Томас Ман
Доктор Фаустус (22)

XXII

Когато напусна Лайпциг през септември 1910 година, с други думи, когато аз вече бях почнал да преподавам в кайзерсашернската гимназия, Леверкюн се отправи най-напред също за родното си място, за Бухел, за да присъствува на сватбата на сестра си, която щеше да се отпразнува там тъкмо по това време. Урсула, вече двадесетгодишна, се омъжваше за оптика Йоханес Шнайдевайн от Лангензалца, един прекрасен човек, с когото се беше запознала, когато бе отишла да посети една своя приятелка в това прелестно малко градче край Ерфурт. Шнайдевайн, десетина-дванадесет години по-възрастен от своята годеница, беше по произход швейцарец, от селски род около Берн. Занаята си, шлифоването на лещи за очила, беше изучил в родината си, но кой знае поради каква прищявка на съдбата, беше се озовал в Германия и тук, в споменатото градче, бе отворил магазин за очила и всякакъв вид оптически апарати, разработен от него чудесно. Шнайдевайн изглеждаше много добре, беше запазил своята приятна за ухото важно отмерена, изпъстрена с отдавна забравени и своеобразно тържествени старонемски изрази швейцарска реч, която Урсел Леверкюн още отсега беше започнала да възприема от него. Също и тя, без да беше някоя красавица, имаше привлекателна външност, по черти на лицето приличаше на баща си, а по начин на държане — на майка си, очите й бяха кестеняви, самата тя — стройна и естествено приветлива. Така че те бяха двойка, на която окото с удоволствие се спираше. От 1911 до 1923 година на тях им се родиха четири деца: Роза, Ецехиел, Раймунд и Непомук, всичките — прекрасни създания, но най-малкият, Непомук, беше ангел. Ала за това — по-късно, едва към края на моя разказ.

Гости на сватбата нямаше много: свещеникът, учителят, кметът от Обервайлер, всички с жените си от Кайзерсашерн, освен ние, Цайтбломови, само чичото Николаус, роднините на госпожа Елсбет от Аполда, една приятелска съпружеска двойка на Леверкюнови от Вайсенфелс с дъщеря си, освен това братът Георг, агрономът, икономката госпожа Лудер — и друг никой. Вендел Кречмар изпрати от Любек поздравителна телеграма, която пристигна в Бухел през време на обеда. Вечерно празненство нямаше. Поканените надойдоха още раничко сутринта след венчавката в селската църква всички се събрахме в дома на младоженката — на великолепна закуска в украсената с красиви медни съдове трапезария, наскоро след това старият Томас откара младоженците на гарата Вайсенфелс, откъдето те щяха да продължат пътя си към Дрезден, а сватбарите останаха още няколко часа в Бухел, наслаждавайки се на отличните плодови ликьори на госпожа Лудер.

Този следобед Адриан и аз направихме разходка около Кравешкото корито и до Сион. Имахме да говорим по приспособяването на текста на „Loves Labours Lost“, което бях поел върху себе си — по този въпрос бяхме вече доста разговаряли и разменяли писма помежду си. От Сиракуза и Атина аз можах да му изпратя сценария и части от либретото в немски стихове, като изхождах от преводите на Тик и Херцберг и тук-там, където съкращенията го налагаха, добавях по нещо от себе си, запазвайки по възможност стила. Защото аз на всяка цена исках поне да му представя и немски вариант за либрето, въпреки че той все още държеше на първоначалното си намерение да композира операта по английския текст.

Той беше явно доволен, че се е махнал от гостите й е излязъл на въздух. Замъгленият му поглед показваше, че го измъчва главоболие — впрочем беше странно да се наблюдава в църквата и на трапезата същият признак и у баща му. Че това нервно страдание се появява тъкмо в тържествени моменти под влияние на вълнението и възбудата, е обяснимо. Такъв беше случаят със стария. Колкото до сина, при него психическата причина трябваше да се търси по-скоро в това, че той по принуда, с вътрешна съпротива бе взел участие в това тържествено жертвопринасяне на моминството, а тук на всичко отгоре работата се отнасяше и до сестра му. Наистина той скриваше неудоволствието си зад думи на похвала за простотата и деликатната скромност, проявени в случая, за отказа от „разните там танци и обичаи“, както се изрази той. Одобряваше, че всичко се е завършило още през деня, напътствената проповед на стария свещеник била кратка и простичка, на трапезата нямало двусмислени речи — за даване на кураж изобщо и дума не ставало. Ако било минало без воала, без бялото одеяние — савана на девствеността — и без мъртвешките атлазени обувки, щяло да бъде още по-хубаво. Особено благоприятно се изказа за впечатлението, което годеникът, сега вече съпругът на Урсел, му бе направил.

