокът е по-лош и от най-ужасната предишна дисхармония. Всичко зависи от техническото равнище. Намаленият септакорд си е на мястото и дълбоко изразителен в началото на опус 111. Той отговаря на общото Бетховеново техническо равнище, на напрегнатостта между пределно възможния за него дисонанс и консонанса, нали така? Принципът на тоналността и неговата динамика придават на акорда специфичната му тежест. Той я е загубил вече — по силата на историческия процес, който никой не може да върне назад. Вслушай се в линеещия днес акорд — дори разчленен, той отстоява едно общо техническо състояние, което противоречи на днес съществуващото. Всеки звук носи в себе си и представлява цялото, а заедно с това й цялата му история. Ето защо преценката с ухо на това, кое е вярно и кое фалшиво, е свързана неизбежно и направо с него, с този сам по себе си верен акорд, и не зависи от абстрактното отношение към общото техническо равнище. Тук имаме изискване за вярност, което се поставя на артиста от самото произведение — доста строго изискване, как мислиш? Няма ли скоро да се изтощи неговата дейност, докато той се съобразява с всички обективни условия, поставяни пред творчеството? Във всеки такт, за който той се реши да помисли, състоянието на техниката му се представя като проблем. Всеки миг цялата съвокупност на техниката изисква той да се справи с нея и да даде онзи единствено правилен отговор, който в дадения момент тя допуска. Стига се дотам, че неговите композиции не са нищо друго, освен такива отговори и решения на технически ребуси. Изкуството става критика — нещо твърде почтено, не ще и дума! За това се изисква много непослушание при строга послушност, много самостоятелност и много смелост. Но опасността от безплодие — как мислиш? Още ли е само опасност, или е вече свършен факт?

Той замълча. Погледна ме през очилата с влажните си зачервени очи, вдигна деликатно ръка и прекара двата средни пръста по косата си. Аз рекох:

— Какво очаквате вие? Да се възхищавам от вашето злорадство? Никога не съм се съмнявал, че вие ще можете да ми кажете само това, което сам зная. А начинът, по който ми го излагате, е съвсем преднамерен. С всичко това вие искате да ми подскажете, че за моите замисли и работа аз имам нужда и мога да очаквам помощ само от дявола. Но вие не бива да изключвате теоретичната възможност и за спонтанно възникване на хармония между собствените ми потребности и тия на момента, на „правилността“ — възможността за естествен унисон, при който би могло да се твори без особена принуда и замисляне.

Той. (със смях). — Съвсем теоретична възможност наистина! Положението е извънредно критично, драги, — за да се излезе с безкритичност наглава с него! Впрочем аз не мога да приема упрека за тенденциозно осветляване на нещата. Заради теб не е необходимо вече да изразходваме чак толкова диалектика. Но което не отричам, то е, че положението на „произведението“ ме кара изобщо да изпитвам известно задоволство. Аз съм, общо взето, против произведенията. Как да не ми е драго, като гледам заболяването, от което страда идеята за музикално произведение! Не приписвай това страдание на обществените условия! Зная, ти си склонен да вярваш и обичаш да казваш, че тези условия не предлагат нищо, което да е достатъчно задължително и утвърдено, за да се осигури хармонията на едно само по себе си значително произведение. Това е така, но не е то същественото. Трудностите, които спъват произведението, лежат дълбоко в него самото. Историческото развитие на музикалния материал се е насочило против цялостното, завършеното произведение. Той вече се свива по време, не приема удължаване във времето, което е пространството на музикалното произведение, той оставя празно това пространство. И не от безсилие, не от неспособност да образува форми, а защото един неумолим императив за плътност, който забранява всяко излишество, отрича фразата и разрушава орнамента — се опълчва против разпростирането във времето, с други думи, против формата, в която произведението се ражда, за да живее. Произведението, времето, привидността са все същото нещо и заедно подлежат на критика. А тя вече не търпи привидността и играта, не понася фикцията, тиранията на формата, която цензурира човешките страдания и страсти, раздава им роли, предава ги в картини. Допустим още е само нефиктивният, не изиграният, не нагласеният, не преобразеният израз на страданието в неговия реален миг. Безсилието и неволята на този миг толкова са порасли, че никаква привидна игра с това вече не е позволена.

