Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doktor Faustus, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Страшимир Джамджиев, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Доктор Фаустус
Издателство „Народна култура“, София, 1967
Редактор: Жана Николова Гълъбова
Коректор: Евдокия Попова, Лиляна Малякова
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Доктор Фаустус от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: да се преразкаже, сега е изцяло копирано, макар и с разрешение.... Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Доктор Фаустус | |
| Doktor Faustus | |
 | |
| Автор | Томас Ман |
|---|---|
| Създаване | 1947 г. Германия |
| Първо издание | 1947 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Музика, 1981 г. |
| Преводач | Страшимир Джамджиев |
„Доктор Фаустус“ (на немски: Doktor Faustus) е роман от германския писател Томас Ман (1875-1955), публикуван през 1947 година.[1]
Донякъде с основание в историята на литературата се е наложило мнението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан – въплъщение на романския дух, то Фауст е типичен представител на немската национална същност и немската душа.
Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Един самотен мислител и изследовател, един теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е Фауст. Още средновековната литературна фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.
- Историите за доктор Фауст
Полугений, полушарлатанин, историческата личност Йохан Фауст от края на XV век и началото на XVI век прекарва живота си в най-разнообразни и чудати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а после овладява тайните на магията и тук надминава всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Около 1540 година намерили Фауст убит от ученика си Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта му вече се носели за Фауст фантастични легенди, които били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.
Заглавието на народната книга, издадена през 1587 година от франкфуртския печатар Йохан Шпис, гласи: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора“
В книгата се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години.
Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди облога, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: „O, homo, fuge!“ – „О, човече, бягай!“ Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен. Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигало! Фауст придобил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в Ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата от подземното царство сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.
За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, макар църквата да виждала в нея изкушения за младежите, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.
- „Фауст“ на Гьоте
Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Йохан Волфганг Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към бога безсмъртната същност на Фауст.
Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия „Фауст“ се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната „божествена магия“, която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.
- Човекът на изкуството и проклятието
Едно столетие след възникването на Гьотевия „Фауст“, в годините на Втората световна война Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман „Доктор Фаустус“ е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и „народната книга“ с прозренията на просветителя Гьоте.
Героят на Томас вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който създава произведенията си през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.
Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си „Германия и германците“, произнесена през 1945 година след военното, стопанското и нравствено поражение на Германия под водачеството на Хитлер: „Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства – абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света – отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по дълбочина“.
Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. „Доктор Фаустус“ може да бъде разглеждан и като своеобразна духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на нацисткото безумие. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява от сифилис.
По този начин съвременният Фауст „сключва“ своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман „това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили.“ Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн е придобил, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Наистина Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория „Apocalipsis cum figuris“, сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща „огън и жар“, обременена от емоции музика. И той се стреми към „охладяване“ чрез създаване на нови технически похвати и правила. Така студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва, тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата „Плачът на Доктор Фаустус“. Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на Шилеровата „Ода на радостта“ от Бетховеновата Девета симфония.
- Волята за творчество
В тази своя „най-необуздана книга“, както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но „Доктор Фаустус“ е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн е време на ликуващи победи на хитлеризма, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.
Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на „ти“ с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение – то е Предчувствие.
Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: „Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!“ А в едно свое писмо Томас Ман споделя: „Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея.“
Още в есето си „Гьоте и Толстой“ от 1925 година създателят на „Доктор Фаустус“ определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. „Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга“, заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки и с това освобождавайки Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман същевременно превръща своя Фауст в „герой на нашето време“, понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота, с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Доктор Фаустус“. Превод от немски език Страшимир Джамджиев, изд. „Музика“, София, 1981.
Източници
- Тази статия се основава на материал, използван с разрешение
Външни препратки
|
II
Казвам се Серенус Цайтблом, доктор по философията. На самия мене ми се вижда не дотам редно, че се представям тъй късно, но както обикновено се случва, литературният ход на моето изложение все не ми позволяваше до този момент да сторя това. Аз съм шестдесетгодишен, роден съм (пръв от четирите деца в семейството) в лято господне 1883-то в град Кайзерсашерн на река Заале, окръг Мерзебург, в същия град, в който и Леверкюн прекара училищните си години, та поради това смятам да поотложа по-подробното описание на родното си място, докато стигна в разказа си до него. И тъй като собственият ми жизнен път, общо взето, често се преплита с пътя на този голям майстор, мисля, че ще бъде най-добре, ако разказвам успоредно и за двата, за да не избързвам напред, към каквато грешка човек и без това е винаги склонен, когато чувствата препълват сърцето му.
