Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doktor Faustus, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Страшимир Джамджиев, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Доктор Фаустус
Издателство „Народна култура“, София, 1967
Редактор: Жана Николова Гълъбова
Коректор: Евдокия Попова, Лиляна Малякова
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Доктор Фаустус от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: да се преразкаже, сега е изцяло копирано, макар и с разрешение.... Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Доктор Фаустус | |
| Doktor Faustus | |
 | |
| Автор | Томас Ман |
|---|---|
| Създаване | 1947 г. Германия |
| Първо издание | 1947 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Музика, 1981 г. |
| Преводач | Страшимир Джамджиев |
„Доктор Фаустус“ (на немски: Doktor Faustus) е роман от германския писател Томас Ман (1875-1955), публикуван през 1947 година.[1]
Донякъде с основание в историята на литературата се е наложило мнението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан – въплъщение на романския дух, то Фауст е типичен представител на немската национална същност и немската душа.
Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Един самотен мислител и изследовател, един теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е Фауст. Още средновековната литературна фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.
- Историите за доктор Фауст
Полугений, полушарлатанин, историческата личност Йохан Фауст от края на XV век и началото на XVI век прекарва живота си в най-разнообразни и чудати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а после овладява тайните на магията и тук надминава всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Около 1540 година намерили Фауст убит от ученика си Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта му вече се носели за Фауст фантастични легенди, които били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.
Заглавието на народната книга, издадена през 1587 година от франкфуртския печатар Йохан Шпис, гласи: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора“
В книгата се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години.
Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди облога, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: „O, homo, fuge!“ – „О, човече, бягай!“ Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен. Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигало! Фауст придобил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в Ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата от подземното царство сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.
За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, макар църквата да виждала в нея изкушения за младежите, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.
- „Фауст“ на Гьоте
Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Йохан Волфганг Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към бога безсмъртната същност на Фауст.
Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия „Фауст“ се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната „божествена магия“, която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.
- Човекът на изкуството и проклятието
Едно столетие след възникването на Гьотевия „Фауст“, в годините на Втората световна война Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман „Доктор Фаустус“ е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и „народната книга“ с прозренията на просветителя Гьоте.
Героят на Томас вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който създава произведенията си през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.
Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си „Германия и германците“, произнесена през 1945 година след военното, стопанското и нравствено поражение на Германия под водачеството на Хитлер: „Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства – абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света – отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по дълбочина“.
Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. „Доктор Фаустус“ може да бъде разглеждан и като своеобразна духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на нацисткото безумие. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява от сифилис.
По този начин съвременният Фауст „сключва“ своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман „това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили.“ Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн е придобил, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Наистина Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория „Apocalipsis cum figuris“, сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща „огън и жар“, обременена от емоции музика. И той се стреми към „охладяване“ чрез създаване на нови технически похвати и правила. Така студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва, тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата „Плачът на Доктор Фаустус“. Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на Шилеровата „Ода на радостта“ от Бетховеновата Девета симфония.
- Волята за творчество
В тази своя „най-необуздана книга“, както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но „Доктор Фаустус“ е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн е време на ликуващи победи на хитлеризма, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.
Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на „ти“ с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение – то е Предчувствие.
Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: „Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!“ А в едно свое писмо Томас Ман споделя: „Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея.“
Още в есето си „Гьоте и Толстой“ от 1925 година създателят на „Доктор Фаустус“ определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. „Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга“, заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки и с това освобождавайки Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман същевременно превръща своя Фауст в „герой на нашето време“, понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота, с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Доктор Фаустус“. Превод от немски език Страшимир Джамджиев, изд. „Музика“, София, 1981.
Източници
- Тази статия се основава на материал, използван с разрешение
Външни препратки
|
XVI
Че нашето сбогуване беше по своята форма хладно и въздържано, е излишно да споменавам. Едва ли при това се погледнахме в очите или си стиснахме ръка.
Твърде често в досегашния ни кратък живот се бяхме разделяли с него и сетне пак събирали, за да става ръкостискането между нас обичайно. Той напусна Хале един ден преди мене, последната вечер бяхме на театър само двамата, без винфридовците на следната сутрин той трябваше да замине и ние се разделихме на улицата, както се бяхме разделяли дотогава стотици пъти — просто се обърнахме и тръгнахме на различни страни. Аз не можах да се въздържа и подчертах своето сбогуване, като го нарекох по име — по собственото му име, както ми беше естествено. Той не направи така. „So long“[1] рече само — беше възприел този израз от Кречмар и в случая го използува като насмешлив цитат той особено обичаше да цитира, да напомня за някого или нещо с някоя думичка сетне добави и някаква шега за марсовския период, който ми предстоеше, и си тръгна.
