Томас Ман
Доктор Фаустус (39)

XXXIX

Горкият Руди! Много кратък беше триумфът на твоята детинска демоничност, защото тя попадна в силовото поле на друга една, по-дълбока, по-съдбоносна, която бързо я сломи, погълна, унищожи. Фатално „ти“. То не подобаваше нито на синеокото нищожество, което го извоюва, нито на този, който снизходително го беше приел, и той не можеше да не си отмъсти за — може би — ощастливилото го унижение, на което се беше изложил по този повод. Отмъщението беше неволно, бързо, леденостудено и тайнствено. Но да разказвам, да разказвам.

През последните дни на 1924 година успешният концерт за цигулка беше повторен в Берн и Цюрих — в рамката на двата концерта, изнесени от швейцарския „Камерен оркестър“, чийто диригент, господин Паул Захер, бе поканил при много изгодни условия за солист Швертфегер, като беше изразил желание да присъствува по възможност и композиторът, който щял по този начин да възбуди особен интерес към продукциите. Адриан се възпротиви, но Рудолф умееше да моли и още новото „ти“ притежаваше тогава достатъчно сила, за да проправи пътя на това, което трябваше да стане.

Благодарение на изключителната всеотдайност на солиста, който напрегна всичките си сили, концертът, сложен в центъра на програмата от немска класика и съвременна руска музика, показа отново и в двата града — в салона на Бернската консерватория и в концертната зала на Цюрих — своите духовни и увличащи качества. Критиката отбеляза известна неединност в стила и дори в нивото, а и публиката бе по-въздържана от виенската, но изпрати и двата концерта с оживени овации и настояваше и в двата града авторът да излезе на подиума той направи удоволствие на изпълнителя си и ръка за ръка с него неколкократно благодари за ръкоплясканията. На това двукратно повторено — неповторимо събитие, на личното самоизлагане на самотността пред тълпата не можах да присъствувам. Нямах възможност да му бъда свидетел. За това ми разказа Жанета Шойрл, която присъствува на втория концерт в Цюрих, тъй като точно по това време беше в този град и имаше възможност да се срещне и с Адриан в частния дом, където той и Швертфегер гостуваха.

Срещата им стана на Митенщрасе, близо до езерото, в дома на господин и госпожа Райф, богата, бездетна, обичаща изкуството, вече доста възрастна съпружеска двойка, която от край време намираше удоволствие в това, да дава на именити, гостуващи в града, хора на изкуството удобен подслон и да ги въвежда в обществото. Мъжът, някогашен индустриалец на коприна, а сега оттеглил се вече на почивка от сделките швейцарец, истински стар демократ, имаше изкуствено стъклено око, което придаваше на брадатото му лице известна, скованост — едно съвсем погрешно впечатление, защото човекът си беше непринуден веселяк и нищо така не обичаше, както да ухажва в своя салон хубавички актриси, безразлично дали героини или субретки. На приемите си той свиреше понякога не лошо на чело, придружаван на пианото от жена си, немкиня по произход, която бе учила някога пеене. Тя нямаше наистина неговото чувство за хумор, но беше енергична и гостоприемна домакиня, която в желанието си да даде подслон на славата и да остави в салоните й да владее безгрижният дух на виртуозността, бе напълно единодушна със своя съпруг. В будоара й имаше една маса, цялата отрупана с фотографии на европейски знаменитости с благодарствени надписи за оказаното гостоприемство от семейството Райф.

Двойката беше поканила Швертфегер да им гостува, преди още неговото име да се бе появило във вестниците, защото като меценат с щедра ръка старият индустриалец беше осведомяван за всички музикални събития, преди светът да бе научил нещо за тях щом узнаха, че ще дойде и Адриан, те поканиха незабавно и него. Жилището беше обширно, то предлагаше богати възможности за гостуване и наистина, когато пристигнаха от Берн, те свариха вече тук и Жанета Шойрл, която прекарваше веднъж в годината по няколко седмици у своите швейцарски приятели. Но не до нея седеше след концерта Адриан в Райфовата трапезария на вечерята, на която бяха поканени малък кръг приятели.

