Томас Ман
Доктор Фаустус (19)

XIX

Стигам изтръпнал, със свито сърце в своя разказ до фаталната случка, станала около година след получаването в Наумбург на цитираното от мене писмо, сиреч малко повече от година след пристигането на Адриан в Лайпциг и първото му разглеждане на града, за което ми бе писал, следователно малко преди да се уволня от войската и да се събера отново с него, малко преди да го видя — външно непроменен, но в действителност белязан вече, поразен от съдбовна стрела. На мене ми иде да се обърна с молба към Аполон и към музите, та дано те при излагането на тая случка ми подскажат най-чистите, най-деликатните думи, които да пощадят чувствителния читател, да пощадят паметта на покойния ми приятел, да пощадят най-сетне и мене, тъй като аз чувствувам като тежко лично признание това, което ми предстои да разкажа. Самото желание да отправя молбата си именно в тази насока ми вече показва колко противоречив на моя духовен строй е колоритът на историята, която ще трябва да изнеса и чиято окраска няма нищо общо с традиционната ведрина на класическата просвета. Когато започвах тези свои бележки, аз изразих вече съмнението си, че мога да бъда подходящият човек за подобна задача. Няма да повтарям доводите, които привеждах против това свое съмнение. Достатъчно ще е, ако кажа, че опрян на тях, почерпил от тях все пак сила, аз смятам да остана верен на вече подетото начинание.

Бях казал, че Адриан трябваше пак да се върне на мястото, където един безсрамен водач го беше замъкнал. Но то не бе станало толкова скоро. Цяла година гордостта на духа му не беше искала да признае понесеното нараняване и за мене е все пак утеха, че капитулацията на моя приятел пред голия нагон, който го бе коварно досегнал, не е била напълно лишена от известна душевна прибуленост, от известно човечно облагородяване. Защото аз виждам такова облагородяване във всяко, колкото и да е грубо, фиксиране на страстта върху една определена, индивидуализирана цел, аз виждам това в момента на избора, дори и този избор да не е доброволен, а дръзко предизвикан от своя обект. Известна отсянка на любовно пречистване ще трябва да се признае, щом като нагонът е добил вече човешко отличие, пък макар и най-анонимното, макар най-презряното. А трябва да кажа, че Адриан се беше завърнал на ново място заради едно определено лице: заради оная, чието докосване гореше на страната му, заради „шатенката“ с голямата уста и болерото, която се беше приближила до него при пианото — заради така наречената от него Есмералда, само нея той беше търсил, но не я беше намерил.

Това именно фиксиране, колкото и гибелно да се бе оказало то, беше причината, че и след второто си, доброволно посещение той бе напуснал такъв това място, какъвто го беше напуснал и след първото, недоброволното, ала тук вече узнал къде е отишла жената, която го бе докоснала. Пак то беше причината, че под благовиден предлог беше предприел доста далечно пътуване, за да отиде при жадуваната. Защото тъкмо по това време, през май 1906 година, се състоя в Грац, столицата на Щирия, под диригентството на самия композитор австрийската премиера на „Саломе“, за първото представяне на тази опера Адриан беше ходил преди няколко месеца заедно с Кречмар в Дрезден, сега той заявил на своя учител и на новите си приятели в Лайпциг, че по този тържествен случай желае отново да чуе това сполучливо революционно произведение, естетичната страна, на което съвсем не го привличаше, но в музикално-техническо отношение и особено като композиция към диалог в проза не можеше, разбира се, да не го интересува. Той заминал сам и не може положително да се каже дали бе осъществил обявеното си намерение и от Грац бе отишъл в Пресбург, а твърде възможно от Пресбург в Грац, или пък под предлог, че отива в Грац, се бе задоволил да посети само Пресбург — Пожон по унгарски. Защото тази, чието докосване го гореше, се беше озовала в едно от тамошните заведения, след като необходимостта от болнично лекуване я бе принудила да напусне старото си място тук, в един друг дом, я открил и безумният.

Ръката наистина ми трепери, когато пиша тези редове, но с овладени, сдържани думи ще се опитам да разкажа това, което зная — утешавайки се донякъде с мисълта, която и преди това казвах, с мисълта за избора, с мисълта, че се пак тук е имало някакво подобие на любовно свързване, което е придавало известна нотка на задушевност в отношението на този ценен младеж към това нещастно създание. Впрочем тази утешителна мисъл е неразривно свързана с друга, толкова затова по-страшна, защото тук любовта и отровата веднъж завинаги са били изпитани в ужасяващо единство: в онова митологично единство, олицетворявано от стрелата.