Всъщност той беше прав да не взема особено присърце раздялата ни. Най-късно подир година, след изтичането на военната ми служба, ние все някак щяхме да се съберем. И все пак пред себе си имахме известен завършек, бяхме стигнали до края на една епоха и до започването на друга, нова, и ако той не обръщаше сякаш внимание на това — аз с някакво тъжно вълнение го съзнавах. С моето идване в Хале при него, аз, така да се каже, бях продължил нашия училищен период тук животът ни много не се различаваше от живота ни в Кайзерсашерн. Времето, когато бях вече студент, а Адриан ходеше още в гимназията, също не можеше да се сравни с настъпващата сега промяна. Тогава го бях оставил в добре познатата рамка на родния ми град и на училището ни и всеки миг бях с мислите си пак при него. Едва сега, поне така ми се струваше, нашите съществувания се разделяха, за всеки от нас започваше живот самостоятелен и вече неизбежно идваше краят на това, което ми изглеждаше толкова необходимо (макар и безполезно) и което бих могъл да определя пак само със същите думи, с каквито си бях послужил и по-рано: нямаше да зная вече какво той върши и научава, нямаше да бъда край него, за да не го изпускам от поглед, за да го предпазвам, а трябваше да остана настрана тъкмо в момент, когато наглеждането на неговия живот, въпреки че това не би променило нищо в него, ми се виждаше най-много желателно, тъкмо в момент, когато той напускаше научната кариера или, за да използувам неговия израз, „захвърляше Светото писание под миндера“ и изцяло се отдаваше на музиката.
Това беше важно и, както го чувствувах, особено съдбоносно решение, което сякаш анулираше по-близкото минало и ни възвръщаше към твърде далечни моменти от общия ни живот, споменът, за които беше останал скъп за сърцето ми към часа, в който го сварих като момче да експериментира на хармониума на чичо си, и още по-назад — към времето, когато пеехме под липата канони с краварката Хана. Това негово решение караше сърцето ми да бие от радост — и същевременно да се свива от страх. Моето чувство можеше да се сравни с онова стягане на душата, което изпитваме като деца на високо излитаща люлка, при всеки полет, на която бурната радост се слива с потискащ страх. Основателността, необходимостта, коригиращият характер на стъпката, обстоятелството, че богословието беше само едно отбягване от нея, едно укриване — всичко, това ми беше напълно ясно и аз бях горд, че моят приятел не се поколеба да признае накрая истината. Действително, необходими бяха увещания, за да се стигне накрая до това признаване, но колкото и да си обещавах изключителни резултати от него, аз все пак се успокоявах в радостното си безпокойство при мисълта, че не бях взел никакво участие в тези увещания — освен ако с фаталистичното си държане, с думи от рода на „мисля, че ти сам знаеш“ — не им бях донейде съдействувал.
Тук ще приведа едно писмо, което получих от него в Наумбург два месеца след постъпването ми в казармата. Четох го с чувства, които биха вълнували една майка при подобни вести от детето й, само че на една майка от приличие такива информации не се правят. Аз му бях вече писал преди двадесетина дена, без да зная още адреса му — чрез Вендел Кречмар до консерваторията на Хазе, съобщавах му за новите си доста сурови условия на живот и го молех да бъде така добър и той от своя страна, макар и накратко, да ме осведоми като как се чувствува, дали му харесва в големия град и как е подредил заниманията си. Преди да дам неговия отговор, ще кажа само, че старинните изрази, с които той си беше послужил в него, трябва да се приемат, разбира се, като пародия, те са намек за комичните впечатления от Хале, намек за изразните средства на Еренфрид Купф — но същевременно те са и израз на собствената му личност и стил, изява на вътрешното му състояние и насоченост, която по извънредно характерен начин използува пародийното, за да се скрие зад него и все пак да се прояви. Той пишеше:
„Лайпциг, ден петък след Въведение Богородично, 1905 г. На Петерщрасе, дом брой 27-и
Достопочтени, високообразовани, скъпи, милостиви ми господине магистър и балистикус!