— Добри очи — каза той, — добра порода, прекрасен, безупречен, чист човек. Той имаше право да се домогва до нея, да я гледа, да я желае — да желае да я направи своя жена в Христа, както ние, богословите, се изразяваме, основателно горди, че сме изтръгнали от лапите на дявола плътското съвокупление, като сме го превърнали в тайнство, в тайнството на християнския брак. Много смешно е наистина това грабване на естествено греховното и прехвърлянето му в областта на святото само с прибавянето на думата „християнски“ — с което по същество нищо не се променя. Но трябва да се признае, че опитомяването на природното зло — на пола, с помощта на християнския брак е един остроумен палиатив.

— Не ми е приятно — отвърнах аз, — като те слушам, че приписваш някакво зло на природата. Хуманизмът, и старият, и новият, нарича това клевета спрямо изворите на живота.

— Мили мой, та тук няма много какво да се клевети.

— По този начин — продължих твърдо аз — се стига до отрицание на всяко дело, до нихилизъм. Който вярва в дявола, той вече му принадлежи.

Той се изсмя.

— Ти не разбираш от шега. Та аз говорех в качеството си на богослов и следователно по необходимост като богослов.

— Добре, добре! — рекох аз също със смях. — Само че ти мислиш много по-сериозно, когато се шегуваш, отколкото когато говориш сериозни неща.

Ние водехме този разговор на общинската пейка под яворите горе на Сион. Следобедното есенно слънце приятно приличаше. Всъщност и аз бях тогава вече сгоден, макар че сватбата и дори формалният годеж трябваше все още да чакат, докато получа постоянно назначение. На мене много ми се искаше да му разкажа за Елена и за стъпката, която възнамерявах да направя, но неговите разсъждения не бяха тъкмо такива, че да ме насърчат.

— И ще бъдат една плът — подзе той отново. — Не е ли тази благословия куриозна? Пастор Шрьодер се отказа, слава богу, от цитата. Да се слушат подобни неща пред лицето на младоженците, е доста неудобно. Но то се казва с най-добри намерения и тъкмо това е, което аз наричам опитомяване. Очевидно с това се цели да се отнеме от брака изобщо всякакъв елемент на грях, на чувственост, на страст — защото страст може да има само при два вида плът, не при един, и следователно това, че те трябва да бъдат една плът, е една благонамерена глупост. От друга страна, просто да му се не начудиш как една плът може да чувствува влечение към друга, това е наистина феномен — да, това е напълно изключителният феномен на любовта. Естествено чувствеността и любовта не могат по никакъв начин да се отделят една от друга. Най-доброто оправдание на любовта срещу упрекването й в чувственост е — да се погледне на нещата обратно, а именно — да се посочи елементът на любов в чувствеността. Влечението към чуждата плът означава преодоляване на иначе съществуващите съпротивления, произтичащи от взаимната отчужденост, която цари между „аз“ и „ти“, между собственото и чуждото. Плътта — ако запазим християнския термин, — взето нормално, само на себе си не е противна. С чуждата тя не иска да има нищо общо. Но щом чуждата стане предмет на въжделение и страст, отношението между „аз“ и „ти“ така се променя, че думата „чувственост“ става празен звук. Тук вече без понятието любов не може да се мине, дори и душата да не изглежда намесена. Всяко чувствено действие е всъщност нежност, даване и получаване на наслада, щастие чрез ощастливяване. „Една плът“ любещите се никога не са били и това предписание прогонва от брака заедно със страстта и самата любов.