Начело на трапезата седеше домакинът, който пиеше някакво безалкохолно питие от великолепно шлифованата си чаша и с неподвижно лице се шегуваше с драматичното сопрано на градския театър до него, една грамадна жена, която в течение на вечерта се удряше неведнъж в гърдите с юмрук. Присъствуваше и друг член на операта, героичният баритон, балтиец по произход, висок мъж, който говореше гръмко, но интелигентно. Тук беше, разбира се, и уредникът на концертната вечер, капелмайсторът Захер, заедно с доктор Андрес, постоянния диригент на филхармонията, а също и отличният музикален сътрудник на „Нойе Цюрихер Цайтунг“, доктор Шу — всички с жените си. На другия край на трапезата седеше пъргавата госпожа Райф между Адриан и Швертфегер, които имаха за съседки отляво и дясно едно младо или още младо момиче с професия, мадмоазел Годо, от Френска Швейцария, и нейната леля, една крайно добродушна, на вид почти като рускиня стара дама с мустачки, наричана от Мари (такова беше собственото име на госпожица Годо) „ma tainte“ или „tante Isabeau“, живееща по всяка вероятност край племенницата си като компаньонка, домакиня и почетна дама.

Аз мога да опиша външността на Мари Годо, тъй като малко по-късно очите ми по много понятни причини дълго и старателно я разучаваха. Ако думата „симпатична“ е била някога необходима, за да се охарактеризира едно лице, тя никъде не е подхождала повече, отколкото тук при описанието на тази девойка, която от глава до пети с всяка своя черта, всяка изречена дума, всяка усмивка, всяка своя проява напълно отговаряше на спокойно-уталожения, естетично-нравствен смисъл на тая дума. Тя имаше най-хубавите черни очи на света — черни като въглен, като смола, като зрели къпини, не много големи, но с открит и в своята чернота ясен и чист поглед, под вежди, изящните равни линии на които имаха толкова общо с козметиката, колкото и умерената, естествена червенина на нежните й устни. В момичето нямаше нищо изкуствено, никаква следа от грим или от опит да се подчертае, изпише или освежи нещо. Приятната простота, с която тъмнокестенявата й коса падаше тежко на тила, като оставяше свободни ушите, челото и нежните слепоочия, даваше своя отпечатък дори на ръцете — трезво красиви, не съвсем малки, но тънки и нежни, обхванати в китките от маншетите на бялата й копринена блуза. Гладка яка обхващаше и шията, която се издигаше стройна и заоблена като колона, изваяна сякаш от мрамор, увенчана от миловидно заострения овал на лицето с цвета на слонова кост, с изящно: и красиво оформено носле, привличащо погледа с живо трептящите ноздри. Рядката й усмивка и още по-редкият й смях, от който почти прозрачните слепоочия трогателно се напрягаха, откриваше емайла на гъсти и правилно подредени зъби.

Всеки ще разбере, че аз възкресявам с обич, със старание външността на жената, с която Адриан по едно време искаше да свърже съдбата си. Също и аз я видях за пръв път пак в тая официална бяла копринена блуза, която донякъде съзнателно подчертаваше мургавината на нейния тип, но след това най-често я виждах в просто всекидневно, пътническо облекло от тъмна шотландска материя с лачен колан и седефени копчета, което още повече й приличаше, а понякога и с работна, дълга до коленете престилка, която тя си слагаше отгоре, когато работеше с черни и цветни моливи над чертожната си дъска. Защото тя беше театрална художничка — Адриан беше осведомен за това още на времето от госпожа Райф, тя измисляше и разработваше идейни скици за костюми и декори за по-малките парижки, оперни и оперетни театри, като „Gatte Lyrique“ и стария „Theatre du Trianon“. Те служеха за модели на шивачите и художниците-декоратори, които извършваха след това по тях своята работа. Родена в Нион на Женевското езеро, тя живееше с приходите от професията си заедно с леля си Изабо в малките стаички на един апартамент на Ил дьо Пари. Но славата за нейното умение, изобретателност, вещина в историческото развитие на облеклото и изтънчен вкус растеше непрекъснато, така че на професионални причини се дължеше не само този й престой в Цюрих, защото тя разказа на съседа си отдясно, че след няколко седмици щяла да дойде и в Мюнхен, за да изработи за тамошния театър проекти във връзка с постановката на една стилова комедия.

