Томас Ман
Доктор Фаустус (26)

XXVI

Утешително е за мене съзнанието, че читателят няма да е прав, ако мен обвини за изключителния размер на предходната глава, която надхвърля по обезпокоителното число на страниците си дори и главата за лекциите на Кречмар. Каквито и да било недоволства във връзка с това не могат да се отнасят до моята авторска отговорност и никак не ме засягат. Да подхвърлям Адриановия ръкопис на някаква облекчителна редакция, да раздробявам „диалога“ (моля да се обърне внимание на протестиращите кавички, с които снабдявам тази дума, като съзнавам много добре, разбира се, че те само отчасти смекчават съдържащия се в нея ужас), да разкъсвам, значи, този диалог на отделни номерирани откъслеци — не могат да ме принудят никакви съображения, като например това, че вниманието на читателя може да се измори. Със скръбно благоговение аз трябваше да предам това, което ми бе поверено, трябваше да го препиша от Адриановата нотна хартия в моя ръкопис и това сторих не само дума по дума, но мога да кажа: и буква по буква. През това време трябваше често да слагам перото, често да спирам за отдих и с натежнели от размисъл крачки да кръстосвам из работната си стая или да сплитам ръце на челото и да се хвърлям на дивана, така че в действителност, колкото и да звучи странно, тази глава, която трябваше да препиша само, не вървя по-бързо под треперещата ми понякога ръка от някоя от предишните, които сам съчинявах.

Едно обмислено и вдълбочено преписване (поне за мене, но с мен е съгласен и монсиньор Хинтерпфьортнер) изисква също толкова напрежение и загуба на време, колкото излагането и на собствени мисли, ала както и на по-раншни места читателят е подценявал сигурно броя на дните и седмиците, посветени от мен дотогава на животоописанието на моя покоен приятел, така и сега той положително е изгубил представа за времето, изтекло от момента, в който започнах да пиша тия бележки. Може би моята педантичност ще му се стори смешна, но аз смятам за правилно да го уведомя, че от започването им изминаха почти дванадесет месеца и докато съставях последните глави, настъпи април 1944 година.

То се знае, под тази дата аз подразбирам момента, в който сам се намирам при своята писмена работа, а не онзи, до който съм стигнал в своя разказ, сиреч до есента на 1912 година или двадесет и два месеца до избухването на миналата война, именно когато Адриан се завърна с Шилдкнап от Палестрина в Мюнхен и на първо време се настани в един швабингски пансион за проходящи (в пансиона „Гизела“). Не зная защо това двойно летоброене — моето лично и отнасящото се до темата ми, времето, в което живея като разказвач, и времето на разказваните събития — така приковава вниманието ми. Това е едно странно сплитане на времената, към които впрочем ще трябва да се преплете и едно трето, именно времето, в което един ден читателят благосклонно ще се заеме да се запознае с тези мои съобщения, така че той ще има работа вече с три хронологически реда: с неговия собствен, с онзи на хрониста и с историческия.

Аз няма повече да се отдавам на тези спекулации, които носят според мен отпечатъка на известно тревожно безделие. Ще добавя само, че думата „исторически“ се отнася с много по-голямо основание и с далеч по-мрачна мощ не до времето, за което, а до времето, в което пиша. През последните дни бушуваше битката за Одеса, едно кръвопролитно сражение, завършило с падането на този прочут град на Черно море в ръцете на русите, без да може противникът, разбира се, да попречи на нашите операции по прегрупирането на войските. Той няма да успее да стори това естествено и в Севастопол, друга наша опорна крепост, която противникът с явно превъзхождащи сили сега се кани, изглежда, да ни отнеме. Междувременно ужасът на почти всекидневните въздушни нападения над нашата надеждно защитена крепост Европа нараства вече до кошмарни размери. Каква полза, че множество от тези все по-разрушителни и смъртоносни чудовища стават жертва на нашата героична отбрана? Хиляди от тях затъмняват небето на безстрашно обединения континент и все нови и нови наши градове се превръщат в руини. Лайпциг, който играе в развитието на Леверкюн, в неговата трагедия такава значителна роля, беше напоследък жестоко ударен: от неговия прочут издателски квартал са останали, както чувам, само купища развалини и безценни литературни и научни съкровища са станали жертва на разрушението — една тежка загуба не само за нас, немците, но и за целия жаден за просвещение свят, който, дали от заслепление или с право — това да реша аз не смея, — изглежда готов обаче да се примири с нея.