Странно развълнуван и смутен от неговите думи, аз не се решавах да го погледна, макар че ми се искаше да го сторя. Какво изпитваше човек всеки път, когато той говореше за неща от чувствената област, загатнах вече по-рано. Но той никога не се беше отпускал толкова на тази тема и на мене ми се струваше, че този път в думите му имаше някаква необичайна за него изричност, някаква лека безтактност по отношение на него самия, следователно и по отношение на събеседника му, и това, заедно със съзнанието, че той казваше всичко с помътнели от главоболието очи, ме силно тревожеше. Но смисълът на неговите изказвания будеше у мене пълно разбиране.

— Добре го изрева, лъве! — рекох аз, колкото ми беше възможно по-весело. — Това наричам аз да се турне пръста на раната! Не, с дявола ти нямаш нищо общо. На тебе, не ще и дума, ти е ясно, нали, че сега говореше много повече като хуманист, отколкото като богослов.

— Нека по-добре кажем: като психолог — отвърна той. — Неутрално, средно съсловие. Но това са, струва ми се, най-правдолюбивите хора.

— А какво би било — предложих аз, — ако ние веднъж седнем и се поразговорим съвсем просто на лична и гражданска тема? Иска ми се да ти съобщя, че възнамерявам…

И аз му казах какво възнамерявах, разказах му за Елена, как съм се запознал с нея, как сме се сближили. И ако чрез това бих могъл да го настроя за по-сърдечни поздравления по този случай, рекох аз, нека бъде уверен, че предварително го освобождавам от участие в „разните там танци и обичаи“ на сватбата ми.

Моето съобщение го страшно развесели.

— Чудесно! — извика той. — Драги момко, ти се готвиш да встъпиш в законен брак. Каква почтена идея! Подобни неща винаги изненадват, при все че в това няма нищо неочаквано. Приеми моята благословия! But, if thou marry hang me by the neck, if horns that year miscarry!^[1]

— Come, come, you talk greasily^[2] — отговорих аз с цитат от същата сцена. — Ако ти познаваше момичето и характера на нашия съюз, щеше да разбереш, че за моето спокойствие няма какво да се опасяваш и че, напротив, всичко това се прави за нашето бъдещо спокойствие и мир, за едно тихо и несмущавано щастие.

— Не се съмнявам — каза той. — И не се съмнявам, че ще успееш.

За миг изглеждаше, че му се иска да ми стисне ръката, но се въздържа да го стори. Разговорът се прекъсна за малко, а когато тръгнахме да се връщаме, ние отново се върнахме на главната тема — на проектираната опера, по-точно на сцената от четвърто действие, от чийто текст разменяхме преди малко шеги сцената беше една от тези, които исках непременно да съкратя. Словесната престрелка в нея беше твърде шокираща и при това за хода на действието съвършено ненужна. Съкращения във всеки случай се налагаха. Една комедия не бива да трае четири часа — това беше и си оставаше главното възражение против „Майсторите певци“. Но Адриан, изглежда, се беше спрял тъкмо на „old sayings“^[3] на Розалина и Бойе, на „Thou can’st not hit it, hit it, hit it“^[4] и пр., които смяташе да използува при контрапункта в увертюрата, и се пазареше буквално за всеки епизод, макар да се разсмя, когато казах, че ми напомня Кречмаровия Байсел и неговия наивен жар да превръща в музика половината свят. Впрочем той заяви, че това сравнение ни най-малко не го смущава. У него и досега се било запазило нещо от хумористичното уважение, което още от първото чуване почувствувал към този чудат основоположник и новатор в музиката. Колкото и да било чудно, той всъщност никога не преставал да мисли за него, а напоследък мислел още по-често от когато и да било.

— Спомни си само — рече той, — че аз още тогава се застъпих за неговата тиранична детинщина с господарите и слугите сред тоновете, която ти отхвърляше като глупав рационализъм. Това, което инстинктивно ми хареса у него, беше пак нещо инстинктивно, наивно съгласувано с духа на музиката: тук, макар и в смешен вид, се долавяше стремеж към установяване на нещо като строги норми. На друга, не толкова детинска плоскост, ние днес също тъй се нуждаем от подобен човек, както на времето са се нуждаели неговите овчици от този свой пастир — ние имаме нужда от един законодател, от един наставник за обективност, за организация, достатъчно гениален, за да свърже възобновяващото се, дори архаичното с революционното. Би трябвало…

Той се засмя.

— Заговорих съвсем като Шилдкнап. Би трябвало! Какво ли само не трябва!

— В това, което казваш за архаично-революционния наставник — вметнах аз, — има нещо особено немско.

