Томас Ман
Доктор Фаустус (45)

XLV

Той ни беше отнет, това прелестно, необикновено създание беше грабнато от тая земя — ах, боже мой, защо да търся меки думи за най-необяснимата жестокост, на която някога съм бил свидетел и която и днес изкушава сърцето ми горчиво да обвинява и дори да негодува. С ужасна стихийност, с ярост той беше сграбчен и в няколко дни отнесен от една болест, от която из околността дълго време не бе имало нито един случай, към която обаче, както добрият доктор Кюрбис, слисан от буйната й проява, ни каза, децата, прекарали шарка или магарешка кашлица, били предразположени през време на реконвалесцентния период.

След първите симптоми на едно общо неразположение всичко се разигра в непълни две седмици, от които първата не будеше у никого — струва ми се, у никого — опасения за онзи ужас, който предстоеше. Беше средата на август и навън жътвата, извършвана с допълнителни работници, беше в разгара си. От два месеца вече Непомук беше радостта на този дом. Но някаква хрема замъгляше кристалния лазур на очите му — сигурно това неприятно възпаление на лигавиците бе причината за липсата на апетит, то го правеше и капризен и засилваше сънливостта му, към която той и без това беше склонен, откакто го знаехме. Той казваше „ап“ на всичко, което му се предлагаше — и на храната, и на игрите, и на картинките, и на приказките. „Ап“ — казваше той, смръщил болезнено личицето, си, и се извръщаше. Скоро започна да не понася светлина и звукове, което беше вече нещо по-обезпокоително от досегашното неразположение. Изглежда, че възприемаше прекалено остро шума от пристигащите в двора колиби хорската глъчка. „Говорете по-тихо“ — молеше той и сам едва шепнеше, сякаш за да покаже как трябва да се говори. Не искаше да чуе дори и приятната музика на латерната, рече бързо своето измъчено „ап, ап!“, самичък спря механизма и заплака горчиво. Бягаше през онези жарки дни от слънчевата светлина на двора и в градината, криеше се в стаята, седеше там свит и си търкаше очичките. Беше мъчително да се гледа как търсеше спасение при всеки, който го обичаше той обгръщаше врата му с ръчичките си, за да отиде после при друг, но скоро напускаше безутешен и него. Така той се вкопчваше в майка Швайгещил, след това в Клементина, в ратайкинята Валтпургис и подтикван от същия инстинкт, идваше много пъти при вуйчо си. Притискаше се към гърдите му, издигаше поглед към него, вслушан в утешителните му думи, дори му се усмихваше слабо, но след това свеждаше все по-ниско и по-ниско главицата си, промълвяше „н-нощ“, смъкваше се на крака и залитайки, напускаше стаята.

Лекарят дойде да го прегледа. Даде му капки за носа и предписа нещо за усилване, но не скри опасението си, че това може да е началото на по-сериозно заболяване. Също и пред своя дългогодишен пациент в игуменската стая той изказа загрижеността си.

— Мислите ли? — попита пребледнял Адриан.

— Случаят ми се вижда доста съмнителен — беше мнението на лекаря.

— Съмнителен?!

Думата беше повторена с толкова изплашен, дори плашещ тон, че Кюрбис се запита дали не бе надхвърлил целта.

— Е да, в този смисъл, както казах — отговори той. — Но и вие бихте могли да изглеждате по-добре, уважаеми! Сигурно сте много привързан към момченцето?

— Разбира се — отвърна Адриан. — Това е отговорност, докторе. Детето е изпратено тук на село на грижите ни, за да укрепи здравето си…

— Болестната картина, ако може изобщо да се говори за такава — отвърна лекарят, — засега не дава някакви основания за неблагоприятна диагноза. Утре ще дойда пак.

И той дойде. Сега можеше повече от сигурно да определи диагнозата. Непомук беше имал внезапен пристъп на бурно повръщане и заедно с покачване на температурата, впрочем до средните градуси, бе почувствувал силно главоболие, което само в няколко часа беше станало непоносимо. Когато докторът дойде, детето бе вече на легло, държеше главичката си с две ръце и надаваше викове, които — истинско мъчение за всеки, който ги чуваше, а те се носеха из цялата къща — често се удължаваха до последния остатък от дъх. През това време то протягаше ръчичките си към тези, които го заобикаляха и викаше: „Помогнете! Помогнете! Ох, как ме боли, как ме боли главата!“ Сетне бе разтърсено от ново бурно повръщане, след което, тръпнещо от конвулсии падна на възглавниците.