Нека отбележа тук само това, че съм видял белия свят на умереното равнище, присъщо на полуобразованото средно съсловие, тъй като баща ми, Волгемут Цайтблом, беше аптекар — най-добрият впрочем в целия град: в Кайзерсашерн имаше и второ фармацевтично предприятие, но то никога не се бе радвало на това обществено доверие, с което се ползуваше Цайтбломовата аптека „Благи вестители“, и влачеше в сравнение с нея доста жалко съществувание. Нашето семейство се числеше към малката католическа община в града, по-голямата част от населението в който изповядваше естествено лутеранството; моята майка беше набожно чадо на църквата и съвестно изпълняваше религиозните си задължения, докато баща ми, навярно по липса на време, беше по-немарлив, без обаче ни най-малко да се отказва поради това от груповата си солидарност със своите едноверци, нещо, което си имаше и своето политическо отражение. За забелязване беше, че покрай нашия свещеник, църковния съветник Цвилинг, и равинът в града, доктор Карлсбах, често посещаваше нашите гостни стаи, разположени над лабораторията и аптеката, което в протестантските домове надали беше твърде възможно. Външно служителят на римската църква изглеждаше по-добре. Но аз съм с впечатлението, останало ми навярно главно от изказванията на баща ми, че дребничкият, дългобрад, с кепенце на главата талмудист далеч превъзхождаше по ученост и религиозно проникновение своя друговерски събрат. Може би на това мое младежко впечатление, а също и на тънката възприемчивост, проявявана от еврейските кръгове към творчеството на Леверкюн, се дължи обстоятелството, че тъкмо по еврейския въпрос и по начините на неговото разрешаване аз никога не можах напълно да се съглася с нашия фюрер и неговите съратници, което немалко повлия за моето отказване от преподавателската професия. Наистина и други екземпляри от тая раса са кръстосвали моя път — достатъчно е да си припомня частния доцент Брайзахер от Мюнхен, — върху техния смущаващо антипатичен облик смятам да хвърля известна светлина на съответното място.
Колкото се отнася до моя католически произход, той без съмнение е въздействувал и повлиял на човека у мене, без обаче този основен тон в живота ми да е влизал някога в противоречие с моя хуманистичен светоглед, с любовта ми към „изящните изкуства и науки“, както едно време се казваше. Между тези два елемента в личността ми всякога е царяла пълна хармония, каквато без особена мъчнотия винаги може да се запази, когато човек е отрасъл като мене в обстановката на старинен град, чиито предания и архитектурни паметници говорят за далечното предсхизматично минало, за първичния единен християнски свят. Наистина Кайзерсашерн се намира в самата люлка на реформацията, в сърцето на Лутеровата област, очертана от имената на градове като Айслебен, Витенберг, Кведлинбург, а така също Грима, Волфенбютел и Айзенах — което е пак твърде показателно за вътрешния живот на Леверкюн, лутеранина, и не е без връзка с първоначалната, теоложка насока на образованието му. Ала аз съм склонен да сравня реформацията с мост, който води не само от схоластичните времена до нашия свят на свободната мисъл, но също тъй и назад в Средновековието — и то може би много по-назад от всяка останала незасегната от църковния разкол християнско-католическа традиция на ведра любов към просветата. От своя страна аз най-вече се чувствувам у дома си в оная златна сфера, в която светата Дева беше наричана „Jovis alma parens“[1].
За да изложа по-нататък най-необходимото от своето житие, нека спомена, че моите родители ми дадоха възможност да свърша гимназията ни, същото онова училище, в което два класа след мене получаваше своето образование и Адриан. Основана през втората половина на XV век, тя доскоро носеше името „Училище на непосветените братя“. Само поради известното неудобство от прекомерно историческото и донейде смешно за днешното ухо звучение на това име тя сега го е изоставила и се нарича според съседната църква „Бонифациевата гимназия“. Когато в началото на настоящото столетие я напуснах, аз без колебание се насочих към класическите езици, в които още като ученик се бях проявил до известна степен, и се посветих на тяхното изучаване в университетите в Гисен, Йена, Лайпциг и от 1904 до 1905 година в Хале, тъкмо по същото време и неслучайно по същото, когато там следваше и Леверкюн.