— Предполагам — отвърна той, — че употребяваш този свой епитет не като похвала, а само в критичен смисъл, както и трябва да бъде. Но той може да изразява за времето си и нещо много необходимо, нещо, даващо надежда за изцеление в една епоха на разрушени традиции, на ликвидиране на всякакви обективни обвързвания, с една дума, в епоха на свобода, която вече маносва таланта и показва признаци на безплодие.

При тази дума аз се изплаших. Не бих могъл да кажа защо, но в неговите уста и изобщо във връзка с него тя будеше у мене нещо, в което по странен начин се смесваха и страх, и уважение. То се дължеше на това, че в негова близост безплодието, застрашителната парализа, възпрепятствуваната продуктивност изглеждаха вече нещо едва ли не положително и гордо, нещо неизбежно при високата и чиста одухотвореност.

— Трагично ще е — рекох аз, — ако в резултатна свободата ще трябва да се очаква безплодие. Та нали свободата се завоюва именно с надеждата, че тя ще даде простор на продуктивните сили!

— Така е — отговори той. — И за известно време тя оправдава очакванията. Но свободата е всъщност синоним на субективността. Един ден тя не издържа вече сама със себе си, рано или късно тя загубва вяра в собствените си творчески възможности и потърсва сигурност и защита в обективното. Свободата е винаги склонна да избива диалектично в своята противоположност. Много скоро тя започва да се вижда в обвързаността, да се осъществява в подчинението пред закона, пред правилата, принудата, системата — да се осъществява, което ще рече, без да престава поради всичко това да бъде пак свобода.

— Според нейното мнение — засмях се аз. — Доколкото тя е способна да съди! А в действителност тя не е вече никаква свобода, както не е свобода и родената от революцията диктатура.

— Сигурен ли си? — запита той. — Впрочем това е политическа песен. Във всеки случай в изкуството субективното и обективното се преплитат до такава степен, че не могат да се различат едно от друго, едното произлиза от другото и възприема характера на първото, субективното се утайва постепенно като обективност и отново се увлича от гения към спонтанност — „динамизира се“, както се казва, и обективността изведнъж заговорва езика на субективното. Разрушените днес музикални традиции не са били винаги толкова обективни, толкова външно наложени. Те са утвърждавания на живия опит и като такива дълго са изпълнявали задача от жизнена важност — задача организаторска. Организацията е всичко. Без нея няма нищо, а най-малко изкуство. Но ето че и естетичната субективност се залови за тази задача тя се нае да организира творчеството със свои собствени вътрешни сили, свободно.

— Имаш пред вид Бетховен.

— Него и техническия принцип, чрез който властната субективност слага ръка на музикалната организация. Говоря за разработката. Разработката беше сравнително малка част в сонатата, едно скромно кътче за субективно осветляване и динамичност. От Бетховен насам тя става универсална, става център на цялата форма, която дори и там, където е предварително определена от традицията, се поглъща от субективността и свободно се пресъздава наново. Вариацията, която е всъщност архаизъм, останка от миналото, става средство за спонтанното пресъздаване на формата. Вариационната разработка обхваща вече цялата соната. У Брамс, като тематично развитие, това се проявява още по-решително и пълно. Брамс е един пример за това, как субективното се превръща в обективно! У него музиката се отрича от всякакви конвенционални празни изрази, формули и останки и постига, така да се каже, единство в творбата си всеки миг наново, съвършено на свобода. Но тъкмо поради това тази свобода става принцип за всестранна икономия, който не оставя в музиката нищо случайно и развива дори най-крайното многообразие само от идентичен, все един и същ материал. Където няма вече нищо нетематично, нищо, което да не е изведено от нещо постоянно, там едва ли може още да се говори за свободен стил…

— Но също тъй не и за строг стил в стария смисъл на думата.

— Стар или нов… да ти кажа ли какво разбирам под строг стил? Под това аз разбирам пълна интеграция на всички музикални измерения, тяхната индиферентност едни спрямо други благодарение на съвършената организираност.

— Смяташ ли, че това може да се постигне?

— Знаеш ли — отговори ми той с въпрос — къде се бях приближил най-много до строгия стил?

Почаках да ми го каже. Той заговори до неразбираемост тихо, през зъби, както правеше, когато го болеше глава.