Благодарим вседушевно за изпратеното ни грижовно послание, както и за твърде нагледните и крайно смехотворни съобщения във връзка с настоящото тъй героично, доста глупаво, но и тежичко положение на ваша милост, а също и с всички ония скачания, дресировки, блъсканици и пукотевици, в които ревностно се упражнявате. Всичко това крайно ни развесели, ала най-паче ни разсмя подофицерът, който, ако и всячески да ви газел и гонел, бил дотолкова преизпълнен с велико удивление пред вашето образование и многоученост, че е трябвало да му набележите в лавката всичките стихотворни размери с техните стъпки и ритми, тъй като това познание му се е чинело да е връх на духовната изтънченост. Аз от своя страна, ако смогна, също ще ви разкажа в замяна една доста мръсничка история и глупава смехория, която ми се случи напоследък, за да се почудиш и посмееш на нещо и ти. Но преди всичко нека ти изпратя своите всесърдечни поздравления и благопожелания, драговолно и дори с душевно веселие да понесеш воинската тегоба, благодарение на която ще излезеш накрай от казармата като запасен вахмистър със златни копчета и нашивки.
Има една приказка: «На бога да се уповаваш, страна и свят да наблюдаваш, за туй не ще да съжаляваш.»
Не ще и съмнение, че по бреговете на Плайсе, Парте и Елстер животът е по-друг и пулсът му по-иначе бие, отколкото на брега на Заале, защото тук се е струпало велико множество народ, над седемстотин хиляди души, което само по себе си вече предразполага към известна снизходителност и търпимост по подобие на пророка, който с разбиране, с мъдра насмешка приема греха на Ниневия, когато извинително казва: «Такъв голям град с повече от сто хиляди жители…» Оттук можеш да си представиш какво пък снизхождение се изисква за тия седемстотин хиляди, които по време на панаира — за есенния аз, новопристигналият, имам вече известна представа — значително се преумножават с пришълци от цяла Европа, та дори от Персия, Армения и другите азиатски страни.
Не че тая Ниневия ми се чак толкова ревне, тя, не ще и дума, не е най-прекрасният град на моята татковина, Кайзерсашерн е къде по-хубав, но за него е лесно да е хубав и достолепен, достатъчно му е и само това, дето е тих и старинен, у него пулс няма. И все пак великолепен си е моят Лайпциг, изграден е сякаш от скъпи детски кубчета и колонки, на всичко отгоре хората тук говорят дяволски отвратително, да те е страх да влезеш в магазин, за да си купиш нещо — нашата мека, сънена тюрингска реч сякаш тук е разбудена, за да си служат безочливо с нея седемстотин хиляди приказващи безобразно уста с издадена напред долна челюст, ужасно, ужасно, но, ах, боже, то съвсем не е злоумишлено, напротив, в това се съдържа дори известна насмешка над себе си, каквато те могат да си позволят поради своя световен пулс. Център на музиката, център на книгопечатането и книжарството, високопросветителен университет — пръснат впрочем в различни сгради, главното здание е на Аугустусплац, библиотеката е при Гевандхаус, различните факултети се помещават в свои собствени сгради, философският в Червения дом на Променадата, юридическият в Collegium Beatae Virginis[2] на моята Петерщрасе, където още с пристигането си намерих подходящо убежище и подслон. Слязох от влака рано след обяд, оставих своя товар в гардероба на гарата, тръгнах, сякаш някой ме водеше насам, прочетох бележчицата на водосточната тръба, позвъних и веднага се спогодих с дебелата, бърбореща безбожно хазяйка относно двете стаи в приземния етаж. Беше още толкова рано, че аз, любопитен като всеки новопристигнал, успях след това да разгледам почти целия град — този път действително воден, и то от носача, който беше донесъл моето достояние от гарата: оттук именно произлезе и фарсът и срамотната история, за която в началото споменах и която по-сетне може да ти разкажа.