Да, боя се, че нашата фатално насочвана политика, която ни вкара в конфликт едновременно както с най-многолюдната и обхваната при това от революционен подем сила, така и с най-мощната по своя индустриален капацитет държава, ще завърши за нас пагубно. Както изглежда, тая американска производствена машина няма нужда дори да заработи с пълен ход, за да смаже всичко с огромната си продукция на въоръжение. А това, че тези упадъчни демокрации умеят дори да използуват тези ужасни средства, е за нас изумителен и отрезвяващ факт, под тежестта на който ние всекидневно все повече се отучваме от заблудата, че войната била само немски прерогатив и че в изкуството на насилието всички други трябвало да се проявяват като дилетантствуващи невежи. Ние (монсиньор Хинтерпфьортнер и аз не сме вече изключения в това отношение) започнахме да очакваме от военната техника на англосаксонците какво ли не и напрежението във връзка с едно възможно нахлуване расте: едно нападение от всички страни с превъзхождащ материал и милиони войници срещу нашата европейска крепост — или да река по-право: затвор, или още по-право: лудница — се очаква и само внушителните описания на взетите предпазни мерки срещу евентуален неприятелски десант, които изглеждат да са наистина грандиозни мерки, с цел да бъдем предпазени ние и нашата част на света от загубата на нашите днешни водачи, — са единствено в състояние да поддържат у нас душевното равновесие пред ужаса на това, което ни чака.

Не ще и дума, времето, в което пиша, е несравнено по-бурно от онова, което описвам, от времето на Адриан — неговото време го доведе само до прага на нашата невероятна епоха и на мене ми иде да му извикам, иде ми от сърце да извикам на всички, които не са вече между нас и не бяха вече между нас, когато това вече започна: „Блазе ви, почивайте в мир!“ Обстоятелството, че на Адриан се спестиха страхотиите на нашите дни, е за мен скъпо, в моите очи то е неоценимо и тъй като ми е дадена възможността да съзнавам тая негова защитеност, аз с готовност приемам ужасите на времето, в което продължавам да съществувам. Имам чувството, като че аз отговарям и живея заради него и вместо него, че аз нося товара, който беше спестен на неговите плещи, с една дума — че му оказвам услуга, като със своя живот го избавям от необходимостта да живее и тази представа, колкото и илюзорна и лудешка да е, ме някак радва, тя някак задоволява непрестанното ми желание да му бъда в услуга, да му помагам, да го предпазвам — една нужда, на която, докато беше жив моят приятел, бе съдено да бъде тъй малко задоволявана.