Аз (много иронично). — Трогателно, трогателно. Дяволът се разчувствува. Проклетникът дявол чете морал. Човешките страдания го живо засягат. Заради тях той се подвизава в изкуството. По-добре да не бяхте споменавали за антипатията си към произведенията, ако не искахте да видя във вашите дедукции само дяволска гавра, с цел да се охули и спъне творчеството.

Той (без да се засяга). — Добре де, добре. Във всеки случай ти си съгласен, разбира се, че не е проява нито на сантименталност, нито на злоба, ако признаем днес фактите в света такива, каквито са. Някои неща не са вече възможни. Привидното възпроизвеждане на чувствата като художествено произведение на композитора, самозадоволяващата се привидност на самата музика са станали невъзможни и са вече неудържими, тая привидност се изразява от край време в това, че предварително дадените и сведени във формула елементи така се употребяват, сякаш са абсолютно необходими за конкретния частен случай. Или да подхванем нещата от обратната страна: частният случай си дава вид, като че ли е идентичен с предварително дадената, добре позната вече формула. От четиристотин години насам всяка по-значителна музика създаваше със задоволство илюзията, че това единство е ненарушимо — на нея просто й харесваше да смесва приетите общи закони, на които тя е подвластна, със своите собствени домогвания. Така не върви вече, приятелю. Критиката на орнамента, на условностите и на отвлечените обобщености е едно и също нещо. Това, което днес се критикува, е привидният характер на буржоазното художествено творчество, а в него взема участие и музиката, при все че при нея няма картина. Разбира се, пред другите изкуства тя има това предимство, че не създава картина, но с непрестанното примиряване на специфичните си домогвания с господството на условностите и тя според силите си взема участие в голямата измама. Подчиняването на израза под примиряващата всеобщост е основният принцип в създаваната от музиката илюзия. На това краят е вече дошъл. Претенцията да се мисли, че общото е включено хармонично в частното, се опровергава сама. С предварителните и смятани за задължителни условности, които осигуряваха свобода в играта, е вече свършено.

Аз. — Всичко това може да се знае и въпреки критиката условностите пак да се приемат. Играта би могла да се повдигне на по-висока степен, като се играе с форми, в които животът, както е известно, е вече изчезнал.

Той. — Зная, зная. Пародията. Тя би могла да бъде весела, ако не беше тъй тъжна в своя аристократичен нихилизъм. Очакваш ли от подобни машинации някакво особено щастие и величие?

Аз (гневно). — Не.

Той. — Кратко и рязко! Но защо рязко? Защото най-приятелски се обръщам между четири очи към съвестта ти? Защото ти разкрих отчаянието, което се крие в сърцето ти, и с осведомеността на познавач ти изтъквам просто непреодолимите трудности при днешното композиране? Поне за познавач ще трябва да ме признаеш. Позволи на дявола да разбира нещо от музика. Ако не се лъжа, ти четеше преди малко книгата на влюбения в естетиката християнин? Той беше добре осведомен, той знаеше моето особено отношение към това изящно изкуство — най-християнското изкуство по негово мнение — с отрицателен знак отпред, разбира се наистина то бе въведено и развито от християнството, но пак от него беше отречено и отхвърлено като област демонична — това да видиш! Изобщо музиката е във висша степен богословска работа, какъвто е и грехът, какъвто съм и аз. Страстта на християните към музиката — това са истински страсти господни и като такива — едновременно и познание, и провал. Истинска страст има само в двойственото, в двусмисленото — като ирония. Висшето страдание е област абсолютно подозрителна… Не, аз разбирам от музика, повярвай ми. Та затова ти и пея таз жална песен за трудностите, в които, както всичко днес, е затънала и музиката. Ще речеш, че не трябваше да го правя? Но аз го сторих само за да ти предвещая, че ти ще ги преодолееш, че ти ще се издигнеш над тях за свое собствено шеметно изумление и ще създадеш неща, пред които ще тръпнеш от свещен ужас.

Аз. — Виж ти, каква блага вест. Сигурно ще отглеждам осмотични цветя.