Адриан разделяше вниманието си между нея и домакинята, докато умореният, но щастлив Руди се шегуваше насреща с „ma tante“, която проливаше добродушни сълзи от смях и често се навеждаше напред към племенницата си, за да й повтаря с мокро лице и разхълцан глас нещо от шегите на своя съсед, което според нейното мнение трябвало да чуе непременно и тя. Мари й кимваше при такива случаи любезно с глава, очевидно доволна, че леля й се забавлява така добре, и очите й се спираха с известна благодарна признателност върху причинителя на тая веселост, който пък още повече се стараеше да възбужда желанието на старата дама да предава неговите шеги. Отговаряйки на въпросите на Адриан, Годо му разказваше за работата си в Париж, за най-новите постижения на френския балет и на операта, които само отчасти му бяха известни, за произведенията на Пуленк, Орик, Риети. Те се оживиха при размяната на впечатления от „Дафнис и Хлоя“ на Равел и „Игрите“ на Дебюси, от музиката на Скарлати към „Веселите жени“ на Голдони, от „Тайният брак“ на Чимароза и „Липсата на възпитание“ на Шабрие. За някои от тези пиеси Мари беше правила скици. Няколко от сценичните разрешения за новите постановки тя поясняваше със скици, които нахвърляше върху картата с името си. Познавала добре Саул Фителберг — та възможно ли е да не го познава! Именно тук проблесна емайлът на нейните зъби — един сърдечен смях, който така прелестно напрегна слепоочията й. Говореше немски свободно, с лек, очарователен чужд акцент гласът й беше топъл, с пленителен тембър, глас на певица, несъмнено чудесен „материал“ — или казано по-точно: по постановка и обагреност на гласа си тя не само че приличаше на Елсбет Леверкюн, но и понякога, когато човек я слушаше, действително имаше чувството, че чува гласа на Адриановата майка.

Едно общество от все пак петнадесетина души образува обикновено след свършване на вечерята групи, по-различни от реда на масата, за да се разнообрази контактът. След като стана от трапезата, Адриан не размени почти нито една дума с Мари Годо. Господата Захер, Андрес и Шу, а освен тях и Жанета Шойрл го задържаха дълго с един разговор върху музикалния живот в Цюрих и Мюнхен, докато парижките дами заедно с оперните певци, домакина, домакинята и Швертфегер останаха на масата около ценния севърски сервиз и с нескривано учудване наблюдаваха как старият господин Райф пиеше чаша след чаша силно кафе, което той правел, както важно, по швейцарски им обясни, по съвета на лекаря — за усилване на сърцето си и за по-добър сън. Тримата гости, които бяха на квартира у Райфови, се оттеглиха веднага в стаите си, щом външните лица се сбогуваха. Мадмоазел Годо живееше с леля си в хотел „Eden au Lac“, където смяташе да остане още няколко дни. Когато Швертфегер, който на другата сутрин щеше да се завърне с Адриан в Мюнхен, изказа на сбогуване твърде живо надеждата да срещне в скоро време там двете дами, Мари почака за миг, докато Адриан повтори пожеланието, и тогава даде любезно съгласието си.

Първите седмици от 1925 година бяха изминали, когато прочетох във вестника, че привлекателната сътрапезница на Адриан от Цюрих е пристигнала в столицата ни и че тя — неслучайно, защото приятелят ми бе споменал, че й препоръчал този адрес — е отседнала с леля си в същия швабингски пансион, в който и той беше живял няколко дни след завръщането си от Италия — именно в пансиона „Гизела“. Театърът, за да повиши интереса на публиката към предстоящата премиера, беше сам дал това съобщение и тая вест веднага след това ни бе потвърдена и от една покана на Шлагинхауфенови да прекараме идната съботна вечер у тях в обществото на тази известна театрална художничка.