Заради дрънкането на пиано дебеланката не прави никакви фасони, с това тук са свикнали. Пък и аз не й проглушавам много ушите, защото засега карам предимно теорията, по учебници и с писалка, изучавам, harmoniam и punctum contra punctum[3] на своя глава, което ще рече: под строгия надзор, упражняван от amico[4] Кречмар, комуто на два-три дни приподнасям изученото и стореното за похвала или хула. Страшно се зарадва човекът, когато пристигнах, включи ме в обятията си, задето не осуетих надеждите му. Не дава и дума да става за някакво мое постъпване в консерватория, нито в голямата, нито при Хазе, където той преподава. Не била там атмосферата, казва, за мене, трябвало съм да сторя по-скоро като татко Хайдн, който никога не е имал praeceptor[5], ами се снабдил с Gradus ad Parnassum[6] от Фукс и с това-онова от тогавашната музика, особено от хамбургския Бах, и само по това изучил похвално занаята. Между нас казано, теорията на хармонията ме кара страшно да се прозявам, докато контрапунктът ме начаса оживява, не мога да се наситя на занимавките, които си стъкмявам в тази просто вълшебна област, разрешавам с увлечението на маниак безконечни проблеми, изписал съм за упражнение цял куп забавни канони и фуги, заради което бях донейде похвален от моя наставник. Това е продуктивно, възбуждащо фантазията и изобретателността занимание, докато играта на домино с акорди без тема, вари я, печи я, е според мене все празна работа. Нима няма да е по-добре, ако всичките тези предявени тонове, преходи, модулации, подготовки и разрешения се заучават на практика, по слух, от опит, като човек сам ги открива, вместо да ги учи от книгите? Пък и изобщо и per aversionem[7] просто глупаво е механично да се отделя контрапунктът от хармонията, тъй като те са така неразлъчно преплетени помежду си, че трябва да се преподават не поотделно, а като нещо цяло, трябва да се преподава самата музика, доколкото това е възможно.
И тъй аз съм прилежен, zelo virtutis[8] може да се каже дори претоварен, претрупан с работа, тъй като слушам в университета история на философията при Лаутензак и енциклопедия на философските науки, както и логика при прочутия Берметер. — Vale. Iam satis est.[9] да опази бог вас и всички невинни сърца. «Ваш най-покорен слуга», така се казваше в Хале. — Но аз разпалих любопитството ти с обещания фарс и с това, което става между мене и сатаната: всъщност нищо особено, само дето онзи носач ме заблуди първия ден, като се свечери — такъв един тип, с въже около кръста, червена фуражка и месингова плочка вместо кокарда, с мушамена наметка на раменете, приказката му ужасна както на всички тук, с щръкнала напред долна челюст, според мене приличаше малко нещо на нашия Шлепфус поради брадицата си, приличаше дори доста, като си го припомням, или почна оттогава повече да ми прилича в спомена, който ми остана — впрочем този беше по-ячък, по-пълен поради тукашната бира. Препоръча ми се и като водач, което се потвърждаваше и от месинговата му плочка, както и от няколкото откъслечни английски и френски думи, безбожно произнасяни — peaudiful puilding, antiguide exdremement inderessant[10] и пр.
Item[11], спазарихме се ние и този юнак за два часа какво ли не ми показа, къде ли не ме заведе: в църквата «Св. Павел» с чудно изрязаната аркада, в църквата «Св. Тома», заради Йохан Себастиан, и в църквата «Св. Йоан», на неговия гроб, където е и паметникът на Реформацията и новата сграда на Гевандхаус. По улиците беше оживено, защото, както вече казах, есенният панаир още не беше завършил, от прозорците на къщите висяха всевъзможни знамена и платна с реклами за кожи и всякакви стоки, в по-малките улички гъмжилото беше също голямо, особено в центъра на града около старото кметство, където юначагата ми показа кралския палат, Ауербаховата кръчма и останалата от замъка Плайсенбург кула — Лутер бил водил там с Ек своя диспут. И тук, зад Пазарния площад, навалицата и блъсканицата бе вече страшна в тесните улички, от двете им страни старинни сгради с островърхи покриви, наоколо лабиринт от свързани надлъж и нашир покрити дворове и пасажи със складове и зимници, препълнени всичките със стоки. А хорската тълпа те гледа с екзотични очи и говори езици, от които нито звук не разбираш. Беше извънредно възбудително, чувствуваш как пулсът на света бие в собственото ти тяло.
Започна да се здрачава, тук-там засветиха лампи, уличките опустяха, аз почувствувах умора и глад. Казвам на водача си да ми покаже накрая някоя гостилница, където да се нахраня. «Добра ли?» — пита ме той и ми смига. «Добра — думам, — но не много скъпа.» Завежда ме тоя синковец пред една къща в някаква тясна уличка зад главната улица — с месингови перила на стъпалата пред входа, лъснати като плочката му, с фенер над вратата, червен като фуражката му. Плащам му аз, той ми пожелава добър апетит и си отива. Звъня, вратата сама се отваря, насреща по коридора се задава една натруфена мадама с моравочервени ланити, с огърлица от сякаш восъчни перли на тлъстата шия, тя ме поздравява едва ли не свенливо, радостно чурулика, докарва се, сякаш съм отдавна очакван, почтително ме превежда през портиерите в един блеснал салон, тапициран с коприна, с кристален полюлей, аплици пред огледалата и копринени канапета, по които седят нимфи, дъщери на безпътицата, шест или седем, какво да ти кажа, морфи, стъклокрили, есмералди, леко облечени, прозрачно облечени с тюл, газ, пайети, косата пусната или пък къса, накъдрена, полукълбата напудрени, ръцете в гривни и всички те гледат с очакващи, блеснали под светлината на полилея очи.