Той. — Дали по врат или по шия… Цветя от лед или цветя от нишесте, захар и целулоза — и едното, и другото е все природа и не се знае още за кое трябва повече да възхвалим природата. Твоята склонност, приятелю, да се занимаваш с обективното, с така наречената истина и да пренебрегваш субективното, чистото преживяване, защото си въобразяваш, че е малоценно, е наистина еснафщина, която би трябвало да превъзмогнеш. Ти ме виждаш, следователно за теб аз съществувам. Заслужава ли да се пита дали съществувам действително? Не е ли действително това, което въздействува, не е ли истина това, което преживяваш и чувствуваш? Което те възвишава, което засилва чувството ти на сила, на мощ, на господство — това е, дявол да го вземе, истина, пък макар и от добродетелно гледище да е стократна лъжа. Искам да кажа, че една неистина, която умножава силите ти, не пада по-долу от която й да е безплодно добродетелна истина. Искам още да кажа, че една творческа, даряваща гениалност болест, болест, при която летиш, минаваш в галоп през всички препятствия, прескачаш в неустрашимо опиянение на буен кон от скала на скала, е хиляди пъти по-предпочитана от живота, отколкото потътрилото се пеш здраве. Никога не съм чувал по-голяма глупост от тая, че от болното можело само болно да произлезе. Животът не е придирчив и пет пари не дава за морал. Той улавя дръзновения продукт на болестта, изяжда го, асимилира го и още щом се заеме с него, това вече е здраве. Пред факта на всепобедния ход на живота, любезни, всяка разлика между болест и здраве изчезва. Цяла тълпа, цяло поколение яки, здрави, възприемчиви младежи се нахвърля върху произведението на болния гений, на гения, който е такъв вследствие на болестта, възхищава се, възхвалява и въздига делото му, продължава го, видоизменя го посвоему, прави го достояние на културата, която не живее само с домашен хляб, но и с даровете и отровите на аптеката „Благи вестители“. Това ти го казва необалхорненият Саммаил. Той ти гарантира не само че чувството ти на мощ и блаженство към края на твоите пясъчни години все повече ще заглушава болките на малката русалка, за да нарасне накрая до триумфиращо благополучие, до възторжен прилив на здраве, до битието на един бог — това е само субективната страна на нещата, знам, това само не би те задоволило, то няма да ти се види солидно. Тогава знай: ние ти гарантираме трайна жизненост на това, което ще извършиш с наша помощ. Ти ще станеш знаме, ще посочиш пътя към бъдещето, в твоето име ще се кълне младежта, която благодарение на твоето безумие няма да е нужно да бъде и тя безумна. От твоето безумие тя ще се закърми със здраве и в нея ти ще си здрав. Разбираш ли? Ти не само ще пробиеш път през сковаващите трудности на времето, ти ще проломиш път и през самото време, през културната епоха, сиреч през епохата на културата и на култа към културата, и ти ще дръзнеш да навлезеш във варварството, което ще бъде вече двойно варварство, защото ще идва след хуманизма, след най-доброто възможно лечение на корените, след буржоазната изтънченост. А варварството, повярвай ми, разбира дори и от богословие повече от една отпаднала от култа култура, която и в религиозността вижда пак само култура, само хуманност, а не изстъпление, парадокс, мистична страст, напълно небуржоазен авантюризъм. Нека не те много учудва, че за религия ти говори свети Велтен. Поврага! Че кой друг, я ми кажи, може да ти говори днес за нея? Та не либералният богослов я! В края на краищата аз съм единственият, който все още я пази! Кому ще признаеш днес богословско съществувание, ако не на мене? И кой би се решил да води богословско съществувание без мене? Че религиозността е моя специалност, е тъй несъмнено, както е несъмнено и това, че тя не е специалност на буржоазната култура. Откак културата отпадна от култа и превърна себе си в култ, тя е вече само един отпадък и за някакви си петстотин години целият свят така се измори, така се пресити от нея, като че ли е погълнал, salva venia, цели котли от кашата й.

По това време или малко преди това, още при словоизлиянията му относно самия него като за пазител на религиозния живот и относно богословското съществуване на дявола, които той редеше поучително и плавно, аз забелязах: с посетителя пред мен пак се беше извършила някаква промяна, той не изглеждаше вече като очилатия интелигент, който ми бе говорил известно време за музика, не седеше както по-рано в ъгъла на канапето, а яздеше небрежно страничната му цилиндрична облегалка, сплел в скута си върховете на пръстите с вирнати право нагоре палци. Разделената му на две брадица се движеше нагоре-надолу при говора, а над отворената уста, в която се виждаха дребни, наточени като теслички зъби, стърчаха засукани остро мустачки.