Кюрбис изследва очите на детето. Те показваха склонност към кривогледство, докато зениците се бяха силно свили. Пулсът хвърчеше. Забелязваха се мускулни контракции и настъпващо вцепеняване на врата. Това беше цереброспинален менингит, възпаление на мозъчната ципа — добрият човек изговори името на болестта с неопределено движение на главата към рамото си, очевидно с надеждата, че околните не са много наясно за почти пълната безпомощност на неговата наука пред тази фатална болест. Намек за това се съдържаше в предложението да се телеграфира все пак на родителите за болестта. Присъствието на майката щяло може би да въздействува успокоително върху малкия пациент. Освен това той пожела да бъде извикан и специалист от столицата, с когото да разделят отговорността при този, за съжаление, не съвсем безопасен случай. „Аз съм прост човек — каза той, — тук се изисква намесата на един по-голям авторитет.“ Струва ми се, че в думите му се долавяше печална ирония. Във всеки случай лумбалната пункция, необходима веднага както за окончателното установяване на диагнозата, така и за това, че бе единственото средство за облекчаване на болния, той се реши да направи сам. Госпожа Швайгещил, бледна, но енергична, готова винаги да изпълни човешкия си дълг, държеше стенещото дето свито в леглото, така че брадичката му да се допира почти до коленете, а доктор Кюрбис заби иглата на спринцовката между раздалечените прешлени в спиналния канал, откъдето капка по капка започна да тече ликворът. Почти веднага безпаметното главоболие намаля. В случай че болките се появят наново — каза докторът, а той знаеше, че те щяха да се появят само след няколко часа, защото толкова щеше да трае намаленото налягане поради изтеглянето на ликвора, да се даде на детето, покрай задължителния мехур с лед на главата, предписаният хлоралхидрат. За лекарството веднага бе изпратен човек в града.

Събуден след унеса подир изтощителното напрежение през време на пункцията от ново повръщане, конвулсии и пръскащи главата болки, Непомук започна отново да плаче сърцераздирателно, да пищи пронизително — това бяха типичните „хидроцефални писъци“, срещу които е въоръжена донякъде само душата на лекаря, защото го схваща като нещо типично. Типичното не ни въздействува, само индивидуалното ни кара да загубим самообладание. На това дължи хладнокръвието си науката. Но то не попречи на селския й следовник да премине от предписаните отначало бромови и хлоралхидратни препарати много скоро към морфин, който имаше вече по-силно действие. На това той се реши навярно както заради обитателите на дома — имам пред вид особено един от тях, — така и от милосърдие към малкия мъченик. Само веднъж на двадесет и четири часа можеше да се направи лумбална пункция, а облекчението от нея траеше два часа. Двадесет и два часа пронизителни викове и мъчителни гърчове на едно дете, на това дете, което сключва тръпнещи ръчички и мълви: „Ехо, ще бъде мил, Ехо ще слуша!“ Добавям, че за тези, които виждаха Непомук през това време, най-страшен беше един вторичен симптом. То бе увеличаващото се кривогледство на лазурните му очи, което се обясняваше с настъпващата заедно с вцепеняването на тила парализа и на очните мускули. То изменяше до страшна неузнаваемост сладкото личице и създаваше, особено поради отскоро настъпилото скърцане със зъби, у околните впечатление, че болното е обхванато от бяс.

На другия ден следобед, докаран от Валдсхут от Гереон Швайгещил, пристигна авторитетният консултант от Мюнхен, професор фон Ротенбух. Измежду предложените от Кюрбис лекари Адриан се бе спрял на него поради голямата му известност. Той беше висок мъж със светски маниери, награден лично през време на кралството с благородническа титла, един много търсен и скъпо платен лекар. Едното си око държеше малко притворено, сякаш преглеждаше винаги пациент. Той отмени морфина, защото можел да заблуди, че има вече кома, „каквато съвсем не е настъпила още“, и нареди да се дава само кодеин. Интересуваше го, види се, преди всичко правилното, характерно във всичките си стадии протичане на болестта. Иначе потвърди след прегледа нарежданията на своя селски колега, който се въртеше раболепно около него: значи, затъмняване на стаята, високо положение на охладената глава, най-голяма предпазливост при докосване на малкия пациент, разтривки със спирт и концентрирана храна, която ще трябва да се вкарва навярно с тръбичка през носа. Утешенията му, сигурно защото не се намираше в родителския дом на детето, бяха откровено недвусмислени. Помътняването на съзнанието, легитимно, непредизвикано прибързано от морфина, щяло скоро да се засили. Тогава детето щяло да страда по-малко, а после нямало вече и да страда. По тая причина не бивало да се плашат и от по-ярко изразени симптоми от този характер.