— Веднъж в брентановския цикъл — рече той, — в „О мила девойко“. Цялата песен е изведена от една основна фигура, от един ред многократно варирани интервали, от пет тона — h-e-a-e-es, хоризонталата и вертикалата са определени и овладени от тях, доколкото това е възможно при основен мотив с толкова ограничен брой тонове. Този мотив е нещо като дума, като шифър, знаците, на който са пръснати навсякъде в песента и са предопределени да я обусловят изцяло. Но това е много кратка дума и в себе си доста малко подвижна. Тоналното пространство, което тя предлага, е твърде ограничено. Би трябвало да се отиде по-нататък и от дванадесетте степени на темперираната полутонова азбука да се образуват по-дълги думи, думи от дванадесет букви, определени комбинации и съотношения на дванадесетте полутона, да се образуват редове, от които строго да се извежда пиесата, отделната част или цялото произведение от няколко части. Всеки тон от цялата тази композиция трябва да е удостоверил мелодично и хармонично своето отношение към този основен, предварително определен ред. Никой не следва да се повтаря, докато всички останали не се изредят. Никой не следва да се появява, ако не изпълнява в рамките на общата конструкция своята мотивна функция. Не би имало вече свободна нота. Това вече аз бих нарекъл строг стил.

— Поразителна мисъл — рекох аз. — Това би могло да се нарече рационална свръхорганизираност. По този начин би се постигнала извънредна завършеност и съгласуваност, почти астрономична закономерност и точност. Но като си го представя — неизменното звучение на подобен ред от интервали, колкото и разнообразно да е комбиниран и ритмично разнообразяван, той ще доведе неизбежно до страшно обедняване и застой в музиката.

— Навярно — отговори ми той с усмивка, която говореше, че е очаквал да чуе такова опасение. Тази усмивка силно подчертаваше неговата прилика с майка му, но в нея се долавяше и познатият ми вече измъчен израз, който непоносимото главоболие й налагаше. — Но работата не е чак толкова проста. В системата ще трябва да се включат всички възможни вариационни техники, дори и набедените като изкуствени, с други думи, ще се използува средството, което спомогна на разработката да се наложи в сонатата. Та за какво се упражнявах толкова дълго при Кречмар в старите практики на контрапункта, за какво изписах толкова, нотна хартия с „огледални“, „рачешки“ и „огледално-рачешки“ фуги? Ами защото всичко това можеше да послужи за остроумното модифициране на дванадесет тоновата „дума“. Освен като основен ред тя може така да се използува, че всеки от нейните интервали да се употреби в обратна посока. Нещо повече, фигурата може да започне с последния тон и да завърши с първия, а след това и тази форма пак да се преобърне. Така ти имаш четири начина, които от своя страна могат да се транспонират върху всички дванадесет различни изходни тонове на хроматичната гама, така че за всяка композиция ти вече разполагаш с ред, четиридесет и осем пъти различно видоизменяем, независимо от вариационните фокуси, които могат между това да ти хрумнат. Една композиция може да използува като изходен материал и два или повече реда по образеца на двойната и тройната фуга. Решаващото е, всеки тон без изключение да има своето стойностно място в реда или в някоя от неговите производни. По такъв начин ще се осигурява това, което аз наричам индиферентност на хармонията и мелодията.

— Магичен квадрат — казах аз. — Но ти надяваш ли се, че всичко това ще може и да се чуе?

— Да се чуе? — отвърна той. — Не си ли спомняш една общественополезна лекция, която веднъж ни държаха и от която следваше, че в музиката съвсем не е нужно всичко да се чува? Ако под „чуване“ ти разбираш точното, подробното долавяне на средствата, чрез които се осъществява този висш и строг порядък, този звезден, космичен ред, тази закономерност, не, така това няма да се чуе. Но самият порядък ще бъде чут или би могъл да бъде чут и това ще достави на слушателите непознато досега естетическо задоволство.

— Много интересно — казах аз, — както ти го описваш, всичко това води до нещо като композиране преди самото композиране. Целият материал ще трябва да бъде разпределен и организиран, преди да се пристъпи към същинската работа, и човек се пита коя работа собствено е същинската. Защото това подготвяне на материала ще се върши с помощта на варирането и тогава творческото вариране, за което може да се каже, че е истинското композиране, ще остава в материала — заедно със свободата на композитора. Когато той пристъпи към работата, вече няма да е свободен.

