Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doktor Faustus, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Страшимир Джамджиев, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Доктор Фаустус
Издателство „Народна култура“, София, 1967
Редактор: Жана Николова Гълъбова
Коректор: Евдокия Попова, Лиляна Малякова
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Доктор Фаустус от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: да се преразкаже, сега е изцяло копирано, макар и с разрешение.... Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Доктор Фаустус | |
| Doktor Faustus | |
 | |
| Автор | Томас Ман |
|---|---|
| Създаване | 1947 г. Германия |
| Първо издание | 1947 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Музика, 1981 г. |
| Преводач | Страшимир Джамджиев |
„Доктор Фаустус“ (на немски: Doktor Faustus) е роман от германския писател Томас Ман (1875-1955), публикуван през 1947 година.[1]
Донякъде с основание в историята на литературата се е наложило мнението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан – въплъщение на романския дух, то Фауст е типичен представител на немската национална същност и немската душа.
Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Един самотен мислител и изследовател, един теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е Фауст. Още средновековната литературна фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.
- Историите за доктор Фауст
Полугений, полушарлатанин, историческата личност Йохан Фауст от края на XV век и началото на XVI век прекарва живота си в най-разнообразни и чудати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а после овладява тайните на магията и тук надминава всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Около 1540 година намерили Фауст убит от ученика си Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта му вече се носели за Фауст фантастични легенди, които били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.
Заглавието на народната книга, издадена през 1587 година от франкфуртския печатар Йохан Шпис, гласи: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора“
В книгата се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Той получава титлата доктор по теология, но това не го задоволява. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Много дни и нощи проседява Фауст над тайнствените знаци, преди да се реши да изпита своето умение. Една нощ в гората край Ваймар той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години.
Когато Фауст направил разрез на дланта си, за да потвърди облога, неговата кръв го възпряла от дръзката стъпка, като се изляла в буквите: „O, homo, fuge!“ – „О, човече, бягай!“ Но Фауст не обърнал внимание на предупреждението и така договорът бил сключен. Мефистофел изпълнил всичките му желания, дал в ръцете му небивала власт и го направил знаменит алхимик. Но това не стигало! Фауст придобил знания за устройството на небето и земята, спуснал се в Ада, скитал из небесните селения и изпитал необикновени усещания и преживявания. Накрая се свързал в брак с извиканата от подземното царство сянка на древната красавица Елена. Последните си дни Фауст прекарал в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден дяволът го убил и сред страшна буря отнесъл душата му в пъкъла.
За времето си книгата имала огромен успех, преписвали я из цяла Германия, макар църквата да виждала в нея изкушения за младежите, а в Тюбинген дори започнали да затварят студентите, които съчинявали стихове за Доктор Фауст.
- „Фауст“ на Гьоте
Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Йохан Волфганг Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към бога безсмъртната същност на Фауст.
Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия „Фауст“ се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната „божествена магия“, която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.
- Човекът на изкуството и проклятието
Едно столетие след възникването на Гьотевия „Фауст“, в годините на Втората световна война Томас Ман придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман „Доктор Фаустус“ е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и „народната книга“ с прозренията на просветителя Гьоте.
Героят на Томас вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който създава произведенията си през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.
Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си „Германия и германците“, произнесена през 1945 година след военното, стопанското и нравствено поражение на Германия под водачеството на Хитлер: „Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства – абстрактно и мистично. Ако трябва да смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябваше да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света – отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по дълбочина“.
Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. „Доктор Фаустус“ може да бъде разглеждан и като своеобразна духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплете в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на нацисткото безумие. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител, героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява от сифилис.
По този начин съвременният Фауст „сключва“ своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман „това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили.“ Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн е придобил, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Наистина Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория „Apocalipsis cum figuris“, сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща „огън и жар“, обременена от емоции музика. И той се стреми към „охладяване“ чрез създаване на нови технически похвати и правила. Така студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва, тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата „Плачът на Доктор Фаустус“. Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на Шилеровата „Ода на радостта“ от Бетховеновата Девета симфония.
- Волята за творчество
В тази своя „най-необуздана книга“, както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но „Доктор Фаустус“ е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн е време на ликуващи победи на хитлеризма, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.
Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на „ти“ с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение – то е Предчувствие.
Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: „Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!“ А в едно свое писмо Томас Ман споделя: „Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея.“
Още в есето си „Гьоте и Толстой“ от 1925 година създателят на „Доктор Фаустус“ определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. „Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга“, заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки и с това освобождавайки Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман същевременно превръща своя Фауст в „герой на нашето време“, понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота, с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Доктор Фаустус“. Превод от немски език Страшимир Джамджиев, изд. „Музика“, София, 1981.