Не мога да опиша напрежението, с което очаквах тази вечер. Нетърпение, любопитство, радост, безпокойство се смесваха и пораждаха в душата ми дълбока възбуда. Защо? Не защото или не само защото Адриан ми беше разказал след завръщането си от швейцарското пътуване между другото и за срещата си с Мари и ми бе описал нейната личност, като при това бегло бе споменал и за приликата на гласа й с този на майка му — тук имаше и иначе нещо, което ме накара веднага да наостря слух. Разбира се, портретът, който ми той нарисува, не беше ентусиазиран, напротив, думите му бяха спокойни и сдържани, изразът на лицето през това време неподвижен и погледът му насочен някъде встрани в стаята. Но че това запознанство му беше направило впечатление, се виждаше, макар и от факта, че бе запомнил добре името и презимето на момичето, докато, както споменах вече, в по-голямо общество той рядко знаеше името на този, с когото разговаряше, а тук и неговият разказ далече надхвърляше границите на някакво самоупоменаване.

Освен това имаше и нещо друго, което накара така необикновено да забие сърцето ми, раздвоено между радост и съмнения. А именно при следното мое посещение в Пфайферинг Адриан направи някои забележки в смисъл, че може би нямало да остане повече тук, че може би предстоели някакви промени във външния му живот възможно било скоро да приключи вече със самотата напоследък живеел с мисълта да сложи край на такъв живот и други подобни — с една дума забележки, които означаваха само това, че той има намерение да се жени. Престраших се и го запитах дали тези негови намеци не са във връзка със запознанствата, които е направил по време на пребиваването си в Цюрих. Той отговори:

— Та кой ти пречи да правиш предположения? Впрочем тая тясна стаичка съвсем не подхожда за такива изповеди. Едно време у дома, ако не се лъжа, ти ми направи подобни разкрития на Сион. За такъв разговор би трябвало да се качим сега на Рида.

Представете си моето изумление!

— Драги — казах аз, — това е сензационно, вълнуващо!

Той ме посъветва да обуздая вълнението си. Фактът, че станал на четиридесет години, бил в края на краищата достатъчно предупреждение да побърза, за да не изпусне влака. Да не съм питал повече и да изчакам.

В себе си аз вече се радвах, защото неговото намерение означаваше край на неестествената връзка с Швертфегер щеше ми се много да вярвам, че той съзнателно прибягваше до това средство. Как ще се отнесе към това цигуларят и свирачът с уста, беше второстепенен въпрос, който съвсем не ме безпокоеше, тъй като Швертфегер беше постигнал целта на хлапашкото си честолюбие и бе получил концерта. След този свой триумф, мислех си, той ще бъде готов да заеме в живота на Адриан вече едно по-разумно място. Което ме повече занимаваше, беше странният начин на Адриан да говори така за своето намерение, сякаш неговото осъществяване зависеше само от неговата воля, сякаш за съгласието на момичето нямаше какво да се грижи. Колко готов бях да поздравя едно такова самочувствие, което вярваше, че единствено то има правото да избира, че е достатъчно само то да направи избора си! И все пак сърцето ми тръпнеше пред наивността на тази вяра: лично на мене тя повече ми изглеждаше като израз на самотността и отчуждеността, качества, които създаваха неговата аура и ме караха против волята ми да се съмнявам дали изобщо този мъж е създаден да събуди любовта на една жена. Като премислях всичко това, аз започвах вече да се съмнявам, че самият тон вярва по начало в такава възможност, и трябваше да потискам у себе си чувството, че той само представя нещата така, сякаш за него успехът не подлежи на съмнение. Дали неговата избраница имаше в този момент и най-малка представа за мислите и намеренията, които той свързваше с нейната личност, остана неуяснено.

То остана за мене неуяснено и след приемала Бриенерщрасе, където се запознах с Мари Годо. Колко много ми хареса тя, може да се разбере от описанието, което дадох за нея малко по-горе. Бях пленен не само от нежната нощ на погледа й, за който знаех колко е чувствителен към него Адриан, не само от очарователната и усмивка и музикален глас, но също и от приветливата й умна сдържаност, от деловия й, положителен, дори отсечен тон на жена, която сама се бори да изкара прехраната си и се е отърсила затова от обикновените женски превземки. Бях просто щастлив да си я представям като съпруга на Адриан и мислех, че разбирам добре чувството, което тя му вдъхваше. В нейното лице не заставаше ли пред него „светът“, от който самотността му се плашеше, не заставеше ли това, което и в артистично-музикален смисъл би могло да се нарече „свят“, сиреч извъннемското — но в сериозно приветлив облик, който будеше вече доверие, обещаваше допълнение, насърчаваше към сливане? Не я ли обичаше той, като изхождаше от своя ораториен свят, свят на музикална теология и математическа магия на числата? Душата ми радостно се възбуждаше, като гледах тези две човешки същества тук в рамката на едни и същи стени, макар и почти да не ги виждах да влизат в личен досег. Когато веднъж общото течение събра случайно Мари, Адриан и мене и още едно четвърто лице в една група, аз почти веднага се оттеглих с надеждата, че и четвъртият ще има толкова такт, за да последва примера ми.