— Обвързан от порядъка, който сам е установил, следователно свободен.

— Е, диалектиката на свободата е непостижима. Във всеки случай като създател на хармония той едва ли би могъл да се смята свободен. Изграждането на акордите не се ли предоставя на стечението на обстоятелствата, на сляпата случайност?

— Кажи по-добре: на констелацията. Историческото развитие, еманципирането на дисонанса от всякакво разрешаване, абсолютизирането на дисонанса, както то се среща вече на някои места у късния Вагнер, ще оправдае всяко съзвучие, щом то е оправдано в рамките на системата.

— Ами ако констелацията доведе до баналност, до консонанс, до тризвучна хармония, до изхабеност, до намален септакорд?

— Това ще бъде подновяване на изхабеното посредством констелацията.

— В твоята утопия аз виждам реставраторски елемент. Тя е извънредно радикална, но все пак поотслабва забраната, която е всъщност вече наложена върху консонанса. Възвръщането към старинните форми на вариацията е пак един белег за това.

— По-интересните явления в живота — отвърна той — имат, изглежда, винаги този двоен лик, който съчетава миналото с бъдещето, те винаги са, изглежда, едновременно и прогресивни, и регресивни. Те са свидетелство за двусмислеността на самия живот.

— Това да не е обобщение?

— Обобщение на какво?

— На нашенския национален опит?

— О, без нескромности. И без самоупоения! Всичко, което искам да кажа, е това, че твоите възражения — ако това бяха възражения — са без значение, когато се отнася до задоволяване на прастария стремеж да се внесе ред в царството на звуковете и да се овладее магичната същност на музиката с помощта на човешкия разум.

— Ти искаш да ме хванеш с моето хуманистично учение — рекох аз. — Човешкият разум! А при това, извинявай, думата констелация не слиза от езика ти, макар че тя е много по-уместна в астрологията. Рационализмът, към който ти призоваваш, избива много на суеверие — на вяра в неуловимото, в смътно демоничното, която ще срещнеш и в хазартните игри, в гледането на карти, в тегленето на жребий, в тълкуването на поличби. Противно на това, което казваш, твоята система ми изглежда подходяща по-скоро за овладяване на човешкия разум с помощта на магията.

Той потърка със стисната ръка слепоочието си.

— Разумът и магията — каза той — се посрещат и сливат май в това, което наричаме мъдрост, посвещение, вяра в звездите, в числата…

Не му отговорих, защото виждах, че е измъчен от болки. Пък и струваше ми се, че всичко, което казваше, носеше печата на тия болки, беше под техния знак, колкото и да бе то умно и да будеше размисъл. Самият той, изглежда, се отвлече от разговора ни, равнодушните му въздишки и тананикане, докато вървяхме, ми показваха това. Но аз продължавах, разбира се, да размишлявам, озадачен и слисан, давайки си впрочем сметка, че известни мисли могат наистина да бъдат може би повлияни, но в никакъв случай не и обезценени само от обстоятелството, че са в някаква връзка с болките.

През останалата част на обратния път почти не говорихме. Спомням си, че се спряхме за малко при Кравешкото корито, отбихме се няколко крачки встрани от пътеката и погледнахме срещу залязващото слънце към водата. Тя беше бистра, виждаше се, че дъното само край брега е със слаб наклон. Малко по-навътре то изведнъж се загубваше в тъмната глъбина. Езерцето в средата беше много дълбоко.

— Студена — рече Адриан, като кимна към водата, — много е студена вече за къпане. Студена — повтори той малко по-сетне, този път с видимо потръпване, и се обърна, за да продължим пътя си.

Още същата вечер поради служебни задължения аз трябваше да се завърна в Кайзерсашерн. Той обаче отложи с още няколко дни заминаването си за Мюнхен, където беше решил да се посели. Сякаш го виждам как стиска на сбогуване ръката на баща си — за последен път, това той не знаеше — виждам как майка му го целува и може би също както тогава във всекидневната при разговора с Кречмар притиска главата му към рамото си. Той нямаше вече — нямаше и да поиска — да се върне при нея. Тя щеше да дойде при него.