Тук обаче, както и толкова пъти досега, не мога мимоходом да не изтъкна с радост вътрешната, почти тайнствена връзка между интереса към класическата филология и живото, изпълнено с любов чувство за красота и достойнство на човешкия разум — връзка, която се изразява дори в това, че класическите езици и литература са наречени „humaniora“, но не по-малко и в това, че предразположението, страстта към езиците и хуманитарните науки се увенчава от идеята за възпитаване, а предопределението за формиране на младежта почти от само себе си произтича от призванието ви на филолог. Човекът на естествено-историческите науки може, разбира се, да бъде учител, но никога не в онзи смисъл и степен на възпитател, както следовникът на bonae litterae[2]. Също и другият, може би по-съкровен, но чудно неартикулиран език — езикът на тоновете (ако би могла да се нарече така музиката), не ми се вижда включен в педагогично-хуманната сфера, макар да ми е добре известно, че музиката е играла спомагателна роля в елинското възпитание и изобщо в обществения живот на старогръцките градове. На мене по-скоро ми се струва, въпреки цялата логично-нравствена строгост, каквато музиката иска да си припише, че тя принадлежи към едно царство на духове, за чиято безусловна благонадеждност по отношение на разума и човешкото достойнство аз не бих сложил ръката си в огъня. А че въпреки това аз от все сърце обичам музиката, е едно от ония противоречия, които безразлично дали ни карат да съжаляваме, или да изпитваме от това радост, са неразлъчно свързани с природата на човека.
Това извън темата. И все пак не съвсем, защото въпросът, дали между благородно-педагогичния свят на духа и онова царство на духове, до което човек само с риск приближава, би могло да се тегли ясна и сигурна граница, се отнася пряко, дори твърде пряко до моята тема. Та има ли област в природата на човека, пък била тя и най-светлата, най-достойната и благонамерената, която да е напълно недостъпна за влиянието на тъмните сили и — бих могъл да добавя — която никак да не се нуждае от оплодяващия допир с тях? До тази мисъл, напълно приемлива дори за човек, на чиято природа е чужда всякаква демоничност, съм стигал в някои мигове през почти осемнадесетмесечното ми научно пътуване из Италия и Гърция, за което моите добри родители ме улесниха, след като положих държавния си изпит. Когато погледнах от височината на Акропола към Свещения път, по който с шафранени ленти през челото и с името на Якх на устните са минавали посветените в мистериите, и особено по-сетне, когато застанах на мястото, където е ставало самото посвещение — там в зоната на Евбулеус, на ръба на обкръжената от надвиснали скали Плутонова пукнатина, — аз смътно долових силата на онова чувство за пълнота на живота, което е намирало израз у елините в благоговението на техните посветени пред божествата на глъбините. И по-късно често съм обяснявал от катедрата на учениците си от последните класове, че културата е всъщност набожно, организиращо, бих казал — укротяващо приобщаване на тъмните сили към култа на боговете.
След като се завърнах от това си пътуване — двадесет и шест годишен вече, — аз получих назначение в гимназията на родния си град, в същото онова училище, което ме беше въвело в науките и където, на скромни степени, преподавах в продължение на няколко години латински, гръцки и покрай това история. По-късно, в 1914 година, преминах в баварското просветно ведомство и там, във Фрайзинг, който оттогава стана мое постоянно местожителство, се отдадох вече като гимназиален учител и доцент при духовната академия в течение на повече от две десетилетия на една задоволяваща ме преподавателска дейност по споменатите предмети.
Твърде рано, наскоро след назначаването ми в Кайзерсашерн, аз встъпих в брак — нуждата от ред и желанието ми да се включа в общоприетия морален начин на живот ме ръководеха при тази стъпка. Моята превъзходна жена Елена, по баща Йолхафен, която и днес в преклонните ми години полага грижи за мене, беше дъщеря на един по-възрастен мой факултетен колега от Цвикау, кралство Саксония, и аз, с риск да предизвикам усмивка у читателя, искам да си призная, че собственото име на това свежо дете — Елена, едно тъй скъпо за мене звукосъчетание, изигра немалка роля при моя избор. Такова име е истинско благословение, на неговото чисто въздействие и обаяние човек не може да противостои, дори и когато външността на носителката му отговаря само в скромни, буржоазни граници на високите му изисквания, и то само временно, докато още не е изчезнал бързо отлитащият младежки чар. И на своята дъщеря, която е отдавна женена за един честен човек, прокурист при клона на Баварската сконтова банка в Регенсбург, ние дадохме също името Елена. Освен нея моята мила жена ми подари още двама сина, така че и аз, както се полага на всеки, можах да изпитам, макар в умерени граници, радостите и грижите на бащинството. Нещо чаровно, това трябва сам да призная, у никое мое дете никога не е имало. С особена детска красота, каквато видях например у малкия Непомук Шнайдевайн, племенника на Адриан и негова късна радост, те не можеха да се похвалят — аз съм последният, който би се решил да твърди противното. Двамата ми сина служат сега, единият на граждански пост, другият във войската, на своя фюрер и тъй като моето хладно отношение към отечествените власти е създало изобщо известна пустота около мене, може да се каже, че и връзката на тези млади хора с тихия бащин дом се е вече доста разхлабила.