Той беше така любезен да направи собственоръчно втората пункция, след което с достойнство се сбогува и не се яви вече.

Аз от своя страна, осведомяван всекидневно по телефона от майка Швайгещил за трагичните събития, можах да пристигна в Пфайферинг едва в събота, на четвъртия ден след пълното разразяване на болестта, когато подир яростните спазми, които бяха разпъвали сякаш на кръст малкото телце и обръщали очите на детето с бялото нагоре, беше настъпила вече комата.

Писъците на детето бяха стихнали, останало бе само скърцането със зъбите. Госпожа Швайгещил съсипана от безсъние и с подути от плач очи, ме посрещна на входа и настойчиво ме помоли да отида незабавно при Адриан. Щял съм да имам достатъчно време да видя клетото дете, при което миналата нощ били дошли вече родителите. Но господин докторът се нуждаел от моите утешителни думи, казано поверително, той не бил никак добре и понякога й се струвало, че говорел несвързано.

Обхванат от страх, отидох веднага при него. Той седеше на работната си маса и при влизането ми ме погледна бегло и сякаш пренебрежително. Застрашително блед, той, както всички обитатели в тоя дом, беше със зачервени очи и движеше при затворени уста механично езика си някъде встрани, отвътре на долната устна.

— И ти ли, добри човече? — каза той, когато след влизането си сложих ръка на рамото му. — Какво търсиш тук? Това не е място за тебе. Прекръсти се поне ей тъй, от челото, та до раменете, както са те учили да правиш като дете, за да се предпазиш от злото!

И тъй като му казах няколко думи за утеха и надежда:

— Спести си хуманистичните брътвежи! — прекъсна ме сурово той. — Онзи ще го вземе. Дано го по-бързо направи! Но той може би не е в състояние да го направи със своите окаяни средства.

И той скочи, облегна се на стената и притисна глава към дървената ламперия.

— Вземи го, чудовище! — извика той с глас, който ме прониза до мозъка на костите. — Вземи го, подлецо, но бързай колкото можеш, щом и това, мизернико, не щеш да допуснеш! Мислех си — обърна се внезапно той тихо и доверчиво към мене, като се приближи и ме погледна с такъв блуждаещ поглед, че никога няма да го забравя, мислех си, че Той не ще допусне това, че това той все пак ще позволи, но не, откъде ще се вземе у Него милост, у Този, който не знае никаква милост, тъкмо това трябваше Той да стъпче в своята животинска ярост. Вземи го, Изверг! — изкрещя той и се отдръпна пак към стената, разпънат сякаш на кръст. — Вземи тялото му, върху което Ти имаш власт! Но от неговата прекрасна душа все пак ще трябва да се откажеш и тук е Твоето безсилие, тук Ти вече си жалък и аз ще се надсмивам над Тебе през всичките векове. Може, вечности да застанат между моята и неговата обител, но аз ще зная, че той е там, откъдето Тебе са те изхвърлили, мръснико, и това ще бъде освежителна влага за моя език и „осанна“, с която ще се подигравам, над Тебе в пропастите на ада!

Той закри лицето си с ръце, обърна се и опря челото си о дървото.

Какво можех да кажа? Какво да сторя? Как да посрещна такива думи? „Драги, за Бога, успокой се, ти не си на себе си, мъката е помрачила съзнанието ти“ — казваме приблизително в такива случаи и от страхопочитание към душата, особено когато се отнася до човек като този, не помисляме за телесно уталожване, за намаляване на напрежението, за бромурал от домашната аптека.

На моите утешителни думи той само отвърна:

— Спести си, спести си тези приказки и се прекръсти! Направи го не само за себе си, но и за мене, и за вината ми! Каква вина, какъв грях, какво престъпление — и той седна пак на писалищната си маса, обхванал глава с ръцете си, — че се съгласихме да дойде, че го допуснахме в моята близост, че очите ми се любуваха на вида му! Трябва да знаеш това — децата са от по-крехка материя, те са особено чувствителни спрямо отравящите въздействия…

Сега аз вече изкрещях възмутен и му забраних да говори.

— Адриан, престани! — извиках аз. — Защо си причиняваш излишни страдания и се измъчваш с абсурдни самообвинения заради една сляпа орис, която щеше да постигне милото, може би прекалено милото за тази земя дете, където и да се намираше то! Тя може да разкъсва сърцето ни, но не бива да отнема разума ни. Ти си го само обичал и си му правил добро…

Той само махна с ръка. Останах при него около един час, като го запитвах тихичко от време на време за това-онова той промълвяваше отговори, които едва разбирах. После казах, че искам да отида да видя нашето болно.

