Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Family, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марио Пузо. Фамилията
Издателство „Обсидиан“, София, 2001
Американска. Първо издание
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Цена 8,50 лв.
Печат и подвързия: „Балканпрес“ АД — София
Mario Puzo. The Family
Copyright © 2001 by The Estate of Mario Puzo and Carol Gino.
Превод © Боян Дамянов
Худ. оформление © Николай Пекарев
ISBN 954-769-015-9
История
- — Добавяне
Епилог
Чезаре Борджия, който през живота си бе станал кардинал, дук и gonfaloniere, бе изпратен по последния си път с пищна церемония в Рим. Заупокойната литургия бе отслужена от неговия брат, кардинал Хофре Борджия, и лично от папа Юлий. След церемонията пепелта му бе погребана под огромен паметник в църквата „Санта Мария Маджоре“. Говореше се, че папа Юлий предпочитал да държи Чезаре под око дори и след смъртта му.
Ала Лукреция Борджия изпрати верния дон Микелото, който по чудо бе останал жив, да открадне пепелта и в златна урна да й я занесе във Ферара.
На следващия ден Лукреция, придружавана от триста благородници и войници, оглави погребалния кортеж на път към Сребърното езеро.
Край бреговете на езерото бяха разпънати палатки. Там се бяха разположили обичайните богомолци от миньорския градец Толфа, който се намираше само на петнайсетина километра; малко по-нататък държанки на висши църковни сановници ронеха сълзи на покаяние в езерните води. Хората на Лукреция ги разкараха набързо.
От хълмовете над езерото се виждаха кулите и камбанариите на Рим. В главата на Лукреция нахлуха спомени от времето, когато самата тя беше грешница прелюбодейка или пък когато се бе измъчвала от страхове за баща си и брат си заради всичко, което знаеше за тях. Подобно на много други грешници, и тя бе идвала на Сребърното езеро, за да се пречисти от лъстиви помисли, искрено вярвайки, че вълшебните води могат да отмият всяко изкушение, да предложат утеха и да върнат блудните овци в правия път.
Тогава нейният баща, папа Александър, й бе напомнял с лукавата си, но добродушна усмивка, че на този свят няма нищо по-коварно от един грешник, който е решил да изкупи душата си. Такъв човек, обясняваше й той, е пример за слабохарактерност, за дребна душица, която винаги се ориентира по вятъра.
Сега, седнала в златотканата си палатка на езерния бряг, Лукреция почувства как същите тези сребристи води й носят такова спокойствие, каквото не бе познала никога преди. Баща й и брат й бяха мъртви. Съдбата й беше ясна. Тя щеше да роди още деца; щеше да помага на съпруга си в управлението на Ферара; щеше през остатъка на живота си да бъде справедлива и преди всичко милосърдна. Лукреция никога нямаше да може да се мери с брат си или с баща си по мирски постижения, но това не значеше нищо за нея, защото тя щеше да бъде това, което те двамата никога не биха могли да бъдат. С прискърбие си припомни, че те никога не бяха успели да изпитат истинско милосърдие. Спомни си как Чезаре бе наказал римския сатирик Филофила, автор на онези нецензурни строфи по адрес на фамилията Борджия. Какво толкова бе сторил клетникът? Нима думите можеха да навредят някому? Нима някой вярваше на думи?
И така, Лукреция пренесе пепелта на Чезаре до Сребърното езеро, сякаш и в смъртта си той все още можеше да се поддаде на изкушение и да съгреши. За нея самата това беше едно покаяние, с което искаше да изкупи плътските си грехове — единствените грехове, които тежаха на душата й и които тя никога повече нямаше да извърши. Защото Лукреция Борджия най-после щеше да постигне всеопрощение.
Тя отново си спомни с умиление за своя баща. Кардинал на Светата римокатолическа църква при раждането й; съвестен и любещ баща, когато се бе издигнал до папа и Божи наместник на земята. Дали душата му щеше да гори вечно в ада заради сторените грехове? Ако Лукреция можеше да изпита милост, защо не и всемогъщият Бог? Тогава тя си припомни какво бе казал баща й, когато горчиво бе плакала заради убийството на своя съпруг по заповед на Чезаре: „Бог е милостив. Той ще прости и на двамата. Иначе няма смисъл от неговото съществуване. А един ден, когато трагедията на този свят свърши, ние ще сме пак заедно.“
По здрач водата на езерото блестеше в призрачно сребристо. Лукреция пристъпи бавно по малкия пристан, от който двамата с Чезаре се бяха гмуркали и къпали като деца. В съзнанието й звучеше гласът на Чезаре: „Не, Креция, тук е твърде плитко!“ „Не се бой, Креция, аз ще те пазя.“ А по-късно, когато бяха вече отраснали, бяха преживели доста неща и се бяха простили с някои младежки мечти, гласът му й казваше: „Ако това е, което искаш, Креция, ще се опитам да ти помогна.“ И думите, които й бе казал при последната им среща, неговата отчаяна молба: „Ако падна убит, Креция, ти ще живееш и заради мен.“
Когато Лукреция стигна до края на пристана, мракът наоколо се сгъстяваше; над върховете на кедрите изгря бледата луна. Тя повдигна капака на урната и бавно разпръсна пепелта му във водите на Сребърното езеро.
На връщане, когато отново стъпи на брега, няколко от разкаялите се грешници, които цял ден се бяха молили за своите души из околните хълмове, се връщаха към лагера си. Една красива млада дама се обърна към своя спътник и попита:
— Коя е тази красавица?
— Лукреция Д’Есте, благата и милостива дукеса на Ферара — отвърна той. — Нима не си чувала за нея?