Според мене заслужава да се отбележи, че престоя на Адриан в швабингския пансион не продължи повече от няколко дни и че той изобщо не направи опит да си намери в града някое подходящо постоянно жилище. Шилдкнап беше писал още от Италия до своите предишни хазяи на Амалиенщрасе и си беше осигурил наново стария си подслон. Но Адриан не мислеше да се връща отново у сенаторката Роде, нито изобщо да остава в Мюнхен. Изглежда, отдавна се бе установил мълком на някои решения — така че не стана и нужда да ходи предварително в Пфайферинг край Валдсхут за оглед и уговаряне, а направо замени това с един само телефонен разговор, и то твърде кратък. Той позвъни от пансион „Гизела“ на Швайгещилови — майка Елза му се обади насреща, — каза, че е един от двамата велосипедисти, на които веднъж бе разрешено да разгледат къщата и стопанството, и попита дали и срещу какъв наем би могъл да получи една спалня в горния етаж и игуменската стая в приземния за всекидневна. Въпросът за наема, който впоследствие, включително храната и прислугата, се оказа твърде умерен, госпожа Швайгещил остави най-напред висящ. Тя поиска да разбере преди всичко за кого от двамата тогавашни посетители става дума, узна, справяйки се явно с впечатленията си оттогава, че се отнася до музиканта, и изрази вече след това известно съмнение, впрочем единствено в негов собствен интерес и от негово собствено гледище, дали молбата му е разумна — но и то само със забележката, че той сигурно най-добре знае какво му е нужно. Те, Швайгещилови, рече тя, не били редовни наемодатели за някакъв приход, а вземали само понякога, така да се каже, от случай на случай, наематели и пансионери; господата са могли още тогава да разберат това от нейните думи, а дали сега случаят и обстоятелствата с обадилия се господин са такива, това тя оставя той сам да прецени. Зер то у тях си е доста глухичко и еднообразно, пък и примитивно, особено с удобствата: никаква баня, никакъв модерен клозет, ами нещо селско вън от къщата и тя се учудва наистина, че един господин, който няма още, ако е схванала вярно, и тридесет години и се занимава с такова изящно изкуство, иска да се установи толкова далеч от центровете на културата — в едно село. Впрочем „учудва“ не била точната дума, нито на нея, нито на мъжа й било свойско да се учудват и ако това е тъкмо което той търси, защото повечето хора наистина прекалено много се чудят, тогава нека заповяда. Все пак не е зле да си го прекара още веднъж през ума, че то Макс, нейният мъж, пък и тя държат на това, такова едно решение да не бъде проста прищявка, от която след кратък престой гостът да се откаже, ами отнапред да се има пред вид по-длъжко време, нали така? — и тъй нататък.

Той ще дойде за дълго, отговори Адриан, и работата е обмислена отдавна. Начинът на живот, който го очаква, е от негова страна вътрешно проверен, одобрен и приет. С наема, сто и двадесет марки месечно, е съгласен. Изборът на спалнята горе предоставя на нея и с радост вече си мисли за игуменската стая. След три дни той ще пристигне.

Така и стана. Адриан използува краткия си престой в града, за да се договори с един препоръчан му (предполагам от Кречмар) преписвач, първия фаготист на Цапфенщьосеровия оркестър, на име Грипенкерл, който с това си странично занимание припечелваше още по нещо, и остави част от партитурата на „Loves Labours Lost“ вече в неговите ръце. Той не беше напълно завършил в Палестрина тази творба, работеше още над инструментацията на двете последни действия, не беше още съвсем наясно и със сонатната по форма увертюра, чиято първоначална концепция се беше толкова променила от въвеждането на онази смайваща и съвършено чужда на самата опера странична тема, която играе такава одухотворена роля в реприза и заключителното алегро, а на всичко отгоре имаше и немалко работа с нанасянето на звуците по фразировката, динамиката и темпото, които на много места беше пропуснал да отбележи при композирането. Впрочем на мене ми беше напълно ясно, че съвсем неслучайно той не бе пожелал да завърши операта си едновременно със завършването и на престоя в Италия. Дори съзнателно и да беше искал такова съвпадане, поради някаква вътрешна преднамереност то не се бе осъществило. Твърде много беше той човек на semper idem^[1], утвърждаващ себе си независимо от обстоятелствата, за да смята за желателно със смяната на външните условия на живот да бъде напълно приключена извършваната в предишното положение работа. По-добре било заради вътрешния континуитет, казваше самият той, да донасяме и в новите условия някакъв остатък от работата, която сме извършвали още при старите, и да насочваме вниманието си към нещо вътрешно ново едва когато външната новота ни стане рутина.