Въпреки че се бях вкочанил от студ, тая негова метаморфоза в нещо отдавна познато наистина ме разсмя.

— Ваш най-покорен слуга! — казвам аз. — Под този лик струва ми се, че ви познавам. Много любезно от ваша страна да ми четете тук в тая зала приватисимум. Сега, след като мимикрията ви така преобрази, надявам се, че няма да имате нищо против, ако охладите горещото ми любопитство и ми докажете напълно независимото си съществуване, като ми преподадете не само неща, които и сам зная, но и такива, каквито тепърва бих желал да науча. Вие ме осветлихте доста за времето на пясъчния часовник, което продавате, а също и за болките като междувременна разплата за висшия живот, но не споменахте нищо за края, за това, което ще дойде по-сетне, за вечното изкупление. Това е, което ме интересува, а вие, откакто стърчите пред мене, все не ме оставяте с тия ваши приказки да ви запитам. Нима мога да сключа сделка, без да зная изрично цената? Кажете ми! Как се живее у Клеперлин? Какво трябва да очакват тия, които ви последват във вашия пъкъл?

Той (избухва в кудкудякащ смях). — Искаш да те уведомя за pernicies, за confutatio? Това се казва любопитство, това се казва младежка жажда за знания! А има още толкова време, толкова необятно време дотогава и толкова вълнуващи събития преди това, че ти ще си намериш да вършиш много по-важни работи, отколкото да мислиш за края или да спираш вниманието си дори само върху момента, от който би започнал да мислиш за края. Но аз няма да ти откажа тези сведения, при това съвсем не е нужно да ти ги разкрасявам, защото как е възможно да те безпокоят сериозно неща, до които има още толкова време? Само че за това по начало не е лесно да се говори, което ще рече: по начало изобщо не може никак да се говори, защото същината му не се покрива от думите могат да се употребят и съчинят маса думи, но те всички ще бъдат само заместители за наименования, каквито езикът няма, и те не ще могат да претендират, че са определили нещо, което никога не може да се определи и да се изкаже с думи. В това се крие и тайното задоволство и сигурност на ада, че той не може да бъде изразен, че той е недостъпен за човешката реч, че той именно само съществува, но не може да попадне във вестника, да добие гласност, да стане, макар и с каквато и да било дума, предмет на критично познание, по отношение на него думи като „подмолие“, „преизподня“, „дебели зидове“, „безмълвие“, „забрава“, „безнадеждност“ са само бледи символи. Само със символи, любезни, трябва да се задоволяваме, когато говорим за ада, защото там вече престава всичко — не само указващата дума, но изобщо всичко — това е дори главната негова характеристика и най-общото, което би могло да се каже за него, а същевременно и което новодошлият най-напред там узнава и със своя, така да се каже, здрав смисъл съвсем не може да проумее и не иска да разбере, защото разумът или известна ограниченост в разбирането все още му пречи да стори това, с една дума, защото то е невероятно, невероятно до ужас — невероятно, въпреки че още при идването си той вместо с поздрав бива посрещнат по най-подчертан и красноречив начин с известието, че „тук всичко престава“ — всяко състрадание, всяка милост, всяка пощада, всяка и най-малка следа от зачитане на заклеващия недоверчив протест:

„Но вие не можете, не можете да направите така с една душа!“

Уви, тъкмо така правят, тъкмо така става, и то без „словото“ да потърси за това сметка, в звуконепроницаемата, недостижима за божия слух преизподня, и при това — във вечността. Не, за тези неща не може да се говори, те са извън, някъде встрани от речта, тя няма нищо общо с тях, никакво отношение към подобно нещо, затова и не знае кое време да употреби за него и от немай-къде си послужва с бъдеще, като казва: „Там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ Е да, това са няколко дословно взети думи, избрани от една твърде пресилена езикова сфера, и все пак те са само бледи символи и без истинско отношение към това, което „ще бъде“ там, зад дебелите зидове, в забравата — неотговорно пред никого. В действителност обаче в звуконепроницаемата преизподня ще бъде извънредно шумно, невъобразимо, оглушително шумно от всевъзможни бълбукания, гугукания, плачове, стенания, ревове, къркорения, крясъци, писъци, ръмжения, молби, мъченишки екстатични ридания, така че никой няма да различи собствения си глас, защото той ще потъне в общата врява, в плътния, гъст адски вой, в безобразните трели, изтръгвани от вечното сливане на невероятното с безотговорното. Накрая нека спомена и чудовищното сладострастно пъшкане, примесващо се към целия този концерт, защото безкрайната мъка, която трябва да се търпи, без да може да се прекъсне от припадък, от загубване на съзнанието, се изражда в срамна наслада и затова тия, които са се добрали до някакво интуитивно познание, говорят дори за „сладострастието на ада“. Тук трябва да се дири причината за елемента на гавра, на безмерно охулване, свързан с мъчението, защото тази адска наслада е равнозначна на най-скверно гаврене с непосилното страдание и е придружена от гнусни жестове и цвилещ смях: оттук и учението, че осъдените на мъки, освен това непрестанно се подиграват и хулят помежду си, че адът е всъщност чудовищна смесица от съвършено непоносими и все пак понасяни вечно страдания с непрекъснато гаврене. От ужасните болки обречените на мъки изяждат дори собствените си езици, но това ни най-малко не ги обединява, напротив, те се отнасят един към друг с язвителен сарказъм и презрение през воя и стенанията те си разменят най-мръсни ругателства, при това най-деликатните и гордите, които никога не са си позволявали да изрекат мръсна дума, тук са принудени да употребяват най-мръсните. Една част от тяхното мъчение и хулеща сласт се състои именно в това — да обмислят най-невъобразимо мръсните.

Аз. — Извинете, вие едва сега заговорихте за вида на мъките, които осъдените ще трябва да търпят в ада. Но ако ми разрешите да забележа, вие ми държахте лекция фактически за ефектите на ада, не обаче и за това, какво трябва да очакват там осъдените в действителност, по същество.

Той. — Твоето любопитство е детинско и нескромно. Това изтъквам преди всичко, но аз отлично схващам, любезни, какво се крие зад него. Ти се опитваш да ме изпиташ, за да те хване страх, за да се уплашиш от ада. Защото някъде дълбоко у тебе се таи мисълта за опомняне и спасение, за тъй нареченото спасение на душата ти, за отмятане от поетото обещание и ти гледаш да се обземеш от attritio cordis, от сърдечен страх пред тамошното, за който, изглежда, си чувал, че благодарение на него човек можел да постигне така нареченото блаженство. Позволи ми да ти кажа, че това е съвършено остаряла теология. Учението за attritio се отхвърля вече от науката. Доказана е необходимостта от contritio, от истинско и дълбоко протестантско разкаяние заради греховете си, което е вече не само налаганото от църквата покаяние поради страх, а и вътрешно религиозно обръщане — но дали ти си способен на това, попитай сам себе си, твоята гордост веднага ще ти отговори. Колкото повече време минава, толкова по-малко, ще си способен и готов да се съгласиш, на contritio, тъй като екстравагантното съществувание, което ти предстои да водиш, е голямо разглезване, от него не е така лесно да се върнеш назад към спасителната посредственост. Та затова нека ти кажа за твое успокоение, че самият ад няма да ти предложи нещо съществено ново — а само това, с което ти повече или по-малко вече си свикнал, и то свикнал с гордост. Той собствено е само продължение на екстравагантния ти живот. С две думи: неговата същина или, ако щеш, типичното в него е това, че той предоставя на своите обитатели сами да избират между крайния студ и такава жега, от която може да се стопи и гранитът. И те с рев се мятат от едното състояние в другото, защото, докато са в едното от тях, противоположното все им изглежда небесна свежест и райска наслада, за да стане веднага и това състояние, и то в най-адски смисъл, непоносимо. Тези крайности сигурно ти харесват?