Мене гледат те, не тебе. Завел ме беше вагабонтинът, този подпухнал от бира Шлепфус, в един вертеп! Стоя, прикривам афектите си, изведнъж виждам насреща едно отворено пиано, един приятел, отивал право при него по мекия килим и вземам стоешком два-три акорда, зная го още какво беше, защото този звуков феномен все ми се въртеше по това време в ума, модулации от си-мажор към до-мажор, ясен интервал от половин тон както в молитвата на отшелника във финала на «Вълшебният стрелец», когато встъпват тимпаните, тромпетите и обоите в до-мажорния квартсекст акорд. Сега го зная, но тогава не го съзнавах, просто ударих ей тъй по клавишите. Край мене застава една шатенка с испанско елече, голяма уста, вирнато носле и очи като бадеми, Есмералда, отърква се с ръка в бузата ми. Аз се обръщам, блъсвам с коляно настрана столчето и хуквам по килима назад през това свърталище на блуд край дърдорещата нещо мамичка, през коридора, по стъпалата, без да докосна месинговите перила — и се озовавам на улицата.
Този е фарсът, който се случи с мене. Предадох ти го, за да ти се отплатя за ревящия фелдфебел, комуто ти преподаваш artem metrificandi[12]. Амин, молете се за мене! Досега съм чул само един концерт в Гевандхаус с Третата на Шуман като piece de resistance[13]. Един критик похвали по това време тази музика заради «широтата на светогледа й», което звучи като доста празна приказка и даде повод на класицистите здравата да се подиграват. А всъщност отзивът си имаше смисъл, тъй като сочи новото, по-високо равнище, което музиката и музикантите дължат на романтизма. Романтизмът изведе музиката извън сферата на ограничената, тясна специализация, на свирачеството и я свърза с великия свят на духа, с общото художествено-интелектуално раздвижване на времето — това трябва да му се признае. Всичко това започва от късния Бетховен и неговата полифония и аз намирам за твърде показателно обстоятелството, че противниците на романтизма, с други думи, на изкуството, излязло, от рамките на чисто музикалното, за да встъпи в общодуховното, са били винаги също тъй противници и окайвачи на късния развой у Бетховен. Замислял ли си се колко по-другояче, колко по-страдалчески-значително звучи индивидуализацията на гласа в неговите върховни произведения в сравнение с по-старата негова музика, където тази индивидуализация е по-майсторска? Има резки, крайно забавни преценки, които въпреки цялата си правдивост силно излагат този, който ги е изрекъл. Хендел казвал за Глук: «Моят готвач разбира от контрапункт повече от него» — един наистина безценен колегиален отзив.
Свиря много Шопен и чета за него. Обичам ангелското в облика му, което ми напомня Шели, обичам своеобразното, тайнствено забуленото, непристъпното, изплъзващото се, неавантюристичното в неговия живот, обичам равнодушието му към всякакво знание, отхвърлянето на материалния опит, сублимната самозадоволеност на фантастично нежното, му, тъй прелъстително изкуство. Колко много говори за този човек съкровената дружба на Дьолакроа, който му пише:
«J’espere vous voir се soir, mais се moment est capable de me faire devenir fou.»[14]
Моето уважение към този Вагнер на живописта! Ала не малко неща има и у Шопен, които не само по хармоничност, но изобщо и по психологичност изпреварват по време Вагнер и дори го надпреварват. Вземи например ноктюрното в до-диез-минор опус 27, № 1, и дуета, който започва след нехармоничната замяна на до-диез-мажор с ре-бемол-мажор. По скръбно благозвучие това надминава всичките Тристанови оргии — и при това интимно, на пиано, без тая касапница на сладострастието, без коридата на една груба в покварата си театрална мистика. Вземи преди всичко неговото иронично отнасяне към тоналността, тревожния, уклончив, скрит, колеблив характер на неговата музика незачитането на диеза и бемола. И всичко това отива далеч, забавно, вълнуващо далеч…
«Ессе epistola!»[15]
Че ти веднага ще унищожиш това писмо, се разбира от само себе си.“
Подписът — само една начална буква, тази на фамилното му име — Л, а не А…