С лек както винаги багаж, с чантата с партитурата и гумената вана, която и в Италия му беше замествала банята, той се качи на Щарнбергската гара в един от пътническите влакове, които спираха не само във Валдсхут, но след десет минути и в Пфайферинг, като предаде предварително на багаж два сандъка с книги и някои необходими домашни принадлежности. Наближаваше краят на октомври, времето, макар и сухо, беше вече навъсено и сурово. Листата капеха. Синът на Швайгещилови, Гереон, онзи, който беше въвел новата разпръсквачка на тор, един не особено любезен и доста мълчалив, но очевидно сигурен в работите си млад земеделец, очакваше госта пред малката гара на капрата на един висок кабриолет с корави седалки и докато носачът товареше куфарите, пошибваше леко с камшика впрегнатата двойка яки дорести коне. По пътя много думи не се размениха. „Рида“, увенчан с дървета, сивото огледало на „Рибарника“ се хвърлиха в очите на Адриан още от влака; сега погледът му почиваше отблизо на тях. Скоро се показа и манастирският барок на Швайгещиловия дом; в отворения четириъгълник на двора кабриолетът описа дъга покрай растящия на пътя му стар бряст, чиито листа в по-голямата си част бяха отрупали кръглата пейка около дънера му.

Госпожа Швайгещил с Клементина, дъщерята, селска мома с кафяви очи и скромна местна носия, стоеше пред входа под манастирския герб. Нейното поздравление беше заглушено от яростния лай на вързаното с верига куче, което газеше от възбуда в паницата си и едва не повлече покритата си със слама колибка. Напразно и майката, и дъщерята, и дотичалата да помогне при свалянето на багажа изплескана с тор по краката краварка (Валтпургис) му викаха: „Чиба, Кашперл, млъкни!“ Кучето продължаваше да беснее. Адриан го погледна няколко мига и отиде усмихнат при него.

— Зузо, Зузо — рече му той, без да повишава гласа си, с донейде учудено предупреждаващ тон и, не щеш ли, сякаш само под влияние на тези успокоително жужащи звуци животното почти начаса без преход се укроти и позволи на заклинателя си да протегне ръка и леко да го погали по осеяната от стари битки със заздравели рани глава, като спря с дълбока сериозност върху него жълтите си очи.

— Имате кураж, браво! — рече госпожа Елза, когато Адриан се върна пак при входа. — Повечето хора се боят от този звяр, пък и то, като се нахвърли както сега, как да не се уплашиш. Младият учител от селото, дето по-рано идеше за децата — божке, какъв бъзлив човек, — той винаги ми думаше: „Много ме е страх от това куче, госпожа Швайгещил!“

— Да, да! — кимна засмяно Адриан и те влязоха в къщата, в атмосферата на тютюн за лула, качиха се на горния етаж, където стопанката го въведе през варосания, миришещ на плесен коридор в определената за него спалня — с шарен долап и бухнало, високо легло. Хората се бяха постарали и внесли допълнително едно зелено кресло и една парцалена черга пред креслото върху боровия под. Гереон и Валтпургис внесоха куфарите.

Още тук и на слизане по стълбата започнаха преговорите по обслужването и режима на наемателя, които продължиха и долу в игуменската стая, в това старовремско характерно помещение, което Адриан отдавна бе присвоил вече вътре в себе си; установиха: сутрин — голяма кана гореща вода, силно кафе в спалнята, часовете за хранене — не бе необходимо Адриан да се храни заедно с домакините, това не бяха и очаквали, пък и те сядаха на трапезата твърде рано за него — щяха да му слагат в един и половина и в осем отделно, най-добре, според госпожа Швайгещил, в голямата стая при входа (в селската гостна с Нике и клавикорда), която и без това стояла на негово разположение при нужда. И стопанката обеща лека храна, мляко, яйца, препечен хляб, зеленчукови супи, хубав кървав бифтек със спанак на обед и омлет с ябълков мармалад на бърза ръка накрая, с една дума, неща хранителни, но леки за един по-капризен стомах като неговия.