Аз. — Харесват ми. Но все пак бих желал да ви предупредя да не бъдете толкова сигурен по отношение на мене. Известна повърхностност на вашата теология би могла да ви подведе. Вие разчитате на това, че гордостта у мен не ще ми позволи да почувствувам необходимото за спасението ми разкаяние, но не вземате пред вид, че има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин, убеден твърдо, че неговият грях е много голям, за да може да му бъде простен. Contritio без всякаква надежда, пълното неверие за някаква възможност за милост и прошка, непоколебимото убеждение на грешника, че е преминал всяка граница, така че дори безкрайното милосърдие не е достатъчно, за да бъде простен грехът му — едва това е истинското разкаяние и аз ви обръщам внимание, че то е и най-близко до спасението, най-неотразимо за милосърдието. Ще се съгласите, че обикновеният, умерен грешник може само умерено да заинтересува милосърдието. В неговия случай актът на милосърдие няма особен размах, тук той е само вяла проява. Посредствеността изобщо не води теологичен живот. Грехотност, толкова безнадеждна, че кара грешника напълно да се отчае в спасението си — това е истинският теологичен път към спасението.

Той. — Хитрец! А откъде ще се вземе у такъв като тебе простотата, наивната несдържаност на отчаянието, които биха били предпоставката за този безнадежден път към спасението? Не ти ли е ясно, че съзнателното спекулиране с примамката, която голямата вина представлява за милосърдието, прави акта на спасението вече съвършено невъзможен?

Аз. — И все пак едва чрез това non plus ultra^[19] се стига до най-високото напрежение в драматично-теологичното битие, тоест до най-ужасната вина и чрез нея до крайния и неотразим призив към безкрайната милост и доброта.

Той. — Не е лошо! Наистина остроумно. Но нека ти кажа, че тъкмо, умници като тебе съставят населението на ада. Да попаднеш в него, не е толкова лесно; в него отдавна не би останало нито едно свободно местенце, ако там пускаха всеки. Но такава рядка птица, такъв теологичен тип като тебе, който спекулира и със спекулирането, защото е унаследил спекулирането още от баща си — за такъв един би било истинско чудо, ако не попадне в ада.

И докато говори така, а дори и малко по-рано, гостът подобно на облак пак се видоизменя, но изглежда, че не забелязва това: той вече не язди страничната облегалка на канапето, а седи пак в ъгъла му като първоначалната мъжка проститутка, като бледния държанец с каскетче и зачервени очи. И вече казва с бавния си, носов актьорски глас:

— Сигурно ще се съгласиш вече да приключим нашия разговор и да вземем решение. Посветих ти доста време да си изясним нещата — ще трябва безпременно да ми зачетеш това. Но и ти си много занимателен случай, това ти признавам открито. Ние отрано сме спрели вниманието си върху тебе, върху твоя схватлив и надменен ум, върху твоите отлични ingenium и memoriam^[20]. Тези способности те подтикнаха да изучаваш божествените науки, така поне ти го измисли в своето самомнение, но на тебе скоро ти се отщя да се наричаш теологус, захвърли светата запис под миндера и се залови оттогава с figuris, characteribus и incantationibus^[21] на музиката, което също ни доста хареса. Защото твоята надменност търсеше елементарност и ти възнамеряваше да я постигнеш в най-пригодната за тебе форма там, където като алгебрично вълшебство тя се съчетава с подходящи разсъждения и изчисления и все пак винаги се опълчва дръзко против всякакъв разум и трезвост. Но ние прекрасно знаехме, че ти си твърде умен и студен, и целомъдрен за тая стихия, ние прекрасно знаехме, че тебе те е яд на това и че този твой целомъдрен ум ти е ужасно омръзнал. Затова се погрижихме да ни паднеш в ръцете, искам да кажа, в ръцете на моите малки, на Есмералда, и да си навлечеш онова опиянение, онзи aphrodisiacum^[22] на мозъка, за който и тялото, и душата, и умът ти така страшно жадуваха. С една дума, между нас не е нужен вече никакъв „четвърти кръстопът“ в Шперската гора и никакъв „омагьосан кръг“. Ние сме си в договорни отношения и сме сключили сделка — ти си я скрепил с кръвта си и си се обещал на нас, ти си наш кръщелник — това мое посещение е във връзка вече с конфирмацията ти. Ти си получил време от нас, гениално време, чревато с дейност време, цели двадесет и четири години ab dato recessi^[23] — това е твоят срок. Щом те изтекат — но то е още толкова далече, такъв един срок е цяла вечност, — ние ще те приберем. В замяна на това дотогава ние ще ти се подчиняваме, ще те слушаме и адът ще ти бъде в помощ, но само ако се откажеш от всичко живо, от цялото небесно войнство и всички човеци, защото това е необходимо.