— Иди — отвърна той и добави коравосърдечно: — Но не го заговорвай както тогава с „Е, моето момче, слушаш ли“ и така нататък. Първо, той няма да те чуе и, второ, би било изобщо против добрия хуманистичен вкус.

Исках да тръгна, но той ме задържа, като ме извика по име: „Цайтблом!“, което прозвуча също тъй много сурово. И когато се обърнах:

— Открих — каза той, — то не бива да съществува.

— Кое не бива да съществува, Адриан?

— Доброто и благородното — отговори ми той, — това, което наричаме човечно, макар че е добро и благородно. Това, за което хората са се борили, за което са щурмували бастилии и което мъдреците с ликуване са възвестявали, то не бива да съществува, то ни се отнема. Аз ще го отнема.

— Не те разбирам съвсем, мили. Какво ще отнемеш?

— Деветата симфония — отвърна той. И вече не каза нищо, колкото и да чаках.

Объркан и покрусен дълбоко, тръгнах нагоре към съдбовната стая. Там владееше болнична атмосфера, въздухът беше застоял, миришеше на лекарства и на блудкава чистота, макар че прозорците бяха отворени. Но капаците им бяха почти притворени. Около леглото на Непомук имаше доста хора, на които подадох ръка, но очите ми бяха приковани в агонизиращото дете. То лежеше на едната страна, свито на кълбо, със събрани лакти и колене. Страните му бяха огненочервени, то поемаше дълбоко дъх, но след това трябваше да мине доста време, докато поеме отново въздух. Очите бяха полуотворени, ала през спуснатите ресници не се виждаше синевата на ириса, а нещо черно. Това бяха зениците, те непрекъснато се уголемяваха, макар и не еднакво в двете очи, и поглъщаха напълно ириса. Но все пак не беше най-страшно, когато се виждаше тяхната тръпнеща чернота, защото понякога през тесния отвор се виждаше само бялото. Тогава ръчичките на детето се притискаха още по-плътно към слабините, до слуха стигаше скърцането на зъбите и конвулсията, ужасна да се наблюдава, макар че то може би не я чувствуваше вече, свиваше одве малките крайници.

Майката хълцаше. Аз стиснах ръката й и после повторно я стиснах. Да, това беше тя, Урсула, мургавата дъщеря от стопанството Бухел, сестрата на Адриан. Дълбоко горестните черти на вече тридесет и осем годишната жена възкресиха за мое голямо вълнение повече от всеки друг път старонемските черти на баща й, Йонатан Леверкюн. С нея беше съпругът й, до когото бе пратена телеграмата и който я беше взел от Зудероде — Йохан Шнайдевайн, едър, красив, естествен мъж с руса брада, със сините очи на Непомук и с простодушно важен говор, който Урсула бе възприела отдавна от него и чийто ритъм ни бе вече известен с тембъра на елф от нашия Ехо.

В стаята, освен влизащата и излизащата от време на време госпожа Швайгещил, беше и червенокосата Кунигунда Розенщил, която при едно разрешено й посещение се бе запознала с момченцето и оттогава навеки го бе заключила в своето страдално сърце. Тогава тя бе натракала на машината си върху бланки на нейната прозаична фирма, с търговския знак вместо „и“, едно дълго писмо на образцов немски език до Адриан, в което беше изказала впечатленията си. Сега, след като бе изтикала Накедай от полесражението, тя заменяше двете Швайгещил и накрая Урсула Шнайдевайн при гледането на детето, сменяше му мехура с леда, изтъркваше го със спирт, опитваше се да му налее лекарство и хранителни сокове в устата и отстъпваше с неудоволствие и рядко нощем другиму мястото си до неговото легло.

Вечерта Швайгещилови, Адриан, родителите на детето, Кунигунда и аз се събрахме на мълчалива вечеря в залата с Нике, като някоя от жените често ставаше, за да хвърли поглед на болното. Още в неделя преди обед, колкото и да ми беше тежко, аз трябваше да напусна Пфайферинг. Имах да поправям за понеделник цял куп контролни упражнения по латински. Сбогувах се с Адриан с няколко благи пожелания и начинът, по който той ме изпрати, беше по-утешителен от този при вчерашното посрещане. С нещо като усмивка той каза на английски:

— Then to the elements. Be free, and fare thou well!^[1]

И се обърна бързо.

Непомук Шнайдевайн, Ехо, детето, последната любов на Адриан, почина само дванадесет часа по-късно. Родителите отнесоха малкия ковчег в родината си.