Източници
- Тази статия се основава на материал, използван с разрешение
Външни препратки
|
I
„На запад вече спадаше денят
и после дневний труд часът вечерни
зовеше всичко на почивка.
В път аз тежък впущах се, в безмерни
кой води ужаси, и паметта
ще предаде тук техний образ верни.
О музи, подкрепете ми мощта!
О гений, що живееш в небесата,
в песни ми нек ти блесне светлостта!“
Искам напълно определено да заявя, че ако казвам няколко думи за себе си и своето положение още в началото на тези мои съобщения за живота на покойния Адриан Леверкюн — в тоя пръв и несъмнено засега само предварителен опит за биография на скъпия за мен и тъй жестоко сполетян, издигнат и повален от съдбата човек и гениален музикант, — това става съвсем не от желанието да се изтъквам на преден план. Единствено защото допускам, че читателят — нека по-добре кажа: бъдещият читател, тъй като в този момент не съществува абсолютно никакъв изглед моят ръкопис да види бял свят, освен ако той по някакво чудо не успее да напусне нашата отвред застрашена крепост Европа и отнесе на хората отвъд нейните граници поне бледа представа за тайните на нашата самота… — ала да продължа: единствено защото смятам, че някои ще пожелаят между другото да узнаят кой и какъв е пишещият тези редове, ще дам в началото на моя разказ и някои бегли сведения за собствената си личност — с известно опасение наистина, че тъкмо с това мога да възбудя съмнение у читателя дали е попаднал в подходящи ръце, искам да кажа дали аз по своята същност съм подходящият човек за една задача, към която ме подтиква повече сърцето, отколкото някакво действително духовно сродство.
Препрочитам горните редове и не мога да не отбележа у себе си някакво безпокойство, някакво чувство на задух, което твърде ясно свидетелствува за душевното ми състояние, когато днес, на 23 май 1943 година — две години след смъртта на Леверкюн, искам да кажа: две години, откак той от дълбока нощ премина в най-дълбоката, — сядам в малкия си, години наред използуван кабинет във Фрайзинг на Изар, за да започна животоописанието на моя о’бозе — о, дано о’бозе! — почивши нещастен приятел, което свидетелствува, казвам, за душевното ми състояние, когато към сърдечната необходимост да споделя спомените си угнетително се примесва и дълбока боязън пред неподходящото за мен начинание. Аз съм по природа извънредно умерен и, мога да кажа, здрав, хуманно настроен, склонен към хармоничното и разумното човек на науката, заклет сподвижник на „латинското войнство“, не без отношение към изящните изкуства (свиря на виола д’аморе); но моята склонност към музите носи чисто академичен характер и аз със задоволство се смятам по-скоро приемник на немските хуманисти от епохата на „Писмата на тъмните люде“, приемник на Ройхлин, Кротус от Дорнхайм, Муцианус и Ербан Хесе. Демоничното, въпреки че нямам никакво намерение да отричам неговото влияние върху човешкия живот, всякога е било решително чуждо на природата ми, аз винаги инстинктивно съм го изключвал от светогледа си, никога не съм чувствувал и най-слабата склонност безразсъдно да имам каквото и да било общо със силите на мрака или самонадеяно да предизвиквам проявата им, или най-сетне, когато те по свой почин са се опитвали да се приближат към мене, да им подавам, макар и малкия си пръст. На тези свои разбирания съм принасял и жертви, нематериални, но също и от материално естество, когато без колебание предивременно се отрекох от любимото си преподавателско поприще, щом се оказа, че моите схващания са вече несъвместими с духа и изискванията на историческото ни развитие. В това отношение съм доволен от себе си. Колкото до колебанията ми, дали бих могъл всъщност да се чувствувам призван за задачата, с която се нагърбвам, тази решителност или, ако щете, ограниченост на нравствената ми личност е само от естество да укрепи силите ми.