Вечерта у Шлагинхауфенови не беше вечеря, а прием в девет, часа със студен бюфет в съседната трапезария до салона с колоните. След войната обществената картина се бе променила съществено. Нямаше го вече барон фон Ридезел, който да се застъпва за „грациозното“ отдавна вече свирещият на пиано кавалерист бе потънал във водовъртежа на историята нямаше го и правнукът на Шилер, господин фон Глайхен-Русвурм уличен в гениално замислен опит за измама, който най: глупаво се бе провалил, той се беше оттеглил уплашено от света и превърнал в нещо като доброволен затворник в долнобаварското си имение. Историята беше почти невероятна. Говореха, че баронът бил изпратил до един бижутер в чужбина добре опакована и много високо, над стойността си застрахована скъпоценност, за да бъдела там преработена. Но когато бижутерът получил и разтворил колета, не намерил в него нищо друго, освен една умряла мишка. Некадърното животинче не изпълнило задачата, която подателят му бил възложил. Той очевидно е смятал, че гризачът ще прогризе опаковката и ще офейка, като създаде по този начин илюзията, че скъпоценността е изпаднала през бог знае по какъв начин произлязлата дупка и още по пътя безследно изчезнала, поради което застраховката е трябвало да бъде изплатена. Вместо това мишката беше умряла, без да пробие дупката, която да обясни изчезването на всъщност никога непоставяното в пакета колие — и така изобретателят на тая измама се видял по най-смешен начин изложен. Беше твърде възможно, че той бе заимствувал тая идея от някоя културно-историческа книга и станал жертва на нея. Но не е изключено вината за неговата смахната идея да носеше и общата морална обърканост през това време.

Във всеки случай нашата домакиня, родена фон Плаузиг, трябваше да се откаже от някои неща и почти напълно да пожертвува идеала си да съчетае наследственото благородство с изкуството. За старите времена напомняше само присъствието на няколко бивши дворцови дами, които говореха френски с Жанета Шойрл. Иначе до звездите на театъра се виждаха тук-там по някой народен представител от католишко-народната партия, дори един именит социалдемократически парламентарист и няколко значителни, даже висши функционери на новата държава, между които се срещаха все още хора от род, като господин фон Щенгел например, един напълно дружелюбен и готов на всичко човек — но също й някои активно враждебни на либералната република елементи, чието намерение да отмъстят за немския позор и съзнанието, че представляват бъдещия свят, бе недвусмислено изписано на дръзките им чела.

И ето какво излезе: един наблюдател би видял мене повече време заедно с Мари Годо и добрата й леля, отколкото Адриан, който беше дошъл без съмнение тук заради нея и още с идването си с видима радост я бе поздравил, но след това разговаряше главно със своята мила Жанета и със социалдемократическия депутат — един сериозен и вещ почитател на Бах. Моят съсредоточен интерес към девойката, съвсем независимо от нейната привлекателност, е разбираем за всеки след всичко, което ми беше доверил Адриан. Също и Руди Швертфегер беше с нас. Леля Изабо бе очарована пак да го види. Както и в Цюрих той често я караше да се смее — а Мари да се усмихва, — но това не попречи на спокойния ни разговор, който се въртеше около парижките и мюнхенските артистични събития и бегло засегна европейската политика и немско-френските отношения. Съвсем накрая, вече сбогувайки се, в него взе участие на крак за няколко мига и Адриан. Той трябваше все да бърза за влака си в единадесет часа за Валдсхут. Неговото участие в соарето не беше траяло повече от час и половина. Ние, другите, останахме малко по-дълго.

Това беше, както вече казах, в събота вечерта. Няколко дни по-късно, в четвъртък, той ми се обади по телефона.