— Стомахът… не е то май стомахът, драги, ами най-често главата, преуморената глава, която прави бели и се отразява веднага и на стомаха, дори и когато на стомаха му няма нищо, както при морската болест например и при мигрената… — аха, той страдал понякога от мигрена, и то доста често? Тя така си и мислела! Така си помислила още щом той прегледал тъй основно капаците на прозорците и опитал как може да се затъмни стаята да, да, тъмнина, лежане на тъмно, нощ, мрак, никаква светлина да не дразни очите, то си е най-доброто, докато трае бедата, и при това много силен чай, много кисел, с много лимон. Госпожа Швайгещил знае какво нещо е мигрената — не че самата е патила, но нейният Макс страдал в миналото от време на време от нея, ала с годините тая напаст преминала. Извиненията на наемателя заради неговата болнавост и за това, че той в своето лице им изтърсва, така да се каже, един хронически болен, госпожа Швайгещил не искаше и да слуша и само каза: — Ах, оставете! — нещо такова, рече тя, трябвало да се предположи веднага, защото, щом един човек като него се оттегля от места, където кипи културата, и идва в Пфайферинг, той сигурно си има за това своите основания, това явно е случай, където трябва разбиране, нали тъй, господин Леверкюн? А тук в тая къща има разбиране, макар и да няма култура. И какво ли не рече още добрата жена.

И докато стояха така и обикаляха, тя и Адриан се споразумяха за неща, които щяха да определят неочаквано може би и за двамата, неговия външен живот за цели осемнадесет години. От селото беше повикан дърводелецът, за да вземе мярка за лавица встрани от вратата, но не по-високо от старата ламперия под кожените тапети, където Адриан да сложи книгите си; веднага бе уговорено също и електрифицирането на полилея с восъчните угарки. С течение на времето в стаята, на която бе съдено да види раждането на толкова много, повече или по-малко и до днес още скрити от вниманието и възторга на публиката творения, бяха извършени и някои други промени. Скоро един килим, крайно необходим за през зимата, покри почти изцяло доста повредения дъсчен под към ъгловата пейка, единственото място за сядане, освен савонароловския стол до работната маса, беше добавено след няколко дни (без оглед на стилните тънкости, за които Адриан не се грижеше твърде) едно дълбоко кресло за четене и почивка, тапицирано със сиво кадифе, превъзходно нещо, купено у Бернхаймер в Мюнхен, което заедно с подвижната мека табуретка за краката заслужаваше много повече названието „шезлонг“, отколкото всяка друга обикновена кушетка, и оказваше вярна служба на стопанина си в продължение на почти цели две десетилетия.

Покупките (килима и креслото) от големия мебелен магазин на Максимилиан плац споменавам отчасти за да изтъкна, че благодарение на многото влакове, между тях и няколко бързи, които вземаха разстоянието за по-малко от час, връзката с града беше много удобна, така че с установяването си в Пфайферинг Адриан не се изолираше напълно от света и „културния живот“, както би могло погрешно да се заключи от думите на госпожа Швайгещил. Дори когато отиваше на някое вечерно представление, на концерт на академията или на Цапфенщьосеровия оркестър, на опера или в някое общество — понякога и то се случваше, — той имаше на разположение нощния влак в единадесет, за да се прибере в къщи. Естествено тогава той не можеше да разчита, че кабриолетът на Швайгещилови ще го вземе от гарата, но за такива случаи се бе уговорил с едно коларско предприятие във Валдсхут. Впрочем през ясни зимни нощи той дори предпочиташе да преминава пеш пътя край Рибарника до потъналото в сън стопанство, при което, за да избегне шума, даваше отдалече знак на пуснатия по това време на свобода Кашперл или иначе казано — Зузо. Това правеше с една регулираща се чрез винтовото си устройство металическа свирка, чиито най-високи тонове бяха с трептения от такава голяма честота, че човешкото ухо дори отблизо едва ги възприемаше. Но за притежаващите по-други свойства ушни тъпанчета на кучето те оказваха, и то от удивително далечно разстояние, много силно въздействие и Кашперл се държеше идеално тихо, щом тайният, иначе от никого недолавян звук стигнеше през нощта до слуха му.