Тъкмо започнах да пиша, и изпод перото ми изникна една дума, която тайно пробуди у мен вече известно смущение: думата „гениален“ споменах за музикалния гений на покойния ми приятел. Впрочем думата „гений“, макар и донякъде крайна, е безспорно с благородно, хармонично, здраво хуманно звучение и характер и човек като мене, толкова чужд на всякаква мисъл да има каквито и да било домогвания в тази възвишена област и изобщо да се смята за озарен свише — такъв човек, казвам, не би следвало да вижда никаква разумна причина да се плаши от една такава дума, никаква причина със светнали от радост очи да не говори за нея и с благоговейна доверчивост да не я употребява. Така поне изглежда. И все пак не може да се отрече и никога не се е отричало, че в тази лъчезарна сфера демоничното и враждебното на разума взема обезпокоително участие, че между тази сфера и подземното царство всякога е съществувала някаква будеща лек ужас връзка и че тъкмо затова успокоителните епитети, които се опитах да й припиша, като „благородно“, „здраво хуманно“ и „хармонично“, не й твърде подхождат, дори и тогава не — с горест трябва да изтъкна тази разлика, — дори и тогава не, когато става дума за една кристалночиста, вродена, от бога дадена или дори като тежко бреме наложена гениалност, а не за придобитата и гибелната, не за греховното и болестно опожаряване на естествените заложби, за изпълнението на един ужасен договор за продажба…
Тук се прекъсвам, засрамен поради липсата на художествено умение и мярка у мен. Самият Адриан едва ли щеше, да речем, в някоя своя симфония, така предивременно да пристъпи към подобна тема — щеше излеко, отдалече, по един скрит, едва доловим начин най-многото да я намекне. Впрочем дано това, което ми се изплъзна изпод перото, досегне читателя само като смътно, неопределено загатване, дано само аз да съм го почувствувал като нескромна бъбривост и грубо нарушаване на всякаква последователност. За човек като мене е твърде тежко — в моите очи то би било почти лекомислено — да заема по отношение на предмет, който — като този — ми е тъй неизказано скъп и ме цял преизпълва, становището на композиращ артист и с хладнокръвна игривост да боравя с него. Тъкмо затова така прибързано заговорих за разликата между кристалночистия и нечист гений, една разлика, чието съществуване наистина аз признавам, само за да се запитам веднага след това дали все пак е оправдано тя да се прави. Действително, преживяното от мене ме кара да размишлявам така напрегнато, така неотстъпно по този проблем, че понякога за мой ужас започвам да се чувствувам изтласкан вън от предопределената на моята природа мисловна плоскост и сам стигам до някакво „нечисто“ повишаване на естествените ми дарби…
Отново прекъсвам хода на изложението си, тъй като си спомних, че заговорих за гения и за несъмнената му демонично повлияна природа, само за да обясня защо се съмнявам, че притежавам необходимия афинитет със задачата, която съм си поставил. Дано това, което ще приведа, за да преодолея скрупулите си, поуспокои съвестта ми. Съдено ми бе да прекарам дълги години от своя живот в тясна близост с един гениален човек, с героя на тези страници, да го познавам от най-ранно детство, да бъда свидетел на неговото развитие, на неговата съдба и като скромен помощник да взема участие в неговото творчество. Либретната преработка на Шекспировата комедия „Напразни усилия на любовта“, за една игрива младежка творба на Леверкюн, е извършена от мене; оказах също тъй известно влияние и върху изготвянето на текстовете за гротескната оперна сюита „Gesta romanorum“[2] и за ораторията „Откровението на св. Йоан Богослов“. Това — от една страна, макар всъщност с него да е казано всичко. И все пак, от друга страна, аз притежавам и документи, безценни бележки, които покойният, докато беше здрав или, ако това не може да се каже, докато сравнително и от юридическо гледище беше още здрав, ми завеща — на мен и никому другиму — и на които при своето изложение аз ще се позовавам, като дори смятам след известен подбор да включа направо в разказа си по нещо от тях. И на последно, всъщност на първо място обаче — защото това оправдание е било винаги единственото от значение, ако не пред хората, то поне пред бога, — аз обичах този човек — с ужас и нежност, с жалост и беззаветен възторг, и не се питах при това твърде, отговаря ли ми поне малко и той със същото чувство.
Това той не правеше, о не. В завещанието, с което ми остави след смъртта си своите композиционни скици и дневници, е отразено приветливо-деловото му, бих казал почти снизходително и, разбира се, оказващо ми чест, доверие в съвестността, пиетета и коректността ми. Но обич? Та кого ли беше обичал този човек? Някога една жена — може би. Едно дете напоследък — навярно. Покрай това — един повърхностен, симпатичен на всички хлапак и човек за забавление, когото, може би тъкмо защото нещастникът му беше приятен, той отдели по-сетне от себе си. И го прати на смърт. Някому да разкрие сърцето си, някого да допусне в живота си? Такива неща при Адриан нямаше. Хорската преданост той приемаше — бих могъл да се закълна: често без дори да я забележи. Безразличието му беше толкова голямо, че той едва ли си даваше някога сметка какво става около него, сред какво общество се намира, и фактът, че съвсем рядко заговорваше на своя събеседник по име, ме кара да подозирам, че не знаеше и името му, макар че другият имаше всичкото основание да предполага противното. Самотността му бих уподобил на пропаст, където чувствата, които хората му засвидетелствуваха, безшумно и безследно потъваха. Около него цареше студ — и аз само знам какво чувствувам, когато употребявам тази дума, която по един чудовищен повод и самият той бе написал веднъж! Животът и опитът придават на някои думи звучение, напълно чуждо на техния всекидневен смисъл, и то им налага страховит ореол, непонятен за онзи, който не ги е опознал в тяхното най-ужасно значение.