По всичко изглежда, че в клетата душа на тая паднала жена нещо се е откликнало на чувствата, които е проявил към нея младежът. Няма съмнение, че тя си е спомнила за избягалия тогава посетител. Нейното приближаване, онова погалване на страната му с гола ръка е било, изглежда, низък, но същевременно и нежен израз на нейната възприемчивост към всичко онова, което го е отличавало от обикновената клиентела. Тя е разбрала от думите му, че той е направил това пътуване чак дотук заради нея — и му се отблагодарила за това, като го предупредила да се пази от тялото й. Зная това от Адриан: тя го е предупредила и не говори ли това за едно благодатно различие между по-издигнатата човечност у това същество и неговата паднала в калта, принизена до жалка вещ за употреба физическа част? Нещастницата е искала да предпази жадуващия младеж от себе си и това е било акт на свободно душевно издигане над окаяното й физическо съществувание, акт на човечен отказ от предлаганото действие, акт на затрогване и — нека ми бъде позволено да кажа — акт на любов. А не е ли било също любов, боже мой, или какво друго е могло то да бъде, каква ли страстна жажда, каква изкушаваща небето дръзка решителност, какъв устрем да се включи и наказанието в греха, каква ли съкровена най-сетне нужда от демонично оплождане, от смъртно, освободително химично преобразяване на собствената природа се е изявила в това, че предупреденият е пренебрегнал предупреждението и настоял да обладае тази плът?

Не съм могъл никога да си спомня без религиозен трепет за тази прегръдка, в която единият бе отдал своето благополучие, а другият го беше намерил. Пречистващо, оправдаващо, възвисяващо щастие трябва да е било за нещастницата, че пристигналият толкова отдалеч младеж въпреки опасността е отказал да се въздържи от нея, и тя ще е вложила навярно цялата сладост на женствеността си, за да го възнагради за риска, който той беше поел заради нея. Обстоятелствата се погрижиха той да не я забравя, но не само поради тях — поради самата нея, въпреки че след това не я видя вече, той никога не я забравяше и нейното име — онова, което й бе дал първоначално, — тайно отбелязано, от никого неоткрито, освен от мене, често се среща в неговите творби. Дори да ми се зачете като суетност — аз не мога да се въздържа и да не спомена откритието си, което и той веднъж мълком ми потвърди. Леверкюн не е първият композитор, не е и последният, който обичаше да скрива в произведенията си тайни формули и съкращения, свидетелствуващи за естествените възможности на музиката за суеверни построения в буквената символика и мистиката на числата. Така в музикалните плетеници на моя приятел очебийно често се среща една поредица от пет до шест ноти, които започват със си и завършват с ми-бемол, с редуващи се ми и ла помежду им, една особено тъжна основна фигура на мотива, давана във всевъзможни хармонични и ритмични вариации, влагана ту в един, ту в друг глас, често и в обратен ред, сякаш обърната около оста си, така че при непроменени интервали последователността на тоновете е друга. Тази поредица се появи най-напред в може би най-хубавата от композираните още в Лайпциг тринадесет песни по текстове от Брентано — в сърцераздирателната „О мила девойко, колко си зла“, която е изцяло проникната от този мотив, а сетне особено в по-късната, написана в Пфайферинг творба „Плачът на доктор Фаустус“, в която по неповторим начин се съчетава смелостта с отчаянието и още по-ярко се проявява склонността към хармонична едновременност на мелодичните интервали.

А този звуков шифър гласеше: си ми-ла-ми-ми-бемол или с буквени нотни знаци: h e a е es — Hetaera esmeralda.

Адриан се бе завърнал в Лайпциг и изразяваше веселото си възхищение от сполучливата опера, която, както твърдеше, а може би и наистина, беше чул отново. Сякаш още го слушам да казва за автора й: „Брей, че способен побратим! Революционер и галено дете на съдбата, дързък и примирителен. Авангардизмът му отлично се спогаждаше със сигурността в успеха. Ужасии и дисхармонии колкото щеш, а сетне — добродушен обрат, за да се сдобрим с еснафа, за да му обясним, че то не било с толкова лошо намерение… Но каква сръчност, каква сръчност…“

Ала пет седмици след възвръщането му към музикалните и философските занимания едно заболяване от локален характер го бе принудило да потърси лекарска помощ. Специалистът, към когото се обърнал, някой си доктор Еразми — Адриан открил жилището му в адресния указател — се оказал натежнял човек с пурпурночервено лице и черна, заострена брадица, той се навеждал с явна мъка, ала не само при това, а и когато стоял прав, обикновено шумно пухтял и издишвал въздуха с разтворени устни. Този обичай говорел за затрудненост в дишането, но същевременно създавал и впечатление на равнодушие, сякаш с едно пренебрежително „ба!“ докторът отхвърлял или се опитвал да отхвърли от себе си нещо досадно. Така пъшкал непрекъснато той и докато извършвал прегледа, и най-сетне заявил, донякъде в противоречие с изразителното си пухтене, че се налага основно и доста продължително лекуване, към каквото и веднага пристъпил. Три дни подред Адриан ходил при него на лечение след това Еразми наредил тридневно прекъсване, като му поръчал да дойде пак на четвъртия ден. Когато пациентът — който впрочем нямал никакви оплаквания, на общото му състояние болестта не се била отразила — дошъл отново в определеното време, в четири часа следобед, той станал свидетел на нещо съвсем неочаквано и страшно.