Аз (облъхнат от нетърпим студ). — Как? Това е нещо ново. Какво значи това условие?

Той. — Значи отказ. Че как иначе? Да не мислиш, че ревността съществува само във висините, а не и в бездните? На нас, нежно божие създание, си се ти обещал и дал дума. Ти не бива да обичаш.

Аз (не мога да сдържа смеха си). — Не бивало да обичам! Клети дяволе! Да не искаш да затвърдиш славата си на глупак и сам да си окачиш звънец като котката, та слагаш в основата на една сделка и обещание такова несигурно и двусмислено понятие като — любовта? Или дяволът иска да забрани похотта? Ако ли не, той ще трябва да се примири и със симпатията, и дори с нежността, иначе ще остане здраво измамен. Това, което аз си навлякох и заради което ти смяташ, че съм ти обещан — я кажи, кое е причината за него, ако не пак любовта, макар и по божие дозволение отровената от тебе? Съюзът, в който ти твърдиш, че сме встъпили, е възникнал, пак от любовта, глупако. Ти смяташ, че съм го желал и че съм навлязъл в гората до четвъртия кръстопът заради моето творчество. Но и творчеството, казват, не можело да мине без любов.

Той (смее се носово). — Дрън, дрън! Мога да те уверя, че твоите психологични извъртания при мен не минават повече от богословските! Психология — боже мили, та нима държиш още на нея? Ами че това е най-посредствен буржоазен деветнадесети век! На епохата й е дошло вече до гуша от психология и скоро всеки ще почне да се дразни от нея като бик от червения цвят и този, който се осмели да смущава живота с психология, веднага ще бъде цапнат по главата. Ние живеем, драги, във времена, които не желаят да бъдат шиканирани с психология… Но да оставим това. Моето условие беше ясно и почтено продиктувано от законната ревност на ада. Любовта е за теб забранена, тъй като тя стопля. Твоят живот трябва да бъде студен — затова ти не бива да обичаш никой човек. Та какво си мислиш? Опиянението ще остави духовните ти сили до последния момент незасегнати, то дори ще ги импулсира в известни моменти до лъчезарен екстаз — кое друго ще се изтощи тогава в края на краищата, ако не милата ти душа и безценни чувства? Едно общо охлаждане на твоя живот и на отношението ти към хората си е в природата на нещата — или по-право, то си е вече присъщо на природата ти, ние в никой случай не ти възлагаме нещо ново, моите малки не създават нищо ново и чуждо от тебе, те само засилват и хипертрофират всичко, което си ти. Нима у теб не се проявяваше и по-рано този хлад, както и бащиното ти главоболие, от което по-късно ще се развият болките на малката русалка? Студен те искаме ние, толкова студен, че дори пламъците на творчеството едва да са в състояние да те стоплят. И ти ще прибягваш до тях в своя жизнен студ…

Аз. — И от този пожар пак назад в леда. Изглежда, че вие ми подготвяте предварително ада още приживе на земята.

Той. — Това е то екстравагантният живот, единственият, който може да задоволи един горд ум. И твоето високомерие не би го заменило с едно вяло съществуване. Нима ти това предпочиташ? Ти ще се наслаждаваш цяла една вечност на изпълнен с творчество живот. А изсипе ли се пясъкът, тогава аз вече ще бъда свободен да се разпореждам и постъпвам както си искам и както разбирам с изтънченото божие създание и с всичко негово — и тяло, и душа, и плът, и кръв, и всяко негово благо — навеки…

Тук, както и преди, пак ме обзе невъобразимо отвращение, което заедно с пронизващата ме още по-ужасна вълна от глетчерен студ, излъчван от сутеньора с тесните гащи, цял ме разтърси. От бясното омерзение изпаднах в забрава, в нещо като припадък. Тогава чух гласа на Шилдкнап, който седеше в ъгъла на канапето и спокойно ми казваше:

— То се знае, не сте изпуснали нищо. Вестници и два билярда, по чашка марсала и добри хорица, които сдумват своето governo.

А аз седях по летни дрехи при лампата си с книгата на онзи християнин на коленете! Само така можех да си го обясня: в своето възмущение сигурно съм изгонил мръсника и съм оставил обратно в съседната стая завивките си, преди да дойде моят другар…