От любопитство, но не по-малко и поради притегателната сила, упражнявана от хладно-затворената и, бих казал, надменно-боязлива личност на моя приятел върху някои натури, скоро в неговото убежище започнаха да пристигат от града ту едни, ту други посетители. Тук аз отстъпвам на Шилдкнап първото място, което и в действителност той заслужаваше: много естествено, че той пръв дойде да се осведоми как прекарва Адриан на мястото, което бяха задружно открили оттогава, особено през лятото, той често прекарваше края на седмицата при него в Пфайферинг. Цинг и Шпенглер също го навестиха с велосипеди, защото при покупки в града Адриан се беше отбил на Рамбергщрасе у семейството Роде и двамата приятели художници бяха чули от дъщерите, че се е върнал, и бяха научили новото му местожителство. По всяка вероятност инициативата за посещението в Пфайферинг принадлежеше на Шпенглер, защото Цинк, много по-даровит и деен от Шпенглер като художник, но много по-малко изтънчен от него като човек, нямаше никакво разбиране за природа като Адриановата и беше дошъл без съмнение само за да не се дели от приятеля си и да се докарва по австрийски с „целувам ви ръка“ и неискрени възгласи на възхищение „Божичко!“ пред всичко, което му беше показвано — в действителност обаче неприязнен. Неговите палячовщини, комедиите, които разиграваше с дългия си нос и сближени очи, за да разсмива хипнотизиращо жените, не оказваха никакво въздействие върху Адриан, тъй отзивчив и благодарен иначе за всичко комично. Но суетността вреди на комизма, а сатироподобният Цинк имаше, освен това досадния навик да дебне при разговор всяка дума, дали не би могло да й се припише двусмислено сексуално значение, за да се залови за нея — една мания, която, както Цинк навярно бе забелязал, никак не очароваше Адриан.

Мигайки често, с ямичка на бузата, Шпенглер любезно посрещаше с блеещ смях тези инциденти. Сексуалното го занимаваше в литературен, така да се каже, смисъл; за него полът и интелектът бяха тясно свързани, което само по себе си не е невярно. Неговата вътрешна структура (това вече го знаем), неговото чувство за изтънченост, за одухотвореност, за критика почиваше на случайното му нещастно съприкосновение със сексуалната сфера, на телесната му белязаност от нея, то беше само чиста злополука и за неговия темперамент, за неговите страсти съвсем не характерно. Усмихнат, той бъбреше за последните новости в изкуството, за литературни и библиофилски произшествия, съобщаваше мюнхенски клюки — все по начина на оная естетично-културна епоха, която днес изглежда така дълбоко погребана. Спря се и на една забавна история, как великият ваймарски херцог и драматургът Рихард Фос били нападнати при пътуването им из Абруцките планини от истинска разбойническа банда — което сигурно било устроено предварително от самия Фос. На Адриан каза няколко умни любезности за брентановските му песни, които си бил набавил и разучил на пиано. Заяви, че заниманието с тези песни е несъмнено и почти опасно разглезване: след тях човек щял трудно да хареса нещо друго от този род. Направи още няколко много добри забележки върху разглезването — което се отнасяло преди всичко до самия взискателен художник и можело да стане опасно за него. Защото с всяко завършено произведение той си усложнявал живота и в края на краищата го правел дори невъзможен, тъй като саморазглезването от необикновеното убивало у него вкуса към всичко друго и неизбежно го водело най-сетне до изключителността, до неизпълнимото, неосъществимото. За високодаровития художник проблемът бил: как е възможно — въпреки все по-засилващото се разглезване и нарастващо отвращение — той да се удържи в рамките на осъществимото.

Така умно говореше Шпенглер — само поради специфичната си белязаност, както неговото мигане и блеене впрочем подсказваха. А след тези двамата дойдоха на чай Жанета Шойрл и Руди Швертфегер, за да видят как се е настанил Адриан.