Докато по-рано трябвало да звъни на входната врата след изкачването на стръмното стълбище до третия етаж в доста мрачната къща на стария град, при което една прислужница му отваряла, сега той намерил вратата широко разтворена така било и с вратите във вътрешността на жилището: отворена била вратата към чакалнята и от нея към лекарския кабинет, отворена била и насрещната към всекидневната стая, „гостната“ — с два прозореца, и те също широко разтворени. Надувани и издигани от течението, четирите пердета ту влитали навътре в стаята, ту се изтегляли в прозоречните ниши. А сред стаята лежал доктор Еразми, навирил острата брадица и склопил очи, с бяла колосана риза и глава, потънала във възглавница с пискюли, в открит ковчег, сложен върху две дървени стойки.

Как се бе случило това, защо лежал мъртвецът сам на това течение, къде се била дянала прислужницата, къде била и жената на доктор Еразми, дали служителите от погребалното бюро не са тъкмо дошли да завинтят капака и са някъде в жилището или са излезли за малко, какво странно съвпадение бе довело в този момент тук посетителя — не се изясни никога. Когато дойдох в Лайпциг, Адриан можа да ми опише само объркването, в което слязъл след тази гледка от третия етаж. Изглежда, че не беше разпитвал вече за внезапната смърт на доктора и не бе се интересувал по-нататък за нея. На мене каза само, че това вечно „ба!“ на човека било без съмнение винаги лошо предзнаменование за него.

С вътрешно нежелание, превъзмогвайки някакъв необясним страх, трябва да съобщя, че и вторият негов избор се оказал пак под такава злощастна звезда. Трябвало да минат два дена, докато се съвземе от преживения шок. Тогава, посъветван пак от Лайпцигския адресен указател, той се предал на лечение в ръцете на някой си доктор Цимбалист, който живеел в една от търговските улици, излизащи на Пазарния площад. Долу в сградата имало, ресторант, над него се помещавал склад на пиана, а част от етажа над склада се заемал от жилището на този лекар, чиято порцеланена фирмичка се хвърляла в очи още долу при входа. Двете чакални на дерматолога, едната, от които само за пациентки, били украсени със саксии цветя, стайни „липи“ и палми. Медицински списания и книги за прелистване, сред тях една илюстрована „История на нравите“ например, били наслагани по масата на оная, в която Адриан веднъж и сетне още веднъж очаквал да, бъде приет.

Доктор Цимбалист бил дребен човек с рогови очила, с овална плешивина от челото до тила сред червеникавата коса и пуснати само под ноздрите малки мустачки каквито тогава бяха на мода сред по-горните класи и на които по-късно бе съдено да станат атрибут на една световноисторическа маска. Той приказвал доста разпуснато и цинично, обичал да пуска каламбури. Така например често споменавал японския град Нагасаки, като го произнасял Загазаки, за да подчертае, че някой „загазил“ или претърпял несполука в някаква работа. Но човек не оставал при това с впечатлението, че на него самия му е чак толкова весело. В нервното потръпване на едната му буза и на ъгъла на устата, придружено и от подмигване с едното око, имало нещо неспокойно и гузно, нещо обезпокоително, фатално, невдъхващо доверие. Такъв ми го описа Адриан, такъв го и виждам пред себе си.

И тъй случило се следното. Адриан бил ходил вече два пъти на лечение при втория си лекар и отивал при него за трети път. И когато изкачвал стълбите между първия и втория етаж, срещнал оногова, към когото се бил запътил, той слизал насреща му между двамина яки мъже с килнати на тила бомбета. Доктор Цимбалист бил свел поглед, сякаш внимавал при слизането да не стъпи погрешно. Една гривна с верижка свързвала китката му с китката на единия от придружителите. Като вдигнал поглед и познал пациента си, бузата му разстроено трепнала, той му кимнал и рекъл: „Друг път!“ Принуден да се опре с гръб о стената, за да даде път на слизащите, Адриан ги пропуснал слисан край себе си, погледал подир тях няколко мига и ги последвал надолу. Пред къщата той ги видял как се качили във файтона, който ги чакал, и как веднага заминали.

Така завършило след първото прекъсване и второто Адрианово лекуване при доктор Цимбалист. Трябва да добавя, че за причините на тази си втора несполука той се заинтересува тъй малко, както и за странните обстоятелства, които бяха съпътствували първата. Защо беше задържан Цимбалист, и то тъкмо в часа, когато докторът му бе определил да дойде — това не го интересуваше. А самото лекуване той, сякаш наплашен, не възобнови вече, не се обърна към трети лекар, още повече, че местното неразположение и без по-нататъшна медицинска намеса бе скоро преминало, а някакви явни вторични признаци — това аз твърдя с положителност и въпреки съмненията от страна на специалистите винаги ще поддържам — изобщо не се появиха. Веднъж само в жилището на Вендел Кречмар, на когото тъкмо показвал един свой етюд по композиция, Адриан почувствувал такова силно виене на свят, че залитнал и трябвало да полегне. Този припадък постепенно преминал в двудневна мигрена, която се отличавала от по-предишните пристъпи от този род може би само по своята острота. Когато се завърнах отново към цивилния живот и дойдох в Лайпциг, аз не намерих в държането или същината на моя приятел никакви промени.