Жанета и Швертфегер музицираха понякога заедно както пред гостите на старата мадам Шойрл, така и без слушатели при един такъв случай те се бяха уговорили да прескочат до Пфайферинг и Рудолф се беше нагърбил да предупреди Адриан по телефона. Дали и починът принадлежеше на него или изхождаше от Жанета, остана неуяснено. По това те спориха дори пред Адриан, като всеки приписваше на себе си заслугата за вниманието, което му оказваха. Жанетината забавна импулсивност говореше за нейното авторство, но тая идея еднакво добре подхождаше и на удивителната доверчивост на Руди. Той смяташе, види се, че преди две години е бил с Адриан на „ти“, докато всъщност до това обръщение се бе дошло при съвършено особен случай, на карнавала, а и тогава дори съвършено едностранно, именно от страна на Руди. И сега в простодушието си той отново го възприе, за да го изостави — впрочем без ни най-малко да се обижда — едва след като Адриан и при втория, и при третия опит отказа да му отговори с подобна интимност. Нескритото веселие на Шойрл при това поражение на неговата ласкавост никак не го засегна. Никаква сянка от объркване не се мярна в сините му очи, които с такава настойчива наивност се впиваха в очите на този, който казваше нещо умно, учено или интелигентно. И днес още си мисля за Швертфегер и се запитвам до каква степен разбираше той всъщност Адриановата самотност, а заедно с това и нуждите, прелъстимостта на подобна самотност, и до каква степен, значи, съзнателно се домогваше да изпита върху нея своите способности да спечели, или, грубо казано, да увещае събеседника си. Без съмнение той беше роден да печели симпатии, да покорява, но аз се боя, че ще бъда несправедлив към него, ако го гледам само от тая страна. Защото той беше също тъй и прекрасен момък, и добър артист, и това, че Адриан и той по-късно действително преминаха на „ти“ и се обръщаха един към друг на име, аз не бих желал да смятам като жалък успех на Швертфегеровата страст да печели хората, а по-скоро като свидетелство, че той беше честно почувствувал цената на този изключителен човек, беше му действително предан и черпеше от тази преданост поразителната си несмутимост, която в края на краищата удържа и победа — наистина фатална победа — над студа на меланхолията. Но по стар, порочен навик аз пак избързвам напред.

С голяма шапка, от периферията на която беше изопнат към връхчето на носа тънък воал, Жанета Шойрл свиреше Моцарт на клавикорда в Швайгещиловата гостна, а Руди Швертфегер свиреше с уста заедно с нея с просто до смешност възхитително майсторство: аз го чувах и по-късно да свири така у Роде, у Шлагинхауфенови. Разказваха, че още като съвсем малко момче, преди да се залови да учи цигулка, той започнал да се усъвършенствува в тази техника и където и да се намирал, почти непрестанно се упражнявал в чистото изсвирване с уста на дочутите музикални пиеси, а след това продължил, и по-нататък да развива придобитото си умение. Беше блестящо — истинско кабаретно изкуство, импониращо едва ли не повече и от неговото свирене на цигулка, за това изкуство той по природа, изглежда, беше особено щастливо надарен. Кантилената бе извънредно приятна, чуваше се по-скоро цигулка, отколкото флейта, фразировката беше майсторска и кратките ноти както в стакатото, така и в легатото се лееха без или почти без грешка със забавна точност. С една дума, беше превъзходно и обединяването на хлапашкия елемент, присъщ така или иначе на тази техника, с художествената сериозност будеше особена веселост. Слушателите със смях неволно заръкопляскаха и Швертфегер също се засмя момчешки, като оправи с рамене дрехата си и сви ъгъла на устата в своята кратка гримаса.

Това бяха първите Адрианови гости в Пфайферинг. Скоро започнах и аз да го посещавам и да се разхождам заедно с него около Рибарника и до Рида. Само една зима след неговото завръщане от Италия бях преживял далече от него в 1913 година по Великден аз вече получих назначение във фрайзингската гимназия, за което католическото вероизповедание на моето семейство ми много помогна. Напуснах Кайзерсашерн и се преселих със семейството си на брега на Изар във Фрайзинг, в това почтено четиристотингодишно епископско седалище, където в удобна връзка със столицата, а също и с моя приятел, прекарах с изключение на няколкото военни месеца останалия свой живот и потресен, изпълнен с любов и жалост — бях свидетел на трагедията на неговия.